Филипа Грегъри
Другата Болейн (37)

Пролетта на 1533

След няколко месеца всичко беше готово. Ана, постоянно притиснала ръце към издутия си корем, беше публично провъзгласена за съпруга на краля не от кой да е, а от самия архиепископ Кранмър, който проведе възможно най-бързото проучване на брака между кралица Катерина и Хенри и разкри, че той никога не е бил законен. Кралицата не стъпи в съда, който очерни името и поруга честта й. Тя продължаваше да апелира към Рим и да пренебрегва решението на Англия. Доста глупаво от моя страна, но за момент, когато слушах официалното съобщение, аз се заозъртах, очаквайки да я видя, изправила се предизвикателно в своята червена одежда, невъзмутима както някога. Ала тя беше някъде далеч и пишеше на папата, на племенника си, на съюзниците си и ги молеше за справедливо съдебно решение, взето от уважавани съдници в Рим.

Но Хенри беше въвел нов закон, според който въпросите, засягащи Англия, могат да бъдат решавани само в английски съдилища. Изведнъж се оказа, че тя не можеше да апелира законно към Рим. Спомням си как тя каза на Хенри, че англичаните биха искали раздаването на правосъдие да става в английския съд, без дори да помисли, че един ден английската справедливост ще започне да означава задоволяване на капризите на Хенри, точно както църквата и хазната на Хенри бяха едно и също нещо, а кралският съвет се състоеше от фаворитите на Ана и Хенри.

Никой не спомена кралица Катерина на Великденските празници. Сякаш тя никога не беше съществувала. Никой не каза и дума, когато зидарите започнаха да къртят хералдическия нар от герба й, който беше стоял на мястото си толкова дълго време, че беше започнал да ерозира като планина, която никога не е помръдвала от мястото си. Никой не попита каква ще бъде титлата на Катерина сега, когато вече имаше друга кралица на Англия. Никой не я споменаваше по никакъв повод — все едно, че я беше постигнала позорна смърт, и всички се опитваха да я забравят.

Ана едва вървеше под тежестта на официалните си одежди, на диамантите и накитите в косите й, по шлейфа на роклята й, по шията и ръцете й. Дворът беше изцяло на нейно разположение, но изпълняваше задълженията си без особено желание. Джордж ми каза, че кралят смята да я короняса на празника на света Троица^[1], който тази година се падаше през юни.

— В Лондон? — попитах аз.

— Това ще е коронация, която трябва да засенчи тази на Катерина. Така че трябва да бъде там.

Уилям Стафорд не се връщаше в кралския двор. Следейки интонацията на гласа си, веднъж, докато гледахме как кралят играеше на кегли, аз питах чичо дали е направил Уилям Стафорд началник на конюшнята си, защото много бих желала да имам нов ловен кон за идния сезон.

— О, не — каза той, разбрал лъжата още щом тя излезе от устата ми. — Той замина. Проведох кратък разговор с него след пребиваването ни в Кале. Повече няма да го видите.

Запазих изражението на лицето си напълно спокойно — не трепнах, нито ахнах. Аз принадлежах на кралския двор също като него, и можах да поема удара и да продължа напред.

— Във фермата си ли отиде? — попитах аз все едно, че не ме засягаше особено.

— Или е там, или е тръгнал на кръстоносни походи — каза чичо ми. — Добре, че се отървахме от него.

Аз се съсредоточих върху играта и когато Хенри направи добър удар, заръкоплясках шумно и извиках:

— Ура!

Някой ми предложи залог, но аз отказах да залагам срещу краля и долових усмивката му в отговор на това мое ласкателство. Изчаках, докато играта не свърши, и когато стана ясно, че Хенри няма да ме покани на разходка с него, се измъкнах от тълпата и отидох в стаята си.

Огънят беше изгаснал в мъничкото огнище. Стаята ми гледаше на запад и сутрин беше мрачна. Аз седнах на леглото си, покрих нозете си с някаква дреха и наметнах завивката на раменете си, но не успях да се стопля. Спомних си дните, които бяхме прекарали на плажа на Кале, мириса на морето и грапавия пясък под гърба и по дрехите ми, когато Уилям ме докосваше и целуваше. През онези нощи във Франция аз мечтаех за него и се събуждах сутрин прималяла от желание, с пясък в косите и по възглавницата. Дори сега устните ми още жадуваха за целувките му.

Бях сериозна, когато дадох обещанието си на Джордж. Бях си повторила много пъти, че съм преди всичко Болейн и Хауърд; ала сега, когато седях в мрачната си стая и се взирах в сивите плочи по покривите на града, и в тъмнеещите облаци, надвиснали над Уестминстърския дворец, изведнъж осъзнах, че Джордж не беше прав, че моето семейство не беше право, че аз не бях права — цял живот бяхме грешали. Аз не бях преди всичко Хауърд. Аз бях преди всичко жена, която беше способна да дарява чувства, която имаше невероятна нужда и голямо желание за обич. Аз не исках облагите, заради които Ана бе пожертвала младостта си. Не исках безплодния блясък на живота на Джордж. Исках топлото потно тяло на мъжа, комуто можех да вярвам и когото можех да обичам. Исках да му се отдам, но не за да получа нещо, а следвайки страстта си.

Без да осъзнавам напълно какво правя, станах от леглото и ритнах дрехите, с които бях покрила краката си.

— Уилям — казах аз в празната стая. — Уилям.

 

 

Отидох в конюшнята и заповядах да ми доведат коня, като обясних, че отивам в Хевър да навестя децата си. Със сигурност хората на чичо ми подслушваха и следяха конюшнята, но се надявах да съм заминала, преди да успеят да му съобщят. Придворните обядваха след играта на кегли, и аз се надявах да имам късмет и да успея да стигна далеч, преди някой от шпионите да успее да намери сгоден момент да съобщи на чичо ми, че племенницата му е заминала без придружител.

След няколко часа се стъмни — падна онази студена пролетна тъма, която първо сивее, а след това бързо притъмнява като през зимата. Тъкмо бях напуснала града и наближих малко селце, наречено Канинг, където можах да различа високи манастирски стени и вратичката, предназначена за пазачите. Заблъсках по вратата и когато видяха породистия ми кон, те ме приеха и ме заведоха в една килия с варосани стени, дадоха ми парче месо и комат хляб, бучка сирене и малка чаша с бира за вечеря.

Сутринта ми предложиха съвсем същото за закуска и аз отидох на литургия с бунтуващ се стомах, като си мислех, че не би било зле, след като Хенри нападаше богатствата и разкоша в църквата, да се подкрепят малките манастири като този.

Трябваше да помоля да ми опишат пътя към Рочфорд. Домът и имението принадлежаха на семейство Хауърд от години, но ние рядко ги посещавахме. Аз бях ходила там само веднъж, при това по вода. Нямах никаква представа за пътя. Но в манастира имаше един момък, който знаеше пътя до Тилбъри и монахът, който беше нещо като отговорник на конюшнята, състояща се от няколко мулета за яздене и впрегатни коне за оран, каза, че момчето може да дойде с мен на едно конче и да ми покаже пътя.

Добро момче беше този Джими — яздеше гол от кръста нагоре, удряше с босите си нозе прашните хълбоци на коня и пееше с пълно гърло. Трябва да сме били странна двойка, докато яздехме покрай реката: един хлапак и благородна дама. Пътят беше труден, целият потънал в прахоляк, на места осеян с чакъл, по други с кал. Там, където той пресичаше притоците на Темза, имаше бродове, а понякога и коварни мочурища, и конят ми се дърпаше и потръпваше от движещите се пясъци и всмукващата го кал под краката му, та единствено невъзмутимостта на коня на Джими го караше да продължава напред. Вечеряхме в една ферма в селце на име Рейнам. Хазяйката ни предложи варени яйца и малко черен хляб — това беше всичко, което домакинството можеше да си позволи. Джими яде само хляб, и изглеждаше благодарен и на това. За десерт имаше няколко изсушени ябълки и аз почти се засмях при мисълта каква вечеря бях пропуснала в Уестминстър — пет-шест блюда с гарнитури и с десетки месни ястия, поднесени в златни чинии.

Не бях притеснена. За първи път чувствах, че съм поела живота си в собствени ръце и че съдбата ми зависи само от мен. За първи път не бях длъжна да следвам чичо, баща или крал, а само собствените си желания. И знаех, че моето желание ме води право към мъжа, когото обичах.

Не се съмнявах в него. Дори за миг не си помислих, че е възможно да ме е забравил, или да ме е заместил с някоя мома от селото, или пък да се с оженил за наследницата, която му бяха определили. Седях на една каруца без колела, гледах как Джими плюе ябълкови семки във въздуха, и вътрешната ми увереност укрепваше.

Яздихме още няколко часа след вечеря и стигнахме до малко пазарно градче на име Грейс, когато започна да притъмнява. Тилбъри беше нататък по пътя, както ме увери Джими, но ако исках да стигна до Рочфорд, което било отвъд Саутенд, той смятал, че можело да се отклоня от реката и да яздя на изток.

В Грейс имаше малка кръчмица, но нямаше каквато и да било ферма, само едно хубаво имение, встрани от пътя. Чудех се дали да не отида в имението и да се представя като застигната от нощта пътничка, и да се осланям на тяхното гостоприемство. Но аз се страхувах от влиянието на чичо ми, което се простираше из цялото кралство. А и започвах да се чувствам малко неловко от прахоляка по косите си и от мръсотията по лицето и дрехите си. А и Джими беше мръсен като всеки уличен хлапак, и никой нямаше да го настани другаде освен в обора.

— Да идем в кръчмата — реших аз.

Оказа се, че там е по-хубаво, отколкото изглеждаше. Кръчмата печелеше от пътниците, които отиваха към Тилбъри или се връщаха оттам, и тук пътниците от столицата често решаваха да хвърлят котва, вместо да чакат попътен вятър, който да отведе баржите им в Лондон. Предложиха ми легло със завеси в стая, която да деля с някого другиго, а на Джими — сламеник в кухнята. Заклаха и сготвиха едно пиле за вечеря, което поднесоха с пшеничен хляб и чаша вино. Успях дори да се измия в леген с хладка вода, така че поне лицето ми да бъде чисто, независимо от мръсотията по косите ми. Спях облечена и скрих ботушите си за езда под възглавницата, от страх да не ми ги откраднат. На сутринта имах неприятното усещане, че мириша и забелязах ухапвания от бълхи по корема си, под корсажа, които сърбяха все по-силно през деня.

На сутринта трябваше да пусна Джими да си ходи. Той беше обещал да ме изпроводи само до Тилбъри и за само момче пътят на връщане беше тежък. Ала той не се страхуваше ни най-малко. Скочи от пънчето за катерене на приведения гръб на крантата си и прие жълтицата, която му дадох, както и парче хляб и сирене за из път. Ние яздихме заедно, докато пътищата ни не се разделиха, той ми показа пътя към Саутенд, а сам тръгна на назад, на запад, в посока към Лондон.

Яздех сама през безлюдни земи. Полето беше равно и пусто. Помислих си, че обработването на тази земя трябва да е нещо съвсем различно от работата по плодородните почви в Кент. Яздех бързо и добре се оглеждах. Опасявах се, че по глухите пътища край мочурищата може да има крадци. Всъщност, самата пустота на провинцията ми беше съюзник. Нямаше крадци, тъй като нямаше и пътници, от които да се краде. От ранните часове на утрото до обяд видях само едно момче, което отпъждаше гаргите от едно наскоро засадено зеленчуково поле, а в далечината някакъв орач пореше калната почва в края на едно от тресавищата, сподирен от чайките.

Придвижването беше бавно, пътят минаваше през мочурища, ставаше воднист и кален. Вятърът се носеше откъм реката и донасяше мирис на сол. Минах край няколко селца, в които имаше само къщи, чиито стени и покриви бяха от кал. Няколко деца, чиито лица също имаха цвета на калта, започнаха да ме гледат втренчено, а когато минавах покрай тях, те се затичаха подире ми с викове. Започваше да се здрачава, когато стигнах до Саутенд и се заоглеждах за място, където да прекарам нощта.

Имаше няколко къщи, една малка църква, а до нея бе домът на свещеника. Почуках на вратата, икономката ми отвори и се развика възмутено. Все пак понеже бях пътничка, тя ме въведе в една малка стаичка до кухнята, макар и с нежелание. Помислих си, че ако бях Болейн и Хауърд, щях да я нахокам, но сега бях само една беднячка с няколко монети в кесията си, но за сметка на това с неизчерпаема решителност.

— Благодаря — казах аз, сякаш мястото, което ми предлагаха, ставаше за нещо. — Може ли малко вода да се измия, както и нещо за ядене?

Подрънкването на кесията ми промени намеренията й да ми откаже; тя се съгласи, отиде да ми донесе вода и купичка с чорба от месо, която имаше вкус на престояла с дни. Аз бях твърде гладна, за да обръщам внимание, и твърде изморена, за да споря. Изядох я и обрах остатъците с парче хляб, след което се свлякох на сламеника и спах до сутринта.

Призори тя беше вече станала, метеше пода и приготвяше закуска на господаря си. Взех от нея една кърпа, и отидох в двора да измия лицето и ръцете си. Измих и краката си в едно корито, а наоколо ми се скупчиха кокошки и започнаха да кудкудякат. Много ми се искаше да се съблека изцяло, да се измия и да се преоблека в чисти дрехи, но със същия успех можех да си мечтая и за носилка със слуги, които да ме носят през останалите няколко мили. Ако ме обичаше, нямаше да има нищо против малко мръсотия. А ако не ме обичаше, тогава мръсотията нямаше да има значение, в сравнение с мъката ми.

Хазяйката на дома прояви любопитство по време на закуската и ме попита накъде яздех и защо бях сама. Беше видяла и коня, и дрехите ми, и знаеше, че и двете струват много. Аз не отвърнах, а пъхнах комат хляб в джоба си, и излязох навън да оседлая коня си. Когато се качих и бях готова да тръгвам, я извиках в двора.

— Бихте ли ми казали пътя за Рочфорд?

— Излизате от портата, после завивате наляво по пътя — каза тя. — Продължавате да яздите на изток. Трябва да стигнете за час. При кого отивате? Болейн са постоянно в кралския двор.

Аз смотолевих нещо в отговор. Не исках тя да знае, че аз, една Болейн, бях изминала толкова дълъг път заради мъж, който дори не ме беше канил. Колкото повече наближавах дома му, толкова повече започвах да се страхувам, и нямах нужда от други свидетели на моето дръзновение. Подкарах коня си, излязох от двора, завих наляво, както ми беше казала, а след това напред към изгряващото слънце.

 

 

Рочфорд беше малко селце с не повече от десетина къщурки, построени около една кръчма на кръстопът. Великолепното имение на семейството ми беше скрито зад големи тухлени стени, зад които се простираше просторен парк. Дори не можех да го зърна от пътя. Не се страхувах, че някой от слугите можеше да ме види, защото и без друго едва ли щяха да ме разпознаят.

Някакъв двадесетинагодишен безделник се беше облегнал на стената на една къща и гледаше пустата поляна. Беше много равно и ветровито. Беше и доста студено. Ако това беше някакво изпитание по време на странстването ми, то не можеше да бъде по-обезкуражаващо. Вирнах брадичка и подвикнах на мъжа.

— Къде е фермата на Уилям Стафорд?

Той извади сламката от устата си и се затътри към коня ми. Дръпнах коня леко, така че да не може да протегне ръка към юздите. Той отстъпи, когато здравите задни крака се раздвижиха и подръпна перчема си.

— Уилям Стафорд? — попита той с истинско изумление.

Аз извадих едно пени от джоба си и го задържах между палеца и показалеца си.

— Да — казах аз.

— Новият благородник? — попита той. — От Лондон? Фермата Епълтри — допълни мъжът и показа нагоре към пътя. — Завийте наляво, към реката. Къщата със сламения покрив и конюшнята. До пътя има ябълково дръвче.

Аз му хвърлих монетата и той я хвана с една ръка.

— И вие ли сте от Лондон? — попита той с любопитство.

— Не — казах аз. — От Кент съм.

После обърнах коня и тръгнах по пътя, оглеждайки се за река, ябълково дръвче, сламен покрив и конюшня.

 

 

Пътят продължаваше надолу към реката. По брега растеше тръстика. Ято гъски внезапно закряка тревожно и от тръстиката излетя дългокрака чапла с приведени надолу гърди, запляска с огромните си криле и кацна пак малко по-надолу по течението на реката. Полята бяха оградени с ниски живи плетове и глог, а по крайбрежието на реката поляните жълтееха, според мен вследствие на прекомерно солените води. В онази си част, която беше по-близо до пътя, растителността беше зеленикава, макар и повехнала от зимата, и аз си помислих, че през лятото Уилям може да вземе доста трева от тях.

От другата страна на пътя земята беше по-висока и разорана. Вода искреше във всяка бразда, това винаги щеше да си остане мочурлива земя. По на север видях полета, засадени с ябълкови дръвчета. Имаше едно голямо и старо, самотно ябълково дърво, наведено над пътя с клони, натежали надолу. Кората му беше сребристосива, а с възрастта клоните бяха израснали дебели. Един храст зелен имел беше избуял в гъст клонак и аз импулсивно пришпорих коня си, отидох до него и откъснах едно клонче, така че аз държах в ръка този езически символ, когато отбих от пътя и завих по пътечката към фермата му.

Беше малка ферма, все едно нарисувана от дете. Къщата беше продълговата и ниска, с четири прозореца на втория етаж, още два и врата на първия. Вратата беше като на конюшня, отваряше се отгоре и отдолу. Предположих, че в не чак толкова далечното минало, фермерското семейство и животните са спели заедно вътре. От едната страна на къщата имаше хубава, чиста конюшня с двор, настлан с камъни, а до нея едно ограждение с пет-шест крави. Един кон подаваше глава от оградата и аз разпознах ловния кон на Уилям Стафорд, който беше препускал до моя по пясъчните плажове на Кале. Конят изцвили, когато ни видя, а моята кобила му отговори, сякаш тя също помнеше онези слънчеви късни есенни дни.

При този шум входната врата се отвори, един мъж излезе от тъмната вътрешност на къщата, застана с ръце на хълбоците и се загледа в мен докато идвах по пътя. Той не помръдна, нито заговори, докато приближавах към портата на двора. Аз слязох от седлото без чужда помощ, и отворих вратата, без той да ме поздрави. Преметнах юздите от едната страна на портата и както бях с имела в ръка, тръгнах към него.

След цялото това дълго пътуване, се оказа, че нямам какво да му кажа. Цялата ми решителност и целеустременост се изпариха, щом го видях.

— Уилям — това беше всичко, което успях да промълвя, и протегнах клончето с белите пъпчици, все едно това беше някакъв дар.

— Какво? — каза той неотзивчиво. Все още не се приближаваше и на крачка към мен.

Аз свалих шапчицата си и разтърсих коси. Изведнъж осъзнах, че той не ме беше виждал по друг начин освен къпана и парфюмирана. И ето, сега стоях пред него, облечена в рокля, която не бях сваляла от гърба си три дни, нахапана от бълхи, мръсна, прашна, вмирисана на коне, запотена, и безнадеждно, безпомощно объркана.

— Какво има? — повтори той.

— Дойдох да се омъжа за вас, ако все още ме искате — нямаше начин дързостта на тези думи да бъде смекчена по какъвто и да било начин.

По лицето му не можеше да се прочете нищо. Той погледна към пътя зад мен.

— Кой ви доведе?

Аз поклатих глава.

— Дойдох сама.

— Какво нещастие се е случило в кралския двор?

— Никакво — отвърнах аз. — Никога не са били по-щастливи. Ожениха се и тя очаква дете. Пред рода Хауърд никога не е блестяло такова бъдеще. Аз ще бъда леля на английския крал.

Уилям се засмя сухо на тези мои думи и погледна надолу към мръсните ми обувки, към прахоляка по дрехите ми за езда и отново се разсмя. Когато погледът ми падна върху лицето му, очите му бяха пълни с топлота.

— Аз нямам нищо — предупреди ме той. — Аз съм човек без име, както вие веднъж правилно отбелязахте.

— Аз нямам нищо освен сто лири годишно — казах аз. — Ще ги изгубя, когато разберат, че съм заминала. А без вас съм никоя.

Той направи едно бързо движение с ръка, сякаш се готвеше да ме притегли към себе си, но се сдържа.

— Не искам заради мен да се окажете разорена — каза той. — Не искам да обеднеете, заради любовта си към мен.

Почувствах как се разтрепервам от близостта му и исках единствено да се окажа в прегръдките му.

— Няма значение — казах аз нетърпеливо. — Кълна ви се, че това вече няма значение за мен.

Тогава той отвори обятията си за мен, аз пристъпих и почти полетях напред. Той ме хвана и ме притисна до себе си, устата му беше върху моята, жадните му целувки обсипаха мръсното ми лице, клепачите, страните и устните ми, като накрая потъна в закопнялата за него уста. После той ме взе на ръце и ме пренесе през прага на дома си, нагоре по стълбите в спалнята, на чистите ленени чаршафи на ниското легло, в неземно щастие.

 

 

По-късно той се смя на ухапванията от бълхите и ми донесе огромно дървено корито, пълно с вода, сложи го пред огъня в кухнята, вчеса косата ми и ме провери за въшки, докато аз отпуснах глава и се отдадох на блаженството от обливащата по кожата ми ароматна вода. Той сложи корсажа, фустите и бельото ми на една страна за пране и настоя да облека ризата му и чифт негови панталони, които аз опасах около кръста си и запретнах крачолите им като моряк на палубата. Той отведе кобилата ми на полянката, където тя се разхождаше с удоволствие без седлото си и подтичваше в галоп с ловния кон на Уилям, подскачайки и ритайки като младо жребче. Тогава той ми приготви една голяма купа овесена каша с жълт мед, отряза ми филия пшеничен хляб с пухкаво масло и дебел къс сирене от Есекс. Смя се на разказа ми за пътешествието с Джими и ми се скара, задето съм тръгнала без придружители, след което отново ме отведе в леглото, и ние правихме любов целия следобед, докато небето не притъмня и не огладняхме отново.

Вечеряхме на свещ в кухнята. В моя чест Уилям закла едно по-голямо пиле и го опече на шиш. Въоръжих се с работните му ръкавици и се заех да обръщам шиша, докато той наряза хляб, наточи малко бира и слезе в хладното мазе за масло и сирене.

Когато се нахранихме, притеглихме столчетата към огъня и пихме един за друг, след което потънахме в мълчалив унес.

— Не мога да повярвам — казах аз миг по-късно. — Не съм мислила за това какво ще стане, след като дойда при теб. Не съм мислила за твоя дом. Нито за това какво ще правим после.

— А какво мислиш сега?

— Още не зная какво да мисля — признах аз. — Предполагам, че ще свикна. Ще бъда фермерска съпруга.

Той се наведе напред и хвърли един къс торф в огъня. Той запламтя в червено сред останалите.

— А семейството ти? — попита той.

Свих рамене.

— Остави ли им някакво писмо?

Аз поклатих глава.

— Нищо не оставих.

Той се разсмя.

— О, любов моя, за какво мислеше?

— Мислех за теб — казах аз простичко. — Изведнъж осъзнах колко много те обичам. Можех да мисля само за това, че трябва да дойда при теб.

Уилям се пресегна и погали косите ми.

— Добро момиче — каза той одобрително.

Аз се засмях.

— Добро момиче ли?

— Да — каза той без смущение. — Много.

Аз се облегнах назад, отдадена на милувката му, ръката му се плъзна от главата ми надолу, към задната част на врата ми. Той го хвана здраво и ме разтърси нежно, както котката прави с малките котенца. Затворих очи и потънах в удоволствието от милувката.

— Не можеш да останеш тук — каза той нежно.

Аз отворих очи изненадано.

— Не мога ли?

— Не — той вдигна ръка, за да ме възпре. — Не защото не те обичам, а именно защото те обичам. И трябва да се оженим. Но в същото време нека да извлечем възможно най-голяма полза от положението.

— За пари ли говориш? — попитах аз, малко изненадана.

Той поклати глава.

— Имах предвид децата ти. Ако дойдеш при мен, без да си предупредила другите, без ничия подкрепа, никога няма да вземеш децата си. Никога вече няма да ги видиш.

Аз свих устни, за да се преборя с болката.

— Така или иначе Ана може да ми ги вземе всеки момент.

— Или да ти ги върне — напомни ми той. — Не каза ли, че чака дете?

— Да. Но…

— Ако тя роди син, няма да има нужда от твоя. Ние трябва да сме готови да го грабнем веднага щом тя го пусне.

— Смяташ ли, че мога да си го върна?

— Не зная. Но трябва да бъдеш в кралския двор, за да се опиташ да го направиш — през ризата чувствах топлината на ръката му, която лежеше на рамото ми. — Ще се върна с теб — каза той. — Мога да оставя някой, който да се грижи за фермата един-два сезона. Кралят ще ми даде някаква служба. И ние ще можем да бъдем заедно, докато не разберем накъде отиват нещата. Ще вземем децата, ако можем, и тогава ще изчезнем и ще дойдем тук — той се поколеба за миг и аз видях как по лицето му преминава сянка. Изглеждаше обезпокоен. — Достатъчно добро място ли е тук за тях? — попита той свенливо. — Те са свикнали да живеят в Хевър, а твоето собствено величествено имение се простира точно зад поляната. Те са родени и расли като благородници. А това тук е скромно местенце.

— Те ще бъдат с нас — казах аз простичко. — А ние ще ги обичаме. Те ще имат ново семейство, такова, каквото никой благородник досега не е имал. Майка и баща, които са се оженили по любов и които са избрали един друг, без да гледат богатството и положението си в обществото. За тях това ще е по-добре, а не по-зле.

— А ти самата? — попита той. — Тук не е Кент.

— Нито пък дворецът Уестминстър — казах аз. — Взех решението си, когато разбрах, че нищо не струва повече от това да съм с теб. Тогава разбрах, че имам нужда от теб. Каквото и още да ми струва това, искам да бъда с теб.

Той ме прегърна по-силно и ме притегли в скута си.

— Кажи го пак — прошепна той. — Мисля, че сънувам.

— Имам нужда от теб — прошепнах аз, а очите ми търсеха преданото му лице. — Каквото и да ми струва това, искам да бъда с теб.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

Аз затворих очи и облегнах глава на топлата му шия.

— О, да — казах аз. — О, да.

 

 

Ние се венчахме веднага след като роклята и бельото ми бяха изпрани и изсъхнаха, тъй като категорично отказах да отида в църквата, обута в неговите панталони. Свещеникът познаваше Уилям и отвори църквата заради нас още на следващия ден и извърши церемонията разсеяно и набързо. Аз нямах нищо против. Първия път се бях омъжила в кралския параклис в присъствието на краля, и този брак се бе превърнал в параван за една любовна история, която продължи няколко години и завърши със смърт. Тази сватба, толкова различна и обикновена, очертаваше съвсем различно бъдеще пред мен: мой собствен дом и мъж, когото обичах.

Ние се върнахме обратно във фермата, хванати за ръце и си направихме сватбен пир с прясно изпечен хляб и бут, който Уилям беше опушил сам.

— Ще трябва да се науча да правя всичко това — казах аз притеснено, поглеждайки към рафтовете, където висяха трите останали бута от последното прасе на Уилям.

Той се засмя.

— Това не е никак трудно — каза той. — Ще вземем момиче, което да ти помага. Ще имаме нужда от няколко работнички, когато дойдат децата.

— Децата? — попитах аз, като си мислех за Катерина и за Хенри.

Той се усмихна.

— Нашите деца — каза той. — Искам къща, пълна с малки наследници на Стафорд. А ти?

 

 

На следващия ден заминахме за Уестминстър. Аз вече бях пратила бележка по реката на Джордж, в която го молех да каже на Ана и на чичо ни, че съм се разболяла. Написах, че съм била така уплашена да не съм се разболяла от страшната потна болест, че съм напуснала двора, без да се сбогувам с никого и съм отишла в Хевър, докато се възстановя. Лъжата ми беше закъсняла и едва ли щеше да убеди някого, който се замислеше по въпроса, но аз разчитах на това, че Ана беше омъжена за краля и бременна, така че едва ли някой би се заинтересувал особено от това какво се случваше с мен.

Върнахме се в Лондон с баржа и с двата ни коня, които натоварихме при нас. На мен не ми се тръгваше. Моето намерение беше да напусна кралския двор и да заживея с Уилям в провинцията, а не да осуетявам плановете му и да го отделям от фермата му. Ала Уилям беше решил.

— Ти никога няма да се успокоиш, без децата си — предвиждаше той. — А аз не искам твоето нещастие да тежи на съвестта ми.

— Значи действията ти изобщо не са продиктувани от широкото ти сърце — казах аз заядливо.

— Последното нещо, което искам, е нещастна съпруга — каза той весело. — Помниш, че опитах да яздя с теб от Хевър за Лондон. Така че знам в какво нещастно създание можеш да се превърнеш.

 

 

Ние хванахме попътен вятър, и пътувахме добре нагоре по реката. Спряхме при стълбите пред Уестминстър и аз тръгнах нагоре, докато Уилям отиде на пристана, за да разтовари конете ни. Обещах да се срещнем до час на стълбите пред голямата зала; дотогава трябваше да съм разбрала какво беше положението.

Отидох право в покоите на Джордж. Странно, но вратата беше заключена. Почуках по нашия таен начин и зачаках отговор. Дочух шум като от боричкане, след което това вратата се отвори.

— О, това си ти — каза Джордж.

Сър Франсис Уестън беше с него и оправяше жакета си, докато влизах в стаята.

— О — казах аз и отстъпих назад.

— Франсис падна от коня си — каза Джордж. — Сега можеш ли да вървиш добре, Франсис?

— Да, но ще отида да отдъхна — каза той. Поклони ми се ниско и не каза нищо по повод дрехите ми и пелерината ми, която изглеждаше износена и прана надве-натри.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, се обърнах към Джордж.

— Джордж, съжалявам, но трябваше да замина. Успя ли да излъжеш нещо заради мен?

— Уилям Стафорд ли е замесен?

Аз кимнах.

— За това поне се досетих — каза той. — Господи, какви глупци сме и двамата.

— И двамата ли? — попитах аз предпазливо.

— Всеки посвоему — каза той. — Отиде при него и му се отдаде, нали?

— Да — отвърнах аз кратко. Не смеех да доверя дори на Джордж скандалната вест, че сме женени. — И той се върна обратно в двора с мен. Ще му уредиш ли някакво място при краля? Той не може вече да се върне на служба при чичо.

— Мога да му намеря нещо — каза Джордж колебливо. — Името Хауърд отваря в момента всички врати. Но за какво ти е той в кралския двор? Със сигурност ще ви разкрият.

— Моля те, Джордж — казах аз. — Досега за нищо не съм молила. Всеки получи високи постове, земя или пари след издигането на Ана, а аз не съм молила за нищо освен за децата си, при това тя взе сина ми. Това е първото нещо, за което моля.

— Ще те хванат — предупреди ме Джордж. — И това ще бъде позор за теб.

— Всички ние имаме по някоя тайна — казах аз. — Дори самата Ана. Аз защитавам тайните на Ана, бих сторила същото за теб, но искам и вие да ми отвърнете със същото.

— Е, добре — каза той, без никакъв ентусиазъм. — Но ще трябва да си по-дискретна. Повече никакви пътешествия двамата насаме. И за Бога, гледай да не забременееш. А ако чичо ти намери съпруг, ще трябва да се омъжиш за него. Независимо дали го обичаш или не.

— Ще му мисля, когато се стигне дотам — казах аз. — А сега ще му уредиш място, нали?

— Може да бъде помощник на кралския церемониалмайстор. Но да знае, че това е резултат от моето благоволение, така че да си отваря очите и ушите в полза на моите интереси. Сега той е от моите хора.

— Не, не е — усмихнах се аз лукаво. — По-скоро от моите.

— Мили Боже, каква развратница — разсмя се брат ми и ме придърпа в обятията си.

— В безопасност ли съм? Повярваха ли, че съм в Хевър?

— Да — каза той. — Никой не забеляза даже, че те няма през първия ден. После ме попитаха дали не съм те завел в Хевър без разрешение, и на мен ми се стори най-безопасно да потвърдя, докато не узная, какво, по дяволите, правиш. Казах, че си се уплашила да не би децата ти да са се разболели. Когато получих писмото ти, вече бях излъгал, така че се придържах към казаното. Всеки си мисли, че си хукнала към Хевър, и че аз съм те завел. Лъжата не е лоша и трябва да свърши работа.

— Благодаря ти — казах аз. — По-добре да ида да се преоблека, преди някой да ме е видял в този вид.

— По-добре хвърли роклята. Знаеш ли, ти си истинска палавница, Мериан. Никога не съм си мислил, че ти е в кръвта. Винаги Ана е била тази, която е държала всичко да стане според нейната воля. Мислех си, че винаги правиш това, което ти наредят.

— Не и този път — казах аз, целунах го и го оставих.

 

 

Срещнах се с Уилям, точно както бях обещала; но беше странно и неприятно да говоря с него на една ръка разстояние, сякаш бяхме случайни познати, когато исках да съм в обятията му и да обсипва с целувки косите ми.

— Джордж вече е излъгал заради мен, така че съм в безопасност. Освен това каза, че може да ти уреди служба като помощник церемониалмайстор.

— Как само се издигам в света! — каза той язвително. — Знаех си, че бракът ми с теб ще ми е от полза. От прост фермер се издигнах до церемониалмайстор само за един ден.

— На следващия ден ще се окажеш на ешафода, ако не внимаваш с приказките — предупредих го аз.

Той се разсмя, взе ръката ми и я целуна.

— Отивам да намеря някое местенце извън стените на двореца, където да прекарваме всяка нощ заедно, дори да се налага дните ни да протичат по този начин.

— Да — казах аз. — И аз точно това искам.

Той ми се усмихна.

— Ти си моята съпруга — каза той нежно. — Няма да те пусна точно сега.

 

 

Намерих Ана в покоите, предназначени за кралицата, където тя започваше да работи над едно огромно покривало за олтар. Сцената дотолкова ми напомни за кралица Катерина, че аз примигнах няколко пъти, и едва тогава забелязах очевидните разлики. Придворните дами на Ана бяха до една от рода Хауърд или подбрани наши фаворитки. Най-хубава от всички без съмнение беше нашата братовчедка Мадж Шелтън, новото момиче на Хауърд, дошло в двора, а най-богата и най-влиятелна беше Джейн Паркър, съпругата на Джордж. Самата атмосфера в стаята беше друга: кралица Катерина често молеше някоя от нас да й почете от Библията или от някоя книга с проповеди. Ана предпочиташе музика — когато влязох, в покоите й имаше четирима музиканти, а една от дамите вдигна глава от бродерията и запя.

Освен това в стаята имаше и господа. Кралица Катерина, израснала в стриктното уединение на испанския кралски двор, винаги държеше на формалностите, дори след толкова години живот в Англия. Благородниците я посещаваха заедно с краля и тя винаги ги приветстваше и ги забавляваше по кралски — но общо взето кавалерите не се мяркаха сами в покоите на кралицата. Всички флиртове започваха в градините, където никой не следеше за каквото и да било, или пък по време на лов.

Атмосферата при Ана беше много весела. В стаята имаше петима-шестима мъже; там беше сър Уилям Бреретън, който помагаше на Мадж да подбира копринените си конци по цветове, сър Томас Уайът седеше до прозореца и слушаше музика, сър Франсис Уестън се беше надвесил над рамото на Ана и хвалеше уменията й да бродира, а в ъгъла на стаята Джейн Паркър си шепнеше увлечено нещо с Джеймс Уайвил.

Ана едва вдигна поглед към мен, когато влязох в покоите, преоблечена в чиста зелена рокля.

— О, ти се върна — каза тя безразлично. — Децата ти оправиха ли се?

— Да — казах аз. — Имаха само лека хрема.

— Трябва да е прекрасно в Хевър — забеляза сър Томас Уайът от прозореца. — Има ли вече нарциси край реката?

— Да — отвърнах бързо, но се поправих. — Напъпили са.

— Но най-красивото цвете от Хевър е тук — каза сър Томас, поглеждайки към Ана.

Ана вдигна поглед от бродерията си.

— Също напъпила — каза тя предизвикателно и дамите се разсмяха в един глас с нея.

Погледнах първо сър Томас, а после Ана. Не бях предполагала, че тя може дори да намекне за бременността си, особено пред един благородник.

— Да можех аз да съм онази пчеличка, която е лудувала из венчелистчетата — продължи сър Томас неприличната закачка.

— Щяхте да разберете, че листенцата са здраво затворени за вас — каза Ана.

Блесналите очи на Джейн Паркър шареха от единия участник в играта към другия, сякаш гледаше игра на тенис. Цялата тази размяна на реплики изведнъж ми се видя загуба на времето, което можех да прекарам заедно с Уилям и осъзнах, че това не е нищо повече от поредния маскарад на театралната сцена на двора. Бях зажадняла за истинска любов.

— Кога тръгваме? — попитах аз, като прекъснах флирта им. — Кога ще бъдем пак на път?

— Следващата седмица — каза Ана с безразличие, като клъцна един конец. — Отправяме се към Гринич, струва ми се. Защо?

— Изморих се от града.

— Колко си неспокойна — оплака се Ана. — Току-що се е върнала от Хевър, а иска пак да тръгва на път. Трябва ти мъж, който да те озапти, сестричке. Вдовството ти продължи твърде дълго.

Аз веднага седнах до прозореца при сър Томас.

— Едва ли е необходимо, всъщност — отвърнах аз. — Ето, виж, стоя кротко като сънлива котка.

Ана се изсмя сухо.

— Всеки би си помислил, че си развила неприязън към мъжете.

Дамите се засмяха на тази злобна забележка.

— Нищо повече от неблагоразположение.

— Никога не си имала репутацията на неблагоразположена — каза Ана лукаво.

Аз й се усмихнах в отговор.

— А ти никога не си имала репутацията на благоразположена. Но, както виждам, сега и двете сме доволни.

Тя прехапа устна при тази забележка, и аз видях, че тя премисляше как да ме среже в отговор, и как отхвърляше половината от това, което й идваше наум като преценяваше, че то е или твърде неприлично, или твърде близо до истината за собствения й статут на кралска любовница, която не е била нищо повече от това, което бях аз някога.

— Хвала на Бога за това — каза тя набожно и наведе глава над работата си.

— Амин — отвърнах аз също толкова мило, колкото и тя.

 

 

За мен дните в Уестминстър в двора на Ана бяха дълги. През деня можех да видя Уилям само по някаква случайност. Като помощник на кралския церемониалмайстор от него се изискваше да е близо до краля през голяма част от времето. Хенри започна да го харесва, искаше съветите му за коне и често яздеше с него. Мислех над иронията в това, че моят Уилям, така непригоден за живота в кралския двор, бе станал такъв фаворит. Но Хенри обичаше да му говорят открито, стига да не го засягат лично.

Само през нощта аз и Уилям можехме да бъдем заедно и насаме. Той беше наел едно помещение точно срещу двореца Уестминстър — таванче под наклонените греди на една стара сграда. Когато лежахме будни в леглото, аз дочувах сънливите птички, които се наместваха в гнездата си. Имахме малък сламеник, маса с два стола, камина, на която затопляхме храната от вечерята в двореца, и това беше всичко. Това беше всичко, което искахме.

Всеки ден се събуждах призори от докосването му, от насладата от топлината и упойващия аромат на кожата му. Никога преди не бях лежала до мъж, който да ме обича така отдадено и заради самата мен, и това беше главозамайващо преживяване. Никога не бях лягала до мъж, чието докосване обожавах, без да е необходимо да крия обожанието си, да го преувеличавам или да го преправям по някакъв начин. Аз просто го обичах така, сякаш той беше моят единствен любим, който ме обича със същото простичко желание и плам, което ме накара да се зачудя какво ли съм си мислела, че правя през всичките тези години, през които бях увлечена от фалшивия блясък на суетата и похотта. През цялото това време не съм подозирала съществуването на истинското злато.

 

 

Скарването с чичо ни хвърли лека сянка върху коронацията на Ана. Аз бях в покоите й, когато той й се нахвърли яростно, ругаейки я, че се смята за толкова велика, та е забравила кой я е издигнал до сегашното й положение. Ана сложи ръка на корема си с вбесяващо самодоволство и му каза, че тя е велика заради тялото си и че много добре си дава сметка кой я е издигнал дотук.

— За Бога, Ана, ще си спомните кое е вашето семейство — кълнеше се той.

— Как бих могла да забравя? Вие сте навред около мен като оси около гърне с мед. Само да направя една крачка, вечно се спъвам в някой от вас, дошъл да ме моли за поредното благоволение.

— Аз не моля — отсече той. — Аз имам права.

Тя обърна главата си към него при тези думи.

— Не и над мен! Говорите на своята кралица.

— Говоря на племенницата си, която щеше да бъде прокудена от двора и опозорена за прелюбодейство с Хенри Пърси, ако не бях аз — изсъска той.

Тя скочи на крака така, сякаш се канеше да му се нахвърли.

— Ана! — викнах аз. — Сядай! Стой спокойно! — аз погледнах към чичо си. — Тя не трябва да се тревожи! Детето!

Той я изгледа зверски, след това се овладя.

— Разбира се — каза той с приповдигната учтивост. — Сядайте, Ана. Спокойно.

Тя отново потъна в стола си.

— Никога не говорете за това — процеди тя. — Кълна се, независимо от това, че сте ми чичо, ако продължите да повтаряте тази стара клевета срещу мен, ще ви изправя пред съда.

— Аз съм дворцов сановник — процеди той през зъби. — Бях един от най-великите мъже в Англия, още когато вие сте били в детската стая.

— А преди това вашият баща е бил предател и е лежал в Тауър — каза тя победоносно. — Запомнете добре, както аз помня, че ние всички сме Хауърд. Ако вие не сте на моя страна, и аз няма да бъда на ваша. Можете да опознаете отново Тауър отвътре и това зависи от една моя дума.

— Кажете я — процеди той и излезе наперено от стаята, без да се поклони. Тя се взираше след него.

— Мразя го — каза тя много тихо. — Ще го разоря и ще го превърна в нищожество.

— Не мисли за това — казах аз бързо. — Имаш нужда от него.

— Нямам нужда от никого — каза тя бездушно. — Кралят е изцяло мой. Имам сърцето и страстта му, и нося неговия син. Нямам нужда от никого.

 

 

Те още не се бяха помирили, когато чичо дойде да съпроводи Ана в деня на коронацията й в Лондон. Тя трябваше да бъде, според предвижданията на Джордж, най-величествената коронация на всички времена. Ана беше заповядала да изгорят герба с изобразения на него нар на баржата на кралица Катерина, сякаш Катерина е била узурпаторка, а не законна кралица. На негово място стоеше гербът на Ана и инициалите й, преплетени с тези на Хенри. Народът се присмиваше дори на това — казваха, че се чете като „ХА-ХА!“ и че това бил присмех над нещастието на Англия. Новият девиз на Ана се четеше навсякъде и гласеше: „Най-щастливата“. Дори Джордж изсумтя възмутено, когато го видя за първи път.

— Ана да е щастлива? — каза той. — Когато стане кралица на небето и измести оттам самата Дева Мария, тогава може и да бъде.

Ние потеглихме към Тауър на баржи, украсени с веещи се бели, златни и сребърни флагчета, а кралят ни чакаше при огромната врата на шлюза. Държаха нашата баржа неподвижна, докато Ана слизаше от нея, и аз я гледах така, сякаш тя беше някоя непозната. Тя стана от трона си и се понесе палаво по подвижното мостче така, сякаш беше родена и израсла кралица. Беше разкошно облечена в одежди, бродирани със сребро и злато, и с подплатено с кожи наметало на раменете. Не приличаше на моя сестра, нито дори на простосмъртна жена. Държеше се така, сякаш беше най-великата кралица, която е живяла на земята.

Ние прекарахме в Тауър две нощи. През първата имаше великолепна вечеря и забава, на която Хенри раздаваше почетни звания в чест на коронацията. Той провъзгласи осемнадесет души за рицари на ордена на Бат, раздаде пет-шест рицарски звания, три от които на своите любими церемониалмайстори, сред които и моят съпруг. Уилям дойде да ме намери, след като кралят го бе докоснал с меча си по рамото и му бе дал целувка на вярност. Той ме поведе в ритъма на танца, така че да се смесим с придворните и ние се надявахме никой да не забележи, че сестрата на кралицата танцува с церемониалмайстора.

— Е, лейди Стафорд — каза той нежно. — Какъв напредък, нали?

— Истински скок — казах аз. — Ще се издигнеш като Хауърдови, сигурна съм.

— Всъщност, аз се радвам, че стана така — каза той, като сниши глас и ми зашепна поверително, докато гледахме танцуващата двойка в средата на кръга. — Не исках да слизаш така ниско в йерархията след женитбата си с мен.

— Бих се омъжила за теб, даже да беше селянин — казах аз твърдо.

Той се разсмя на думите ми.

— Любов моя, нали видях как те разстроиха ухапванията от бълхи. Въобще не смятам, че би се омъжила за мен, ако бях обикновен селянин.

Аз се обърнах към него и се засмях, видяла вбесения поглед на Джордж, който ми хвърли, докато танцуваше с Мадж Шелтън. Веднага добих сдържан вид.

— Джордж ни гледа.

Уилям кимна.

— По-добре да гледа себе си.

— О, но защо?

Дойде наш ред да танцуваме. Уилям ме отведе в центъра на кръга и ние танцувахме заедно — три стъпки напред, три назад. Това беше танц на съблазняването и беше трудно да го играем, без да доближим телата си и без да се гледаме. Постоянно си напомнях да не позволявам на лицето ми да се изпише удоволствието от неговата близост. Уилям беше по-малко дискретен от мен. Всеки път, когато погледът ми се прокрадваше към него, той ме гледаше така, сякаш искаше да ме погълне. Почувствах облекчение, когато стъпките ни се насочиха по линията на кръга и после навън, през арката от ръце, и танцът отново стана общ.

— Какво искаш да кажеш за Джордж?

— Движи се в лоша компания — каза Уилям лаконично.

Разсмях се на висок глас.

— Той е Хауърд и е приятел на краля — казах аз. — Може да се предположи, че ще бъде в лоша компания.

Забелязах, че той се опитва да промени темата.

— О, това всъщност е без значение.

Музикантите свършиха песента и изсвириха последните акорди. Придърпах Уилям в единия край на залата.

— Сега ми кажи честно какво искаше да кажеш.

— Сър Франсис Уестън е неотлъчно с него — каза Уилям, принуден да проговори. — А той има лоша репутация.

Веднага застанах нащрек.

— Предполагам, че си чул да се говори за някакви момчешки щуротии.

— Нещо повече от това — каза Уилям кратко.

— Какво повече?

Уилям се огледа — явно му се искаше да избяга от този разпит.

— Чух, че са любовници.

Аз поех рязко дъх.

— Ти си знаела?

Кимнах и не казах нищо.

— Господи, Мери — Уилям отстъпи на крачка от мен, после пак приближи. — И не ми каза? Брат ти е потънал до шията в грехове и ти нищо не спомена?

— Разбира се, че не — възкликнах аз. — Не искам да го злепоставям. Той ми е брат. Освен това може да се промени.

— Поставяш привързаността си към него пред любовта си към мен?

— Обичам и теб, и него — казах аз. — Уилям, той ми е брат. Ние и тримата сме Болейн, и тримата имаме нужда един от друг. Ние тримата знаем някои неща, всъщност немалко неща, които са голяма тайна. Все още не съм се превърнала изцяло в лейди Стафорд.

— Брат ти е содомит! — процеди той насреща ми.

— И въпреки това ми е брат! — аз хванах ръката му, без да ме интересува кой може да ни види и го отведох до нишата на стаята. — Той е содомит, сестра ми е уличница, вероятно и убийца, а аз също съм уличница. Чичо ми е изменял поред на приятелите си, баща ми е двуличник, а майка ми — кой знае — някои дори говорят, че и тя се е отдала на краля, преди ние двете със сестра ми да го сторим! Ти си знаел всичко това, или поне си можел да се досетиш. Сега ми кажи — достатъчно ли съм добра за теб? Защото аз знаех, че ти си никой, и въпреки това дойдох и те потърсих. Ако човек иска да се издигне в този двор, по ръцете му ще полепнат кръв и нечистотии. Наложи ми се да науча това още като малка, по време на тежкото ми обучение. Сега можеш да го научиш и ти, стига да имаш тази смелост.

Уилям ахна от моята бурна реч и отстъпи назад, за да ме огледа.

— Не исках да те разстройвам.

— Той ми е брат. А тя ми е сестра. Каквото и да става, ние сме една плът и кръв.

— Те и двамата могат да се превърнат в наши врагове — предупреди ме той.

— Дори и двамата да са ми врагове до гроб, те ще си останат мои брат и сестра — казах аз.

Ние млъкнахме.

— Една плът и кръв, и същевременно врагове?

— Може би — казах аз. — Зависи как ще продължи тази голяма игра.

Уилям кимна.

— Е, какво говорят за него? — попитах аз по-уверено. — Какво си чул?

— Не много хора знаят това, слава Богу, но казват, че в кралския двор имало нещо като втори таен двор около сестра ти, в който влизали нейните най-близки приятели, и че в същото време всички те били любовници помежду си. Сър Франсис е един от тях, Уилям Бреретън също. Те са любители на хазарта, прекрасни ездачи, и изобщо мъже, готови да заложат всичко, за да получат нещо, което може да им донесе удоволствие и вълнение. Джордж също е сред тях. Те са винаги около кралицата и нейните покои са мястото на техните срещи, флиртове и забавления. Така че името на Ана също е замесено.

Погледнах през залата към брат си. Той се беше облегнал на гърба на трона на Ана и шепнеше нещо на ухото й. Видях как тя отметна глава назад след интимния му шепот и се разсмя кокетливо.

— Такъв живот би покварил и светец, а какво остава за един младеж.

— Той искаше да стане войник — казах аз с тъга. — Велик кръстоносец, рицар с блестяща броня, който изтребва неверниците.

Уилям поклати глава.

— Ще спасим малкия Хенри от подобна съдба, ако можем — каза той.

— Синът ми ли?

Той кимна.

— Нашият син. Ще се опитаме да му дадем цел в живота, а не да го пилее в преследване на удоволствия. А ти по-добре предупреди сестра си и брат си, че за техния кръг от приятели пълзят слухове, при това от най-лошите.

 

 

Ана влезе в града на следващия ден. Аз й помогнах да се облече в бяла рокля с бяла туника отгоре и с плащ от бял хермелин. Тя беше с разпуснати по раменете си коси, увенчана със златно було и златен венец. Мина през Лондон на носилка, теглена от два бели коня, а бароните на Петте пристанища^[2] държаха златен балдахин над главата й. Всички придворни, облечени в най-хубавите си дрехи, я следваха пеша. Имаше триумфални арки, фонтани, от които се лееше вино, стихове, възпяващи верността към короната на всяка крачка, но цялата тази процесия лъкатушеше през един ужасяващо смълчан град.

Мадж Шелтън беше до мен, докато вървяхме след носилката на Ана, а тишината ставаше все по-зловеща, колкото повече навлизахме в тесните улички и наближавахме катедралата.

— Мили Боже, това е ужасно — промърмори тя.

Лондон беше смръщен, улиците бяха пълни с хиляди хора, но те не развяваха знаменца, не сипеха благословии, нито някой викаше името на Ана. Те се взираха в нея с мрачно любопитство, сякаш искаха да видят жената, която бе станала причина за такива промени в Англия и у самия крал, която беше прекроила мантията на кралското величие, за да си ушие рокля.

Ако влизането й в града беше безрадостно, то коронацията, състояла се на втория ден от тези мълчаливи празници, не беше по-добра. Този път тя беше облечена в пурпурно кадифе, поръбено с най-мек бял хермелин, с пурпурен плащ и буреносно изражение.

— Не си ли щастлива сега, Ана? — попитах я аз и придърпах шлейфа й, за да оправя една гънка.

Тя се усмихна, но усмивката й наподобяваше гримаса.

— Най-щастливата — каза тя горчиво, цитирайки собственото си мото. — Най-щастливата. Такава трябва да бъда, нали? Имам всичко, което исках, а аз бях първата и единствената, която вярваше, че може да го постигне. Аз съм кралица и съпруга на краля на Англия. Аз изместих Катерина и заех мястото й. Би трябвало да съм най-щастливата на земята.

— При това той те обича — казах аз, като си помислих как се беше променил живота ми, откакто имах любовта на един добър мъж.

Ана сви рамене.

— О, да — каза тя с безразличие. Тя докосна корема си. — Само да знаех, че е момче. Ако можех само да бъда коронована, знаейки, че синът ми е вече в детската стая!

Аз я потупах нежно по рамото, ала милувката ми беше непохватна. Откакто спряхме да делим едно легло, ние рядко се докосвахме. Откакто тя имаше цял куп слугини, аз вече не сресвах косите й и не пристягах роклята й. Тя още беше близка с Джордж, но се беше отчуждила от мен; а и след като ми взе сина, между нас се появи мълчалива вражда. За мен беше странно, че бе готова да ми довери своята слабост. Блясъкът на положението й на кралица покриваше Ана като емайл на статуетка.

— Няма да ти се наложи да чакаш дълго — казах нежно.

— Три месеца.

На вратата се почука, Джейн Паркър влезе, а лицето й грееше от възбуда.

— Чакат ви! — каза тя без дъх. — Време е. Готова ли сте?

— Простете? — попита Ана ледено. Само за миг сестра ми потъна зад маската си на кралица. Джейн се поклони.

— Ваше величество! Моля да ме извините! Исках да кажа, че чакат ваше величество.

— Готова съм — каза Ана и стана на крака. Останалите придворни дами влязоха в стаята и поправиха плаща й, аз нагласих шапчицата й и подредих косите й по раменете.

Тогава сестра ми, момичето Болейн, тръгна, за да бъде коронясана за кралица на Англия.

 

 

Аз прекарах нощта на коронацията на Ана с Уилям в спалнята си в Тауър. Трябваше да споделя леглото си с Мадж Шелтън, но тя ми прошепна, че ще отсъства цялата нощ, така че докато траеше празненството в кралския двор, Уилям и аз се прокраднахме в стаята ми, заключихме вратата, хвърлихме още една цепеница в огъня, бавно и чувствено се съблякохме и се любихме.

През нощта се събудихме, правихме любов и отново се унесохме в сънена, но непрестанна възбуда и удовлетворение, и към пет часа сутринта, когато започна да се развиделява, и двамата бяхме сладостно изтощени и прегладнели.

— Хайде — каза ми той. — Да излезем и да намерим нещо за хапване.

Ние се облякохме, аз сложих наметало с качулка, за да скрия лицето си, измъкнахме се от спящия Тауър и излязохме из улиците на града. Половината от мъжете в Лондон явно бяха пияни и лежаха в канавките, заради безплатното вино, което се лееше от фонтаните в чест на Аниния триумф. Ние прескачахме отпуснатите тела през целия път нагоре до манастира на миноритките.

Вървяхме хванати за ръце, без да ни е грижа дали ще ни видят в този обзет от разпуснатост и пиянство град. Уилям ме поведе към една пекарна и отстъпи назад, за да види дали от изкривения комин излиза дим.

— Подушвам хляб — казах аз, душейки въздуха и смеейки се на собствения си глад.

— Ще чукам, докато не го събудя — каза Уилям и заблъска по страничната врата.

Приглушен глас отвътре му отговори и един мъж със зачервено лице, изпоцапано с брашно, му отвори широко вратата.

— Може ли да купя един хляб? — попита Уилям. — И нещо за закуска?

Мъжът запримигва от светлината, която идваше от улицата.

— Ако имате пари — каза той навъсено. — Защото, Господ ми е свидетел, аз профуках и последния си грош.

Уилям ме бутна в пекарната. Вътре беше топло и ухаеше вкусно. Всичко беше покрито с бяло брашно, даже масата и табуретките. Уилям избърса едната с наметалото си и ме настани да седна.

— Малко хляб — каза той. — Два малки канчета бира. И малко плодове, ако имате, за дамата. Две варени яйца и може би малко свински бут? Сирене? Всичко вкусно, което ви се намира.

— Това ми е първият хляб, който вадя днес — промърмори недоволно мъжа. — Едва съм сложил хапка в устата си тази сутрин, а пък сега трябва да тичам насам-натам и да режа храна за придворните.

Звънът и блясъкът на една сребърна монета промениха всичко.

— Имам прекрасен свински бут в килера и сирене, току-що пристигнало от провинцията, правено е от братовчед ми — каза пекарят убедително. — А жена ми ще стане и ще ви наточи бирата сама. Бива я да вари пиво, няма да намерите по-добър вкус в цял Лондон.

— Благодаря — каза Уилям снизходително, седна до мен, примигна и намести ръката си удобно около кръста ми.

— Младоженци ли сте? — попита мъжът, докато обръщаше самуните хляб, зърнал как ме гледа Уилям.

— Да — казах аз.

— Дано бракът ви да бъде дълъг — пожела той с известно съмнение в гласа и сложи самуните на дървените полици.

— Амин — каза Уилям тихо и ме придърпа към себе си, целуна устните ми и ми прошепна на ухото: — Винаги ще те обичам точно както сега.

 

 

Уилям ме изпрати до една малка странична врата на Тауър, а после слезе надолу по реката да наеме лодкар, за да влезе от страната на шлюза. Когато се прибрах, Мадж Шелтън беше в стаята ни, но беше твърде заета да реши косите си и да се преоблича, та да се чуди къде съм била толкова рано сутринта. Половината придворни бяха осъмнали не където трябва. Триумфът на Ана — любовницата, която бе станала съпруга — беше вдъхновение за всяка разпусната жена в страната.

Измих лицето и ръцете си и се облякох, за да отида с Ана и с другите придворни на сутрешната литургия. В първия си ден като кралица, Ана беше облечена много богато в тъмна рокля и обсипана с диаманти шапчица и дълъг наниз от перли, преметнати два пъти около шията й. Тя още носеше златното „Б“ на Болейн и държеше молитвеник, обкован в злато. Тя кимна, когато ме видя, аз се поклоних ниско и запристъпвах след шлейфа на дрехата й, сякаш това бе чест за мен.

След литургията и след закуската с краля, Ана започна да пренарежда домакинството си. Много от придворните на кралица Катерина бяха преориентирали своята преданост без това да им причинява особени неудобства и като всички нас, те предпочитаха да бъдат в близост до изгряващата звезда, вместо до падналата кралица. Вниманието ми привлече името Сиймор.

— Има ли някакви момичета от рода Сиймор в свитата си? — попитах аз с любопитство.

— Коя по-точно? — попита Джордж разсеяно, като ми подаде списъка с имена. — За тази Агнес разправят, че била същинска уличница.

— Джейн — каза Ана. — Но аз ще взема леля Елизабет и братовчедката Мери. Мисля, че имаме достатъчно дами от рода Хауърд, за да неутрализираме влиянието на една Сиймор.

— Кой й осигури службата? — попита Джордж.

— Кой ли не моли за служба — каза Ана уморено. — Всички и постоянно. Помислих си, че мога да направя малка отстъпка за едно-две момичета от други семейства. Хауърд не може да имат всичко.

Джордж се разсмя.

— О, наистина ли?

Ана придърпа един стол от масата, постави ръка на корема си и въздъхна. Джордж беше нащрек.

— Уморена ли си? — попита той.

— Леки болки — тя ме погледна. — Това няма значение, нали? Малки пристъпи на болка? Нали не означават нищо?

— С Катерина имах доста силни болки, а я износих до края и имах лесно раждане.

— Но това не означава, че ще е момиче, нали? — попита Джордж разтревожено.

Аз ги погледнах и двамата — дългите носове на Болейн, издължените им лица и тези трескави очи. Това бяха същите черти, които цял живот се бяха отразявали в огледалото пред самата мен, с изключение на това, че сега вече нямах това жадно изражение на лицето.

— Бъди спокоен — казах аз меко на Джордж. — Няма нито една причина на този свят тя да не роди най-прекрасния син. А да се тревожи е най-лошото, което може да направи.

— Все едно, че ми казваш да не дишам — отсече Ана. — Имам чувството, че нося цялото бъдеще на Англия в утробата си. А кралицата имаше безчет спонтанни аборти.

— Защото тя не беше негова законна жена — каза Джордж успокояващо. — Защото бракът им никога не е бил валиден. Разбира се, че Бог ще те дари със син.

Тя бавно протегна ръка през масата. Джордж я стисна здраво. Аз ги погледнах и двамата, виждах отчаяната им амбиция, която все още ги движеше със същата сила, с която ги движеше и когато бяха само деца на дребен издигащ се благородник. Гледах ги и вкусвах от сладостта на своето бягство.

Замълчах за миг и после казах:

— Джордж, чух за теб някои слухове, които не са в твой интерес.

Той ме погледна с дяволита усмивка.

— Не се и съмнявам, че е така!

— Не е шега работа — казах аз.

— От кого ги чу? — отвърна той.

— Дворцови клюки — поясних аз. — Според които сър Франсис Уестън е част от разпусната компания, в която участваш и ти.

Той погледна бързо към Ана, за да види доколко тя е наясно.

Ана ме погледна въпросително. На нея определено не й беше ясно за какво говоря.

— Сър Франсис е верен приятел.

— Така казва кралицата — опита да се пошегува Джордж.

— Защото тя не знае и половината, за разлика от теб — отвърнах му аз.

Ана застана нащрек.

— Трябва да съм почти съвършена — каза тя. — Не мога да си позволя да дам повод на хората да говорят на краля нещо против мен.

Джордж потупа ръката й.

— Това не е нищо — увери я той. — Не се ядосвай. Става въпрос за няколко разюздани нощи и за малко повечко пиене. Разпуснати жени и високи залози. Никога няма да те злепоставя, Ана, обещавам ти.

— Не е само това — казах аз безчувствено. — Казват, че сър Франсис е любовник на Джордж.

Очите на Ана се разтвориха широко и тя веднага се пресегна към Джордж.

— О, Джордж, наистина ли?

— Категорично не — той хвана ръката й успокояващо.

Тя се обърна към мен с каменно изражение.

— Недей да идваш и да ми разказваш гнусни истории, Мери — каза тя. — Не си по-добра от Джейн Паркър.

— По-добре внимавай — предупредих аз Джордж. — Всяка мръсотия, която полепне по името ти, лепне и на нашите.

— Няма никаква мръсотия — каза той, но очите му не слизаха от лицето на Ана. — Няма и петънце.

— По-добре е да си сигурен в това, което казваш — каза тя.

— Нито петънце — повтори той.

Ние я оставихме да почива и отидохме при останалите придворни, които играеха на обръчи с краля.

— Кой каза това за мен? — попита Джордж.

— Уилям — признах аз. — Но той не е разпространявал слухове. Знаеше, че ще се тревожа за теб.

Джордж се засмя безгрижно, но аз почувствах напрежението в гласа му.

— Обичам Франсис — призна си той. — На света няма по-изтънчен от него. По-смел, по-прекрасен мъж още не се е раждал, и за мен е неизбежно да го обичам.

— Обичаш го като жена? — попитах аз с неудобство.

— Като мъж — поправи ме бързо той. — Това е далеч по-страстно чувство.

— Джордж, това е ужасен грях и той ще разбие сърцето ти. Пътят, по който си поел, е страшен. Само ако чичо ни разбере…

— Ако въобще някой разбере, аз съм свършен.

— Не можеш ли да престанеш да се срещаш с него?

Той ми отвърна с кисела усмивка.

— А ти можеш ли да спреш да се срещаш с Уилям Стафорд?

— Но това не е същото! — започнах да протестирам аз. — Това, за което ти говориш, не е същото! Нищо подобно. Уилям ме обича почтено и истински. Аз също го обичам. Но твоето…

— И ти не си безгрешна, просто късметът е на твоя страна — каза Джордж безмилостно. — Късмет е да можеш да обичаш някого, който е свободен да те обича в отговор. Аз обаче нямам този късмет. Просто го желая, желая и желая; и чакам това чувство да умре.

— Ще умре ли? — попитах аз.

— Би трябвало — каза той горчиво. — Всичко, до което съм се докосвал, се е превръщало твърде бързо в пепел. Защо и сега да не е същото?

— Джордж — казах аз и сложих ръката си на неговата. — О, братко мой…

Той ме погледна с тези неумолими и жадни Болейнови очи.

— Какво?

— Това ще те погуби — прошепнах аз.

— Вероятно е така — каза той безгрижно. — Но Ана ще ме спаси. Ана и моят племенник, кралят.