Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (20)

Глава четвърта

Роберта седна на леглото, загледана, без да мига, в часовника на нощното шкафче. Почти не мигна цяла нощ и от безсънието и разклатените си чувства бе така отмаляла и крехка като една от скъпоценните фигурки на баба си от китайски порцелан. Баба. Започна да се люлее напред-назад, с приведени рамене, притиснала плътно ръцете си към стомаха. Беше вярно, че в началото Хелън не бе особено щастлива за Принс и Синди. Но, разбира се, не би могла да направи това…

Беше толкова ужасно дори да си го помисли. След десет минути бе срещата й с Макс и щом го изслушаше, щеше да е свободна да се прибере у дома. Много скоро всичко това щеше да остане зад гърба й. Роберта престана да се движи, преплете пръсти в скута си и си наложи да бъде спокойна.

Стаята й бе подредена и спретната; плетените мебели — празни; покривката на леглото с втъкани лозови листа в зеленикаво и кафяво — идеално изпъната; самотната й чанта — поставена върху жълтеникавия като пясък килим. Колко умно бе постъпил дизайнерът на вътрешното обзавеждане, че бе пренесъл цветовете от брега в интериора. Бе твърде жалко обаче, че целият този рай бе пропилян.

Изгубеният рай. Милост! Започваше да се размеква, но имаше и основание за това. Колко жени бяха такива пълни глупачки да допуснат един и същ мъж да разбие сърцата им два пъти? Роберта се сви и усети тежест в главата от неволното движение. Оправи гънката на бледорозовите си бермуди, но спря по средата, когато осъзна, че отгоре на всичко не бе проверила дали няма оставени съобщения за нея от Принс или баба й. Бе прекалено погълната да открие, че все още обича не когото трябва. Слава богу, поне не бе допуснала той да узнае.

Роберта се изправи и отиде до прозореца, за да се полюбува за последен път на красивата гледка, пренебрегвайки тъпата болка зад лявото си око. Да, разбираше защо пиратите и принцовете се бяха били за този скъпоценен остров. Топлите слънчеви лъчи подействаха добре на голите й ръце и извивката на шията й, открита под разкопчаната яка на блузата й. Присви леко устни. О, тя почти бе готова да захвърли новите си дрехи, но това щеше да е детинско и глупаво. И ако не друго, Роберта поне научи, че единственият начин да се реши един проблем бе да се изправи срещу него. Макс не би могъл още да владее сърцето й, ако бе имала смелостта да направи това преди две години.

Което беше, разбира се, точната причина, поради която щеше да се срещне с него сега. Нито един възел нямаше да остане скрит този път. Нито един въпрос нямаше да остане без отговор. Освен това, единственият положителен аспект на това мъчително изживяване бе новата й външност. Принудена да опита толкова много неща, от които се страхуваше, тя откри една мъдра истина: дори и в най-тежките времена винаги имаше една сребриста ивица, стига човек да я потърсеше. Старата поговорка за тъмните облаци и надеждата не беше без смисъл.

Роберта съзнаваше, че тъмните облаци се събираха над главата й, но тя се придържаше поне към една надежда. Новият начин, по който се възприемаше. Макс й бе обещал, че ще й разкрие истината, и го направи, макар и по странен начин.

Милост! Мислеше си тя, като разтриваше силно челото си. Главата я болеше и бе така изморена. Може би трябваше да вземе хапче? Не, нямаше да бъде замаяна, докато е с Макс.

Щеше да изчака още малко.

Роберта погледна часовника. Време да върви. Макс бе настоял да се срещнат точно в три часа в друга стая на осмия етаж. Бе наблегнал на кратката заповед, като й направи още един намек за бягството. Добре преценената му атака бе много по-ефикасна, отколкото яростно избухване, и Роберта знаеше, че той го съзнава. Беше напълно безмилостен, както бе чувала. И макар и да играеше точно по свирката му, нямаше да му даде повече нито едно основание да я нарече страхливка. Заради себе си — заради дългия път, който бе извървяла — тя щеше да се изправи срещу Макс за последен път и да му покаже.

Роберта сложи ключа в джоба си и се огледа бързо в огледалото. Розови цветя се открояваха върху белия фон на блузата й без ръкави. Бе привързана в талията й, както бе обичайно тук на острова, което правеше краката й да изглеждат по-дълги, отколкото бяха. Дълбоката, отворена яка разкриваше леко вдлъбнатината между гърдите й и за пръв път от години Роберта не се намръщи от размера на бюста си. Косата й бе грива от бухнали меднозлатисти къдри, които ограждаха по-решително и сияещо лице. Да, все още се чувстваше като гола без очилата си, но и много по-силна. Новата й увереност в начина, по който изглеждаше я правеше различна, а в момента тя се нуждаеше точно от това. Сила. Защото Макс бе решен да й докаже нещо. Нещо ужасно.

Роберта изпъчи рамене и тръгна към вратата. Сандалите й с каишки почти не издаваха шум, докато се движеше по мокета. Каквото и да й поднесяха следващите часове, нямаше да избяга. Даде си това обещание преди няколко дни. Макс се бе осмелил да се изправи срещу истината и това бе моментът. Беше се скрила от бедата преди и никога не оздравя. Твърде късно откри, че старата й рана все още е най-голямата й слабост. За Роберта любовта се бе превърнала в нож с две остриета.

 

 

Макс едва чу почукването. Последва второ, по-силно, по-настоятелно. Пое си дъх, огледа затъмнената стая и се намръщи, когато се погледна. Ако Роберта не се изсмееше или не побегнеше, или не го удареше по носа, може би щеше да има шанса да извади сърцето й. Но първо се налагаше да обясни какво трябваше да се случи и да я убеди да му бъде съучастник. В съзнанието му се появи чифт зарове и той стисна бравата, съзнавайки, че всичко се криеше тук. Рай или ад.

— О, Роберта! Идваш точно навреме — измънка Макс, тъй като не знаеше какво друго по-съществено да каже. Вместо това стоеше полуприкрит зад вратата, като се надяваше, че слабата светлина няма да й позволи да види с какво е облечен. Той обаче я виждаше и ръката му стисна по-силно бравата. Устните му се присвиха в тънка линия. Господи, поразяваше го. Това беше нещо много повече от физическата красота, която тя се научи да подчертава напоследък. Макс забеляза куража й във всичко, което бе облякла, всичко, което бе направила с лицето и косата си.

Почти бе очаквал да я види отново барикадирана зад очилата й и безцветните дрехи. И как би могъл да я обвинява, че се е оттеглила, след всичко, което той направи? По дяволите, сплашването бе маниер в бизнеса му и той го владееше като изкусен майстор на рапирата или морски пират. Мили боже, така се гордееше с нея.

— Макс?

— Съжалявам, скъ… Роберта. Влез — покани я, като бързо се съвзе. Отстъпи назад и я изчака да влезе, после затвори вратата. Тя спря по средата на стаята и се извъртя към него. Погледът й се плъзна към краката му и после към леглото със светложълтеникав балдахин.

— Какво става, Макс?

— Роби, не искам да те нараня. — Не можеше да задържи думите. Грубият начин, по който се отнасяше с нея, го изгаряше като киселина.

— Да, добре. Защо си облякъл тази нощница?

Макс присви рамене и прекара длан през лицето си. Глупак. Беше права да се защитава. Господ му бе свидетел, че не би могъл да я предпази.

— Ще се преструвам на друг. Ти трябва единствено да стоиш там — и той посочи отдалечения ъгъл от леглото — зад онзи параван. — Вдигна нагоре дългия си бял ръкав и погледна часовника си — Ще трябва да изчакаме около десет минути и тогава ти обещавам, че ако нещата не се изяснят, можеш да си заминеш още днес.

Роберта отстъпи назад.

— Това, каквото и да е то, е доста странно, Макс. Непрекъснато тръбиш за щастието на Принс, но аз — тя вдигна ръце и потръпна — нямам причина да ти вярвам въобще.

Макс извади един плик от огромния си джоб.

— Ето ти билета за връщане. Девет часът довечера.

Той й го подаде и забеляза смущението и изненадата на лицето й. Роберта разсеяно вдигна пръст и го притисна към челото си над окото. После кимна и без да каже нито дума повече, отиде зад паравана. Макс издиша с облекчение и се пъхна в леглото, като издърпа балдахина. Дантелената шапчица бе последният му атрибут и той лежеше там, като се молеше да постъпва правилно.

Секунди по-късно на вратата силно се почука.

 

 

Роберта замръзна, стискайки билета в едната си ръка, притиснала устата си с другата. Като дете Принс понякога си играеше на криеница с нея и адреналинът винаги й се покачваше, когато бе на път да открие скривалището й. Тя притаи дъх и се опита да овладее разбитите си нерви.

— Хелън? — разнесе се тих, гърлен шепот. — Хелън, тук ли си? По дяволите, какво си мислиш, че правиш? Защо просто не ми се обади?

Гласът стана по-силен и Роберта отпусна ръка от устата си и я притисна към гърдите си. Беше Милисент Смайт. Боже. Тъпата болка в главата й започна да става по-остра. Леко изщракване подсказа, че вратата се е затворила, последваха приглушени стъпки по килима.

— Почакай — в леглото ли си? Болна ли си? За бога, ако си пристигнала тук болна, сигурно нещо ужасно се е случило. Казах ти да не ме забъркваш в това. Казах ти, че исках само да проваля приема на Принс и Синди, не да ги наранявам. И без това вече един човек ме преследва, защото ти промени всички планове.

Роберта знаеше, че не може да се мръдне, не можеше да издаде нито звук. Но вътрешно крещеше и виеше от гняв и болка. Мили небеса, беше вярно. Какво бе направила баба й? Единственото й освобождение от тази агония бяха сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Кой? — писклив, треперещ глас попита слабо. Роберта стисна устни между зъбите си, за да не изохка. Изтощението и пристъпът на мигрена помрачаваха способността й да мисли. Нощницата. Балдахинът. Макс се преструваше, че е баба й.

— Максимилиан Уулф. Хелън, виж, ние станахме, как да се изразя, близки, скоро след като престанах да се срещам с Принс. Затова, когато ми се обади с малкия си план, си помислих, че той е най-подходящият да изиграе тайната любов на Синди. Какво сладко отмъщение: мъжът, опозорил сестрата на Принс, да изглежда, че отвлича и булката му. Но след това ти сигурно си се побъркала. И ти казвам, Макс знае, че ти започна цялата тази история.

Роберта не успя да сдържи тихо възклицание.

— По-добре си оправи нещата, Хелън, защото мъжът е бесен, а знаеш репутацията му. Каза ми, че няма да остави случая така, ако нещо се е случило на Синди. — Милисент замръзна и Роберта се отпусна върху стената отмаляла. Тялото й започна да трепери и тя трябваше да се подпре или да се строполи на пода.

— Почакай малко. — Като че ли Милисент изщрака с пръсти. — Точно това ме притесняваше. Защо мъжът е така притеснен, Хелън? Разбирам, че не иска проблеми със закона, но това е нещо много повече. Предупреди ме да не заминавам. Нареди ми да му се обадя, ако получа повече информация. Каза, че няма да позволи това да се случи отново… — В стаята последва тягостна тишина. — Макс не си е тръгнал сам от внучката ти, нали, Хелън? Ти, глупава, глупава жено. Колко врагове си си създала? Да проваляш сватби е станало твой специалитет, нали…

— Достатъчно, Милисент.

Роберта чу Макс да говори с нормалния си глас, после пищенето на Милисент, но думите им се сливаха. Тя като че ли бе потънала под водата и се опитваше да слуша разговора им. Болката, физическа и емоционална, изкривяваше всичко. Тонът им бе гневен и заплашителен и една от всеки няколко думи бяха ясни, разбираеми. Затвори очи и почувства влагата върху миглите си, подчертани с туш. Роберта се притисна към стената и се опита да следи размяната на обвинения. Беше важно, но нещастната й глава вече се въртеше.

Беше вярно. Макс й бе казал истината. Баба й бе планирала целия заговор. Баба й бе наранила Принс. Нищо вече нямаше смисъл.

Макс трябваше да спре Милисент незабавно, преди Роберта да направи следващата логическа връзка и да проумее, че Хелън манипулира живота на внуците си. Нито мястото, нито времето бяха подходящи за Роби да открие как любовта им бе унищожена.

— Достатъчно, Милисент.

— Макс? Ти, негоднико!

— Може да заслужавам много епитети, Милисент — каза той, като отметна балдахина и се изправи на крака. — Но точно този е абсолютно неточен.

— Затвори си устата, ти, червиво прасе! Как посмя да направиш това? — съскаше манекенката, размахвайки ръце, тръгнала към паравана. Макс трябваше да я спре отново.

— Нуждаех се от истината. Трябваше ми запис.

Милисент се завъртя и замръзна на място с ръце върху бедрата. Широката пола на синята й рокля се завъртя около краката при рязкото движение. Макс бе готов за изблика й на гняв и повдигна касетофона, който бе на леглото през цялото време.

Милисент пребледня, но не избухна. Какво си бе наумила?

— Това наистина те е заразило, Макс, нали? Трябваше да го забележа още в понеделник вечер, но признавам, че ме изплаши. — Тя пристъпи към него, ръцете й се отпуснаха свободно встрани. — Сега разбирам, че всичко това е твърде лично за теб, Максимилиан, и не се опитвай да отричаш. Погледни докъде стигна, за да получиш признанието ми. — Милисент наклони глава и огледа бавно дрехите му. — Старата вещица те държи в шах също, нали, Макс? Затова искаш нещо против нея? Хмм. Чудя се какво ли може да е? Чудя се дали твоята тайна е по-лоша от моята?

Красивата блондинка повдигна веждите си за един милион долара и се усмихна. Безмилостно. Макс не искаше отново да се развихря битка и се успокои, като повярва, че тя се бе овладяла. Мили боже! Какво ли си мислеше Роберта? Макс знаеше, че трябва да побърза, а да подхрани невероятното его на Милисент бе най-добрият начин да я контролира.

Ако трябваше, то, разбира се, щеше да разкрие всичко. А ако тя отвърнеше със същото? Майка му бе мъртва и нямаше значение какво хората щяха да си помислят за него. Ако иска да се качи на покрива и да крещи от там.

— Добре, Милисент. След като и двамата знаем положението си, ето. — Макс отвори касетофона, извади касетата и й я подаде. — Но ти предлагам да последваш собствения си съвет и да си оправиш нещата. Времето, без съмнение, скоро ще ни притисне и ще трябва да изиграем картите, които сме раздали.

Тя се приближи до него и протегна ръка към касетата, после отметна коса на раменете си.

— Знаеш ли, Макс, веднъж се чудех защо никога не прави любов с мен. Но сега мисля, че зная. Твърде съм силна за теб, нали? — Тя размаха касетата. — Това няма ли да изненада множество хора? Умният ти заговор не се е получил. Твърде лесно. — Милисент поклати глава, като че ли той бе глупак, тръгна към вратата и я отвори рязко.

Макс я последва, сдържайки езика зад зъбите си, докато тя почти излезе.

— И кой по-лесно от теб би преценил подлостта, Милисент? В края на краищата ти имаш такъв опит в тази област.

Макс завъртя ключа, когато самодоволното изражение на Милисент почти се разпадна на лицето й. Последва приглушена поредица обиди, подсилени с нещо напомнящо на ритник по вратата. Той изчака, но му се стори, че е безкрайно, за да е сигурен, че вещицата си е отишла. Изчака, докато челото му се покри с пот. Тръгна към паравана, но се препъна в дългата нощница.

— По дяволите! — Макс съблече глупавата дреха, изтри потните си гърди с памучния плат и я захвърли върху леглото. — Роберта, можеш да излезеш сега — каза и тръгна към нея само по къси панталони и чорапи.

Нищо. Никакъв отговор. Никакво движение. Макс изтича бързо и отмести паравана. Любимата му се бе свила на пода като топка. Ръцете й висяха върху коленете й. Две зелени езера, изпълнени със страдание го наблюдаваха разсеяно.

— Роби, скъпа. Съжалявам, че трябваше да стане така. Ела, сърце мое.

Той я издърпа за ръцете, но очите й се изпълниха със сълзи, затова я вдигна на ръце като дете и я отнесе до леглото. Тежестта на дребното й тяло до скута му, сгушено близо до сърцето му бе сладостно-болезнена. Ако можеха винаги да бъдат така, но между тях да цареше радост! Макс прекара длан по гърба й, по врата и сгуши главата й под брадичката си. Какво можеше да каже? Сега, когато сърцето й бе разбито, какво можеше да направи? Ами ако малката му мишница не можеше да превъзмогне това? Мили боже, трябваше да се обади на Принс и… Не! Не беше безопасно.

— Искам… да се обадя на Принс… но се страхувам — прошепна Роберта през сълзи, после преглътна. — Страхувам се, че баба ми ще вдигне телефона или ще открие какво знам. — Несвързаните мисли на Макс спряха. Жената бе страхотна. Тигрица. — Не го заслужавам, но се страхувам, че няма кого да помоля. Моля те, помогни ми, Макс. Главата ме боли толкова силно, а аз трябва да постъпя правилно. Принс не знае къде съм. Не знае нищо от това… И нещо трябва да не е наред с баба ми.

Малката й, студена ръка внезапно го стисна. Плъзна се по рамото му, после нежните й пръсти докоснаха ключицата му и дланта й спря върху гърдите му. Роберта никога не го бе докосвала така преди. За миг се учуди дали любимата му ще долови учестеното туптене на сърцето му.

— Съжалявам, Макс. Толкова съжалявам за всички ни. — Тя леко притисна ръката си към него, после я отпусна и се облегна още по-тежко върху него. — Това е моя работа. Затова дойдох тук, но проклетата ми глава… — Макс усети, че лицето й се обръща още повече към гърдите му. По кожата му преминаха кратки, меки тръпки, влажните й бузи го изгаряха като жарава. — Изглежда съм от хората, които никога не могат да постъпят правилно. Имам пристъпи на главоболие, когато трябва да съм най-силна. Вълнувам се за хора, които твърдят, че ме обичат, а не е вярно. Хуквам да помогна на брат си, а накрая го оставям точно с човека, решил да провали живота му. И знаеш ли кое е най-лошото, Макс? Дори да се бе опитал да ми кажеш на приема, нямаше да те послушам. Нямаше да повярвам. Нямаше избор. Трябваше да се получи така.

Макс усети как челюстите на Роберта се допират до кожата му, докато говореше със странна смесица от логика и отчаяние. Твърде много неща я разкъсваха и той разпери длан върху гърба й, опитвайки се да я подкрепи, без да се поддава на собствената си обич и копнеж. Роберта се задавяше сред болезнени разкрития. Докато поспеше, за да премине мигрената й, и имаше малко време, за да осмисли проблемите на баба си, неговото признание трябваше да почака.

Трябваше й известно време, докато чуеше следващата порция от манипулациите на Хелън.

— Може би това се е случило и с нашата сватба също.

Макс затвори очи. О, господи! Тя бе прекалено бърза. Гласът на Роберта се разтрепери, но тя продължи да говори.

— Не мислех, че бих могла някога отново да говоря с теб за онзи ден. Но, предполагам, че в момента прекалено много страдам и това като че ли е най-подходящото време.

Тя облегна глава на рамото му и го погледна с полупритворени очи. Челото й се бе сбръчкало, гримът бе размазан на бузите й. Роби се усмихна, като се надсмиваше на себе си, и Макс си помисли, че нямаше да успее да диша отново.

— Боли, Макс. Това, което направи, боли. Трябва да ти го призная. Но сега разбирам, че ако се бе опитал да ми кажеш, че всичко е свършило, сигурно нямаше да ти повярвам. Вероятно щях да те накарам да се почувстваш задължен да се ожениш за мен, а после да си мислиш какво бреме съм…

Тя спря внезапно и впери очи в него. Макс се опита да си придаде безизразно изражение, но колкото по-дълго говореше Роби, толкова по-невъзможно беше. Чудеше се дали тя забелязва смущението му, защото той напълно загуби способността си да прикрива чувствата си от нея. Нямаше начин очите му да не ги отразяват. Можеше ли отчаяният копнеж и загуба да се изразят в погледа?

— О, Макс. Теб също те заболя. Виждам го — прошепна тя. — Стигна прекалено далеч, нали? Ние наистина трябваше да бъдем просто приятели. Може би, когато всичко това приключи и Принс и аз оправим проблемите си — може би бихме могли да бъдем приятели отново.

Макс повдигна ръка и притисна два пръста до устните й, като се молеше треперенето на тялото му да е недоловимо. След прекалено дългото си въздържане той имаше чувството, че ще се пръсне. Канелените вежди на Роберта се повдигнаха въпросително от докосването му.

— Мисля, че това може да се уреди — успя да каже. Лека усмивка изкриви устните му. После тя се намръщи. — Трябва да вземеш лекарството си за мигрена, Роби. Къде е то?

— О, Макс, всичко е опаковано в стаята ми. Щях да напусна хотела, но сега… Не зная какво да направя първо.

— Замълчи, скъпа.

— Макс.

Той повдигна брадичката й с пръст и леко започна да масажира слепоочията й.

— Току-що се разбрахме да бъдем приятели, нали?

— Да.

— Трябва да започнем отнякъде, нали? Сега остани в тази стая, а аз ще донеса багажа ти. Докато поспиш и се почувстваш по-добре, аз ще… — Макс се поколеба и отдръпна ръка от главата й. Разсеяно потърка мустаците си. — Права си, няма да е разумно да се обадим направо на Принс.

— Зная! — Роберта помилва гърдите му, като че ли да привлече вниманието му. О, вече го бе направила. Макс сграбчи настойчивата малка ръчичка и я притисна към кожата си, за да спре мъчението, но не и да му сложи край.

— Шефът на охраната на Принс, Франк Хенсън, ще знае какво става, сигурна съм. Визитната му картичка е в чантата ми. Обади му се, Макс, и след това, ако трябва да съставим някакъв план, събуди ме.

Макс внимателно се изправи, вдигна любимата си и я постави на леглото. Събу сандалите й и я зави. Съвсем нежно помилва косата й и тя затвори очи, като че ли наистина я бе успокоил.

— Връщам се веднага, шери.

— Ммм, добре.

Макс направи няколко крачки към вратата.

— Макс?

— Да, любов моя.

— Облякъл си се като старата дама.

— Да.

— Има нещо… смешно. Не мога да си спомня.

— Добре. Предполагам, че си замаяна. — Макс тихо затвори вратата, като мърмореше под носа си. Мили боже, след две безнадеждни години той най-после имаше шанса да се притече на помощ на своята любима, и то облечен с нощница. Но той никога не бе имал претенции, че е герой от роман.

Зад него се дочу съвсем лек смях.