Катрин Стоун
Островът на дъгите (17)

Глава 16

Вашингтон… декември 1989

— Целият уикенд? — повтори тихо Алекса.

Беше първият вторник от декември. През трите месеца на тяхната любов тя и Робърт никога не бяха прекарвали цял уикенд заедно. Срещаха се само вечер, в редките безценни часове, откраднати от мрака. И в тези блажени късни нощни часове те споделяха вълнуващата интимност, която бе тъй нежна, тъй ласкава. Изживяваха заедно и неутолимата страст, която бе все така отчаяна, настойчива и пламенна, както през онази първа нощ.

Тяхната неистова страст бе символ на това, което и двамата знаеха, но никой не казваше на глас — щастието им нямаше дълго да издържи. Поне така си мислеше Алекса. Любовта им засега беше в безопасност, беше лесно да прикриват тайната, защото никой не се бе опитвал да я търси. Вашингтонската преса преследваше безмилостно Робърт, с надеждата да цитира репликите на най-ярката политическа звезда на нацията. Но на нито един репортер, дори и на най-агресивния журналист от клюкарските рубрики, не му бе хрумвало да разследва личния живот на сенатора. И защо ли да го прави?

Всички във Вашингтон, които бяха виждали блестящата двойка, знаеха, че бракът на Робърт и Хилари беше идеален.

Тайната любов на Робърт и Алекса щеше да бъде в безопасност… докато Робърт се кандидатира за президент. Тогава всяка подробност от живота му, колкото и интимна да е тя, щеше да стане обществено достояние. Щяха да го преследват непрекъснато и политическите журналисти, и легионът от шпиони, нает от опозиционната партия, с непосилната задача да открият най-малкото петънце в безупречния живот на сенатора. Ако Робърт стане кандидат на своята партия за изборите през 1996, както предричаха политическите наблюдатели, тяхната тайна любов щеше да бъде в безопасност още четири години, може би и пет. И ако той не се кандидатира до 2000 година, тогава…

А дали тя бе готова да приеме тази среднощна, отчаяна, открадната любов още четири години, или дори още осем? О, да. Тя щеше да бъде с него, когато може и колкото може по-дълго.

А сега той й казваше, че ще прекарат цели три дни заедно.

— Да, целият уикенд — прошепна Робърт, докато нежните му целувки правеха своето пътешествие от насълзените й очи до влажните от целувки устни. — Целият уикенд, любов моя.

— О, не!

— Скъпа?

— В събота съм на работа! Ще снимаме в сградата на Върховния съд. В петък съм свободна цял ден, но в събота ще трябва да работя.

— Тогава в петък ще приготвиш ти вечерята. Ще бъда точен, обещавам. — Робърт я целуна и продължи: — А в събота аз ще се заема с вечерята. А в неделя, любов моя…

 

 

Да, той й бе обещал целия уикенд и в смарагдовите й очи проблеснаха радостни искри. О, с какво нетърпение очакваше Робърт мига, когато щеше да й обещае, че ще бъдат заедно цял живот.

„Може би този уикенд ще успея да й дам това обещание“ — мислеше си той, когато няколко часа по-късно я притискаше в прегръдките си, докато тя спеше. Тя беше съвършеният образ на спокойствието и щастието. Златистата й коса обграждаше като ореол красивото й лице, една нежна усмивка спеше кротко на устните й. Когато докосна нежно златистата коприна, тя се усмихна още повече и в съня си се протегна към него, сякаш сънуваше това, за което той си мислеше — времето, когато най-после щяха да бъдат заедно завинаги.

Робърт не бе споделял с нея радостните си планове да прекарат остатъка от живота си заедно, но разбира се, тя сигурно се досещаше за тях. А и той все още не искаше да й обещава нищо, докато Хилари не се съгласи да му даде развод. Беше решил да почака до Коледа и тогава да разговаря с жена си. Сенатът щеше да бъде във ваканция, Алекса щеше да замине за Топека и ако всичко върви добре, Хилари както винаги щеше да замине за Далас, за да присъства на разточителните приеми, които толкова много обичаше, а той щеше да си остане във Вашингтон и да се изнесе от къщата. Решението да почака до Коледа беше практично и в никакъв случай не бе жестоко. За сенатора и за госпожа Макалистър Коледа нямаше никаква сантиментална стойност, както всъщност и нито един от останалите празници.

Но сега, докато Робърт държеше в прегръдките си жената, която обичаше, и размишляваше за предстоящите безбройни вашингтонски приеми, на които двамата с Хилари трябваше да присъстват, той взе друго решение. Ще говори с Хилари за развода съвсем скоро, този четвъртък, вечерта преди тя да замине за минералните извори, където щеше да прекара почивните дни. Той не можеше, не биваше да продължава повече тази игра.

Робърт и досега се чудеше как никой не бе успял да разбере, че съвършеният сценарий, по който играеше бъдещата Първа двойка, беше добре прикрита измама, един безсърдечен, бездушен спектакъл. Преди да срещне Алекса, той добре играеше ролята си, защото тогава сърцето му бе празно и фалшът за него нямаше значение. Но сега сърцето му преливаше от любов и ако в миналото тази измама не бе очевидна, скоро тя щеше да стане съвсем прозрачна, защото напоследък той една гледаше Хилари. И въпреки това във Вашингтон все още се говореше за съвършената двойка.

Беше крайно време този спектакъл да приключи и ако всичко върви добре, това наистина щеше да стане. Но все пак съществуваше едно голямо „ако“. Робърт знаеше, че Хилари няма да му „даде“ развод. Той ще трябва да си плати за това. А цената можеше да се окаже твърде висока, защото той искаше нещо повече от развод, искаше раздялата им да стане без излишен шум. И то не заради политическата си кариера, а само заради Алекса. Съзнаваше, че един широко огласен развод, в който талантливата актриса щеше да играе ролята на „другата жена“, би съсипал кариерата й.

Робърт беше наясно, че Хилари ще поиска да бъде възнаградена заради неговите намерения. Той ще трябва да събере сили, за да посрещне достойно всичките й обиди, гнева и яростта, докато тя се съгласи да постъпи, така както той иска. И тогава, заради Алекса, заради нейната сигурност и нейното щастие, той трябва да бъде подготвен да заплати.

— Обичам те — тихо прошепна той на своята спяща красавица. „Обичам те, скъпа, и може би само след три дни ще имам чудесна новина за теб.“

 

 

Хилари винаги прекарваше първия уикенд от декември в Уилоус, супер луксозния курорт край минералните извори, на четиридесет мили северно от Савана. Там ходеха най-богатите жени от Юга. Поне четири пъти годишно тя гостуваше в разкошното, реставрирано след Гражданската война имение, една традиция, която бе започнала като подарък от майка й за шестнадесетия й рожден ден. Хилари никога не бе усещала някакви подобрения след почивките си в Уилоус. Наистина, на специалистите от курорта, които се занимаваха с красотата, здравето и добрата форма на своите клиенти, им бе много трудно да открият някакви недостатъци в съвършеното лице, идеалната кожа, безупречния маникюр и елегантното тяло на Хилари. Но тя всеки път упорито се връщаше в Уилоус, защото богатите, красиви и влиятелни жени като нея винаги го правеха.

Сега за първи път Хилари се чудеше дали може да отмени резервацията за този уикенд, който предхождаше тъй важните светски събития през коледните празници. Съзнаваше съвсем ясно, че ако прекара почивните дни в Уилоус, Робърт щеше да отиде при Алекса в „Скалата на розите“. Ами ако отмени резервацията? Робърт щеше да си остане в Клермонт и да работи в кабинета си, а когато се хранеха мълчаливо, тя щеше да вижда в сериозния му поглед горещото желание да бъде с другата. А можеше да забележи и нещо много по-лошо — мрачния необуздан порив, който я караше да се страхува, че Робърт ще й разкаже за връзката си с Алекса.

Като че ли тя не знае! Преди няколко месеца Хилари го бе проследила до малката вила, кацнала на скалите. И месеци наред тя бе подхранвала към Алекса такава омраза, пред която предишните й чувства към старата съперница изглеждаха безлични и тривиални. Мразеше и Робърт заради това, което й причиняваше. Знаеше, че жалката им връзка скоро ще приключи, но това едва ли щеше да уталожи гнева на Хилари. Та Робърт е рискувал да предизвика скандал, рискувал е кандидатурата си за президент… заради Алекса! Как е могъл да го направи? Как се осмелява!

В крайна сметка Хилари реши да не отлага почивката си в Уилоус. Колкото повече време Робърт прекарваше с Алекса, толкова по-скоро щеше да се отегчи от нея. Застанала пред огледалото, тя мрачно се питаше дали наистина това, което вижда по безупречната си кожа, са малки бръчици. Бръчки от тревога, бръчки от омраза? Ето още един повод да подхрани омразата си към Алекса и Робърт, и още един повод да прекара разкошен, освежителен уикенд край минералните извори.

В четвъртък вечерта, преди да замине за Савана, Хилари седеше във флорентинската стая в Клермонт, втренчила празен поглед в куп гравирани, позлатени по краищата покани. Тя прехвърли наум всички соарета, приеми, галапредставления и благотворителни балове, като веднага отдели по-важните обществени и политически прояви и отхвърли по-незначителните, които не попадаха в категорията на първокласните светски събития. И докато ги подреждаше, тя планираше с коя от бляскавите си, изискани рокли да се появи на всеки един прием, без тоалетът й да се повтаря. Намръщи се, като си представи разговора с Робърт, в който той щеше да се противопостави на екстравагантните й хрумвания, като отново щеше да й предложи да носи повече тоалети и от американските модни къщи, за сметка на оригиналните модели на „Живанши“, „Шанел“ и „Ла Кроа“.

Гневът на Хилари — как смее той въобще да прави някакви предложения? — се засили, когато съзря поканата от „Пенсилвания Авеню“ за благотворителния спектакъл „Пожелай си нещо, щом видиш звезда“, който щеше да се състои в събота на шестнадесети декември. Започна яростно да къса поканата, но една гениална мисъл уталожи гнева й.

Тази година сенатор и госпожа Робърт Макалистър ще отидат на гала представлението. Естествено, Алекса щеше да присъства, облечена в някой безвкусен аленочервен сатен, с деколте до пъпа. А тя щеше да облече новата си копринена рокля е цвят на слонова кост, обшита с малки перлички и сребърни топчета — като капки роса върху рози — стилна, елегантна, изискана. Ще прибере лъскавата си черна коса на кок, за да се открие красивото й лице и смарагдовите обици, единственото бижу, което щеше да сложи, освен, разбира се, най-важното украшение — златната брачна халка със смарагди, която щеше да напомня и на заблудения й съпруг, и на неговата безсрамна уличница, коя и каква е Хилари.

Бляновете й бяха прекъснати от шума на приближаващи стъпки. Робърт? Вкъщи в четвъртък вечерта? Предпочел е да се прибере вкъщи, вместо да отиде в „Скалата на розите“? „Чудесно, най-после“ — помисли си победоносно тя.

— Здравей, Робърт — поздрави го тя студено с неприкрита изненада, когато той се появи на прага. Не стана от коприненото канапе, както обикновено правеше, а отново прикова вниманието си в огромния куп от покани.

— Здравей, Хилари. Дойдох, за да поговорим.

— О?

— Ще ми обърнеш ли внимание?

— Да. — Усмивката й бе изкуствено чаровна, когато вдигна поглед към него. — Разбира се.

— Добре тогава, причината да се прибера вкъщи тази вечер е да ти кажа, че искам развод.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Знаеш, че не се шегувам. Освен това знаеш, че нашият брак е една зла шега. И двамата го разбрахме доста отдавна.

— Наистина ли си мислиш, че ще ти дам развод, Робърт?

„Не — каза си той. — Знам, че не искаш да го направиш. Но тъкмо затова съм тук, за да разбера каква е цената за моята свобода и за сигурността на Алекса.“

— Нямаш избор, Хилари — тихо добави той. — Мога да приготвя документите много бързо и лесно, също както и ти. Надявах се… надявам се, че ще достигнем до приятелско споразумение.

— Има друга, нали? — неочаквано попита тя, сякаш едва сега ужасната мисъл стигна до съзнанието й. — Тя е причината, нали?

— Причината, Хилари, е, че нашият брак съществува само условно и трябва да приключим с него. Да, срещнах една жена и смятам да се оженя за нея, но тя не е причината за неуспешния ни съвместен живот. Бракът ни се провали много отдавна, много преди да я срещна.

— Коя е тя?

— Няма значение.

— Нима? Искрено се съмнявам, че репортерите, които ще разгласят нашия грозен, скандален развод, ще се съгласят с теб. Предполагам, че те ще проявят голям интерес към всяка една долна и мръсна подробност от живота на твоята любовница. Нашият развод ще бъде много грозен, много скандален, Робърт, обещавам ти. Твоите избиратели имат право да узнаят що за човек си всъщност ти. Известно ти е предполагам, че в наше време женкарите нямат големи шансове в изборите. — Хилари се изправи и бавно се приближи към него, изчаквайки унищожителния ефект от заплахата си, докато се наслаждаваше на своя триумф. После се обърна снизходително към мъжа, който очевидно бе забравил — удивително наистина — че не може да я напусне: — Ако се разведеш с мен, сенатор Макалистър, това ще ти коства президентството.

Робърт спокойно издържа нейния гневен и въпреки това победоносен поглед, и после съвсем тихо отговори:

— Тогава нека бъде така.

Тихите му думи веднага унищожиха и самоувереността и гнева й, като оставиха само един парализиращ страх. Робърт наистина щеше да я напусне и тя беше безсилна да го спре, защото той бе готов да се откаже от всичко, всичко, за да прекара живота си с нейния най-голям враг.

Тя се отдръпна от него, изведнъж почувства нужда да подпре някъде треперещото си тяло, направи няколко бавни крачки встрани и се облегна на мраморната полица над камината. Погледът й се спря вяло на скъпите украшения върху италианския мрамор — вази, античен часовник, кристална роза. О, как й се искаше да го удари с тях! Но ако го направи, той щеше да си тръгне сега веднага и завинаги. Щеше бързо да приготви документите за развода и всичко щеше да бъде загубено. Тя имаше нужда от време да помисли, да скрои план, да намери някакъв начин, по който да спре развода веднъж завинаги.

Пред Робърт не минаваха нито гневните закани, нито сълзите, нито заплахите, а и опитите й да го прелъсти бяха предварително обречени на неуспех, и то от доста време насам. Но той беше честен и разумен човек, и тя го знаеше. В дългите мълчаливи паузи, преди да се обърне към него, съзнанието й трескаво се луташе да намери изход и най-сетне успя — да отправи честна и разумна молба към своя честен и разумен съпруг.

— Не искам да се караме — тихо рече тя, когато най-после се обърна с лице към него.

— И аз не искам, Хилари.

— Ще ти дам развод, без да го оспорвам и без да го правя публично достояние, но искам да ми дадеш време. Не се притеснявай, не говоря за помиряване. Но все пак имам малко гордост, нали? Имам нужда от малко време да се приспособя, да реша какво ще правя и дали ще се чувствам добре, ако остана във Вашингтон.

Сърцето на Робърт подскочи при думите „без да го оспорвам“ и „без да го права публично достояние“. Хилари се бе съгласила, по принцип да се разведат без много шум и сега започваше да му обяснява каква е нейната цена.

— Колко време имаш предвид? — попита той с учудващо спокойствие.

— До края на май.

— Това са почти шест месеца.

— Дай ми време, Робърт. Освен това не забравяй, че тържеството в чест на рождения ден на баща ми ще се състои на тридесети май в Далас. Знаеш колко е важен за него този ден, а и ти вече си дал съгласието си да произнесеш една от най-добрите си речи там. Ако можем поне дотогава да спазваме приличие пред хората, аз спокойно ще обмисля бъдещите си планове, а празникът на баща ми няма да бъде помрачен.

Робърт усети в себе си надигащата се ярост заради това „приличие пред хората“, но със сигурност щеше да издържи по-лесно публичния фарс, щом като вече домашният фарс бе приключил.

— Нищо няма да се промени дотогава, Хилари.

— Знам.

— Искаш ли нещо друго?

— Да. Някой знае ли за… нея?

— Не мисля. Не, никой.

— Тогава имам една последна молба. Бих искала да съм сигурна, че хората няма да клюкарстват зад гърба ми.

— Искаш да не се виждам с нея, докато не се разведем?

— Да.

Сега вече той знаеше цената на тихия развод — шест месеца без Алекса. Шест месеца. Това беше много време, но той знаеше, че молбата не е лишена от разум. Това би помогнало на Хилари да се примири с новото положение. Неговата суетна, разглезена съпруга не бе свикнала да й отказват и, въпреки че тя не страдаше от любов по него, претенциозната и амбициозна Хилари губеше страшно много. Без Алекса. Дали пък цената не бе прекалено висока? Не, той знаеше, че Алекса ще се съгласи. „Ние сме се чакали цял живот, Робърт — щеше да каже тя нежно и красивите й очи щяха да грейнат от радост. — Нима не мога да издържа шест месеца заради цял един живот? Естествено, че мога.“

— Трябва да я видя още веднъж, Хилари, за да й обясня.

— Разбира се.

— И ако се споразумеем да не се виждаме с нея в края на май ще се разведем тихо и без скандали — настоя той, без да сваля поглед от Хилари, търсейки в очите й признак за измама, но не го откри.

— Добре, Робърт — отвърна тя тихо. — Обещавам, че ще удържа на думата си.

 

 

„Шест месеца — мислеше си Хилари, като крачеше нервно из спалнята си. — Шест месеца, какво ще направя през това време? Нищо, освен да се надявам, че Робърт ще дойде на себе си, или че Алекса ще изгуби търпение да го чака и ще си намери нова любов.“

Хилари продължаваше да крачи из стаята и когато зимната нощ стана по-студена и по-тъмна, мислите й станаха също така черни и мрачни. Студени, мрачни, черни… и изведнъж блесна лъч надежда. Може би нещо ужасно… ужасно и чудесно щеше да се случи с Алекса.

Може би Алекса ще умре.

 

 

На сутринта Робърт можеше да тръгне и без да види Хилари, но малко преди седем, тъкмо когато си допиваше кафето, преди да потегли от Арлингтон към столицата, телефонът звънна и няколко минути по-късно тя се появи в кухнята.

— Добро утро, Робърт.

— Добро утро, Хилари.

— Май чух телефонът да звъни.

— Да. Налага се да отида до Кемп Дейвид за уикенда.

— Сега ли тръгваш?

— Заминавам в два следобед. Кога е полетът ти до Савана?

— В десет.

„Но аз няма да замина за Уилоус“ — помисли си тя. Все още не знаеше какво ще направи, но чувстваше, че точно сега й се предоставя шансът да вземе съдбата си в свои ръце.

Веднага щом Робърт излезе, Хилари проведе два телефонни разговора. После, след като се облече елегантно, тя тръгна с колата за Вашингтон, право в студиото на „Пенсилвания Авеню“. Даде името си на охраната в студиото и заяви, че Алекса я очаква. Обясни, че и тя се занимава с благотворителни балове, чиито приходи отиват за бездомните. После без никакви усилия излъга, че Алекса е проявила готовност да присъства на това събитие.

— Сигурно има някаква грешка, мадам. Госпожица Тейлър не е на работа днес.

— Сериозно ли говорите? — Красивата усмивка на Хилари се превърна в красива, разочарована гримаса, когато проследи погледа на пазача, който се бе съсредоточил върху разписанието на актьорите. Тя видя, че Алекса е работила снощи до късно, че днес е почивният й ден и ако е забелязала правилно, утре също щеше да бъде на работа. „Добре… чудесно.“ — Говорих с Алекса миналата седмица. Вероятно програмата й се е променила и тя е забравила да ми се обади.

— Може би. Да й предам ли, че сте я търсили.

— Не, благодаря. Сама ще се свържа с нея.

 

 

Докато Хилари шофираше бясно от Вашингтон към Мериленд, тя забеляза една полицейска кола, скрита близо до шосето. Погледна към стрелката на километража — сто и двадесет километра! — после към огледалото и натисна спирачките. През следващите десет напрегнати секунди тя очакваше да види зад себе си полицейската кола с надута сирена и проблясващи фарове и събираше сили да изслуша снизходителна лекция от типа на „Вижте сега, госпожо Макалистър…“ Но когато разбра, че полицаите не са я последвали, тя се закле да поглежда по-често към стрелката, за да е сигурна, че златистият мерцедес няма да полети право в „Скалата на розите“, както летяха мислите й.

„По-бавно“ — каза си тя. И докато намаляваше скоростта и възвръщаше самообладанието си, тя успя да овладее и мислите си. Беше се втурнала към студиото, защото й се струваше наложително да поговори с Алекса преди Робърт да я е изпреварил. Но после осъзна, че това нямаше никакво значение. Когато тръгна нагоре по стръмните стълби до уединената вила на Алекса, тя бе вече напълно спокойна. И защо ли пък не? Дори планът й да се провали, тя не би могла да изгуби повече, отколкото вече е изгубила — всичко, а ако успее, нейният най-голям враг може несъзнателно да й стане съюзник. Докато се качваше по стълбите, Хилари забеляза розите. Сега те не цъфтяха, бодлите им бяха скрити. „Трябва да скриеш бодлите си — напомни си тя. — Трябва.“

— Хилари.

— Може ли да вляза? — Спокойствието на Хилари се наруши, когато зърна Алекса — нейната златиста коса се спускаше свободно по раменете й, халатът бе стегнат около тънката талия. Пренебрегнатата съпруга още повече се смути, когато влезе в романтичното гнездо на влюбените.

— Разбира се. Изненадана съм, че те виждам. Съпругите и любовниците обикновено не пият кафе заедно, нали? — попита тя, като с облекчение откри, че думата „любовници“, изречена с отявлено презрение, й въздейства някак успокояващо, като й помага да възвърне самообладанието си. — И аз мисля, че е невъзможно. Е, но защо пък да не изпием по едно кафе.

— Хилари, не знам какво…

— За Бога, хайде да не си губим времето, като се преструваме, че нищо не знаем! Аз знам всичко за теб и Робърт. Той все още не ти се е обаждал тази сутрин, нали? — Тя замълча, сякаш да обмисли въпроса си и после добави с хитра усмивка: — Или може би ти се е обадил, но ти все още не знаеш какво се е случило? Точно по този повод съм тук, Алекса. Робърт може и да не ти е казал, но аз държа да узнаеш истината.

— Истината? — повтори Алекса.

— Да. — Хилари се усмихна. Чувстваше се превъзходно сега и тържествуваше, че е поставила натясно винаги самоуверената Алекса. „Внимавай — каза си тя — да не проиграеш шанса си. Бъди високомерна и пренебрежителна.“ — Робърт случайно не ти ли е казвал защо тъкмо теб е избрал за любовница?

— Не. — „Избрал? Никой от нас не е избирал. Нашата любов я има, защото е трябвало да я има.“

— Не беше случайно. Робърт искаше да ме накаже. Аз му разказах за времето, когато с теб учехме в Балинджър и той знае, че най-много би ме наранил, ако ми изневери е теб.

— Защо Робърт е искал да те накаже?

— Защото аз го нараних. Той не ти е споменавал за това, нали? Разбира се, че не, защото би могла да заподозреш мотивите му. Робърт се захвана с теб, за да бъдем квит… заради връзката, която имах аз с друг мъж. Ни най-малко не се гордея с това, което извърших. Бях отегчена и се дразнех, че той работи много и не ми отделя достатъчно време. И забрави ли, Алекса, за разлика от теб, аз не съм си прекарвала времето, като лягам с всеки, който носи панталони. Така че, позволих си една глупава любовна авантюра. Едва снощи разбрах, че Робърт е знаел за нея. — Тя въздъхна тихо, тъжно, а в черните й очи се четеше съжаление, че се е държала толкова глупаво. — По сенките под очите ми можеш да разбереш, че цяла нощ не съм спала. И двамата прекарахме една безсънна нощ и разговаряхме за това, което сме направили, и за това, което искаме да направим. А нашето желание е да имаме бебе, след като прекараме известно време сами, двамата. Досега отлагахме заради Брин, защото тя отчаяно иска деца, но не може да има. А и това не е твоя работа. Трябва да знаеш само едно — всичко свърши, Алекса, не между мен и Робърт, а между теб и Робърт.

— Но поради някаква причина ти си мислиш, че той няма да ми каже нищо.

— Той ще сложи край на връзката ви, но едва ли ще изтъкне истинската причина. Той е доста дипломатичен, а и малко объркан. Ще се измъкне съвсем елегантно. Убедена съм, той няма да признае, че те е използвал, или че нашият брак е по-блестящ от всякога.

— Но ти ми го казваш.

— Да. Защото дълго време с теб бяхме врагове, Алекса, и искам да знаеш, че в тази последна и най-важна битка ти загуби. Удоволствие е за мен да ти го кажа и не мисля, че много рискувам.

— Не смяташ, че мога да уведомя общественото мнение за това.

— Не, не смятам. Съмнявам се, че би могла да разрушиш кариерата на Робърт, дори и наистина да посмееш. Ролята на другата жена — безскрупулната прелъстителка — не предизвиква особено съчувствие. Ти, разбира се, си звезда, както между другото е и Робърт, но освен това той е голямата политическа надежда на много, много хора. Ако го унищожиш, дори ако се опиташ да го сториш, това безспорно ще съсипе и твоята кариера. Може би не ти пука или пък нямаш достойнство и си готова да си признаеш за жалката любовна афера, в която ти си потърпевшата. Но помисли за сестра си.

— Какво имаш предвид?

— Тя ще те защити, сигурна съм, както го направи преди години, но се питам дали наистина искаш да опетниш и нея, и кариерата й? Твоята малка сестра е дама. А ти, Алекса, си уличница. И винаги ще си бъдеш такава.

— Махай се.

— Добре — продължи Хилари, без да се смущава, пренебрегвайки гневната команда на Алекса. Погледна към часовника, сякаш да се увери, че така или иначе трябва да си тръгва. — По-добре да тръгвам наистина. Днес Робърт ще се прибере по-рано от работа, към два часа, за да можем да стигнем в Далас навреме за романтичната вечеря със свещи и шампанско. Май си изненадана, Алекса? О, да, ти трябваше да прекараш уикенда с Робърт, докато аз съм в Уилоус. Е, променихме плановете си. Ще бъдем в апартамента за младоженци в „Меншън“, хотелът, където прекарахме нашата първа брачна нощ. Идеята е на Робърт. Много романтично, не мислиш ли?

Махай се.

 

 

— Да, имаме такава резервация — потвърди администраторката от прочутия хотел „Меншън“ в Далас, когато Алекса се обади, преструвайки се, че е секретарката на сенатор Робърт Макалистър. — По заявка на сенатора сме запазили апартамента за младоженци.

— Благодаря.

Ръцете й трепереха, докато оставяше телефонната слушалка. Да, тя знаеше, че очите и самоувереният тон на Хилари не я лъжеха, но до този миг не бе повярвала на унищожителните й думи. Все още не им вярваше. „И няма да повярвам, докато не ги чуя от Робърт. Той ще ми каже истината, каквато и да е тя, знам, че ще ми я каже.“

През всичките месеци на тяхната връзка Робърт нито един път не бе споменавал нищо за Хилари, нито за техния брак. Алекса просто бе приела, че бракът му е нещастен, въпреки че щеше да оцелее, трябваше да оцелее заради политическата кариера на Робърт. И тя беше готова, копнееше да бъде тайната любима на Робърт, завинаги, защото толкова силно вярваше в тяхната любов.

Но ако той наистина обича Хилари? Ако е дошъл при нея, както я убеждаваше Хилари, само за да нарани съпругата, която му е причинила страдание? Ако отчаяната му страст е фалшива, една маска, с която да прикрие чувствата си към Хилари?

— Не! Не вярвам! — предизвикателно извика Алекса към сивото небе, странно притъмняло, въпреки, че наближаваше обяд. — Обади ми се, Робърт, моля те. Моля те, кажи ми истината, каквато и да е тя. Моля те, кажи ми, дори и Хилари да е права.

 

 

Робърт се обади в един и половина. В цялата бъркотия през деня, под натиска на многобройните задължения, той не бе успял да се обади по-рано. Телефонът в офиса му звънеше непрекъснато, включително и няколко анонимни обаждания, при които от другата страна на линията някой мълчеше, макар и да не затваряше телефона. Отвън го чакаха хора, на които трябваше да отдели време. Денят беше изключително натоварен, но всеки път, когато усещаше, че силите го напускат, изтощен от безсънната нощ, Робърт си припомняше обещанието на Хилари. Искаше да го сподели с Алекса, но нямаше време. Мислеше си, че има думи, които трябва да бъдат изречени тихо, нежно, между целувките, докато я притиска в прегръдките си за последен път преди шестмесечната раздяла.

Докато набираше номера на Алекса, Робърт усещаше топлината и радостта от тяхната любов и това сякаш противодействаше на всички проблеми и неприятности в живота му.

Гласът му стана топъл и нежен, когато тя вдигна слушалката.

— Здравей, скъпа.

— Робърт! — Изстрадалото й тяло трепна от нежността в гласа му и тя прогони спомена за Хилари. „Е, нищо не се е случило. Това бе само мираж, измама.“ — Как минава денят ти? Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш за вечеря?

— О, Алекса, няма да можем да се видим.

— Защо? — „Не! Моля те, недей!“

— Президентът иска да бъда в Кемп Дейвид.

— Нещо свръх секретно? — „Няма начин да бъде доказано или отречено.“

— Какво? А, да, предполагам. Алекса, много съжалявам. Ще се върна в неделя късно вечерта. Ще ти се обадя. Съгласна ли си?

— Да.

— Обичам те, Алекса. „И аз те обичам.“