Бронуин Улф
Вълшебната кръстница (10)

Глава първа

Лилит Смайт прецени, че познава Белинда Браун от почти осем години. Изведнъж осъзна, че през цялото това време бе мислила съвсем малко за нея. Перфектно — още една! Тя се държеше възможно най-царствено и Лилит реши, че е трябвало да я включи в списъка на познатите си преди известно време. Още по-зле за нея, да не поддържа социални контакти. Допреди три месеца въобще не би се вслушала в мнението на най-добрата приятелка на доведената си сестра и това откритие я прониза с изненадваща и обезпокоителна сила. Още по-тревожно бе, че докато Белинда продължаваше с ултиматума си да се информира този Хенсън, Лилит почувства предателска необходимост да се разплаче. Тя никога не плачеше. Това също бе обезпокоителна промяна!

След това, преди да се овладее напълно, като че ли странно, ниско тананикане изпълни въздуха. Настойчивото изражение на лицето на Белинда се замъгли и започна да избледнява. Нима щеше да припадне? Лилит стоеше прикована към изчезващия под и изведнъж видя блестящ облак, а не изисканите посетители на сватбеното тържество. Видя ледена стена, която представляваше част от замък. Приказен замък от детските й спомени. Бавно се приближи, всяка крачка отекваше по-силно в ушите й. Някой стоеше в тази ледена стена! Някой бе попаднал там в капан и изведнъж Лилит не искаше да вижда нищо повече.

Опита се да се отдръпне назад, но страхът, който от години я принуждаваше да се крие, се изкачи до гърлото й и не й даваше да диша. Не! Беше неприемливо да показва слабост, както винаги. Но напоследък губеше способността си да държи всичко под контрол. Чувстваше се така самотна, така студена и недосегаема. След тридесетия й рожден ден и годежа на Синди седмица по-късно, нещо странно започна да става в душата й… и тя като че ли не можеше да се обърне отново. Не можеше да се върне към тази, която беше, а не знаеше коя ставаше.

Премига и за част от секундата зърна синкавото лице сред леда. Беше нейното.

Всички мускули на тялото й се напрегнаха да избяга и после образът се стопи. Лилит премига отново и успя да се задържи на крака. Белинда продължава да издава заповеди за нея и Роберта Чалмърс, като че ли нищо не се бе случило, съвсем нищо. За миг й се прииска малко валиум, но Лилит бе приключила с това преди много години. Трябваше да си тръгне. Не трябваше да стане така комплицирано. Преди да успее да измисли някакъв отговор обаче, Белинда бе изчезнала, проправяйки си път през залата, пълна със смях и танцуващи двойки, които нямаха ни най-малка представа какво ставаше.

Лилит трябваше да се овладее. В края на краищата, тя бе отворила кутията на Пандора, като си бе отворила устата. Прибегна до заучената си поза на безразличие, прикри чувствата си и се съсредоточи върху външния си вид. Със стиснати зъби премълча думите, които напираха да излязат, и огледа стаята, докато преценяваше възможностите си.

Синди се бе справила доста добре. Струнен квартет свиреше валс на Моцарт, масите искряха от сребро, кристал, лъскави панделки и цветя. Основните цветове в залата — прасковено розово и кремаво бяха успокояващи, а розите разпръскваха уханието си в цялата бална зала на „Роял Армс“. Докато мълчаливо призна, че приемът се е оказал много по-добър, отколкото предполагаше, тревожна смесица на щастие и завист към доведената й сестра изплува на повърхността отново.

Потисна я. Твърде много неща достигаха до повърхността напоследък. Майка й и Милисент щяха да се изненадат, ако си бяха направили труда да дойдат. Но те очевидно организираха своя глупав отчаян заговор и не бяха дали избор на Лилит, освен да предприеме нещо и да ги спре. Ледени тръпки пропълзяха по гърба й.

Несъзнателно отметна коса над раменете си и сковано си придаде обичайната надменна фасада. Годините на строг контрол като топ модел я бяха научили, че нечии очи винаги я наблюдаваха и когато красотата бе входният ти билет, най-добре беше да виждат само нея. През цялото време!

Затова използваше всеки сантиметър от стройната си фигура в своя полза. Много отдавна бе научила, че лицето и тялото й осигуряват съвършен щит. Смущението задържаше хората на разстояние доста успешно. Лилит интуитивно зае объркана поза и се опита да реши докъде да стигне. Може би щеше да е достатъчно, за да спре развоя на нещата само като спомене името на Максимилиан Уулф. Замислено прекара пръст по диамантеното си колие.

Ако не бе попаднала съвсем случайно на Мил и Принс по време на годежа… Сестра й безсрамно се бе хвърлила на врата му, Принс я сграбчи за раменете и й каза, че обича Синди — наистина обича Синди! Милисент не бе в състояние да разбере това. Изкрещя, че ще съжалява, че един ден ще плати, задето я е унижил и подвел.

Лилит отпусна ръката си. Принс никога не бе давал никакви обещания на Мил, но когато тя се опита да посочи този факт на сестра си, отношенията им започнаха да охладняват. А сега тя щеше да разруши и малкото, останало между тях. Лилит си пое няколко пъти бързо въздух, единствения признак за вътрешните й терзания. Беше луда. Защо иначе щеше да прави това? Да обмисля унищожаването на единствения близък човек, когото имаше? Многото години с недостатъчност на калории вероятно най-после бяха потиснали онази част от мозъка й, която отговаряше за самосъхранението й.

Откакто обаче Синди и Принс се сгодиха, като че ли нещата я подтикваха — почти я принуждаваха да направи завой в нова посока. Обземаха я все повече и повече пристъпи на меланхолия, влизаше все повече и повече в спор с Милисент. Всъщност Лилит започна да намира сестра си толкова язвителна и така повърхностна, че беше страшно, защото, разбира се, преди това двете бяха неразделни и се заемаха с всичко заедно.

Първоначално и двете отказаха да бъдат сред гостите на Синди. И двете отказаха да помогнат в приготовленията. И двете говореха нелепости по адрес на доведената си сестра. И двете се присмиваха заедно с майка си на Синди, наивната селяндурка, че ходи на срещи с ергена на десетилетието. Но само едната от сестри Смайт случайно бе видяла Синди да плаче след техните осмивания. Само едната бе видяла доказателството за любовта на Принс към Синди. Само едната бе дошла на приема. Само едната бе чула чувствения глас с френски акцент да потвърждава плана за унищожаването на жената, която никога не бе сторила нищо лошо през живота си. Само едната стоеше на ръба на висока скала, изправена на пръсти. Имаше ли начин да се измъкне от това опасно място, без да премине точката, откъдето нямаше връщане назад?

Лилит се обърна към дребното момиче, застанало неподвижно до нея. Двете с Роберта Чалмърс си бяха разменяли повърхностни любезности при няколко светски събития. Въпреки че бегло се познаваха, тя внезапно осъзна, че сега двете бяха свързани косвено. Може би безкрайно свитата червенокоса сестра на Принс щеше да препредаде своята информация.

— Виж, Роберта, след като Белинда ти нареди да намериш Принс, аз наистина мисля, че двамата с него трябва да отидете заедно в полицията и да предадете този жалък жиголо Максимилиан Уулф и…

Жалният стон, подобно на мише цвърчене, изтръгнал се от гърлото на Роберта, накара Лилит да замлъкне. Господи, какво правеше тя? Да говори така фамилиарно за това влечуго Макс Уулф! Ако все още се надяваше да се измъкне от това положение, трябваше да говори с недомлъвки. Изведнъж дребничката шаферка с рокля с цвят на праскова се отпусна върху копринената, плътно прилепнала рокля на Лилит с цвят на слонова кост. За секунда само манекенката се запита дали Синди имаше представа, че заварената й сестра бе избрала цвета на роклята си много внимателно. Да бъде в тон с цветовете на сватбата и появяването й на приема бе нейният безмълвен начин да изрази подкрепата си. Кой би повярвал на това? Дори самата тя се съмняваше в своя здрав разум. Напоследък често го правеше.

— Мисля, че е по-добре да седнеш, Роберта. От пет минути насам това е вторият път, в който почти припадна. — Още едно изпищяване, този път с отрицателен нюанс, накара Лилит да се взре в зелените очи, почти скрити зад очилата с дебели рамки. Тази млада жена нямаше да успее да се задържи права достатъчно дълго, за да намери Принстън, да не говорим за шефа на охраната му Хенсън. Проклятие!

Лилит притвори очи, за да потисне отчаянието си и бе напълно неподготвена за яростното сграбчване, което почти наруши равновесието й. Мъничката, трепереща госпожица Чалмърс внезапно я бе повлякла към изхода по един от най-неграциозните начини. Лилит не можеше да направи друго, за да възвърне спокойствието и равновесието си. За щастие, шампанското се лееше вече от доста време и хората не им обърнаха внимание.

Двете спряха рязко пред висок, слаб мъж, също с очила с тъмни рамки, и Лилит си помисли колко смешно изглеждаха двамата като двойка. На Роберта щеше да й трябва столче, за да стигне до раменете му. Но каква бе онази поговорка за краставите магарета? Несъответствието в ръста им бе толкова голямо и залата така шумна, че плахата Роберта го сграбчи за ревера и наведе главата му към своята. Двамата очевидно се познаваха, защото мъжът съвсем не се притесни от този несвойствен начин за поздрав. Лилит стоеше неудобно встрани, наблюдаваше странната размяна на думи и се изненада, когато чу плътен, равен глас. Роберта отвърна с ниско шушукане, после кимна и господин Пойндекстер, професорът, сви ръка под мишницата й и я потупа по гърба. Наистина, липсваше му единствено табелка с името и бяла лабораторна престилка.

Но мъжът имаше впечатляващи ръце.

Стори й се странно, че можеше да обръща внимание на това, когато трябваше да се съсредоточи как да се измъкне от това взривоопасно положение колкото е възможно по-бързо. Бе се занимавала с моделиране на ръце в миналото и не можеше да не забележи физическото съвършенство. В края на краищата, външният вид бе доминирал в живота й от години.

Дали беше разумно или не да се замисля в момента, но „професорът“ имаше великолепни ръце. Изненадващо загорели, с дълги пръсти, с гладки, здрави нокти, изрязани късо, но не съвсем. Копринените златисти косъмчета му придаваха мъжественост. Бяха силни ръце, но не широки или груби. Съвършени за фотообектива и съвършени да прекратят този кошмар, преди да каже повече отколкото трябва.

— Слушай, Роберта. — Лилит се наведе към двойката. — Знаеш всичко, което и аз зная, затова се качвам в стаята си. Дръж ме в течение. Няма да летя до утре сутринта. — Добре! Бе направила всичко по силите си, за да помогне на Синди, и сега трябваше да се измъкне. Още тази вечер, при възможност.

Лилит не направи и една цяла крачка. Замръзна на мястото си, спряна от една от тези съвършени ръце, стиснала я за голата й ръка. Беше безполезно да се дръпне бързо, той я стискаше по-силно и я дърпаше към Роберта. Лекият южняшки акцент в гласа му не подхождаше на професорския му вид и невероятната сила на хватката му.

— Роби, по-добре върви да намериш Принс и баба си. Свържи се с мен, когато успееш.

Лилит преднамерено се изкашля и изви ръката си. Главата на мъжа се извъртя към нея, като че ли едва сега осъзнаваше, че е прикрепена към ръката му. Светлината съвсем не беше силна и сянката от очилата му съвсем я затрудняваше да разгадае изражението му. Лилит внимателно си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Положението можеше много лесно да се оправи, ако запазеше спокойствие и изчакаше подходящия момент. Тази жалка пародия на мъж щеше да изпадне в беда, стига да имаше малко време да поработи над него. За нея не представляваше никаква трудност да манипулира мъжете. Беше го правила през целия си живот.

— Сега, госпожице Смайт — каза той, след като Роберта бързо се отдалечи. — Идвате с мен за няколко въпроса. — Неочаквано той й хвърли заплашителен поглед.

Време бе да започне да го предизвиква — и то бързо. Лилит извъртя рамото си, като преднамерено остави светлината да трепти върху плътно прилепналото копринено боди на роклята й. Придаде си невинно, доверчиво изражение на лицето. Малко изисканост, примесена с наивност, винаги бе печеливша комбинация. На този нещастник вероятно му трябваше съвсем малка доза. Очевидно не бе свикнал да има взаимоотношения с жени от нейното обществено ниво, може би с жени на каквото и да е ниво. Не приличаше на човек с богат романтичен опит.

Лилит пресметливо пребледня и навлажни устните си. Очите му се разшириха зад очилата. Стръвта бе захапана, кукичката улучи.

— С удоволствие ще отговоря на няколко въпроса, разбира се. Но съм така развълнувана, че искам да бъда оставена няколко минути, за да се успокоя. — Тя се усмихна трепетно смело и приведе рамене, като че ли се подготвяше за изпитание. Тези загадъчни, прикрити очи се впериха в извивката на деколтето й и Лилит бе сигурна, че мъжът е свършен. Не можеше да се носи сутиен под такава вечерна рокля. И ако господин Без-опит не го бе осъзнал досега, вече го проумя със сигурност. Лилит знаеше до каква степен точно да разкрие част от прелестите си. Човек никога не влизаше в битка, без да е наясно как точно да използва всяко оръжие. Дрезгавият му глас бе добър знак.

— Насам, госпожице Смайт.

След няколко минути бяха прекосили едно безлюдно фоайе и влязоха в малка, просто обзаведена стая, която вероятно се използваше за офис в хотела. Тапетите бяха бледосини и морави на райета. Бюро в скандинавски стил и два стола бяха сложени до едната стена и малко диванче в същата цветова гама бе точно срещу тях. Хубав отпечатък на изпъстрена с цветя ливада бе закачен над канапето и Лилит си помисли, че ще представлява отличен фон за следващата й сцена.

Но точно когато възнамеряваше да се откъсне и да заеме поредната си поза на канапето, професорът я изненада, като сграбчи стола с права облегалка до бюрото. Завъртя го към нея и я принуди да седне с по-голяма сила, отколкото бе очаквала. Кичур коса прикри лицето й и тя загуби спокойствие за част от секундата. Гневни искрици се възпламениха зад фасадата й с широко отворени очи. Тя приглади платиненорусата си коса, която й бе създала запазената марка на външността в Калифорния и реши, че ще накара този непочтителен човек да страда. Да, искаше да помогне на Синди, чувстваше се задължена да го стори, наистина. Но този селянин очевидно нямаше представа коя беше тя или с кого си имаше работа.

— Господи, колко си силен. — Тя изви глава настрани и се подпря на добре поддържаната си ръка с лакирани нокти. Лилит знаеше, че гривната на китката й от диаманти и злато отразява светлината в малката стая и говори за богатство и величие. Очите на професора се плъзнаха от лицето й към ръката и устните му се присвиха. Ноздрите на орловия му нос се разшириха. Отлично.

— Сигурна съм, че вие сте точно човекът, който може да помогне на доведената ми сестра. — Лилит насълзи очите си и долната й устна потръпна. Нейната пълнота бе идеална за този ефект и обикновено даваше бързи резултати. Знаеше, че трябва да накара тази върлина да я пусне, преди да пристигне големият бос Хенсън. Колкото и да беше обиграна, Лилит се чувстваше изморена и разтревожена, за да омайва някой мъж в момента. Беше неотложно да изчезне, докато все още не се знаеше връзката между Милисент и Уулф.

И натрапчивата мисъл, че е предателка, се засилваше с всяка изминала минута. Какво щяха да направят майка й и сестра й, когато откриеха постъпката й? Ако можеше да помогне на Синди, но да насочи цялото внимание върху Макс, тогава би могла да предупреди Мил и да достигне до някакъв компромис, преди адът да се изсипе върху главата й.

— Съжалявам — изрече тя с треперещ глас и внимателно премигна, като позволи на една сълза да се търкулне по бузата й. — Нека да ви разкажа всичко, което зная, за да го използвате заедно със силата си и да спасите Синди. Ще бъда така благодарна, ако свършим бързо, за да мога да си почина в стаята. — Его. Мъжете бяха роби на егото си. Лилит нарочно кръстоса ръце пред себе си, като повдигна закръглените си гърди, които се откроиха под тънкия плат.

Професорът рязко се отдръпна назад и съблече сакото на тъмносиния си костюм, под което се показаха изненадващо широки рамене. Мислеше го за по-слаб и мършав, отколкото се оказа в действителност. Приседна на ръба на бюрото и вдигна ръка към орловия си нос. Тъмните рамки подскочиха от движението и той прекара пръсти надолу по лицето си и квадратната си брадичка. Отлично. Мъжът бе разколебан.

— Трябва да ви предупредя, госпожице Смайт, че ако ми предлагате нещо лично, за да избегнем неудобните въпроси, не ме интересува. Всъщност — той се поизправи малко и протегна сакото си към нея — настоявам да облечете това, за да не се простудите през следващите няколко часа.

Лилит отвори широко уста за частица от секундата — беше шокирана. Възстанови се мигновено и се изсмя. Присви очи и оголи белите си съвършени зъби в хищническа усмивка.

— Как се осмеляваш ти, патетично подобие на мъж? Как се осмеляваш да намекваш, че бих ти предложила дори част от времето си през деня? Имам информация за доведената си сестра и ще я кажа само на началника ти, Франк Хенсън. Предлагам да подвиеш опашката си между краката и да се молиш да не кажа на шефа ти за нелепите ти обвинения.

Непоносимият мъж присви рамене и стисна челюсти, докато Лилит забеляза, че един мускул започна да трепери под кожата му. Едната му руса вежда се изви нагоре под очилата и той й се изсмя. Не беше правилно. Неговият тип не трябваше да реагира по този начин. Трябваше й цялата решимост, за да запази позицията си и да не се предаде.

— Мадам, точно в този момент имам една-единствена грижа и това е заплахата срещу Принстън и Синди Чалмърс. Как се осмелявате да ми намеквате, че бих могъл да проявявам и най-малък интерес към изкуствен манекен като вас. Може би сте останали с впечатлението, че тялото ви е сбъднатата мечта за всеки мъж в Америка, но сте попаднали на мен. Затова нека да решим този проблем. Мислите, че съм вперил очи в гърдите ви, които така упорито се опитвате да „прикриете“, а, честно казано, аз въобще не искам да ги виждам. И така, облечете сакото и си запазете наранената свенливост, госпожице Смайт.

Какво би могла да направи, когато той говореше по такъв обиден начин? Лилит го изгледа свирепо, сграбчи протегнатото сако и се пъхна в огромната дреха. Беше висока, стройна жена, но в неговото сако се почувства като джудже. Беше вбесена и се съгласи да направи това само за да го изкара от равновесието му.

— Добре. Направих го. Мъжките ти потребности са задоволени за следващия един месец. Сега ми доведи Хенсън.

Той подпря лакът върху бедрото си на бюрото и се наведе напред, поставяйки другата си ръка върху белия маншет, прикриващ китката му.

— Аз съм Франк Хенсън, госпожице Смайт. И трябва да ви разочаровам, защото нямам намерение да пъхам каквото и да било между краката си. Всъщност няма предложение, което да излезе от вашите уста и да ме заинтересува.

Лилит пребледня, този път неволно, и се притисна към твърдата дървена облегалка на стола. Беше слаб ход, уязвим ход, но не успя да се овладее. По дяволите, обърканите й мисли бяха породили истински хаос в инстинктите й. Беше почувствала физическата сила на този Хенсън от самото начало, но напълно бе пренебрегнала този факт и бе изтълкувала реакциите му напълно погрешно. Откога не й се бе случвало някой мъж да я побеждава със собствените й оръжия — доверие и чувствена заплаха? Мозъкът й отчаяно търсеше някакъв убийствен отговор.

— Виж, Хенсън, това няма да помогне на доведената ми сестра. Докато си губиш времето да доказваш мъжкото си его, Синди може да е в опасност.

Този път той повдигна и двете си вежди.

— Добре тогава, госпожице Смайт, ако си готова да престанеш с този театър, и аз съм готов. Разкажи ми всичко, което си чула.

Отне й около двадесет минути да изложи версията си как е напуснала приема, за да си почине, и тръгнала към малка странична стаичка. В никакъв случай Лилит нямаше намерение да спомене, че се е почувствала така потисната, след като бе забелязала любовта, която струеше от Синди и Принс, че й се бе наложило да намери усамотено кътче, за да се съвземе. Нямаше да даде на никого подобно оръжие, което можеше да се използва срещу нея.

Точно когато щеше да мине през една открехната врата, тя дочу името на Синди и замръзна. Един мъж с лек френски акцент настояваше да получи отговор. Искаше да знае защо планът е променен. Изсъска, че е трябвало да изчакат обаждането му. Какво, по дяволите, ставаше? Синди трябваше да бъде забелязана как напуска приема по собствено желание с друг мъж. Къде беше тя? Последва кратка тишина и Лилит се досети кой беше човекът, който говореше.

Беше Максимилиан Уулф, богат плейбой със съмнителна репутация, към когото Милисент се бе привързала миналата Нова година в Монако. Разбира се, тя премълча това пред господин Хенсън, но точно в този момент разбра какво става. Милисент се бе постарала да изпълни заплахата си към Синди и бе намерила достоен съучастник. Чувствата, които напираха през последните месеци в Лилит, изплуваха на повърхността с гръм и трясък и я подтикнаха към действие. Преди да обмисли обстоятелствата, тя вече се бе втурнала към Белинда Браун.

Все пак тя каза само това на Хенсън след краткото мълчание. Неизвестният бе изругал и бе предупредил другите, с които разговаряше, че ще съжаляват, задето са се изпречили на пътя на Максимилиан Уулф. Той щеше да получи своето, дори ако трябваше да ги последва в Сейнт Томас.

Франк Хенсън я изслуша, без да помръдне. Седна назад, кръстоса ръце и Лилит остана с ясното впечатление, че някъде зад тези очила работеше компютър и обработваше данните от разказа й. Ако се окажеше достатъчно само това, което бе разкрила, може би щеше да има шанса да замине извън страната, преди да се направи връзка с майка й и сестра й. Може би. Тя затвори очи, молейки се, макар да знаеше, че нито една от двете не заслужаваше пощада, но все пак имаше вероятност този съмнителен плейбой да е замислил целия заговор. Може би сестра й все пак не бе стигнала толкова далеч и не е така ужасна. И ако не го изкажеше на глас, може би щеше да се окаже вярно.

На вратата отекна серия кратки почуквания и господин Хенсън я изгледа изпитателно, докато се отправяше да отвори. Размениха се шепнешком няколко реплики. Тя долови единствено думата „полет“.

Хенсън се завъртя с лице към нея.

— Трябва да се обадя, госпожице Смайт. Защо не помислиш дали не си пропуснала нещо? Ще се върна възможно най-скоро.

Когато Франк Хенсън се върна, бе дванадесет и половина след полунощ. След като откри, че вратата е заключена и се ядосва цял час, Лилит се сви на топка на малкия диван и неохотно задряма. Но рязкото изщракване на вратата я откъсна от ужасния й сън и тя се отпусна върху облегалката на канапето. Сърцето й туптеше учестено, стаята й се стори замъглена. Въпреки че ръцете й бяха замръзнали, лицето й бе горещо и влажно. Лилит премига и се взря във високия си тъмничар. О, не! Той бе в съня й.

Поради някаква странна причина бе сънувала ледения замък, който си бе представила преди няколко часа. Лилит се опита да прогони образите, но внезапното появяване на Франк възвърна усещането й за ледения затвор, сковаващ тялото й, оставящ я бе въздух, задушаващ я. Беше изпаднала в паника насън. Знаеше, че ако не се освободи скоро, ще остане там завинаги. После видя Синди и Принс да приближават студения, кристален затвор и точно както и преди, бе почувствала топлината им да се разлива в премръзналите й кости.

Единият й замръзнал пръст на ръката се раздвижи и стичащи се струйки се понесоха надолу по стените, превръщайки се в локви на пода. Лилит искаше да се приближат, но изведнъж огромен, черен облак се усука като змия около краката на Синди. Лилит видя как облакът я повлича надалеч и Принс не можеше да я задържи, не можеше да я спре. Синди изчезна и освобождаващите я струйки замръзнаха мигновено като счупена огърлица от диаманти. Принс се свлече на колене и около замъка се изви вледеняващ вятър, запечатвайки всяко пропукано място с нов пласт лед. Сълзите на Лилит спряха насред бузите й, твърди като камък.

После, в далечината, тя зърна да блещука някаква светлина, като облака, който я бе обгърнал през деня по време на приема. Танцуващата светлина се приближаваше и Принс се изправи и протегна ръка към сиянието, а Франк Хенсън пристъпи напред, посипан с блестящ прашец. Принс посочи към замъка, към нея. Лилит бе спасена! Знаеше го. Скоро щеше да е свободна. Дори Франк да не я харесваше, той работеше за Принс и Принс искаше помощта му. Двамата мъже пристъпиха по-близо и Принс вдигна длан, за да спре Хенсън. Обърна се към Лилит и изрече:

— Къде е Синди?

Лилит не можеше да отговори. Не можеше да каже! Бе попаднала в капан. Не виждаха ли? Никой ли не го разбираше? Принс потупа Франк по рамото и Франк се доближи до мястото, където Лилит чакаше, прикована в ледена стена. Почувства топлината му като благословен огън. Пареше и грееше, сладка болка, но това означаваше, че е жива — че чувства нещо. Очите му грееха като въглени и той попита:

— Къде е Синди?

Протегна ръката си, но след дълго чакане поклати глава, вдигна длан и… се обърна, оставяйки я отново сред ледовете.

Не беше истина! Не беше! Сърцето на Лилит биеше учестено и тя се опитваше да овладее накъсаното си дишане. Губеше здравия си разсъдък, този сън започваше да става малко страшничък. Един сън, докато бе будна, и още един, заспала. Какво ставаше с нея? Сигурно приличаше на глупак. Господи, колко мразеше да я улавят неподготвена. Животът й, изложен постоянно пред обществеността, я бе научил, че не можеше да има вяра на повечето хора и че при първа възможност щяха да ти забият нож в гърба. А това бе голяма възможност.

Лилит спусна омекналите си крака на килима и се изправи. Беше все още със сакото на Хенсън и то й напомни за грозната размяна на думи, довела до обличането му. Добре, поведението й може да е било твърде дръзко, но господин Професор-съвършен също не си поплюваше. Дразнеше я мисълта, че глупавото й подсъзнание го бе довело в сънищата й и че мъжът се бе оказал прав по перверзен начин. В стаята бе станало студено и тя се загърна по-плътно.

— Мога ли вече да си тръгвам, господин Хенсън? — попита Лилит с колкото можеше по-равномерен глас. С всеки изминал момент въздействието на призрачния й сън се стопяваше и тя се чувстваше както обикновено. — Със сигурност имам право да поспя в истинско легло по някое време тази нощ. — Тя оправи разрошената си коса, отметна я назад и я задържа на тила си за секунда. — Дори бих се съгласила да поставите пазач пред стаята ми.

Професорът не се хвана на въдицата. Стоеше неподвижен, ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, вратовръзката му я нямаше, а късата му пясъчноруса коса стърчеше в противоположни посоки, като че ли бе прекарвал непрекъснато пръсти през нея. Лицето му бе пребледняло и дори изглеждаше още по-бледо от флуоресцентното осветление и старомодните му очила. Нещата сигурно не са се развили добре по време на отсъствието му. Беше изморен и разтревожен. Познаваше по измъченото му изражение, присвитите устни и лекото отпускане на невероятно широките му рамене.

— Известно време няма да има легло, госпожице Смайт, но ако можеш да спиш в самолет, част от желанието ти ще се сбъдне.

— Какво? — заекна тя. — Какво се опитваш да ми кажеш, Хенсън? — Тя набра скорост. — Никъде няма да ходя с теб! Да не си посмял…

Франк я сграбчи за ръцете и я изправи на пръсти, преди да довърши изречението. Въпреки че бе около метър и осемдесет висока, той бе поне с десет сантиметра над нея и двамата бяха настръхнали от яростни чувства.

— Слушай, Спяща красавице, твърде съм изморен, за да слушам постоянно риторичните ти въпроси започващи с „да не си посмял“, затова те съветвам да престанеш. Нещата се развиха доста странно и може да изпиташ известно неудобство, за да помогнеш на доведената си сестра. Разбира се — изсъска той — исторически погледнато, доведените сестри не се разбирате твърде добре. Но този път, Ваше Височество, ще се постарая да изпълните дълга си. По един или друг начин, Синди и Принс не са получили съобщението от Роберта. Вече са заминали на медения си месец и Хелън Чалмърс ги търси. Междувременно Белинда Браун липсва. Полицията не смята, че след като е открила дрехите й на шаферка в апартамента на Синди, е достатъчно основание да започне да я издирва все още. Този проклет двадесет и четири часов период на изчакване не ми оставя друг избор, освен да тръгна по единствената следа. — Той я разклати веднъж, за да наблегне на думите си, и сведе глава, докато лицата им бяха почти едно до друго. — Моите хора току-що потвърдиха част от твоята версия. Уулф е имал запазено място за полет към Флорида преди половин час. С него е имало някаква жена, госпожице Смайт. Ако е тръгнал след Синди, но е взел със себе си Белинда Браун, Господ знае какво може да крои този негодяй. Нищо — изрече той, заклевайки се така убедително, че Лилит за миг се почуди как ли човек би се чувствал да вдъхва такова уважение, — нищо няма да ме спре да направя всичко, което е по силите ми, за да предпазя Принс и съпругата му. Дължа му го, Ваше Височество, и вярвам, че ти го дължиш на доведената си сестра.