Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (23)

Глава първа

Принс позвъни в петък рано сутринта. Хелън наистина пътуваше към Сейнт Томас. И те получиха информацията по две щастливи стечения на обстоятелствата. Първо, една стара семейна приятелка, Мейбъл Андерсън, се бе обадила на Принс в четвъртък следобед, за да му съобщи за странното посещение на Хелън. Баба му демонстрирала, че е невероятно щастлива, и след това попитала дали може да използва къщата на Андерсън в Сейнт Томас за около седмица. Мейбъл се съгласила, но на тръгване Хелън въздъхнала и добавила колко хубаво ще бъде да избяга с децата. Госпожа Андерсън се колебала около два часа, но после позвънила на Принс, обезпокоена за психическото състояние на Хелън.

И така те разбраха закъде евентуално е потеглила, но не и кога. Това бе вторият им късмет.

От летището в Лос Анжелис позвъниха на Принс за загубено шише с лекарства и след няколко въпроса той вече знаеше и номера на полета. Той обърна обаче внимание на Роберта по телефона, че е странно баба им да носи тези хапчета в дамската си чанта. Обикновено ги заключваше в специална чантичка.

Каквато и да бе причината, тази грешка позволи на Принс да узнае точния час на пристигане на Хелън и да подготви посрещането й на летището. Роберта се размърда върху неудобния пластмасов стол и Макс съчувствено стисна ръката й. Всеки миг баба й щеше да се появи по пътеката и Роби не знаеше какво да очаква. Принс я бе предупредил да изпълнява всичките й прищевки. Трябваше да я забави колкото може по-дълго, без да я изплаши. Принс и Синди пристигаха час по-късно.

— О, господи, Макс! Ето я!

Дребничката, белокоса жена спря сред човешкия поток и се озърна, като че ли не можеше да проумее как точно е пристигнала на това място. Пурпурно-златистият залез на Карибите се отразяваше през високите остъклени стени, лъчите се пречупваха фантастично, истински фон за пощенска картичка от рая. Роберта прехапа устни и потри ръце върху меките си панталони. Не преставаше да мисли, че в рая няма място за змии.

— Добре ли си, любов моя? — попита тихо Макс, близо до ухото й.

— Нека да свършваме с това — младата жена се насили да се усмихне мило. — Ще ме хванеш ли за ръка?

— Завинаги, скъпа.

Повечето от пристигналите вече бяха излезли и Роберта и Макс минаха зад Хелън Чалмърс. Макс стисна по-силно малките й пръсти, които бяха започнали да треперят и забеляза, че двама души питаха Хелън за някаква посока. След секунди, тя ги отпрати и се обърна неочаквано, заставайки лице в лице с него и Роби.

— А, Роберта. Ти си вече тук. Прекрасно. Къде е брат ти?

Макс долови стъписания поглед на съпругата си и я стисна отново. Тя кимна незабележимо и измънка.

— Принс ще пристигне скоро, бабо. Нека да поседнем и да почакаме. Става ли?

— Трябва да си взема първо чантите. Не мога да си почина, докато не си освободя багажа.

Роби погледна Макс умолително и той насочи пръст към себе си и към коридора, водещ до мястото за вземане на багажа. Хелън не го бе погледнала нито веднъж и усещаше, че жена му ставаше все по-нервна от странното поведение на баба си. Опита се да се откъсне, но Роберта не го пусна. Макс вдигна свободната си ръка, сви я в юмрук и мълчаливо преброи петте си пръста. Този път Роберта го пусна, а тя самата поведе Хелън към редица пластмасови столове. Трябваха му петнадесет минути, за да освободи багажа на Хелън. Движейки се бързо, с два куфара във всяка ръка, Макс почувства как мускулите му се изпъват. Роби бе силна, умна жена, но Макс знаеше твърде добре колко е трудно да се овладеят чувствата, когато детето изведнъж приемаше ролята на родител.

Той си проправи път през море от хора и спря внезапно пред празните столове. Макс се завъртя. Не се виждаха никъде. Нито едната. Мили боже! Чантите се свлякоха от ръцете му като оловни тежести. Бяха изчезнали.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно Макс бе истински разярен. Никой не подозираше, но предпазителите му бяха изгорели и той бе дал късо съединение. Беше готов да избухне. През първите няколко минути се бе опитал да се убеди, че жените просто са отишли до тоалетна или да похапнат нещо. Глупак! Макс седеше на края на едно канапе и потриваше ръцете си в избелените си дънки, нещо нетипично за него. По-рано тази сутрин Роби бе настояла и той да смени облеклото си. Съпругът й бе готов да направи всичко само да отвлече мислите й от предстоящите събития. Сега бе вперил очи в маратонките си „Рийбок“ и почувства как тялото му се сковава от страх. Къде, по дяволите, беше Принс?

О, как ли биха желали да го видят в този момент конкурентите му в бизнеса: безчувственият Максимилиан Уулф, с непроницаемото лице, да отказва да погледне истината в очите. Хелън Чалмърс може би страдаше от старческо малоумие, но бе доказала твърде добре, че е опасна. Проклет да е, че не бе обмислил и най-малките подробности. Проклет да е, че не задържа Роби всяка секунда до себе си и проклет да е, че не настоя съпругата му да му даде адреса на вилата на Андерсън. Погледна часовника си за стотен път и впери очи към вратата, откъдето Принс и Синди трябваше да се появят.

И след още двадесет минути, когато те пристигнаха, Макс ги притисна в ъгъла като истински вълк плячката си и почти ръмжейки, им разказа какво се бе случило. Хелън наистина бе пристигнала преди час и после изчезнала с Роби.

Не знаеше как изглежда, но сигурно е бил зле, защото Принс му каза да издържи, докато намерят усамотено място, за да поговорят, а после настоя да седне до Синди. Красивата съпруга на Принс го помилва по свитата ръка и го представи на Белинда Браун и Каин Девлин. Макс се досети, че високият мъж с белези на лявата си буза е същият, който болните манипулации на Хелън Чалмърс почти не са убили. Роби му бе разказала за приятелството на брат си с Девлин и загадъчната експлозия преди пет години, сложила му край.

Хубавата спътничка на Каин, Белинда, бе спокойна, но решителна, стиснала здраво ръката на мъжа. Колкото и да бе разтревожен, Макс забеляза връзката между двамата и това още повече подсили тревогата му и копнежа за Роби. Хелън Чалмърс вероятно в момента обсипваше любимата му с всевъзможни глупости. Всяка подробност от живота му, която би могла да изопачи в нейна полза. Макс почувства ледени тръпки по гърба си. Парите, по дяволите! Този детайл бе забравил. Проклятие!

Принс изведнъж зави зад ъгъла и им направи знак да го последват. След секунди ги въведе в малък офис и затвори вратата.

— Добре — каза Принс, прекарвайки ръка през косата си, като седна на ъгловата маса. — Запознаха ли се всички?

— Да, скъпи — отговори Синди, кимна и се усмихна окуражително.

Любовта между Принс и Синди почти бе видима и Макс отново си припомни какво бе имал и той, и може би вече бе загубил. Стомахът му се сви. Ако Хелън е казала на Роби за парите, какво щеше да си помисли любимата му? Макс затвори очи и разтри слепоочията си. Те се обичаха. Знаеше, че е истина, но не й бе казал цялата истина и Роберта можеше да се почувства още по-силно наранена, ако я узнаеше от лъжите на баба си. Отново. Господи! Прониза го остра болка. Докъде ли се простираше способността й да прощава? Колко ли се доверяваше на любовта им? Бе ли разкрил достатъчно сърцето си пред Роби, за да му вярва?

— Макс? — Принс размаха ръка пред лицето му. — Никога не съм те виждал такъв, Уулф. Може би е по-добре да ни обясниш какво се е случило с окото ти?

Макс присви рамене, едва можеше да стои спокойно.

— Няма нищо общо с Хелън. Двамата с Франк Хенсън имахме известни трудности при запознаването си преди два дни.

— Какво! — изрева Принс и скочи на крака. После поклати глава и вдигна ръка, с длан нагоре. — Не, почакай, това можеш да го обясниш в колата. Сега точно искам да зная дали си добре. Отиваме в къщата на Андерсън и всички трябва да се владеем.

Макс потисна страха си и отговори през зъби.

— Съжалявам. Добре съм. Да тръгваме.

— Принс, искаш ли двамата с Белинда да изчакаме тук? — избоботи Каин Девлин и Макс задържа погледа си върху него за миг. Разбра, че и двамата с Принс все още се опитват да преодолеят битките от миналото си и Макс усети, че ще получи цялата му необходима подкрепа.

— Не, Каин, всички трябва да сме там. Дори успях да открия Франк при семейство Смайт и му позвъних. Той ще доведе другия свидетел. Мисля, че трябва да се изправим срещу цялата тази грозна бъркотия заедно и да приключим с нея веднъж завинаги.

— Какво чакаме тогава? — Гласът на Макс прокънтя, когато той тръгна към вратата с едри крачки и я отвори. — Да вървим.

Десет минути по-късно те пътуваха по тесен, криволичещ път.

 

 

— Роберта, скъпа. Идвам. Моля те, дръж се добре или ще извикам господин Барт.

Роберта седна на кожено кресло в стая, достоверна имитация на английска библиотека от началото на века в къщата на Андерсън. Почти два часа тя обикаляше напред-назад и това бяха първите думи на баба й. Роберта уви ръце около коленете си и си пое дълбоко дъх. Трябваше да запази спокойствие още малко. Принс вероятно вече бе пристигнал и всяка минута двамата с Макс щяха да се появят тук. Съпругът й сигурно щеше да е вбесен. Вероятно още повече, защото отклони въпросите му за адреса на Андерсън.

Ключалката изщрака и баба й влезе в стаята.

— Светни лампата, скъпа. Смрачи се.

Роберта протегна ръка към необичайната лампа върху малката махагонова масичка до нея. След като бе затворена в библиотеката, Роберта се огледа за телефон и забеляза месинговата поставка на лампата, която напълно съвпадаше с представите й за лампата на Аладин. Това бе единственият странен предмет в иначе традиционния интериор. Докато пръстите й докосваха хладния метал в сумрака, тя си помисли за три желания, които искаше да се сбъднат.

„Сега, скъпа, любовта е цялото вълшебство, което ти е необходимо…“

Сърцето на Роберта подскочи и тя преглътна с усилие. Ръката й се разтрепери върху лампата. Беше невъзможно глас, така приличащ на този на Лусинда, да й шепти в здрача. Вдиша дълбоко и щракна ключа. Вероятно е подсъзнанието й, подложено на такъв стрес, но някак си Роберта се почувства не така сама.

— Добре, сега те виждам. Исках да ти кажа, че ще изляза за малко, Роберта. Трябва да се погрижа за някои неща, но господин Барт и приятелят му ще бъдат тук, скъпа. Затова, моля те да се държиш като дама, макар и облеклото ти да е съвсем обикновено. Ще оправим това по-късно.

Роберта остана с ясното впечатление, че баба й ще отиде в семейство Смайт. По дяволите, трябваше да я задържи, докато пристигнат нейните рицари с блестящи доспехи.

— О, бабо, моли те, не тръгвай още. Бих искала да останеш и да поговориш първо с мен.

Невероятно, но Хелън седна на другото кожено кресло.

— Какво има, Роберта?

Роби прикри изненадата си, като протегна крак върху пода и стисна ръце.

— Двамата с Принс сме пораснали вече, бабо. И двамата сме способни да направим правилен избор. И двамата сме женени и ти не можеш да направиш нищо, за да промениш това.

Хелън премига и стисна чантата в скута си.

— Глупости, Роберта. Двамата с Принс все още не сте готови и аз трябва да направя това, което считам за най-добро.

Нефокусираното изражение в очите й бе загадъчно и страшно. Роберта трябваше да се опита да я накара да прозре действителността.

— Ще ми се думите ми да достигнат до съзнанието ти поне за няколко минути. — Тя се изкашля и опита отново. — Бабо, зная за целия ти заговор да провалиш сватбата на Принс. Зная какво си направила на мен и Максимилиан Уулф и започвам да разбирам и омразата ти към Каин Девлин. Какво си си мислила?

Хелън изправи глава наперено и Роберта можеше да се закълне, че съзнанието й започваше да се прояснява.

— Когато Принс се сприятели с Девлин, знаех, че трябва да се предприеме нещо. Те искаха да променят толкова много неща, които дядо ти беше започнал. Не можех да го допусна, скъпа. Не разбираш ли? И след като уредих това, ти се забърка с онова жиголо чужденец. Не можех да проумея как мъж като него може да проявява интерес към теб, Роберта. Затова открих какво е извършил баща му и проумях защо Уулф те ухажва. Търсеше брак по сметка, за да намери парите, от които се нуждаеше, и аз трябваше да го поставя на мястото му. Разбираш и това, нали? После Принс напълно загуби здравия си разум, като се влюби в онази обикновена жена. Тя никога нямаше да му бъде подходяща съпруга. На Принс му трябва жена от висшия елит.

— Като Милисент Смайт? — процеди Роберта през зъби.

— Да, защо не? Трябва да поощриш брат си да се срещне отново с нея, скъпа.

— Бабо, Принс вече е женен за Синди, а аз съм омъжена за Макс. Нищо не можеш да направиш, за да го предотвратиш. Дори опитът ти да обвиниш Каин Девлин излезе неуспешен. Всъщност, всеки момент Принс и Макс ще бъдат тук. — Роберта се отпусна в коженото кресло и сложи ръце върху облегалките. — Ще ми се и те да бяха тук, за да чуят този разговор.

— Това и направихме, скъпа.

Роберта извъртя главата си мигновено и за секунда почувства, че сърцето й спира да бие. През леко открехнатата врата се появи тъмнокосият й, опасен съпруг, следван от брат й, готов за схватка.

Роберта бе така обезумяла, че не забеляза реакцията на баба си. Изведнъж Хелън започна да крещи, скочи на крака и отстъпи назад.

— Максимилиан, предупредих те да не се срещаш никога повече с Роберта. Как се осмеляваш! Ще съжаляваш — знаеш какво мога да направя.

Разгневената възрастна жена отвори чантата си и Макс мигновено прекоси стаята, прикривайки Роби с тялото си. Той усети ръцете й през кръста си, стегнатите й гърди се притиснаха към гърба му. Любимото ухание на лимон успокои изтерзаните му чувства и за пръв път от почти три часа сърцето му започна да тупти в нормален ритъм.

— Не, Хелън. Майка ми е мъртва, а дълговете на баща ми отдавна са напълно изплатени. Нищо не можеш да направиш, за да ни разделиш с Роберта. Загуби на всички фронтове, госпожо Чалмърс.

— Макс е прав, бабо — обади се Принс, като тръгна бавно към нея. — Двамата със Синди сме тук и Каин чака във всекидневната. Всъщност, нашето съдружничество все още е възможно, дори след всичките тези години… и всичките тези сълзи. Трябваше да ни имаш повече доверие, бабо.

— Не, не! Грешите. Ще видите. Ще направя нещо. — Пръстите на Хелън, обсипани с бижута, проблеснаха под светлината на лампата, докато тя неистово ровеше в чантата си.

Макс прегърна Роби. Хелън всеки миг щеше да рухне психически, че не бе в състояние да състави какъвто и да е план. Но вероятно беше нещо, свързано с парите. Мили боже, не му бе останало достатъчно време да подготви Роберта за това. В гърлото му пропълзя задушаваща смесица от страх и ужас. Не! Той стисна по-силно китката на съпругата си. Не. Ако любовта им бе наистина така силна, това нямаше да я разруши.

— Да! Знаех, че е тук — изрече Хелън с детинско задоволство. Знаеше ли, че годежът ти беше откупен, Роберта? Това е доказателство, че всичко, което той е искал, бяха парите ти, глупаво момиче. Пазя този чек, в случай че се наложеше да ти покажа колко точно си струвала за него.

Хелън хвърли малкото смачкано листче и то падна в краката на Макс. Той отмести ръцете на Роберта от кръста си и се наведе да го вземе. Подаде го на съпругата си, без да го погледне.

Макс дочу тихо въздишане зад себе си и видя Принс да се приближава до Хелън и да я хваща за ръка. Макс извади портмонето си от джоба на панталона. Устните му се присвиха, погледът му потъмня. Останалите трима в стаята стояха напълно неподвижни, докато Принс извади от коженото, ръчно изработено портмоне един златен ключ. Едва тогава той се обърна към Роби.

— Роби, аз…

— Почакай, Макс. Баба ми те е накарала да вземеш чека и да го осребриш, нали? — Макс кимна и чу Хелън да стене. — Искала е да ме уязви по още един начин и да ни държи разделени. Не е необходимо да казваш нищо повече. Обичам те, Максимилиан Уулф, и ти вярвам напълно.

Макс притвори очи, после ги отвори. Цялата му любов се изля в лъчезарната му усмивка, докато прегръщаше малката си тигрица през рамо. Придърпа я по-близо до себе си, едва дочувайки хленченето на Хелън.

— Неее, Роберта! — Баба й се обля в сълзи.

Макс задържа ключа, за да го види и Принс, и после го постави в ръката на Роберта.

— Роби — започна Принс с доволна усмивка, — не трябва да чакаш нито минута повече, за да узнаеш за този загадъчен подарък. После ще ми разкажеш всичко за него и за твоето… чудесно преобразяване. Не отричам, че изгарям от любопитство и за двете. Ти си красива, мила сестричке. Радвам се, че най-после си го забелязала.

Роберта погледна в очите на брат си и докато безмълвно му благодареше, той внимателно хвана възрастната жена, причинила им толкова страдания в името на любовта.

— Двамата имате на разположение няколко минути, но само толкова — довърши Принс. — Съжалявам, но оставих Белинда да позвъни в санаториума на доктор Кларк за спешния ни случай, а Синди се опитва да открие Милисент и Барбара. Тя настоява те или да последват примера на Лилит, или временно да се скрият в Швейцария. Вие двамата ще ни трябвате, докато изясним нещата докрай.

— О, Принс — прошепна Роберта.

— Зная, сестричке. Не се притеснявай. Баба ще получи възможно най-добрите грижи. А утре ще я посетим.

Когато Принс затвори тихо вратата, Роберта прилепи главата си под брадичката на съпруга си и притисна длани към силния му, широк гръб.

— О, Макс, не мога да повярвам. Съжалявам, че не ти казах къде е проклетата къща. Но кой би предположил, че баба ми ще доведе горилите си със себе си и ще ме отведат от летището? Всичко стана толкова бързо, че аз дори не успях да се разкрещя. Знаеш ли, за пръв път наистина да срещна опасни хора и да не нося спрея със сълзотворния газ!

Роберта замълча. Макс трепереше ли?

— Любими — попита тя, като вдигна глава и впери поглед в тъмните му, пламтящи очи. — Имаш ли нещо против да поседнем за минута?

Макс се отпусна мигновено върху коженото кресло, слагайки я в скута си.

— По дяволите, предчувствах, че нещо не е наред, когато видях онези неандерталци да разговарят с Хелън. Прости ми, скъпа! — умоляваше я Макс. Очите му все още горяха от самообвинение. Той целуна Роби по бузата. — Мили боже, трябва да благодаря на Каин, че нанесе по един красноречив удар на тези негодяи, когато пристигнахме. Подозирам, че приятелката му, госпожица Браун, също е била отвлечена от тези боклуци.

— Милост, Макс! Принс бе прав — възкликна Роберта, като седна изправена и го погледна в лицето. — Тук наистина прилича на лудница.

— И вероятно ще е така известно време, затова ми позволи да ти обясня за ключа, за да посрещнем после бурята заедно.

Роберта се усмихна и разтвори длан. Макс леко докосна скъпоценния метал, безсъмнено не така скъп като жената, който го държеше.

— Права си, любов моя. Хелън успя да подреди нещата да изглеждат така, като че ли съм купен. Измъчвах се седмици наред, мислейки какво да сторя. Ако не друго, възнамерявах да ти ги изпратя обратно в деня на смъртта й.

Роберта усети една самотна сълза да се стича по бузата й, но не откъсна очи от красивите, изпълнени с болка, очи на любимия си.

— След това ми хрумна една налудничава мисъл. Нямаше смисъл и все пак сърцето ми подсказваше, че това е правилното решение. Купих къща и лозе… Не, мила. Не използвах парите на баба ти за това. Но ми трябваше местенце, където да превърна мечтата си в реалност, а лозята ми помагаха да вярвам, че не всичко е напълно загубено. Някак си, мислех, вярвах, че ако успея да събера твоята мечта и моята мечта заедно… добре. — Той направи пауза и прекара пръсти през косата си. — В някои дни, Роби, единственото нещо, което ми вдъхваше сили да продължавам да дишам, бе да видя мечтите си осъществени заедно, колкото празни и безнадеждни да бяха. Някои дни взимах твоя ключ, отварях вратата и влизах в мансардата ателие, която бях направил за теб, когато ремонтирах самотната си къща. По някакъв необясним начин, горчивата и сладка надежда, която откривах там, ми помагаше да не полудея през следващите няколко седмици.

Сълзите й се стичаха и Роберта ги изтри, после се наведе и докосна с устни неговите.

— Макс, обичам те толкова много. Веднага щом можем, искам да заминем в нашата къща и да прогоним всеки сантиметър самота с любов, да изпълним всяка празнина с бебета и вино, с цветове и щастие.

— О, любов моя — измърка Макс, галейки влажната й буза с палеца си. — Разбира се, най-после раят се усмихна. Мечтата за нас започва сега. Край на самотата. Край на празнотата в нощта, без любещи ръце, които да я запълнят.

— И най-смелите мечти не биха могли да са по-хубави от тази.

Устните им се сляха и Роберта почувства да я обзема нова, сладостна сила. Кратките, бегли целувки бързо се превърнаха в страстно, жадуващо излияние на душата. Макс я принуди да разтвори уста и да посрещне интимния натиск на езика му. Не биха могли да бъдат по-близко и двамата отчаяно се нуждаеха от усещането, от вкуса, от действителността, за която се бяха борили и която бяха постигнали.

И сред учестеното туптене на сърцето си, на Роберта й се стори, че дочува глас, с акцента на острова, преливащ от щастие.

О, моите мечти. Никога повече сама. Никога разделени. Любовта е единственото вълшебство, което лекува сърцето…

И Роберта знаеше, че те са открили най-голямата истина от всички останали.