Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (14)

Глава пета

— Ти, глупачка такава! Вие, богатите кучки, винаги си мислите, че можете да дойдете и да намерите малко развлечения, после да се измъкнете.

Господи, как се случи това? Лилит се бореше да си поеме дъх и се отбраняваше от две жестоки ръце. Не бе направила нищо повече — само се усмихна и попита Дежон дали не е виждал мъж, който да прилича на описанието на Максимилиан Уулф. Призна, че се е запознала с французина преди седмица в някакъв нощен клуб и по невнимание му е дала грешен адрес, когато той предложил да се срещнат на някое по-дискретно местенце. През последните няколко дни идвал ли е тук подобен мъж, който се е опитвал да я намери?

Дежон й бе кимнал и я бе поканил в офиса си, за да отговори на въпросите й по-спокойно. След това, без никакво предупреждение, я притисна към стената и започна да настоява да му даде нещо в замяна. Мили боже, бе постъпила глупаво като всяка друга жена. Два пъти в миналото й се бе случвало мъжете да бъдат по-настойчиви, но и двамата бяха добри и бяха спрели в мига, когато тя се ядоса. Лилит обаче съзнаваше, че гневът само щеше да възбуди Дежон повече.

— С мен ще прекараш много по-добре, отколкото с онзи надут парижанин. Освен това той вече си има две жени. Няма нужда от още една блондинка.

Лилит се задушаваше от противната миризма, която се разнасяше от този едър, мърляв човек. Мазната му черна коса и лукавите му тъмни очи й напомниха за невестулка, която си играе с мишка. Прасето бе видяло Макс и може би Белинда! О, господи! Блондинката би могла да бъде Мил! Мислите й обаче се парализираха, когато Дежон започна да раздалечава краката й, а едната му безформено дебела ръка жестоко стисна гърдите й.

Лилит изкрещя. Изкрещя, като че ли я убиват. Продължи да пищи, докато той махна противната си ръка и я удари през лицето.

Франк нахлу в тъмния задимен бар. Бе полудял преди четиридесет минути, когато откри бележката на Лилит.

„Мога да получа това, което ти трябва, Франк. Вече не съм изкуствена принцеса.“

Къде беше? Къде, по дяволите, беше? Прекоси препълненото помещение, без да вижда хората по пътя си. В един мрачен ъгъл забеляза един борец да го наблюдава подозрително. Франк бе по-висок от него с десетина сантиметра, но знаеше, че това не бе голямо преимущество. Нямаше време обаче да доказва това предположение. Трябваше да намери Лилит. Огледа залата, отчаяно търсеше някаква следа, когато мигновена фосфоресцираща светлина привлече вниманието му. Франк мигна и светлината изчезна, но на нейно място се забелязваше тесен коридор.

Без да се замисля повече, той се втурна нататък сред ритъма на калипсо и високите пиянски гласове, които отекваха в главата му и туптяха заедно със сърцето му. Сега, коя врата? Същата загадъчна светлина изведнъж се появи под средната и Франк мигновено разбра, че Лилит е от другата й страна. Натисна бравата, беше заключена. И тогава я чу да крещи.

Секунди по-късно вратата бе избита и Франк бе стиснал Дежон за гушата. Издърпа тази боклук от своето момиче и го захвърли върху дървения под.

Франк погледна с обезумели очи първо зачервената буза на Лилит, а после и треперещите й ръце, тя се опитваше да издърпа нагоре еластичната си рокля, за да прикрие почти голите си гърди, и той трябваше да се обърне настрани. Страхът и гневът вилнееха в него по-яростно от всяка буря, която бе изживявал, и той бе потресен от чувствата си, поразен от силата на реакцията си.

Трябваше да я изведе от тук, преди да е убил Дежон, или да изрече порой обиди, които не бяха уместни, но бяха верни. Проклятие! Някои места, някои работи не бяха за жени! Никога! Никога за неговата жена! О, господи!

Когато Франк успя да се овладее отново, той се завъртя към Лилит, усмихна се с последни усилия на волята си, хвана я под мишница и подкрепи треперещото й тяло, докато напуснаха бара.

 

 

Успя да седне и да изчака десет минути, след като се върнаха в мотела. Не бяха разменили нито дума, откакто Лилит сграбчи белия халат и се скри в банята, Франк седна на стола до бюрото и остави очилата си върху местния телефонен указател. Простря ръце върху гладкото дърво и подпря челото си върху тях. Изскърцването на отварящата се врата го накара да изправи глава, а сърцето му се изкачи в гърлото.

Изглеждаше така крехка, увита цялата в бяло, с разпусната коса над раменете. Босите й пръсти бяха подвити върху килима. Едната страна на лицето й бе тъмночервена и Франк стисна ръце.

— Какво си мислеше, че правиш? — попита той, като натъртваше всяка дума.

— Тридесетгодишна съм, Франк. Не съм дете, но постъпих наивно. Била съм в трудни положения и преди, и си мислех, че мога да се справя с това. — Тя се поколеба и се изкашля. — Договорихме се всеки да понесе своя дял от тежестта и ми се стори, че това е най-добрият начин да помогна. Съжалявам, че грешката ми те изложи на опасност. Мога само да кажа, че приемам вината за това, което се случи, и ти благодаря, че дойде да ме потърсиш.

Играейки си с колана, завързан през кръста й, Лилит се приближи до леглото си. Изглеждаше учудващо спокойна след преживяното. Прекалено спокойна и това започваше да притеснява Франк. Изправи се и се облегна върху бюрото, после кръстоса ръце пред гърдите си.

— Хубава, малка реч. Изнесе я така изискано, че започвам да се питам дали не е обичайно за теб да те нападат.

— Не! — Гласът й пресекна, очите й се разшириха и насълзиха. Франк забеляза усилието, което тя положи, за да се отпусне и да продължи. Тонът й бе равен. — Заради работата ми винаги трябваше да бъда внимателна. Предполагам, сега ще бъда по-добре подготвена. Майка ми обикновено ми казваше това след всяка преживяна трудност. И беше права. Няма смисъл да се тревожат другите. Просто използвай придобития опит.

— В случай, че се случи отново.

— Да. — Тя отметна пъстрата покривка и отпусна ръцете си. — Де… — Изкашля се отново. — Дежон е видял Уулф. Мисля, че е било в понеделник. Уулф е бил с две жени. Успях да науча, че едната е била руса.

Реакцията й истинска ли беше? Какво ставаше с нея? Трябваше да я притисне.

— Твърде лошо. — Смутеният й поглед се задържа за секунди върху него. — Имам предвид, че ако бе останала още няколко минути, би могла да научиш и имената им. — Франк сви рамене и неохотно разкопча ризата си, като през цялото време наблюдаваше чувствата, изписани върху бледото й лице. Устните й трепереха и тя ги стисна силно.

— Като си помисля сега, ако знаех, че си отвън… или ако… ако те бях изчакала и бяхме направили план… — Тя млъкна и седна върху матрака, сви колене до гърдите си и уви ръце около краката си. — Предполагам, че трябваше да направим това. Разбирам какво искаш да кажеш.

Франк пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и се застави да погледне през грозния прозорец в живота на Лилит, който тя току-що му бе разкрила. Мили боже! Тя не очакваше нито капка съчувствие, нито грам утеха. Съвсем прозаично приемаше факта, че той щеше да допусне да бъде наранена, ако това щеше да послужи на каузата му. Колко ли пъти през живота си е била заставяна да приема подобно нещо?

— Ще спя. — Тя си легна и му обърна гръб.

— Разбира се. Хей, Лил?

— Да? — Тя не го погледна.

— Това, което направи, беше истинска лудост, не трябваше да рискуваш, без да ти е осигурен тилът. Но си смела.

Отговорът й дойде толкова бавно, че Франк почти тръгна към нея. После дочу тихо, приглушено:

— Не достатъчно обаче, нали?

Той съблече ризата си и облече халата. По дяволите, беше истинска развалина. Тази бедна, страдаща жена се обвиняваше, че не е издържала по-дълго на насилието. Той само се опитваше да предизвика стария й начин на поведение. Защо не го бе обвинила? Ако го беше направила, може би щеше да се почувства по-добре. Един словесен двубой вероятно щеше да изразходи напиращата енергия, която бе завладяла тялото му. Напиращата енергия, която го подтикваше да приласкае тази опасна жена в обятията си и да се постарае тя наистина да постъпва добре. Защо бе останал необвързан толкова дълго?

Франк стоеше под горещия душ и съзнаваше, че времето изтича. Щеше да загуби, ако не прогонеше Лилит от живота си колкото е възможно по-скоро, защото тя му действаше, макар и да олицетворяваше всичко от стария му живот. Предпочиташе да остане необвързан след онзи период, когато му се повдигаше от празни връзки, които не водеха никъде. По дяволите, какво имаше вместо мозък? Това дори не беше връзка.

Беше време да се заеме първо със задачата си. Разбира се, задачата първо. Утре бе последният ден, в който можеше да остане в Сейнт Томас без никакви новини или следа. Трябваше да се свърже с Принс и да се раздели с Лилит, преди да се е случило нещо, което не можеше да се върне назад или бързо да се забрави.

Франк се отпусна върху стената до душа и прекара пръсти през мократа си коса. Как би могъл да върне или забрави истината, която се опитваше да отрече след онази целувка? Мислеше за нея като неговото момиче. Беше се появило без колебание някъде от глупавото му сърце. В неумелия си опит да я накара да прояви истински чувства, той се бе натъкнал на истината за топ модела Лилит Смайт. Тя бе убедена, че не заслужава ничии грижи… дори бе стигнала много по-далеч от това.

 

 

Лилит имаше чувството, че белите й дробове ще експлодират, преди Франк да влезе в банята. В мига, когато чу вратата да се затваря, тя се разрида. Против волята й горещите сълзи се отрониха от затворените й очи. Много отдавна не бе плакала истински. Като че ли гръдният й кош се разпадаше под бремето на годините, в които бе потискала чувствата си.

Не беше лесно да е благородна. Не го бе сторила както трябва и Франк бе гневен и разочарован от усилията й. Може би трябваше да се опита да издържи малко повече, но бе така отблъскващо, толкова противно. Така се бе изплашила, че още продължаваше да трепери.

Лилит изтри мокрите си бузи с опакото на ръката си и започна да вдишва през носа. Не би могла да издържи нова конфронтация, като запази външно спокойствие. Не беше така съвършена като Франк, но се опитваше. Каквото и да мислеше, поне й бе признал, че е смела, а това струваше много повече, отколкото да бъде изкуствена принцеса. В действителност — имаше опасност от нов порой сълзи — това бе най-многозначителният комплимент, който бе получавала от години.

Лилит замръзна, когато вратата на банята се отвори. Тогава осъзна, че по лицето й имаше влажни следи, които стигаха до възглавницата й. Нарочно задържа въздух в дробовете си, готова да преодолее страха и обидата. Както винаги.

Не успя обаче.

— Лилит? Добре ли си? — Франк стоеше на едно място, сложил ръце в джобовете на халата си, като се напрягаше да чуе този странен, предателски звук отново. Плачеше ли? Изчака в тъмното, бавно извади ръцете си и ги кръстоса пред себе си. — Отговори ми, Лил. Веднага! Или ще светна лампата.

— Добре съм. — Дишането й бе неравномерно и тя подсмърчаше.

— По дяволите! Не можеш ли да оставиш тази изкуствена маска и да си признаеш, че плачеш? Не ме интересува колко си богата или известна. Ти си нормално човешко същество, колкото и това да те притеснява!

— Не. — Гласът й потрепери. — Не съм! Не съм нормално човешко същество въобще. И не — не зная как да се променя и не зная как да накарам хората да ме харесват, и не искам да се страхувам, и не искам да плача!

Болката на Лилит заглуши всички предупредителни камбани, които звънтяха в главата на Франк. Бе разкрила същността си най-после и нищо не можеше да го спре да отиде при нея. Отново, в тъмното, той я търсеше върху матрака и напипа единия й гол глезен, но този път се настани до нея и придърпа съпротивляващото й се тяло към своето.

— Това е, Лил — прошепна той в копринената й коса с мирис на цветя. — Имаш пълното право да се страхуваш и да плачеш след случилото се тази вечер. Чувствата ти те правят човек, сладката ми. Дай им воля.

Държеше скованото й тяло в ръцете си. Тя не искаше да се отпусне до него. Нямаше да се размекне… И представата за ледения замък толкова бързо го завладя, че преди да се замисли, той вече действаше. Франк наведе лицето си към извивката на шията й и потърка току-що избръснатата си буза до гладката кожа, която ухаеше на неговия лосион с кокос. Усещането бе наелектризиращо и вероятно и тя го почувства, защото тялото й потръпна.

— Грешиш, Лилит. Ти се променяш. Забелязах след самолета и малката Шанън. — Докато говореше, осъзна колко вярно бе това. Колко различна бе тя от първата им среща. Това бе нещо, което тя трябваше да разбере, в което трябваше да повярва. И бе твърде вероятно той да е единственият човек на света, който можеше да й го каже. — Ти премина всички изпитания с мен, без да се предадеш, облече тези отвратителни дрехи, дори загуби…

Франк намери ръката й, свита в юмрук. От начина, по който бе свила пръстите си, изведнъж разбра, че всичките й красиви нокти бяха изчезнали.

— О, Лил. Попитай се преди няколко месеца щеше ли да се изложиш на подобно изпитание, за да помогнеш на доведената си сестра? — Той придърпа ръката й към устните си и бавно целуна всяко пръстче. Не можеше да се въздържи. — От всички хора, сладката ми, аз най-добре зная колко е трудно да се промениш, да намериш истинското си аз отново. Най-доброто начало е да поставиш някой друг на първо място. По собствено желание се изложи на риск в онзи бар, Лилит Смайт. Не можеше да направиш повече от това. — Франк придърпа юмрука й към бузата си, пръстите му се увиха около китката й. С палеца си започна да милва опакото на ръката й. — Просто не спирай сега и ще го постигнеш.

Започна така бавно, че Франк притаи дъх, за да е сигурен. Да, тя се отпускаше, разтапяше се. Сантиметър по сантиметър, Лилит разгъна пръстите си, докато нежната й длан се допря до лицето му. Франк си пое дълбоко въздух. Господ да му е на помощ — бе стигнал до ръба на нещо, което не би могъл да контролира…

И тогава тя заговори.

— Толкова ме е страх, Франк. Страх ме е, че е късно.

Ръцете му трепереха и той ги раздвижи надолу по стегнатия й гръб, колкото заради нея, толкова и заради себе си. Внимателно се обърна на една страна, придърпа я и тя съвсем естествено сложи свободната си ръка върху кръста му. Той разпери пръсти върху изящната й шия, за да придърпа ухото й по-близо до устата си.

— Спомняш ли си, че ти разказах за травмата си?

— Аха.

— Добре, нараних коляното си по време на един мач и това сложи край на професионалната ми баскетболна кариера.

— О, Франк!

— Не, това бе най-доброто, което можеше да се случи. Бях станал арогантен негодник, Лил. Така непреклонен към малкия си брат, че момчето почти съсипа здравето си да тренира и да получи одобрението ми. Но имах късмет, защото Принс и родителите ми помогнаха да преодолея главозамайването си. Щях да загубя много повече от баскетбола и петнадесет минути слава, ако не бях паднал. За мен не беше твърде късно, не е прекалено късно и за теб.

Лилит рязко обърна глава и Франк по-скоро усети, отколкото видя, че очите й потърсиха неговите в мрака.

— Как можеш да си сигурен? — прошепна тя.

Той знаеше какво й костват тези думи и не можеше да го извърта повече. Франк изпитваше чувства към тази жена. Между тях се бе създала връзка. Връзка в начина им на живот и, изненадващо, връзка на сънищата им. Връзка, която му се струваше така загадъчна, като приказките, които бе чел на малката си сестричка. И, по дяволите, предателското му тяло… но той я желаеше така силно, че дори зъбите го боляха.

Какво щеше да се получи от всичко това, не бе ясно. Но изведнъж, почти неустоимо, той се почувства задължен да достигне до нея по всеки възможен начин. Да я обвърже с искрената дълбочина на чувствата си. Времето бе така кратко, бе кратко от самото начало и почти изтичаше. Да разкрие сърцето си след толкова време не беше лесно, но не би могъл да направи нищо по-малко. И двамата трябваше да открият какво съществуваше между тях.

— Сигурен съм, защото виждам, че печелиш битката, която водиш със себе си, и се възхищавам на това. Възхищавам ти се, Лилит Смайт. Тази вечер, когато видях онзи боклук да те докосва, изпитах желание да го убия. Толкова съжалявам, че тази отрепка те нарани.

Мили боже, беше ужасно да усети усилието, което тя полагаше да сподави воплите си. Цялото й тяло се бореше да не даде воля на чувствата си, от което така се нуждаеше. Проклятие! Нима бе направил нещата по-лоши? Той се размърда отново, докато Лилит легна по гръб. Едната му ръка бе под нея, а той изправи тялото си под ъгъл, наведено над нея. Очите му привикнаха към леката светлина от уличната лампа под прозореца им. Виждаше неясните очертания на лицето й, прекара пръсти през гъстата й коса и нежно започна да масажира главата й.

Очи като тъмни, дълбоки кладенци наблюдаваха всяко негово движение, изпълнени с неизразимо желание, страх и самота. И Франк знаеше, че нещо много повече от случката вечерта я преследваше. Беше това мъчително, сладко чувство, което се зараждаше между тях. Почувства се като един от героите в приказките на сестра си. Силен принц, който можеше да се докосне до най-студените кътчета в душата на Лилит и да стопи леда.

— Знаеш ли, когато сестра ми беше малка и се удареше, обичаше някой да я прегърне, докато отмине болката, и винаги молеше за целувка, за да се почувства по-добре. Позволи ми да направя същото за теб, Лилит. Позволи ми.

Той се наведе и докосна така леко устни до нейните, почти като въздушна целувка. Тя не помръдна. Никак. Но по слепоочията й мълчаливо се стекоха сълзи. Целуна я отново, като този път притисна устни до нейните.

— Не трябва да преодоляваш това сама, сладката ми. Позволи ми да отнема част от болката и страха. Трябваше да те предпазя. Довери ми се да те пазя сега.

Франк наведе тялото си, докато гърдите му докоснаха меката заобленост на бюста й. Високото й стройно тяло така добре му подхождаше. Дъхът й на мента накара зажаднялото му тяло да трепери от желание, физическо и емоционално.

Силни вълни на копнеж се надигнаха в него. Усилието да се въздържа изгаряше въздуха в дробовете му.

— Между нас има връзка, Лилит. Не зная какво означава. Но ти казвам, че има. — Франк се отдръпна и махна пръстите си от косата й, задържа брадичката й в длан. — Не е лъжа, скъпа. Искам да помогна. Трябва да помогна.

Последва момент на колебание, напрегната тишина. Дочу я да преглъща, да си поема дълбоко дъх, преди да каже:

— Тогава ме целуни и ме накарай да се чувствам по-добре.

В мига, когато устата му се разтвори напълно над нейната, Лилит знаеше, че целувката в самолета не е плод на въображението й. Всичко, което ставаше, беше действителност, истинско чудо. Топлото, влажно, трескаво сливане на устните им отразяваше това, което бе почувствала вече веднъж. Сега обаче бе много по-добре, защото този почтен мъж бе открил нещо ценно в нея и тя цъфтеше от новото преживяване.

Цялата бе пламнала, трябваше да го почувства по-близо до себе си. Да изтрие спомена за грозните ръце, наранили я тази вечер. Лилит провря ръцете си между телата им, под халата му, и докосна косматите му гърди. Сърцето на Франк биеше като барабан под дланите й и тя засмука долната му устна, като я милваше с език. Освободи се от страха си и му се довери така, както никога преди. Целуна го с цялото си сърце.

Франк обезумя. Впечатлението, че му липсваше опит, напълно се разсея. Обсипа страните й, очите, носа с влажни, напористи целувки. Неоспоримото доказателство за желанието му се притисна към бедрото й, изгаряше я като факла през плата на двата халата. Лилит никога не бе изживявала нещо подобно. Каквото и да мислеха хората за него, той съвсем не бе недодялан. Досега тя беше имала интимни отношения само с двама мъже, но и двете връзки бяха краткотрайни, мимолетни. Нито един от двамата не я бе обичал. Те просто се домогваха по противен начин към славата й. Това, което й даваше Франк, бе всичко, за което бе мечтала като младо, невинно момиче. Той беше нейният Чаровен принц, оживял от приказките, попаднал в обятията й. Странна музика зазвуча в ушите й и тогава една от красивите, лековити ръце на Франк покри гърдите й.

Той съзнаваше, че това е прекалено. В минутата, когато ръката му си проправи път под халата й и хвана едната й гръд, разбра, че едва ли би могъл да се върне назад от ръба. Всичко ставаше така бързо. Имаше още толкова много неща, които трябваше да се решат, а той искаше да бъде на чисто, когато се любеше с нея за пръв път. Все още в сърцето му имаше известно въздържане. Уреди работата с Уулф и после… Франк изстена и откъсна устните си от нейните, отдръпна изгарящата си ръка от меката плът. Лицето му се сгуши в извивката на шията й и цялото му тяло се разтресе от желание.

— Не, Франк. Моля те. Ласките ти ме карат да се чувствам така добре. Правиш ме по-добра. Ти правиш всичко да изглежда по-добро.

— Ох, сладката ми. Радвам се. — Дишайки тежко, той целуна гладката й кожа. — Трябва да забавим темпото. Искам проблемите на Принс да останат зад гърба ни — искам първо да се реши това и после да се съсредоточим върху случилото се между нас. — Франк преглътна останалите думи. Искаше първо да мине срещата, която си бе уредил на следващата вечер — и искаше първо да си признае за своята малка измама — дегизирането си.

О, господи! Лилит замръзна с ръце около гърба му. Как можа да забрави? Дори поддавайки се на най-прекрасните чувства, изживявала някога, как можа да забрави? Силите я напуснаха, прилоша й и тя притвори очи ужасена.

„О, моля те, моля те, не позволявай това да се случи. Моля те, моля те, не ми отнемай това сега, след като узнах какво е любов.“ Любов? Господ да й е на помощ, беше вярно. Тя го обичаше. Лилит обичаше Франк. Как щеше да му признае, че го бе излъгала от самото начало?

Синди щеше да му каже.

— Но, Франк, трябва да… — Тя спря, вцепенена.

— Сладураната ми, аз също трябва. Повярвай ми. — Франк изстена, после се засмя, легна до нея и придърпа завивките. — Имаме много да говорим утре и ако изпитваш същото… — Той пъхна главата й под брадичката си и се потърка в косата й. — Това, което става между нас, е много специално, Лилит. Вълшебство. Искам да съм много внимателен и много сигурен.

Лилит притисна мъжа, когото обичаше, и остана да лежи в тъмнината, заслушана в дишането му, в случай че тази нощ се окажеше единствената, която имаше. Трябва да го накара да я изслуша още сега. Някакъв странен шепот й го повтаряше непрекъснато. Без съмнение, съвестта й, пробудена съвсем наскоро. Но за Лилит бе нещо съвсем ново да бъде благородна и тя бе сигурна само в едно. Беше страхливка.