Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказни романи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once Upon a Tangled Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)
Допълнителна корекция
ganinka(2015)

Издание:

Бронуин Улф. Вълшебната кръстница

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0166-3

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от ganinka

Глава седма

Каин постепенно почувства слънчевите лъчи върху лицето си. Топлината бавно го възвръщаше към живот и той се преобърна, без да успее да сподави приглушения си стон. По дяволите, всички мускули го боляха. Връщането им обратно в къщата бе продължило почти през целия ден, а едва ли бяха спали повече от два часа в онази студена, дълга нощ. Прекара ръка през лицето си с тридневна набола брада. Нито една целувка повече, докато не се отървеше от тези бодли. Е, може би само една.

С широк размах на ръката си той потърси жената с кафявите очи. Отвори едното си око, осъзна, че я няма, и болезнено подскочи, преди да дочуе шума от водата в банята. Каин се отпусна отново върху морскосините чаршафи и сложи ръце под главата си. Какво ли си мислеше тя след цяла нощ и цял ден на почти непрекъснати обяснения — неговите и нейните?

Бе останала през нощта в леглото му. Това трябваше да означава нещо. Каин погледна замечтано към тревистозелените си панталони. Не, не бяха правили любов. Бяха твърде изтощени и твърде изстискани емоционално и физически. Но някак си това, което бяха преживели, бе много по-интимно, по-удовлетворяващо.

Онази нощ, в гората, словоизлиянията на Каин бяха започнали като съвсем малка пукнатина на язовир, която ставаше все по-широка и по-широка от невероятния натиск зад пролуката. След като започна, не можеше да спре. Годините на самота, откакто майка му почина и той трябваше да си проправи път в колежа, се лееха една след друга и той се страхуваше, че ще удави Белинда с досадни подробности. Но очите й изразяваха мълчаливо съчувствие, разбиране и насърчаване. Тя също бе загубила роднините, които обичаше. Тя също се бе чувствала самотна и отчуждена. Тя също се радваше да открие истински приятел.

Каин все още не можеше да повярва, че й бе разказал всичко за инцидента с Принс, включително и за загадъчната информация, която бе получавал през изтеклите години и за последния слух, заради който почти бе готов да изкупи акциите от другата фирма — сделката изпратила Хелън Чалмърс, изпаднала в пристъп на ярост в офиса му преди няколко седмици. Дори си призна за информацията, която бе събрал за Синди и части от живота на Белинда. Тогава тя спря и отстъпи встрани от ръката, която подкрепяше навехнатия й глезен.

За миг вледеняващ страх бе свил стомаха му, но тя бе вдигнала сладките си, шоколадови очи и му бе казала, че сега можеше да разкаже по-малко, а той повече. И дали осъзнаваше, че това само доказва, че след всичко, което си бе мислил, той все още търсеше Принс? Каин не успя да я накара да разбере, че мотивацията му съвсем не бе благородна. Тя просто нямаше да му повярва. Той просто не можеше да й повярва. В жената нямаше абсолютно никакво коварство — беше човек, на когото можеше да се довери.

Когато най-после стигнаха до къщата, като че ли бяха отсъствали цял месец. Бяха преживели отново своя живот за по-малко от един ден и той никога не бе чувствал друг така близо до себе си. С всяка своя клетка той тръпнеше да направят и последната крачка, да слеят телата си така близо, както и мислите си, но един поглед към измъченото, бледо лице на Белинда го убеди, че и двамата не бяха готови. Даде й аспирин, тя си взе душ и си легна.

Все пак, след като се изкъпа и се отпусна върху огромното си легло, Каин не успя да си почине. До него имаше празнота. Ръцете му бяха празни. Тялото му бе до нейното толкова продължително, че сега нещо като че ли му липсваше и той не можа да заспи. В този миг, без да разсъждава, той осъзна, че я обича. Обичаше я толкова много и така неочаквано, че при осъзнаването на този факт остана легнал по гръб, неспособен да помръдне.

Но докато мислите и сърцето му бяха все още стъписани, тялото му реагира на това откритие и без да се замисля, той отиде в стаята на Белинда, взе я на ръце и я отнесе в леглото си. Беше облякла една от тениските му и за въображението му оставаше съвсем малко. Потрепери, когато я положи до себе си. Без да отваря очи, тя потри нос по косматите му гърди и въздъхна леко до кожата му. Сега всичко бе дошло на мястото си и той започна да се унася.

— Не ме гледай — прошепна тя изненадващо.

— Просто искам да те държа, скъпа, това е всичко — отговори Каин, за да я увери, че няма да се люби с нея в това състояние.

— Просто не ме гледай. Искам първо да съм хубава.

— Ти си хубава, любима.

— Не. Ще видиш. Грим… да избръсна краката си…

Тогава Каин отново се засмя. Смехът извираше дълбоко от душата му, където винаги го бе боляло най-много. Той прегърна жената до себе си и знаеше, че нито една от приятелките му в миналото не можеше ни най-малко да се сравни с тази.

Каин мигна няколко пъти и се върна към настоящето. Осъзна, че шумът от водата в банята бе спрял и седна в леглото, като спусна краката си. Стисна ръцете си между коленете и се загледа в пода. Все още оставаше да се оправи бъркотията с Принс, преди двамата да се съсредоточат върху това, което се бе случило между тях. Изправи се и прекара разсеяно ръка през косата си. Беше късно утро. Блестящият пролетен изглед през прозореца трептеше с наситените тонове на природата. Блестеше от слънчевите лъчи.

Безмилостната дневна светлина.

Стомахът му се сви. Какво ли щеше да каже прямата му, сладка красавица след снощи?

 

 

Белинда бе готвила час и половина, преди да влезе в банята. Не искаше да буди Каин, защото все още не бе готова да застане срещу него. И двамата бяха разкрили толкова много свои лични тайни, и сега се тревожеше, че той ще съжалява. Ще съжалява, че й се е доверил. Наистина, мислеше си тя, докато сушеше косата си, двамата се познаваха само от няколко дни. Разбира се, тези дни бяха неимоверно наситени и повече от достатъчни да се влюби до уши в него.

Слезе на пръсти в кухнята и съблазнителният аромат от фурната и приятната стая я успокоиха. Белинда погледна ябълковия пай във фурната. Провери задушеното на печката и царевичния хляб, покрит с кърпа. Е, беше й предложил да използва кухнята, а готвенето я избавяше от стреса. Как само се нуждаеше от това.

Белинда пристъпи до френския прозорец и се загледа в редицата дървета в полите на планината, която ограждаше тревистата ливада. Какво ли щеше да си помисли след тази нощ? Бегло си спомняше, че бе отнесена в леглото му. Все пак споменът й приличаше на забавени снимки под вода. Белинда потри ръцете си и подпря чело на прозореца. Наистина ли бе споменала да избръсне краката си? По гърба й полазиха вледеняващи тръпки. Все пак той се чудеше как ще изглеждат нещата на дневна светлина. Добрата, стара дневна светлина, която скоро щеше да разкрие Белинда в съвсем естествен вид. Наистина ли бе споменала зависимостта си от грима? Молеше се с цялото си сърце слабите връзки между тях да изглеждат така истински през деня, както бяха през нощта. Ако можеше само да се засмее отново.

Но в случай че нещата не се получеха, Белинда би рискувала да се убеди, че поне едно нещо щеше да е реално. Точно след като се събуди, тя проведе един кратък телефонен разговор. Надяваше се, че щеше да й прости, задето е нарушила обещанието си. Бабата на Принс не искаше да й даде телефонния номер, където младоженците прекарваха медения си месец. Но Белинда бе настояла, че трябва да го има. Беше съдбоносно. Хелън Чалмърс й бе задала множество странни въпроси. Продължи да настоява, докато Белинда се съгласи, че наистина е имало план за отвличането на Синди и че в него по косвен начин е въвлечен и Каин Девлин.

Но преди да успее да обясни, госпожа Чалмърс прекъсна разговора. Това беше добре, защото Белинда знаеше, че трябва да бъде далече от телефона, преди спящият мъж на горния етаж да открие какво прави. Щеше да му даде телефонния номер и да го остави да реши какво иска. Никакво насилване повече.

 

 

— Хмм, мирише вкусно. Умирам от глад.

Каин влезе през подвижната врата с усмивка и разтуптяно сърце. Нима сънят щеше да свърши и кошмарът, сред който бе живял досега, ще започне отново? Белинда се завъртя, като чу гласа му. Големите й кафяви очи бяха предпазливи и изчакващи. Каин се приближи и забеляза лекото порозовяване на ангелските й бузи. Жената изглеждаше достатъчно апетитна да бъде изядена… и той умираше от глад.

Толкова гладен, че направи точно това, което си бе обещал да не прави. Взе я в обятията си и устните му се разтвориха над нейните за секунди. Питаше по най-обикновения начин дали това бе истина, дали те бяха истински. Сладкият и пикантен аромат на канела и ябълки го подлудяваше. Това бе вкусът на неговата жена. Тази, за която винаги щеше да жадува. Повдигна я към зажаднялото си тяло и я подпря на плота, придърпвайки я между краката си. Опияни се от реакцията й, когато се уви около него.

Тези меки, лечебни ръце се преплетоха в косата му и го пронизаха със стрелите на желанието. Дланите му подпряха тила й и наклониха главата й така, че устните им да се слеят по-плътно. Накъсаното дишане отекваше в ушите му. Сладки прегръдки, езици и устни. Беше истина. Беше!

— Хмм — измърка Белинда, отпускайки се върху чамовите врати на шкафа. — Това… отговори на… въпроса ми… предполагам.

Каин отдръпна глава назад за миг и си пое дълбоко дъх. Погледите им се срещнаха и за пръв път от векове се усмихна открито, без задръжки. Наведе се напред, докато успя да прошепне до влажните й устни.

— На моя също.

Белинда не успя да прикрие сълзите си, но това не я притесни. Не знаеше дали Каин е готов за тях. Ако не се освободеше малко от емоционалното напрежение, можеше да избухне и да му признае, че го обича, преди той да е готов да го чуе. Каин Девлин бе направил твърде много промени за съвсем кратко време и чувстваше точно това, което му бе казала: ревът на звяра бе породен от болка, а любовта можеше да я излекува. Белинда проследи с пръст усмивката му и от изражението на очите му разбра, че и двамата мислеха за едно и също нещо. Той отново се усмихваше.

— Беше невероятно, Белинда — засмя се Каин, когато се отдръпна от масата. — Винаги ли готвиш така?

— Шегуваш ли се? Ако го правех, трябваше да ме местиш с кран от стая в стая.

Смехът му прозвуча като добре смазана машина. Голямата му, груба ръка се плъзна върху гладкия чам с протегната, очакваща длан.

И телефонът иззвъня. Остро. Рязко. Настоятелно.

Каин не помръдна. Лешниковите му очи не трепнаха, но звъненето продължи и устните му бавно се свиха. Сърцето на Белинда се сви отново, но този път от страх. Да, очите му говореха мълчаливо.

„Светът не е изчезнал. Има ли това някакво значение?“

Тя отвърна с широка усмивка и постави пръстите си върху неговите, после бавно ги плъзна върху топлата му кожа.

„Не, любов моя. Няма никакво значение.“

Пръстите му се свиха като менгеме, но Белинда не се отдръпна, вдигна палеца си и го притисна към изпъкналото сухожилие на китката му.

— Ела с мен. Да се разходим — изрече той тихо.

Не беше въпрос. Беше много повече. Избор между Каин и света. Това бе най-лесното решение, вземала някога.

 

 

Белинда се криеше в кухнята, ядосана на себе си. Не беше в стила й да е сълзливо-сантиментална, но всъщност и никога преди не бе обичала. Изтри ръцете си в хавлията и прибра останалата част от нещата, с които бе приготвила сандвичи, в хладилника. Бяха ходили на дълга, сравнително мълчалива, разходка. След първите няколко минути Каин сигурно бе осъзнал, че ще й смачка ръката. Измънка някакви извинения неловко и целуна дланта й, после плъзна ръка около кръста й, като подкрепяше все още нестабилната й походка.

Когато се прибраха, тя се опита да го нахрани и дори се пошегува, че трябва да си пази силите, след като му се налага да я носи. Той се усмихна, но съвсем бегло.

Дотук добре, но трябваше да открият някои обяснения и да изяснят отношенията си с хората, който бяха въвлечени в случая. Белинда изправи рамене, реши да бъде отново тя и да посрещне проблема без страх. Каин Девлин просто не бе свикнал да има някого на своя страна в тежки времена и сега бе идеалният момент да му покаже разликата.

Поколеба се на вратата. Въпреки че бе едва средата на следобеда, тъмни облаци се бяха появили и придаваха неестествен здрач на стаята. Мрачни сенки пълзяха през прозорците. Каин седеше на дивана срещу камината, единствената светлина в помещението, разпръскваща червеникави и златисти отблясъци. Изглеждаше вглъбен в себе си, напрежението бе изписано по красивото му, несъвършено лице. После разтвори ръце.

Белинда пристъпи право към него и той я придърпа по-близо. Сгуши главата й в извивката на рамото си и хвана брадичката й с ръка. Пламъците се отразяваха в очите му и като че ли нещо диво изскочи от тях и се стопи.

— Знаеш ли, че си най-честната, най-красивата жена, която някога съм срещал? — Тя се засмя в протест и той я положи върху дивана, като легна до нея. — Красива отвътре и отвън. Всеки сантиметър от теб е перфектен. — Каин наведе лицето си и я целуна нежно. — Повярвай ми, скъпа. Ако не друго, повярвай поне на това.

— Ще го направя, но само ако и ти повярваш, че си съвършен. — Дългата му, тъмна коса се разстла около тях като воал. Очите на Каин се присвиха, после се разшириха. — Разбираш ли? — Тя се засмя тихо и вдигна ръка към обезобразената му буза. — Красотата е в очите. Когато в очите ти има звезди, нещата изглеждат различни.

Той стисна челюсти и прогони болката, заседнала на гърлото му.

— Аз… — преглътна със затруднение. — Мисля, че нещо те е довело при мен в гората, Белинда. Мисля, че може би сме били предопределени да се открием. Искам…

Удрянето по вратата на долния етаж бе толкова силно, че Каин спря по средата на изречението. Скочи на крака точно когато мъж със среден ръст се появи на стълбището.

— Защо, по дяволите, не вдигаш телефона, Каин? Две полицейски коли се движат двадесет минути след мен със заповед да те арестуват!

— Пол, какво, за бога, говориш?

— Проклятие! Жената е тук! Човече, трябва да измислим какво да кажем, и то бързо.

Каин сграбчи асистента си за ръката.

— Виж, телефонът бе изключен за известно време и ние… — Той погледна побелялото лице на Белинда. — Ние не бяхме тук. Това за госпожица Браун ли е?

— Слушай, Хелън Чалмърс от два дни тръби наляво и надясно за осуетеното отвличане на Синтия Джоунс. Твърдеше, че следите водят към теб, и вероятно е използвала цялото си влияние. Офисът ти гъмжеше от ченгета, но до вчера не разполагаха с нищо, освен с голи твърдения. — Пол се отскубна от Каин и се отпусна върху дивана. — Вчера следобед госпожа Чалмърс донесе писмо в полицейския участък с твоя подпис и някакви изисквания. И тогава — Пол обърна главата си и се взря в Белинда с такова презрение, че тя отстъпи назад — каза на полицаите, че госпожица Браун, най-добрата приятелка на Синди, й помага, за да докаже твоето участие, и очаква телефонен разговор за местоположението ти. Хелън Чалмърс е получила това обаждане тази сутрин. Било е проследено до тук.

О, не! Какво бе направила?

— Каин, погледни ме. — Белинда пристъпи към него и се опита да го убеди с нисък, напрегнат глас. — Знаеш, че не е вярно. Знаеш, че не е вярно.

— Шефе, за бога, тръгвай, да оставим жената и да изчезваме от тук! — Пол сграбчи Каин за раменете, готов да го поведе към стълбището.

Белинда наблюдаваше с нарастваща паника как мъжът, когото обичаше, се преобразяваше пред очите й. Лицето му стана непроницаемо, напрегнато, сурово. Той се отърси от ръцете на Пол, като че ли бе някакво досадно насекомо. Студеното му, режещо изражение, което бе видяла при пристигането си, прониза сърцето й като лазерен лъч. Не бяха имали достатъчно време.

Мили боже! Вече се чуваха сирените.

Пол изтича надолу по стъпалата и започна да крещи. Белинда се задушаваше, не й достигаше въздух, не чувстваше ръцете и краката си.

— Каин, моля те. — Тя се стрелна напред, думите й пресекнаха от ридание.

Той вдигна ръка, за да я спре, да я задържи далеч от себе си.

— Кажи ми само, да или не. — Наведе глава, после я изправи отново. — Обади ли се?

На стълбището отекнаха тежки стъпки, но Каин не помръдна. Как би могла да му обясни за двадесет секунди?

— Да. — Той потръпна, като че ли бе получил плесница. — Но почакай! Не е както казва госпожа Чалмърс. Не е. Моля те, повярвай ми. Никога не бих направила това. Дори да не бяхме се…

— Спри! — избухна Каин с такава тиха сила, че сърцето на Белинда подскочи в гърлото й. — За бога, не го прави по-трудно, отколкото е. Синди е най-добрата ти приятелка, твоето семейство. Разбирам, че е трябвало да я защитиш. Мога да разбера отмъщението. Но не ме моли да вярвам. Никакви приказки повече.

— Шефе! — прекъсна го Пол. — Направи нещо!

— Не — отвърна Каин, без да откъсва поглед от нея. — Нека да дойдат.

Това бе последният път, в който Белинда го видя ясно. Изведнъж се появиха униформени мъже и детективи с тъмни костюми и обградиха Каин. Тя се олюля към стената, като отчаяно се опитваше да се успокои, но щракането на метал прониза цялото й тяло и я извади от вцепенението. О, помощ, помощ, помощ! Бяха му сложили белезници. Отвеждаха мъжа, когото обичаше. Нейната упорита, съвсем нова любов. Предпазваше се по единствения начин, по който можеше: като се превърнеше в звяр.

Белинда започна да обяснява, но никой не я изслуша. Помислиха, че има нервен пристъп в следствие на отвличането. Дори полицаят, който записа показанията й, предположи, че страда от синдрома на похитителя.

В никакъв случай нямаше да позволи това да се случи. Сърцето й бе изтръгнато, готово да последва любимия звяр. Седна, свита на дивана, като търсеше изход. Трябваше да има начин да се добере до него. Един детектив се приближи до прозореца, за да използва телефона и привлече вниманието й.

Белинда изтича надолу по стъпалата и изхвърча през вратата, преди да чуе звука на сирената. Китките на Каин бяха оковани и двама униформени стояха от двете му страни, изчаквайки го да влезе в патрулната кола.

— Почакай! — изпищя тя, но когато стигна до тях, прозорецът вече бе затворен и ги разделяше. Белинда заудря с юмруци върху студеното стъкло, докато той извърна глава. Празният поглед в очите му я уби. — Идвам, Каин! Чуваш ли ме? Идвам. Повярвай ми! Повярвай ми! — По бузите й се стекоха сълзи, думите й свършиха с ридание.

Нечия тежка ръка се стовари върху рамото й, за да я отдръпне назад. Тя отчаяно разпери длан върху стъклото, когато двигателят заръмжа. Каин обърна главата си и тя видя белезите му. Бяха нищо в сравнение с раните, които носеше вътре. Рани, които тя можеше да излекува. Щеше да излекува.

— Моля те, любими — повтаряше тя тихо. — Опитай се, опитай се да вярваш. — После, точно когато колата потегли, Каин се размърда. Не я погледна, но за миг ръката му се вдигна към прозореца и срещна нейната. Отлично.

Рязка последователност от затворени врати прокънтя като огнестрелна канонада и двете коли се отдалечиха. Белинда стоеше неподвижна, пламтящата й длан бе отпусната до крака й. Беше ударена. Ударена навсякъде. Нямаше кръв все още.

 

 

Трябваха й четири часа да се върне в Сан Леандро. След като се бе стегнала със стоманени обръчи за самоконтрол, тя най-после бе обяснила в полицията своята версия. Не, не повдигаше никакви обвинения. Имаше една-единствена цел: да се добере до Хелън Чалмърс и да измъкне Каин от ареста. Пол Джонсън бе заминал напред, с първата група, затова тя машинално заключи къщата и се застави да бъде спокойна по време на дългото пътуване с офицерите.

Все пак, точно преди да тръгне, тя проведе още един кратък телефонен разговор, като се молеше да оправи недоразуменията, които бе създала с предишния. По някакво чудо Синди вдигна слушалката и тя бързо се свърза с Принс. Някак си Белинда успя да му каже свързано какво се бе случило, включително и за налудничавите обвинения на Хелън Чалмърс и за информатора, посочил Каин. Тишината от другия край на линията я смрази. Не бяха чували нищо за изчезването на Белинда. Нищо. Принс я увери с вдървен глас, че ще хванат следващия самолет.

Но тя не можеше да чака. Белинда спря рязко пред вратата на къщата на Чалмърс, огромна постройка в гръцки възрожденски стил, изградена от прапрадядото на Принс в началото на века. Затръшна вратата на колата си и се отправи към мраморните колони, които стояха като гигантски часовои, пазещи замъка. Нямаше намерение да спира.

Със свит юмрук Белинда почука върху вратата от дъб и стъкло, която вероятно струваше повече от колата й. Зърна отражението си. Разрошена, съкрушена Жана Д’Арк с издут на коленете сив анцуг, щурмуваща цитаделата в осем часа вечерта. Несъмнено бе нарушение на социалните правила. Все пак това бе най-незначителното от предстоящите обиди. Нямаше да бъде лесно да нарече грандамата на Сан Леандро лъжкиня.

Вратата най-после се отвори, но икономът се поколеба от молбата й да разговаря с госпожа Чалмърс. Белинда настояваше, като твърдеше, че трябва да предаде спешно съобщение от Принстън, и понеже мъжът я бе пускал да влиза тук множество пъти със Синди, неохотно я поведе към един личен кабинет.

Белинда ходеше напред-назад. Не можеше да седи и да мисли, че Каин е зад решетките, вярвайки, че го е предала. С пълно безразличие тя се загледа в ориенталския килим на сини и морави цветя с две златисти ивици. Елегантно черешово дърво и стол, тапициран с брюкселска дантела, бяха поставени в извития край на стаята, за да се вижда откриващата се гледка през големия прозорец. Беше закрит с ирландска дантела от гипсовия таван до излъскания паркет.

Стаята подсказваше пари. Много пари и привилегии. Стомахът на Белинда се сви от страх. Как щеше да се пребори с това? Принс, Синди, побързайте! Изви ръце и преплете пръстите си. Имаше усещането, че с всяка изминала минута Каин се изплъзваше все по-далеч от нея.

Белинда залитна към малкия диван от орехово дърво и нарочно прекара изпотените си длани над броката в сини и морави нюанси. Къде се бавеше госпожа Чалмърс? Секунди по-късно дребничката, белокоса жена се появи в стаята. Белинда се плъзна до края на канапето, с изправен гръб. Бабата на Принс седна на малкия фотьойл и постави ръцете си, обсипани с бижута върху кремавите си ленени панталони.

— Ау, госпожице Браун, това е най-неочакваното посещение в най-нецивилизования час. — Тонът й бе приятен, но очите й бяха преценяващи и присвити. — Със сигурност видът ви подсказва, че сте преживели голямо премеждие.

— Благодарение на вас, госпожо Чалмърс — предизвика я Белинда, изоставяйки добрите обноски. Разтревожена, Хелън рязко притисна длан към гърлото си. — Защо излъгахте полицията, госпожо Чалмърс? Защо сте им казали, че работя с вас, за да хванете Каин Девлин в капан? Всичко това е напълно нелепо.

— Когато Роберта ми съобщи какво става на приема, аз, естествено, предположих, че вие ще издадете човека, който стои зад отвратителния заговор да нарани скъпата ви приятелка. Възможно е да съм преувеличила връзката ни малко. — Хелън Чалмърс вдигна изящната си ръка и подпря брадичката си върху нея. — Но може би подлият, безсърдечен господин Девлин е намерил, как да го кажем, плътски начин да прикрие това, което е направил.

Силен гняв обзе Белинда. Как се осмеляваше тази стара вещица да говори така за Каин. За нея! Разпери с усилие треперещите си ръце върху коленете си.

— Обичам Синди като сестра и ще направя всичко, за да й помогна, но Каин Девлин не е… Чакайте малко. Сега разбирам… — Белинда остана с отворена уста и поклати глава. — Те са били на меден месец. Аз… аз бях така разтревожена, че пропуснах. Вие не сте казали на Принс, нали? Не сте позволили на Роберта да му съобщи?

— Роберта? Тя замина с един приятел преди края на приема. И не беше необходимо Принс да знае. Освен това, всичко се получи както трябва. Сега вече е въпрос, с който трябва да се заеме полицията.

— Не е било необходимо да му съобщите, че е имало план за отвличането на съпругата му и аз съм била взета по погрешка? Вие да не сте се побъркали? — изкрещя Белинда. — Слава богу, че им се обадих и ги уведомих какво става тук. Знаете ли, че Принс нямаше ни най-малка представа за изтичането на информация към Каин Девлин през всичките тези години? Има толкова много въпроси без отговор, госпожо Чалмърс. Може би Принс ще разбере всички, когато пристигне. Тогава ще отида в полицията и ще заявя, че ние двете никога не сме имали общ план. Затова се подгответе, може би ще поискат да узнаят защо сте излъгали и не сте си направили труда да информирате внука си.

— Аз също искам да зная, бабо.

Лицето на Хелън Чалмърс побеля като косата й, когато Принстън и Синди влязоха в стаята. Раменете на старата дама се отпуснаха, очите й се изпълниха с объркване, после се насочиха към красивата руса, загоряла двойка.

— Обичам Синди повече от живота си, знаеш го. Как си могла да скриеш тази опасност от мен? Нямахме никаква връзка с никого, докато Белинда не ни се обади. Франк Хенсън сигурно е полудял. Той опита ли се да ме открие?

— Моля те, Принс, скъпи. — Хелън пропя с детински глас. — Никой нямаше да пострада от този ужасен мъж. Предполагам, че сега другите ще бъдат разочаровани, защото ти не се вразуми, въпреки че ги предупреждавах, че се тревожа най-много за него. Трябваше да бъде спрян, момчето ми. — Тя се подпря на облегалката на фотьойла, изправи се и се приближи до Принс. — Баба се е погрижила за всичко, скъпи. Знаеш, че той никога не е принадлежал към нас, нали? — Тя го помилва по бузата и напусна стаята с бавни, предпазливи стъпки.

Белинда се отпусна върху канапето онемяла. Тази Хелън Чалмърс бе съвсем различна от онази, която влезе преди малко тук.

— О, Принс. — Синди въздъхна мъчително и прегърна шокирания си съпруг. — Хайде, мили. — Тя го придърпа към фотьойла, настани го там и приседна на облегалката, взела едната му ръка в своите.

Белинда се почувства зле. Всичко се преобръщаше.

— Добре, Линди — изрече най-добрата й приятелка, докато галеше ръката на съпруга си. — Разкажи ни всичко, което знаеш.

И тя го направи. Разбира се, с изключение на интимните моменти между нея и Каин. Поколеба се за миг дали да разкрие истинските чувства на Каин към Принс — неговата гледна точка. Но скриването на истината бе причинило голяма част от тази бъркотия. Освен това се надяваше, че ако успееше да го измъкне от затвора и да изличи всички обвинения, той щеше да й повярва. Все пак съществуваше вледеняващата вероятност да изтълкува това като ново предателство, след като не бе свикнал да има човек на своя страна. Все пак Белинда нямаше избор и трябваше да рискува. Тридесет минути по-късно тримата седяха сред потискаща тишина.

Принстън вдигна свободната си ръка и я прекара през косата си, после вдигна дланта на Синди към устните си и я целуна нежно.

— Какво е направила баба ми, любов моя? — попита той с притворени очи, облегнал глава върху рамото на съпругата си. Измина известно време, после той се изправи. — Добре, дами. Трябва да говоря с нея. Тук става нещо повече, Белинда — изрече той, като я изгледа с мрачна решителност. — Адвокатът ми ще пристигне скоро и после ще отидем да се погрижим за Девлин.

Синди седна до Белинда, когато Принс излезе. Двете силно се прегърнаха и очите им се навлажниха.

— Толкова съжалявам, Син. Съжалявам за госпожа Чалмърс и медения ви месец. Съжалявам за всичко.

— Радвам се, че ти си добре, Линди — отговори другата, като клатеше глава. — Всичко е толкова странно, че все още не мога да проумея какво означава. Наистина ли мислиш, че Хелън е възнамерявала да уличи Каин Девлин?

— Да, Син — прошепна Белинда и стисна ръката на приятелката си. — Трябва да отида в полицията. Ще ви чакам там. Трябва да се уверя дали е добре.

Когато Белинда понечи да се изправи, Синди я придърпа към себе си силно.

— Линди, ти го обичаш, нали? Обичаш най-големия враг на съпруга ми?

— Син, моля те, довери ми се. Моля те, изслушай всичко, преди да вземеш решение за Каин. Помогни и на Принс да направи същото. Толкова много неща могат да се изгладят, стига да си дадем шанс.

Белинда тръгна към вратата, като желаеше с цялото си сърце хората да забравят за известно време гордостта си и наистина да се изслушат един друг. Няколко минути по-късно, когато потегли по магистралата, изведнъж през главата й премина най-мъдрата мисъл: „Любовта е единствената магия, необходима на хората“. Звучеше добре. Белинда стисна волана с пръсти и се молеше думите наистина да се окажат правдиви. Залагаше цялото си бъдеще на тях.