Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (15)

Глава шеста

Франк бе повикан на рецепцията късно сутринта. Острият звън на телефона ги стресна. Първоначалното стъписване отмина за миг и студеният, проницателен професор отново се владееше напълно. Той изтича бързо, за да получи оставеното му съобщение. Лилит бе болезнено несигурна за промяната в отношенията им и се поколеба малко повече, като пропусна шанса да признае лъжата си. Преди да успее да го спре, Франк внезапно я придърпа в обятията си, целуна я дълго и настойчиво й обеща, че след няколко часа ще разполагат с цялото време на света.

Първоначално Лилит изпита облекчение от проявата на чувства от страна на Франк, но еуфорията постепенно я напусна към края на следобеда. Новото, опияняващо чувство на любов и желание започна да изчезва. Къде беше той? Ако откриеше Уулф, преди да му е признала…

Когато стаята започна да се изпълва със здрач, Лилит реши, че сигурно точно това се е случило. Все по-засилващото се убеждение прониза сърцето й. Седнала вдървено на леглото, тя изведнъж си спомни как не би искала да го види повече, след като узнаеше какво е сторила.

Лилит скочи и взе пътната си чанта. Господи! Какво си мислеше? Щастие като в приказките за нея? Намръщи се и хукна към банята, за да събере тоалетните си принадлежности. Зърна напрегнатото си лице в огледалото и изпита почти истерично желание да се надсмее над детинската си глупост. Приеми го: лошата заварена сестра никога не е получавала принца.

Трябваше да си тръгне. Трябваше да избяга. Трябваше да се измъкне, преди да се е върнал. Трябваше да докаже, че е такава, за каквато Франк я бе взел в началото. Като дишаше тежко, Лилит приседна на ръба на хлътналия матрак и пусна чантата до краката си. Хвана главата си с ръце и усети косата си да се спуска по пръстите й. След тридесет минути можеше да е в безопасност, заключена зад вратите на семейството си, без да изпитва болка. В затвор от лед.

Изсмя се. Все по-силно и по-високо докато звукът отекна в ушите й. Горката, нещастна, малка Лилит Смайт. Колко хора щяха да си направят труда да проявят съчувствие дори за секунда към нея и живота й, довел я дотук? Нито един. Повечето щяха да си помислят, че твърде късно бе разкрила терзанията си. Лилит се изправи и отиде с пурпурните си сандали до стола на бюрото. Обърна го към вратата и седна.

Може би все още съществуваше слаба надежда да задържи това, което бе имала съвсем кратко предишната вечер. Сладостната, чувствена искрица, която трептеше от вятъра на страха, разяждащ сърцето й. Но не това я задържаше в неудобния стол. Загледа се в нозете си и устните й се изкривиха в болезнена усмивка. Поне веднъж през живота си щеше да понесе последствията от постъпките си — на тази, която беше — като се държеше като човека, в който искаше да се промени.

Синди й бе показала, че можеше да го направи.

И тя се молеше, където и да беше, Франк да не забравя вълшебството, за което бе говорил предишната нощ. Тогава може би щеше да успее да го убеди, че изкуствената пантофка е точно по мярка. Ако ли не, щеше да плати цената, защото сега знаеше смисъла на сънищата си. Все едно бе избрала ледения затвор.

Лилит сви треперещите си ръце в скута и зачака.

* * *

Час по-късно вратата се отвори и плахата надежда на Лилит се стопи, сърцето й като че ли излетя от тялото. Което също бе добре. Щеше да се пречупи на две, задържайки такава непосилна болка в себе си, и нямаше да успее да срещне яростния плам в очите на Франк. Болеше я да види такова отвращение на лицето на любимия. Господи, заболя я толкова силно.

Но когато той влезе и ритна вратата, за да я затвори, лицето му се освети от лампата и тя се стъписа.

— Франк! — извика тя, скочи на крака, тревогата й потисна всички останали чувства. — Какво ти се е случило? — Долната му устна бе разцепена, ризата бе скъсана, панталоните — изцапани. — О, коляното ти! Франк, коляното ти…

Франк мигновено отстъпи назад, далеч от нея. Лилит замръзна, стъписана от отблъскването. Седна предпазливо обратно на стола и реши да улови бика за рогата.

— Като че ли си намерил Уулф.

— Искаш да кажеш, бившия приятел на сестра ти, нали? Странно, че не го спомена, нали? И връзката на Уулф с Милисент не е единственото, което пропусна, нали, госпожице Смайт? — Лилит потръпна и той се приближи към нея, докато гневът и тялото му я приковаха към стола. — Старият Макс и аз си побъбрихме малко, след като и двамата разбрахме, че сме на една и съща страна. — Тя си пое силно въздух и Франк оголи зъбите си в пародия на усмивка. Вдигна ръката си и притисна подутата си устна с два пръста. — Да. Учудващо, нали? Изглежда той е следвал плана на сестра ти, за да спечели време и да убеди Принс в болната й ревност, но нещата излезли извън контрол. Между другото, беше сигурен, че ти си знаела за това. Всъщност ме попита доста многозначително коя част от тялото си съм използвал за мозък. Като се има предвид, че ти наистина ми помагаше, можехме да притиснем Милисент и майка ти в къщата, която имате тук, на острова. След като тази незначителна подробност се е изплъзнала от паметта ти, Макс бе достатъчно добър да ме уведоми, че и двете са пристигнали тук и че Милисент категорично отрича да е замесена в отвличането.

Франк се наведе над нея така близо, че тя усети дъха му. Тъмните рамки на очилата му подчертаваха красивите му, кехлибарени очи и Лилит почувства такава пронизваща загуба, че не успя да измисли нищо в своя защита. „Обичам те“ щеше да прозвучи кухо и празно, като живота, който бе водила досега. Щеше да отхвърли признанието й без миг колебание. Колко ли можеха да означават тези думи, казани от фалшиво човешко същество?

Лек мирис на парфюм от разгорещеното му тяло достигна до ноздрите й. Така й се прииска да можеше да притвори очи и да се облегне на него както предишната вечер. Но всичко бе свършило. Вълшебството бе изчезнало, като че ли никога не се бе случвало. Разбира се, всичко бе илюзия, защото Франк не знаеше, че го е излъгала.

— Може би се опитваш да се промениш, Лилит, но вече не ме интересува. Кръвта е по-гъста от водата. Няма да забравя, че когато трябваше да избираш, ти продължи да се придържаш към своя свят. И след като ме въведеш в къщата си като гост и получа това, което е необходимо на Принс, можеш да се върнеш обратно в изкуствения си свят при изкуствените си приятели.

Франк никога не бе предполагал, че отново можеше да се чувства така подло предаден. Но сега стоеше тук, на сантиметри от жената, преобърнала живота му наопаки, кървящ и наранен. По дяволите! Вбесяваше се да я гледа в очите. Очи, за които би се заклел, че са измъчени и тъжни. Проклятие! Цялата й кариера бе да се преструва, да кара хората да вярват в някаква заблуда. Сега го бе изиграла съвсем истински! Франк я сграбчи за раменете и я изправи грубо от стола.

— Навън има такси. Тръгваш си след пет минути, за да подготвиш пристигането ми утре сутринта. Подхвърли нещо за парите ми и връзките ми с Холивуд. Това ще привлече вниманието на сестра ти. Да не си посмяла да предупредиш семейството си или ще бъдеш обвинена в съучастничество толкова бързо, че главата ти ще се замае. И не бъди глупава да си мислиш, че предишната нощ ще има някакво значение. — Той понижи режещия си глас и довърши тихо: — Мислех, че си друга. Няма да направя тази грешка отново.

— Франк! Не знаех как да ти го кажа. Не знаех откъде да започна. — Наранената й гордост позволи на думите да се изплъзнат от устата й, преди да ги спре. Старият задушаващ страх, че никога няма да бъде достатъчно добра, за да се промени, започна отново да я завладява. — Моля те, изслушай ме! По който и начин да се обърнех, все някой щеше да бъде наранен.

Той рязко се завъртя и захвърли чантата й на пода.

— Спести си думите. Всичко е свършено. Говорих с Принс. Цялата история се оказа много по-заплетена. По дяволите, имам работа! И така, връщаме се на първоначалното си споразумение. Искам единствено да зная мога ли да разчитам на теб?

— Почакай! Как е Синди?

— Добре е и знаят къде е Белинда Браун. При тези обстоятелства, мисля, че е най-добре да спрем дотук.

— Искаш да кажеш, че не трябва да зная.

— Приеми го както искаш. Просто се приготви да тръгваш.

Лилит прехапа бузата си и протегна ръка към чантата си. Твърде зле бе, че не се бе поддала на лошите си принципи и не бе избягала. Беше трудно да е благородна. Освен това, докъде я бе довело това? Франк я презираше, а сега се отправяше да предаде майка си и сестра си. По дяволите, след няколко дни за нея нямаше да се намери безопасно място на планетата. И все пак, докато отиваше към вратата, тя просто трябваше да каже на този твърдоглав, бивш мъж на мечтите й какво можеше да очаква. Обърна се и видя, че стои точно зад гърба й. Франк отвори уста, за да каже нещо, затова тя заговори бързо.

— Слушай, Франк, трябва да знаеш, че Мил е доста придирчива към мъжете. Трябва да те предупредя, че ако планът ти предвижда сестра ми да се заинтригува от теб… Е, добре, тя просто ще ти хвърли един поглед и ще те пренебрегне напълно. — Лилит видя как подутите му устни се изкривиха самодоволно и той сви рамене.

— Какъв късмет, придобих известен опит с изкуствени принцеси напоследък. Ще трябва да импровизирам.

— Д-добре. — Лилит се насили да запази равния тон на гласа си. — Мисли каквото си искаш, Франк Хенсън. Но не забравяй, че аз започнах всичко това. Можех да си тръгна от приема, без да кажа нито дума. Предпочетох да се намеся и предпочетох да остана тук, когато можех да избягам сто пъти. Но ти си господин Съвършен, нали? С изключение на това, че ми се струва, че всички онези хубави неща, които ми каза за промяната, са така празни, както мислиш за мен. — Лилит стисна евтината метална брава и се облегна на нея, за да не се подкосят краката й. — Ако наистина погледнеш отблизо, ние не сме чак толкова различни, господин Хенсън, и се надявам, че ще го проумееш със самодоволния си мозък.

 

 

— О, скъпа, ръцете ти изглеждат ужасно.

Лилит замръзна за миг от изненада, с ръце във въздуха, току-що привършила с френската си плитка. Тя бързо си придаде неутрално изражение, което издаваше готовността й за схватка. Барбара Смайт Джоунс почти никога не влизаше направо в стаите на дъщерите си и Лилит бе открила преди много години, че всеки път, когато ставаше дума за вниманието на майка си, означаваше, че трябва да пристъпва много внимателно.

Не бе подготвена за разпит, провеждан така изкусно от Барбара. Лилит бе шокирана и изморена до смърт. Почти не бе мигнала, след като снощи бе отклонила всички разговори и бе наредила да не я безпокоят до сутринта. Очевидно забраната й бе отменена.

— С партито, което организираме утре вечер, сигурна съм, че ще пожелаеш Мария да дойде и да поправи маникюра ти.

Лилит наблюдаваше как елегантната й майка се появи зад нея и надникна в огледалото с тежка месингова рамка. Скосените му краища отразяваха по странен начин телата им и тя си помисли за всички изкривени „краища“ между трите им. Барбара имаше златисторусата коса на Милисент, но бе подстригана късо, подвита навътре и подчертаваше изключителните й скули и сините очи, които бе предала на дъщерите си.

Богата, аметистова копринена блуза и свободни копринени панталони придаваха на кожата й блясък и скриваха годините й наполовина. Всъщност, в момента Лилит се чувстваше много по-стара от майка си. И за пръв път се учуди дали Барбара някога бе обичала някого наистина и дали е била готова да пожертва или рискува всичко заради…

— Скъпа, бръчки около очите ти ли забелязвам? — Тя си пое ужасена въздух и повдигна брадичката на Лилит. — Господи, толкова си остаряла, откакто те видях за последен път. Бузите ти са загубили цвета си. По-добре се обади на д-р Бъртън, мила. — Лицето на майка й изразяваше неподправен шок. Като че ли току-що бе открила, че Лилит страда от неизлечима болест.

Лилит премигна. Преди три месеца вече щеше да си е записала час при пластичния хирург на майка си. Пластичен? Тя потрепери. Приеми това, господин Съвършен — където и да си. Беше се променила, променяше се и се чувстваше добре. Чувстваше се истинска. Чувстваше се самотна. Празна като майка си и сестра си, като целия й свят, но досега бе познавала единствено това. А сега? Лилит не би могла вече да се задоволи с това отново.

Изведнъж тишината стана многозначителна. Тя не бе отговорила и майка й присви очи, за да я изгледа изпитателно. Барбара никога не присвиваше очи. Изпитваше истинска фобия да не получи бръчки около тях. Лилит изрече с усилие.

— Опитвам нов режим, майко. Ако нямам подобрение след няколко седмици, ще предприема нещо. Ще изчезна от погледа ти, най-вероятно.

Барбара се настани върху бяла кадифена табуретка, преплете ръце, като изпука с дългите си нокти. Лилит си пое дълбоко въздух, но го прикри с изключително умение.

— И така, как мина малкото тържество на Синтия? Честно, двете с Милисент останахме поразени от решението ти да присъстваш.

Красиво гримираното лице на майка й изразяваше единствено лицемерие. Лилит осъзна, че е пълна глупачка да очаква нещо повече, но се почувства задължена да опита. Знаеше, че трябва да даде на Барбара и Милисент последен шанс. Проклятие! Да се държиш благородно, се оказваше наистина истински мазохизъм. Но сега вече не можеше да се върне назад, не и след като очите й бяха отворени.

— Майко… — Тя направи пауза и седна върху същата такава бяла, кадифена табуретка. — Синди и Принс са предопределени един за друг. И аз мисля, че ако Милисент приеме този факт и престане да мисли какво би могло…

— Изненадана съм от теб, Лилит. Не е в стила ти да забиваш нож в гърба на сестра си. Макар и да предполагам, че непрекъснатите й успехи биха могли да те накарат да заемеш нелоялно отношение. — Барбара повдигна едната си изящно изписана вежда. Изправи се и стигна до вратата, преди да продължи с дискретно прикритата си заповед. — През последните няколко месеца си доста странна и много от приятелите ни започнаха да коментират това. Сега водиш тук този загадъчен мъж, към когото, предполагам, си свързана по някакъв начин, въпреки че ти със сигурност не би го разбрала от поведението му. И те предупреждавам, няма да търпя никакво суетене на партито утре вечер. Опитай да запазиш достойнството си, Лилит. Ако мъжът предпочете Милисент, приеми го. Напоследък не й е лесно и тя се нуждае от специално внимание. Освен това, времето ти под светлината на прожекторите свърши.

Ръцете на Лилит стиснаха малката плюшена възглавничка. Гравираната махагонова врата се затвори, а тя продължаваше да притиска възглавницата, като че ли в нея бе целият й останал живот, като че ли това парче плат бе единственото нещо, което я задържаше да не избяга, крещейки от стаята. Беше така. Той беше тук. Вече! Франк беше тук и Милисент бе… заинтригувана? Какво ли бе направил той?

 

 

Лилит се поколеба на стъпалата, водещи към просторната им всекидневна. Бледозеленият мраморен под като че ли се разливаше като водопад под краката й и образуваше малко поточе, което течеше към трите стени с френски врати. Цялата стая бе открита към райския изглед на Сейнт Томас. Къщата им се намираше върху хребета на един от хълмовете, които пресичаха острова, и гледката от изобилна зеленина, синьо небе и още по-синя вода бе забележителна. Докато вдишваше уханния въздух и усещаше лекият бриз да шепти около кожата й, Лилит се запита дали някога отново ще стои на това място… след като всичко свърши.

— Лилит, скъпа, ти наистина изглеждаш изтощена.

Лилит не помръдна. Заядливият поздрав на Милисент и неочакваното й появяване от верандата изтръгнаха манекенката от мечтанията и й бе необходимо известно време, за да се адаптира. Изгледа как сестра й с лека походка се отправи към един стол и разбра, че все още й е сърдита за последния им спор по повод сватбата на Синди. Е, сега щеше да стане още по-лошо и Франк щеше да попадне в капан, какъвто не подозираше. Къде ли беше той?

— Ела и седни. Чудех се дали се опитваш да ме отбягваш, но изглежда Бернард е бил прав, като настоя да те оставим да се наспиш.

Значи довереният Бернард я бе пазил от тях. Човекът заслужаваше медал, че бе останал през всичките тези години. Как бе понасял игрите? А тя как го бе правила? Наистина съм се променила. Дали Франк ще го забележи? Вероятно не. Беше я прогонил от мислите си и освен това, сега трябваше да играе до голяма степен старата Лилит, за да не породи подозрението на другите. Все пак Лилит не бе в настроение да се преструва. Беше издържала вече един рунд с Барбара. Може би ако отстъпеше, сестра й щеше да загуби интерес.

— Вече минавам тридесетте, Мил, пътуването ми се отразява. Трябва просто да го приема. — Лилит потисна усмивката си. Великолепната й, блестяща сестра, която винаги бе по-жизнената от двете им, остана безмълвна. Нещо много необичайно за нея.

Приближи се до фотьойлите и дивана, наскоро тапицирани, и седна срещу Милисент. По-малката й сестра бе облякла плътно прилепнал саронг, който едва прикриваше пищния й бюст. Бялата материя подчертаваше загорелия й тен и я правеше да изглежда по-елегантна. Дългите й къдри майсторски се диплеха върху голите рамене, на краката си с добре оформен маникюр бе сложила бели кожени сандали. Какво би могла да види във Франк Хенсън? Барбара сигурно е схванала всичко погрешно.

— О, Мил! Изглеждаш фантастично. — Ласкателството винаги размекваше Милисент. — Обзалагам се, че половината от изгодните партии за женитба в Ривиерата са тук и танцуват под свирката ти. По някаква случайност, нямаш нищо общо с Макс как се казваше, нали? — Независимо дали Франк й вярваше или не, тя щеше да получи някои отговори.

Милисент изкриви главата си рязко и потупа брадичката си с единия си дълъг нокът, покрит със златист лак.

— Знаеш, че го зарязах преди месеци, Лил. Честно, всичко в него бе преувеличено и съм убедена, че той едва ли би се осмелил да се появи на пътя — особено сега. — Тя се усмихна, като разкри нарочно зъбите си, и Лилит направи асоциация с баракуда. Какво ли точно се бе случило между Уулф и сестра й? — Само си изгубих времето с него.

— Надявам се, това важи и за Принс Чалмърс, също.

— Принс? — Милисент се задави, цялото й тяло се наведе напред напрегнато. — Не зная защо въобще го споменаваш, Лил. Той и Синди са такива глупаци. Но може би някой ден ще разбере колко е сгрешил.

— Това не е твоя работа, Милисент. Трябва да оставиш нещата така и…

— И като говорим за оставяне на нещата, скъпа сестричке… — Тя преднамерено я прекъсна. — Страхувам се, че Франклин си пада по мене. — Милисент разпери ръка върху заоблените извивки на бюста си и лениво помилва голата си кожа.

Лилит поклати объркано глава.

— Франклин? Франклин кой?

— О, чудесно! Ти си безпристрастна. Идеално. Всичко се случи така внезапно и се надявах, че няма да те разтревожи. Ти спеше и Бернард ме помоли да го приема. Въпреки че се подразних от тази досада — всъщност, Франклин го компенсира. Той прилича на чаровен принц. Толкова се радвам, че нямаш нещо против.

Лилит почувства ужасно свиване в слабините. Милисент протегна ръка и я потупа по коляното.

— Той ми каза, че между вас не е имало абсолютно нищо физическо. Това трябва да е бил още един удар за теб, Лил, но той твърдеше, че просто те е използвал, за да се срещне с мен и да поговорим за един филм… — Тя прикри устата си с длан. — Съжалявам, скъпа. Просто се изплъзна. Но в края на краищата не е причинена никаква беда. — Очите й се разшириха и се впериха над раменете на Лилит.

— Ах ти, непослушно човече. Откога стоиш там?

Като насън, Лилит обърна главата си… и почти й се зави свят.

Един от най-поразително красивите мъже, които някога бе виждала, стоеше на стъпалата, по които бе слязла преди малко.

И това беше Франк! Франклин беше Франк!

— О, достатъчно дълго, за да се уверя, че отговорихте на най-важните въпроси, Милисент, сладураната ми.

Сладурана? Лилит имаше чувството, че ще припадне. Трябваше й цялата воля, за да преглътне разкъсаните парчета от сърцето си, които имаше опасност да изхвръкнат от устата й.

Франк слезе по стъпалата и отиде до сестра й с грацията на танцьор. Стройните му бедра бяха обути в модни, бежови, ленени панталони, на босите си крака бе сложил изрязани италиански сандали. Тя преглътна отново, когато той пое ръката на Милисент и целуна дланта й, преди да седне до нея.

Дори сиамски близнаци не биха могли да бъдат по-близки.

Ризата му бе копринена. Златисто, бежово и кафяво, което подчертаваше широките му рамене и гръден кош. Маншетите бяха навити до лактите небрежно-елегантно. На китката си носеше златен часовник „Ролекс“, на пръста му имаше диамантен пръстен. И двете я накараха да се съсредоточи върху единственото нещо, което разпозна. Ръцете му. Тези красиви мъжки ръце бяха единствената й следа и тя напълно я бе пропуснала.

Кой беше този натрапник и какво се бе случило с нейния професор с недодялания вид?

Натрапникът се настани на дивана и сложи ръка върху раменете на Милисент.

— Виждаш, че няма абсолютно нищо между сестра ти и мен.

Франк вероятно говореше на Милисент, но Лилит почувства погледа му върху краката си. Къде бяха очилата му? Мили боже, той бе красив! Буйната му коса бе сресана назад и съвсем леко накъдрена около слепоочията му. Изваяните му скули и съвършеният нос бяха обезобразени от тежките черни рамки на очилата му. И едва сега тя забеляза гъстите мигли на тези пламенни очи.

Как можа да е толкова сляпа? Дори с очилата и онези дрехи — дори с нейните предразсъдъци — дори в тъмното…

Внезапно я обля вълна на непреодолим копнеж, която потисна доволния смях на сестра й и болката от предателството. Как можеше все още да го обича?

— Ние ще се поразходим из острова, Лил. Предлагам ти да пооправиш външния си вид. Знаеш как хората започват да говорят, когато някой е преживял беда.

Лилит примигна и Франк и Милисент се материализираха върху стъпалата. Тя отчаяно се опита да фокусира погледа си и да успокои дишането си. Със сигурност, ако само пристъпеха крачка по-близо, щяха да чуят ударите на сърцето й.

— И махни тази шнола, Лил. Изглежда смешно на твоята възраст.

За една изпепеляваща секунда студеният поглед на Франк се кръстоса с нейния над главата на Милисент, но Лилит не потръпна. Запази безразличието в очите си. Запази го, докато потрепери и отвори прозореца към старото си аз. Почувства, че Франк го забеляза. И Лилит знаеше какво точно си мисли. Като че ли някой шепнеше в ухото й. Знаеше защо бе запазила шнолата.

— Може би, Мил. Аз обаче обичам шноли с форма на пеперуда. Животът на пеперудите е една непрекъсната промяна и аз… — Тя спря и вдигна ръка към края на плитката си, като я преметна отпред. — Срещнах едно малко момиче, което носеше такава шнола, и то ми помогна да науча много неща. Мисля си, че някой искаше да ми напомни, че понякога най-невероятните неща са възможни. Мисля обаче, че трябва наистина да вярваш в това.

— Ти и дете? Моля те, Лилит. Наистина не си добре. Попитай майка за номера на психоаналитика й. — Милисент повдигна длани нагоре и сви рамене, като че ли не можеше да направи нищо повече. — Хайде, Франклин. Зная един изискан малък клуб със страхотни коктейли „Маргарита“. Може би устната ти, която си разцепил на сърф, ще се почувства по-добре от чашка-две.

Франк не отговори. Двамата с Лилит бяха впили погледите си с такива всепоглъщащи чувства, че никой не обърна внимание на бръщолевенето на Милисент. Никой от тях не можеше да погледне встрани, докато Лилит не затвори очи и двамата се откъснаха.

Но не напълно.