Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (5)

Глава четвърта

— Трябва да знаеш, че единственият телефон е при мен и ключовете на джипа също. Колата има аларма, а в радиус от петдесет мили няма къде да избягаш. Ще те оправдая поради липса на доказателства, но ако опиташ да направиш нещо, ще те заключа отново, докато открия кой стои зад това. Не мога да рискувам да излея гнева си върху някого в момента. Независимо дали ми вярваш или не, госпожице Браун, но някой се опитва да ме изкара лошия и нищо няма да ме спре да го накарам да си плати.

Всички предишни възприятия на Белинда се обърнаха към съвсем нова гледна точка. Каин бе сърдит и тя знаеше, че гневът можеше да е опасен и отмъстителен. Беше го изпитала на гърба си. Но може би имаше достатъчно основания да се пази. Все пак не приличаше на човек, който би срязал вените си, за да нарани Принс. Мъжът бе почувствал болка. Болка, която тя неволно бе причинила и някак си трябваше да облекчи. Беше там, зад зеленикаво златистия блясък на яростта, пламтяща в очите му.

Дали да го направи? Беше ли глупаво? Ако Белинда грешеше, Каин Девлин бе достатъчно силен да пречупи стегнатото й тяло така лесно като клечка за зъби. Трябваше обаче да удовлетвори необходимостта си да оправя нещата. Не беше в състояние да стои настрани и да наблюдава някого да страда, дори това да означаваше тя да изпадне в затруднено положение. Когато се погледнеше в огледалото, той сигурно виждаше единствено белезите. В мислите му всичко се връщаше назад единствено към тях. Може би и точно заради това тя изрече тези думи. Тя не забелязваше белезите. Виждаше човека зад тях. И заради това зърна как за миг очите му потъмняха от спотаената болка, преди да я заплаши отново.

— Аз също искам да науча отговорите, Каин, и ще остана, по желание, докато ги узнаем.

Той кимна веднъж и тогава, преди да успее да помръдне, тя го направи. Докосна го. Бързо, решително, уви пръсти около стиснатия му юмрук. Мъжът отскочи назад, стъписан, но тя го задържа, провря палеца си между неговия, докато ръката й се настани в дланта му.

Може би бяха останали така секунди или минути. Белинда нямаше начин да узнае, бе твърде погълната да наблюдава промяната в изражението му. Тъмните му вежди бавно се повдигнаха така тревожно, че лицето му подсказа почти панически ужас. О, господи! Без да се замисля, Белинда повдигна другата си ръка и го потупа над лакътя. Кожата му бе топла и тя усети как стегнатите му като скала мускули се свиха под меките й, копринени пръсти.

В стаята се възцари тишина, като че ли и въздухът около тях натегна като гумена лента, готова да се скъса. Сякаш бяха попаднали в магнитно силово поле. След това, с рязко отдръпване, което я изправи на крака, Каин се отдалечи от нея, завъртя се и напусна стаята като буреносен облак.

Белинда се отпусна на дивана, трепереше прекалено силно, за да остане права. Загледа се в тръпнещите си пръсти. За миг бе държала звяра в ръката си… и този път той не я бе наранил.

„Спомняш си това, скъпа.“

В стаята полъхна лек бриз, развявайки кичури коса до лицето й, но тя остана неподвижна. Прикована. Какво бе дочула с този слаб ветрец? След време повдигна главата си и я наклони към прозореца. Нищо. Разбира се, просто подсъзнателно се опитваше да се успокои. Но все пак помагаше.

* * *

Два часа по-късно Каин все още бе стъписан. Какъв патетичен мъж бе станал? Една жена бе хванала ръката му — само ръката му — а сърцето му се разтуптя като влак беглец, повличайки зажаднялото му тяло в безнадеждна посока. Възмутен, той се облегна във въртящия си стол и се отдалечи от бюрото. Каин подпря брадичката си върху свитите си пръсти и се загледа през отворения прозорец на спалнята.

Тук имаше достатъчно пространство да мисли и работи. В лявата страна на стаята, близо до масивния прозорец, бе подредено всичко, необходимо за бизнеса му: бюро, компютър, телефон и факс. От дясната страна бе сложена тоалетна масичка, барче и широкото му легло, покрито с дебела покривка, с характерните за къщата индиански мотиви и цветове. Купчина възглавници в различни нюанси на кафяво, морскосиньо и бежово бяха натрупани върху дъбовата табла.

Стаята бе най-голямата от четирите спални, с обширна баня, с вана, заобиколена от прозорци. Поразителната красота на гледката и горещата, пенлива вода често помагаха на Каин да се отпусне в края на дълъг ден. Устните му се изкривиха иронично. Разбира се, тази вода бе единственото горещо, пенливо нещо, което очакваше напоследък.

Рязко прекара ръце през косата си, като я отметна назад от лицето си. Идиот! Защо въобще мислеше тази глупост? Положението съвсем не бе ново. Безбрачието се бе превърнало в начин на живот. Как можеше да допусне присъствието на тази обикновена жена да го прикове към стената? Каин протегна ръце напред и се ядоса от лекото им треперене.

Беше време да започне да се държи като себе си отново.

Време да упражни целия си контрол и непреклонно безразличие, с което бе известен. Крайна цел: да разреши проблема, да сложи край на играта, губещите да си платят. Разпери длани върху бюрото си и препрочете надрасканото в тефтера си. След няколко дискретни позвънявания бе открил, че все още не беше съобщено нищо официално за изчезването на госпожица Браун. Това нямаше да трае дълго. Ако тази Синди бе наполовина такава приятелка на Белинда, каквато Белинда й беше, Принс щеше да предприеме издирване.

Каин притвори очи, потърка носа си с палец и показалец и удари с другата си ръка по бюрото. Господи, мразеше, че все още една блуждаеща мисъл успяваше да го накара да съжалява за разрушеното си приятелство с Принстън Чалмърс. Ако не бе прочел онова писмо в болницата, възпламенило първичните му инстинкти първо да се бие, а после да задава въпроси… Зашеметен от лекарства, болка и мъка, Каин бе позвънял на Принс, настоявайки да узнае защо са му поставили клопка. Бе заплашил, че ще отиде в полицията, нарече го убиец. Принс никога повече не му проговори.

Ако само информацията, която получаваше впоследствие от този загадъчен информатор, не се бе оказвала вярна всеки път, може би Каин нямаше да става все по-сигурен с всяка изминала година, че човекът, когото бе започнал да обича като брат, се е опитал да го убие.

Всъщност той дори нямаше да повярва на първото писмо, ако онази вещица Хелън Чалмърс не го бе посетила вечерта след телефонното му обаждане и не му бе заявила недвусмислено, че Принс не желае да има повече нищо общо с умопобъркан лунатик, който отправя клеветнически обвинения. Очевидно Каин не е запознат с традициите на семейната чест, но Принс не можел да понесе тази обида. Какъв човек е бил той да разпитва за фамилията й? Тръгна си с думите, че съжалява, задето въобще го е допуснала в къщата им.

И след това, почти на всеки шест месеца, старата продължаваше да намира начин да го подстрекава. Само преди четири седмици се бе появила с обвинението, че той се опитва да разори „Чалмърс Инк“ и да бъде номер едно в бизнеса в централна Калифорния. Когато й се усмихна и я увери, че възнамерява да направи точно това, дребната, белокоса кавгаджийка бе настръхнала от възмущение. С писклив, режещ глас му бе заявила да направи услуга на всички и да не й се изпречва повече на пътя. Дали не използваше съжалението и отвращението, което пораждаше лицето му като свое преимущество сега?

Бе размахала ръката си, обсипана с диамантени пръстени, срещу него и му заяви, че това няма да мине при нея. Хелън се закле, че този път ще го спре и ще съжалява горчиво, че някога е чувал дори името й. Високопарните й фрази принудиха трима секретари да нахлуят тичешком в офиса му. Каин бе очаквал до края на деня Принс да му се обади разгневен. Нищо. Никакъв отговор. Никога нямаше никакъв отговор.

Освен ако… Той скочи на крака и отиде до прозореца. Освен ако тази история с госпожица Браун не бе най-после отговорът. Каин се подпря върху дървената рамка на прозореца и се загледа в криволичещото поточе дълбоко замислен. В действителност, това бе доста изкусна стратегия. Враждата между Чалмърс и Девлин бе известна в околността. Какъвто и да е правен процес щеше да навреди на бизнеса на Каин, а достигнеше ли историята до вестниците… щеше да бъде отлъчен от обществото за дълго.

Имаше само една причина да се съмнява. Белинда Браун! Белинда каза това. Белинда каза — не, закле се — че Принс никога не би причинил зло на жената, която обича.

И така… Каин се отдалечи от прозореца и се обърна към вратата. Ако не беше Принс, тогава кой е? Застаряващата му баба, която носеше метални боксове на пръстите си под изисканите си ръкавици? Дали заплахата й бе колективна или лична? Кой от обкръжението на Чалмърс би изложил Синди на риск, за да уличи Каин? И каква роля играеше Принс в този нов сценарий?

Трябваше да разбере какво мисли Белинда за това. Може би двамата биха могли да стигнат до някакво заключение. Каин бе сложил ръката си на бравата, когато замръзна като поразен от гръм. Мислеше за нея като Белинда. Мислеше за нея като помощ. Господ да му е на помощ… мислеше за нея… че е на негова страна. Погледна пръстите си, стиснали месинговата брава.

По дяволите! Още веднъж отчете опасността копнеещото му тяло да влиза в противоречие със силните чувства, които госпожица Браун пораждаше в него. Глупак! От първостепенна важност бе да докаже невинността си, а времето бе от съществено значение. Ако побързаха, би могъл да я изхвърли от живота си късно тази вечер или рано на другата сутрин. Каин отвори вратата и излезе в широкото фоайе. Равномерни квадратчета слънчева светлина от оберлихта на тавана като че ли оформяха пътека от мраморни плочи върху килима от камилска вълна.

Трябваше да направи само едно, докато осъществи плана си: да не допуска жената да го докосва. Още един щедър, сърдечен допир и не знаеше какво би могло да се случи.

 

 

Белинда беше раздвоена. Съзнаваше, че вероятно трябваше да бъде изплашена или ужасена — и наистина бе изпитала това — но вече не. Вярно, все още много искаше да телефонира на Синди и прекара цял час в съставяне на списък с логични доводи, които да изложи пред Каин, за да й позволи да го стори. Не искаше приятелката й да се тревожи, но Синди имаше Принс и двамата можеха да се погрижат един за друг. Изненадващо Белинда откри, че не е така смутена, както бе очаквала. Може би защото, след като Каин излезе мълниеносно от стаята, в сърцето й се промъкна мъничко зрънце надежда.

Някак не се връзваше, но като че ли той бе уязвим спрямо нея. Когато го докосна, тя почувства борбата в тялото му. Ако в този момент би успяла да помилва всеки негов мускул поотделно, бе напълно убедена, че целият щеше да се напрегне и да се опита да се откъсне от нея. И тогава, точно преди да се освободи от нея, ръката му се сви около палеца й. Той бе почувствал за секунда, както и тя, връзката с душата й.

Белинда стана от дивана, захвърли списанието, което четеше, върху килима и се разходи до прозореца. Присви рамене и се загледа в здрача, който мълчаливо се стелеше над ъгълчетата и процепите на начупения пейзаж и бавно превръщаше синьото и зеленото във въгленово черно и сиво. Всички остри и ясни очертания започваха да потъмняват и да се сливат, докато пълният мрак щеше да промени това, което бе там в действителност.

Нощната тъма обаче прикриваше реалността за кратко време и после отново настъпваше зората.

Каин Девлин бе загубен в тъмнината твърде дълго, за да настъпи утро за него. Беше забравил какъв е бил всъщност. Белинда подпря челото си върху гладкото, студено стъкло и прехапа долната си устна. Нямаше начин да избяга от себе си сега. Винаги бе изпитвала потребност да оправя нещата. Очевидно и сега никакви извънредни обстоятелства нямаше да я възпрат. Баба й често бе повтаряла, че притежава таланта да забелязва потребностите в живите неща. Като дете непрекъснато бе водила бездомни и ранени животни, за да се грижи за тях, и продължи да прави същото с хората, когато порасна. Бе въвлечена в тази беда, опитвайки се да разреши проблема на Синди.

Но чувството, което се надигаше в нея през целия следобед, бе най-силното, което бе изпитвала някога. Строгите предупреждения, които си бе отправила преди часове, въобще не й повлияха. Какво би било да нямаш никого до себе си? Да бъдеш сам като Каин Девлин? Да си подготвен да те отблъскват постоянно?

Ами ако успееше по някакъв начин да възвърне приятелството му с Принс? Белинда притвори очи и преглътна с усилие.

„Добре, Линди, бъди честна. Мислиш за себе си. Твърде бързо и твърде много, и вероятно доста наивно.“

Господи, не трябваше да го докосва, защото сега съзнаваше каква потребност изпитва той точно от това. И… и колко силно тя желаеше да утеши всеки страдащ мускул на това стегнато тяло. Отвори очи и протегна ръце напред. Трепереха. Мили боже, трябваше да направи нещо, за да овладее тези опасни импулси. Да сготви? Не, не сега. Може би малко да пообиколи къщата? Да. Да види какви запаси има, ако й потрябват.

Каин Девлин можеше да се промъква до сърцето и хормоните й, но главата й все още размишляваше трезво. Мъжът бе съвършен пример от плът и кръв за заредено оръдие и нямаше да й навреди, ако беше подготвена за това.

Белинда се наведе, за да навие крачолите на дългия си панталон и се отправи по стъпалата към първия етаж. Спомените от среднощното й пристигане бяха така неясни, че тя съвсем бегло си представяше фоайе, дълъг коридор, врати. За секунда се поколеба, като притисна палците си един в друг. Не й беше казвал, че няма право да слиза долу. Спомена само да не излиза.

Откри доста от това, което бе очаквала. Много запаси. Чифт водни ски за близкото езеро. Инструменти и принадлежности за рисуване. В една стая имаше хладилник с хранителни продукти, което бе добре, като се вземеше предвид отдалеченото местоживеене на Каин и променливото време. Усмихна се в голямата, светла стая за пране и се учуди колко ли дни щеше да й се наложи да носи взети назаем дрехи и чорапи.

Може би Каин имаше пижама или халат за баня. Бе такъв висок, широкоплещест мъж, че тя би плувала в неговите дрехи. Изведнъж идеята да плува в тези подчертано „големи“ дрехи й се стори примамлива. С живи подробности си представи как плува с неговата тениска, а долният й край се докосва до бедрата й, ръбовете на раменете достигат до лактите й. Тази картина я накара да се почувства едновременно уязвима и защитена. Изящна и подобна на кукла… и подобна на кукла? Кукла Барби?

Мили боже, не!

Белинда потисна ужасения си смях. Беше на двадесет и осем години, за да плаче на глас. Щом искаше да помогне на мъжа, добре. Все пак тези… тези други чувства трябваше да престанат. Вероятно се дължаха на несъществуващия й социален живот. Бе прекалено заета през изтеклите две години със своя бутик, затова не се интересуваше много да ходи на срещи. Всъщност бе излизала само няколко пъти.

Ако трябваше да се отдръпне настрани и да анализира положението, ставаше съвсем ясно, че неизползваният й женствен радар изпитваше трудности, засичайки приливната вълна, която се излъчваше от Каин Девлин.

Предвижданото морско пътешествие за неженени може би щеше да разреши проблема й, но, образно казано, корабът й бе потънал. Как щеше сега да се справи с това нарастващо привличане към студения копнеещ мъж, който нямаше нито един прозорец на приземния етаж във великолепната си дървена къща? Нямаше начин нечии нежелани очи да надзърнат в дома му или в сърцето му.

Беше глупаво да оставя чувствата си да поемат в тази посока. Наистина, и какво щеше да каже на хората, ако се получеше нещо от това? Срещнали са се по време на отвличането й? Движи се бавно, винаги я бе съветвал дядо й, и тя кимна, докато излезе от стаята за пране и затвори вратата. Каин Девлин бе предпазлив и недоверчив към хората като животинче, на което двамата с дядо й се бяха опитвали да помогнат. Търпението винаги се оказваше от значение тогава. Търпението щеше да бъде ключът й тук.

Белинда изтри ръцете си в панталона и ги вдигна, за да стегне вързаната си коса. Точно когато тръгваше към стъпалата, тя зърна една последна врата, частично прикрита в най-отдалечения ъгъл. Светлината бе оскъдна, тъй като нямаше прозорци, и тя се поколеба дали да остане. В края на краищата, може би щеше да е по-добре, ако мъжът не узнаеше, че души наоколо. Обърна се, но точно тогава с крайчеца на окото си зърна нещо блестящо. Белинда извърна глава назад, но блещукането изчезна като угасена свещ. Какво бе това? Любопитството надделя и тя стигна до вратата на пръсти.

Потърси електрическия ключ и почти припадна, когато мракът се изпари. Тази стая не бе чиста и добре подредена, като всички останали в дома на Каин. Даже миришеше различно. На мухъл и плесен, като че ли нищо, дори въздухът не се променяше тук. Голяма картина, полуприкрита с някакъв стар плат, висеше накриво на стената. Като че ли някой се бе опитал да я скрие с боклуци и Белинда можеше да се досети кой беше.

Тя премести настрани купчина с празни кутии и повдигна прашния плат, който се спускаше от черешовата рамка с орнаменти. Беше Каин. По-млад. Каин преди. Каин усмихнат. И тя остана без дъх.

Парещи сълзи напираха в очите й, гърлото й се сви, докато не бе в състояние да преглътне. Белинда не успя да се въздържи, вдигна пръст към съвършената буза и я докосна. Косата му бе по-къса, но все така буйна, кафеникаво-червеникава. Очите му бяха по-живи, но все така проницателни. Най-красноречивата разлика бе изписана на устните му. Нямаше я тази коравосърдечност. Цинизмът не бе издълбал дълбоките бръчки около устните му, които се забелязваха сега.

Тя се размърда, за да се приближи още повече, и се удари в нещо, Белинда внимателно сви ожулените си колена и отметна още малко от плата. Остана без дъх, когато предметът бе напълно открит. Три, четири, после безброй сълзи се търкулнаха от очите й. Стичаха се по бузите й и тя нетърпеливо ги изтри с длан.

Господи, бе запазил това нарочно. Трябва да е било така. Каин Девлин можеше да се държи като безсърдечен звяр, но това не бе вярно. Тук беше доказателството. Красива, ръчно изработена гравирана плоча, вероятно предназначена за подарък преди пет години.

ЧАЛМЪРС И ДЕВЛИН

ПАРТНЬОРИ И ПРИЯТЕЛИ

Белинда с усилие преглътна болезнената бучка, заседнала на гърлото й. С треперещи ръце вдигна предмета, станал символ на разрушената мечта, и го притисна до гърдите си, люлеейки неодушевения предмет, като че ли бе мъжът, когото копнееше да утеши.

Със звук като изстрел от пистолет, вратата се удари в стената и Каин нахлу в стаята с диви пламъци в очите.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш! Махни ръцете си от нещата ми и изчезвай от тук!

Белинда не можеше да мръдне. Каин, когото бе срещнала първия път, се бе завърнал отново и тя нямаше представа как да се справи с него. Като планински лъв той скочи по-близо, смъртоносната му сила струеше около него. Очите му потъмняха и святкаха като на хищник, готов да се хвърли върху плячката си. Белинда не издържа да го гледа. Не понесе мисълта, че тя бе причината, не можеше да търпи обаче и лъжата. Той не беше животно. Беше човек.

— Съжалявам, Каин — промълви тя и неловко се изправи на крака, като потърси защитата на стената зад гърба си. — Нямах намерение… — Тя присви устни между зъбите си. Никакви лъжи. — Добре, разглеждах. Исках да узная повече за теб и моите шансове. — Спря, за да подсили куража си, като си поеме дъх. — Нямах намерение да те нараня. Нямах намерение да се натъквам на тези болезнени спомени. Но съм доволна, защото си мисля, че те разбирам по-добре и си мисля може би, ако говоря с Принс…

— Да не си посмяла! — изсъска той през зъби и пристъпи напред. — Да не си посмяла да говориш с никого за мен! Не съм молил за това! Не ми трябва някоя пристигнала зад хълмовете да се бърка в живота ми. Някои неща никога не могат да се оправят. Искам да ме оставиш сам. Разбираш ли?

Делеше ги една ръка разстояние. Каин знаеше, че само силната му воля задържаше надигащия се ураган от чувства да избухне. Желязната му хватка намаляваше с всяка следваща сълза, която се стичаше по лицето на Белинда. Най-лошото от всичко бе, че мислеше единствено за картината. Господи… беше видяла картината. Беше го видяла като истински мъж, какъвто никога нямаше да бъде отново. Какъв мазохист бе да задържи платното.

— Но, Каин — прошепна тя, хлипайки. — Ами ако казвам истината и Принс не те е предал? Ако можеш да си върнеш приятеля отново? — Тя обърна плочата към него. — Зная, че милееш. Зная, че е ужасно да бъдеш така сам. Но не е заради това. — Тя вдигна ръка и почти докосна обезобразената му буза, а сърцето му почти замря в гърдите. — Заради това е. — После сложи малката си длан точно върху мястото и сърцето му наистина спря. — Човекът от картината е все още тук, вътре в теб, Каин. Хората забелязват само белезите, защото това е всичко, което им позволяваш да видят. Когато наистина те опознаят, лицето ти няма да има никакво значение.

Господи, тя го убиваше. Разсичаше защитните му прегради с всяка дума. Трябваше да я спре. С брутален жест той издърпа табелката от другата й ръка и я захвърли настрани. Напрегната тишина изпълни стаята, сред която накъсаното дишане на Белинда се открои много по-силно, отколкото бе в действителност. Тя се отдръпна от него почти до стената и погледна празната си ръка.

Каин забеляза червеникавите ивици, които минаваха от китката почти до лакътя й. Тя повдигна глава и като цвете, натежало от дъждовни капки, изпълнените със сълзи очи се разшириха и сълзите се затъркаляха по лицето й.

Сега бе готова да разбере. Веднъж завинаги той щеше да я накара да разбере. Ще накара и двамата да видят истината.

— Отвори си очите, госпожице Браун — изръмжа той, като доближи лицето си до нейното. — Това лице е отблъснало всяка жена, която съм срещнал през последните три години. То промени всичко! Не вярвам на приказките ти за хората. Не вярвам, че любовта е сляпа. И не вярвам, че всичко се подрежда щастливо след това.

Празното й изражение го вбеси и той уви ръцете си около раменете й, като я отдръпна от стената.

— Слушаш ли? Разбираш ли ме?

— Да. — Белинда успя да измънка, докато мислите й се въртяха объркано. О, да, чуваше го. Но това, което бе чула, не беше същото, което той каза. Копнежът в него така силно привличаше сърцето й, че нямаше друг избор, освен да отговори. Каквото и да се случеше, трябваше да отговори на истинския въпрос.

Тя бързо повдигна ръцете си, провря ги под неговите и ги уви около врата му. Изправи се на пръсти, за да достигне стегнатата му, жадна уста. Откога Каин не бе целуван и прегръщан? В началото тя се раздвижи колебливо, като се доближи нежно до тялото, което се бе превърнало в камък от допира й. После се притисна към него и продължи да го целува, потривайки езика си до свитите му като стомана устни. Никога преди не е била така дръзка и смела. Все пак, той не реагираше по никакъв начин и решителността й се разколеба.

В отчаянието си да достигне до него, да го утеши, Белинда дишаше съвсем близо.

— Виждам лицето ти, Каин. — Тя отдръпна едната си ръка от стегнатите му мускули на врата и почувства как като че ли през него премина светкавица, когато постави длан върху белезите му. — И то няма значение за мен, никакво.

Думите й излизаха направо от сърцето, разкривайки много повече, отколкото имаше представа. По някакъв магически начин, учудващо, и вероятно безплодно, малкото зрънце надежда и съчувствие, настанило се в сърцето й, бе разцъфнало в крехкото цвете на любовта.

И Каин не можеше да му устои. Пръстите, които проследяваха дългите му белези, го втрисаха като електрически ток. Никоя друга не го бе милвала преди така. Никога. Вътрешната борба, която го разкъсваше от мига, в който тя обви ръце около врата му, бе загубена. Колкото и отчаяно да се опитваше да не чува думите на Белинда, истината трептеше като камбана през тялото му и нещо се разтвори дълбоко вътре в него. Нещо, което трябваше да се запълни. И той изпълни обятията си с нейната нежност. Изпълни устата си със сладкия вкус на устните й. Изпълни сетивата си с мириса на ягоди и жена.

Господ да му е на помощ, беше толкова отдавна. Толкова отдавна, откакто бе изпитвал такова желание и бе усещал копнееща жена да тръпне от целувката му. Каин присви колене и без усилие я повдигна до гърдите си. Тежестта бе опияняваща и прекрасна, но зажаднялото му тяло бе по-слабо, отколкото предполагаше, и трябваше да използва опората на стената. Постави едната си ръка на тила й, а другата вмъкна под блузата й, докато се разпери върху горещата, копринена кожа на гърба й.

Сърцето му туптеше по-бързо и по-бързо в лудешки ритъм от неподозирано досега желание. Трябваше да е по-близо. Когато ръцете на Белинда се плъзнаха нагоре по врата му и пръстите й се впиха в разрошената му коса, Каин потрепери и инстинктивно вмъкна бедрото си между краката й, проникна с език по-дълбоко в устните й, отвръщайки на ласката с ласка, опиянявайки се от вкуса и допира на любовта.

Любов?

Не! Не! Господи! Какво правеше? Каин отдръпна ръцете си, като че ли държеше жив въглен. Олюля се назад няколко крачки и наблюдаваше как Белинда се отпуска върху стената. Очите й представляваха огромни кладенци с неизразени чувства, подутите й устни бяха блестящи, влажни и тръпнещи. Каин не смееше да помръдне от страх да не се протегне към тях отново. Претоварените му мисли и тяло не можеха да преценят какво точно се бе случило, не можеха да го приемат. Винаги имаше някакъв план. Винаги. Щеше да бъде най-големият глупак на света да повярва отново. Трябваше да се предпази.

— Губиш си силите с мен, госпожице Браун. — Гласът на Каин се повиши. Трябваше да сгъне ръцете си, за да прикрие учестеното повдигане и отпускане на гърдите си. Тялото му имаше усещането, че се е сблъскало с каменна стена, движейки се с осемдесет километра в час. — Мислиш ли, че като предлагаш тялото си и твоето съжаление, ще промениш решението ми? Ти не си красавица, госпожице Браун. Не така привлекателна, че да ме накараш да загубя чувството си за реалност. Няма да те пусна да си отидеш, каквото и да ми предложиш.

Сърцето на Белинда все още биеше като парен чук. Утешителната й целувка се бе превърнала в нещо, което не бе и подозирала. Буен плам. Пълно изпепеляване. Бе разлюляна до петите. Той атакуваше и част от нея дори разбра и това. Но другата част, разцъфнала от рядката и прекрасна смесица на страст и грижовност, започна да се свива под непосилната тежест на неговото отблъскване.

Каин Девлин бе твърде корав. Той не би допуснал дори лъч нежност там, където се нуждаеше толкова силно. Ако продължаваше да се опитва, ако наистина се влюбеше в него и все пак той останеше недосегаем, щеше да свърши, разпадайки се на малки парченца, сблъскала се с каменното му сърце.

Някак си трябваше да си тръгне от къщата. Белинда не можеше да остане и да продължи да се влюбва повече. И Каин трябваше да се научи, че поне веднъж напълно е сгрешил, че е възможно да е преценил някого съвсем погрешно. Ако не друго, поне това щеше да го принуди да се замисли, че извън неговия замък имаше хора, готови да се отнасят честно с него.

Той се нуждаеше от основна проверка на действителността и Белинда си представи, че вероятно никой не се бе осмелил да му я даде твърде дълго време. Разбира се, понякога това означаваше, че вестоносецът можеше да попадне в доста враждебно положение.

Краката й трепереха и тя съзнаваше, че сега беше още по-ядосан от първия път, когато го видя. Но си припомни странното послание на вятъра и дребните, несъзнателни неща, които правеше, за да компенсира злостното си поведение на тази първа среща. Каин обаче не й вярваше. Белинда знаеше, че трябва да остави мъжа с истината, която той вече не виждаше за себе си.

— Прав си, Каин. Не съм красавица. — Белинда се изправи и тръгна към отворената врата. — И вероятно не съм достатъчно добра жена за мъж като теб. Но ако не си забравил всичко за целуването, би трябвало да знаеш, че тази целувка бе много повече, отколкото можех да издържа. Реакцията ми нямаше нищо общо с белезите ти. Видях ги от самото начало и те не ме възпряха от…

Спря пред стаята и се подпря върху солидния парапет. Белинда знаеше какво трябва да каже, но нямаше да е лесно. Разкриването на гордостта винаги оставаше такива огромни, беззащитни празнини.

— Може би и двамата бяхме твърде зажаднели да получим каквото можехме. Незадоволеността и съжалението могат да превърнат мъжете и жените в глупаци. — Сатанинската маска на Каин подхождаше на саркастичните му думи.

Гласът и тялото му вече не издаваха нищо. Приближи се още и тя се чудеше как се бе затворил в себе си толкова бързо. Устните й още тръпнеха от напразен копнеж да го почувства отново до кожата си. Добре, сега трябваше да го направи.

— Мога да разбера, ако случилото се за теб е точно това. Съвсем ясно ми показа, че не съм твой тип. — Белинда наведе глава надолу, оправи една гънка на сивия си пуловер, после го изгледа направо в очите. — Но мисля, че е много важно за теб да узнаеш, че много пъти грешиш. Заслужава си да наруша едно табу в отношенията между мъжа и жената и ще ти кажа абсолютната истина.

Каин повдигна въпросително едната си вежда.

— Целунах те, защото съзнавах, че си наранен. Изпитвах ужасно съжаление към теб. — Мили боже, почти щеше да пропусне леката промяна в безразличната поза на Каин. Едната му отпусната ръка сега бе свита около бедрото му. — Но всичко се промени само за двадесет секунди. Никога не съм била целувана по-хубаво. Дори не мога да опиша какво изпитах. Накара ме да се почувствам като разтопено желе. А ти, как си ти сега? Зная как си изглеждал преди. — Тя повдигна ръка към картината на стената и Каин й хвърли бърз, пронизващ поглед. — Знаеш ли какво виждам, когато гледам онази картина? Коя е най-голямата разлика?

Той не отговори, гледаше я напрегнато и Белинда бе сигурна, че съзира душата й.

— Усмивката. Изчезналата ти усмивка, която ми се иска да се върне отново. Ти не си изтъкан от гняв и отмъщение, Каин Девлин. Звярът в теб изплува, когато те боли прекалено много. Ти не си звяр. Ти си човек, който се нуждае да обича и да бъде обичан.

Словоизлиянието на Белинда свърши като приливна вълна и я остави без сили. Но сред мъртвата тишина, която последва, увереността й започна да се стопява и да подкопава смелостта й като мокър пясък под нозете. Каин повдигна рамене, като че ли бе понесъл силен удар. Стегна ги и тя мигновено проумя, че разкритията й не са променили абсолютно нищо.

— А, ти, госпожице Браун, си патетична фантазьорка. Казваш ми, че се нуждая от нещо, което ти самата нямаш. Не ми изричай нито дума повече и не ми обяснявай какво чувствам. Не знаеш абсолютно нищо за мен.

Каин мина покрай нея и изтръгна картината от стената. С ледено спокойствие я вдигна над главата си и я затръшна към стената. Силата на удара му разцепи тежката рамка на трески.

Белинда се стрелна покрай него, когато ръцете му останаха празни. Взе стъпалата на един дъх, заключи вратата на спалнята си и я подпря с един стол, преди сълзите й отново да потекат. Десет дълги минути остана седнала на крайчеца на леглото, дишайки тежко, очаквайки да чуе стъпките му, но в къщата цареше пълна тишина. И сърцето й постепенно забави ритъма си… и раменете й се отпуснаха от изтощение.

Легна по гръб върху матрака, краката й висяха на пода. Каин Девлин я бе накарал да се почувства така, както никой друг досега, но не го бе забелязал. Една последна сълза се търкулна по слепоочието й и изчезна в косата й. Очите на наблюдателя, Линди. Колкото и да желаеше да го направи, не можеше да го накара да прозре в очите й. Приключението бе приключило и беше време да извести Синди за случилото се.

Клепачите й се притвориха, но не заспа. Дядо й я бе научил на много неща. Тя все още знаеше как да се грижи за себе си. След няколко часа щеше да си замине.