Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (13)

Глава четвърта

Лилит си мислеше, че нещата не биха могли да бъдат по-зле. Бе спала два часа през последните тридесет, приличаше на отрепка от цирк, а сега бе настанена и в опушена, плебейска стая в мотел или „къща за гости“, както се наричаха евтините хотели в Сейнт Томас. Чувстваше се изцедена до краен предел.

Най-катастрофалното обаче бе присъствието на мъжа, седнал върху полираното бюро, който говореше по телефона. Мъжът, който приличаше на жаба, но се целуваше както никой друг. Лилит свали шала от главата си и захвърли слънчевите си очила върху приемливо чистата, но избеляла, пъстроцветна покривка на леглото. Този проклет сън, пропадането на самолета и стресът се бяха слели в едно и когато Франк изведнъж се появи, тя знаеше, че е дошъл да я спаси, да й помогне, да я стопли. Бе почувствала всичко това, дори много повече, само за няколко бездиханни мига.

Лилит се облегна върху металната рамка на леглото и отпусна глава върху голата стена. Това, което беше „повече“, я плашеше, защото фактите натрапчиво се въртяха в главата й. Никога досега не бе молила някого да я целуне. Никога не бе изпитвала такава необходимост от мъж до момента в самолета. Никога досега не бе срещала мъж, на който да не направи впечатление.

Франк се държеше, като че ли току-що си бяха разменили застрахователна информация след автомобилна катастрофа, а не бяха изживели най-вълнуващата целувка. Дали беше така? След като бе преминала първоначалната вълна на унижение, Лилит не преставаше да се чуди… да се надява? Толкова дълго време не бе изпитвала нищо. Може би сънят й бе подсилил въображението й.

От месеци мъжете, който срещаше, не я бяха карали дори съвсем леко да потръпне. Лилит притвори очи и въздъхна дълбоко. Може би бе време да поднови сеансите си при психоаналитик. В действителност, най-добре щеше да бъде да си определи час, защото през следващите няколко дни най-вероятно това, което бе останало от самоуважението й, щеше да я напусне. Първият удар бе залязващата й кариера, после критиката и егоизмът на Милисент, а сега и това ужасно поражение.

Белинда Браун не я смяташе за способна на човешки чувства. Франк Хенсън я бе обвинил, че се опитва да търгува с тялото си, което всъщност не бе вярно. Но мъжете много по-лесно можеха да се контролират, когато хормоните им вземеха връх. Той обаче никога нямаше да разбере това. Дори преди целувката… Тя извъртя глава и вдигна ръка, за да разпусне косата си. Господ да й е на помощ, когато Франк откриеше колко много информация бе прикрила, майка й и сестра й откриеха, че тя е уведомила властите, а Синди научеше, че Лилит е могла да я предупреди преди седмици…

Туп! Една възглавница я удари по лицето.

— Да не си посмяла да заспиш сега, Ваше Височество. Не разполагаме с дни, за да превъзмогнеш разликата във времето. Ще трябва да се стегнеш поне до осем довечера.

Лилит отметна косата от лицето си и захвърли обидното оръжие настрани. Франк се извъртя в стола на бюрото и притисна слушалката на телефона с рамо към ухото си.

— Щом свърша разговора, ще излезем на предварително разузнаване.

Протегна ръката си зад гърба и взе кутия кола, за която тя не знаеше.

— Ето. Една добра доза кофеин ще ти помогне. — Франк й я подхвърли без никакво предупреждение и Лилит реагира твърде бавно. Кутийката я удари по гърдите. Устните й се извиха изненадано и тя внимателно разтри мястото между гърдите си, където я заболя. Антиподът й погледна към телефона и започна да избира дълъг номер. Дори не му направи впечатление, че я нарани.

Лилит бе обзета от отвращение. Господи! Започваше да става твърде емоционална. Приличаше на глупачка. Къде остана гордостта й? Как можеше да допусне тази пародия на мъж, тази жаба, да й влияе по такъв начин? Последните три месеца на противоречиви чувства я бяха изтощили. Беше така изморена. В края на краищата, никой никога не се бе тревожил, когато тя изпитваше болка. Майка й пропускаше тези моменти, а Милисент бе твърде погълната от самата себе си. Какво беше толкова различно този път? Освен това — Лилит се намръщи и стисна студената кутия — принцесите не трябваше да изпитват болка, да плачат или да бъдат нещастни. Хората мислеха, че те нямат право на това.

— Не ми казвай, че никога не отваряш сама кутиите с напитките си.

Ох! Мразеше го! Онази целувка бе насън, добре. Мъж като Франк Хенсън нямаше достатъчно опит да прозре чувствата й. Лилит го изгледа с един от най-високомерните си погледи и се опита да отвори колата си с палец. Слава богу, че той се обърна и започна да говори точно в този момент, когато тя направи неуспешен опит да отвори кутията и счупи нокътя си. Щеше да му покаже, дори това да я убиеше.

— Какво казва полицията? О, разбира се! Жената просто е изчезнала и е оставила дрехите си, но това не е причина за тревога. Госпожа Чалмърс продължава да настоява, че Принс не е отговорил на съобщенията й? Не зная… Да се разберем, сега тук е три следобед. Добре, ще ти се обадя утре сутринта в осем часа. Добре. Дочуване. — Франк затвори телефона и остана загледан в часовника си. — Добре, да вървим.

Лилит изскърца със зъби, остави полупразната си кола на издрасканата маса и спусна краката си от леглото. Точно когато щеше да вземе шала си, Франк неочаквано пристъпи, сграбчи го и го развя пред лицето й. Тя протегна ръка към него, но когато пръстите й стиснаха мекия плат, той рязко изви юмрука си и изви палеца й нагоре.

В мига, когато кехлибарените му очи запламтяха със сардонично задоволство, Лилит загуби контрол. Преди и двамата да осъзнаят какво става, тя го удари с юмрук в слънчевия сплит. От устата му излезе стон и тя се отдръпна назад, размахвайки треперещата си ръка.

— Предполагам, че си го заслужих, госпожице Смайт.

— От самото начало, господин Хенсън.

 

 

— Проклетите му черни, пъклени очи! — възкликна Франк, когато тресна вратата на мотелската стая. Прекоси я с широки крачки. Хвърли ключовете на бюрото и стисна извивката на носа си. — Убеден съм, че този Дежон знае нещо. Подушвам го — не беше лесно. Вонеше на цигари и алкохол.

Лилит влезе след него с люлееща походка и затвори вратата. Наистина не бе мислила, че е възможно, но сега вече знаеше как нещата можеха да се влошат още. Последните пет ужасни часа го бяха потвърдили.

Краката й не я държаха, косата й се бе напоила с цигарен дим. Изтощението и шокът я бяха свършили. Никога не би повярвала, че след всички зимни сезони, които бе прекарала в Сейнт Томас, убедена, че го познава добре, може да има такъв подземен живот в малкото градче. Красивият, живописен остров с екзотичните миризми и вкусове бе изчезнал със спускането на мрачната нощ.

Хвърли неспокоен поглед към Франк, седнал върху ръба на едното легло, хванал глава с ръце.

Той се изправи и я изгледа свирепо.

— Ако не получа отговор от моите хора, утре сутринта ще трябва да попритисна този приятел. Мисли се за голям бос, като държи този долнопробен бар, но ще намеря начин да се добера до него. Глупакът няма представа колко лична е цялата тази история. Бих направил всичко за Принс Чалмърс. Сигурна ли си, че не си дочула нещо друго? Била ли си някога тук?

Лилит се отпусна върху матрака на бучки и потисна въздишката си. Стаята бе отвратителна, но за пръв път разбра колко благодарен може да е човек на удобствата от първа необходимост. Сви се на една страна и легна. С безизразно лице и решително тя отговори:

— Не и не! — захвърли пурпурните си сандали и продължи: — Лягам да спя и ако този път ми попречиш, ще те ударя отново.

Франк присви очи, като че ли я виждаше за пръв път. Добре, Лилит знаеше, че изглежда ужасно. Не можеше да се вози на открит мотор нагоре-надолу по хълмовете, брулена от вятъра и возена от луд, без прическата и дрехите й да не бъдат сериозно повредени. Всъщност едва ли някога през живота си бе изглеждала по-зле. И това включваше дори онази нощ, през която я оперираха по спешност от апандисит. По учудващото бе, че въобще не я бе грижа за вида й.

Още два нокътя й се счупиха, когато Франк взе един остър завой с твърде висока скорост и тя излетя към един хибискус на тесния път. Цялата бе ожулена. Особено коленете й, вдъхновявали най-елитните ценители на красотата.

— Можеш да ползваш банята първа — предложи й той.

— Ще спя!

— Хей, виж — Франк сложи длани върху краката си и се наведе напред, очилата му отразяваха мъждивата светлина от единствената жълта керамична лампа. — За жена, свикнала на твоя начин на живот, това сигурно ти се струва като пътуване към Каменния век. Зная, че последните два дни бяха трудни. По дяволите, и аз съм изморен, но случаят трябва да се приключи. Не се дръж като разглезена примадона, няма да ме накараш да ти съчувствам. Не те изхвърлих от мотора нарочно днес, а проклетите ти нокти могат да се залепят отново. Край на нещастието. — И той направи широк кръг с ръката си.

— Нямам нищо чисто, за да спя с него.

— Проклятие, Ваше Величество — процеди той през зъби, навик, с който Лилит започваше да свиква. — Мисля, че ти дадох ясно да разбереш, че нямаш нищо, от което да се интересувам. Затова, увий се с някой чаршаф.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива от факта, че съм достатъчно отблъскваща за мъж като теб.

— Чудесно! — Франк се изправи и започна да разкопчава ризата си.

Лилит затвори очи… почти. Изведнъж пред ограничения й взор се появиха изненадващо широки рамене, които се скосяваха към стройния му кръст, Франк се завъртя и захвърли пъстроцветната си риза на бюрото и Лилит проследи триъгълника светлокестеняв мъх, който покриваше гърдите му и се спускаше надолу към стегнатите мускули на стомаха му. През тялото й премина вълна като прилив и тя си припомни тяхната целувка и спокойствието, изпитала в обятията на тези дълги, силни ръце. Затвори плътно клепачите си, искаше й се да не бе видяла нищо. Това само щеше да влоши нещата повече. Колко повече? О, господи! Дори не го помисляй!

Острото изскърцване на вратата на банята даде сигнал, че стаята е чиста, и тя скочи, за да включи климатичната инсталация, после се мушна бързо обратно в леглото. Поне щеше да й е хладно. Изведнъж изпита отчаяна нужда да й бъде хладно. А на сутринта, ако новините от Калифорния бяха добри — ако Синди и Белинда бъдеха открити — щеше да изчезне от тук. Щеше да замине за Ривиерата и да живее там, докато сложеше мислите си в ред.

Шумът на водата отекваше в ушите й, но тя забрани на мислите си да витаят по-далече. Скри главата си с възглавницата и се съсредоточи върху съобщението, което щеше да изпрати утре на Шанън.

 

 

— Не! Неее! Франк, помогни ми! Помощ!

Франк се претърколи на колене, с едната ръка посегна към пистолета си, който не бе взел, с другата отметна чаршафите, омотали се в краката му. Беше смразяващо. Сърцето му туптеше силно, а той не виждаше нищо в тъмната като рог стая. Адреналинът му се повиши и му подейства като електрически ток, преминал през тялото му. Мили боже, едва дишаше.

— Франк! Побързай!

И той почти не си счупи врата да направи точно това в сляпото си усилие да достигне до Лилит — щом осъзна, че тя крещеше.

— Лилит — изрече дрезгаво той, като се строполи върху леглото й и неистово опипваше матрака, за да я намери. Докосна нещо, студения й, гол глезен, ориентира се по него, докато успя да я придърпа по-близо до себе си. Тя се съпротивляваше, както бе направила и в самолета, и той се опита да я задържи с едната си ръка, докато с другата търсеше ключа на нощната лампа на шкафчето между леглата им.

Жълтеникава светлина обля хълмовете и долините, които представляваше леглото на Лилит. Приличаше по-скоро на огромна релефна карта. Релефна карта на друг свят, заселен само с тях двамата. Франк присви очи, докато се ориентира. Беше се проснал почти върху нея и учестеното й дишане съвършено подхождаше на неговото. Накъсаните звуци изпълваха стаята и се сливаха с жуженето на климатика. Беше изплашена до смърт. И не беше будна. По дяволите, в самолета също сънуваше.

— Лилит… Сладураната ми? — промълви той тихо и нежно, наблюдавайки големите й очи. — Всичко е наред. Аз съм, Франк. Няма да позволя нищо да те нарани.

— Да… ще го направиш — прошепна тя с ледена нотка в гласа. — Ти ме… остави… в леда.

— Лилит. — Той се претърколи до нея и после я хвана за раменете и я изправи. — Събуди се. Хайде, събуди се.

По дяволите, беше прекалил с нея. Не й бе позволил да спи, нарочно избра най-долнопробния мотел, а после я бе разкарвал из целия остров с онзи евтин мотор. И то само за да подсили болката й. Принс бе прав. Бе започнал да манипулира хората. Франк я разтърси веднъж, втори път. Празният поглед в бледосините й очи бе страшен. Като че ли нямаше нищо зад тези стъклени топчета.

После клепачите й потрепериха и душата й се завърна от мястото, където витаеше, и тези огромни, кръгли очи се изпълниха с ужас. Бе така неподготвен, че без почти никакво усилие тя успя да се изплъзне от него и да се добере до ъгъла на леглото.

— Лош сън, така ли? — пророни той, като се надяваше, че тя ще му отговори нещо разумно. Изведнъж Франк осъзна, че е само по слип и целият е настръхнал от студ. Стана, спря студения въздух и седна, като прикри скута си с чаршафа. Големите, мигащи очи проследиха всяко негово движение.

— Аз… аз не се опитвах да те примамя в леглото си — заекна тя, като прибра дългата си коса зад ушите с треперещи ръце. — Вярвам ти, че не се интересуваш от мен — наистина.

Франк погледна към тавана и поклати глава.

— Зная, Лилит. Не се опитвам да се защитя от теб. — Направи жест към покритите си бедра и лицето му се изкриви от отвращение към самия него. „Хенсън, арогантен глупак такъв.“ — Всъщност мисля, че напълно си заслужих онзи юмрук. И в самолета сънуваше, нали?

Тя кимна, но не се помръдна и той се почувства още по-голям негодник, защото знаеше много добре какво е да сънуваш кошмар и да се събудиш изплашен и сам. Първите няколко месеца след травмата му той се ужасяваше от нощите. И това му напомни за човека, който така упорито се опитваше да промени.

— Чуй, зная какво означава да сънуваш страшни сънища. Преди две години претърпях злополука, която преобърна живота ми. Седмици наред я преживявах насън и се събуждах полудял. Едва след като поговорих за това с добър приятел, сънят започна да ме спохожда все по-рядко и рядко. Искаш ли да ми разкажеш твоя? Има нещо общо с лед? Нали?

— Принс ли беше? — Той разбра, че тя избягва въпроса му, но може би щеше да е от полза, ако научеше защо издирването на Уулф означава толкова много.

— Да. Принс ми е добър приятел от времето в колежа. Той ме накара да проявя интерес към нова кариера след баскетбола.

— Аз нямам добри приятели.

Франк отчаяно се опита да не обръща внимание на болката, която изпита при думите й. Може би не бе напълно будна. Той се наведе по-близо. Вещиците почти никога не издаваха такава информация. Тази жена бе парадокс. Не искаше да го разбира или да го почувства, но бе пряко силите му.

Тя никога не би му повярвала и за секунда, ако й признаеше, че както бе притисната до стената в тази безформена палатка, без грим, с разрошена коса, почти го парализираше с красотата си. Парализираше го и от страх, защото красотата, от която започваше да се вълнува, бе вътре в нея и се опитваше да изплува на повърхността.

„О, да, скъпи…“ Франк отстъпи назад от странния глас, който отекна в главата му. Какво? И тогава го споходиха най-странните спомени.

Преди много години, двамата с малката си сестричка, препрочитаха любимите й приказки. По онова време, той бе достигнал до собствената си теория, че героини като принцесите от „Принцесата и граховото зърно“ и „Принцесата, която не можеше да се смее“ бяха много по-посредствени от жените, които бе нарекъл „благороднички с обикновен произход“ като Пепеляшка и Снежанка.

Двамата с майка си бяха водили най-абсурдните разговори за приказките. Смисълът беше, че тези принцеси, като някои от нас, се нуждаеха от подтикване или посока, за да извършат правилното нещо. В края на краищата, как можеше да се очаква, че те ще реагират като истински хора, когато никога не са водили истински живот?

Беше забравил напълно това. Франк преглътна и се раздвижи на леглото. Как можеше толкова известна жена с такива привилегии да няма приятели? Глупак! Знаеше точно „как“. Човек вярваше в собственото си величие и така наречените му приятели бяха приятели заради това. Когато то се променеше, всичко се променяше. Може би Лилит наистина се опитваше, но никой не се интересуваше достатъчно от нея, за да й помогне. Ако Принс се бе отказал от него и надутия сноб, в който се бе превърнал за известно време, къде ли щеше да е сега?

По дяволите! Това бе нелепо. От мига, когато пътищата на двамата се бяха кръстосали на приема, нещата започнаха да излизат извън контрол. Но трябваше да има причина. Беше го научил, след като баскетболът безвъзвратно бе загубен за него. Ако човек проявеше упоритост, нещата можеха да се получат. Може би трябваше да стори за Лилит малко от онова, което Принс бе направил за него. Поне се надяваше, че няма да съжали за това. Въпреки всичко, Принс заемаше първо място. Трябваше да потисне внезапния си импулс да си играе на скаут.

— Лилит! — Той спря, после започна отново: — Зная, че не сме добри приятели. Зная, че ти създадох доста неприятности, но искам да разбереш, че уважавам желанието ти да ми помогнеш, а наистина имам представа от кошмари. Защо не си легнеш и да се опиташ да заспиш отново? Ако искаш да говориш, ще бъда до теб. И ако тъмнината не те притеснява, ще изключа лампата, за да не се чувстваш неудобно.

Усети как Лилит се скова и после кимна. Не откъсна нито за миг поглед от него, докато легна отново. Франк я изчака да се настани удобно. Погледите им се кръстосаха и той забеляза копнежа й така ясно, както би видял океанското дъно през кристалночистата вода на Карибите. В този момент Франк почувства непреодолимо желание да утеши тази уязвима жена и за да го потисне, се обърна и угаси лампата.

Петнадесет напрегнати минути изминаха в мълчание, докато той чакаше на леглото си. Най-накрая, от безопасното убежище на тъмнината, Лилит започна да разказва. Сънят я бе спохождал само няколко пъти. Винаги бе затворена в замък от лед, но този път бе по-лошо, защото бе видяла майка си и сестра си там, безжизнени, посинели, вече никой не можеше да им помогне.

— Всеки път, когато го сънувам, ставам все по-студена, все по-неспособна да чувствам. Не е ли глупаво? — Хриптящият й глас му подейства в тъмнината и стъписан, той стисна чаршафа с юмруци. Преди не бе направил връзката. Но в самолета го бе почувствал. Беше почувствал мъртвешкия студ. Когато целуна Лилит, той бе видял съня й.

Какво ставаше между тях?

Добре, че сезонът бе в разгара си и в мотела нямаше друга свободна стая. Иначе никога не би узнал. Никога нямаше да разбере, че тя можеше да го накара да се почувства така. Никога нямаше да узнае за сънищата й и никога нямаше да зададе въпроса, който стоеше на върха на езика му.

— Спомена нещо за мен, че те оставям в леда. Винаги ли се появявам в съня? Идва ли ти някой друг на помощ?

Той притаи дъх.

— Хмм… Първия път теб те нямаше, но втория и третия, да. И, не. Никой друг не идва.

Нито дори в директна връзка с Принстън той нямаше да зададе следващия въпрос, който изгаряше устните му. Не тази вечер. Може би дори никога. Вместо това Франк каза:

— Мислиш ли, че можеш да заспиш сега?

— Да. Благодаря.

Той изчака още известно време, но тишината бе пълна. Тъмнината изглеждаше интимна и успокояваща, потапяща напрежението на изминалите двадесет и четири часа в топли, люлеещи вълни. Тялото му се отпусна, мислите му прогониха всички „ако“ и „трябва“, които го очакваха на следващия ден. Насочиха се към едно-единствено нещо, което все още го държеше буден, и той заговори непринудено.

— Съжалявам за колата, сладураната ми. — О, боже, какви ги приказваше. Може би бе заспала.

— Няма нищо… вече не ме боли.

И той се усмихна и заспа.

 

 

— Хей, Лилит, събуди се. Проспа почти цялата сутрин, а аз трябва да направя някои обиколки отново. Като се върна, ще ти разкажа какво става.

Лилит изстена и измъкна пръстите си от хватката на своя мъчител. Това не се ли случи току-що? Нима сънят й се повтаряше непрекъснато? Не, това не беше сън. Беше истина. Франк си отиваше?

— Почакай! — изрече пресипнало тя, като се опита да стане и да отвори сънените си очи. — Какво си чул?

Среднощният й изповедник с голите гърди бе изчезнал и на негово място до вратата се бе изправил неоновият професор. Лека руменина изби на бузите й. Какво се бе случило между тях тази нощ? Какво означаваше на дневна светлина? Не! Не мисли за това!

— Имаш ли някакви новини за Принс и Синди?

— Все още нищо, но ще проследя няколко брънки и ще видя какво ще излезе. — Той се размърда и сложи ръце на бедрата си. — Искам днес да се отпуснеш. Снощи беше доста изморително, а ми трябваш в добра форма, когато притиснем Уулф.

— Не обичам да хленча, Франк. Моделите са свикнали да работят изтощително дълго.

— Не е необходимо да ме убеждаваш. Гримът сигурно тежи много повече, отколкото съм предполагал.

— Мили боже! — Лилит се изправи на крака, но Франк я спря с протегнатата си ръка.

— Хей, шегувах се. Подкопаваш крехкото ми мъжко его. Просто се отпусни, а аз ще се върна след два часа. — Вратата почти се затвори, когато той внезапно подаде главата си с разрошена коса и очила „Кенет Кларк“, които й се струваха тревожно привлекателни. — Оставих ти някои неща на бюрото и малко пари. Ако по-късно се почувстваш по-добре, виж дали няма да откриеш някъде магазин и да ни снабдиш с храна. Направи ми услуга и забрави за хайвера. Вземи фъстъчено масло и бисквити и нещо подобно.

Той спря и Лилит остана с любопитното впечатление, че скованият професор се опитва да сдържи усмивката си.

— Знаеш какво е фъстъчено масло, нали?

— Разбира се. Веднъж го опитах в едно суфле.

Лилит не бе сигурна, че я е чул. Не можеше да каже положително, че всичко това се случваше. Следобеда, докато пазаруваше и използваше подаръците на Франк, тя се опияняваше от мисълта, че той я бе подразнил нарочно, а тя го бе накарала да се засмее. Приятелите правеха такива неща.

 

 

Беше готова, но трябваше ли да го направи? Лилит дръпна избелелите завеси и се откъсна от аленочервения залез. Франк го нямаше повече от четири часа и това вероятно означаваше, че не е имал голям късмет. Бе вперила очи в черния телефон, като че ли всеки миг можеше да се превърне в огромна тарантула. Едно позвъняване и щеше да го засипе с информация. Лилит потрепери и потърка голите си ръце. В този момент, на мили разстояние, майка й и сестра й вероятно се приготвяха за вечерните развлечения. Не знаеше със сигурност дали са на острова. Може да са заминали за Швейцария. Но Макс бе споменал Сейнт Томас, затова вероятно…

— Не! Чуваш ли ме, Смайт? — изкрещя Лилит на отражението си в огледалото на банята. — Време е да си безмилостно честна. Знаеш прекалено добре, че са тук, и знаеш, че трябва да го кажеш на Франк.

Раменете й се отпуснаха и тя тъжно огледа хубавата рокля, дълга до глезените. Златистите и пурпурни нюанси отново й напомниха за пеперуда. Това друго съвпадение ли беше?

Франк бе успял да намери шампоан, блясък за устни, лосион с мирис на кокос и пухкав бял халат. Подаръците бяха най-евтините, който някога бе получавала, но я трогнаха повече от най-скъпите вещи. Думите му… Тези сладки, обикновени думи, който я караха да се чувства ценена и разбирана. Думи, които я караха да мисли за Принс и Синди и нейните мечтания на приема. Франк поне бе казал, че я уважава заради помощта й. Не й се бе присмял след глупавия й сън. Даже сякаш съжаляваше за грешката в самолета.

А тя не заслужаваше нищо от всичко това. Беше премълчала част от истината! Разглезена, изкуствена принцеса! Не можеше да се понася. Лилит изгледа свирепо красивата жена в огледалото. Беше в много по-добра форма на тридесет години, отколкото повечето жени на двадесет. Все още богата. Все още способна да се движи сред елита и известните личности. А всичко, което искаше, беше това, което Синди имаше.

Признай си, Смайт. Искаш обич. Искаш приятели. Искаш истински хора, които се вълнуват за теб. И си изплашена до смърт, защото, след като го призна, ще те боли два пъти повече. Не можеш да продължаваш да се преструваш, че не изпитваш болка. Не можеш да продължаваш да се заблуждаваш.

Замислено среса косата си отново и взе решение. Ако можеше да получи информацията, необходима на Франк… Ако можеше да докаже себе си, като поеме инициативата… Ако той наистина я уважаваше, може би щеше да й даде възможност да му обясни… А ако започнеше да я харесва, би могъл да разбере ужасното положение, в което се намираше. Лилит бе наблюдавала Франк и този негодник Дежон, скрита в сянката на дърветата предишната вечер, и знаеше, че можеше да завърти този едър мъжага на малкото си пръстче.

Стомахът й се сви. Начинът й да манипулира мъжете бе неразделна част от съществуването й, но сега й призляваше от него. Нищо чудно, че Франк така се обиди при първата им среща. Но можеше да го направи още един последен път, за добрата кауза. Слава богу, че Дежон не я видя. Франк бе настоял тя да остане на заден план и Лилит с готовност се съгласи да скрие самоличността си.

Надраска набързо една бележка и я изправи върху възглавницата си. Добре, че бе пазарувала много внимателно и й бяха останали пари за такси. Лилит Смайт, с ограничени финанси! Присви устни в глуповата усмивка. По никой начин нямаше да си признае удоволствието, което бе изпитала да преценява всяка стока, преди да я купи. Сега обаче имаха богат асортимент от закуски. Тя знаеше стойността на храната. Много добре. Не можеше да живее само с физическото си излъчване.

Лилит спря внезапно до вратата. Почти бе забравила шнолата си. Със съвършено умение тя прихвана буйната си коса от едната страна и сложи талисмана си. Шнолата я караше да се чувства по-сигурна. Даваше й по-голяма решителност да се измъкне от кожата на старата Лилит и да стане по-добра. Имаше чувството, че Франк е с нея. И въпреки че Лилит съзнаваше, че не трябва да насърчава това чувство, не успя да го превъзмогне.

Трябваше да докаже себе си. Трябваше да докаже, че наистина е човек.