Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (11)

Глава втора

Устата на Лилит пресъхна по време на бурното избухване на шефа на охраната. Франк Хенсън нямаше вид на емоционален човек. Нали все пак не бе реагирал ни най-малко на тактиката й. Сега обаче забеляза напрежението и чувствата в погледа му. Очите им изведнъж така се доближиха, че дори през очилата му тя видя кехлибарения им цвят и гъстите кафяви мигли, изсветляващи в края. Очи, които блестяха като въглени в съня й…

Тя потрепери и сведе поглед към двете дълбоки линии, очертаващи устата му. Натискът на всеки пръст, забит в раменете й, граничеше с болка и я принуди да приеме един много тревожен факт. Този мъж нямаше да се предаде. Под студената му външност се криеше истинска преданост и честност. Лилит се почувства малка и грозна в сравнение с него. И тогава стана дори още по-лошо.

— От Роберта зная, че отношенията ти със Синди никога не са били твърде добри. Каза ми също, че двете дори не се считате за приятелки, камо ли за семейство. Как някой може да не харесва Синди Чалмърс, не мога да проумея. Но, честно, пукната пара не давам за вашето съперничество. Ще се занимаем с това по-късно. Ако не си напълно изкуствен човек, няма да се бориш с мен. Ще проявиш достатъчно човечност, за да постъпиш правилно. Трябва да те предупредя, че ще заминем, независимо дали си съгласна или не. Ще последваме Уулф. Ти и аз, незабавно. Ти си единствената, която можеш да го свържеш със случилото се тук, и аз ще получа неговите отговори, а ти лично ще го разпознаеш.

Лилит премига. Премига отново. О, господи! Този арогантен, самодоволен човек щеше да й откъсне главата, ако бъдеше близо до него, когато се разкриеше цялата истина. Какво да направи? Може би щеше да успее да се изплъзне, щом пристигнеха в Сейнт Томас. В края на краищата, познаваше градчето така добре като петте си пръста. За момент Лилит изпита чувството, че е в капан. Като в съня си. Нямаше да я победи. Но засега бе прикована. Трябваше да изпълнява заповедите му, докато успееше да избяга, докато успееше да се чуе със Синди и Белинда. Лилит изгледа непознатия, нахлул така внезапно в живота й. Челюстите му бяха свити, изражението му — бдително, очите му не се откъсваха от нея. Изчакваше.

Разбра, че той не е сигурен кой път ще поеме. Не беше сигурен, че тя е човешко същество. Това подозрение я ужили като оса. Ужили я по същия начин, както това бе направила Белинда. Хубавката, приемливо красивата Белинда Браун, на която Франк Хенсън се възхищаваше. Внезапната завист, която я обзе, бе отблъскваща. Кога бе завиждала на някого за нещо, освен за първата корица на списанието?

Но тези дни бяха отминали вече. Мястото й бе заето от по-млади модели. И й остана прекалено много свободно време. Твърде много време без пътуване и работата, която да наруши безсмислената поредица от партита. И точно това бе започнало да я отдалечава от Милисент. Мил мислеше най-много за следващата седмица, докато Лилит бе започнала да се пита какво щеше да прави през следващите петдесет години.

Никога не й бе минавало през ум, че ще прекара това време, изгаряща от завист към жени като Белинда Браун. Не можеше да отрече, че изведнъж й се прииска да чуе Франк да говори благородни, хубави неща за нея. Господи, Лилит, това е истински абсурд. Но най-лошо от всичко бе, че не можеше да понесе мисълта да погледне златистите му очи, след като откриеше каква голяма част от истината бе скрила. Дотогава трябваше да е изчезнала.

— Добре, господин Хенсън — съгласи се тя, като се напрегна, докато той не я освободи от хватката си. — Нека да си взема малко дрехи и ще…

— Няма време, госпожице Смайт — прекъсна я той безцеремонно. Всички признаци на емоционалния му изблик бяха преодолени. — Искам само да оставя бижутата ти в сейфа на хотела. И без тях ще бъдеш достатъчна беля. Навън ни чака кола и ако побързаме, може да успеем.

— Не… почакай! Чантите ми! Не мога да тръгна просто така! — настоя тя, размахвайки ръце, а ръкавите на сакото му заприличаха на крила на прилеп.

— Разбира се, не — съгласи се той, като отново я стисна за ръката.

Лилит отпусна рамене и въздъхна с облекчение.

— Ще се дегизираш, за да не те познаят, останалото ще вземем по пътя.

Спря до вратата и й подаде тъмен, обемист вързоп. Плетена шапка и слънчеви очила? Лилит впери очи, отворила уста, в професора, който се бе оказал по-умен и по-силен, отколкото бе предполагала. Може би старите й инстинкти се бяха стопили, но все още това положение бе абсурдно. Слава богу! По някаква причина беше добре да знае, че в тази област Господин-съвършен бе така наивен, както другите мъже от този вид. Това й даваше надежда, че ще успее да избяга в Сейнт Томас.

Лилит притвори уста и с усилие се отпусна. Да се засмее в такъв момент на мъж като този, определено щеше да се изтълкува като аномалия в поведението й. Но вътрешно, където се бе научила да прикрива чувствата си, тя се смееше. Как можеше да си помисли само, че жена с вечерна копринена рокля, огромно мъжко сако, скиорска шапка и слънчеви очила щеше да остане незабелязана?

И докато ги караха към летището и най-вероятно към края на живота й, мисълта за типичната му мъжка липса и на най-малката представа за маскиране бе някак си успокояваща и насърчаваща. В края на краищата, може би все пак щеше да успее да се оправи с него.

 

 

Франк Хенсън имаше чувството, че е прегазен от камион. Не, от два камиона. Беше изтощен, чувстваше се виновен, че е предал Принс, защото бе прикован към тази вещица от световна класа. Не беше точната дума, която искаше да използва, но заради малкото момиче през едно място от него, трябваше да импровизира. Ако случайно „вещица“ се изплъзнеше от устата му, все пак щеше да успее да погледне майка й в очите, без да се смути.

Франк размърда дългите си крака и се усмихна на деветгодишното момиче, което отиваше на посещение при дядо си и баба си във Флорида. Шанън Шамблин беше тихо, добре възпитано дете с големи, изразителни сиви очи и чуплива светлокестенява коса. Въобще не изглеждаше ужасяващо, но Лилит, изкуствената принцеса, се криеше от нея в тоалетната, откакто разрешиха да се свалят коланите.

Беше го изгледала свирепо, като че ли е чудовище, когато стюардесата ги информира, че последните две свободни места са до дете. И Франк трябваше да разбере. Жени като Лилит Смайт не искаха да бъдат притеснявани от деца. По дяволите, те самите приличаха твърде много на деца, искаха цялото внимание за себе си, през цялото време.

Все пак вината бе негова. Честно казано, Франк бе объркан до известна степен. Тичаха към изхода, когато с ъгълчето на окото си зърна нещо странно да проблясва под сакото на един едър мъжага с каубойска шапка. Мисълта за пистолет проблесна в главата му така настойчиво, че той отдели няколко скъпоценни минути, за да предупреди охраната на летището да наблюдават човека. Знаеше, че „Нейно Височество“ все още го обвиняваше, че се качиха последни на самолета и трябваше да се настанят до детето.

Франк протегна единия си крак дискретно на пътеката и се обърна, за да погледне към вратата на тоалетната. Заето.

Е, със сигурност не можеше да остане там през целия петчасов полет. Знаеше начина да я изкара от там, но преценяваше плюсовете и минусите. Повдигаше му се само да се преструва, че са женени, но нямаше друг избор.

Пое си дълбоко дъх, прекара ръка през косата си и се изправи, като се движеше внимателно през малкото пространство към тясната врата на тоалетната.

— Сладурано? — каза той, като почука лекичко. Проклятие! Не бе наричал жена „сладурано“, откакто бе в гимназията в Северна Каролина. Франк бързо се озърна и доближи устата си до металната врата. Кимна, за да се увери, че уловката е необходима. — Сладурано, добре ли си там вътре?

— Кой си ти?

Гласът й бе разстроен и разтревожен. Франк се намръщи. Жените вещици обикновено не допускаха слабостта им да се забелязва. Не позволяваха да ги видиш изпотени, освен ако не постигаха нещо с това. Беше генерално правило.

— Сладурано, аз съм Франк, съпругът ти… Позна ли гласа ми сега?

— Не!

— Госпожо? — Франк се обърна към една стюардеса. — Мисля, че съпругата ми има пристъп на страх. Имате ли нещо, с което да отворя тази врата?

Той използва нещо подобно на отвертка, като говореше през пролуката.

— Сега, сега, сладурано, пусни ме да вляза. — Натисна вратата. — Няма нужда от фалшива скромност. — Провря главата си вътре и се стъписа от странната гледка — елегантната Лилит Смайт се опитваше да се скрие в един малък ъгъл от неръждаема стомана. Двамата приличаха на великани в страната на лилипутите.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска той.

— Как се осмеляваш…

Франк протегна дългата си ръка и запуши устата й. След това влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— Не си играй с мене и не се преструвай на обидена, Ваше Височество. И двамата знаем, че не си от скромните, затова си спести обвиненията и излизай оттук!

За миг Франк си помисли, че зърна болка в леденосините очи. Неочаквано почувства устните й да се раздвижват до дланта му и от слабото движение по ръката и гърба му полазиха тръпки. Отпусна ръката си и се опита да анализира реакцията си. Лилит Смайт бе красавица. Толкова красива, че тялото му не можеше да не го забележи. Но красотата й бе мъртва, защото всичко, което можеше да предложи, беше на повърхността и в замяна търсеше същото. След като повърхността се променеше, след като образът избледнееше… нищо не оставаше.

О, славата и парите бяха заразителни, Франк знаеше много добре. Всъщност той бе така пристрастен към този живот, че дори не бе разбрал как се бе променил и как тези промени се отразяваха на семейството му. И особено на малкия му брат. Франк започна да се замисля над това едва когато си бе счупил коляното в един мач. Кралят изгуби славата си.

Нито една от жените, с които излизаше на срещи, не му се обади. Нито една от тях не искаше да има нищо общо с него, след като забавите, славата и парите престанаха. Ако не бе семейството, което му прости и приятелството му с Принс, запазило се от времето в колежа, Франк не знаеше дали ще намери сили и вяра да изгради нов живот, нова кариера и нов образ. Като предпазна мярка бе променил стила си на обличане, прическата и бе престанал да носи контактни лещи.

Ако някоя жена не се заинтересуваше от вътрешността под обвивката, той със сигурност не би проявил интерес към нея. Последните четири години не бяха твърде наситени на изяви, но ако това му помагаше да държи настрани жени като Лилит Смайт, си заслужаваше. Малко самота бе нищожна цена, за да прогони отровната ябълка, Франк почти се усмихна. Беше с красавица от книгите, която му приличаше повече на зла вещица. Ако имаше само един от вълшебните тестове, за които бе чел като дете, със сигурност щеше да дешифрира повърхностното й поведение.

Майка му го бе предупреждавала да разграничава истината от фантазията, но вълшебствата и магьосниците винаги бяха вдъхновявали въображението му. И тогава собствената му мечта се бе осъществила и той си бе извоювал място в отбор от Националната баскетболна лига. Но приказният живот му бе показал грозната си страна, за която не бе предполагал. И когато вълшебството свърши неочаквано и истинският свят се стовари върху плещите му, той оцеля и откри, че да водиш почтен живот с истински хора имаше много по-голяма дълбочина и стойност, която продължава по-дълго от „щастливия край на върховете“.

Красотата бе само на повърхността и той никога отново нямаше да допусне да бъде заблуден.

— Франк? — Лилит бе сплела косата си така, че да подчертае изящната конструкция на скулите си и сенките, които се бяха появили под очите й. Неохотно той изпита известни угризения. Дори богатите и известните се изморяваха. Нощта бе пъклена и за двамата. Но какво искаше тя?

— Нека да поговорим на местата си, госпожице Смайт. Смешно е да стоим тук.

— Смешното, Франк, е да продължаваш да ме наричаш госпожица Смайт, след като накарахме хората да ни смятат за женени.

— Добре. Хайде да вървим, Лилит.

— Ще си размениш ли мястото с моето?

Неочакваният въпрос и детинското му съдържание нарушиха равновесието му и му напомниха с какъв тип жена си имаше работа.

— За това ли е всичко? Проклетото ти място?

Лилит се присви и плесна с ръце, като че ли се опитваше да реши следващия си ход. Облиза устните си и Франк присви очи.

— Трябва ми повече пространство. Никога не съм пътувала във втора класа преди. Имам клаустрофобия.

Франк оголи зъбите си.

— Затова реши да си опънеш краката тук, в тоалетната?

Лека розовина обагри загорелите й бузи. Все пак имаше малко останала съвест.

— Франк. — Тя изпъна рамене, доколкото можа, и го изгледа в очите. А той отново забеляза мигновена болка, този път примесена със страх. Но безразличието бързо ги прогони и на тяхно място се появи арогантността.

— Децата ме мразят. Не мога да седя до онова малко момиченце през следващите четири часа и половина. Ще полудея.

Почти го убеди. Дамите от висшето общество не обичаха децата, беше вярно. Децата разгадаваха мислите им твърде лесно и привличаха цялото внимание към себе си. Хмм. Това може би бе добра идея да изпробва това неизвестно качество. В края на краищата, след като пристигнеха в Сейнт Томас, щеше да му се наложи да разчита на нея поне малко. Може би щеше да е по-добре да изпита тази красавица.

— Да премерим ли краката си, госпожице… Лилит? — Той повдигна въпросително вежди. — Просто излез и се опитай да поспиш, за бога. Аз ще разговарям с детето. Няма да ти досажда.

Изведнъж самолетът подскочи и пропадна, като че ли управляван от лош кукловод. Франк се удари във вратата и отхвръкна отново, когато Лилит се прилепи към него. Ръцете й, скрити в ръкавите на сакото му, се увиха около врата му и още едно олюляване ги хвърли пак един към друг. Той почувства треперенето й и лудото биене на сърцето й до своето. Никога не бе държал толкова висока жена. Тялото й съвършено подхождаше на неговото. Лицето й бе заровено в извивката на врата му и той усети дъха й до кожата си.

Времето спря. Нищо друго не съществуваше, освен страха и адреналина, преминаващи от нея в него. Като че ли бе участник в остарял филм със забавени кадри. Нищо около него не изглеждаше реално. Жената, трепереща в обятията му, бе единствената му котва. Инстинктивно, Франк поиска да я утеши. Искаше да се успокои. Не искаше да умира сам и необвързан.

В този миг на просветление, той проумя мислите й. Най-голямото й опасение бе да живее сама и необвързана. Еднаквите им чувства го завладяха. Без да се замисля и за част от секундата, Франк придърпа Лилит по-близо до себе си. Три остри почуквания експлодираха до ухото му.

— Сър, моля ви, излезте и заемете мястото си незабавно. Капитанът нареди всички пътници да сложат коланите си.

Франк не погледна към Лилит, докато махаше ръцете й от себе си. Не искаше да я погледне в очите. Не искаше първото му впечатление от изкуствената принцеса да се промени. Искаше му се това да не се бе случвало. Не искаше да я държи нито дори секунда повече от страх да не усети нещо истинско отново в нея. Дори за чисто ново коляно не би си позволил да изпита нещо повече, освен отблъскващо съжаление, към тази смайваща светска красавица.

Но дали бе така неподатлив, както си мислеше? Проклятие! Може би нямаше да му се стори толкова ужасно, ако можеше да хвърли вината върху пищното й тяло. Дългите й нозе и изящни форми не го бяха трогнали преди. По дяволите, нещо друго се бе случило. Страхът бе пропукал маската й и неговите защитни прегради и за момент бе почувствал отчаянието и самотата й. И ги разпозна.

Франк се обърна, задържа вратата отворена и прикри реакцията си. Остана на пътеката, докато Лилит се олюля покрай него и се отпусна на седалката си, закопчавайки колана си с треперещи ръце. Самолетът потъна отново и Франк стисна юмруци, за да не протегне длан към нея. Мили боже, никога не бе позволявал страхът да прогони и последната му частица здрав разум. Опасностите, в края на краищата, представляваха част от работата му. Защо реагираше така глупаво спрямо някаква си богата вещица? Защо се вълнуваше дали някаква изкуствена принцеса се е изплашила до смърт? Може би защото означаваше, че не е толкова… изкуствена?

Уредбата се включи. Плътен, спокоен глас увери пътниците, че бурята е отминала. Още няколко минути и можеха да подновят нормалната си дейност в салона. Франк разтри носа си и очите под очилата. Беше развълнуван повече, отколкото му се искаше да признае пред себе си. Добре, щеше да си размени с нея няколко безлични фрази, а после да поспи или да се преструва, че спи, докато самолетът кацне. За известно време щеше да е най-добре да няма никакви допирни точки с нея.

Обърна се на тясната седалка и замръзна с отворени уста. Лилит и Шанън Шамблин стискаха ръцете си. О, да — той бе така отвратен от отношението на Нейно Височество към малкото момиче — като че ли бе по-висш от нея. По дяволите! Нито веднъж, докато самолетът се олюляваше, не бе помислил за състоянието на детето.

А Лилит го бе направила, независимо от твърденията й в тоалетната.

Светлината на таблото за инструкции светна и един звънец иззвъня три пъти.

— Виждате ли, госпожо? — Малка пухкава ръчичка с пръстенче потупа ръката на Лилит под измачкания ръкав на сакото. — Всичко е наред сега. Казах ви, че ще е така.

Франк почти глътна езика си.

 

 

— И така, Шанън, какво ще правиш с дядо и баба цял месец?

— Ще играем и ще ходим на къмпинг.

— Това звучи забавно. Разкажи ми какво харесваш най-много.

Лилит не можеше да повярва, че води така лесно разговор с дете. Въобще не беше трудно. Просто слушаше, наистина слушаше и след това задаваше въпроси, като че ли Шанън бе голям човек. Децата бяха хора: този факт някак си й бе убягвал през всичките тези години. Лилит предполагаше, че би трябвало да се чувства унижена, задето се държи така. Може би преди три месеца наистина щеше да бъде. Господи, преди три месеца така щеше да се е натъпкала с валиум, че нямаше въобще да усети, че лети. Не показвай страх на каквато и да е цена. Винаги се пази. Щеше да бъде в първа класа, на място толкова отдалечено от дете, колкото можеше да се купи с пари.

Поради тази причина Лилит дори не би помислила да тръгне на подобно пътешествие. Въздъхна и облегна главата си назад, като внимателно избягваше всеки възможен контакт с очи със свидетеля на истинското й унижение. Сигурността, която бе изпитала в тези силни, успокояващи ръце бе ужасяваща. Ужасяваща, защото не искаше да го пусне. Притвори за миг очи, потънала в спомена за своя герой, отблъскващ прилепналите й към него ръце, за да я остави колкото може по-бързо. Да я остави! Мъжете никога не искаха да я оставят и го правеха само по нейно настояване. Франк Хенсън не бе проронил нито дума оттогава.

Потръпна, като си припомни обвиненията му в хотела. Господи, нима си бе помислил, че му дава някакви аванси в онази тоалетна, приличаща на консервна кутия? Лилит вдигна ръка към поруменелите си бузи и случайно докосна рамото му. Притаи дъх. Той не помръдна. Добре ли беше или зле?

— Лилит, наистина ли ти помагам да се чувстваш по-добре?

За пръв път, откакто бе започнала битката между противоположните й страни преди месеци, Лилит почувства удоволствие от това уязвимо желание да позволи на някого да разгадае истинските й чувства.

— Разбира се, миличко. Всъщност, не съм се чувствала така добре от доста време. — Тя се усмихна сърдечно, неподправено и й намигна. Малкото момиче й отвърна със сияеща усмивка и Лилит проумя още нещо.

Трябваше толкова малко, за да се достави радост на това дете. Може би хората, които не обръщаха такова внимание на доларите, или стремежът да се изкачват към върховете не ги зашеметяваше, когато я погледнеха, също толкова лесно биха изпитали радост. Може би можеше да намери начин да се свърже с тях, тъй като нейният свят бързо губеше своя блясък и дори още по-бързо щеше да я погълне напълно.

Гнетящото безпокойство, с което живееше от онази нощ, когато бе чула Принс и Мил, я бе напуснало само два пъти. И то само от допира до откровено човешко съчувствие. Първия път беше, когато сладката Шанън я бе сграбчила за ръката по време на родеото на самолета. И другият — тя преглътна и не посмя да погледне — беше, когато Франк Хенсън я бе прегърнал.

За миг инстинктивната потребност на Лилит да прикрие чувствата си се надигна отново. Страхът бе най-лошият й враг, защото, ако се поддадеше, можеше да се представи в истинската си светлина. Начинът й на поведение бе да го потисне, да го заобиколи. Но не и този път. Пое си дълбоко въздух през носа и се приготви да благодари на този щедър малък елф. Проклета да е дяволската й гордост. По-правилно беше тя да успокоява детето, а не обратното.

— Наистина се изплаших, Шанън, а ти ми помогна да не се чувствам така самотна. — Лилит се напрегна гласът й да не трепери. Сълзи? Абсолютно не! Премигна и преглътна. — Хей, разкажи ми как е на къмпинг. Никога не съм ходила.

— Наистина? Но ти си толкова голяма. Нямаш ли вече баба и дядо? Мъртви ли са?

— Ами — Лилит се поколеба. — Предполагам, че вече съм доста пораснала. И баба, и дядо отдавна са мъртви. Но ми се иска да са ме водили на къмпинг като твоите. — Като че ли нейните щяха някога да се откажат от прислугата си. — Разкажи ми всичко за това, Шанън, и все едно, че съм там.

— Добре. А когато си имаш малко момиченце, можеш да я водиш и да я научиш на всичко, което ще ти кажа.

Стъписана, Лилит бързо си възвърна умението да се владее до съвършенство. Лицето й се превърна в камък. Изражението й обаче бе внимателно, проявяваше интерес.

През последните петнадесет години не бе мислила да има бебе. Веднъж, наскоро, след като Синди и баща й бяха станали част от семейството им, Синди бе говорила развълнувано да имат друго братче или сестра. Барбара Смайт Джоунс бе изпаднала в ярост в деня, когато Лилит бе споменала тази възможност и собствената си мечта да има дете, като стане по-голяма. Майка й я бе нарекла идиот и глупачка, че дори е помислила да развали фигурата си с бременност, за да има воденичен камък на врата си след това. Всъщност майка й бе прекъснала блестящата си кариера заради двете си дъщери.

Шест месеца по-късно Лилит бе започнала първата си работа като модел и безкрайните пътувания, за да се опита да компенсира недовършеното от майка си.

Но малкото момиченце, което свенливо бе взело ръката й и разказваше за спални чували и палатки, въобще не приличаше на воденичен камък. Приличаше на ангелче… или на сбъдната приказка. Лилит прогони всички съмнения, страхове и въпроси, които я очакваха напред, и се отпусна, за да се порадва на този невинен дар. Някой я харесваше.