Нора Робъртс
Нощен дим (8)

Седма глава

Последното място на което Натали бе очаквала да прекара съботния следобед, бе баскетболен мач в провинцията, между пожарникари и полицаи. По-голямата част от първата четвърт прекара нацупена, подпряла лакът на коляното си, отпуснала брадичка на свития юмрук.

Рай все пак не й бе споменавал за мача и не я бе поканил лично. А се оказа, че присъства на този очевидно важен мач единствено благодарение на племенницата си.

Не че за нея това бе от значение, опитваше са да се убеди сама Натали. Рай, разбира се, не бе длъжен да я включва в личните си забавления.

Той бе едно прасе.

До нея Алисън бе попаднала в рая на почитателите на баскетбола и викаше в полза на червените фланелки със заразния ентусиазъм на запален фен. Очите й с цвят на коняк искряха, докато следеше играчите как се придвижват от единия до другия край на игрището в стария спортен салон.

— Следобедът не е чак толкова зле — изкоментира Сила, докато се опитваше да надвика изсвирванията на рефера. — Гледаш как група полуголи мъже се потят. — Очите й, в същия топъл нюанс като на дъщеря й, танцуваха. — Между другото, твоят човек е доста сладък.

— Казах ти вече, че не е моят човек. Ние сме само…

— Да, да, каза ми. — Сила се разкиска и обгърна с ръка раменете на Натали. — Я се усмихни, Нат. Ако беше отишла с Бойд и момчетата да разпускаш у Дебора, голямото ти братче в този момент щеше да те разпъва на кръст.

— Може и да си права — въздъхна тя.

Не можеше да се сдържи да не следи играта. Забеляза, че ченгетата непрекъснато правят преса на Рай. Стратегията им не бе никак лоша, защото той играеше като парен чук и вече бе успял да отбележи седем точки през първата четвърт.

Не че Натали ги броеше.

— Дори не ми беше споменал за тази игра.

— Ами? — Сила се опита да сдържи усмивката си и прокара език по зъбите си. — Сигурно е имал нещо друго наум. Ей! — Тя скочи на крака, както и по-голямата част от публиката, щом един от отбора на сините ръгна Рай с лакът в ребрата. — Фал! — изкрещя Сила, свила длани на фуния.

— Нищо му няма — измърмори Натали и се опита да не проявява никакъв интерес, докато Рай приближаваше фал линията. — Стомахът му е като желязо. — Колебаеше се между гордостта и презрението, когато той отбеляза кош.

— Рай е върхът — грееше Алисън, отдала целия си възторг на своя герой. — Видя ли го как се движи по игрището? Има страхотен вертикален отскок. Успя да блокира три удара под коша.

Е, не изглеждаше никак зле, призна Натали. Дългите му, мускулести крака се движеха безспир, широките му рамене блестяха от пот, а великолепната му коса се стелеше на вълни, докато се завърташе или отскачаше. В тези моменти очите му заблестяваха нахакано, с вълчи инат.

Добре де, може би й се искаше той да спечели. Това обаче съвсем не означаваше, че ще скочи на крака, за да ликува като останалата част от публиката, когато Рай вкара кош, с който „Огнеборците“ излязоха пред „Хрътките“ с две точки.

— Право в целта! — извика тя и сръчка Сила. — Видя ли?

— Страхотен замах — съгласи се снаха й. — Бърза ръка.

— Да. — Натали усети, че по лицето й се разлива глупава усмивка. — На мен ли ми го казваш?

Сърцето й блъскаше силно, когато се отпусна отново на пейката. Сега вече бе приведена напред, очите й приковани в топката. Звукът от тичащи крака звучеше ясно, докато мъжете се стрелкаха по игрището. Ченгетата стреляха към коша, „Огнеборците“ блокираха попадението. След сблъсъка двама от мъжете останаха на земята, а останалите гледаха злобно, дори и след като реферът подаде сигнал.

Сега, помисли си мрачно Натали, вече играят мръсно. Изсумтя и пъхна ръка в пликчето с осолени ядки, които Сила й предложи.

Бързо прегрупиране. Размахваха се лакти, телата на играчите се сблъскаха под коша, докато топката летеше към целта си.

— Сега ще ти изгася огънчето, Пиасецки — викаше подигравателно едно от ченгетата.

Натали видя как Рай отхвърля мократа от пот коса от очите си и се усмихва широко.

— Не и с това, което имаш!

Грубиянски приказки. Натали изгледа презрително ченгето, докато дъвчеше един от фъстъците. Нито един мач не бе истински без това. Тя освирка рефера, щом пристъпи между двама играчи, които не можеха да скрият разгорелите се страсти и се готвеха да превърнат баскета в бокс.

— Ах, тези момчета — каза Сила с усмивка. — Винаги приемат игрите твърде сериозно.

— Игрите са си сериозно нещо — измърмори Натали.

Скоро щеше да има прекъсване. Натали продължи да дъвче фъстъци, което бе по-разумно, отколкото да се прехвърли на ноктите си. Когато дадоха сигнал за тайм аут, тя погледна часовника. Оставаха по-малко от шест минути, а „Хрътките“ водеха със сто и осем на сто и пет.

Зад страничната черта на игрището треньорът на „Огнеборците“ бе заобиколен от отбора си. Слабият висок мъж с посребряла коса удряше дланта си с юмрук, за да подчертае важността на съветите. Повечето мъже се бяха привели в кръста, поставили ръце на коленете си, докато събираха сили за последната битка. Докато се връщаха на игрището, Рай се обърна. Очите му стрелнаха с безпогрешна точност мястото на Натали. Усмихна й се широко, с бърза, дръзка и арогантна усмивка.

— И-ха — измърмори Сила. — Това си е сериозна работа. Да, доста сериозна.

— На мен ли ми го казваш — изсумтя шумно Натали.

Тъй като и това не я успокои, тя започна да изразходва излишната си енергия, като завика в подкрепа на своя отбор.

Борбата бе напрегната до самия край. Везните се наклониха към „Огнеборците“, но после победата отново започна да им се изплъзва. Минутите отлитаха, секундите изтичаха, публиката бе на крака, а виковете й — оглушителни.

Оставаха секунди, когато пожарникарите губеха с една точка. Натали бе захапала кокалчетата на ръката си. Тогава видя, че Рай поема топката.

— Точно така…

Отначало прошепна думите като молитва. След това, когато видя, че той пробива защитните позиции, без да изпуска топката, която дланта му привличаше като магнит, започна да вика с пълно гърло.

Противниците го блокираха, Рай се изви. Имаше един-единствен шанс, а бе обграден. Сърцето на Натали прескочи, когато той отстъпи на ужким, а след това отскочи, завъртя се във въздуха и стреля към мечтаната цел.

Тълпата полудя. Натали знаеше, че тя бе също сред обезумелите. Извърна се и прегърна Алисън, а след това и Сила. Остатъкът от фъстъците се пръсна наоколо. Щом времето изтече, местата се изпразниха и всички слязоха на игрището.

Успя да зърне Рай в мига, преди почитателите да го погълнат. Тя се отпусна на пейката, притиснала сърцето си с ръка.

— Изтощена съм — разсмя се и изтри потните си длани в коленете на джинсите си. — Трябва да поседя.

— Каква игра! — Алисън, обута в маратонки, подскачаше непрекъснато. — Нали беше страхотен! Видя ли, мамо? Отбеляза тридесет и три точки! Нали беше страхотен?

— И още как.

— Може ли да му кажем? Може ли да отидем и да му кажем?

Сила огледа блъсканицата, а след това се взря в грейналите очи на дъщеря си.

— Разбира се. Идваш ли, Натали?

— Ще остана тук. Ако успеете да се доберете до него, кажете му, че ще го изчакам тук.

— Добре. Ще го доведеш ли довечера за вечеря у Деб?

Натали предпазливо забарабани с пръсти по коляното си.

— Ще му предам.

— Доведи го — нареди Сила, а след това се наведе и целуна Натали по бузата. — Ще се видим.

 

 

Салонът постепенно се изпразни. Феновете се оттеглиха, за да празнуват, а играчите се насочиха към душовете. Напълно доволна, Натали остана седнала в тихата празна зала. Това бе първият й свободен ден от шест месеца насам и тя прецени, че не го бе прекарала толкова зле.

Рай наистина не я бе поканил да дойде, ала той не бе длъжен да го прави. Никой от тях не бе длъжен. Беше разумно от страна и на двамата, че не се опитваха да си налагат ограничения, нито пък да търсят обвързване или романтика. Бяха водени от първично желание, изключително обсебващо, но много вероятно то скоро щеше да избледнее.

За щастие и двамата разбираха това, и то от самото начало. Между тях, естествено, съществуваше някаква обич. Също и уважение. Ала тази връзка не бе връзка в истинския смисъл на думата. Никой от тях не я искаше. Това си беше просто едно любовно приключение — приятно, докато го имаше, а когато свършеше, никой нямаше да е наранен.

В този момент Рай се появи на игрището, косата му изглеждаше по-тъмна, защото беше още мокра от душа. Огледа се и погледите им се срещнаха.

О, боже, бе единственото, което й мина през ума, докато сърцето й направи невероятно салтомортале. Беше в беда.

— Добър мач — едва успя да изрече Натали и си наложи да стане и да отиде при него.

— Имаше и добри моменти. — Той наклони глава на една страна. — Знаеш ли, за пръв път не си в някой от онези префърцунени костюми.

За да успее да скрие ненадейната си нервност, тя се наведе и взе една от топките.

— Джинсите и пуловерите не са общоприетото облекло за офис.

— На теб, Безкрайни крака, изглеждат великолепно.

— Благодаря. — Натали прехвърли топката от ръка в ръка и се съсредоточи в нея, вместо да насочи вниманието си към него. — Алисън прекара просто великолепно. Много мило от твоя страна, че я покани.

— Тя е умно дете. И трите са супер. Да знаеш, че тя има твоята уста. И същата линия на челюстта. Ще разбие безброй мъжки сърца.

— Сега я интересува повече колко коша ще вкара, отколкото момчетата, които би пленила. — Вече по-спокойна, Натали вдигна поглед и му се усмихна. — И ти вкара не един, инспекторе.

— Тридесет и три — отвърна Рай. — Но кой ти брои.

— Алисън. — А и тя също. Стиснала топката, Натали бавно пристъпи на игрището. — Доколкото разбирам, това беше годишната ви битка с „Хрътките“.

— Да, бием ги по веднъж в годината. Средствата отиват за благотворителни цели. Ала основната цел е да се понапердашим едни други.

С наведена глава тя тупна топката веднъж и я улови.

— Изобщо не го беше споменал. Искам да кажа, преди Алисън да се появи.

— Не бях. — Той я наблюдаваше любопитно. Ако не грешеше, в гласа й се прокрадваше раздразнение. — Май не бях.

Натали обърна глава към него.

— Защо не?

Определено е раздразнена, реши Райън и се почеса по бузата.

— Помислих, че едва ли ще ти е интересно.

Брадичката й се наклони на една страна.

— Сериозно?

— Ей, това не е нито опера, нито балет. — Той сви рамене и напъха палците си в джобовете. — Нито пък моден френски ресторант.

Тя изсумтя тихо и си пое въздух.

— Да не би пак да ме наричаш снобка?

Внимавай, Пиасецки, отправи Рай предупреждение към себе си. Тук някъде определено бе заложен капан.

— Не точно. Нека да кажем, че не можех да си представя някоя като теб да се запали по един баскетболен мач.

— Някоя като мен — повтори Натали. Извърна се обидена, стъпи здраво и запрати топката към коша. Тя изсвистя през обръча и отскочи в пода на игрището. Когато отново извърна поглед към Рай, с удоволствие забеляза, че устата му бе отворена. — Някоя като мен — повтори отново Натали и тръгна след топката. — И какво трябва да означава това, Пиасецки?

Той извади ръце от джобовете си тъкмо навреме, за да улови топката, която тя изстреля право в гърдите му. Подаде й я обратно с мощен замах и вдигна вежда, когато Натали я хвана.

— Направи го отново — настоя Рай.

— Добре. — Тя нарочно отстъпи зад линията, от която се бележеха три точки, прицели се и стреля. Усмихна се, когато топката изсвистя с преминаването си през обръча.

— Гледай ти, гледай ти, гледай ти… — Този път той пое топката. Бързо започна да оценява противницата си. — Впечатлен съм, Безкрайни крака. Истински впечатлен. Какво ще кажеш за една игра срещу мен?

— Дадено. — Натали се приведе и го заобиколи, докато Рай дриблираше.

— Знаеш ли, не мога…

Бърза като змия, тя се спусна напред и сграбчи топката. Изпълни съвършен къс удар, който рикошира право в обръча.

— Доколкото разбирам, това е точка за мен — каза Натали и му подаде топката.

— Добра си.

— Аз съм много повече от добра. — Отметна косата си назад и скочи напред, за да го блокира. — Бях звезда в колежа, приятелче, капитан на отбора още от първата година. Да не мислиш, че на Алисън талантът й е паднал от небето?

— Добре, лельо Нат, да продължим играта.

Той се изви настрани. Натали го следваше, сякаш бе залепена за него. Добри реакции, отбеляза Рай. Мигновени, агресивни. Може би той трябваше да се дръпне. Все пак нямаше да се остави на една жена, без дори да се замисля за мъжкото си самочувствие.

Тя не бе очаквала движението и се натъкна на блокадата му с такава сила, че му изкара дъха.

Рай се намръщи и разтри мястото под сърцето, където се бе спряло рамото й. Очите й блестяха като истински звезди.

— Това е фал.

Натали успя да открадне топката и отбеляза точка с впечатляващ удар през рамо.

— И къде е реферът?

Тя си беше спечелила предимство. И двамата го знаеха. Не само че не бе имал възможност да се добере до топката през цялото време, но Натали бе успяла да прецени техниката му, да изучи движенията му.

Не можеше да не признае, че беше по-добра, много по-добра, отколкото половината ченгета, срещу които беше играл този следобед.

Най-лошото бе, че тя го знаеше.

Опита се да я блокира, ала съвсем не се оказа лесно. Беше хитра, откри той. А също и бърза, движеше се грациозно и не се отказваше от старомодната упоритост, с което компенсираше разликата във височината им.

Всеки от тях се опитваше да подведе другия. Натали бе навила ръкавите на пуловера си. Отскачаше едновременно с него и успяваше да блокира ударите му с едно докосване. Не се притесняваше да използва всяка частичка талант, която притежаваше, блъскаше го, задържаше тялото си до неговото, а след това се изплъзваше.

Кръвта му кипна, точно както тя искаше да стане. Грабна топката задъхан и остана загледан в Натали. Устните й бяха хитро извити, лицето й — поруменяло, косата — разрошена. Рай осъзна, че в този миг бе готов жива да я изяде.

Светкавичното му движение я стресна. Тя изписка, когато той я сграбчи през кръста и я прехвърли през рамо. Разсмя се, щом Рай запрати топката към коша със свободната си ръка и улучи.

— Това вече наистина бе фал.

— И къде е реферът? — Намести я така, че да е срещу него и краката й обвиха кръста му. Пресегна се, улови в шепа косата й и привлече устните й към своите.

Натали забрави да диша. Устремена към него, тя се отдаде на зашеметяващата целувка, готова за още.

Кръвта толкова бързо се оттегли от главата му, че той за малко не загуби равновесие. Обзет от внезапен, всепоглъщащ глад, Рай спусна устни към гърлото й.

Натали бе копринено нежна, със солен привкус, който се смеси с онзи незабравим парфюм, който тя обичаше. Бе готов да я погълне.

— Има малък склад веднага след шкафчетата.

Ръцете й вече дърпаха ризата му. Натали дишаше накъсано.

— Какво тогава правим тук?

— Добър въпрос.

Краката й все още го стискаха през кръста, зъбите й правеха невероятни неща с ухото му, когато той блъсна люлеещите се врати и влезе в тесния коридор. Обезумял от желание, Рай завъртя неумело топката на вратата към склада и я блъсна, за да се отвори. Затвори я с крак и заключи. Озоваха се в малка стаичка, натъпкана със спортна екипировка и пропита с миризма на пот.

Натали нетърпеливо дръпна косата му и върна устата му върху своята. Той едва не се препъна в медицинска топка, докато се оглеждаше трескаво за нещо, което да им послужи за легло.

Спря се на седалката на уред за вдигане на тежести и постави Натали в скута си.

— Чувствам се като глупав тийнейджър — измърмори Рай и задърпа ципа на джинсите й.

Кожата й бе гореща, влажна и тръпнеше в очакване.

— И аз. — Сърцето й биеше като обезумяло. — О, боже, колко много те желая. Побързай.

Трескави ръце измъкнаха дрехите и ги разпиляха. Нямаше време, нямаше никаква нужда от финес. Само жарко очакване. То се трупаше у нея толкова бързо, ставаше парещо, че бе готова да се взриви отвътре и от нея нямаше да остане нищо друго, освен външната обвивка.

Ръцете му бяха на гърлото й, на гърдите, на бедрата и всеки допир я възпламеняваше. Измъчваше я. За него никой и нищо нямаше значение, освен този буйно възпламенил се огън, който двамата заедно бяха запалили.

Тя искаше той да стане още по-горещ, още по-дързък, още по-бърз.

С дрезгаво и женствено стенание, което отекна във вените му, Натали седна върху него. В момента, в който усети, че го обгръща целия и се извива назад със затворени очи, сърцето му сякаш спря. Тя изпълваше погледа му, ума му, остави го безпомощен. В този момент Натали отвори очи и срещна неговите.

— Никога не съм правила подобно нещо преди. — Зашеметена и изтощена, тя се обличаше. — Сериозно, никога.

— Не го бях планирал точно така. — Малко объркан, Рай прокара ръка през косата си.

— По-ужасни сме и от деца. — Натали приглади пуловера и въздъхна дълбоко. — Беше страхотно.

Устните му потръпнаха.

— Ами да. — След това се осъзна. — Ти също.

Тя се усмихна и се опита да среши косата си с пръсти.

— По-добре да престанем да предизвикваме късмета и да излизаме. Трябва да се прибера и да се преоблека. — Забеляза, че едната й обеца бе паднала и я откри на пода. — Днес ще има вечеря у семейство Гътри.

Той я наблюдаваше как си слага обецата, очарован като хлапак от това простичко женско движение.

— Ще те закарам до вас.

— Много ти благодаря. — Тя се почувства неудобно и се обърна, за да отключи вратата. — И ти си поканен. Знам, че Бойд иска да поговори с теб. За пожарите.

Рай положи ръка върху нейната.

— Как е там храната?

Натали отново се усмихна и извърна поглед назад към него.

— Страхотна!

 

 

Рай откри, че е била права за храната. Агнешки врат, пресни аспержи, лъскави захаросани сладки тропически картофи, всичко това поднесено с френско вино с цвят на старо злато.

Той, разбира се, знаеше, че Гейдж Гътри бе пълен с пари. Но дори и това не го бе подготвило за имението в готически стил. Къщата бе с островърхи кули, наблюдателници и множество тераси. Това си е почти замък, мислеше Рай, докато я разглеждаше, преди да влязат.

Вътре цареше истински домашен уют. Богатството и изтънчеността личаха, ала се усещаше топлота. Дебора го разведе по извитите коридори, по усуканите стълбища, а най-сетне се настаниха в огромната трапезария, където гореше каменна камина и имаше кристален полюлей.

Може и да приличаше на музей, но не и хората тук. Дебора веднага му допадна. Беше чувал, че е упорит и последователен прокурор. Изглеждаше много по-нежна, много по-уязвима от сестра си, ала се говореше, че в съда била невероятна фурия.

По всичко личеше, че съпругът й я обожава. Личеше по дребните неща — бързо разменени погледи, леко докосване на ръцете.

Почти същото беше при Сила и Бойд. Рай пресметна, че са заедно поне от десет години, но искрата между тях още я имаше.

А и децата бяха невероятни. Малките винаги бяха слабото му място. Веднага забеляза още детското очарование, което Алисън изпитваше към него, и беше трогнат. Достави й удоволствие да й разясни най-важните моменти от играта.

Сила много разумно бе поставила големия си син от другата страна на масата, срещу сестра му, и Брайънт спокойно можеше да тормози Дебора да му каже колко от лошите типове е успяла да затвори от последния път, когато са се видели.

Вечерята бе сравнително спокойна.

— А ти караш ли пожарна кола? — попита Кийнън.

— Преди карах — отвърна Рай.

— А защо спря?

— Нали ти казах — намеси се Брайънт и забели презрително очи от позицията на по-голям и по-компетентен. — Сега вече преследва лошите, също като татко. Само че неговите лоши хора палят разни неща. Нали така?

— Точно така.

— Аз предпочитам да се возя в пожарна кола. — С умело движение, за да не събори аспержите в чинията си, Кийнън се плъзна от стола и се намести в скута на Рай.

— Кийнън — намеси се Сила. — Рай се опитва да вечеря.

— Не ми пречи. — Рай се забавляваше и премести момченцето на едното си коляно. — Някога возил ли си се в пожарна кола?

— Не-е-е. — Малкият се усмихна покоряващо, без да забравя да включи големите си нежни очи. — А може ли?

— Ако мама и татко разрешат, можеш да дойдеш до управлението утре. Тъкмо ще разгледаш.

— Страхотно! — Брайънт веднага се възползва от поканата. — Може ли, татко?

— Не виждам защо не.

— Леля Нат знае къде се намира — добави Рай, докато Кийнън подскачаше щастливо на коляното му. — Нека да е около десет и ще ви разведа.

— Това е изключително вълнуващо. — Сила се изправи. — Щом ще се забавлявате, предлагам вие тримата да отидете да се измиете и да си лягате. — Недоволното потрепване с крак сигурно щеше да е по-бурно, ако денят не бе толкова дълъг за децата. Сила само поклати глава и погледна Бойд. — Готин?

— Добре. — Той стана и подхвърли Брайънт на рамо, с което мрънкането се превърна в кикот. — Хайде, движение.

— Аз ще ти помогна. — Натали пое Кийнън от коляното на Рай. — Кажи лека нощ, приятелче.

— Лека нощ, приятелче — повтори той и се сгуши във врата й. — Миришеш хубаво като Тия, лельо Нат.

— Благодаря, миличко.

— Ще има ли приказка?

— Мошеник — разсмя се тя и го понесе навън.

— Симпатично семейство — отбеляза Рай.

— Ние ги харесваме — усмихна му се Дебора. — Ти изпълни утрешния ден с очакване.

— Не е кой знае какво. Мъжете обичат да се перчат пред деца. Страхотна вечеря.

— Франк е един на хиляда — съгласи се тя. — Бивш джебчия. — Дебора покри с ръка пръстите на Гейдж. — И сега използва ловките си пръсти, за да създава чудеса на гастрономическото изкуство. Искате ли да пием кафе в малкия салон? Ще отида да помогна на Франк да го направи.

— Невероятна къща — каза Рай, когато двамата с Гейдж излязоха от трапезарията и се отправиха по извития коридор към салона. — Случва ли ти се да се губиш?

— Имам добро чувство за ориентация.

В салона камината бе запалена, а светлината — приглушена и приятна. На Рай отново му направи впечатление усещането за домашен уют, за удобство и спокойствие.

— Бил си ченге, нали?

Гейдж се отпусна на един стол.

— Точно така. Двамата с партньора ми работехме над един обир и нещо се обърка. Ама много се обърка. — Все още усещаше болката, ала от раните бяха останали единствено белезите. — В края на краищата той загина, а аз едва не го догоних. Когато дойдох на себе си, нямах повече желание да си сложа полицейската значка.

— Лоша работа. — Рай знаеше много повече от това. Ако си спомняше правилно, Гейдж е бил в кома месеци наред, преди отново да се завърне сред живите. — Затова, значи, реши да се заемеш със семейния бизнес.

— Може и така да се каже. Тук имаме нещо общо. Ти също се занимаваш със семейния бизнес.

Рай изгледа Гейдж нетрепващо.

— Може и така да се каже.

— Проверих всичко за теб. Ние с Дебора много държим на Натали. Още отсега трябва да ти кажа, че Бойд ще те пита дали Натали е важна за теб. — Той вдигна поглед, когато Бойд влезе. — Много си бърз.

— Издебнах момента и се изпарих. — Той се отпусна на един стол и кръстоса крака на глезените. — И така, Пиасецки, какво става между теб и сестра ми?

Рай реши, че е бил любезен достатъчно дълго и си извади цигара. Запали я и хвърли клечката в безупречно чист кристален пепелник.

— Бих казал, че всеки, който е успял да стигне до чин капитан, би трябвало и сам да може да си отговори.

Гейдж се престори, че смехът му е всъщност кашлица, когато видя, че Бойд присвива очи.

— Натали не е момиче за една нощ — каза предпазливо Бойд.

— Знам какво е — отвърна Рай. — И знам какво не е. Ако си решил да разпъваш някого на кръст заради това, което става между двама ни с нея, капитане, по-добре започни със сестра си.

Бойд се замисли и кимна.

— Правилно. Разкажи ми накратко за разследването.

Това беше по силите му и щеше да го направи. Рай разказа последователно събитията и фактите, описа какво е предприел, какви заключения е направил. Отговаряше на резките въпроси на Бойд натъртено и кратко.

— Аз съм готов да заложа на Кларънс — завърши той. — Познавам стереотипа му и как работи изкривеният му мозък. И ще го пипна — заяви Рай и изпусна последната си глътка цигарен дим. — Обещавам.

— Междувременно Натали има нужда да подсили охраната — сви устни Бойд. — Аз ще се погрижа за това.

Рай изгаси цигарата.

— Вече съм се погрижил.

— Говорех за личната й сигурност, не за работата.

— Аз също. Няма да позволя нищо да й се случи — продължи той, докато Бойд го наблюдаваше. — И това обещавам.

Бойд изсумтя.

— Да не би да си въобразяваш, че тя ще те слуша?

— Да. Няма да има избор.

Бойд се поколеба и отново прецени мъжа срещу себе си.

— Може пък и да ви харесам, инспекторе.

— Добре, стига вече — нареди Дебора, когато вкара количката, натоварена със сребърен кафеник и чашки от майсенски порцелан. — Знам, че говорите по работа.

Гейдж стана, за да поеме количката и я целуна.

— Не можеш да преживееш, че си изпуснала нещо.

— Естествено.

— Джейкъби — подхвърли й името Бойд. — Кларънс Робърт. Говори ли ти нещо?

Тя сви вежди докато сипваше кафето.

— Джейкъби. Известен още като Джак Джейкъби? — Дебора поднесе на Бойд и взе нова чашка за Рай. — Избягал след пускане под гаранция преди две години по обвинение в умишлен палеж.

— Жена ти ми харесва — обърна се Рай към Гейдж. — Няма нищо по-добро от първокласен ум в първокласна опаковка.

— Благодаря. — Гейдж си сипа сам. — И аз често си мисля същото.

— Джейкъби — повтори Дебора и насочи вниманието си към Рай. — Мислиш, че е той ли?

— Точно така.

— Би трябвало да му имаме досието — погледна към съпруга си тя. Компютрите в скритата стая на Гейдж можеха да си осигурят достъп до всичко за Джейкъби, чак до размера на обувките му. — Не съм сигурна кой точно е водел случая, но в понеделник веднага ще разбера и ще ти изпратя всичко, което имаме.

— Много ще съм ти задължен.

— Каква е тази работа с гаранцията? — попита Бойд.

— Не мога да ти кажа, преди да съм прегледала досието — започна Дебора.

— Аз ще ти разкажа. — Рай пиеше кафе и се ослушваше за завръщането на Натали. Не беше много сигурен дали ще й стане особено приятно, че говорят за нея, докато я няма. — Неговата специалност са празни сгради, складове, необитаеми апартаменти. Понякога собствениците го наемат заради застраховката, понякога го прави за удоволствие. Ние сме го съдили два пъти, като само единият е успешен. И в двата случая нямаше загинали. Кларънс не подпалва хора, само предмети.

— И сега, значи, е на свобода — каза Бойд, без да крие отвращението си.

— За момента. — Рай се обърна. — Имаме готовност да го пипнем. — Той отново посегна към чашката си и в този момент чу смеха на Натали и Сила в коридора.

— Ти си мека душица, Нат.

— Мое задължение е, моя привилегия да ги глезя.

Влязоха заедно и Сила веднага се насочи към Бойд и се отпусна в скута му.

— Луда я направиха.

— Не са. — Натали си сипа кафе и отново се засмя. — Не точно. — Усмихна се на Рай и седна до него. — И така — започна тя, — приключихте ли с обсъждането на личния ми и професионален живот?

— Първокласен ум — отбеляза Рай. — В първокласна опаковка.

По-късно, докато си отиваха от имението на Гътри, Натали се загледа в профила на Рай.

— Трябва ли да ти се извиня заради Бойд?

— Не прибягна до инструментите за мъчение — сви рамене Рай. — Той е приятен човек. И аз имам две сестри и знам как е.

— Така ли? — намръщи се тя и погледна през прозореца. — Не знаех, че имаш сестри.

— Аз съм от полско-ирландски произход и ти си въобразяваш, че съм единствено дете? — усмихна й се Рай. — Две по-големи сестри, едната е в Кълъмбъс, а другата — в Балтимор. Имам и брат, една година по-малък. Той живее във Финикс.

— Значи сте четирима — измърмори Натали.

— Ако не започнеш с племенниците. Те са осем. Бяха осем последния път, когато проверих, а брат ми чака ново бебе.

Сигурно затова се отнасяше с такава лекота с децата.

— И единствено ти си останал в Урбана.

— Да, всички искаха да се махнат. Аз — не. — Рай зави по нейната улица и намали. — Да остана ли тази вечер, Натали?

Тя отново го погледна. Как можеше да й е толкова непознат, зачуди се Натали, а да има такава нужда от него?

— Много бих искала — отвърна тя. — Желая те.