Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (21)

Глава пета

Макс седеше на стола до леглото на Роби и прекара ръка по лицето си. Спеше вече седемнадесет часа и той трябваше да я остави. Нямаше избор. Вчера, след като й бе дал лекарствата, възнамеряваше да остане, докато се събуди. Беше освободил другите две стаи, пренесе багажа й в новата и каза на рецепцията да го търсят тук. Нямаше да допусне Роби да се грижи сама за себе си, когато дори не можеше да се изправи.

Наведе се и подпря лакти на коленете си, подпря челото си върху пръстите си. Около шест часа той се разтревожи за нея и се опита да я събуди. Роберта помоли за вода и още едно хапче и Макс я убеди да му позволи да й помогне да стигне до банята. Притвори очи и се усмихна. Бе останала там толкова дълго, че той най-накрая почука и я предупреди, че влиза.

Дочу приглушен стон точно преди вратата да се отвори. Тя стоеше там, подпряна върху мивката с увита хавлия около кръста си. Не можеше да обуе отново панталоните си. Нямаше сили. И беше сърдита, можеше единствено да плаче, а от това се ядосваше още повече. Макс я вдигна на ръце и я отнесе обратно в леглото. Той самият се бе унесъл допреди час, когато се получи съобщение за него на рецепцията.

Седна и придърпа малкия плик от масата. Какво се криеше тук? Дали бе в резултат от разговора му снощи със служителя на Хенсън, или Милисент? Макс потърка хартията по брадичката си. Не успя да открие Франк. Изглежда го нямаше, въпреки че мъжът, с когото разговаря, бе много акуратен и му обеща, че господин Хенсън ще се свърже с него при първа възможност. Въпросът беше дали можеше да пропусне тази следа, макар и да идваше от същия долнопробен бар, който Милисент бе избрала за срещата им?

Не. Трябваха му всички отговори. Колкото по-скоро нещата се изясняха, толкова по-добре. Но той не искаше да я оставя тук. По дяволите. Макс се изправи и отиде до леглото.

— Роби, скъпа. Събуди се. Трябва да изляза за малко. — Той се надвеси над нея и я погали по бузата. Бавно, очите й се отвориха.

— Макс? Какво?

Плъзна ръката си надолу по шията й и поднесе чаша вода към устата й.

— По-добре ли се чувстваш? Съжалявам, че трябва да го направя, но е необходимо да изляза и не исках да се тревожиш.

Роберта премига няколко пъти. Имаше чувството, че се намира на друга планета. Какво казваше? Да излезе? Да замине? Ами да, разбира се. Той въобще не трябваше да остава тук.

— Да заминеш, да — измънка тя. — Аз съм добре. Още малко сън и ще се оправя. Съжалявам, че ти се наложи да останеш. — Тя се опита да седне и силните ръце на Макс й помогнаха. Той, изглежда, разгада мислите й. Тя се размърда и провеси крака от леглото.

— По-бавно, Роби — предупреди я.

— Не разбираш ли? — Тя се усмихна, сложи ръце върху треперещите си крака и си пое дълбоко въздух. — Добре съм. Не е необходимо да ме гледаш като бебе.

— Скъпа, аз съм тук, защото искам да бъда — Макс придърпа стола с крака си, за да може да седне пред нея. Така би могла да се чувства, че действа сама и в същото време би могъл да я хване в мига, когато политнеше. Мили боже, най-после тя напълно се събуди. Беше ли готова да чуе думите, които бе репетирал цяла нощ?

Макс наблюдаваше как упоритата малка тигрица се опитва да се изправи. Тя притвори очи и сви ръце до бедрата си. Секунда по-късно очите й се отвориха широко.

— Макс? Къде ми са панталоните?

— Роби — подразни я той, — бяха ти твърде неудобни. Спомняш ли си снощи и хавлиената кърпа? — Бузите й пламнаха. Той знаеше какво точно тя си мисли.

— Добре. — Роберта направи пауза и придърпа измачканата си блуза. — Сигурна съм, че е било удар за теб. Съжалявам, Макс. Проклятие, но не прекалявам ли с тази дума? — Тя отклони погледа си от него. — Говори ли е Франк Хенсън? Просто ми разкажи какво става и аз ще поема нещата от тук. Ако се обадиш малко по-късно, ще те уведомя какви са плановете ми и дали Франк се нуждае още от теб, или Принс се нуждае…

Макс се наведе напред и хвана лицето й с една ръка, а дланта му покри устните й.

— Спри, скъпа, или отново ще се повалиш на леглото. — Той изчака, докато тя кимна леко и отпусна ръката си. Може би не беше готова да чуе всичко все още, но той нямаше да излезе и да я остави с тревожните й мисли сама.

— Излизам, да. Но само за няколко часа, защото ти, изглежда, се чувстваш много по-добре. Снощи говорих с един от хората на Хенсън, но шефът им отсъствал. Те също работят по този проблем, но не узнах много подробности. Не съм сигурен дали Принс знае, въпреки че човекът на Хенсън ми каза да не се опитвам да се свържа с него, а да чакам Хенсън да се свърже с мен. Имат номера ни, затова, ако се обади, докато ме няма, разкажи му каквото знаем. Аз ще проверя някои неща, които ме притесняват, и ще се върна.

Макс се надяваше, че Роберта ще бъде все още прекалено замаяна, за да не забележи в каква посока тръгва. Не трябваше да се тревожи допълнително. Наблюдаваше я и изчакваше думите му да проникнат до съзнанието й.

— О, Роби. Малкото ми момиче с огнени коси, сега трябва да си почиваш, докато се върна. Обещавам ти, че ще направим всичко заедно.

Роберта мигна отново и се взря в него с широко отворени очи, лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго. Погледът й се задържа върху устата му. Макс не помръдна. Тя вдигна ръка и с треперещ пръст погали мустаците му. Толкова бавно, като че ли това й доставяше огромно удоволствие. Макс знаеше как точно се чувства. След това тя помилва устните му и той почти падна от стола.

— Макс, наричаш ме скъпа, защото сме приятели. Но „любов моя“ е прекалено, нали? Не го казвай пак. — Тя наведе главата си и го изгледа сърдито, но преди да свали ръката си, Макс я сграбчи и целуна дланта й. Не откъсна очи от нея, докато целуваше меката кожа и допираше устни до ръката й. Очите на Роберта се разшириха.

— Роби, ами ако искам да използвам и двете думи? — Тялото му, душата му така отчаяно жадуваха тя да го докосва и той осъзна, че е добре, дето трябва да излезе скоро.

Тя бавно издърпа ръката си и я сви в юмрук върху бедрото си, като че ли не искаше да изгуби усещането, което той бе оставил там. Другата й ръка се плъзна към яката на измачканата й блуза.

— Но това… това означава… Променил си мнението си. Не си ли спомняш? Харесваш ли косата ми?

Макс се намръщи, че тя може да се съмнява в това, докато наблюдаваше как пръстите й си играят с омачкания плат. Изведнъж му се прииска да й нарисува картина на чувствата си, но той не бе художник. И все пак, през следващите няколко минути можеше да й покаже върха на айсберга, съвсем малка част от своята обич и копнеж по красотата и добротата й. Като че ли някой прошепна в ухото му. Той разбра съвсем ясно, че окото й на художник ще разбере действията му по-дълбоко от всякакви думи.

Роберта бе объркана. Той се изправи, отиде бързо до пътната си чанта и извади една тениска. Роби не говореше, но следеше всяко негово движение. Той стисна мекото памучно трико в ръцете си и седна отново на стола, докато коленете им се допряха.

— По-късно, когато се върна, ще ти кажа нещо важно, скъпа. Страхувам се, че отново ще те нарани, но се надявам, моля се да ме изслушаш. Искам да отнема болката ти, любов моя. Искам отново да ми вярваш. Искам да се чувстваш в безопасност с мен. Да бъдем приятели и повече. Много, много повече. Най-после искам да кажа истината. И можем да започнем от тук. Обичам косата ти. Кара ме да си мисля за пламтяща жарава, готова да избухне в пламъци при подходящия допир.

Макс остави тениската в скута си и бавно вдигна ръце към първото копче на блузата й. Мислите й бяха объркани и той, който се гордееше със способността си да разчита и най-неразгадаемите лица, преглътна с усилие и стисна челюсти, за да се въздържи да не я помоли да му разкрие тайните си.

Едно по едно той разкопча копчетата, докато достигна до възела на талията й. Нито за миг не откъсна очи от нея и нито веднъж Роби не се опита да го спре. Изглежда, очакваше нещо. Може би това бе тест за нея също.

Роберта почувства, че Макс развързва възела, и знаеше, че се бе забавила, доколкото можеше и доколкото трябваше. Но какво искаше да й покаже? Каква истина? Сърцето й туптеше учестено. Струваше й се, че бе минала цяла вечност откакто я бе помолил да тръгне с нея и да открият заедно истината. Трябваше ли?

„Опитай отново…“

Блузата й се разтвори в мига, когато тези познати думи, изпълнени с надежда, прозвучаха в главата й пак. Това вълшебство ли беше? Или глупост? Роберта притвори очи, страхуваше се да мисли напред, страхуваше се да се върне назад. Притаи дъх и почувства силните ръце на мъжа, когото обичаше, да се плъзгат под плата и да хващат раменете й. Очите й се отвориха, когато в мислите й се появи несигурност и страх, тя се притесняваше от недостатъците на тялото си. Твърде слабо, твърде дребно, твърде плоско, незаслужаващо да бъде обичано.

Но очите на Макс бяха там, наблюдаваха я, като че ли знаеше какво точно си мисли. Тъмният му поглед се кръстоса с нейния, докато пръстите му се придвижваха нагоре към врата й и обратно по гърба надолу. Веднъж, два пъти, три пъти, напрежението в тялото й се стопи като нагрят восък. После свали блузата й надолу и вече нищо не бе скрито от него. Роберта усети как по бузите й изби топлина. Тя рядко носеше сутиен. Всъщност не й трябваше.

Макс повдигна ръце към лицето й, дланите му се допряха до бузите й, пръстите му се преплетоха в косата й, палците му бавно милваха устните й.

— Каквото и да се случи след този миг, любов моя, каквото и да чуеш, каквото и да открием, искам да знаеш колко си хубава. Колко си красива. Престанах да те докосвам, когато бяхме сгодени, защото щях да се пречупя. Моля те, повярвай ми. Ти си истинско съкровище, шери. Ти си по-безценна от цялото велико изкуство на света.

Роберта усети нарастващото напрежение в ръцете на Макс. Очите му пламтяха, нежните думи бяха изречени толкова напористо и така близо до лицето й. Тя го обичаше и за пръв път през живота си наистина се почувства красива. Вярваше, надяваше се, искаше да опита отново.

— Макс — промълви тя и пръстите му замръзнаха. Ръцете му се впиха по-дълбоко в косата й. Тогава я целуна. Просто бърза среща на устните им. Разочарованието й сигурно бе проличало в очите й, защото той се усмихна, тази негова убийствена усмивка, от която жените се свличаха в нозете му и спусна ръцете си върху раменете й отново.

— Очите ти говорят толкова много, любима. Твърде много на мъжа, чакал така дълго да получи този отговор.

Роберта почувства как по кожата й пламва огнена диря, когато той нарочно прекара пръстите си надолу към гърдите й. Сърцето й биеше лудо и тя вероятно трепереше и нищо не можеше да я накара да го погледне. Макс я стресна, когато ръцете му спряха върху гърдите й, а палците започнаха бавно да ги милват. Тя замръзна. Не можеше да вдигне очите си към неговите.

— Роберта — прошепна той. — Роберта, любов моя. Погледни ме. — Той я разклати нежно, тя си пое дълбоко въздух и повдигна глава. — Обичам те. Никога не съм преставал. Никога няма да узнаеш, докато не ти покажа колко си изящна. Мили боже, какво правиш с мен! Дори това, което ми даде, бе по-сладко отколкото някога съм мечтал. Но не мога да те целуна отново и да удържа обещанието си. Сега поспи, а когато се върна, ще правим планове.

Трябваше му цялото самообладание, за да й облече тениската. Тези дълбоки зелени очи все още бяха замъглени от умора, но сега в тях се забелязваше лъч надежда. И… желание. Макс не можеше да възпре ненаситните си ръце да не я докоснат за последен път.

Тихото й стенание почти го размекна и минути по-късно, когато затвори вратата, в гърлото му заседна странен звук. Може би в името му наистина имаше нещо мистично. Вълците си избираха вълчица за цял живот. Той нямаше да направи друго.

 

 

Роберта излезе изпод душа и се уви бързо в дебела бяла хавлиена кърпа. Приседна на ръба на ваната и се опита да прецени положението критично. Главата й все още бе замаяна, което бе обичайно след пристъп на мигрена, но болката бе изчезнала и смътните й спомени бързо се проясняваха. Загледа се в бледото си лице. Максимилиан Уулф бе казал, че обича тази жена. Бе казал, че е красива. Бе казал, че никога не е преставал дал обича. Това не бе сън и не бяха лекарствата. И той бе видял почти всичко, което имаше за гледане. Роберта забеляза лека червенина да избива по врата й и нагоре по бузите. Планове. Планове? Той наистина ли си спомняше тяхното обещание и какво означаваше то?

По-добре да е готова да разбере, когато се върнеше. Само като си помислеше за разликата в новата й външност и опиянението, което бе забелязала в очите на Макс, бе достатъчно. Роберта взе сешоара и изсуши къдравата си коса така, както Лусинда й бе показала, после направи същото и с грима. Жената сигурно бе магьосница, защото Роберта не можеше да повярва, че винаги е можела да изглежда така. Още преди години трябваше да го проумее.

Разбира се, бе добре, че Макс го одобряваше, но преди сама си бе втълпила, че й липсват много неща и сама се бе ограбила от тях. Роби знаеше, че външният вид не притесняваше някои хора, но тя бе жив пример как те не се чувстват добре в собствената си кожа. Защото не можеха да се приемат.

Обляха я нови горещи вълни и Роберта бързо отстъпи от огледалото. Припомни си отново допира на ръцете на Макс върху голата й кожа и гальовния му поглед, прикован към това, което тя смяташе за своя най-голям недостатък. Как би могла да бъде подходящата жена за самоуверен, поразителен красавец като Максимилиан Уулф, освен ако не бе убедена, че го заслужава? Призля й само от мисълта да се превръща в невзрачно, хленчещо същество всеки път, когато на сцената се появеше някоя като Милисент или госпожица Джонсън. Тялото й, лицето й, никога не можеха да се конкурират със стотици жени, затова трябваше да има нещо друго. Ако наистина го обичаше, трябваше да повярва, че двамата са открили някаква вътрешна красота в себе си.

Роберта вдиша дълбоко и затвори очи… и изпусна хавлиената кърпа. Колебливо отвори едното си око и се огледа набързо. Постепенно и другото се отвори и тя се опита да види това, което Макс бе видял. Хубава кожа. Добре, нещо повече. Вярно, прекалено бързо почервеняваше, но беше гладка и чиста. Красотата имаше толкова различни определения.

За миг се загледа в гърдите си. През целия си живот се бе смятала непълноценна заради дребничкия им размер. И се питаше колко ли жени се чувстваха по същия начин. Макс бе олицетворение на истинска мъжественост и въпреки това бе казал, че обича това, което вижда. Нейната уникална, деликатна женственост. Индивидуална красота, която никой не можеше да дублира. Беше ли достатъчно това, което представляваше. Отвътре и отвън. Роберта вдигна хавлията от пода и побърза в другата стая, за да се облече.

Нямаше съмнение, че част от живота й се разпадаше. Болеше, беше страшно и Макс я бе предупредил, че ще трябва да поговорят за това. Каза й, че не е преставал да я обича и да я желае. Искаше Роберта — стайното цвете — Чалмърс.

И когато се изправи и се завъртя в новата си бяла рокля, Роберта осъзна дълбочината на промяната. Стайното цвете бе преоблечено и не бе проумяло досега. С помощта на Макс бе открила ключа, който напълно отключи жената в нея. Може би това беше още една истина. Всяка жена трябваше да открие своята нежност и своята сила, своята красота и своята интелигентност, своята власт и своята необходимост.

Роберта докосна прилепналото си боди, завързано отпред със сини връзки. То я накара да се почувства като островитянка отпреди двеста години. Момиче, което би могло да попадне в обятията на страховит пират. Усмихна се на новата си способност да се представя като обект на желание, но знаеше също, че е късметлийка, защото младежките й мечти за щастие се комбинираха със съзнанието й, че може да стои твърдо на краката си, че е достатъчно силна да посрещне в лицето трудностите, вместо да бяга, че бе успяла да намери мъж, който я обичаше дори преди тя самата да започне да обича напълно себе си.

И тогава я осени още една истина, друга пронизваща истина, и Роберта се отпусна по гръб върху матрака. Ако Макс не бе преставал да я обича, тогава защо я изостави? Защо бе постъпил така жестоко? Голяма, вледеняваща бучка се сви в стомаха й. О, не! Преди две години отново е била баба й.

 

 

Макс придържаше влажната си носна кърпа с монограм към лявото си око и се опитваше да прекоси спокойно почти безлюдното фоайе към асансьорите. Предполагаше, че ще се върне в ранния следобед, а бе късна вечер. Роберта вероятно бе изпаднала в паника. Вероятно още бе замаяна от истината за баба си. Единственият начин, по който можеше да я остави, бе най-после да й каже колко я обича и двамата да се отдадат на празника, който им предстоеше.

Може би бе отишъл прекалено далеч, но тя почти го бе убила във вторник с прощаващото разбиране защо бе сложил край на годежа им. След като се бе съвзела, той просто можеше да я остави с убеждението, че приятелството е всичко, което можеше да съществува между тях. Не можеше да допусне това нито минута повече. Но сега, боже мой, тя е имала прекалено много време да разсъждава защо, след като я обича, я бе изоставил така. Имала е прекалено много време да събере две и две.

Асансьорът тръгна нагоре и когато Макс се увери, че е сам, свали кърпата си и прекара пръст около окото, което го болеше. Франк Хенсън бе едър мъж, но не приличаше на боксьор. И когато Макс се намери притиснат до стената, започна да се отбранява независимо как изглеждаше нападателят му. Сега трябваше да дава обяснения и за посинялото си око. Погледна скъсания ръкав на кашмиреното си сако и се намръщи.

Макс дочу приглушени гласове точно когато асансьорът спря, и бързо сложи кърпата на окото си. Разбира се, и той бе нанесъл няколко добри удара, преди двамата да проявят достатъчно разум и да се изслушат. Франк бе изпратил съобщението в хотелската му стая. Очевидно двамата с Лилит го бяха последвали в Сейнт Томас и когато той изненада Макс и се опита да го изведе от бара за няколко въпроса, нещата излязоха извън контрол.

Франк изсумтя, че помага на Принс, и Макс каза същото. И двамата се оказаха притиснати до стената, докато Макс разказа леко променената история, че се е срещал с Милисент Смайт и се е съгласил на играта й, за да помогне на Принс. Франк онемя, когато Макс спомена, че Принс и Милисент са излизали заедно. Слабият мъж, с очила като на Роби, бе млъкнал като камък.

Макс все още бе объркан за това, което последва. Тъкмо щеше да каже на Франк всичко, което двамата с Роби бяха открили, когато започна с предупреждението, че семейство Смайт имат къща на острова и са тук в момента, Франк замръзна, стиснал юмруци. Поиска Макс да му го повтори и Макс му обясни, че вече се е срещнал с Милисент и тя отрича всякаква отговорност. След това, преди да успее да продължи, Франк прокле Лилит Смайт, което подтикна Макс да го попита какво е използвал вместо мозък. Лилит Смайт и сестра й бяха като две грахови зърна в една шушулка. Тя е трябвало да знае всичко. Едва довърши изречението си, когато Франк Хенсън внезапно се отдалечи, без да каже нито дума повече.

Макс го изчака няколко минути, но човекът не се върна.

По дяволите, дори не у Хелън Чалмърс. Макс прекара ръка през косата си, излезе от асансьора и се отправи към стаята им. Щом двамата с Роберта изясняха нещата помежду си щеше да потърси шефа на охраната на Принс и да му обясни всичко. Честно, ако Хенсън бе тръгнал, за да се оправи с Лилит, малко време за охлаждане щеше да е полезно.

И това му напомни непосредствения му проблем, че Роберта е имала прекалено много време за охлаждане. Макс сложи ключа, притвори очи, пое си дълбоко въздух и се опита да не мисли, че Роберта не бе казала нито дума, че го обича.

Или че ще остане, докато се върне. Стаята бе празна.

Сърцето на Макс щеше да изскочи, докато той хукна да провери в банята. Нищо. Притисна ръце към лицето си и изстена от натиска върху болното си око. Почакай. Почакай. Помисли. Тя не изглеждаше уплашена. Изглеждаше, че е разбрала необходимостта да изчакат да се обадят на Принс, докато е безопасно. Макс се завъртя и удари стената. Веднага някой му отвърна. По дяволите, тези тънки стени! Господи, Роби бе така крехка и така отпаднала. Не би могла да е избягала отново.

Макс се отпусна върху леглото и хвана главата си с ръце. Лицето го болеше, беше изтощен и не знаеше откъде да започне да я търси. Моля те, трябва да има някой, който да ми помогне. Мислите го гнетяха. През последните пет години бе загубил всички, които обичаше. Не можеше да понесе да загуби Роберта отново. Макс отвори очи и се загледа в килима с отчаяние. И тогава я видя. Слаба, фосфоресцираща светлина се процеждаше под леглото, фенерче? Падна на колене и отметна покривката. Чантата на Роби. Сграбчи я и я издърпа.

Нямаше да замине без нея. Отвори я. Документите й бяха вътре. Прерови я отново и тогава разбра какво не бе наред. Вътре нямаше фенерче. Нито под леглото. Всъщност, странната светлина бе напълно изчезнала.

Макс се изправи. Излезе на малката тераса с олюляваща се походка, подпря се върху металния парапет и наведе глава. Почти веднага се появи лек бриз и Макс вдигна очи към небето. Как би понесъл самотата отново? Не беше честно, по дяволите! Ярка, блестяща светлина изведнъж се появи на кадифеното небе. Макс бе привлечен от нея. Опашката на падаща звезда се задържа по-дълго на небосклона, отколкото някога бе наблюдавал.

Погледът му странно бе прикован към светлината, като че ли нямаше собствена воля. Надолу, надолу, блестящата следа се спускаше все надолу, докато Макс почти изкрещя предупредително. Звездата като че ли щеше да се удари в земята. Той премига, ръцете му се увиха около перилата, докато пръстите го заболяха. И когато погледна отново… величествената следа от сребрист прашец бе изчезнала. Но се бе приземила върху хълма зад хотела.

Макс не смееше да диша. Същата светлина му бе показала чантата под леглото, а сега бе посочила хълма. И той знаеше! Знаеше със сигурност, че Роберта е там.

Не разсъждаваше. Не мислеше. Беше подарък и той изтича, за да си го вземе.

 

 

Когато Макс достигна подножието на хълма с одеяло в ръка за Роби, космическата светлина избледняваше. Бледата луна не му помагаше много и Макс присви очи в тъмнината, търсейки някакъв блестящ знак. Бодливи храсти и трева до коленете закачаше панталоните му, докато се катереше нагоре. Къде беше тя? Мястото така ясно се виждаше от терасата. Макс се опита да не мисли за нелогичната си убеденост, че е тук, и вместо това си пое дълбоко въздух, за да успокои лудия бяг на сърцето си. Сладкият, омаен аромат на цветята и морето му напомни нещо, което някога майка му бе казала.

Семейството й много отдавна е било богато — земевладелци в Тенеси — и все пак тя се гордееше със скромното си начало, произлизащо от хълмовете. Хора, които вярваха в повече неща от тези, които можеха да видят и да притежават. Когато беше дванадесетгодишен, майка му го бе накарала да затвори очите си и да се опита да й каже, без да пипа, какво държи в ръцете си. С обонянието си усети, че е гардения. Когато отвори очи и се убеди, че е прав, тя го прегърна и му каза да използва уверено логичното си мислене, но да не забравя, че има нещо повече от това. Сила, която не идва от логиката и от наученото в книгите. Сила, истинска като мириса на цветята и също така невъзможно да се види.

Вълшебство? Може би. Сега той вярваше.

— Роби? Роби, къде си?

— Макс? — На около двадесет метра пред него се изправи малка, неясна фигура. Той я достигна за секунди, като дишаше тежко.

— Роберта, какво правиш тук? Мили боже, момиче, опасно е да стоиш сама през нощта навън. Дори да са построили този остров като рай, трябва много да внимаваш. — Той я придърпа към себе си и усети, че тялото й трепереше. Вечерният въздух бе приятен, но раменете й бяха голи и измръзнали. Макс я обви с одеялото и я поведе обратно към хотела. Роби не се противопостави.

— Макс? Какво ти направи баба ми?

По дяволите. Бе твърде прозорлива. Дали бе достатъчно силна, за да чуе всичко сега?

Като че ли разгадала мислите му, тя отговори.

— Трябва да зная, Макс. Трябва да съм подготвена, защото много скоро двамата с Принс ще се изправим срещу нея. Моля те. Трябва да е било нещо ужасно и съжалявам, ако ти е трудно. Сигурна съм, че си мечтал никога да не си се обвързвал със семейството ми. Но аз трябва да зная. — Роби стисна китката му. — Възнамерявах да се прибера скоро, Макс. Просто не можех да стоя там. Трябваше да направя нещо.

— Добре, скъпа, но нека да се приберем вътре. Трябва да виждам лицето ти и ти моето. — Макс повдигна брадичката й и сведе глава, докато погледите им се кръстосаха, макар и под неясната светлина. — Тази несправедливост бе извършена спрямо двама ни, любов моя. Мисля, че пропускаш това. Хайде.

Няколко минути по-късно Роберта седеше на малкия диван до плъзгащата се стъклена врата в стаята. Макс нарочно бе извъртял встрани подутата страна на лицето си и под тъмнината навън и нейното безпокойствие, докато влязоха в стаята, Роби не го бе забелязала. Сега обаче бе неизбежно. Той отвори плъзгащата се врата, за да влезе чист въздух, и се изправи срещу нея.

Роберта го погледна с големите си тъжни очи, със свити ръце, и после изохка.

— Макс! Окото ти! Какво се е случило? — попита тя. — Кой направи това? О, господи, имам чувството, че съм в заешка дупка и не мога да изляза.

Макс бързо седна до нея и взе едната й ръка.

— Франк Хенсън е тук и ние току-що попаднахме един на друг.

— Франк Хенсън, на Принс? Тук? В Сейнт Томас?

— Трябва да си щастлива, любов моя. Той ще ни помогне да изясним нещата още по-бързо.

Роберта наклони глава и присви устни.

— Ако той ни помага, защо тогава окото ти е посиняло, Макс?

Макс помилва ръката й и внимателно обмисли отговора си. Не бе необходимо тя да се тревожи за всяка малка подробност, която можеше или не можеше да се реши бързо.

— Хмм. Двамата с него имахме малко недоразумение кой на чия страна е. Но вече е ясно, а това — той посочи окото си — ще мине бързо.

Роберта издърпа ръката си от неговата и го огледа по-внимателно. Ъгълчетата на устните й се присвиха и тя отметна косата, която бе паднала върху челото му.

— Баба ми е отговорна за това също, Макс. Нали?