Катрин Стоун
Островът на дъгите (24)

Глава 23

Островът на дъгите… юли 1990

— Принцът е във Виена до утре — съобщи личната секретарка на Ален, когато Джеймс се обади. Името на Джеймс й бе познато и тя веднага потвърди учтивата покана, която Ален бе изпратил заедно със съболезнователното писмо. — Но принцесата е в резиденцията, мосю, и с удоволствие ще ви приеме.

Когато след час Джеймс пристигна в двореца, той бе посрещнат на главния вход и съпроводен през мраморния двор до приемната, която гледаше към морето. Там, където лазурното небе целуваше огряното от слънчеви лъчи сапфирено море, гледката бе зашеметяваща — невероятна картина в най-различни проблясващи нюанси на синьо. „Красиво, вълшебно — помисли си Джеймс, мисъл, която често го спохождаше, докато вече три дни обикаляше из Острова. — Истински рай…“

— Мосю Стерлинг?

Джеймс откъсна поглед от смайващата природна красота и го насочи към едно друго изключително съкровище на Острова — принцеса Натали Кастел. Тя наистина беше ослепителна — в красивите светлокафяви очи проблясваха златисти искрици, аристократичните черти бяха и фини, и чувствени, а буйната червеникавокафява коса блестеше с всички нюанси на огъня.

— Ваше Височество.

— Моля ви, наричайте ме Натали.

— Джеймс.

— Много скърбим, брат ми Ален и аз, за вашите родители, Джеймс. Те бяха чудесни хора. — Тонът на Натали беше благ и прочувствен. В звучния й глас се долавяше лек акцент, който издаваше безупречно образование. Английският й беше превъзходен, макар и доста официален, защото тя рядко говореше на този език.

— Миналата Коледа очаквахме посещението им, както и вашето, с радост и нетърпение. Добре, че поне вие не сте били в лодката.

Когато изрече последните думи, по лицето й се изписа и съчувствие, и мъдрост — сякаш тя добре знаеше, че в мъчителните месеци на агония след смъртта на родителите си Джеймс неведнъж си е задавал въпроса дали наистина е късметлия, че е избягал от смъртта. След кратък миг мълчание тя прогони тъгата от красивото си лице и попита: — Сега ли пристигате? С Ален се надявахме, че ще отседнете в двореца.

— Всъщност пристигнах преди няколко дни. Настанил съм се в една великолепна стая в хотела.

— Преди няколко дни? Сигурно сте разгледали острова?

— Да. Мисля, че се разходих по най-красивите места.

— Търсили сте улики? — тихо попита Натали.

— Улики?

— Баща ми беше зъл човек, Джеймс — тихо каза тя. — Ален и аз го знаем. Преживяхме лудостта му. Разбирам, че ние като негови деца също подлежим на съмнение. Това е част от завещанието, което ни остави. Макар с Ален да не говорим за това, знам, че и двамата ровим в душите си, страхувайки се, че ще открием следи от злата природа на Жан-Люк. — Тя се усмихна чаровно и добави: — Смятам, че и двамата сме успели да избягаме от маниакалната лудост на баща ни. Нашето истинско наследство си остава спокойния остров, а не коварството на Жан-Люк. Моят брат не е терорист, Джеймс. Щом се запознаете с него, веднага ще се убедите в това. Е, значи вие сте търсили улики, но не сте открили нищо. Но нима някой ви е изпратил тук?

— Не.

— Тогава с удоволствие ще ви разкажа легендите, които са неделима част от загадъчното очарование на кралството. Ален ще се върне чак утре по обяд. Ако желаете, утре сутринта можем да се разходим с лодка в морето и оттам да погледаме острова.

През останалата част от следобеда и по време на изисканата вечеря в двореца Натали разказа на Джеймс смайващите легенди и митове за Острова. На следващата утрин, докато платноходката на Ален се носеше по бляскавата повърхност на морето под умелото ръководство на Джеймс, Натали разказваше за не толкова смайващото детство на децата на Жан-Люк.

— Дворецът беше като обсадена крепост. Навсякъде имаше въоръжени до зъби стражи, във всяка стая, на всеки ъгъл, зад всяка врата.

— А сега стражите ги няма, така ли?

— Не. Няма въоръжена охрана, в двореца, а ние с Ален се отказахме от телохранители. Това е логична реакция срещу онези години от детството, когато имахме съвсем малко свобода. Сега сме истински свободни, но разбира се, и много предпазливи, защото богатството ни прави доста примамлив обект за отвличане. Избягваме излишната публичност, а когато напускаме Острова, пътуваме винаги с частните си самолети.

— Имате два частни самолета?

— Да — призна Натали с лъчезарна усмивка. — С Ален обичаме да пътуваме заедно, но ето например този път Ален искаше да остане във Виена, а аз трябваше да замина за Париж по работа. Тръгнахме с неговия самолет, но после се наложи да извика и моя.

— Изглежда, че с Ален сте добри приятели.

— Да, така е. Мисля, че сме като бойни другари. И все пак — замислено добави тя — независимо, че с Ален преживяхме почти едно и също детство, всъщност житейският ни опит е доста различен. Ален е с шест години по-голям от мен. Още от малък той бе изпратен в училище за крале и принцове. Нямахме почти нищо общо, докато не поотраснах. Дотогава учех в пансион и ме смятаха за доста буйна. Не бях кой знае колко по-невъздържана от връстниците си, но всички намираха държанието ми твърде неподходящо за една принцеса.

— Мислили сте, че нарушават свободата ви?

— Да. Бунтувах се, опитвах се да привлека вниманието върху себе си. Никой не го забелязваше, освен, за моя най-голяма изненада, моят по-голям брат, който се отличаваше с висок морал и царствено достойнство. Тогава с Ален се сприятелихме, макар че буйната ми природа не се укроти. На няколко пъти Ален ме предпази от необмислена и предизвикателна женитба. Той все още ме закриля, макар че отдавна съм пораснала и вече не съм така бунтарски настроена.

— Вече не мислите да се впускате в неразумна женитба.

— О, не. — Натали се усмихна непринудено. — Не мисля за никаква женитба. Аз съм само на двадесет и шест години, а и не съм сигурна, че ще ми се прииска някога да се омъжа. Моята представа за брака далеч не е примамлива. Майката на Ален е починала малко след раждането — Жан-Люк е забранил да се споменава името й, — а отношенията между моята майка и Жан-Люк не бяха от най-добрите. Естествено, в историята съществува такъв прецедент, когато дъщерите на деспотични монарси, като Хенри VIII, предпочитат да не се омъжват.

— Така е. А Ален? Той ще се ожени ли?

— Сигурно. Той трябва да се ожени, за да остави наследник на Острова. Но не мисля, че ще е скоро. Всъщност преди време Ален беше сгоден.

— О?

— Да. Тя се казваше Моник. Работеше за френското разузнаване. Един красив таен агент, който бе изпратен да проучи Ален малко след смъртта на Жан-Люк.

— И Ален я разкри?

— Не преди да се влюби в нея.

— И сигурно е побеснял, когато е открил истинската й самоличност?

— Побеснял? Не. Ален никога не е се е вбесявал за каквото и да е било.

— Вие ли го предпазихте от наивните му намерения?

— О, не. Аз бях очарована от Моник. Тя беше много красива и много влюбена в Ален. Бракът им щеше да бъде идеален. Моник призна истината пред Ален и двамата правеха планове да се женят, но… — Тъжна сянка помрачи красивото лице на Натали. — Двамата с Ален пътуваха с кола от Сейнт Пол де Винс до Монте Карло. Но стана ужасна катастрофа и Моник загина.

— Ален беше ли ранен?

— Не. Той и Моник пътуваха в различни коли. Възнамеряваха да оставят една от колите на летището в Ница на път за Монако. Когато е станала злополуката, Ален е карал след Моник. Просто е бил безпомощен свидетел на кошмарната трагедия. — Тя поклати леко глава. — Някой ден Ален ще се ожени, за да даде живот на следващия монарх на Острова, но съм твърдо убедена, че никога няма да се ожени по любов.

 

 

— Натали е в морето — каза Ален, като махна към лодката в далечината. — Обичаш ли да плаваш, Катрин?

— Да. — „Поне така беше преди — каза си тя. — Обичах да плавам с мъжа, в когото съм влюбена… бях влюбена.“ Тя пропъди спомена, или просто той избяга от нея, защото, щом се загледа в красивите кътчета на острова, Катрин бе завладяна от удивителното усещане за покой. Тя тихо прошепна: — Ален.

— Знаех си, че ще ти хареса.

По време на вълнуващото пътуване и докато той я развеждаше из поразително красивия мраморен дворец, Катрин само шепнеше: „Ален. О, Ален“ й непринудено се възхищаваше от впечатляващия блясък.

— А това, Катрин, е музикалната зала. Можеш да свириш тук, когато раните по пръстите ти започнат да зарастват.

— Великолепна е.

— Да, така е. Това е любимата ми стая в двореца. От тук докато седиш на пианото, можеш да наблюдаваш дъгите. Те са ей там, достигат до този прозорец и можеш да ги докоснеш.

— А къде е пещерата? Марион каза, че имало някаква пещера, която някога била пълна със скъпоценни камъни — малки блестящи късчета от дъгите.

— Намира се от другата страна на хълма. Ако искаш, ще те заведа там.

— О, да, с удоволствие.

— Марион ти е разказала легендата за дъгите, Катрин, но каза ли ти истината за съкровището, скрито в пещерата.

— Да. Но сега, след като съм тук, на този вълшебен остров, Ален, започвам да вярвам, че смайващата легенда е самата истина — тихо отвърна тя. После вдигна поглед към лазурното небе. Само след няколко часа то щеше да притъмнее от черните мрачни облаци, а после да се разплаче с горещи, съживителни сълзи и когато бурята премине, то отново щеше да се усмихне, а лазурната синева да се изпълни, с разноцветни дъги.

Когато Ален забеляза искреното възхищение на Катрин от острова — нейният остров, — той си спомни признанието, което бе направил пред Марион Стерлинг, цитирайки Балзак: „Зад всяко голямо богатство се крие голямо престъпление.“ В кралската фамилия, която управляваше острова, е имало много крадци. Още в миналото много мъже от рода Кастел са ограбвали търговските кораби, които въпреки опасностите са идвали от Ориента, и са плячкосвали купища злато и скъпоценни камъни. Имаше и един друг, съвременен Кастел, Жан-Люк, който бе ограбил надеждите и мечтите на хората, красотата и мира.

Но сега, макар че в жилите му не течеше кръвта на рода Кастел, оказа се, че тъкмо той, Ален, бе най-коварният крадец от всички тях. Защото тъкмо той, принцът — самозванец, бе откраднал най-скъпоценното съкровище — самият великолепен остров.

— Ален!

Ален се усмихна с облекчение, когато гласът на Натали прекъсна тревожните му мисли. Катрин също се усмихна, в очакване да види отново сестрата на Ален. Но когато се обърна, усмивката й полека лека изчезна.

— Джеймс?

— Здравей, Катрин — тихо отвърна Джеймс, не по-малко стъписан от нея. Натали беше споменала, че Ален може да се върне от Виена с гостенка, но…

Но тази гостенка беше Катрин. Все още красива, много красива и все пак през седемте месеца, през които не я бе виждал, тя се бе променила. Румената й невинност бе изчезнала, а сапфирените очи бяха станали предпазливи и бдителни, сякаш всеки миг някой можеше да я нарани. „О, Катрин, никога не съм искал да те нараня.“ Джеймс искаше тя да забележи това послание в очите му, но Катрин не можа да издържи на неговия поглед. Най-после, неохотно, той сведе тревожните си сини очи, но тогава в тях се появи ново безпокойство. Бялата превръзка на врата й бе прикрита от черната кадифена коса, която се спускаше на разкошни къдрици чак до гърдите й. Но когато тя наклони глава, притеснена от присъствието му, той видя крайчеца на превръзката.

— Какво се е случило?

— Аз… О, Джеймс, ти не познаваш Ален, нали?

Двамата мъже се поздравиха учтиво и сдържано, Ален каза няколко съчувствени думи за Марион и Артър и отново се заприказваха за раните на Катрин.

— Крадец е нахълтал в хотелския апартамент на Катрин във Виена и е взел всичките й бижута — тихо обясни Ален.

— О, не — прошепна Натали.

— Не съм пострадала много — увери ги Катрин. — Крадецът ме упои с етер и е използвал нож, сигурно съм се съпротивлявала преди да изпадна в безсъзнание. Раните по врата и пръстите ми не са дълбоки, всичко ще зарасне, но едва след няколко седмици ще мога да продължа турнето.

— И се надявам, че ще прекараш тези няколко седмици тук при нас.

— Благодаря, Натали. Ален също бе толкова любезен да ме покани. — Катрин бе приела поканата на Ален само за „няколко дни“, макар че преди да се появи Джеймс, тя се чудеше дали ще може някога да напусне това удивително красиво, спокойно място. Но сега покоят бе нарушен и тя искаше, трябваше, да избяга от тъмните сини очи, които я гледаха така загрижено и нежно.

— Какво са откраднали, Катрин? — попита Натали. После, като се намръщи, добави: — Надявам се, че не е великолепната сапфирена огърлица, която носеше на концерта. Веднага я забелязах. Цветът и качеството на сапфирите са несравними.

— Да. Точно сапфирената огърлица е открадната, както и сапфирените обици. — Катрин погледна към Джеймс, смело и предизвикателно. „Да, Джеймс, аз въпреки всичко нося обиците. Не заради някаква глупава надежда, че ще се върнеш при мен, а защото те са спомен от една любов, която имаше огромно значение за мен… дори за теб да не е толкова важна.“

— Позволи ни да заместим откраднатите бижута — каза Натали. — Спомням си дизайна на огърлицата и с твоя помощ бих могла да я скицирам. А обиците…

— Благодаря ти, Натали — прекъсна я Катрин. Отказът й бе категоричен, макар и учтив, както бе отговорила на същото любезно предложение на Ален. — Нямам намерение да ги заменям с други бижута. И огърлицата, и обиците бяха символи на далечни спомени… и мисля, че е дошло време тези спомени да си отидат завинаги.

— Тогава ще измисля някакъв нов дизайн за теб — предложи Натали. — Символ на някой нов спомен — посещението ти на Острова — създаден от всички цветове на дъгата.

След богатия обяд в лятната трапезария на двореца Ален и Натали се оттеглиха в неговия кабинет, за да обсъдят срещата на Натали с бижутерите на „Кастел“ в Париж. Джеймс и Катрин останаха сами. Настъпи мълчание, в което сапфирените очи срещнаха тъмносиния поглед. После Катрин се обърна и застана до прозореца, през който се виждаше морето. Опитваше се да намери покой в безмълвната неподвижна красота, но беше невъзможно, защото усещаше присъствието му в стаята…

— Тръгвам си веднага, щом Натали и Ален се върнат — тихо каза Джеймс, като застана зад нея. — Исках просто да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме? — прошепна тя, без да се обръща към него, а сърцето й викаше: „Колко пъти ще се сбогуваме, Джеймс?“

— Катрин?

Тя се извърна към него, защото винаги се бе подчинявала на нежните му команди и когато го стори, забеляза тревогата в сините очи.

— Може ли да погледна? — нежно попита той, като посочи към превръзката на врата й.

О, каква болка й причиняваше тази нежност, неговата нежност. „Моля те, Джеймс, иди си.“ Но Катрин знаеше, че той няма да си тръгне, докато тя не изпълни молбата му. Понечи да махне превръзката, за да покаже снежнобялата кожа. Но фините й пръсти трепереха, не можеха да отлепят лепенката, трепереха заради него. Най-накрая неговите силни и нежни пръсти, също треперейки, нежно махнаха превръзката.

Джеймс видя, че раната не е дълбока. Крадецът бе направил с острия си нож един лек, почти хирургически разрез върху красивия й врат. След време белегът почти нямаше да се вижда, но сега раната бе червена, жив спомен от скорошно престъпление. Докато гледаше раните, Джеймс усети надигащите се вълни от ярост към този, който я бе наранил и още по-непреодолимото и неизпълнимо желание да бъде с нея и винаги да я закриля.

— Останах с впечатлението, че ти не си спомняш ножа на крадеца — най-сетне изрече той.

— Не, не си спомням… нямам ясен спомен за нож или за някаква съпротива, но сигурно съм се опитвала да се отскубна. — Катрин се отдръпна от болезнено нежния допир на пръстите му и сама залепи превръзката.

— Трябва да внимаваш — тихо каза той.

— Аз внимавам, Джеймс — възрази тя, учудена от лекотата, с която излъга. Тя въобще не внимаваше. Бродеше нощем из тъмните улици на непознатите градове, пренебрегвайки опасностите, изцяло обсебена от непосилната задача да освободи сърцето си от спомените за любовта, за него.

— Добре — нежно отвърна Джеймс, като се опитваше да преодолее невъзможните желания, с пълното съзнание, че скоро трябва да си тръгне — заради себе си, заради сърцето си и заради нея, както ясно и болезнено подсказваха бдителните сапфирени очи. — Е, по-добре да тръгвам. Ще намеря кабинета на Ален и ще си взема довиждане с тях.

— Джеймс?

— Да?

— Благодаря, че ми се обади за Алекса. Ходих да я видя… предполагам, че си говорил с нея и знаеш за това. — Катрин се пребори с още една вълна на болка, когато сините му очи й казаха, нежно, извинително, че той наистина знае. — Е, сега вече сме близки, много близки с Алекса и исках да ти благодаря.

— Няма защо.

— Джеймс?

— Да?

— Благодаря ти, че си й помогнал. Трябваше аз да бъда при нея, но вместо мен ти я подкрепи. Съжалявам, че ти се разсърдих за това.

Докато гледаше жената, която винаги щеше да обича, Джеймс се питаше дали тя не съжалява и за нещо друго. Дали съжалява, че му е предложила да се ожени за Алекса? Дали съжалява, че любовта им е само спомен, който времето ще заличи? Въпросите бяха егоистични и самоунищожаващи, защото той знаеше отговорите. Още от първия миг, когато Катрин го видя днес, красивите сапфирени очи красноречиво показваха, че тя се пази от него. Беше очевидно, че тя е далеч, съвсем далеч от тяхната любов.

„Където всъщност трябва да бъде — напомни си Джеймс. — Нямам какво да й дам. И дори никога да не я забравя, дори да не искам да я забравя, красивата Катрин трябва да забрави нашата магическа любов.“

Миг по-късно той тихо прошепна:

— Сбогом, Катрин.

 

 

— Катрин, струва ми се, че Алекса не е единствената сестра, която е била много близка с Джеймс Стерлинг — тихо отбеляза Ален седмица по-късно.

Седяха на една скала над морето и наблюдаваха великолепието на дъгите. Всеки следобед прекарваха тук, докато слънцето бе все още златисто в лазурното небе, а когато буреносните облаци се събираха и започваше да вали дъжд, те заедно търсеха подслон в близката лятна пристройка. Там, на топло и сухо, изчакваха докато бурята отмине и щом дъждът спираше, те отново се връщаха на скалата, за да бъдат възможно най-близо до дъгите, които се раждаха от сапфиреното море и докосваха легендарната пещера със скъпоценните камъни.

Всеки следобед Ален и Катрин идваха тук, за да преживеят заедно магията на дъгите, да споделят мислите си и да се усмихват нежно един на друг. Общуването с Ален даряваше Катрин със спокойствие и сигурност, които далеч не спираха само до радостта да говори с него на френски. Катрин реши, че Ален бе като острова. Топъл, приветлив, с чудната способност да облекчава раните. Тук, на този очарователен Остров на дъгите, раните й зарастваха много по-бързо, отколкото бяха предрекли лекарите. Тук дори разбитото й сърце усещаше магическия лек. Всички рани зарастваха, заради чудотворната сила на острова да лекува и заради чудотворната сила на неговия принц.

Наслаждаваха се на дъгите и на тихите разговорили на нежните усмивки. А сега тихо и нежно Ален я питаше за тайната на любовта й, която бе известна само на нея и на Джеймс. Дали трябва да сподели болезнената тайна на сърцето си с Ален? „Да — помисли си тя, когато откъсна сапфирените си очи от блестящите дъги и го погледна. — Да, ще ти разкрия тази тайна, а може би и други тайни, Ален. Но какво ще кажеш за своите тревожни тайни, принце? Знам, че те са спотаени в сърцето ти и те тормозят, макар че ти умело ги прикриваш в сенките под тъмните си очи. Ще ми се довериш ли и ти след време? Дано. А междувременно аз ще ти се доверя.“

— Прав си, Ален — започна тихо тя. — Не само Алекса беше близка с Джеймс. Преди време аз самата бях много влюбена в него…