Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (6)

Глава пета

Когато Каин се качи на горния етаж, бе почти тъмно. Естествената панорама, която обикновено изпълваше спалнята му, сега бе забулена от сивкава мъгла в синхрон с чувствата му. Студени. Отблъскващи. Самотни. Отпусна се в един от фотьойлите и прекара трепереща ръка през чупливата си коса. С бавно, заучено безразличие, той огледа стаята и столовете, търсейки някакви признаци за присъствието й. Каин въздъхна кратко, потиснато, и отпусна глава в ръцете си. Кого, по дяволите, си мислеше, че заблуждава? Не бе в състояние да напусне онази стая в продължение на два часа от страх какво би могъл да направи.

Усещането за устните на Белинда Браун и тялото й почти отприщиха силното му желание и глад, които го гризяха отвътре. Сълзите и откровеността й го направиха по-беззащитен от години насам. И, разбира се, той бе атакувал със злоба. Пословичното му самоконтролиране и гордостта му получиха сериозен удар. Откровеността бе доста силно оръжие. Невинността също.

Тази неочаквана смесица от невинност, откровеност и смелост на жената го победиха с умението на изкусен майстор на сабята. Беше го накарала да се оплете по този начин от самото начало. Опипа с пръсти обезобразената половина на лицето си и мускулите на стомаха му се свиха при мисълта каква картина представлява. О, господи, тази целувка! Как би могла да очаква да повярва на думите й? Само глупак… Каин потри длани в бедрата си и се изправи.

Само глупак би повярвал на думите на жена, попаднала в ситуация, за която не е предполагала. На жена, която го познаваше едва от вчера. Приближи се до остъклената стена и се опита да различи до болка познатия пейзаж. Гледката му бе така известна като опакото на ръката му, но сега имаше чувството, че е почти на луната. Имаше чувството, че сцената на приземния етаж го бе пренесла на друга планета. Друга реалност, където мечтите не бяха просто прах и детски копнежи. Където една жена можеше да прозре в душата му и да зърне там нещо благородно и човешко. Без да се замисля, Каин сви едната си ръка в юмрук и го стовари върху стъклото. Кънтенето го стресна.

Проклятие! Трябваше да я пусне да си отиде. Още на зазоряване ще я закара до малкото градче надолу в планината и ще уреди някоя кола да я върне обратно у тях. Каин се обърна към малко чамово шкафче, което бе измайсторил предишната зима, и прекара пръст по гладката патина като течно злато. Суровото дърво бе грубо и напукано, но часовете усърдна работа го бяха превърнали в нещо много красиво. От върховете на пръстите до мозъка му премина странно чувство, което събуди жив спомен. Меките пръсти бяха докоснали грубата му плът с копринена нежност. Обезобразената част от тялото му бе загубила цялата си красота и все пак това не спря Белинда. Беше го прегърнала и целунала с такава настойчивост, която не би могла да е престорена. Дълбоко в себе си я бе почувствал. Но да й повярва? Да продължи връзка, започнала така ужасно? Господи, ако това бе бизнес сделка, никога нямаше да се поддаде по този начин.

Но проклетото му тяло сякаш не го интересуваше. Неволно погледът му се плъзна към стъпалата и през него отново премина лек трепет. А тя си мислеше, че не е достатъчно добра жена за него… Исусе Христе.

Със сподавено стенание, Каин отвори вратата на шкафчето и сграбчи почти пълна бутилка с уиски. Преди да се разколебае, развъртя капачката и отпи дълга глътка. Огнената течност опари гърлото и дробовете му и почти го остави без въздух. Каин се върна до стола и седна, приведен напред, притискайки бутилката между коленете си. Трябваше само да издържи няколко часа и щеше да се освободи от нея.

Беше добре, че се държа като звяр, помисли си той, и отпи отново дълга глътка. Жената със сигурност нямаше да се появи отново за разговор с докосване, предлагайки съжалението си, психологията си на аматьор и целувките си… Каин повдигна за последен път бутилката към устата си и се подготви да чака. С малко повече кураж трябваше да е способен да го направи.

 

 

Събуди го приглушено, ритмично удряне. Каин с усилие отвори очите си и разтърка лице с ръка. Бакенбардите на разрошената му коса го караха да се чувства замаян и объркан. Размърда се и изведнъж светът дойде на мястото си. Знаеше много добре какво бе това удряне. Беше усиленото му сърцебиене. Отвратителният вкус в устата му и полупразната бутилка на пода го накараха да се почувства неловко. Проклятие. Не беше го правил от първите няколко месеца след инцидента.

Каин успя да се изправи на крака и тръгна към стъпалата, макар и изтръпналите му мускули да протестираха през цялото време. Това бе последният момент на слабост, щеше да търпи. Един бърз душ и жената щеше да е минало. Спря за миг пред вратата й. Тишина. Добре. Трябваше му малко време да се приготви, за да се изправи срещу нея отново.

Двадесет минути по-късно бе готов. Все още мократа му коса бе свита назад на опашчица, но не се бе избръснал. Отнемаше му твърде дълго да го направи около белезите си, а почти се бе задушил, когато осъзна, че е проспал цялата сутрин. Господи, сигурно беше вбесена и… умираща от глад. Лека усмивка се появи на устните му. Той я заглуши с мощно почукване на вратата й.

— Госпожице Браун? Излез. Реших да те пусна да си заминеш. — Изчака. Тишината го разгневи. Потропа отново и опита да отвори. Заключено. Проклятие! — Госпожице Браун, отвори вратата или ще вляза, както направих в банята.

Десет минути по-късно знаеше защо стаята бе тиха. Вратата бе залостена с един стол, а Белинда Браун бе изчезнала. Беше използвала чаршафите, за да се спусне през прозореца. Каин се подпря на отворения перваз и присви болезнено очите си от блясъка на утринното слънце. Оттук не се забелязваше никаква нейна следа. Отпусна главата си и се олюля напред. Какво беше направил? Докъде бе стигнал? Жената можеше да се нарани сериозно в тази пуста местност.

Адреналинът във вените му потече като самолетно гориво, премина покрай свития му стомах и болката достигна до очите му. Знаеше, че трябваше да се успокои и да си направи план, но не можеше да спре ужасните картини, които въображението му извикваше. Вината беше негова! Първата жена от години, опитала се да го разбере, а той я бе изплашил толкова лошо, че тя бе готова по-скоро да се изправи пред смъртта, отколкото да остане при него.

Девлин, ти, негоднико! Бе й казал, че не може да си отиде. Ти си този, който принизи откровеността й до мръсна игра с тялото й. Сега знаеш, човече. Сега знаеш докъде наистина си стигнал…

Наслуки Каин напъха малко провизии в раницата и хукна навън. Само за няколко минути откри следите. Нито веднъж обаче не осъзна, че е като див звяр, надушил плячка.

 

 

Добре, значи не беше толкова самостоятелна, колкото си мислеше. Нямаше причина да се паникьосва. Все още.

Белинда притисна гърба си в извивката като буква Y на бора, който бе избрала, за да прекара нощта, и се опита да се увие с взетото одеяло малко по-плътно. Зъбите й тракаха, без да може да ги контролира, и тя присви устни, за да престане този дразнещ шум. Беше студено, но не чак толкова, за да е истински опасно. Можеше да не спи много, но нямаше да замръзне до смърт. Всъщност трябваше да бъде доволна, че попадна на такова подходящо дърво и успя да се покатери дори с болния си глезен. Непрактичните сандали на Синди, обути върху два чифта мъжки чорапи, не й бяха помогнали много.

В бързината си да избяга от Каин Девлин преди напълно да е загубила ума и сърцето си по него, тя не прецени добре скока и навехна глезена си. Вървеше доста бавно и започваше да се съмнява, че ще намери помощ. Дядо й я бе научил на много неща, но също я бе предупреждавал често да внимава да не попада на по-лошо място, отколкото е била преди.

Белинда приведе рамене и измъкна едната си ръка от одеялото, за да разтрие носа си. Баба й обаче винаги я бе учила да търси положителното, така че добрата страна на нещата бе, че все още не е срещнала нито едно диво животно и вероятно щеше да отслабне с няколко килограма, когато това приключение завършеше. Тази диета със сигурност не я бяха пробвали в гимнастическия салон.

Като че ли противопоставяйки се на оценката й, в ушите й звучеше съвсем друго. Добре, Браун, бъди честна. Това в действителност е доста лошо местенце. Никой не знае къде си. И ти не знаеш къде си. А единственият човек, на когото можеш да се надяваш да те намери, вероятно е очарован, че се е отървал от теб.

Белинда премигна, когато вятърът разлюля кичур коса, полепнала със смола. Толкова много драскотини по кожата я боляха, та имаше чувството, че е посипана с пясък. Никога преди не беше имала толкова рани и не беше изпитвала толкова болка, а отгоре на всичко и синьо-черното нощно небе ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута и скоро щеше да бъде съвсем сама в тази безбрежна, пуста местност.

Това въобще не й се струваше проблем преди няколко часа, когато бе успяла да избяга. Но никъде не се забелязваха следи от цивилизация и въпреки че звездите и луната блещукаха на кадифеното небе като диаманти, тя едва успяваше да различи ръката пред лицето си. Изведнъж я завладя убеждението, че бе успяла само да направи нещата по-лоши. По-лоши за нея и Каин, за Синди и Принс. Ако не се добереше скоро до телефон, да обясни ситуацията…

Може би все още можеше да помогне да се изгладят отношенията между него и Принс. Поне щеше да опита да го дари с това щастие, тъй като сега едва ли бе вероятно, че „те“ отново някога щяха да имат шанс. Белинда се размърда вдървено и се сгуши срещу надигащия се вятър. Студеният въздух смразяваше тялото й, докато обърканите й чувства смразяваха сърцето й. Беше странно да се увлече толкова много за толкова кратко време. За нещастие, не изпитваше подобни чувства за пръв път, само че обикновено се привързваше към животните и приятелите си — не и към мъж. Никога не бе изпитвала подобна болка и объркване. Дали все още можеше да вярва на думите на дядо си, че когато във вените ти тече кръвта на Браун, можеш да оставиш сърцето си да те води?

Е, сърцето й добре я беше водило и сега седеше свита на едно дърво, без да знае къде се намира — и всичко това започваше да й се струва малко страшничко.

Сърцето й започна да бие по-бързо и тя преглътна конвулсивно. Нов повей на вятъра раздвижи клоните на дърветата, виеше и свистеше около нея, развяваше косата й с нарастваща сила и изпълни ноздрите й с мирис на бор и на влажна земя. В далечината вятърът довея продължителен, тъжен вой. Присви очи и се напрегна, за да види в тъмнината.

Тежки стъпки се разнесоха зад нея и тя инстинктивно сложи ръка на устата си. Подпряла гръб на ствола на дървото, Белинда не можеше да се озърне напълно, без да открие скривалището си. Притаи дъх, очите й се разшириха ужасени.

„Каин! Толкова ме е страх.“

Нещо приближаваше. Нещо беше почти под нея. Белинда се сви на топка и започна да се моли.

* * *

В мига, когато батериите му започнаха да се изтощават, Каин знаеше, че никога няма да я намери. Имаше опасност да го залее вълна от отчаяние и той спря за миг, наведе се и се подпря с ръце върху бедрата си, като си поемаше дълбоки глътки леден въздух. С всяка следваща стъпка, с всеки изминат час отвращението му към него нарастваше. Ако Белинда Браун бе казала истината снощи, жената му предлагаше приятелството си. И ако закърнелите му сетива бяха разпознали правилно нейните сигнали, може би му предлагаше и нещо повече.

Но не! Какъвто бе страхливец, той я отблъсна, както бе отблъсквал всички останали. Както бе отблъснал и първите опити на Принс да се свърже с него. Разбира се! Каин Девлин по-скоро би умрял от гордост, единственото, останало му през последните пет години.

Той удари фенерчето в крака си и внимателно тръгна напред през неравния терен. Заслужаваше сам да се нарани. Каин изпсува цветисто под носа си. „Звярът в тебе се появява, когато те боли прекалено много.“ Как можа да прозре в него така дълбоко само за два дни? Два проклети дни и тя имаше смелостта да му каже от какво се нуждае. Два проклети дни и го бе накарала да се замисли, че след Принс и Алиса всичко, което е правил, е било да спре болката. Два проклети дни и сърцето му отново се завръщаше към живота, а той не можеше да го спре.

Бе принуден да разбере високата цена, която плащаше, за да живее без болка: изолиране, прекратяване на всички връзки. Сега така се страхуваше, че това, от което се нуждаеше, се бе появило преди два проклети дни и той го бе отхвърлил. Искаше единствено да намери Белинда Браун. Искаше единствено да я прегърне силно и истински, но все едно да търси игла в купа сено. Проклятие! Той щракна безполезния си фенер. С какво бе мислил, когато излезе от къщата?

Със сърцето си, глупако. А то не бе използвано доста отдавна.

Как можа една жена да стигне толкова далече? Страхът очевидно бе много ефикасно средство, а той се бе усъвършенствал да го поражда. Господи, бе така изморен да забелязва прикритата тревога в погледа на хората. Начинът, по който бързо се отдръпваха от пътя му като подплашени мишки, докато най-накрая бе престанал да се опитва да ги убеждава, че е човешко същество. „Ти не си звяр. Ти си човек.“ Каин присви рамене, като че ли носеше огромен товар. Изправи се и се загледа в мастиленочерния мрак, превърнал се в негов враг.

Звездите блещукаха над него. Звездите, в които Белинда му бе казала, че хората трябва да вярват. Вълшебството, което щеше да ги изпълни с повече надежда.

Шоколадовокафявите й очи и разбирането, което се излъчваше от тях, бяха вълшебни. Целувката й, която го бе изгорила, бе вълшебна. Тя цялата беше едно вълшебство — единственото вълшебство, което бе почувствал през живота си. Каин притвори очи и проговори, без да може да спре думите:

— Моля те! Моля те! Помогни ми да я намеря. Помогни ми да вярвам.

Силното чувство, непосилната необходимост се задържа в тишината за миг. Каин отвори очи и усети горещата вълна на смущението да облива студеното му лице и да го сгрява под кожуха му от овча кожа. Горката Белинда се бе натъкнала на жалко подобие на бял рицар. Едва ли друг би се вписал по-малко в представите й за герой. Но героите съществуваха само в приказките. Герои, магьосници, любов… в детските измислици. И все пак Белинда им вярваше. И Господ да му е на помощ, но той искаше да повярва в нея — отчаяно искаше да повярва, че в него имаше нещо повече от мъжа, в когото се бе превърнал.

Той беше единствената й надежда и нямаше право да спре, докато не я открие, защото може би — той потрепери — защото може би тя също бе единствената му надежда.

Каин включи отново фенерчето и освети мястото около себе си. Лъчът съвсем отслабна и той разклати проклетото нещо. Нищо. Свали ръкавицата си, пъхна я в джоба си и прерови нещата в еднодневката си, които бе нахвърлял в бързината. Нито една проклета батерия. Как би могъл да продължи да търси в тъмнината? Не я бе викал много по име, защото се страхуваше, че това ще я накара да побегне, но сега трябваше да направи нещо — трябваше да опита.

— Госпожице Браун! — Гласът му бе изпълнен с болка. Дърветата около него започнаха да танцуват, внезапно разлюлени от вятъра като великани, накланящи се един към друг и отдалечаващи се отново. В далечината виеше койот.

— Белинда! Белинда! Отговори ми. Искам да ти помогна. Моля те, повярвай ми…

Думите му се понесоха като листа във въздуха, но никой не му отвърна. После, точно когато бе готов да тръгне в нова посока, някакво загадъчно, неестествено сияние се появи вдясно. Той спря, прибра фенерчето и присви очи. Появи се отново. Някакъв фосфоресциращ блясък, идващ точно от мрачните клони на гигантски бор, Каин притисна клепачите си с пръсти и погледна отново. Светлината се премести напред. Никога не бе виждал нещо подобно.

Каин тръгна напред и спря. Обърна поглед към небето и отново към необяснимия лъч, дълбоко сред дърветата. Като че ли преди много дни бе казал на Белинда, че не би дал и пукнат цент за вълшебството и любовта. Но сега би заложил много повече.

Светлината изчезна така внезапно, както се бе появила. Беше я следвал петнадесет минути, но сега вече нищо не го водеше. Направи крачка напред и се спъна в някакъв изсъхнал ствол. Бодливите клони оставиха кървава диря с игличките си върху ръката му, все още без ръкавица. Каин сподави някаква ругатня и се изправи отново на крака, пое си дълбоко дъх и извика отново.

— Белинда! За бога, отговори ми!

— Каин?

Краката му отново омекнаха за втори път. Халюцинираше ли? Подпря се с длан върху близкото до него дърво и се заслуша през вятъра с туптящо сърце.

— Каин? Ти ли си?

Мекият, колеблив глас достигна до него още веднъж. Мили боже. Светлината го бе водила. Това беше тя. Но… но къде е?

— Каин? Започвам да се плаша. Защо не мога да те видя? Защо не ми отговаряш?

— Аз? Аз да ти отговоря! — избухна той, обзет от противоречиви, раздиращи го чувства. — Луда ли си, жено? Почти щях да загина, докато те търсих. Къде си? Покажи се.

— Не.

— Какво!?

— Не. Не искам пак да правя онова лудо нещо с теб, Каин Девлин. Няма да сляза.

— А аз не искам да не правя нищо с теб отново… Почакай, да слезеш? Мили боже! Да не си на това дърво?

— Не е необходимо да крещиш, Каин. Учили са ме, че след като се здрачи, най-безопасното място да спиш са дърветата, ако не можеш да се защитаваш.

— Сега съм тук. Ще те пазя. — Каин се изправи на пръсти и протегна ръце нагоре. Да, докосна края на одеяло или нещо подобно и изпита облекчение. Като че ли за миг остана без сили. Подпря чело върху грапавата кора на ствола и за пръв път от пет години насам поблагодари на Бог.

— Не мисля същото.

— Какво?

— Може би трябва да провериш слуха си, Каин. Започвам малко да се тревожа за теб.

Той почувства как дървото леко потрепери, когато тя се размърда някъде над него. С невероятни усилия той потисна импулсивното си желание да й заповяда да слезе от дървото. Жената го подлудяваше.

— Белинда, кълна ти се. Заклевам ти се, че няма да те нараня. Зная, че го направих преди, но, моля те, повярвай ми, вече не съм същият. Не съм същият, откакто се появи на прага ми. И защо се тревожиш за слуха ми, когато се държах като истински звяр и те принудих да побегнеш?

— Ти не си звяр, Каин. Въпросът не е в това. Не го повтаряй никога отново.

— Добре тогава, скъпа. Слез долу и ми обясни.

— Не.

— Белинда, толкова е студено. Махни се от това дърво.

— Не.

Отчаяние, каквото никога не бе изпитвал досега, наруши самообладанието му и му даде сили да подскочи, като сграбчи края на одеялото. Краткият остър вик на Белинда го накара да замръзне.

— Каин, моля те. Не… не мога да сляза.

Мигновено напрежението му намаля.

— Ранена ли си, скъпа? Какво има? Какво мога да направя?

Белинда Браун осъзна, че е настъпила промяна, когато чу за втори път „скъпа“ да излиза от устата на Каин Девлин. Първия път не бе сигурна, но очевидно несъзнателното повтаряне на тази гальовна дума й даде кураж. Пое си дълбоко дъх и кръстоса изтръпналите си пръсти. Или той вече бе в състояние да се справи с положението да отвърне по някакъв начин, вместо да полудее, или да се отдръпне, или да побегне… или бе изминал твърде дълъг път на изолация и горчивина, за да може животът да се върне в бедното му, сломено сърце.

— Левият ми глезен е ожулен, но това не е причината…

— Белинда, дай ми да го видя. Може да се окаже сериозно — настоя той, като дръпна отново одеялото. После спря, като че ли се поколеба, само за да продължи с мрачен, безизразен глас. — Имам пушка, скъпа. Може да изглупих за батериите, но дойдох, готов да те защитавам. Разбирам какво се опитваш да кажеш. Истинският ти въпрос е кой ще те защити от мен? Е, ще ти дам пушката и ако не се контролирам, или те изплаша, можеш да ме застреляш.

— Оох, Каин. За бога!

Одеялото и десният й крак го удариха едновременно по главата. Каин едва вдигна ръце нагоре и се стегна, когато Белинда Браун се върна внезапно обратно в живота му. Двамата паднаха на земята с преплетени ръце, крака и одеялото. Вятърът затрудняваше движенията им, но най-накрая Каин я хвана за раменете и я изправи, като и двамата се облегнаха върху ствола на дървото. Гръдният му кош се повдигаше силно от тежкото дишане и той усети съпротивата в тялото й. Но трябваше да види лицето й, да се увери, че наистина е добре. Повдигна я и я придърпа в скута си, като изви главата й така, че сребристите лунни лъчи да я осветят колкото може по-хубаво.

— Не се паникьосвай. Искам да съм сигурен, че си добре, и после ще ти дам пушката.

— Пушката? — Белинда сграбчи дебелата яка на палтото му, докато лицата им съвсем се доближиха. — Ти си напълно луд. Никога повече не ми казвай това. Не се притеснявам да се пазя от теб, притеснявам се ти да се предпазиш от мен.

— Господи, Белинда. — Той изстена и притисна ръка до челото й. — Говориш несвързано, скъпа. Сигурно имаш халюцинации от премръзване.

Каин бързо разкопча палтото си и я придърпа до себе си. Сграбчи одеялото, което Белинда бе взела със себе си от къщата му, и я уви внимателно, като го пъхна под краката й.

Когато най-после се настаниха до дървото, Белинда усещаше как тялото й се повдига и отпуска при всяко негово вдишване. Ръцете му започнаха да се движат нагоре-надолу по гърба й, пораждайки повече топлина, отколкото можеше да си представи. Той го бе казал отново.

„Скъпа“.

Може би имаше шанс да пропука защитната му преграда, ако проявеше малко упоритост. Осъзнаваше по някакъв необясним начин, че трябваше да стане сега или никога.

„А страхът ти? А болката?“ — шепнеше й някакъв тихичък глас на предпазливост, както и преди. Е, беше твърде късно. В нея течеше кръвта на Браун, съдбата й бе предопределена. Тя го обичаше. Лудост? Безумие? Несъмнено. Но как би могла да не обича мъж, който й предлага да го застреля, ако загуби контрол? Как би могла да не обича мъж, който толкова много се нуждаеше от това, а мислеше, че не го заслужава?

— Каин? — промълви нежно тя до брадата му, където той бе сгушил главата й.

— Хмм?

Белинда провря ръце под палтото му и прекара пръсти надолу по гърба му. В миг най-силният, най-мъжествен човек, когото бе срещала, замръзна от допира й и нейната женска самоувереност се възвърна. С бавни, ритмични движения, тя притисна пръсти към силните му мускули, правейки малки кръгове, освободи главата си, за да го гледа в очите, мрачните прозорци към душата му. Като че ли всички лунни лъчи се бяха насочили към тях, образувайки ореол.

Белинда притвори очи и вдиша дълбоко въздух, за да се успокои. Ръцете й се промъкнаха нагоре по гърба му и го притиснаха още по-близо до нея.

— Не съм премръзнала и не се страхувам от теб, Каин. Не избягах заради това. Това не е и причината, че не исках да сляза.

Клепачите му почти се притвориха, веждите му се повдигнаха, подчертавайки смущението и подозрителността му.

— Това — прошепна тя и ловко плъзна ръката си нагоре към обезобразената му буза и прокара пръсти в косата му. — Страхувах се, че ще го направя отново. Проблемът ми е, че съм твърде открита, а после става прекалено късно.

Каин почувства топлите, влажни устни на Белинда като нажежено желязо. Ледената му вцепененост се промени в един миг. Целият му свят се промени в един миг. Всеки сантиметър от тялото му, което нейното тяло докосваше, започна да пламти.

И Каин се страхуваше. Страхуваше се, защото още веднъж със своята откровеност Белинда бе изрекла на глас какво точно изпитваше той — тези завладяващи чувства, които превръщаха тялото му в камък. И в този изпепеляващ момент той се страхуваше повече, че това няма да се случи отново, отколкото, че никога няма да бъде достатъчно.

— О, господи, Белинда, когато разбрах, че си изчезнала… — Не успя да се въздържи и прошепна изтерзаните думи близо до устните й, преди да заклейми страха с целувка, от която и двамата останаха без дъх. Засипваше я с бързи целувки, не можеше да повярва, че тя е в безопасност и по собствено желание се бе върнала в обятията му.

Раздвижи се в скута му, извъртя се по-близо до него, докато закръгленият й бюст плътно прилепна до гърдите му и бедрата й се олюляха с влудяваща точност над най-чувствителната част от тялото му. Каин потрепери, обходи устните й с език, изчаквайки знак от нея. Изчаквайки да се увери, че тя го желаеше така силно, както той нея. Изчаквайки да види дали тя щеше да го покани отново така интимно.

Устните й се разтвориха под неговите и копринено нежният й език затанцува и се завъртя, срещайки смело неговия, после се отдръпна, а той го последва в сладкото убежище на устата й. Каин не успя да сподави стона, който се изтръгна дълбоко от сърцето му. Белинда зарови двете си ръце дълбоко в косата му, придърпвайки го по-близо, докато тялото му започна да се тресе от трепетни вълни.

Мили боже, беше толкова отдавна. Толкова отдавна и ако това не престанеше скоро… щеше да свърши.