Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (4)

Глава трета

Каин не се събуди до късно сутринта. Разсъни се, а сърцето му лудо биеше в гърдите от неясните спомени на смущаващ сън. Жената, Белинда, танцуваше с него в красива бална зала, кафявите й очи се взираха в него със сладък като шоколад поглед, горчивината и разочарованието, който бе забелязал в тях снощи, бяха изчезнали. Как бе в състояние да сънува подобно нещо?

Как бе успял да спи така дълбоко при това взривоопасно положение със заредена бомба? С напълно непозната в къщата? Въпреки че, докато си вземаше душ, си мислеше, че след като бе чул отговорите на сутрешните си телефонни разговори и бе прочел доклада, знаеше доста неща за госпожица Браун. Вероятно не можеше да я определи вече като напълно непозната.

Изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно тя лично да е въвлечена в плановете на Чалмърс. Наистина беше тази, за която се представи — най-добрата приятелка на Синди Чалмърс. Отгледана от дядо си и баба си, собственичка на малка фирма за разкрасяване. Помислила е, че той е искал да отвлече Синди Ела от Принс. И така, кой стоеше зад всичко това? Каква щеше да е следващата стъпка? Той и госпожица Браун трябваше да поговорят. Каин претърси един шкаф с бельо и откри спортен екип на Пол, който бе останал тук. Сивият анцуг имаше много по-голяма вероятност да й стане, отколкото нещо негово. Административният му секретар не беше много едър мъж.

Едър. По дяволите! Човече, тази жена те бе поставила на мястото ти, както никой друг не го бе правил от доста отдавна. Не беше се огънала, въпреки че съзнаваше в какво беззащитно положение се намира. Беше достойна за възхищение.

Каин замръзна в началото на стъпалата. Не беше добра идея да се възхищава на каквото и да е в Белинда Браун. Той уви ръката си около полирания боров парапет и хвърли бърз поглед към вратата й, после отново се загледа към стената с прозорци. Пречупената перспектива на заснежените върхове на Сиера пораждаше точния ефект, който искаше. Панелите приличаха на серия големи маслени картини, поставени в рамки от отделните прозорци.

Гледката винаги успяваше да го успокои. Сега също. Пое си дълбоко въздух и отпусна ръката си върху перилото и дрехите. Днес трябваше да тръгне много по-добре от снощи. Но чувството на очакване и тревога, което се засилваше подсъзнателно в него, също бе обезпокояващо.

По дяволите, никой друг, освен Пол, не бе идвал тук преди и обикновено посещенията му продължаваха, доколкото го налагаше бизнеса. Беше странно в къщата му да има жена. Какво щеше да си помисли за дома му? Какво щеше да си помисли? Каин поклати глава, отвратен от себе си, докато изкачи стъпалата до третия етаж. Сигурно го мразеше и в червата. Обидата, която й нанесе само за телосложението й, бе достатъчна да обеси човек. Той бе преднамерено жесток, излъгал съвсем безочливо. Белинда Браун изглеждаше добре. Твърде добре, за да е спокоен.

Щеше да му даде добър урок, ако изпратеше някой тежък предмет срещу него при първа възможност.

— Госпожице? Хей, госпожице Браун? — Каин почука на вратата. — Нося ти нещо по-удобно да облечеш.

— О? Големите дрехи? Да ти дам ли остатъка от роклята ми да я разкъсаш?

Гласът й звучеше много по-силно, отколкото снощи. Все пак тонът й бе доста показателен. Би могъл да си откъсне ледени висулки от тези мразовити думи. На дневна светлина, всички сутрешни действия на Каин изглеждаха неразумно резки и варварски.

Ирационално той я ненавиждаше, че го бе накарала да види нещата в такава светлина. Бе го подтикнала да почувства твърде много неща, които не желаеше.

— Виж, приготвил съм сандвичи — отговори той не по-малко студено. — Преоблечи се, ако искаш, и слез долу да хапнем. Можем да поговорим тогава.

— Искаш да кажеш, че ще оставиш вратата отключена?

Каин сви юмруци.

— Снощи заключих, защото не се доверявам на непознати, госпожице Браун. Независимо колко безвредни изглеждат.

 

 

Белинда знаеше, че е смешна, но етикетът „безвредна“ я засегна. В тази минута би трябвало да търси някой тъп, тежък предмет. Вместо това тя нахлузи стоманеносивото горнище през главата си и направи гримаса от отражението си в огледалото. Сивото не бе най-подходящият цвят за нея. Почакай! Белинда се задъха и сграбчи мраморния шкаф, за да се задържи права. Миналата седмица, на приема, ексцентричната баба на Принс бе изрекла съвсем същите думи за величествената рокля на Синди, с лек оттенък на опушено сребро.

Когато Белинда учтиво изрази несъгласието си, елегантната жена внимателно смени темата и спомена опасенията си от реакцията на Каин Девлин за сватбата. Тогава Белинда бе щастлива да види доста язвителната Хелън Чалмърс притеснена за Синди — но, мили боже! Може би тя беше права. В края на краищата Белинда бе слушала за Каин Девлин и странния му начин на живот месеци наред. Може би сватбата бе провокирала този мъж да предприеме такова драстично нещо?

Само че… това, което видя в тази стая, не съвпадаше с останалите парчета от пъзела. На зазоряване, когато най-после бе заспала, не бе обърнала внимание на нищо в стаята. Сега обаче започна внимателно да я оглежда.

В този миг изкъпаните й, изранени крака бяха потънали дълбоко в разкошния килим с цвят на камилска вълна. Стените бяха с оттенък на мляко с какао, а поразителната гледка от прозореца се подчертаваше от пердетата в синьо, кафеникаво и бежово. Изглежда се намираше на третия етаж. И докъдето стигаше погледът й, това бе единствената постройка наоколо. Мотивът в къщата на Девлин бе обезпокоително чувствено подбран. Имаше неустоима хармония между примитивното местоположение, мъжествените цветове и местния американски стил. Замисли се над това противоречие. Вероятно дизайнер бе оформил къщата. Това я накара да се почувства много по-добре, сигурна в първото си впечатление, въпреки лошите неща, които бе чувала за Девлин.

Белинда прекара ръце през влажната си коса. Страхотно! Сега щеше да се притеснява за това, докато вратата й бъдеше отключена и можеше да зададе някои въпроси. Вероятно щеше да е разумно да си придаде колкото може по-представителен вид. Събра буйната си коса и я сви на тила си, като се опита да не измие остатъците от спиралата си. На клепките й все още личаха следи от кафеникави сенки, но нямаше и помен от червило. За щастие, ръцете й бяха много по-добре, но колената й все още бяха вдървени, което я принуждаваше да пристъпва като възрастна.

О, тя нямаше намерение да го впечатли. Дори и така, като специалист по разкрасяването беше трудно да посрещне тази криза, без да се чувства в най-добра форма.

А дрехите?

Бяха удобни и топли, точно както й бе обещал троснато. Всъщност бяха толкова големи, че ако се наложеше, можеше да ги използва едновременно за дрехи и палатка. Белинда си представи, че се чувства като сива парцалена кукла. Нищо чудно, че мъжът я нарече безвредна.

„Безвредна е безопасно, идиот такъв — размишляваше тя пред огледалото. — Ако се надяваш да имаш късмет и да се добереш до същността на това, което наистина става тук, трябва да изглеждаш и действаш колкото се може по-неутрално.“

 

 

Няколко минути по-късно, изпълнени с предпазливост, Белинда стоеше колебливо в началото на стъпалата. Просторната стая пред нея бе колкото богато наредена, толкова и семпло. Многобройни килими с различен размер покриваха като пъстроцветни островчета лъскавия дървен под. Диванът в морскосиньо представляваше отлично място за почивка и наслада от зашеметяващата гледка в задния двор на Каин. Назъбените планини, изпъстрени с вечнозелени ели, се извисяваха безмълвно като часовои срещу понякога безумните прищевки на човека и пазеха блестящия поток, който се виеше до сърцевината на тревистата морава.

Белинда се бе научила да обича и цени природата от дядо си и баба си. Но през четирите години след смъртта им не бе напускала града нито веднъж. Досега не бе осъзнала колко много й е липсвала близостта с такава вълнуваща красота.

Останалата част от мебелировката в стаята допълваше величествения изглед навън. Твърде много украшения и претрупаност би го омаловажила. Две малки масички с настолни лампи бяха поставени от двете страни на дивана, каменна камина и огнище доминираха на стената отдясно на прозореца. Два дълбоки люлеещи се стола в същото морскосиньо създаваха един уютен ъгъл за тези, който биха искали да се любуват на пламъците или да почетат.

Някак си не се връзваше. Белинда винаги бе чувствителна към осезателните, външни начини, по които хората се разкриваха: по дрехите, грима, косата, колите, домовете и интериора. Дотук всичко, което бе забелязала в тази къща крещящо опровергаваше, че Каин Девлин е такъв, какъвто изглеждаше. Може би щеше да е по-добре да разкаже своя вариант на историята си, за да може да си тръгне колкото е възможно по-бързо. Белинда се познаваше твърде добре и вече чувстваше необходимостта да разкрие тази допълнителна загадка и да оправи нещата. Каква беше онази стара песен за глупаците, които се втурваха…?

— Господин Девлин?

Една врата до стълбището се отвори.

— Тук съм, госпожице Браун. — Каин задържа вратата, докато изчака Белинда да влезе. — Седни, ще донеса сандвичите.

Сега тя наистина се разтревожи. Спалнята бе възбудила интереса й. Всекидневната я бе усъмнила. Но кухнята… кухнята беше старомодна, с извити френски прозорци, истинска мечта. Зверовете не живееха така. Тук имаше нещо гнило. Навсякъде в къщата виждаше светлина, съвършена симетрия и открити гледки. Но отвън, от входа — това, което светът виждаше — къщата беше безформена, тъмна и непроницаема.

Две напълно противоположни страни на един и същ човек, точно като тялото му. По широкия гръб, в който бе вперила очи, се открояваха стегнати мускули под впитата черна тениска. Тези дълги бедра, обути в протрити дънки, вероятно са карали не едно и две женски сърца да замират. И когато се обръща, какво забелязва на лицата им? Не, Белинда, не започвай да размишляваш за ранения воин! Този човек трябва да бъде жигосан с червен печат. Не си подготвена да се справиш с емоционалните му проблеми.

Дали Девлин имаше представа какво разкриваше за себе си? Белинда Браун, вслушай се във вътрешния си глас. Но потребността да разкрие истината ставаше все по-силна. Трябваше да положи доста усилия да си придаде безразлично изражение, преди той да се обърне към нея. Две подложки за студено сервиране в морскосиньо определяха местата им и тя предпазливо седна на стол в стил от ранния американски период. Мили боже, освен ако не беше наистина автентичен стол.

— Заповядай. Не съм голям готвач, но се надявам, че става за ядене.

— Толкова съм гладна, господин Девлин, че всичко би било чудесно. — Тя се насили да съсредоточи вниманието си върху храната.

Шунка с горчица върху ръжен хляб никога досега не бяха имали такъв божествен вкус.

Белинда всъщност не бе осъзнала колко е гладна, докато не отхапа първата хапка. Бяха минали почти двадесет и четири часа, откакто бе сложила нещо в устата си, а и от седмици не се бе хранила нормално. Дебелите сандвичи на Каин изчезнаха до последната троха. Тя дори хапна от туршия с копър, едно от не най-любимите й неща. С несъзнателна въздишка на задоволство изпи чашата мляко с гъст каймак до дъно.

Ранното следобедно слънце изпълваше стаята с обилна светлина и светлосенки. През прозореца долиташе песента на птичките от дърветата наоколо. За пръв път, откакто Белинда видя Лилит да отива към нея на приема след сватбата, тя се почувства спокойна. Със задоволство изтри устните си със салфетка, придобила сили от храната и готова да се заеме с Каин Девлин.

Мъжът я наблюдаваше така, като че ли току-що й бе поникнала втора глава.

— Има ли проблем?

— Мисля, че никога не съм виждал жена да яде по такъв начин.

— Какво? По какъв начин?

— Искам да кажа, като че ли ти доставя удоволствие.

За секунда Белинда почти бе обзета от проникващия и омаломощаващ синдром на куклата Барби. На устните й се оформи лъжа. Кого заблуждаваше? Тя отмести празната си чиния и се облегна напред, като подпря лакти върху гладката, бяла маса.

— Късметлийка съм, че има достатъчно място в тези дрехи.

Каин се задави с глътка мляко.

— Ще ви издам една малка тайна, господин Девлин, която може би ще ви бъде от полза по-нататък. Деветдесет и пет процента от всички жени, които участват в сватбено тържество, не се хранят нормално със седмици. За да се побера в роклята си на шаферка и в тази, с която бях отвлечена, да си призная, няма да бъде преувеличено, трябваше да гладувам.

— Искаш ли нещо допълнително?

— Не, вече съм сита. — Белинда се облегна назад и сгъна ръце пред гърдите си. Дразнеше ли я Каин Девлин? Нима в последното му предложение имаше намек за извинение? Лицето му бе невъзмутимо както винаги, но тези прикрити лешникови очи бяха по-изразителни, по-напрегнати. Хмм. Ако можеше да пропука каменната му обвивка, щеше да е много по-лесно да достигне сърцето му и да разреши проблема.

— Разруших ли мита за теб?

— Какво?

Да! Определено равновесието му бе нарушено.

— О, знаеш. Митът, че жените никога не хапват нищо повече от салата или една-две бисквитки. Честно, кога за последен път си имал среща, на която си поръчал менюто?

Мигновено черупката се затвори. Емоционално и физически, Каин се отдръпна и се затвори като морски таралеж. Какво бе направила? Залавяйки се за сламка, тя се опита да овладее отново положението.

— Предупреждавам те, обаче, че обичам сладко, особено когато съм в стрес.

— Чувствай се свободна да преглеждаш кухнята ми.

Думите му прозвучаха плоско и кухо. Белинда реши да го притисне още малко. Щеше да е добре да си изяснят какво става. Надеждата й пропадна и умря като мокра фойерверка.

— Доколко съм свободна, господин Девлин? Реши ли да ми повярваш?

Каин все още не можеше да се съвземе от въпроса за срещата и не следеше последните й думи. Жената не би могла да си помисли, че често ходи на срещи с подобно лице. Може би искаше да му нанесе пасивно-агресивен удар. По дяволите, той беше глупак. В действителност бе забравил цялата каша за минута, докато се наслаждаваше на обяда. Изненадващо! Да се наслаждава на откровеността и искреността на Белинда Браун! Беше напълно различна от жените, които бе познавал през живота си, нежна и естествена, а не коравосърдечна и пресметлива. Алиса никога не би го погледнала така. Знаеше, че понася физическия му недъг единствено заради парите и надеждата, че пластичният хирург ще успее да премахне белезите му. Каин я видя за последен път в болницата преди три години, когато превръзките разкриха истинската му съдба. Вината обаче беше негова. Знаеше, че Алиса е повърхностна, но той бе така самотен и готов да повярва на всичко.

— Господин Девлин, мисля, че заслужавам отговор. Трябва да се вземат някои решения.

Откога не беше се хранил седнал срещу жена? За минутка би могъл да се закълне, че госпожица Браун го дразнеше. Отнасяше се с него като с нормален мъж, вместо да седи на тръни. Откога не му се бе случвало това? Разбира се, тя си имаше дневен ред, но някак си се чувстваше различно. Какво беше то?

— Господин Девлин? Мисля, че е безсмислено да не бъда съвсем откровена. Затова те моля, не започвай пак с тази игра — да ме плашиш. Нека просто да си разкажем каквото знаем и двамата за това, което се случи, и да се опитаме да го проумеем.

Игра? Да я плаши? Каин отхвърли болезнените мисли и изгледа открито тези големи кафяви очи, така настойчиво впити в неговите. И тогава разбра. Разбра какво бе различно. Тя гледаше право в него, не в косата му, нито над раменете му, нито в бузата му. Освен този първоначален краткотраен миг на съжаление, той не бе забелязал никакви следи от своята грозота в изражението й.

Това го трогна. И го изплаши. Да, определено изпитваше физическо влечение към нея, което бе неочаквано, но той го потисна. Тази емоционална реакция обаче беше много по-тревожна… и ако двете се слееха? Проклятие, по-скоро би се гръмнал, отколкото отново да изживее агонията да обича. Това сега наистина го изплаши страшно. Но слабото място в отбраната му можеше да се поправи, като прикрие мислите си и открие какво наистина искаше тя. Разбира се. Това бе всичко и след това патетичното омагьосване на самотника щеше да свърши.

— Добре, госпожице Браун, между другото, открих, че поне това е вярно. Нека да седнем на дивана и ще се опитам да не бъда толкова страшен.

Изненадващо, Белинда стана, събра мръсните чинии и ги отнесе до мивката. Преди Каин да осъзнае намерението й, тя отвори миялната машина и започна да я зарежда. Вероятно изненадата му бе проличала на лицето, защото тя се усмихна и включи машината.

Каин си помисли, че двамата седнаха на дивана така внимателно, както гросмайсторите по шах, които бе наблюдавал по телевизията. Той нарочно се разположи на извивката, като разпери ръцете си върху облегалката и кръстоса краката си, заемайки колкото може по-голямо пространство. Белинда подгъна единия си крак и се сгуши в най-отдалечения край със сгънати на коленете ръце, видимо отбранителна позиция.

— Добре, госпожице Браун, започвай. Кажи ми защо мислиш, че стоя в основата на заговора за отвличането на Синди Чалмърс?

— Зная, че обвиняваш Принс за експлозията преди пет години…

— Това стана, госпожице…

— Почакай, нека да изложа първо своята страна и после ти обещавам, че няма да те прекъсвам.

Каин кимна неохотно.

— Зная също, че оттогава, в доста случаи, ти си стигал твърде далеч, с доста непочтени средства, за да привлечеш някои от ключовите му клиенти.

— Свободно предприятие, госпожице Браун. — И информация от загадъчни информатори, които няколко пъти му бяха подхвърляли бележки, подписани от Принс. В тях се съдържаха подробни планове как да се използват тези клиенти, за да подкопаят компанията на Каин. — Освен това, той правеше същото с мен. — Тя присви очи и се намръщи. — Съжалявам, затварям си устата.

— Чувала съм Принс да споменава, че проявяваш безразсъдство за това, което се е случило, и дори не си пожелал въобще да говориш с него. И най-накрая, миналата седмица на един прием преди сватбата бях седнала до Хелън Хууд Чалмърс, бабата на Принс, помниш я, нали?

Каин кимна отново. Със сигурност не бе забравил коравосърдечния пратеник.

— Тя сподели с мен поверително опасенията си, че бракът на Принс и очевидното му щастие могат да те подтикнат да извършиш нещо драстично. Тогава не й обърнах особено внимание, защото винаги ми е правила впечатление, че прекалено се намесва в живота на внуците си. Но сега…

Каин наблюдаваше Белинда Браун много внимателно. Той знаеше за езика на тялото и връзката чрез погледи. В този момент бе сигурен само за едно нещо: може би бе пионка в по-голям план, но не стоеше зад него. От жената струеше искреност, както от слънцето топлина.

— Искам също да добавя, че познавам Принстън Чалмърс, познавам и Синди. Дори ако за миг си бях помислила, че най-добрата ми приятелка се е омъжила за човек, способен на това, което си убеден, че Принс е извършил, тогава аз самата щях да я отвлека. Синди заслужава единствено щастие. Не би се влюбила в някой непочтен негодяй.

Каин не се съмняваше, че убеждението на Белинда бе прочувствено. Тя се облегна напред и той осъзна, че нежната ръка, която му бе протегнала, бе несъзнателен жест.

— Не мога да ти докажа това с факти и цифри, и може да ти прозвучи като празни приказки, но зная, че е истина. Синди и Принс са изпълнени с доброта, Каин. Ако ги видиш заедно, ще го разбереш.

Името му, изречено от нея, премина като светкавица през тялото му. Изведнъж не искаше нищо повече, освен да хване предложената му ръка, а с нея и лоялността, и загрижеността и да я придърпа колкото може по-близо до себе си. Господи! Беше изпаднал в дълбока, смъртоносна опасност. Тази нежна, позакръглена жена, с луничките си и къдриците кестенява коса, които обграждаха лицето й, бе така хубава в този миг, че на Каин му бе трудно да диша.

Единственият начин да се спаси бе да атакува. Но защитните му прегради не се издигнаха достатъчно бързо и той започна да обяснява, преди да се съвземе.

— Колкото и да мразя Принстън Чалмърс, никога не съм се намесвал в личния му живот. Отвличането е углавно престъпление, госпожице Браун. Дори изпаднал в ярост, не бих извършил нещо, което ще разруши всичко, което съм постигнал, независимо от репутацията ми. Все пак, бизнесът е нещо съвсем различно. Когато ми нанасят удар, отвръщам със същото. Всъщност, дължа тази моя философия на него.

Каин свали крака си на земята, наведе се напред и подпря лакти на коленете, преплел свободно пръстите на ръцете си.

— Преди пет години получих съобщение от Принс, в която ми определяше среща в един от старите складове, които възнамерявахме да обновим. Бяхме в процес на сливане на компаниите си. Знаеш ли това?

Той изгледа Белинда с измъчен поглед и стомахът й се сви на топка, като че ли стегнат от невидим обръч. Синди й бе споменавала това веднъж, но така бегло, че Белинда си бе помислила, че е въпрос само на пари. Каин вероятно нямаше представа колко много неща издаваха стиснатите му челюсти и празните му очи. Било е много повече от финансова операция.

— Както и да е… — Той сви широките си рамене, наведе ги надолу и се загледа в килимчето в краката си. Кичур кестенява коса падна върху обезобразената му буза и Белинда притаи дъх. Въпреки че Каин Девлин вероятно никога не е бил класически красив мъж, за миг тя придоби впечатление какъв е бил преди.

— Както и да е, отидох на срещата с Принс. Бързах, защото съобщението бе спешно. — Замлъкна и обърна глава към Белинда. Бавно и преднамерено той се облегна назад и отметна косата си от лицето, разкривайки трайните следи от тази среща. — И тук всъщност е цялата ирония. Било е за нищо. — Каин разсеяно прекара пръст над разкъсаната си плът: — Трябваше да подпиша последните документи предишния ден, но го отложих. Не подписах и не умрях.

Беше ужасно! По-лошо отколкото си бе представяла. Белинда сложи краката си на земята и се приближи към него.

— Но, Каин, не е имало никакви обвинения. В полицейските доклади се споменава единствено за нещастен случай.

— Права си. Никой не се е замислял. Принс имаше желязно алиби. Бележката, която получих, беше изчезнала. Застрахователните следователи не откриха нищо необичайно. И освен това, нямаше необходимост „Чалмърс Инк“ да контролира всички пари. Никакъв мотив.

— Но… — Белинда започна да масажира челото си с пръсти, после придърпа още една възглавничка по-близо до себе си. — Но през всичките тези години ти си бил абсолютно сигурен, че Принс е желаел смъртта ти, и той е знаел, че го смяташ за злия си гений.

Каин кимна и се отпусна назад, облягайки главата си на тапицирания ръб.

— Седна ли някога да поговориш с него за това?

— Не.

— Но той е искал да говори с теб. Опитвал се е.

— Това е неговият вариант на историята, госпожице Браун. Повярвай ми, даде ми ясно да разбера, че не го интересува.

— И това беше всичко? Остави нещата така?

Каин извъртя главата си към нея.

— Да.

— Какво ще кажеш за мен? За сегашния случай? — попита Белинда, като разпери ръце.

— Знаеш какво мисля.

— Че Принс се опитва да ти навреди отново?

— Може би този път иска напълно да ме отстрани. Опитът да ме въвлече в заговор за отвличане ще ми причини доста неприятности, независимо от истината.

— Каин, почакай. Изслушай ме. — Настояваше Белинда, стиснала ръце в скута си. — Това не е дело на Принс. Ако не можеш да повярваш, че той не те преследва, довери се поне на мен. Той никога не би рискувал Синди. Обича я прекалено много. Нищо на света не би струвало този риск.

Доверието не беше лесно за Каин Девлин. Не можеше дори да си представи да се довери на някой до такава степен, за да се почувства спокоен. Но тази жена… Седнал така близо той забелязваше и най-малката подробност в изражението й. Седнал така близо, той дори долавяше шампоана й с лек ягодов мирис и започна да си мисли за неща, които отдавна бе прокудил от съзнанието и сърцето си.

Името му така непринудено се появяваше на устните й. И изведнъж му се прииска да го опита там, да бъде близо до бездиханната въздишка. Прииска му се да усети мекия допир на някой, който наистина се вълнуваше от него. Но слабостта му почти го бе обезкуражила преди три години, когато грозотата му бе отразена в отвратения поглед на Алиса. В миг на отчаяние почти я бе помолил да не го оставя сам. Все пак неговата наскърбена гордост бе успяла да го възпре навреме.

След предателството на Принстън не би трябвало да се изненадва, и все пак се бе заслепил още веднъж. Никога повече нямаше да изпадне в такова уязвимо положение. Освен това, просто се нуждаеше от секс. Вероятно затова жената така го влудяваше. Твърде дълго бе ходил мрачен и навъсен, подложил се на въздържание, и това го караше да вижда и да чувства неща, които не съществуваха. Любовта бе илюзия.

— Този вид любов е само в приказките, госпожице Браун.

Тя отвърна на сарказма му неустрашимо.

— Може би нещата невинаги остават щастливи докрай, но твърде много омраза и гняв ще разрушат здравето ти и това е факт. Освен това, може би ако хората вярваха в малко вълшебство от време на време, щяха да бъдат по-щастливи, изпълнени с повече надежда. Може би няколко звезди в очите ни ще ни накарат да виждаме нещата в по-добра светлина.

Каин наблюдаваше огорчението да се появява в очите на Белинда. Напиращите сълзи го накараха да се изправи на крака, със стиснати ръце, готов да се измъкне от тук. Широката й, трепереща уста, бе присвита в побеляла ивица и той знаеше, че тя отчаяно се опитваше да каже нещо. Нещо, което щеше още повече да влоши нещата. Господи, не би могъл да понесе състрадателно извинение. Затова заговори пръв.

— Не, не всичко щеше да изглежда по-хубаво. Няма достатъчно звезди. Вълшебството и любовта не струват колкото и четвърт долар. И като заговорихме за пари, трябва да се погрижа за бизнеса си няколко часа. Да проверя някои неща. Поспи или почети, ако искаш.

Каин знаеше, че трябва да излезе от стаята, и мина покрай нея, но тя обърна лицето си с такова напрегнато, измъчено изражение, че краката му замръзнаха на място. Атакувай! — крещеше далечен вътрешен глас. Атакувай, преди да е твърде късно.