Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (16)

Глава седма

Все още не се бяха върнали. Все още не се бяха върнали. Все още не се бяха върнали.

Мил и Франклин бяха излезли от часове. Беше почти два след полунощ и Лилит се чувстваше като идиот, скрита сред сенките на верандата. По дяволите, че началото на сеансите при психоаналитика й не можеха да започнат по-рано. Тя придърпа кашмирения шал над раменете си и се облегна върху парапета от ковано желязо. Под меката светлина на луната белият метал приличаше на изящна плетеница от дантела, обграждаща имението, отделяща го от дългите склонове на хълмовете, които се простираха наоколо като старомодна пола.

Или палатка.

Лилит въздъхна. Беше в лоша форма. Времето не бе подходящо да се изправи нито срещу Милисент, нито срещу Франк. Изведнъж почувства, че не иска да знае и най-малката подробност как той възнамеряваше да предразположи сестра й достатъчно, за да си признае плана за отвличането на Синди.

Но точно когато излезе от сянката и мина покрай басейна с италиански теракот, една френска врата се отвори и пред очите й се появи още един лош кошмар. Отново комплименти за Франк Хенсън. Хванати за ръка, единственият мъж, когото бе обичала — единственият мъж, който някога я бе отблъснал — се появи в романтичната нощ, изпълнена с уханието на гардении, заедно със сестра й. Лилит се притисна към гипсовата мазилка зад една палма в саксия. Шалът върху раменете й не я предпази от грубата повърхност на стената.

Притвори очи, но и това не бе от голяма полза.

— Франклин, скъпи, целуни ме.

Милисент използваше гласа си на Грета Гарбо и Лилит прехапа долната си устна. Мъжете падаха в краката й като верни кучета, когато тя се държеше по този начин. През всичките години досега Лилит не се бе вълнувала особено кой с кого се срещаше. През последните три години тя така се бе отегчила от малкото привилегировани, че почти се бе оттеглила от играта. Но това бе различно. Не можеше да понесе да види Франклин роб на сестра й.

Беше ужасно. Първо промяната във външния му вид, после обръщението му „сладураната ми“, а сега това! Дори най-лошите доведени сестри не заслужаваха подобно отношение. А тя се опитваше да се промени. Опитваше се да изпълзи сама от този леден затвор и да се превърне в истински човек.

Преди няколко дни, когато Шанън си тръгна, Лилит се питаше дали болката и загубата означаваха, че изпитва истински чувства, които няма да избледнеят с времето. Споменът за Шанън все още бе жив и тя бързо започваше да става експерт да изживява болка и загуба.

— Франклин, зная, че ме желаеш. Хайде да се качим горе.

Лилит подаде главата си зад няколко палмови клончета.

Милисент се бе увила около Франк като боа, ръцете й бяха на врата му, неговите на талията й. Веднъж бе споменал, че би направил всичко заради Принс, но това бе прекалено. Всичко трябваше да е само игра. Франк ненавиждаше жени като Мил… като нея. И какво стана с целувката им и всичките му приказки за вълшебството? В очите й напираха сълзи и тя премигна бързо няколко пъти, за да ги преглътне. Добре, лъжата й рязко бе променила потенциалната им връзка, но ако Франк Хенсън бе така непостоянен, тогава нямаше право да я критикува.

— Мили, момичето ми, просто не мога да си позволя да се държа с една истинска дама така. Някои от онези негодяи, за които ми разказа тази вечер, биха го направили, сладураната ми, но аз не искам да ме бъркат с този тип мъже. Нека да не прибързваме.

Мили, момичето ми! Милисент мразеше да я наричат Мили.

— О, Франклин, ти си такъв мъж, за който малките момиченца мечтаят, когато четат приказки. — Мил се изхихика като слабоумна, повдигна се на пръсти и го удари гальовно, докато Лилит си мислеше, че дробовете й ще се пръснат. С нов кикот, тя се откъсна от него и побягна към къщата. Грета Гарбо се бе превърнала в Шърли Фийни и това съвсем не бе неприятна гледка. Всеки мъж, който можеше да си падне по това, заслужаваше юмрук в главата.

— Можеш да излезеш сега, Лилит… Да, зная, че си там. — Франк въздъхна и пристъпи към белия парапет, като прекара ръка през косата си. — Не зная как съм разбрал, но зная, че си там.

Лилит бавно се появи и застана сред бледия кръг, образуван от светлината на луната и танцуващия пламък на една стенна факла. Беше загърната в нещо меко, което отразяваше цвета на луната и косата й, и Франк си помисли, че цялата е обсипана със сребро. Различна като деня и нощта от изкуствената си сестра. Само преди един ден никога не би повярвал, камо ли да забележи разликата.

Франк затвори очи, отвори ги и опита отново, но Лилит изглеждаше същата и така красива. Но тя го бе излъгала! Не трябваше да забравя, но дори и така да беше, тя не бе като Милисент. Последните кошмарни часове не бяха оставили никакво място за съмнение по въпроса, колкото и да му се искаше да го отрече.

— Изглежда, че двамата сте имали доста плодотворна вечер, Франклин. Кой ли би си помислил, че притежаваш такова мощно тайно оръжие?

Той се намръщи от острия й сарказъм и бавно извади неизползваните си очила от джоба на сакото.

— Тя се хвана на въдицата, Лилит. За някои хора това е всичко, което искат да видят. Това е всичко, което има значение. — Франк извъртя главата си, за да види реакцията й. — Би трябвало да знаеш какво е усещането. — Защо правеше това? В края на краищата, той знаеше защо все още търсеше връзка с тази жена.

Защото той също не бе съвсем честен. Защото бе мислил за нея цял ден. Чудеше се как въобще щеше да престане да помни. Изпитваше физическо отвращение от играта, която водеше със сестра й, и от начина, по който заблуждаваше хората. Беше изтощен и трябваше да бъде себе си отново. Нуждаеше се от някой, който можеше да разбере за какво говори. Как се чувстваше да бъдеш стока, символ на положение, а не човешко същество.

— Прав си, Франк. — Тя направи пауза, повдигна рамене, като че ли се отказваше от нещо, и после се усмихна тъжно. — Зная точно как се чувстваш. Предполагам, че точно за това си сменил обвивката си. Съжалявам, че трябваше да изиграеш това заради Милисент. Мога да позная колко много те притеснява. И независимо дали е възможно да ми повярваш, или не, напоследък разбрах колко деморализиращо е това. Колко е трудно да се придържаш към истинското си аз. — Тя говореше без следа от притворство в думите си. Приближи се до него и взе очилата му. Той замръзна на мястото си, усетил я до себе си.

Повя лек бриз и той не можеше да изрече нито дума, само наблюдаваше как тя си играе с неговата защита, с неговата лъжа, с неговата маскировка и несъзнателно я прибра в джоба си. Вятърът развя роклята й, разпиля кичур коса около лицето й. Очите й блестяха като свещи в тъмнината и Франк трябваше да стисне силно желязното перило зад себе си. Господи, помнеше вкуса й, допира до тялото й и се бореше с потребността си да прогони спомена за Милисент с тази жена, която някога така приличаше на сестра си. Тази жена, която бе имала смелостта и силата да се опита да се промени съвсем сама.

Да, беше го излъгала. И в началото му бе трудно да се съсредоточи върху действията си да манипулира Милисент, да потисне измамените си чувства. Но ако се попиташе сега, ако беше на нейно място, щеше ли да постъпи различно?

Франк проследи напрегнатите черти на лицето й и си помисли за собствените си терзания, когато кариерата му свърши и той вече не беше златното момче. Беше станал отново човешко същество, защото имаше семейство и приятел, които наистина се вълнуваха за него. Лилит изминаваше този път съвсем сама.

— Искам да знаеш, че аз… — Той спря и потърси очите й в тъмнината. — Мислех си за онази нощ и колко е трудно да предадеш семейството си. Аз бих предпазил Принс, независимо от цената. Не мога да допусна чувствата ми да го изложат на риск, но си мислех за твоята страна. След днешния ден зная едно нещо: ти не си като Милисент. — Франк би се заклел, че долови промяна в дишането й, и значението на този факт съвсем разколеба намаляващата му решителност. Нима мнението му имаше такова значение за нея?

— Тя най-накрая ми разказа, че е искала да си отмъсти на Синди, и по-късно, когато пийна една чашка повече, спомена, че тя самата е била подведена и измамена. Но който и да е човекът зад цялата тази история, това със сигурност не е Макс. О, тя го мрази почти толкова, колкото мрази и Принс. Изглежда, че французинът я е излъгал също, че ще накара Принс да изглежда като глупак на сватбеното тържество.

— Но дори и пияна, това е всичко, в което Милисент е участвала. Макс самият ми каза, че тя категорично отрича какъвто и да е план за отвличане и трябва да призная, че й вярвам. — Франк сви ръка в юмрук и удари парапета. — В цялата история има една липсваща брънка, Лилит, и трябва да я открия до утре вечер. Тогава трябва да се прибера вкъщи. Необходимо ми е другото име. Името на човека, решил на всяка цена да причини неприятности на Принс, като направи така, че да изглежда твърде вероятно да са въвлекли най-безмилостния му конкурент в бизнеса, Каин Девлин. Не зная дали бих могъл да се преструвам със сестра ти. Доста ми е трудно да отбивам атаките й. — Франк се загледа към океана и въздъхна леко.

Лилит се притисна към декоративната решетка от ковано желязо, докато почувства болка в гърба.

— Веднъж спомена, че би направил всичко за Принс, Франк, но моля те, дори Мил не заслужава да бъде използвана по този начин. И не си мисли, че стоя тук, забравила как се опитвах да те заблудя с тялото си. Признавам, че тази техника ми е помагала в миналото, но никога не се е получавало. Едва сега го осъзнавам. Моля те, не повтаряй грешката ми. Ти си прекалено добър човек. Въпреки че аз никога не съм правила нищо повече, освен, играейки, да насърчавам мъжете, не беше правилно. Нищо значително не може да се получи от подобен начин на мислене. Трябваха ми няколко самотни години, за да проумея това най-накрая.

Лилит повдигна умоляваща ръка към него.

— Позволи ми аз да узная името, Франк. Не трябва да се измъчваш с проблемите на семейството ми повече. Кълна ти се, че можеш да ми се довериш. Ще го узная преди края на партито и тогава ще можеш да направиш това, което трябва. Аз… аз трябва да съм тази, която се изправя срещу цялата истина. Не искам да правя същата грешка, която направих с теб. — Тя замръзна, думите увиснаха във въздуха между тях.

Франк отчаяно се опитваше да не чуе молбата й. Не й бе дал възможност предишната вечер да му обясни. Предложението на Лилит за бъдещата сцена между нея и Мил бе обречено. Колко лесно щеше да се разруши единственото семейство, което е имала? И колко щеше да я нарани, като открие, че семейството й не се вълнуваше от нея?

Само преди няколко часа Мил недвусмислено бе показала омразата си към Синди и съжалението си към Лилит. Ръцете й се бяха плъзнали провокативно по тялото му и го бе помолила да й повтори отново, че само е използвал Лилит. Замаяна от алкохола, тя шепнеше:

— Аз съм най-красивата сестра. Мога да отнема мъжете им по всяко време.

Той измънка нещо, което би трябвало да потвърди думите й, и съвсем целенасочено започна да я разпитва. Тогава Милисент му разказа за обещанията на Принс, за коварството на Синди и недостатъците на Лилит. Франк бе принуден да изтърпи неочаквано горчива целувка, преди Мил да се засмее и да му съобщи какъв късметлия е, че го е спасила от безсъвестната си, нахална сестра. Всъщност, можеха да й го върнат, като я изложат публично. В края на краищата, Милисент се изкиска в ухото му, сестра й бе живяла като монахиня от векове. Само този факт доказваше колко е странна.

Франк наблюдаваше Лилит, като остави тишината да ги обгърне. Дали Милисент казваше истината? Нима и Лилит, като него, бе открила същата празнота в случайните връзки и повърхностния секс? Нима имаха еднакво отношение и по този въпрос? Току-що бе чул истината. Франк отклони погледа си, неспособен да помръдне нито мускул на тялото си. По дяволите, двамата бяха пламнали от страст, а тя го бе видяла само предрешен, както Принс казваше. Променената му външност не бе повлияла върху реакцията й въобще.

Но дали щеше да се отърси от миналото си, както той го бе сторил? Можеше ли да я попита и това? Господи, искаше му се да си замине още тази вечер. Не искаше да стои тук под тропическата лунна светлина, целият изгарящ за една жена, която можеше да се окаже илюзия. При тази ненормална мисъл той почти се изсмя. Повечето мъже мечтаеха да бъдат на подобно романтично място със съвременна принцеса от приказките. Но Франк си мечтаеше за истинската жена, която бе открил в принцесата.

Защото, Господ да му е на помощ, но обичаше тази жена и бе обзет от странното впечатление, че само той можеше да спаси Лилит и да я освободи.

Можеше ли да бъде по-голям глупак?

Франк се облегна върху хладния парапет и усети спойката на метала под пръстите си. Какво да прави? Обърна глава и се взря в лицето, което го бе преследвало цял ден. Като че ли лекият бриз изведнъж започна да му нашепва: „Кажи й какво чувстваш. Кажи й! Кажи й!“. Но думите заседнаха в гърлото му. По дяволите, бе видял колко далеч бе стигнала Лилит. Франк забеляза как очите й се разшириха, веждите й се повдигнаха въпросително от безмълвния му поглед. Господ да му е на помощ, но той беше лицемерен. Какво щеше да прави, ако никой не бе повярвал, че е способен да се промени? Любовта му бе безполезна и плитка без пълно доверие. Не можеше да каже на Лилит нищо.

— Слушай, Франк — изрече смутено жената. — Очевидно не желаеш да говориш, но знай, че въпреки всичко аз ще се оправя с Милисент и ще помогна на Синди. Трябва да го направя. Това е единственият начин да започна нов живот. Променям се, въпреки че сигурно няма да съм твърде добра известно време. — Тя се поколеба и се загледа в ръба на ефирната си рокля. — Предполагам, че след последните няколко дни вече знаеш това. Както и да е, можеш да се върнеш назад или да съжаляваш за всичко, което си ми казал — всичко, което се случи между нас — не мога да те спра. Но няма да ти върна шнолата пеперуда и това, което означава за мен. Вярвам в пеперудите. Това е всичко, което имам.

Краката й трепереха и тя се облегна върху оградата от ковано желязо, пъхна очилата му в джоба си и хвана краищата на шала си. Франк стоеше неподвижен, като че ли не бе чул нито една нейна дума. И някъде дълбоко в нея се появи мисъл: „Кажи му. Кажи му какво чувстваш“.

Но страхът задуши думите й. Неочаквано появилият се силен вятър накара Лилит да отстъпи назад, тя се подхлъзна и полетя с главата надолу от верандата.

— Франк!

Мъжът се стрелна като светкавица. Тя падаше, и изведнъж бе хваната, хваната близо до силните мъжки гърди и сърце, което туптеше силно, от здрави, отчаяни ръце, които се движеха почти грубо по гърба и раменете й. И двамата бяха коленичили, лицето на Франк бе призрачнобяло. За миг погледите им се кръстосаха и нищо не остана скрито. В този миг на почти пълна загуба чувствата, изпълнили сърцата им, не можеха да се отрекат.

Силният вятър намаля и отново стана нежен и топъл. Въздухът около тях бе наситен с аромата на гардения.

„Кажи му!“

Тя отвори уста, за да проговори… но Франк я покри с неговата, преди да е отронила и дума.

Ръцете му я придърпаха към тялото му и я притиснаха като стоманени въжета. Трептяща стомана! Лилит дори не разбра кой започна да трепери пръв. Устните на Франк се впиха в нейните, търсеха отговор, и тя ги разтвори и му позволи да проникне дълбоко навътре. За миг тя се остави на насладата и страстта, които само този мъж можеше да възпламенява. Беше си мислила, че никога няма да го изпита отново. Беше си мислила, че той никога няма да й прости.

Остра болка я прониза. Не бе изречена нито една дума за прошка. Нищо повече, освен дълг и заминаване. Лилит прогони всички мисли и прекара длани по стегнатите мускули на гърдите му. С влажни, прилепващи се устни, тя поглъщаше и засмукваше леко подутата му уста, докато Франк изстена и плъзна езика си над нейния, забравил всякаква болка. Лилит почувства вълшебството отново.

Това бе моментът. Сега! Сега! Сега щеше да му каже. Сега щеше да изрече думите, които никога не бе казвала преди.

— По дяволите! Какво правя? — Франк дишаше тежко, отскочи настрани и изправи и двамата. — Не трябваше да допускам това да се случва. Твърде много усложнения ще има. — Той отстъпи назад, наведе се и подпря ръце върху бедрата си. — Опитай се да узнаеш името на човека, който е подготвил заговора. Но независимо дали ще го откриеш или не, утре вечер си заминавам.

И той изчезна. И като че ли думите никога нямаше да бъдат изречени.

 

 

Лилит бе напудрена, парфюмирана, с прическа, и обожавана, обвита в леденосин атлаз, обсипан с диаманти, на път да провали партито на майка си. Но трябваше да го направи. Самолетът на Франк излиташе след два часа и той не бе научил името, което му трябваше. Лилит се колебаеше до една от вратите, водещи към верандата. Това бе нейният истински момент. Връзките със семейството й щяха да се разкъсат сега, може би завинаги. Пое си дълбоко дъх и пипна шнолата пеперуда, с която бе вързала косата си.

Първоначално искаше да докаже на Франк, че се е променила. Но сега бе много по-важно да го докаже пред самата себе си. Лилит се надяваше, че Бернард е изпълнил поръчението й и е довел майка й и сестра й тук.

— Лилит! Какво означава това? — попита настойчиво майка й в мига, когато вратата се затвори.

— Наистина, Лил — добави Милисент, внимателно седнала на страничната облегалка на фотьойла, където се бе настанила по-възрастната жена. — Гостите трябва да пристигнат всеки момент. Какво толкова неотложно има, което не може да почака? — Изящното й лице бе изкривено от гняв.

Лилит се стегна, за да нанесе удара.

— Искам да зная кой ви помогна за заговора срещу Синди и Принс.

— Какво? — възкликнаха и двете едновременно.

— Нито една от игрите ви няма да мине пред мен, затова не си правете труд. Познавам и двете ви много добре. И зная кога точно лъжете. — Лилит скръсти ръце и тръгна към разгневените жени. — Макс е изплюл камъчето, Мил. Зная всичко, с изключение на името на другия човек. А ако искаш това да не стигне до властите, по-добре е да ми сътрудничиш.

— Макс Уулф е скапан, негоден предател! Той…

— Милисент, тихо! — рязко я прекъсна Барбара, преди да се обърне към по-голямата си дъщеря. — Бъди разумна. Лилит не би направила нищо против семейството си. Не бъди глупава. Освен това, ако нещо навреди на нас, ще навреди и на теб! Почакай — тази сцена няма нищо общо с Франклин, нали? Предупредих те за него и Милисент. Време е да пораснеш.

— За бога, Лил — процеди Милисент и се изправи. — Ти никога няма да хванеш мъж като Франклин, затова не си и помисляй да ме отделиш от него.

Лилит почувства, че замръзва. Не беше заспала, не сънуваше и въпреки това леденият замък се затваряше около нея. Сърцето я болеше, защото през по-голямата част от живота й тези две жени представляваха единственото й определение за обич. А сега проумя, че те нямаха ни най-малка представа какво представлява любовта. Разкритието я нарани, но то също я и освободи. Лилит знаеше сега какво е любов и щеше да изгради новия си живот независимо колко време щеше да й отнеме. Но трябваше да започне с истината.

— Първо, искам и двете да знаете, че считам Синди за част от моето семейство. Бяхме ужасни с нея, но това ще свърши сега. Второ, майко, не бих могла по-малко да се интересувам как имиджът ни ще избледнее в пресата, ето защо не си мисли, че това ще ме спре. И, трето, права си, Мил. Никога не бих хванала мъж като Франклин и точно това е новото, скъпа сестричке — не искам такъв тип мъж. Разбира се, предишният грозноватичък Франк би бил съвсем различно нещо. Помислете си, дами. Искам да узная името и го искам веднага!

— Милисент, по-добре отговори на сестра си.

— Майко! Да не си полудяла? Не казвай нито дума!

— Няма да позволя вманиачаването ви да провали партито ми. Опитах се да бъда толерантна, но наистина, Милисент, Хелън Чалмърс не заслужава това. — Барбара се изправи на краката си, обути в сребристи обувки, и се обърна към Лилит с лице, представляващо неизменната й маска. Сигурно във вените й течеше ледена вода, а не кръв. Лилит отклони за миг поглед встрани. Бе така близо да следва жизнения път на майка си.

— Хелън потърси Милисент. Мислеше, че може да вразуми внука си и, честно, Милисент искаше да разбуни духовете. Предполагам, че бих могла да издам нещо, но приех, че ако чувствата между Синтия и Принстън бяха достатъчно силни, това нямаше да им навреди, а Милисент щеше да получи задоволство от отмъщението си и отново да си гледа живота. В момента преговаря за корицата на „Космо“, нали знаеш? Освен това, със сигурност вината не е наша, ако Хелън е стигнала толкова далеч.

Лилит дори не опита да затвори устата си. Какво би могла да каже срещу такова изкривено мислене? Майка й, сестра й и бабата на Принстън бяха жалки, подли човешки същества. Изведнъж гневът и яростта я напуснаха. Почувства се смазана, изтощена, дори нямаше сили да прояви съжаление.

— Добре. Ще съобщя тази новина на Синди и Принс лично. Сигурна съм, че вероятно ще я запазят в тайна, но ви предупреждавам, че ако те ми позволят, ще поддържам често контакти с тях. И ако някога узная нещо подобно, ще го раздухам в медиите на цяла Калифорния.

Милисент трепереше от ярост. Мина покрай Барбара й изкрещя в лицето на Лилит:

— Ти си предателка! Щях да ти предложа да бъдем двете на корицата и да помогна на западащата ти кариера, но забравѝ. Един ден ще съжаляваш, Лилит, но на нас няма да ни пука, чуваш ли?

Преди Лилит да реагира, Милисент протегна ръка и сграбчи шнолата пеперуда от косата й.

— Предупредих те, че това изглежда смешно! — Захвърли я в горещия басейн и размаха пръст във въздуха. — По-добре бягай, сестричке, защото възнамерявам да те представя като отминало величие в момента, когато приятелите ни започнат да пристигат. Никога отново няма да работиш.

Лилит почувства как омразата изпълва въздуха, когато френската врата се затвори с трясък след майка й и сестра й. С колебливи крачки тя стигна до старото си място зад палмата и се подпря на стената, като се опита да успокои дишането си. Сега беше сама. След няколко минути познатата къща щеше да се изпълни с познати хора, а след няколко часа всичко щеше да й бъде непознато. И хората щяха да бъдат непознати и тя… Лилит потри ръце по голите си рамене.

— Милисент лъжеше, нали знаеш?

Тя се отпусна върху грапавата мазилка. Милост! Дали Франк бе чул всичко? Лилит не можеше да говори. Нямаше какво друго да каже, освен думите, които я задушаваха от страх. Думите, които все още пареха устните й заедно с вкуса на онази целувка. Може би те бяха единственият й шанс да достигне до него, да си възвърне доверието му. Смееше ли обаче да рискува?

— Лилит? Чуваш ли ме? Милисент лъжеше за работата. Тя ми каза, че „Космо“ искали да сключат договора само ако ти участваш. Можеш отново да имаш всичко обратно. Сигурен съм, че едно обаждане на Принс може да оправи нещата.

Франк си пое дълбоко въздух и повдигна гъстите палмови листа, които прикриваха жената, която обичаше. Мили боже, беше така красива. Примамлива и рядка като син диамант. Огледа големите й, дълбоки очи, бижутата на ушите, шията и китките й, роклята, подобаваща за всяка истинска принцеса. Как си бе помислил да я помоли да се откаже от всичко това? Просто защото този свят го бе сдъвкал и изплюл, не означаваше, че въздейства и на другите по същия начин. По дяволите, нима тя не се оказа права. Той бе господин Съвършен, самодоволен тип.

— О, Франк! — прошепна тя, слагайки ръце върху кръста му. — Това ще нарани Принс и Синди толкова много. Как е могла Хелън да постъпи така?

Франк поклати глава, без да вярва.

— Лилит, семейството ти току-що също те нарани твърде лошо.

Тя махна с ръка.

— Но Синди не заслужава това.

— А ти?

— Аз… аз не мисля, че злата доведена сестра е кандидатка за щастлив край.

Франк пристъпи напред и усети палмовите клони да го милват по гърба. В очите на Лилит проблясваха сълзи и танцуващите светлини от факлите се отразяваха в тях. Уханната нощ разпростираше дългите си тъмни пръсти над пурпурно-златистия залез, като че ли бавно събираше цветовете в гигантска ръка. Франк изпита усещането, че и малкото цветове, останали в живота му щяха да се загубят със спускането на нощта. Защото, Господ да му е на помощ, той щеше да си тръгне и да остави принцесата си във вълшебната земя, където бе родена. Нито един от двамата нямаше да бъде щастлив да живее в неподходящия свят. А да вижда съжаление в очите й, щеше да го убие. По-добре всичко да свърши бързо и чисто.

— Ти си смела и красива жена, Лилит Смайт. И аз сгреших, ти въобще не си злата доведена сестра. Възхищавам ти се за това, което току-що стори.

Лилит все още не бе свикнала да гледа Франк право в очите. Красивото му лице се приближи до нейното и кехлибареният му поглед, заедно с неподправените думи, стигна право до сърцето й. Щеше да извърши най-смелото нещо през живота си и да изрази на глас най-дълбоките си чувства. Беше време да бъде истинската Лилит, каквото и да се случеше.

— Обичам те, Франк.

Настъпи непоносимо мълчание и Франк се отдръпна. Лилит с усилие задържа спокойното си изражение. Добре, може би той не я обичаше, но поне й се възхищаваше. Тя плесна с ръце и реши да каже всичко докрай. Заради себе си поне.

— Сигурна съм, че това е изненада. Но искам да знаеш, че наистина те обичам, Франк.

— Аз не принадлежа към твоя свят, Лилит, и не мога да те моля да се откажеш от него. Нещата между нас никога няма да се получат.

— Но аз не искам да принадлежа към този свят повече, Франк. Дай ми шанс. Моля те, опитай се да ми повярваш. — Тя преглътна и уви ръката си около неговата. — Ти си всичко, за което някога съм мечтала.

— Лилит, мисля, че чувствата ти са малко объркани от тези твои странни сънища. Как би могла да си сигурна за такава голяма промяна? — Франк се откъсна от нея и разпери широко ръце, погледна към себе си и отново към нея. — Това не съм аз, скъпа. Може би ти искаш само външността ми.

— О, Франк, не прави това. Не ме връщай обратно в леда, от който се опитвам да изпълзя.

Изведнъж по матовото стъкло на френската врата се почука.

— Извинете ме, госпожице Лилит — изрече Бернард, като кимна леко, докато излизаше на верандата. — Търсят господин Хенсън от Щатите.

Франк тръгна решително към дребния човечец.

— Франк, почакай! — извика Лилит задъхано. Той спря и погледна назад през рамо. Движението му напомни сцената на летището с Лилит и Шанън. Бързо прогони спомена. — Моля те, не си тръгвай, без да се сбогуваме.

Той кимна. Не смееше да говори.

 

 

Веднъж, в Монте Карло, Лилит бе наблюдавала един мъж да рискува цялото си състояние с едно хвърляне на зара. В залата бе толкова тихо, чуваше се туптенето на сърцата на присъстващите. Никога нямаше да забрави лицата им, изразяващи ужас и екзалтация. Някои го възприемаха за илюзорен човек, други го нарекоха глупак. Но точно в този момент Лилит мислеше, че знае какво е изпитвал наистина.

Да заложиш всичко. Да желаеш нещо толкова силно, че да не можеш да направиш нищо по-малко, освен да извървиш целия път. Франк си мислеше, че тя не възнамерява да изостави стария си начин на живот, но тя трябваше да му покаже. Той имаше право. Времето бе прекалено кратко за такава огромна промяна. Лилит се огледа дълго в огледалото в спалнята си. Това беше нейният зар, нейното хвърляне. Ако не се получеше? Добре, Лилит Смайт нямаше да се скрие от погледите на хората. О, не! Малкият й план щеше да гарантира превръщането й в главната клюка на деня за известно време.

Извъртя се леко настрани и притисна стегнатия си стомах с ръка. Ако наистина се бе променила, тогава трябваше да го докаже. Разполагайки с толкова кратко време, тя не можеше да измисли по-ефектен начин. Синди не би се колебала и изведнъж Лилит се почувства сигурна, че доведената й сестра щеше да приветства новата Лилит.

С няколко бързи движения, Лилит взе чантата, която Франк й бе дал, и пъхна тайното си оръжие в джоба. Нямаше да се върне в стаята си. Стигна до вратата. За последен път се погледна в огледалото и оправи пъстроцветния си шал, който щеше да върже на косата си. Трябваше да се върне до горещия басейн. Нямаше да замине без шнолата си. Може би беше смешно, но имаше чувството, че малкото красиво нещо се бе превърнало във вълшебен талисман. А ако някога през живота си се бе нуждаела от вълшебство, то беше именно сега.

„Любовта е цялото вълшебство, което е необходимо.“

С разширени очи, Лилит се завъртя с длан върху сърцето си. Господи, напрегната ли беше! Не беше добър признак да дочува разни неща — особено когато нямаше никой друг наоколо. По-добре да го направеше, преди да е получила други халюцинации, като вълшебница с магическа пръчица.

Въпреки че… думите й вдъхнаха нова надежда.

Тя си пое дълбоко дъх и се измъкна през вратата. Добре, пластмасовите обувки имаха някои недостатъци, но с тях щеше да се измъкне бързо от басейна и може би нейният принц щеше да познае, че обувката е точно по мярката.

 

 

Франк бе сложил чантата си на верандата, за да избегне ослепителното множество, обсипано с диаманти. Погледна часовника си. По дяволите, трябваше да тръгва към летището. Бяха го потърсили по спешност от офиса му, за да му предадат съобщение от Принс, да го посрещне на летището и да му помогне да проследят Хелън Чалмърс. Старата жена бе избягала и се предполагаше, че се е отправила към Сейнт Томас. Трябваше да тръгва, но къде беше Лилит?

Част от него искаше да се измъкне, но й беше обещал. Обещание на жената, която бе изрекла, че го обича. Франк усети как сърцето му се ускорява само при тази мисъл. Докосна колосаната си яка и черна вратовръзка. Този парад го влудяваше, с треперещи движения разхлаби възела и разкопча няколко копчета.

Франк забеляза в препълнената зала една стройна жена с платиненоруса коса с кървавочервени устни да го оглежда с неприязън. Франк усети, че кръвта му замръзва. Как можеше човек да издържи подобен живот? Обърна се и тръгна към една колона и почти стъпи върху най-голямата пеперуда, която някога бе виждал. Замръзна на място, когато розово-жълтият феномен на природата разпери крилца и кацна върху една помощна маса близо до задния вход.

Нещо така красиво и рядко не трябваше да попада в капана на тази къща. По дяволите, всяка минута, прекарана тук, бе желание за смърт. В мига, когато бедното създание бъдеше забелязано, сигурно всички щяха да се устремят към него, за да се възползват от него, което вероятно щеше да гарантира края му. Франк не можеше да допусне да се случи това. Тръгна бавно към вратата, като се молеше невинното насекомо да отлети по-далеч от тук. То бе така красиво, че не трябваше да се третира като стока или…

О, господи, Лилит!

Франк се подпря върху вратата и се загледа как изящната пеперуда се стопява в нощта. Жената, която обичаше, бе точно като тази пеперуда. Тя също не принадлежеше към тази къща. Не би оцеляла тук. Всичките му извинения за различията между тях бяха димна завеса за болката, която бе изпитал така отдавна. Болката, с която съдеше Лилит. Бе позволил на страха си да го заслепи за това, от което и двамата се нуждаеха. По дяволите, Принс по-добре да го бе ритнал отзад, вместо да му говори.

Почти си бе тръгнал от любовта, която бе търсил през целия си живот. Затвори вратата и се върна бързо обратно в залата, като нави маншетите си и захвърли вратовръзката си през рамо. Лилит го обичаше и той я обичаше и тя нямаше да преживее още пет минути, без да го узнае. По дяволите, цялото проклето парти щеше да го научи. Беше я оставил да поеме целия риск, после я остави да чака и ако трябваше, всеки ден през следващите десет години щеше да си плаща за това.

В мига, когато Франк стигна до средата на залата, усети, че нещо не е наред. Тълпата се бе скупчила около витото стълбище. Из стаята се носеше присмехулен смях и с нарастваща тревога Франк забеляза, че Милисент се бе качила на един стол. Тя долови погледа му, намигна му заговорнически. Очевидно Лилит не бе издала участието му. Какво ставаше?

Лилит, кралицата на красотата, се бе появила на партито с дрехите, които той й бе купил. И Франк никога не я бе виждал по-красива. Господи, тя бе толкова смела, така решена да докаже, че е вярно това, което му каза. Силният, злобен коментар на Милисент накара лешоядите да притихнат и Франк забеляза как стоическата маска от лицето на Лилит изчезва. Трябваше да я изведе. Веднага. Поне веднъж лицето и ръстът му улесниха нещата. Жените нямаха нищо против да ги отстрани от пътя си, а мъжете хвърляха по един поглед към раменете му и млъкваха.

Жената с платиненоруса коса се опита да го задържи, като впи изкуствените си нокти в бедрото му, а Милисент, очевидно мислеше, че той си проправя път към нея. Присви бронзовите си устни, като че ли отпращаше въздушна целувка, и му махна с ръка.

Но ръката замръзна във въздуха, а тълпата онемя, когато Франк вдигна Лилит, метна я на рамото си и я изведе през входа за прислугата.

— Престани да се съпротивляваш, жено — изрече той, като се опита да контролира люлеещите й се крака и да отвори страничната врата едновременно.

— Франк? Какво правиш?

— Слушай! — Той плъзна едната си ръка под широката рокля и я стисна за гладкото голо бедро.

— Франк!

— Добре, добре, сладураната ми. Стигнахме. — Той измина още няколко крачки и после преднамерено я плъзна надолу покрай тялото си, като се надяваше да наруши равновесието й достатъчно дълго, за да й признае какво изпитва към нея. Не се получи.

— Недей, Франк. — Тя размаха ръката си към него и отстъпи назад. — Да не си посмял да ме наричаш сладурана. Мислех, че означава нещо за теб и после ти…

— О, Лил. Зная. Казах тази дума точно когато бях седнал на дивана до Милисент. — Франк потръпна, когато зърна сянка от болка в сините очи, които обичаше толкова много. — В мига, когато думата излезе от устата ми, разбрах колко много означава. Бях се увлякъл повече, отколкото осъзнавах, аз също бях наранен. Не можех да повярвам, че това, което изпитвахме, е истина.

— Добре, получих си го! — изкрещя Лилит и тръгна към басейна с ръце на бедрата, после се завъртя гневно към него.

— Сега, сладката ми…

— Почакай! За твоя информация, Франк Хенсън, може още да не съм станала, но някой ден ще бъда истинска като теб. Само че ти ще съжаляваш, ако чакаш толкова дълго, за да ми повярваш. — Тя махна с ръка към него и продължи. — Обичам те, упорити човече. Обичах те и преди да зная, че можеш да изглеждаш така.

— Лил…

— Почакай! — Лилит преглътна сълзите си и се опита да запази спокойствие. Ако това не се получеше… ако той не можеше… Тя бръкна в джоба си и извади очилата на Франк с тъмните рамки. С бързи движения махна контактните му лещи и погледна изненаданото му лице. Застана пред него и усети как в гърлото й заседна бучка.

Той не помръдна, докато тя сложи очилата му и прекара пръсти по бузите му.

— Не ме е грижа с какво си облечен, Франк — прошепна тя, като сложи ръка върху сърцето му. — Винаги ще обичам това, което е тук, вътре.

— Лил? — Франк спря и уви пръстите си около китката й. — Свърши, нали?

Тя кимна и повдигна учудена вежди.

— Спомняш ли си, когато ти казах преди няколко дни, че не мога да свърша тази задача без помощта ти? — Тя кимна отново. — Е, мисля, че не мога да изживея и остатъка от живота си без твоя помощ, сладката ми. Затова искам да ти кажа, че можем да го направим лесно, или трудно, но ти си вързана за мен. Омъжи се за мен, моя красива пеперуда. Обичам те.

— О, Франк — прошепна тя през сълзи и той я придърпа до себе си, помилва я по гърба, притисна устни до уханната кожа зад ухото й.

— Лил…

— Франк, почакай! — Тя се отскубна от него. — Шнолата ми пеперуда! Трябва да я взема, моля те. Не мога да тръгна без нея, а нямаме много време. Милисент е бясна.

— Аз ще я взема, сладката ми.

— Но аз съм с пластмасовите обувки, Франк, а ти си с „Армани“ и…

Франк стъпи във водата. Той забеляза подаръка, който не се въздържа да купи. Дори тогава, някъде дълбоко вътре в него, той искаше Лилит. Протестите й замлъкнаха и той се усмихна широко.

— Разбира се, любов моя, сега, след като спасих скъпоценната ти пеперуда, трябва да ме възнаградиш. Зная всичко за тези неща от онези приказки, които четях на сестричката ми.

Лилит се засмя и пристъпи до ръба на басейна.

— Искай всичко каквото пожелаеш, мой храбрецо.

— Все още не си отговорила на въпроса ми, скъпата ми. Ще се омъжиш ли за мен? Ще ми позволиш ли да сложа глава на възглавницата ти? Ще ме целуваш ли всеки ден до безкрайност и ще имаш ли деца от мен? Трябва да те предупредя обаче, че имам нещо безкрайно наум.

Очите й потъмняха и после засияха като пламъците на факлите. Лилит не се поколеба. Стъпи във водата и обви ръце около врата му.

— Да, Франк. Да, на всичко. Обещавам ти.

— Добре, тогава. — Франк се засмя и я целуна бързо по устните. — Трябва да отидем на летището, за да посрещнем Принс, но след това ще се оженим. Не ме интересува колко е часът.

— Принс е тук? Какво се е случило? Почакай! — изрече напрегнато Лилит. — Искаш да кажеш, че ще се оженим тази вечер? С мокри дрехи?

— Да. Пъстроцветната ти премяна и моя капещ „Армани“. Но не се плаши. Когато приключим с Принс, дрехите ни ще са изсъхнали на нас. И, сладката ми, ще трябва нещо много повече от влажни дрехи, за да ми попречи да те направя моя. Желая те, Лилит. Искам те завинаги. Знаеш ли, има няколко приказки, в които принцесите се опитват да се измъкнат, и аз няма да позволя това да се случи. Ще почакаме за медения месец, след като се решат проблемите на семейство Чалмърс.

— Малко ме е страх, Франк. Не искам да те разочаровам. — Тя преглътна и се опита да не трепери. Всичко, което някога бе искала, бе в ръцете й — любов, уважение, смях, грижи — но трябваше да е честна. Това беше истина и тя трябваше да се постарае повече от всякога.

Франк хвана лицето й в шепи и се загледа в очите й.

— Няма нищо, с което да не можем да се справим заедно, сладката ми. Освен това открих, че ти си принцеса от народа. Погледни само какво направи през последната седмица. Ти можеш да направиш всичко. В теб се крие някакво вълшебство.

— Какво?

Франк се засмя, извади я от водата и я целуна, докато объркването й премина в страст.

— Разбра ли какво имам предвид? Тази целувка ме превърна в нещо, което никога не съм предполагал, че ще бъда… в женен мъж.

Беше странно, но когато грабнаха чантите си и се промъкнаха зад къщата, Лилит си помисли, че дочува странен глас, който я бе изплашил преди. Озърна се за миг. Франк я стисна нежно за ръката, златистите му очи й изпращаха възпламеняващи послания. Никакъв лед повече. Топлата му, силна длан бе истинска. А гласът? Беше така приповдигнат, че Лилит остави думите да я успокоят, както вече веднъж го бяха направили.

„Ти откри вълшебството. Беше време, скъпата ми…“