Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (12)

Глава трета

— Няма да я оставя, Франк, скъпи! — изрече Лилит, застанала на информационното гише, после се надвеси над него и стисна ръката на Шанън. — Летищата са доста страшнички рано сутрин, а полетът ни за Сейнт Томас е чак след час и половина. Никъде няма да ходя.

Франк пристъпваше напред-назад по бургундскочервения килим, стиснал юмруци в джобовете си. Изведнъж госпожица Пази-детето-надалеч се превърна в Заместник-майка-на-годината. Добре, летището в Маями бе доста голямо, но властите си бяха на мястото и трябваше да им проверят багажа — по дяволите! Прекара ръка през косата си и разтри врата си. Те нямаха багаж и като погледна госпожица Смайт на непрощаващата дневна светлина, той се учуди какво ли е мислел с тази шапка и останалите й дрехи. Изглеждаше по-зле и от някоя ексцентрична дама. Франк потърси портфейла си и се доближи до жената и детето, така погълнати една от друга.

— Слушай, Лил. — Той се усмихна самодоволно на едва доловимото възмущение в очите й. — След като ти искаш да изчакаш тук, ще отида да купя някои неща за острова. — Пристъпи по-близо до нея и сложи силната си ръка на рамото й. — Очаквам да те намеря точно тук. Ти не си майката на детето, затова не се превъзнасяй. Всъщност съм изненадан, че това ново изживяване не те отегчи още преди няколко часа. Не си точно майчински тип.

Лилит изпъна приведените си рамене и заговори през зъби, маниер, с който той бързо започна да свиква.

— Чуй, скъпи. Благодарение на теб, никога преди не съм се чувствала така неудобно, толкова изморена, гладна и зле облечена. Зная също ясно, че съвпадам с представата ти за мръсна пяна. И въпреки че не те поразявам с впечатлението, че съм майчински тип, не съм и убиец. Затова ми дай почивка.

Тя сведе гневния си поглед към малката главица с пясъчноруси букли и Франк потръпна, когато забеляза истинско съжаление да преминава в очите й и по тези фотогенични скули. Почти толкова бързо тя овладя чувствата си и лицето й отново придоби приятно изражение. Когато отново вдигна топазово сините си очи към него, той не можеше да не отрече промяната. Не можеше обаче да отрече и обидата също. Не можеше да отрече и факта, че съвсем коравосърдечно й бе направил намека за майчинството, като дори не се замисли, че това ще я развълнува. Искаше му се да е така, но не беше.

— Прав си, разбира се. От мен би излязла ужасна майка. Не зная абсолютно нищо за децата.

Лилит протегна ръце към Шанън и взе от косата й една пластмасова шнола с форма на пеперуда, после сръчно сплете косата й настрани като корона над главата й. Франк разбра, че тя въобще не осъзнаваше какво прави и колко естествено го вършеше. Защо не я бе оставил сама? Не искаше да вижда това. Жената можеше егоистично да го манипулира и щеше да е по-добре да не го забравя.

— Освен това — продължи тя тихо, като го изгледа открито в лицето — майчинството е безкрайно, а аз не съм твърде добра в безкрайното посвещаване на едно нещо. Но имам намерение да видя края на тази история, Франк. Искам да видя Шанън в безопасност с баба си и дядо си и Синди също.

— Не забравяй и Белинда Браун — добави той, без да е сигурен защо.

Тези съвършено бели зъби изскърцаха отново.

— Разбира се. Белинда също.

Франк остана със смътното впечатление, че Лилит не харесваше особено най-добрата приятелка на Синди. Тя замислено си играеше с кичур коса и после я отметна зад ухото си.

— Виж, ако не можеш да ми повярваш, защо не ми сложиш белезници и да приключим. Или ще сключим примирие и ще се споразумеем, че ще работим заедно, или по-добре забрави за всичко.

Франк опипа наболата си брада и заспори със себе си. След четири години той стоеше тук с най-лошия си кошмар за партньор. Погледна я и зърна такава красота, че дори ужасните дрехи и двадесетте и четири часа без сън не бяха й повлияли. Красива и смъртоносна като морска анемона. И все пак, за вещица, не се бе оплаквала много. Всъщност тя като че ли започваше все по-малко да подхожда на този стереотип. И това вероятно се дължеше на неговото безсъние.

— Добре — процеди Франк. — Сключваме примирие, докато и двамата говорим истината и работим по задачата. Ще се върна след тридесет минути.

Той тръгна бързо към магазините за сувенири, но се спря, преди да завие зад ъгъла, и погледна назад през рамото си. Лилит беше там. Двете с Шанън се бяха прегърнали и се смееха, косите им бяха една до друга, платиненорусата и кестенявата. Пресметливата, студена госпожица Смайт бе изчезнала и той видя това, което му се струваше невъзможно: майка и дъщеря… с неговия цвят на косата.

Франк си пое въздух през стиснати зъби, свали очилата си и изтри стъклата в ризата си. Нуждаеше се от хубава доза кофеин, и то незабавно.

 

 

Беше ужасно. Най-потискащите чувства, които Лилит някога бе изпитвала. Стискаше едно малко листче в ръката си. Нищо чудно, че бе престанала да се вълнува за хората до такава степен. Болеше! Името и адреса на Шанън бяха изписани с детински почерк и топ моделът не можеше да откъсне очи от листчето. Бабата и дядото изглеждаха прекрасни като от приказките и бяха така благодарни за вниманието на Лилит към тяхната сладка Шанън. Малкото момиченце си тръгна, след като се прегърнаха, допряха бузите си и то обеща, че ще й пише.

Против волята си, Лилит усети как ъгълчетата на устата й се отпускат. Защо изглеждаше, че приказният край в живота на някои идваше за сметка на другите? Премигна. Господи, хората вероятно мислеха това за живота й с течение на години. Агентите и фотографите я наричаха „Принцеса“ от мига, в който бе станала девойка и тя по детински си обясняваше как другите си мислят, че животът й ще бъде вълшебно щастлив.

Грешка! Подпря се с лакти върху коленете и започна да си играе с едно от копчетата на сакото. Много хора биха я мразили за това, но въпреки всичко бе вярно. Това, че имаше всичко, което една принцеса трябваше да притежава, не гарантираше щастлив край. Всеки път, когато Франк я наричаше „Ваше Височество“ или „изкуствена принцеса“, само й напомняше колко празен бе станал животът й. Разбира се, човек можеше да живее дълго в такава привилегирована обвивка, но като се пропукаше… вътре нямаше нищо. Беше празна. И тя се чувстваше празна.

Устните й потрепериха и ъгълчетата й отново се отпуснаха. Така нямаше да се получи. Добре, бе прекарала приятно с едно дете веднъж. Поне двете с момиченцето мислеха така. Очевидно не и Франк Хенсън. О, разбира се, когато бяха в опасност, той бе проявил съчувствие и тя предположи, че не би могла да очаква нещо повече от него. Беше такъв тип човек, който би направил същото за всеки. Но той не я харесваше.

Лилит внимателно сгъна скъпоценното листче и потърка нос с опакото на ръката си. Какво мъчение беше това. Нямаше чанта, нито салфетки, нито гребен, нито дезодорант. И хората наоколо започваха да й хвърлят странни погледи, каквито никога не бяха отправяни към нея. Чувстваше се потисната, без приятели, емоционално изцедена. Изплаши се, че няма да успее да задържи надменната си фасада достатъчно дълго, за да стигне до края на това пъклено пътуване.

Със самосъжаляваща гримаса се учуди какво ли щеше да се случи, ако изведнъж се изправеше и започнеше да марширува из летището като Луси Рикардо и да пее „Приятели“ на тези, които нямат приятели. Разбира се, щастливата Луси бе обградена от шумна компания, която й доказа, че греши. Лилит би организирала парти, пълно с приятели, само ако гарантираше най-отбраните ястия, най-скъпото шампанско и най-изисканите гости.

И това приятелство щеше да продължи до края на партито и да угасне или процъфти правопропорционално на славата й в момента. Почувства го съвсем ясно, откакто започна да получава все по-малко предложения за снимки. Дори Милисент се оплакваше, че сестра й е станала досадна и се натрапва.

Сега, приличаща на някой чудак, седнала в студеното фоайе на летището, Лилит най-после откри колко скъпоценно е приятелството без сметка. Но човек трябваше да предложи нещо значимо, за да го създаде. С приведени рамене тя се отдръпна от главната чакалня. Беше абсолютен идиотизъм да си въобразява, че Франк Хенсън би могъл да я харесва! И защо, по дяволите, да го прави? Не проявяваше и капчица уважение към нея. Болезнено си припомни Принс и Милисент, и в ушите й ясно прозвучаха думите на Принс към вбесената й сестра.

„Знаеш ли как разбрах, че обичам Синди? Че това е много повече от желание или секс? Накара ме да се смея. Тя може да се присмива над себе си. Накара ме да искам да бъда по-добър. Мъжът не може никога да обича истински една жена, която не уважава.“

Не може да обича?

Лилит се изправи, отиде до едно кошче за отпадъци и изхвърли проклетата черна шапка. Потърка силно челото си и си пое дълбоко въздух. Добре, знаеше, че има проблеми. Знаеше, че трябва да открие защо ценностните стойности на толкова много неща в живота й се променяха.

Но трябваше наистина да е много зле, за да свързва думата — тя преглътна — „обич“ с Франк Хенсън. Мъжът бе така самонадеян и мисълта да му се понрави бе абсолютна глупост.

Една тежка ръка се стовари върху рамото й и, стресната, Лилит отскочи назад.

— Хей! Аз съм.

Завъртя се рязко, решила да запази надменността си на всяка цена. Можеше поне да разчита на гордостта си. Притваряйки очи за част от секундата, Лилит тихо се закле, че по-скоро ще отиде да пазарува от магазин с намалени цени, отколкото да даде отново основание на този човек да я подцени. Но когато отвори очи, решителността й почти я напусна.

Мигновеното й впечатление бе, че само лошо друсане с ЛСД от шестдесетте можеше да доведе до стила и цветовете на облеклото на Франк. Ризата му бе фрапиращо крещяща. Натрапчиво жълто, оранжево и зелено с мотиви на райски птици. Панталоните му бяха зелени, събрани в глезените с дълбоки странични джобове. Никога чифт очила с черни рамки не бяха изглеждали по-неподходящи. Само щръкналата му коса подхождаше на зашеметяващата картина.

Лилит стисна устни. Въпреки че Франк някак си бе успял да се избръсне, той се бе преобразил в истинска карикатура на недодялан турист. Изведнъж Лилит съжали, че е изхвърлила част от противната си маскировка. Не искаше никой да знае, че пътува с този карибски клоун.

— Виждам, че си е тръгнала.

— Какво? — Лилит поклати глава и с усилие вдигна пулсиращите си очи към лицето на Франк.

— Шанън? Детето, което не можеше да оставиш? Толкова ли за кратко обръщаш внимание на всичко? Нищо не те трогва дълго, нали?

Лилит стисна зъби. Беше безсмислено да се защитава, защото беше вярно… преди. И, честно казано, не знаеше дали промяната бе добра. Все пак времето щеше да покаже дали да изпитва болка и загуба бе някакъв индикатор.

— Тръгна си. Дядо й и баба й се оказаха чудесни хора.

— Страхотно. Купих ти някои неща. — Той пъхна в ръцете й голяма картонена чанта с изрисувани огромни червени хибискуси и погледна часовника си. — Имаш двадесет минути да се преоблечеш и да се оправиш. Ще чакам пред вратата на женската тоалетна. Побързай, искам да вземем и малко храна, преди да се качим на самолета.

Четвърт час по-късно Лилит се оглеждаше критично в огледалото. Черната шапка въобще нямаше да й липсва сега. Бе уверена, че никой от познатите й не би я разпознал. Какво в този мъж караше най-ужасните й сънища да се сбъдват? Никога преди не бе носила рокля от типа един размер за всяка фигура. Ако някой можеше да нарече рокля тази пародия с бухнали ръкави и високо деколте.

Тя, която бе демонстрирала някои от най-великолепните и блестящи модели в света, да се принизи дотук. О, господин Изкривена-мода сигурно ликуваше вътрешно, очаквайки я да се появи. А си бе помислила, че той изглежда зле! Лилит потрепери. Франк предвидливо й бе купил пластмасови пурпурни сандали и шокиращ розово-виолетов шал за аксесоари към облеклото. Нима този човек нямаше достатъчно здрав разум, за да избере нещо в същата гама с неговите дрехи. Не! Единственият цвят, който се срещаше в дрехите и на двама им, бе крещящо жълто.

Трябваше да му се признае обаче, че очевидно повърхностният му мозък бе заработил и той й бе осигурил някои тоалетни принадлежности от първа необходимост. С тъжно поклащане на главата, Лилит изми лицето и зъбите си. Това поне бе истинско удоволствие. Бързо разплете косата си и сви вежди на единственото наистина хубаво нещо в цялата чанта: изящно изрисувана шнола с форма на пеперуда, в наситени, красиви нюанси на ярките цветове, които носеше.

Това бе предмет, който едва ли някога Франк Хенсън би купил, а още по-малко така внимателно да го подбере. Може би продавачката го е направила? Разбира се.

Няколко минути по-късно бе готова, доколкото можеше. Пъхна съсипаната си копринена рокля и обувки в чантата. Имаше чувството, че бяха изминали седмици, откакто ги бе облякла. Четиринадесет часа никога не й се бяха стрували по-дълги. Единственото останало от бижутата й за сватбата бяха диамантените й обици. Франк Хенсън вероятно би й се присмял, но диамантените обици бяха отличен моден атрибут. Вървяха с всичко и придаваха блясък на жената.

Лилит уви лъскавия шал около главата си и пъхна краищата му в широкото си деколте. Можеше да понесе обемистата пола, но роклята в раменете й бе с няколко размера по-голяма. И след като не носеше сутиен под копринената си рокля, и след като Франк не й бе купил — боже опази — Лилит с ужас откри, че облеклото й е малко по-свободно, отколкото би желала. Но от устата й нямаше да се отрони нито дума да се оплаче.

Огледа се в огледалото и се облегна напред. Дори това да я убиеше, нямаше да достави на този перверзен мъж удоволствието, което предвкусваше. Ако не друго, щеше поне да се придържа към гордостта си и може би той щеше да оцени това.

* * *

Час и половина по-късно летяха над сапфиреното Карибско море, приличащи на двама обикновени туристи.

Франк бе твърде объркан, за да заспи. Преструваше се, че проявява голям интерес към инструкциите в самолета в случай на авария, докато поглеждаше крадешком към жената до себе си. Лилит бе задрямала и главата й се бе изкривила под неудобен ъгъл. Как можеше жена с такава руса коса да има естествено тъмни мигли и вежди? Може да не е бил близо до много жени през последните няколко години, но разпознаваше грима, когато го видеше. Лилит Смайт нямаше никакъв.

Франк се размърда на тясната седалка и се опита да кръстоса краката си. Преди да проумее какво става, той бе закачил ръба на роклята й и го бе повдигнал над коляното й. Дори не усети. За съжаление обаче не можеше да се каже същото за него.

Краката й имаха цвят на кафе със сметана — гладки, загорели и голи. Той преглътна и спусна роклята й. Дори краката й бяха красиви и Франк изведнъж се запита дали тя също се бе борила със своето физическо привличане като него. Знаеше, че множество жени неоправдано не харесваха такива като Лилит. Често изпитваха ревност и атакуваха, докато откриеха някой недостатък, с който да унищожат тази красота.

Притисна устни с ръка и мислите му се насочиха в опасна посока. Дали Лилит Смайт някога бе изпитвала на гърба си предателство или разочарование като него? Не! Двамата нямаха нищо общо. Обстоятелствата и семействата им бяха съвсем различни. И точно затова бе избрал тази рокля: за да подчертае разликата между тях и да я накара да изглежда смешна и непривлекателна, доколкото може. Изгледа я отново и устните му се изкривиха от възмущение. Не беше се получило.

А като се прибавеше и фактът, че тя не спори, не се намуси, дори не се оплака… Това никак не му хареса. Не се вписваше в портрета й. Беше студена и спокойна. Излезе от тоалетната, сякаш е обвита с атлаз и кожи и извървя пътя към самолета, като че ли представляваше модел от съпротивата на пролетно ревю в Париж.

Не я хареса. Напомняше му всичко, което бе започнал да ненавижда в миналия си живот. И трябваше да е така лесно да прогони всякакви чувства към нея от главата си, като да стреля с един от трите си пистолета. Но, проклятие, бе доловил страха й и бе почувствал как трепери в ръцете му. Бе я видял напълно променена в присъствието на Шанън Шамблин. И най-лошо от всичко, знаеше какво точно означава да не можеш да контролираш съдбата си, а после да бъдеш захвърлен в съвсем друга посока, не тази, която си избрал. Точно както третираше Лилит в момента.

Хей! Задръж за малко! Франк поклати глава и се отпусна на седалката. Какво, по дяволите, мислеше? Тази жена се бе опитала да го изкуши от самото начало. Роберта недвусмислено го бе предупредила за бохемския й начин на живот и за способността й да манипулира хората. Вероятно хормоните му го караха да реагира така. Разбира се, хормоните му размекнаха мозъка му, тъй като доста отдавна не бе изпитвал увлечение към жена. Увлечение! Проклятие, нали не си помисли това?

Идиот! Може би красотата й не бе така повърхностна, но тя никога нямаше да може да води нормален начин на живот, а той със сигурност не би се върнал в нейния свят, изпълнен с фалшив блясък и лицемерие.

Господ да му е на помощ, какво въобще мислеше? Тя — и нормален живот? Той — да се върне обратно в онзи свят? Веднага щом тази бъркотия се оправеше, трябваше отново да си намери момиче и да започне да излиза с него.

Франк разпери ръце върху коленете си. Да върви по дяволите привличането. Буквално, това означаваше да се подчини на стоманената си дисциплина. Добре. Тези размишления го предупредиха да бъде нащрек. Щеше да се държи почтително, хладно, сдържано, служебно…

Лека въздишка и нежно докосване извадиха от релсите бързия поток на мислите му.

Франк наведе брадичката си към гърдите и погледна през клепачите си. Главата й изведнъж се бе опряла върху рамото му и деколтето на роклята се бе разтворило, разкривайки гладкото й като мрамор рамо и изящната извивка на заоблената й гръд. Франк усети учестения пулс на сърцето си, устата му се изпълни със слюнка. Преглътна и размърда скованите си рамене, но от това движение Лилит само се наведе още повече. Загадъчната, кадифена долчинка между гърдите й го накара целия да се изпоти.

По дяволите, откога не бе имал сериозна връзка? Шест месеца? Не си спомняше. Принс напоследък го преследваше заради смешната му външност и факта, че може би търси съвършенство, каквото не съществува. По свой начин той си бе изградил такава фалшива фасада като жената, която презираше. Франк потърка очите си и извърна глава настрани. Как можеше да допусне подобна жена да му влияе?

Не можеше. Не трябваше. С рязко движение на ръката си, той се опита да отметне главата й. Франк се завъртя от движението, но вместо да стане по-добре, тя се свлече почти до средата на гърдите му. Едната й ръка с дълги пръсти и дълги нокти се плъзна по ризата му, дишането му се затрудни, той се опитваше да откъсне тялото си от допира й. Каква жена правеше подобни неща насън? Замръзна. Може би не спеше…

— Хей, Лилит. — Той я потупа по главата със свободната си ръка. Явно беше заспала. — Хей, инстинктите ти не работят. Махни се от мен.

— Франк — прошепна Лилит с хриптящ глас, от който очите му се присвиха, а косата му настръхна. — Ти се върна. — Тя сложи топлата си длан върху ръката му и наклони глава на рамото му. Наистина ли бе така замаяна, или се опитваше да го обърка напълно?

И тогава самолетът пропадна. Полузатворените й очи се разшириха като сребърни монети, почти посивели от страх. Франк не успя да каже нито дума, преди ръцете й да се обвият около врата му. Тя стенеше тихо до яката му. Предишните чувства го завладяха отново, прогонвайки способността му да се контролира и да размишлява логично. Не успя да възпре ръцете си да прегърнат треперещото й тяло и да я притиснат силно.

Самолетът се олюля още два пъти. Лилит се вдърви, след това подскочи, като се опита да стане от мястото си.

— Престани! Престани с това! — нареди той, разкопча колана си и като използваше цялата сила на горната част на тялото си, я прикова в ъгъла, образуван между седалката и стената на самолета. Натискът като че ли я успокои. Тя престана да се бори и замръзна. Франк повдигна брадичката й с пръст.

— Будна ли си, Лилит? Добре ли си? — Той изправи лицето й още малко, за да види очите й. Зениците й бяха така черни и толкова големи, че около тях се забелязваше съвсем малък син ореол. Сега той се изплаши. Разпери пръсти върху бузата й и леко я помилва.

— Събуди се, сладката ми. Добре си. Няма да позволя нищо да ти се случи.

— Целуни ме, моля те, толкова ми е студено. Навсякъде има лед.

Тя придърпа ръката му от лицето си и я постави върху извивката на гърдите си, разпервайки дланта му върху голата си кожа. Странно бучене изпълни ушите му и той почувства как ноктите й се забиват в кръста му и настойчиво се плъзгат нагоре по гърба му. Сърцето й туптеше като парен чук под дланта му, изпращайки вълни на желание през отмалялото му тяло.

Знаеше, че трябва да се откъсне от нея, но вместо това парещата му ръка се уви около шията й. Разбра, че с него е свършено, когато тя се изви до него и проплака до устата му.

— О, да, толкова е топло.

Франк се възпламени като лятно поле с изсъхнала трева, когато устните й се допряха до неговите с такъв плам, който го извиси там, където никога не е бил преди. Целуваше го бързо, накъсано, като че ли потребността й бе така голяма и не можеше да спре. Придърпа я към себе си, разпери пръсти на тила й, за да подпре главата й.

Носът му се докосна до нейния, до ледената й кожа. Дъхът й бе екзотичен и Франк покри устните й, като се опита да намали темпото, което тя налагаше.

Лилит подскочи, като че ли леко протестираше, й той впи пръсти в косата й, за да задържи главата й. Разтвори устни над нейните. Копнееше да получи повече от този леден допир. Искаше да я достигне, да я утеши и да успокои страха, който разтрисаше тялото й. В мига, когато езикът му се докосна до устните й, тя ги разтвори и той проникна вътре… Пламенният му дъх бе изненадващо заобиколен от ледената кухина на устата й.

Трябваше да я стопли. Трябваше да я спаси, преди да замръзне в замъка. Жената, която държеше в обятията си, се превръщаше в парче лед, тялото й го пронизваше със студени тръпки. Тя изстена отчаяно до устата му и потрепери силно. Инстинктивно езикът му проникна по-навътре, като че ли бе жив пламък, който я възвръща към живота. Отново и отново проникваше все по-навътре и после се отдръпваше, за да погали устните й, гризвайки и смучейки нежните й малки бърни, докато им придаде топлината си. Мислеше единствено да я освободи… да стопи леда… да я спаси.

Тя разтвори по-широко устни под настойчивия му плам и най-накрая езикът й се докосна до неговия, като че ли ледът бе изчезнал и тя най-после бе свободна да се движи. Изгарящи, безмилостни ласки. Сладки, влажни, възпламеняващи и…

— Извинете ме, сър?

Кристалният замък се олюля.

— Хмм, сър?

Рязко разклащане прекъсна възнасянето в небесата, студената действителност се изля върху Франк Хенсън като вода от планински поток.

Замаян, той премига и погледна над рамото си към руменото лице на младата стюардеса, с високо повдигнати вежди и бдителна усмивка.

— Коланите, моля — изрече напевно тя, като че ли той току-що бе събуден от лека дрямка. — Приземяваме се.

Франк вдървено притисна рамене към тапицираната облегалка и несръчно намери колана си. Отпусна още няколко сантиметра и скръсти дискретно ръце. Не говореше и не гледаше. Но може би след три агонизиращи минути той погледна с крайчеца на окото си право в стъписаната Лилит. Очите й бяха широко разтворени и така шокирани, че се уплаши да не се разкрещи. Бе вперила поглед в него, като че ли е двуглаво чудовище.

— Никога не са се отнасяли така с мен на публично място.

Франк сви пръстите си в юмруци. Бе попаднал право в капана на вещицата. Кой знае, може дори да му е направила магия. Откъде ли му бяха хрумнали тези ледени асоциации? Вдигна ръка към челото си и притисна слепоочията си, които изведнъж го бяха заболели. Очилата му се бяха изкривили и той осъзна, че сигурно изглеждаше дори още по-глуповато от обикновено. Никаква прилика с белия рицар, за който си бе въобразил преди малко.

О, да, беше свършил страхотна работа. Прекрасната му спътничка изглеждаше готова да потърси дезинфектант. По никой начин обаче нямаше да й позволи да го обвини в нещо мръсно.

— Слушай, лейди. Беше ужасѐна и бълнуваше. — Той вдигна пръст и го насочи право в лицето й. — Ти ме помоли да те целуна и се поддаде. Бе прилепнала към мен, сладката ми, затова не ми се прави на обидена девица. И двамата знаем, че това е твърде далеч от истината!

Гневното изражение на Лилит изведнъж се промени, като че ли някаква лампичка се бе включила в главата й. Обърна се и се сви на седалката си, докато Франк поведе напрегнат, психологически неубедителен вътрешен диалог, за да отхвърли най-страстната целувка, която някога бе преживявал. Беше задължително. Нямаше друг избор. Не я харесваше.