Катрин Стоун
Островът на дъгите (11)

Глава 10

Все още нямаше седем, но юнското слънце вече разпръскваше топлите си лъчи. Огрян от топлината на лазурното синьо лятно небе, суровият, и понякога страшен град, изглеждаше приветлив и безопасен. Ароматът на прясно опечен хляб заличаваше спомена от отровните газове и бензиновите изпарения, а из въздуха се носеха песните на чайките и приглушеният звук от маратонките на ранобудниците, които правеха обичайните си утринни обиколки.

Купиха неделното издание на „Таймс“ от павилиона на ъгъла, а от близката фурна взеха кроасани и прясно сварено кафе. Джеймс искаше да даде време на Алекса да се събуди и да разбере за пристигането на Кат, преди да са се върнали, и затова предложи да седнат на една пейка близо до реката.

— Алекса много ще се зарадва като те види — каза Джеймс, когато двамата с Кат седнаха на пейката.

— Мислиш ли? — попита тя, като светлият лъч надежда бързо угасна, когато си спомни, че бе нарушила интимното уединение на Алекса с този красив мъж. Вероятно това натрапничество щеше да вбеси сестра й.

— Сигурен съм. Сега ще можете да прекарате известно време заедно преди тя да замине за Вашингтон и преди да започнат занятията ти в Джулиард.

— Тя ти е казала за Джулиард?

— За Джулиард, за албума, който ще запишеш, и за предстоящото ти турне. Очевидно ще бъдеш твърде заета.

Катрин сви рамене, усмихна се някак смутено, но изключително чаровно и се загледа в реката. Въпреки ранния час няколко боядисани в ярки цветове лодки се плъзгаха по блещукащата вода.

— Обичаш ли да караш лодка? — попита Джеймс.

— Не. Всъщност не знам. Никога не съм го правила.

— Значи можеш да опиташ.

— Сигурно. Изглежда толкова приятно.

— Така е. Много е хубаво.

— А ти? — попита тя смело, като отново обърна погледа си към него.

— О, аз съм страстен почитател на плаването. Което означава, че когато решиш да опиташ, аз ще бъда този, който ще те научи.

— О, не…

— Не?

— А Алекса?

— Алекса също ще се научи, макар че се чувства несигурна и неспокойна, когато е на яхта или в лодка. Но сега, след като ти си тук, това няма да представлява никакъв проблем. — Джеймс млъкна, щом забеляза изненадата в очите й. Тя очевидно не вярваше, че присъствието й ще успокои сестра й. Той се усмихна и попита: — Би ли искала някой път да опиташ?

— Да, с удоволствие — тихо отвърна Кат.

— Чудесно. Сигурно ще бъде много трудно да синхронизираме деловите си ангажименти, но през август моите родители дават прием в Мериленд, на който и ти си поканена, и тогава можем да започнем първите уроци по плаване. Приемът ще бъде на деветнадесети…

— Кат!

— Алекса — прошепна Катрин. Обърна се по посока на познатия глас и се изправи, когато Алекса се приближи към тях. — Здравей.

— Здравей. — Алекса прегърна Катрин, с усилие задържа усмивката на лицето си, като се опитваше да не издава с поглед безпокойството си. Нещо се бе случило! Тъмните кръгове под очите на Катрин подсказваха безсънните нощи, а закръглената й фигура, която преди бе признак за здраве, жизненост и чувственост, сега излъчваше някаква странна болезненост и тревога. Какво ли е нарушило равновесието на иначе толкова спокойната Кат? Дали Кат щеше да й го каже? Алекса се надяваше да е така. Усмихна се на уморените сини очи, скрити под черните къдри. — Толкова се радвам, че си тук.

— И аз. Апартаментът е чудесен, спалнята ми също, а пианото… Благодаря ти.

— Няма защо. — Алекса се обърна към Джеймс, като му благодари с усмивка и се пошегува: — Когато се събудих и разбрах, че Кат е пристигнала едно птиченце ми подсказа, че може би сте дошли да погледате лодките.

— Тук човек може да се наслади на утринното слънце.

— Джеймс е луд на тема плаване — обърна се Алекса към Катрин.

— Тя вече го знае — отвърна Джеймс с усмивка. После погледна към Кат и добави: — И се надявам, че вече е приела поканата за тържеството в Инвърнес.

— Да — отвърна Кат, като се усмихна чаровно и се изчерви.

 

 

Джеймс се върна в апартамента, за да изпие едно кафе с тях, и после елегантно се извини, че трябва да тръгва, както бе решил още когато Алекса се появи на пейката до реката. Отдавна знаеше колко е важна тази среща за Алекса, а сега бе разбрал, че и за Катрин тя беше от голямо значение. Той бе забелязал нейната реакция, когато Алекса извика името й — едно внезапно напрежение, фините пръсти се свиха в юмруци — и явното й облекчение, когато видя искрената радост, изписана по лицето на Алекса.

Джеймс добре познаваше едната сестра, а за другата все още нищо не можеше да каже, но му се искаше и двете да ги убеди: „Всичко ще бъде наред, ще видите, защото и двете се надявате да станете приятелки.“ Но знаеше, че това не бе достатъчно. Защото и Катрин, и Алекса си имаха своите тайни и опасения. Някак си те трябва да намерят път през измамното минирано поле на техните емоции от миналото. А дали щяха да се справят? Джеймс не знаеше. Не беше сигурен. Единственото, което можеше да направи, бе да ги остави сами, така, че и двете да направят първия опит.

Джеймс си тръгна, Алекса и Катрин останаха сами и…

— Много мило от твоя страна — шепнеше Катрин, докато разглеждаха картите, които Алекса бе направила, за да улесни живота на малката си сестра в Манхатън. Най-безопасните маршрути до Джулиард и звукозаписното студио, най-безопасните маршрути до забележителностите на града, до най-хубавите магазини или до местата, където просто можеше да седне и да почете на спокойствие.

„Много мило“ — казваше Катрин на жената, която толкова много обичаше, от която се възхищаваше и която изглежда наистина се радваше, че са заедно. Но дали топлината на Алекса няма да се превърне в бучка лед, когато разбере, че е посрещнала не сестра си, а едно съвършено чуждо момиче? Този въпрос не излизаше от съзнанието на Кат, тормозеше я, измъчваше я, разтърсваше я. Толкова много мразеше измамите, а ето, че сега тя мамеше Алекса! Но не биваше да й казва истината, не, все още не! Страданието парализираше цялата й енергия и вместо да намери други теми за разговор, тя стоеше безмълвна, вцепенена.

 

 

— Какво мислиш за Джеймс? — попита Алекса, след като свърши с инструкциите си по картите. Гореше от желание да попита Кат какво се е случило и защо красивите й очи бяха тъй силно разтревожени. Може би някой ден ще зададе такъв въпрос, и може би някой ден нейната малка сестра ще й се довери и всичко ще й разкаже. Но Алекса с тъга си припомни, че Кат все още нямаше причина да повярва в нея. Затова, за да наруши неловката тишина, тя избра неутрална тема на разговор: Джеймс, един близък спомен, споделен от двете сестри Тейлър, топъл, приятен и неопетнен от миналото.

— Прекрасен е — бързо отговори Катрин, спокойна, че поне сега не й се налагаше да лъже.

— И аз така мисля.

— Ти си влюбена в него, нали? — добави тихо Кат. Това беше по-скоро твърдение, а не въпрос, защото привързаността между Джеймс и Алекса бе очевидна. Макар и да не бяха проявили пред нея чувствата си, погледите, усмивките, нежността издаваха това, което ставаше в душите им. Алекса обичаше Джеймс и Джеймс обичаше Алекса. Дори нещо повече — любовта на Джеймс към Алекса хвърляше вълшебната си мрежа толкова надалеч, че докосваше и нея, Катрин, с нежността, която искреше в тъмните му сини очи. — И той е влюбен в теб.

За миг Алекса се почувства объркана, изненадана от думите и от откровеността на Катрин. Но докато гледаше сапфирените очи, сериозни и искрени, тя неочаквано видя в тях дванадесетгодишното момиче и крехкото приятелство, което бе започнало в онзи пролетен ден. И тогава Кат беше откровена, едно малко момиче, което все още не бе научило хитрите игри на зрялата жена. Тази прекрасна неопетнена честност бе все още там, може би защото през целия си живот Кат бе свирила музиката, която обича, и не бе имала време да научи светските игри.

— Бях забравила колко си пряма, Кат — пошегува се Алекса. Но дори очевидната нежност на Алекса не можа да предотврати тревогата, която проблесна в очите на Кат.

— О, съжалявам. Май не трябваше да…

— Напротив — възрази Алекса и добави: — Много бих искала да споделяме важните неща в живота ни, Кат.

— И аз го искам.

— Наистина ли? Много се радвам. — Алекса се усмихна, като се опитваше да задържи усмивката, макар че самообладанието й се изпари, когато се помисли какво точно ще каже на Кат за Джеймс.

Той наистина беше едно от най-важните неща в живота й, но сестра й бе заявила с учудваща сигурност, че двамата с Джеймс са „влюбени“, а Алекса знаеше, че това не е вярно. Те бяха и скептични, и цинични по отношение на любовта. Нито единият, нито другият вярваше, че може да се влюби. Честно казано, тя вече бе на мнение, че един ден нейният нежен, прекрасен, скептичен приятел ще падне в плен на любовта и дори се бе питала коя ли ще е жената, която ще открадне сърцето на Джеймс. Алекса бе убедена, че един ден Джеймс ще открие истинската всеотдайната любов. А тя? Дали и за нея съществува такава възможност, както за милия, скептичен Джеймс? Не, още не. И все пак благодарение на Джеймс тя бе започнала да вярва в нещо, което преди й се струваше абсурдно — бе започнала да вярва в себе си и в своите достойнства.

Един ден скептикът, вероятно и циникът ще опита вкуса на любовта. Но въпреки, че бяха чудесни приятели, чудесни любовници, тя и Джеймс не бяха влюбени. Как ли би могла да обясни истината на тези невинни сини очи, които сега бяха приковани в нея? Алекса не се и съмняваше, че сестра й вярва в любовта, и че ще открие съвършената любов. Не се съмняваше, че Кат ще се влюби в мъжа, който е не по-малко съвършен от нея.

„Но аз не съм съвършена, Кат — мислеше си Алекса. — И никога не съм била. И тържествено обещавам, че ще бъда откровена с теб, дори недостатъците ми да те разочароват.“

— Джеймс играе важна роля в живота ми — започна тя — и отношенията ми с него винаги ще бъдат от съществено значение за мен. Не мисля, че с Джеймс ще бъдем заедно цял живот, Кат, но знам, че каквото и да се случи между нас, аз винаги ще държа на него и на неговото щастие.

— Но това е любов, нали?

— Нима?

— Така мисля. Мисля, че когато обичаш някого, ти искаш той да е щастлив, независимо, че не сте заедно.

— Била ли си някога влюбена, Кат? — попита Алекса, като тревожно се питаше дали пък някоя злощастна любовна връзка не бе причинила страданието на съвършената Кат.

— Аз? — Очите й се разшириха от изненада. — О, не…

— Всичко наред ли е? — настояваше Алекса, макар и с ласкав тон.

— Ще бъде — тихо отвърна Кат. „Моля те, моля те, моля те.“ — Радвам се, че съм тук.

— Аз също. Както и Джеймс. Сега, след като вече го познаваш, ще ти дам телефоните му в службата и вкъщи. Съвсем спокойно можеш да му се обадиш, когато поискаш. Знам, че и той ще ти се обажда.

— Не! Моля те, нека да не ме търси. Знам, че е много зает, а аз ще се справя. Няма смисъл да се тревожи заради мен.

— Той сам пожела да ти се обажда, Кат. Не съм го молила аз.

— Тогава, моля те, кажи му да не го прави.

— Добре, щом така искаш.

— Да, моля те.

— Добре — повтори Алекса. Замисли се и попита: — А какво ще кажеш за приема в дома му в Мериленд?

— Бих искала да отида… ако и ти си там.

— Разбира се, че ще бъда там. Продуцентът тържествено ми е обещал, че ще бъда свободна тогава. Кат, трябва да знаеш, че и Хилари Балинджър ще бъде там. Тя е съпруга на сенатора Робърт Макалистър, който е много близък приятел на Джеймс.

— Ти видя ли я?

— Да, веднъж. Е, срещата не беше блестяща, но все пак поносима.

— Значи и за мен ще бъде поносима.

 

 

— Е, и? — попита Джеймс, когато се обади от Сан Франциско в сряда вечерта.

— Прекарваме времето си чудесно.

— Добре. Да не би нещо да ви преча?

— Не, аз съм в спалнята си и чета сценария, а тя свири на пиано.

— Успя ли поне малко да опознае Манхатън?

— Докато заминем за Мериленд, ще трябва да разучи поне необходимите маршрути. В събота вечерта ще бъдем във вилата ми, а после тя ще се върне сама и двете ще се потопим в дългото, горещо, претрупано с работа лято.

— Знаеш, че съм на разположение, ако тя се нуждае от нещо. Ще й го кажеш ли?

— Вече го направих. Тя те намира прекрасен, но…

— Но?

— Помоли ме да ти кажа да не й се обаждаш.

— Каза ли защо?

— Не. Но мисля, че тя е… очарована от теб и май че… се притеснява за външния си вид.

— За външния вид?

— За килограмите си. Има намерение да се подложи на диета това лято, освен всичките други неща.

— Не съм забелязал да има излишни килограми — учуден каза Джеймс. Загриженият тон на Алекса го накара да повярва, че Катрин наистина е понапълняла. Но той, мъжът, чиито любовници бяха най-елегантните и красиви жени, не бе забелязал нищо, нищо. Това, което се бе запечатало в съзнанието му ясно и живо, бяха сините очи, бялата като сняг кожа, гарвановочерната коса, фините танцуващи пръсти и невинността, едновременно и плаха, и смела. Такъв бе споменът му за Кат, нежен и прекрасен. Но нейният спомен за него очевидно бе твърде смущаващ и объркан. — Смята ли да дойде на приема в Инвърнес?

— Да. Всъщност точно тогава ще приключат всичките й важни ангажименти.

— Май няма да можеш да прекараш доста време с нея това лято? — отбеляза Джеймс, макар че не долови разочарование в гласа на Алекса.

— Не. Едва ли ще се видим до тържеството в Инвърнес, но имаме намерение да изхарчим доста пари за телефонни разговори.

 

 

Независимо, че досега не бе пазила диети, Катрин знаеше как да го направи разумно. В резултат на манията за елегантност, обхванала цялата нация, и препоръките до каква степен е допустимо да отслабнат младите момичета, в учебната програма на повечето училища бяха включени и проблемите за рационалното хранене и разумното спазване на диети. Катрин знаеше как да пази диета — ядеше малки порции пълноценна храна, правеше упражнения, променяше някои от вредните навици в стереотипа си. Но това беше само през първата седмица. После, макар да знаеше, че е опасно, тя се подложи на гладна диета. Решението да отслабне колкото се може повече и по-бързо, бе също така необмислено и непредпазливо, както и решението въобще да започне диетата. Тя винаги е била закръглена и досега никой не я бе сравнявал, с елегантната Алекса. Но ако беше слаба дали хората щяха да търсят прилики между нея и Алекса? Дали ако свали излишните килограми, фигурата й, лицето й няма да бъдат толкова различни от тези на сестра й, че дори да предизвикат изненада и съмнения у Алекса?

Това бе тревожна, ужасяваща мисъл, но тя бе невероятно бързо заличена от примамливото желание да изглежда възможно най-добре. Заради себе си, която и да е тя. Заради Алекса, която може би ще се гордее с нея. И… заради Джеймс.

След като два дни не бе слагала нищо в устата си, гладът спря да я тормози и Катрин почувства някаква удивителна чистота и лекота. Сетивата й се изостриха. Светът изглеждаше по-светъл, по-жизнен, музиката звучеше с невероятна чистота, топлият летен вятър я галете нежно, сънят бе истинско удоволствие и водата бе изненадващо сладка…

Понякога тази чистота биваше нарушавана — неочаквано се задъхваше, виеше й се свят, когато стои права, чуваше някакви странни смутени, гласове. Катрин разбираше какво означават тези признаци — имаше нужда от храна — и се подчиняваше, зареждаше с малко гориво тялото си, което се нуждаеше от повече енергия, защото запасите се бяха изчерпали.

Катрин знаеше, че тази енергия й е необходима за учебните занятия, за новите музикални творби, които разучаваше, за курсовата работа по френски, за честите срещи с менажера във Фордис, който уреждаше концертното турне.

Увисналите дрехи подсказваха на Катрин, че тя наистина слабее и когато се къпеше, ръцете й сапунисваха едно ново, съвсем различно тяло. Единствените признаци, които напомняха за закръглената й фигура, бяха меките пълни гърди и заоблената извивка на ханша, но талията й бе станала съвсем тънка, по бедрата нямаше и следа от излишни мазнини. Тя вече добре познаваше новото тяло, което се бе оформило след стопяването на ненужните килограми, но десет дни преди приема в Инвърнес Катрин нямаше и представа дори как изглежда новото й лице.

Когато най-после се реши да седне пред огледалото, тя видя лицето на жена… на една съвършено непозната чужда жена. Не приличаше нито на Алекса, нито на малкото закръглено момиче, чийто образ се бе запечатал в съзнанието й през последните двадесет и една години в редките случаи, когато сядаше пред огледалото. Тази жена с буйна гарвановочерна коса, с високи аристократични скули, огромни сапфирени очи и пълни, предизвикателни устни беше съвсем непозната — една непозната, безумно красива жена, която привличаше погледи и предизвикваше усмивки, също като изненадващо одобрителните усмивки, които бяха съпътствали всяка нейна поява на публично място в Манхатън през последните няколко седмици.

Първоначалната оценка на Катрин за тази красива и непозната жена бе аналитична, отнасяща се само до външния вид. Но после, съвсем неочаквано, вглеждайки се още повече в себе си, Катрин достигна до едно изумително откритие: „Ето това съм аз.“ През май бе разбрала, че не е нито дъщерята, нито сестрата, за която толкова години се бе мислила. Но сега, докато гледаше новото си лице, за първи път се чудеше каква ли е майката, която я е изоставила.

„Приличаме ли си?“ — безмълвно попита тя образа в огледалото. После съвсем импулсивно извади сапфирената огърлица от чекмеджето на тоалетката и я сложи на тънката си бяла шия. Втренчи се в отражението на скъпоценните камъни, напълно в тон със сапфирените й очи, като се питаше дали и очите на майка й са такива и затова ли нейният баща й е подарил тази огърлица.

Докато гледаше отражението си в огледалото, измъченият от глад образ се замъгли, промени, остаря… Дали образът в огледалото не беше на майка й? Дали имаше въпроси към тази красива жена?

— О, да, имам въпроси към теб, мамо — прошепна тя. — Какво те накара да се откажеш от мен толкова лесно? Какви са били недостатъците ми, че ти не си ме обичала достатъчно, за да ме задържиш? Знаеш ли, мамо — тихо попита тя, — колко много те мразя?

 

 

— Изключително изящна изработка! — възкликна бижутерът от „Тифани“, докато изучаваше сапфирената огърлица през лупата си. — Камъните са истински, нали?

— Не знам.

— Пробата ще покаже. — Той забеляза смущението й, като се чудеше дали тази красива жена с провиснали дънки не е някоя крадла, дошла в „Тифани“ за да продаде това изключително произведение на изкуството. В началото бе решил, че тя е собственичката на бижуто и вероятно любовница на някой от богатите влиятелни мъже в Манхатън. Нарочно се е облякла така, за да не и разпознаят. Любовната й авантюра е приключила и сега тя иска да продаде подарената огърлица, защото има нужда от пари за кокаин — единствената храна, с която поддържа слабото си тяло.

— Няма проба. Тя ми е подарък.

— Да. Разбира се. Искате ли да я продадете?

— Не.

— А да направим проба?

— Исках само да разбера дали сте я виждали преди. Надявах се да открия първоначалния собственик.

— О, дизайнът е съвсем традиционен. Всички добри бижутери правят подобни огърлици. По-скоро впечатление правят изключителното качество и цветът на сапфирите и това би могло да бъде ключ към загадката, но зависи какво си е отбелязал дизайнерът.

— Нямам представа кой е дизайнерът — тихо каза Катрин. Също както нямаше представа защо е тук. Знаеше само, че нещо непреодолимо — вероятно гняв, а не топло чувство — я бе накарало, минути след разговора й със замъгления образ в огледалото, да изхвърчи от апартамента си и да дойде тук.

— Аз мога да ви кажа кой е дизайнерът. Всички бижутери гравират инициалите си, обикновено на закопчалката. Нека да видя.

Откакто бе започнала гладната диета, сърцето на Катрин бе затуптяло в нов ритъм — бърз и болезнен. Сега, докато чакаше да научи името на бижутера, сърцето й заби още по-лудо, главата й се замая, задъхваше се от вълнение. Мълчаливо си обеща, че ще хапне малко захар и масло веднага щом научи името.

— Това вероятно не е оригиналната закопчалка — най-после каза бижутерът. — Изглежда съвсем нова.

— Огърлицата не е била носена двадесет и една години.

— Е, сигурно просто закопчалката е сменена, защото не можах да открия инициалите на бижутера. Знаете ли, че върху закопчалката са гравирани думи?

— Думи? Не. Какво пише?

— Нещо на френски.

— Мога ли да погледна?

Катрин взе лупата, като се молеше ръцете й да спрат да треперят, поне за миг, колкото да може да разчете дребните златни букви.

Надписът гласеше: „Винаги ще те обичам.“ Беше гравиран на езика, който тя, малкото момиче от Канзас, непонятно много обичаше и на който говореше по-добре и с по-голяма лекота, отколкото на английски.

„Винаги ще те обичам.“ Дали нейният баща бе дал това обещание на майка й? Ами да, разбира се. Очевидно тези думи не бяха предназначени за нея. Или пък дори тази клетва във вечна любов да е дадена от майка й, тя е фалшива. Тя не е нищо друго, освен една лъжа.

Когато излезе от „Тифани“, Катрин беше наясно, че сапфирената огърлица никога няма да я отведе при майка й. Всъщност отговорът „Няма смисъл!“ бе твърде успокояващ и би възпрял всякакви бъдещи изменнически импулси, идващи от сърцето й, които биха я подтикнали отново да търси някой, когото всъщност не желаеше да намери.