Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (17)

Глава първа

Роберта Хууд Чалмърс съзнаваше, че трябва да пусне ръката на Белинда, но се чувстваше замаяна, гадеше й се. Дузина трептящи светлини току-що й се бяха привидели и се опасяваше да не се свлече на пода в безсъзнание. Притвори очи и вдиша дълбоко. През олюляващото й се тяло премина прилив на сила и тя стисна още по-здраво Белинда. Макс беше тук. Макс беше тук!

Макс беше тук и това, което Лилит Смайт им съобщи, беше вярно. Той възнамеряваше да провали още едно сватбено тържество на Чалмърс. Преди две години бе провалил тяхната сватба. По гърба й преминаха остри болезнени пробождания. Господи! Заблуждаваше се. През всичките тези месеци си мислеше, че всичко е свършило, че този мъж, отхвърлил я с такова безразличие, е стара история, отдавна забравена.

Психоаналитикът обаче, когото бе посещавала тайно няколко пъти, след като Макс я изостави, се опита да й обясни, че твърде много неща са останали, без да бъдат решени, че се опитва да пренебрегне прекалено голяма част от живота си. Упорито, Роберта бе отказала да слуша. Жестокостта на Макс разкри нова черта на характера й. Всъщност, бягството му бе довело до множество промени в послушната, хрисима Роберта Чалмърс.

Съкровената й мечта да стане художничка бе умряла заедно с лъжите му и понякога се питаше дали мечтата му да остави бизнеса и да започне да произвежда вино не е била също лъжа. Начин да спечели доверието й, след като още в самото начало му бе разкрила отношението си към акулите, от които гъмжеше светът на „Чалмърс Инк“. Бе престанала вече да прави опити да изглежда по-привлекателна. Какъв смисъл имаше? В края на краищата, всичките й усилия се оказаха напразни. Роберта се обличаше, за да се чувства удобно. Контактните лещи дразнеха очите, бе прекалено ниска, за да смайва с вида си. Беше крайно време да го приеме.

Тя обаче имаше други ценности, които можеше да предложи: работливи ръце и бърз ум. Посвети се на благотворителност и започна отново да учи, въпреки волята на баба си. Роберта мразеше да влиза в противоречия с баба си, особено след като не я послуша за Макс, но Принс бе на нейна страна и тя не се отказа.

Обръщайки се назад, бе убедена, че щеше да полудее, без да има някаква цел. Сега притежаваше диплома по мениджмънт и Принс й бе дал работа, която си бе заслужила. Баба й се противопостави и на това. Но, Роберта се намръщи, младото момиче поне бе част от семейството, а не като Каин Девлин, любимата цел за унищожаване на Хелън Чалмърс. Баба й мразеше този мъж с цялото си сърце.

Може би неразумните чувства към някои мъже бяха слабост в кръвта на Чалмърс, защото, ето я нея — стоеше тук, зърнала само за миг тези тъмни очи и това силно, гъвкаво тяло — и целият й кураж и самоконтрол я напуснаха. Нима се бе преструвала? Нима всичко, което се бе опитала да промени в живота си, така лесно се разпадна? Роберта бе изплашена до смърт. Прииска й се да избяга, да се скрие. Мисълта да се изправи срещу човека, който я бе изоставил без секунда съжаление, я изпълваше с вледеняващ ужас. Това би бил вторият, най-унизителен момент през целия й двадесет и пет годишен живот.

Но можеше ли да допусне този мръсен ухажор да застраши живота й отново? Как би могла да остане настрани и да му позволи да отвлече Синди?

Щастливите гласове в „Роял Армс“ избледняха. Роберта погледна Белинда, после Лилит. Нито една от тези така различни жени не биха се поддали на подобна изкусна манипулация. Нито едната не би си помислила дори за миг, че това не е вярно, че мъжът, когото някога са обичали, е неспособен да ги нарани отново.

Единствено срамежливо, стайно цвете като нея, би го поставило на първо място. Че той можеше да разговаря с нея, че тя можеше да открие истинските му чувства, независимо от отношението му, че я вълнуваше не само хубавата му външност. Милост! Трябваше да е нащрек. Но, не. Тя се остави да повярва на лъжите му, които я доведоха да стои пред олтара с кратка суха бележка в ръце и петстотин гости, пред които да съобщи новината. Ако баба й Чалмърс и Принс не бяха там, Роберта знаеше, че просто щеше да се свие в една малка топчица и да изчезне.

Роберта погледна Белинда. Синди имаше такъв късмет с подобна самоотвержена приятелка. Дори тази приятелка току-що да й бе наредила да скочи сред водовъртежа на предстоящото нещастие. Добре, задачата й бе да открие Принс, а Лилит да потърси Франк Хенсън. Хубаво. Стомахът й обаче се сви. Какво щеше да направи Принс, когато му съобщеше, че Макс е замесен в тази история? Че може би лошата й преценка за хората бе върнала този лукав човек, за да преследва семейството им отново? След напрегнатите години, в които бе ръководил бизнеса, след като годеникът й я изостави и след предателството на Каин Девлин, Принс най-после бе открил щастието си в лицето на Синди. На Роберта й бе противна само мисълта да му каже нещо, което да провали този ден.

Ами ако успееше да узнае всички отговори, преди да съобщи на брат си? Ами ако този път успееше да спаси семейство Чалмърс от Максимилиан Уулф?

Белинда рязко отмести ръката на Роберта и настоя трите да се залавят за работа. И тя бързо се отдалечи, оставяйки я сама с Лилит Смайт. Стройната красавица караше Роберта да се чувства неловко. Пред нея стоеше жената, която би имала силата да върже мъж като Максимилиан Уулф. Роберта отметна глава и повдигна очилата си на носа. Баба й беше права. Никога нямаше да притежава качествата, с които да задържи мъж като Макс. Липсата му на желание беше някакъв признак, който можеше да я спаси, ако не беше така неопитна.

Роберта потрепери при спомена за собственото си унижение и изпъчи рамене. Да, беше ужасно, но тя не допусна този миг в живота й да я сломи. Имаше две години на разположение, за да прозре нещата по-ясно, да открие тази Роберта Хууд Чалмърс, с която можеше да се гордее, и, по дяволите, нямаше намерение да изгуби всичко това! Нямаше да се уплаши и да се скрие да ближе някъде тайно раните си на тъмно, макар и баба й да бе настояла да направи точно това. Този път щеше да прогони мъжа от душата си. Този път той щеше да си плати само дето бе помислил да нарани семейството й. Този път тя щеше да му върне!

Гневът, който я обзе, беше чудесен. Яростта, напираща във вените й, я освобождаваше, даваше й сили и за секунда дори можеше да се закълне, че въздухът около нея започна да трепти от това. Студените пипала на страха, които я задържаха в балната зала на „Роял Армс“, я напуснаха и Роберта сграбчи Лилит за ръката. Знаеше, че трябва да действа, докато е обзета от тази необяснима енергия и смелост. Не биваше да губи нито секунда повече. Лилит като че ли се олюля за миг, но Роберта не спря. Зърна Франк и се отправи към него.

Франк й бе приятел и само повдигна въпросително веждата си, когато тя го сграбчи за ревера, за да го накара да се наведе до нея. Съзнаваше, че трябва да му каже, че е зърнала Макс. Но вътрешно чувстваше, че това е шансът й да приключи веднъж завинаги с този човек. Ако искаше да е способна да продължи живота си напред, трябваше да преодолее старата болка, и то сама. Най-после осъзна колко верен е този съвет.

Говореше високо заради шума в препълнената зала на приема. С невероятни усилия прикри нарастващата си тревога и му разказа набързо версията на Лилит.

— Почакай, Роби — избоботи Франк. — Идваш с мен, заедно с тази Смайт. Виждам, че ще бъде истинска напаст.

— Не, Франк. Трябва да намеря Принс. Този път ще постъпя както трябва. — Усмихна се и се отдалечи. Да. Щеше да намери Принс и да му разкаже всичко… но след като узнае малко повече и притисне в ъгъла една змия, облечена във вълча кожа.

Роберта бе истински вбесена и нямаше да търпи това повече. Нямаше ли някаква приказка за малката мишка, която ревяла като лъв? Да, щеше да се представи в съвсем различна светлина.

 

 

Максимилиан Уулф кипеше от гняв — макар и никой от гостите да не го забелязваше. Но бе прекарал твърде много часове, учейки се да прикрива чувствата си, да не издава нищо. Този контрол бе единственото нещо, помогнало му да оцелее преди две години, когато пълното двуличие на баща му бе разкрито и мечтите му за бъдещето бяха напълно погубени. С невероятно умение той позволяваше на света да види само това, което Макс искаше. И така, той се превърна в страховит бизнесмен от международна величина, без никой да подозира белезите, които носеше тайно в душата си.

Репутацията му на студен и безразличен човек му беше само от полза. Канеха го на всяко парти, на всяка голяма сделка, желаеха го безброй жени. Желаеха го, защото той съчетаваше контролирани първични инстинкти и загадъчност. Беше съвършеният пример на съвременен джентълмен пират. Примамлива смесица на забраненото и желаното.

След смъртта на майка му преди една година животът му стана още по-празен и по-отдалечен и така играеше ролята си още по-успешно. Колкото по-малко го бе грижа, толкова повече печелеше. Бе такава абсурдна ирония на съдбата, а нямаше нито един човек на света, с когото да сподели.

Макс дискретно оправи диамантените бутонели на маншетите на ръчно изработената си ленена риза. Черният му смокинг бе прилепнал към тялото му като ръкавица и той съзнаваше, че множество женски погледи го следяха сред препълнената зала. Каква безценна шега беше това. Той, който можеше да притежава всяка жена само с едно щракване на пръстите си, не искаше нито една от тях. Тялото му, мислите, сърцето просто нямаше да отвърнат. Макс огледа елегантните гости и изпсува наум. Легендарният Максимилиан Уулф започваше наистина да се притеснява от липсата си на интерес. Дали някога отново щеше да изпита желание?

Може би бе играл ролята си твърде дълго. Може би не можеше да изпитва чувства, защото бе изчерпан вече. Вероятно това бе причината никой да не може да достигне до него и никой да не прозре кой е всъщност. Единствено две жени бяха минали през бариерите му. Едната бе мъртва, а другата… той я бе убил. Господи, молеше се да не я види.

Но това егоистично, сантиментално желание не можеше да го ръководи. Точно сега трябваше да си плати стар дълг. Дълг, който го преследваше през последните две години. Цел, накарала го най-после да се загрижи за нещо. Макс присви ъгълчетата на устата си в самоиронична усмивка. Ако издържеше срещата с Принстън Чалмърс за умопомрачената му баба и ако успееше да открие какво е предприела егоцентричната Милисент Смайт, може би черната му душа нямаше да е толкова черна и щеше да развали проклятието, което тегнеше над сърцето и тялото му: проклятие, запечатил с обещание преди повече от две години.

Нежният валс на Моцарт действаше успокояващо на обърканите му мисли. Кимна на гостите около него и се чудеше какво ли щеше да направи Хелън Чалмърс, ако изведнъж застанеха лице в лице. Мили боже! Колкото и да го мразеше, старата вещица си въобразяваше, че все още го държи в ръцете си. Щеше обаче болезнено да се пробуди, ако се опиташе да го изпрати на гилотината и този път. Бе подготвен за злостния й план и подмолната тактика. Сега обаче залогът не бе скъпоценната й внучка, затова бе възможно опасенията му да са неоснователни.

И за това също трябваше да си плати дълга. Защото, колкото и невероятно да звучеше за света, Максимилиан Уулф веднъж бе изпитвал истински чувства. Бе обичал с цялото си сърце. Веднъж се бе осмелил да разкрие истинската си същност и истинските си мечти. Каква глупост бе да мисли за това точно сега! Последното нещо, от което се нуждаеха в момента, бе миналите проблеми да се преплетат с настоящите. Ако внимаваше и стоеше настрани, това нямаше да се наложи…

Изведнъж пред него се появи коприна и сатен и очите му естествено проследиха лъскавата рокля. Макс почувства как лицето му остава без кръв. Околните гости изчезнаха и той си пое въздух с видимо усилие. Видя я. Роберта. Роби. Жената, която бе наранил непростимо. Жената, която бе обичал и се бе опитал да забрави. Жената, която се надяваше да не види.

Истината изскочи от тъмното си ъгълче, където Макс я бе заставил да стои. Господ да му е на помощ, всичко се върна обратно с такава сила, че му бе необходим целият самоконтрол да издържи болката, която експлодира в гърдите му.

Той я обичаше. Той все още я обичаше. Никога не бе преставал. Просто ставаше все по-безчувствен с всеки изминал ден, докато се превърна в жив манекен. Но тя имаше пълно основание да го мрази. Сладката му, интуитивна приятелка, станала така несигурна в себе си, когато той превърна приятелството им в нещо повече. Така сляпо си бе мислел, че може да оправи грешката на баща си и жената да бъде негова, че ще разполага с цялото време на вселената, за да я накара да излезе от обвивката си и да й докаже колко много я обича и желае. Да докаже колко много означаваше за него нейното разбиране и приемане. Вместо това й нанесе смъртоносна рана. Предателството му бе попарило пъпката прекалено рано и сега виждаше, че тя въобще не бе разцъфнала.

Беше прокълнат. Заслужаваше да страда, дори и уловен в порочен капан, който предвещаваше голяма скръб, каквото и да решеше. Когото и да защитеше.

Макс предпазливо отстъпи назад и се сля с тълпата. Две неща дължеше на семейство Чалмърс, които се бе заклел да изпълни, независимо от цената. Първото беше информацията, необходима на Принс, за да запази съпругата си, а второто да пощади Роберта да не вижда лицето му.

За разлика от баща си, Максимилиан Уулф винаги плащаше дълговете си.

 

 

По дяволите! Не можеше да ги открие. Макс дискретно търсеше Принс и младата му булка, Синтия, откакто бе напуснал балната зала. Мисли само за настоящето, Уулф!

Добре. Трябваше да предупреди младоженците да са нащрек. Все пак, за да предаде успешно съобщението, зависеше дали бившият му приятел нямаше да го събори в безсъзнание на земята през първите две минути. При всички положения мъжът щеше да иска да му се представят факти, а Макс не желаеше да разкрива прекалено много, докато не се изправеше лице в лице с Милисент. Нямаше начин Принс Чалмърс да приеме думата му сляпо, затова едно предупреждение и обещание за повече информация беше най-доброто, което можеше да направи.

След като прочете самодоволното, заплашително писмо, което Хелън Чалмърс бе изпратила в замъка му, нямаше съмнение, че и тя имаше пръст в тази работа. Но само признанието на Милисент можеше да докаже какво бе намислила старата вещица: да контролира живота на внуците си на всяка цена.

След като Макс пристигна в Калифорния и откри, че Милисент не бе дошла на сватбената церемония, нито на приема, той разбра, че тя сигурно е променила плана си.

Тръгна по тесен, празен коридор, но очевидно бе сбъркал посоката. Мили боже! Чалмърс не можеха да са тук! В отчаяние той удари с длан по стената. Самолетът му излиташе след час. Ако не можеше да открие Принс, ще трябваше да му се обади, когато се приземи. Трябваше да притисне до стената единствения човек, който можеше да свидетелства.

Макс спря до една отворена врата и с разочарование видя склад с чисто спално бельо и хавлиени кърпи. По дяволите! Трябваше да се добере до Милисент, но кое щеше да е най-добре…

Макс политна към вратата и падна в малкия склад. От етажерките върху главата му се посипаха хавлиени кърпи, докато се опитваше да се изправи и се извърти към нападателя си. Какво ставаше?

— Не мърдай, Макс.

Макс отметна една парцалива кърпа от главата си и се опита да се подготви. Познаваше този глас. Меката му, хриптяща интонация го бе преследвала през много самотно прекарани нощи… и бе така близо, че цялото му тяло тръпнеше, като че ли се събужда след дълбок сън. Отвори очи. Роберта бе застанала в средата на стаята, с гръб към затворената врата. Неговата примамлива, доверчива Роби в атлаз и коприна с цвят на праскова и крем, блестящи медночервени къдри и деликатно сърцевидно лице, за което тя си мислеше, че е прекалено заоблено. Погледът му се спря на косата й. Беше я подстригала. Точно преди всичко да пропадне между тях, той я дразнеше да извърши нещо наистина различно.

Да го нападне така в гръб, бе различно. Да го държи заложник… с оръжие… бе различно. Макс се подпря върху дръжките на метлите и опита да се успокои, но съвсем не бе готов за тази среща и вече губеше. Затворената стая миришеше силно на дезинфектанти и въпреки това можеше да се закълне, че сетивата му долавяха свежия, лимонов аромат, който тя обичаше. Изпита необходимост да се изсмее като луд. За пръв път от години Макс искаше да постъпи така, както се чувстваше: лудо.

Жената го мразеше. Само преди малко той окайваше липсата си на физически и емоционален интерес. Сега имаше доказателство, че обещанието му бе прокълнато, защото като че ли подходящата жена правеше всичко да изглежда различно. Сърцето му никога не е било свободно и сякаш тялото му го знаеше. Мили боже! Наказанието му щеше да е много по-мъчително, отколкото си бе представял.

Макс захвърли на пода кърпата, която стискаше в ръката си, и пристъпи напред.

— Не! Не мърдай, Макс. Говоря сериозно и ще те спра, ако трябва.

Замръзна от ледената нотка в гласа й. Нежността бе изчезнала и той се вгледа в нея. Тялото й бе изпънато, готово за нападение, и в малките й колебливи ръце, за чийто допир отчаяно бе копнял, държеше някакъв метален предмет. Зад тъмните рамки на очилата й той откри зелените очи, които за последен път го бяха изгледали яростно, а после се изпълниха с омраза. Същите чувства отново пламтяха в тях. Учуди се колко ли Роберта щеше да издържи в това положение, преди да побегне, и дали да се опита да я спре.

— Искам да ми отговориш на някои въпроси, Уулф. И ти обещавам, че ще ти създам много неудобства, ако се опиташ да си тръгнеш преди това.

Макс изведнъж преодоля стъписването си и проумя какво държеше в ръцете си. Жената говореше сериозно и той нямаше представа какво да мисли. Как можа да бъде толкова невнимателен и как щеше да се добере до Принс, след като пътят му бе преграден?

— Сълзотворен спрей ли е това, Роберта?

— Да.

— Следеше ли ме?

— Разбира се! Не си поканен, господин Уулф. Ти никога няма да бъдеш поканен на нито едно тържество на семейство Чалмърс. Разбира се, не можеш да си толкова глупав. Но точно в това е въпросът, нали, Макс? Ти въобще не си глупав и никога не правиш нищо, без да прецениш личната си облага.

Роберта присви бледорозовите си устни и го изгледа изпитателно. Нежна като че ли съвсем не бе подходящото прилагателно вече.

— Зная защо си тук, Максимилиан. Надежден свидетел те е чул да говориш по телефона за някакъв план да се отвлече съпругата на брат ми, а да изглежда така, като че ли тя си тръгва по собствено желание. В този момент властите вече са информирани, но не можех да допусна да ти дам шанс и да се измъкнеш. Доста си ловък в това. — Роберта хвана лакътя си със свободната си ръка и повдигна спрея по-високо. Не можеше да му има вяра. — Сега искам да чуя признанието ти. Искам да узная каква полза ще имаш, като причиниш болка на Синди и Принс по този начин. Ти дори не я познаваш! Не стори ли вече достатъчно? Няма ли жена, или шест жени, които да те чакат на някой плаж или ски писта някъде? Не подготвяш ли някоя бизнес сделка? Защо не оставиш семейството ми на мира?

Макс се съсредоточи да имитира, че свива рамене с безразличие, но изрече истината, изгаряща сърцето му.

— О, шери, чудя се дали наистина искаш да чуеш отговора на този въпрос.

Роберта се притисна към вратата, устните й се изкривиха в буквата „О“.

— Никога повече не ме наричай така, Макс. Предупреждавам те. Всичко, което се случи между нас, бе само игра от твоя страна, както и да е. Затова, моля те, не обиждай интелекта ми, като използваш думи без смисъл. Можеш да наричаш себе си „скъпи“ колкото си искаш, след като си тръгнеш от тук. Сега ми кажи какъв е планът ти за Синди.

— Мисля, че това е най-добре да бъде обсъдено с Принс, да? Ако можеш да ме заведеш при него, ще обясня каквото зная.

— Като че ли бих могла да ти се доверя за това, Уулф. Имаш късмет, че не ти сложих белезници.

Макс присви очи. Да. Защо просто не бе предупредила охраната? Всъщност, онази Роберта, която познаваше, никога нямаше да го проследи. Сега бе много по-силна. Забелязваше се по стегнатите й челюсти и напрегнатия поглед. Въпреки че слабото й тяло бе все още детинско, Макс току-що усети физическото й израстване и пъргавина. Бе много по-самоуверена от онази Роберта, която бе изоставил. Дори облечена в атлаз и дантели, той разбра, че тя имаше предвид единствено бизнес.

Може би бе достатъчно силна, за да чуе истината за това, което се бе случило между тях преди две години.

Макс сви ръката си в юмрук. Не. Беше достатъчна агонията му все още да я обича. Беше тук, за да върне дълга си, не да рискува да се въвлече в нов, още по-голям. Принстън щеше да го убие, ако имаше и най-бегла представа за чувствата му към Роби. Ами ако най-после бе настъпил моментът да освободи съвестта си и да поправи отчасти извършеното зло? Ако Роби узнаеше, че баба й е част от проблемите на Принс? Ами ако тогава се осмелеше да помоли своята изгубена любов да повярва, че Хелън Чалмърс безмилостно го бе изнудила и му бе наредила до най-малките подробности как точно да я изостави?

Това означаваше, че трябваше да разкрие трагичната грешка на баща си и истинската дълбочина на собствените си чувства. Гордостта му болезнено щеше да бъде наранена, а нямаше никаква гаранция. Точно в този момент не виждаше сигурен залог в своя ъгъл. Въпреки това Макс съвсем съзнателно отпусна ръката си.

Максимилиан Уулф бе комарджия. Проницателен бизнесмен, който печелеше много, защото не се страхуваше да рискува всичко. Какво му оставаше да губи? Как би могъл животът му да бъде по-празен? Сега, след като бе видял Роби отново — след като бе зърнал това, което бе изпуснал, щеше да полудее, ако си тръгнеше, без да опита. Струваше си възможността да я спечели отново — най-големият залог в живота му.

Макс се размърда леко и започна да обмисля отговора, който щеше да накара малката му мишцица да играе под свирката му отново. Майка му често го бе дразнила, че заради хубавата му външност жените си го представяха като безстрашен пират или загадъчен принц от приказките, които така обичаха да четат. Надявам се, мамо, поне веднъж глупавите ти наблюдения да се окажат верни. Защото ще се нуждая от цялото вълшебство, на което съм способен, за да накарам моята любима да повярва.

И ако след най-големите му усилия сърцето й останеше студено, тогава… Поне можеше да я остави свободна да открие любовта отново, без страх, че Хелън Чалмърс ще я отрови отново.

Но тази благородна постъпка трябваше да почака. Сега щеше да започне да я омайва.

— Колко смела си станала, Роби! Чудех се… докъде би стигнала да откриеш истината? — Макс бавно пристъпи напред и пъхна ръката си дълбоко в джоба на панталоните си. — Зная къде да открия отговорите, но те не могат да се узнаят без кураж. И не можеш да избягаш, независимо какво ще открием.

Роберта усети как китките й се разтрепериха. Вдиша дълбоко и прогони тръпката. Малкият спрей изведнъж стана невероятно тежък, но Макс току-що бе предизвикал слабата брънка, върху която бе работила така упорито, за да стане силна през последните две години. С малки, самоуверени стъпки, тя се бе изправила срещу баба си и бе накарала Принс да я признае за възрастна. Беше си изградила нов живот и бе решена да се придържа към него. Каквото и да кажеше или да направеше Макс, трябваше да посрещне предизвикателството му. Тогава, най-после, сърцето й може би щеше да е свободно.

Няма да бяга. Нито физически. Нито словесно.

Дори и при тази ситуация нещастните й сетива като че ли долавяха слабия мирис на сандалово дърво, което той обичаше. И въпреки че стоеше така близо, тя можеше да види гъстите, черни мигли, които така бе мечтала да бъдат нейни… и копринените мустаци, галещи устните й като перца… и широките рамене, които… Роберта притвори очи. Трябваше да докаже себе си, а не да загуби отново.

— Бих направила всичко, за да помогна на Принс, и съжалявам, че избягах през онази нощ в градината, Макс. Съжалявам, че не изясних цялата жалка история. Щеше да бъде по-добре да видя лицето ти и да чуя решението ти, отколкото да го прочета. Но, изглежда, всички ме мислеха за твърде крехка, твърде емоционална, за да понеса твоето отблъскване. Сега зная, че в действителност са ме мислили за твърде слаба. Убедена съм, че баба се е опасявала да не ти дам втори шанс. Можеш ли да си представиш, Макс? — Тя въздъхна и поклати глава. — След постъпката ти, която красноречиво показа на света какво мислиш за годеницата си, стайно цвете, тя се страхуваше, че мога да се покажа още по-голяма глупачка и да те помоля да се върнеш.

— Предполагам, че и аз избягах, но ти никога не направи опит да се видим отново и това казваше всичко. Все пак, сега положението е различно, сега и аз съм различен. Искам всичко между нас, между твоето и моето семейство, да се реши веднъж завинаги. Няма да седя настрани и да позволя други да управляват живота ми. Особено ти. Дори баба ти трябва да приеме това, откакто започнах да работя за Принс. Кажи ми какво имаш предвид и аз ще ти кажа дали си заслужава.

Макс отговори с бегла усмивка. Съвсем лекото изкривяване на устните му достави необяснимо задоволство в сърцето на Роберта. О, внимавай, Роби, момичето ми. Не искаш да виждаш реакциите му. Не искаш нищо друго, освен верни отговори.

— Искам ти…

— Какво? — заекна тя предателски. Устните му се извиха отново. Не беше добре.

— Искам… да дойдеш с мен в Сейнт Томас. Милисент Смайт знае доста изобличителна информация по този въпрос и мисля, че е необходимо да я чуеш точно.

— Мили боже! — Роберта разпери шокирано ръце. — Какво ще си помисли Синди? Семейството й е замесено? Как биха могли да сторят подобно нещо? Не ме интересува колко студени са взаимоотношенията им, невероятно е… О, милост, Лилит! Франк ще убие Лилит, ако е излъгала. Тя каза…

— О, тя е издала името ми, нали?

Роберта размаха спрея.

— Кажи ми истината, Макс. Наистина. По телефона е чула теб, нали? Ти също си замесен.