Катрин Стоун
Островът на дъгите (18)

Глава 17

Анонимните обаждания в офиса на Робърт бяха дело на Хилари. Тя записа гласа му, учтивото „Ало“ и после по-настоятелните нетърпеливи „Ало? Ало? Кой се обажда?“ направи записите на първокласен портативен касетофон, един от многото, които Робърт държеше вкъщи, за да записва част от изказванията си. След това записа две много приятни „Ало, ало?“, остави пауза, напрегната и обезпокоителна, и записа собствения си глас, като мъркаше прелъстително: „Робърт, кой се обажда? Кажи им да изпратят още шампанско!“

После Хилари приготви багажа си в един огромен куфар и взе лимузина до летище Нешънъл. В късния следобед тя вече седеше в първа класа на самолета до Далас, и мълчаливо вдигаше тост с шампанско за международната криза, която бе принудила Робърт да замине за Кемп Дейвид. Няколко часа по-късно госпожа Макалистър влезе в луксозното фоайе на „Меншън“, като се приготвяше да обясни на администратора, че нейният съпруг ще дойде с по-късен полет, но всъщност нямаше нужда от обяснение. Очевидно всички просто приемаха, че важният и много зает сенатор е бил възпрепятстван да дойде навреме.

После тя се качи в апартамента за младоженци, Планът й бе изпълнен, оставаше й само да си спомня и размишлява за вълнуващия победоносен ден. С невероятно спокойствие тя бе извършила всяка една фаза от отчаяния си план, стимулирана от мощните вълни на адреналина и от успеха на рискованите си трикове. „Аз, а не Алекса, трябваше да стана актриса — си бе казала тя след спектакъла, който разигра в «Скалата на розите».

— Или таен агент — размишляваше тя, след като направи записите. — Или престъпник, един оригинален изкусен престъпник, който е толкова умен и хитър, че престъпленията му са винаги изпипани.“.

Опиянението я държеше, докато траеше въздействието на адреналина. Трескави вълни я заливаха след преодоляването на всяка една пречка от пъкления й план. Но когато най-после се озова в хотелския апартамент и всички пречки бяха отстранени, адреналинът се изпари, а заедно с него и еуфорията.

Реалността я смаза бързо и безпощадно. Ето, сега тя седи тук, сама в апартамента за младоженци, защото е нежелана, и пие, „Дом Периньон“, потънала в глупави размишления за призванията си на актриса, таен агент и престъпник. „Твоето призвание — напомни й безмилостно реалността — е това, за което са те отгледали — да станеш съпруга на влиятелен човек като Робърт Макалистър. И ти се провали. Отчаяният ти план ще рухне. Може би си посяла зрънцето на съмнението в сърцето на Алекса, но ти не измисли нищо друго, освен няколкото идиотски записа, надявайки се на почти невъзможния шанс Алекса да се обади. След тази абсурдна и вероятно безполезна задача, ти купи два скъпи билета за самолет и след това замина за Далас, за да се настаниш в луксозния апартамент с невидимия, въображаемия партньор. И ето, сега си тук! Сама в красивата стая, обградена с шампанско, хайвер и цветя, с глупавата касета, заредена в касетофона, стратегически поставен до телефона. И дори си се облякла в предизвикателен копринен тоалет! Заради кого? Заради твоя въображаем партньор, разбира се…“

Защото Робърт не те иска.

Робърт иска само Алекса.

Хилари изпи шампанското, като се опитваше да съживи прекрасните чувства, които я бяха стимулирали да изпълни мисията си, но вместо да се напие, тя сякаш стана още по-трезва, вместо да се ободри, изпадна в още по-голяма депресия.

 

 

Когато на другата утрин се събуди, всички илюзии се бяха изпарили. Тя не беше вече талантлива актриса. Тя бе просто дубльор, който безстрастно четеше реплики те си, завинаги лишен от шанса да изиграе собствена роля. Поръча закуска за двама, яйца по бенедиктински и „Дом Периньон“, погледна към леглото с копринени чаршафи, където трябваше да прекарат с Робърт един страстен уикенд.

„Алекса, Алекса, колко много те мразя!“

Телефонният звън я стресна. Администраторът? Може би иска да провери дали всичко е наред? Или пък домакинът на хотела иска учтиво и дискретно да разбере дали влюбените не желаят нови копринени чаршафи, плюшени хавлии и нови халати? Не, никой в хотела не би се осмелил да наруши уединението им. Сърцето на Хилари лудо биеше. Някой се обажда отвън.

И това може да бъде само един човек.

Тънките й пръсти с добре поддържан маникюр забавиха смутено движенията си, докато се опитваше да включи касетофона в момента, когато вдигна слушалката на телефона. Намали звука, сякаш телефонът нахално е нарушил интимността им. Докато слушаше убедителния запис на Робърт и после собствения си глас, който прелъстително молеше за още шампанско, сърцето й запрепуска в лудешки ритъм. От другата страна отговаряха с красноречиво мълчание. Минута по-късно сърцето й щеше да експлодира, когато чу звука от затваряне на слушалката в другия край на линията — едно мълчаливо, печално прекъсване на връзката, дълго преди края на записа.

„Алекса! О, Алекса, нима моят отчаян, съвършен план успя?“

Тя пак усети адреналина, който също празнуваше нейния триумф. Хилари закрачи по дебелия килим, но преди адреналинът да се изпари, тя сама уталожи еуфорията си, защото все пак оставаше още една сцена, на която тя нямаше как да присъства — финалната сцена между Робърт и Алекса. О, как й се искаше да бъде там!

Но нямаше как. Тя бе направила всичко, което зависеше от нея. А сега й оставаше само да се надява.

 

 

— Здравей — каза Робърт, когато Алекса най-сетне вдигна телефона в неделя през нощта. Обикновено тя отговаряше още при първото иззвъняване, но сега никой не вдигаше телефона и страхът бавно се промъкна в съзнанието му, вцепеняващият страх, че някой маниак е нападнал Алекса в отдалечената вила, където тя се чувстваше в пълна безопасност. — Беше ли заспала?

— Не. — От петък вечерта тя не бе мигнала, а след като се обади в апартамента в „Меншън“, цяла нощ плака и се кори за глупостта си. Някакъв импулс на мазохизъм я накара да попита: — Как беше командировката?

— Успешна, предполагам. Скъпа, имам чудесна новина за теб. — Робърт млъкна, очаквайки тя да го покани въпреки късния час, но тя мълчеше. — Алекса? Да дойда ли при теб?

— Не. Утре рано сутринта имам важен телефонен разговор. Не можеш ли да ми съобщиш новината по телефона?

— Алекса?

— Моля те. — „Моля те, свършвай по-бързо. Не мога да те видя. Не мога да понеса учтиво, нежно сбогом.“

— Добре. Е, скъпа моя Алекса, ще се омъжиш ли за мен?

„Да“ — избърза да отговори сърцето й, но измореното съзнание отвърна горчиво:

— Да се омъжа?

— Да, разбира се. — Гласът му бе нежен, любвеобилен, но смутен от нейната изненада и разтревожен от особените нотки в тона й.

— Ти вече си женен, Робърт.

— Хилари се съгласи да ми даде развод.

— И кога се е съгласила?

— В четвъртък вечерта.

— Каза ли й за мен?

— Казах й, че обичам друга жена.

— Каза ли й, че аз съм другата?

— Не.

„Лъжеш!“ — изпищя вътрешният глас.

— И тя се съгласи на развод просто така?

— Не. Помоли ме да останем заедно до края на май. Иска да й дам време, докато реши какво да прави, а и баща й ще празнува рождения си ден в Далас в края на май. Веднага щом това свърши, тя обеща, че ще ми даде развод, без скандали, без излишен шум.

— Разбирам. И през това време ние не трябва да се виждаме, така ли?

— Тя ме помоли за това.

О, значи така ще действа той. Дали наистина вярва, че любовта й към него е толкова променлива, че след по-малко от шест месеца тя ще си намери някой друг? Или може би тъкмо молбата на Хилари щеше да я накара да го отхвърли и да скъса с него? Очевидно, той смята така да приключи връзката им. А това означава, че той не знае колко много го обича тя. Не шест месеца, а шест години би го чакала, но явно той си мисли, че шест месеца са достатъчни, за да се отърве от нея. Ами ако реши да каже: „Добре, ще почакам?“ Дали ще й се обади през май, за да я помоли да удължат този период? Или може би ще се обади, за да я уведоми с печален тон, че Хилари е бременна, че е спал с нея само веднъж — идиотска грешка наистина — защото му е било мъчно за нея.

Алекса не вярваше, че страданието, което преживя през уикенда, може да стане още по-силно, но явно се бе измамила. Защото, в този миг загубата бе още по-голяма. Това не беше просто краят на една любов, не, каквато и да е била Любовта им, тя бе безскрупулно, брутално предадена. Беше жестоко, безумно жестоко от негова страна да й направи предложение за женитба! От болката й се роди забележителна сила, предизвикателна и горда. Тя няма да позволи на сенатор Робърт Макалистър да се надсмива над наивността й. Тя беше актриса и винаги умело бе прикривала огорчението и болката дълбоко под маската на удивителното самочувствие.

— О, Робърт — тихо измърка тя — очарователно, макар и заплашително мъркане на тигрица, която примамва плячката си. — Толкова съм поласкана от предложението ти.

— Поласкана?

— И смутена. Това беше игра, Робърт, игра между мен и Хилари. От доста време двете сме яростни съпернички. Не ти ли е разказала историята на нашата война. Учихме заедно в гимназията „Балинджър“ в Далас. Тя ме накара да се почувствам нежелана там, а аз й го върнах, като отнех приятелите й, включително и момчето, което бе влюбено в нея. Може и да ти звучи като глупава детска игра, но те уверявам, че емоциите, които се криеха зад нея, никак не бяха глупави.

— Какво искаш да ми кажеш, Алекса? Че си имала връзка с мен заради някакво съперничество с Хилари? Че аз съм пионката в някаква мръсна, жалка игра?

— Не се гордея с това, Робърт, но честно казано, не знаех, че ще отидем толкова далеч. Ако ми бе хрумвало, че мислиш да се ожениш за мен…

„Как не си разбрала това? — питаше се Робърт, изумен, потресен. — Нима всеки страстен, отчаян миг от нашата любов не ти подсказваше, че искам да бъда с теб цял живот?“ Но тези безценни, божествени мигове бяха изживени с Алекса, а не с тази непозната жена, която му говореше с мъркащ тон.

— Робърт, моля те, разбери ме правилно — продължаваше странният глас. — Нашата връзка бе изпитание за мен. Наслаждавах се на всяка минута, когато бях с теб. Ти си прекрасен мъж, но ти не си мой тип, а на Хилари. Моля те, бъди сигурен, че съм загрижена за политическата ти кариера и никога не бих ти навредила.

„Но ти ме нарани, и то много. Обичам те, Алекса, о, как те обичам, а за теб моята любов е била само игра.“

— Алекса — прошепна той, нежно, ласкаво, така, както й шепнеше в леглото, любовен шепот към жена, която някъде я има, нали? Той копнееше да отиде при тази красива, любяща жена, още сега. — Алекса!

„О, Робърт“ — отвръщаше измъченото й любящо сърце. О, как обичаше този мъж, който така нежно й говореше, който се нуждаеше от нея, както тя от него. Как би могла да повярва до края на живота си, че този мъж е съществувал някъде дълбоко в душата на сенатор Робърт Макалистър, едно чудотворно кътче в сърцето му, което я бе обичало така, както тя го обичаше. Защо този мъж не може да си вземе едно тъжно, но истинско „сбогом“? Тя никога не би го предала. Нима той не го знае?

— Съжалявам, Робърт. Сбогом.

 

 

— Свърши се, Кат — каза Алекса, когато след десет дни се обади на сестра си в апартамента на Ривърсайд Драйв.

— Свърши?

— Връзките с женените мъже не са дълготрайни. Знаех си, че ще стане така.

— Добре ли си, Алекса?

— Разбира се — бодро отвърна тя, макар че с всеки изминат миг й беше все по-трудно да поддържа ведрия си тон, който й изневеряваше въпреки огромните усилия и изсмукваше силите й така, че сега беше като болна. В този миг се чувстваше още по-зле, отколкото преди десет дни. Шокът бе преминал и след него оставаше непоносимата болка. Минута по-късно тя тихо си призна, като едва сдържаше сълзите си: — Не, Кат, не съм добре. Много ми е мъчно.

— О, Алекса. Мога ли да ти помогна?

— Можеш само да ми припомниш, когато започна да се самосъжалявам, че съм си получила това, което заслужавам.

— Но аз не мисля, че е така!

— Знам — отвърна Алекса, с чувството на благодарност. Още от самото начало нейната малка сестра, както и Джеймс, желаеха само тя да е щастлива.

— Ти си го обичала, Алекса, а любовта не е греховно чувство. И… ти не с нищо не си заслужила такова страдание.

— Благодаря. Раната е все още прясна. Мисля, че единственото, от което имам нужда е време… много време. — Тя въздъхна и добави: — Искам да се махна от този град. Очаквам с нетърпение коледните празници в Топека.

— И аз.

— И после, след като свършим снимките с „Пенсилвания Авеню“ за следващия сезон, смятам да направя едно околосветско пътешествие. И преди имах такива планове, но все бях претрупана с ангажименти. Сега ще бъда свободна, дори месец повече, защото няма да пускаме шоуто преди август. Така че имам на разположение шест свободни месеца. — „Няма да правя нищо друго, освен да изпълня най-после обещанието, което дадох пред себе си — да опозная истинската Алекса.“ Тя потисна краткотрайната паника, която я обхвана и продължи: — След шест седмици ще разполагам с много време за себе си, от което отчаяно се нуждая. Но сега имам най-вече нужда от Джеймс.

— Джеймс? — тихо повтори Катрин. „Но… — протестираше сърцето й, когато се намеси разумът: — Какво но? Нима си мислиш, че Джеймс е твой? Едва ли! Той дори не те е целувал, забрави ли? Просто те кара да се чувстваш доволна и щастлива. И то защото той е прекрасен, необикновен мъж — прекрасен, необикновен мъж, който се е грижил за наивната малка сестра на изтънчената жена, която винаги е обичал. А сега Алекса е свободна и иска да го види отново, а когато самоуверената красива Алекса махне с ръка… — Имаш нужда от Джеймс?“

— Да. Искам да ме придружи на галапредставлението „Пожелай си нещо, щом видиш звезда“ — нехайно обясни Алекса, въпреки че ужасно много се нуждаеше от присъствието на Джеймс. Сенатор и госпожа Макалистър щяха да се появят на благотворителното шоу, беше убедена в това. Тази година Хилари не би се лишила от удоволствието да покаже своя триумф, а Робърт не би си позволил да пропусне такова събитие вече четвърта поредна година. — То ще се състои тази събота. Не си спомням кога Джеймс възнамеряваше да лети за Париж.

Катрин знаеше какви са плановете на Джеймс. Знаеше, че още довечера ще замине за четири дни в Ню Орлийнс и ще се върне в събота, за да вечерят заедно. А в неделя ще лети за Париж, за да прекара празниците на Острова заедно с Марион и Артър. И вероятно след събота вечерта тя няма да го види отново, защото след коледните празници в Топека тя трябваше да пътува за Сан Франциско, където в новогодишната нощ щеше да изнесе първия си концерт.

Джеймс я бе питал няколко пъти дали ще му даде копие от програмата и маршрута на единадесетмесечното си турне в Северна Америка и Европа. И я бе увещавал няколко пъти да се срещнат, в която и страна да е тя. Но Катрин не се осмеляваше да повярва, че това ще се случи. Само смело бе подготвила сърцето си тази събота, когато бъдат заедно, да каже сбогом на Джеймс. А сега дори и тази прощална вечеря нямаше да се осъществи, защото в събота вечерта Алекса искаше да бъде с него.

— Не си ли говорила с него?

— Не още. Предполагам, че ще ми се обади довечера.

— Да, сигурно.

 

 

Искаше само да се сбогува с него. Сбогом и благодаря. Докато се промъкваше бързо през тълпата, се сети, че е забравила шала, който оплете за него, и копието от програмата и маршрута, които приготви днес в последния момент. Но ако иска да го хване, преди да тръгне за летището, няма време да се връща вкъщи, за да ги вземе. Няма значение! Той едва ли имаше нужда от копието сега, или пък от шала — сантиментален спомен за среднощната им разходка с яхтата миналото лято. Може би някой ден тя ще му изпрати шала, заедно с писмо, в което ще му благодари много по-лесно, отколкото, ако му го каже направо.

— Аз съм Катрин Тейлър — каза тя на секретарката, която тъкмо си тръгваше. — Дали мога да видя господин Стерлинг, ако все още е тук?

— Момент, моля. — Секретарката натисна бутона, който свързваше телефона й с този в неговия офис. — Госпожица Тейлър е тук. О, добре. Ще й кажа да се качи веднага.

Джеймс предположи, че е Алекса. Вероятно се е опитвала да се свърже с него сутринта, за да му каже, че тази вечер пристига в Ню Йорк и иска заедно да вдигнат тост за празниците, да пият горещ ром и да погледат фигуристите, които ще се пързалят в Рокфелер Сентър под звуците на коледарските песни. Докато я чакаше, той се подготвяше за разочарованието й, когато разбере че той заминава за Ла Гардиа. Но красивата жена, която се появи на прага, не беше онази, която миналата пролет с прелъстителен глас му предложи предизвикателна сделка.

Това беше нейната малка сестра, която не бе толкова самоуверена, но бе не по-малко привлекателна и предизвикателна.

— Катрин — изненада се той. Усмихна се приветливо на сапфирените очи, приближи се към нея и като й помогна да съблече палтото си, добави: — Здравей.

— Здравей. Благодаря. — Тя усети приятната топлина от неговата усмивка и от учудените му сини очи, които бяха щастливи, че я виждат. — Говори ли с Алекса?

— Не. Обаждала се е сутринта, но не успяхме да се свържем. — Джеймс закачи палтото и се обърна към нея: — Защо?

— Връзката й е приключила.

— О! — каза съчувствено той. Знаеше какъв унищожителен ефект би имало това върху Алекса. Забеляза отражението на огромната загуба в красивите очи на нейната малка сестра. — Как е тя?

— Много тъжна. Джеймс, тя има нужда от теб.

— Мисля, че има нужда и от двама ни.

— Иска да я придружиш на благотворителното представление във Вашингтон, което ще се състои тази събота.

Джеймс знаеше, че Катрин не е споменавала на сестра си за техните срещи. Алекса щеше да му го каже. Той се чувстваше добре така, дори чудесно. Харесваше му да бъде само с Катрин, без никой да подозира за връзката им. Но сега…

— Каза ли на Алекса, че имам други планове за събота?

— Не. Мислех си, Джеймс, че ако искаш да отложим вечерята, аз ще те разбера.

— Какво имаш предвид под „разбера“, Катрин?

— Бих разбрала за теб и Алекса. Сега тя е свободна и…

— Мислиш, че с Алекса ще започнем оттам, откъдето сме спрели, сякаш нищо не се е случило? — тихо попита той, а сърцето му се разтуптя, щом зърна надеждата в красивите й очи. „Мисля, че трябва да мине време, преди да бъдат казани някои истини“ — му бе казала тя в онзи дъждовен следобед и той се бе съгласил. „Но сега, скъпа Катрин, е ударил този час, нали?“ — Това ли искаш?

— Не — едва изрече тя истината на мъжа, който бе толкова внимателен към нея, който бе оставил изборът на сърцето да бъде неин. Но сега сините очи не бяха тъй внимателни. Казваха й съвсем красноречиво, съвсем настойчиво, че я обичат и желаят. — Не, Джеймс, не искам това.

— И аз, Катрин — тихо отвърна той. — Знаеш ли, аз съм омагьосан от малката сестра на Алекса.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така.

Топлите й меки устни не се бяха целували преди, но знаеха подтиквани от един дълбок, чуден инстинкт, как да посрещнат устните на мъжа, когото обичаше. В началото срещата бе тиха, кротка, а после все така нежна, но по-гореща, по-страстна. Деликатните й снежнобели пръсти погалиха лицето му и нежно потънаха в гарвановочерната му коса. Докосвайки Джеймс, пръстите й откриха радост — дарба, която бе още по-великолепна от вълшебната й музика.

Устните им се срещнаха, а после и телата им. Допирът бе нежен, но все по-настойчив, докато накрая сърцето й туптеше съвсем близо до гърдите му, припомняйки за онзи единствен път, когато той я бе прегърнал. В онази августовска нощ пърхащото й сърце бе изпращало отчаяни послания, изтощено от глада, и въпреки че сега Джеймс чуваше само силни и уверени удари, той се отдръпна и я погледна. И това, което видя, бе желанието, проблясващо в сапфирените очи, и после краткотрайните искри на изненада и разочарование, че е прекъснал целувките и после пак желанието, и щастието. Катрин бе здрава и жизнена, също като него.

„Макар че и двамата гладуваме — помисли си Джеймс — един чуден неутолим глад… който изпитваме един към друг.“

— Отдавна копнея да те целуна, Катрин.

— И аз копнеех за твоите целувки.

— Наистина ли?

— Да. Отдавна. — Тя вдигна поглед към него и се усмихна. Усмивката й бе прекрасна, невинна и все пак прелъстителна, заради своето искрено послание, че го желае. — Имам нужда от целувките ти, Джеймс — прошепна тя. — Мина много време, откакто ме целуна.

— Да, прекалено много — съгласи той, засмя се нежно и докосна с устните си нейните.

После отново потъна в нейната вълшебна, възбуждаща топлина, не искаше да се откъсне от нея, но…

— О, скъпа! — тихо въздъхна той, притисна я до себе си, целуна я по копринената черна коса и каза: — Трябва да хвана самолета. Не мога да отложа за по-късен полет, защото веднага след като пристигна, имам важна стратегическа среща. Ще ти се обадя от Ню Орлийнс, хиляди пъти ще ти се обадя и ще се видим в събота вечерта. — Погледна я в очите и добави: — Съгласна ли си?

— Съгласна съм да ми се обадиш от Ню Орлийнс, хиляди пъти да ми се обадиш — радостно отвърна тя, но красивите й очи станаха замислени, когато добави: — Но Алекса има нужда от теб в събота вечерта. Можеш ли да дойдеш на обяд в апартамента в неделя, преди да заминеш за Париж?

— Разбира се, че ще дойда — нежно отвърна той, без да я попита за решението й за събота вечерта, защото в красивите очи забеляза любовта — любовта към сестрата, която сега беше нещастна. Трябваше да тръгва за летището, но искаше отново да я целуне — една нежна целувка, която обещаваше, че скоро, много скоро те отново ще се срещнат. А сега наистина трябваше да тръгва, но имаше още нещо: — Катрин?

— Да?

— Обичам те.

— О, Джеймс, и аз те обичам.