Нора Робъртс
Нощен дим (12)

Единадесета глава

В продължение на десет минути Рай не спря да крачи из стаята, докато се опитваше да се убеди, че е постъпил правилно. Тя, естествено, щеше да се почувства малко наранена. Гордостта й щеше да страда. Не се беше проявил като дипломат.

През следващите десет минути се опита да се убеди, че Натали всъщност не бе имала предвид онова, което каза. Това си бяха думи за раздяла. Беше дала последен изстрел, за да го нарани така, както я бе наранил той.

Не беше влюбена в него. Не можеше да бъде. Защото ако бе казала истината, значи той бе най-големият идиот на света.

Грабна палтото й, забрави своето и изтича навън на дъжда.

Беше си оставил колата в управлението и се прокле заради това. Молеше се да хване бързо такси и затича към ъгъла, а след това към следващия, докато напредваше към града.

Нетърпението му струваше много повече време, отколкото ако просто бе изчакал. Когато най-сетне успя да хване празно такси, беше на дванадесет пресечки от дома си и мокър до кости.

Таксито си проправяше път през дъжда и натовареното движение с пълзене, след това малко увеличи, но после пак потегли бавно като мравка, след това отново даде газ. Най-сетне Рай хвърли няколко банкноти на шофьора и изскочи.

Щеше да спести време, ако тръгнеше пеша.

След около час пристигна пред вратата на Натали. Не си направи труда да почука, а веднага извади ключа, който тя не се бе сетила да си поиска.

Нямаше кой да го посрещне този път, не изпита чувството, че се прибира у дома. Още щом отключи, вече знаеше, че я няма. Не искаше да повярва и я извика няколко пъти, а след това претърси апартамента.

Тогава щеше да чака, каза си Рай. Рано или късно щеше да се прибере, а той щеше да я чака. Все някак щеше да успее да оправи нещата. Ако трябваше, щеше да падне и на колене, реши Рай, докато крачеше от хола до спалнята.

Сигурно бе отишла в офиса. Може би трябваше да отиде там. Можеше да се обади по телефона. Или пък да изпрати телеграма. Все нещо трябваше да направи.

Господи, тази жена бе влюбена в него, а той я изтласка през вратата с две ръце.

Седна в единия край на леглото и грабна телефона. Едва тогава видя бележката, надраскана набързо на листче върху нощното шкафче: Атланта — Национални — 8:25. Националните, помисли си Рай. Национални авиолинии. Летището.

Той изхвърча от апартамента и накара портиера да му викне такси за не повече от три минути. Изпусна самолета й за по-малко от пет.

 

 

— Не, инспектор Пиасецки, не знам точно кога ще се върне госпожица Флечър. — Морийн предпазливо се усмихна.

Мъжът изглеждаше като дивак, сякаш бе прекарал тежка нощ и не бе успял да си смени дрехите. И без това нещата бяха доста сложни с внезапното отпътуване на шефката, без да се налага да се сблъсква с един полудял мъж в девет сутринта.

— Къде е тя? — настоя Рай.

Снощи едва не се качи на следващия полет за Атланта, ала се усети, че няма никаква представа къде да я търси.

— Извинете, инспекторе. Не ми е позволено да давам информация. С удоволствие ще предам съобщението ви, когато госпожица Флечър позвъни.

— Искам да знам къде е тя — изсъска той.

Морийн сериозно се замисли дали да не се обади на охраната.

— Политиката на компанията…

Рай охарактеризира политиката на компанията с една-единствена дума и извади удостоверението си.

— Виждаш ли това? Отговарям за разследването на пожара. Имам информация, която трябва незабавно да предам на госпожица Флечър. Ако не ми кажеш къде да я намеря, ще се наложи да се обадя на шефа си.

Той я остави да прецени думите му, изпълнен с надежда.

Раздвоена, Морийн прехапа устни. Истината бе, че госпожица Флечър й бе наредила да не казва на никого къде ще пътува. Истината бе, че по време на задъхания разговор снощи тя не спомена нищо за информация от инспектор Пиасецки. Ами ако имаше нещо общо с пожарите…

— Отседнала е в „Риц Карлтън“ в Атланта.

Преди още да бе довършила изречението, Рай изскочи през вратата. Ако един мъж смята да циври, най-добре е да го направи насаме.

Петнадесет минути по-късно той се втурна в офиса си, стресна секретарката и тресна вратата след себе си.

— „Риц Карлтън“ в Атланта. Свържи ме веднага.

— Да, господине.

Рай крачеше из офиса и си мърмореше нещо, докато тя най-сетне му даде знак.

— Натали Флечър — излая той в слушалката. — Свържете ме.

— Да, господине. Един момент, моля.

Един безкраен момент, докато линията шумеше, а след това се чу сигнал свободно. Рай въздъхна дълбоко и облекчено, когато чу гласа на Натали от другата страна.

— Натали… Какво, по дяволите, правиш в Атланта? Трябва да… — В този момент изруга, защото телефонът се затвори. — Всичко и всички по дяволите, свържи ме пак с този номер.

С удивени очи секретарката бързо го свърза отново. Успокой се, Рай, нареди си той. Знаеше как да запази спокойствие, когато има пожар, или в случай на смърт и нещастие. Разбира се, че можеше да запази спокойствие и сега. Когато телефонът продължи да звъни, Рай си я представи как се взира през прозореца на хотелската стая и се прави, че не го чува и едва не изтръгна контакта от стената.

— Обади се на летището — нареди той на секретарката, която не спираше да се пули срещу него. — Резервирай ми място за следващия полет за Атланта.

Когато пристигна, нея вече я нямаше.

Не можеше да повярва. Малко повече от десет часа след прибързаното си отпътуване, Рай бе отново в Урбана. Сам. Дори не бе успял да я види. Часове наред прекара в самолети, а повече време отиде, за да я преследва из Атланта, от хотела до клона на „Дамски избор“ в центъра, после пак обратно до хотела, а накрая до летището. Всеки път я изпускаше за минути.

Все едно, мислеше си, докато се влачеше нагоре по стълбите към апартамента си, че тя е знаела, че той е по петите й. Отпусна се на канапето и потри лицето си с ръце.

Нямаше друг избор, освен да чака.

 

 

— Толкова се радвам да те видя. — Алтия Грейсън Найтшейд се усмихна, докато разтриваше огромния си корем.

— А аз още повече — разсмя се Натали. — Буквално. Как си?

— О, чувствам се като кръстоска между напомпана гума „Гудиър“ и Моби Дик.

— Нито едното, нито другото биха могли да изглеждат толкова добре. — И това бе самата истина, каза си Натали.

Бременността само бе подчертала невероятната красота на Алтия. Очите й бяха златисти, кожата свежа, а косата й представляваше огнен порой на раменете.

— Дебела съм, но поне съм здрава — сви устни Алтия. — Колт бдеше като орлица над мен, за да ям каквото трябва, да спя достатъчно, да си правя упражненията и да си почивам. Дори ми разпечатва всекидневна програма. Господинът направо полудя от радост, когато разбра, че чакаме бебе.

— Детската стая е прекрасна. — Натали обиколи слънчевата стая в бяло и светлозелено и прокара пръст по старинното креватче и натруфените пердета на точици.

— Ще се почувствам щастлива, когато стаята е пълна. Това ще стане всеки момент — каза Алтия с усмивка. — Между другото, чувствам се страхотно, ала, честна дума, това е най-дългата бременност в историята. Вече си искам бебето, по дяволите. — Тя спря и се разсмя на себе си. — Само ме чуй. Никога не съм си представяла, че ще искам деца, още по-малко, че ще съм толкова нетърпелива да сменям памперси.

Натали любопитно погледна през рамо. Алтия седеше в един люлеещ се стол и стискаше малко, зле оплетено одеялце.

— Така ли? Никога ли не си искала да бъдеш майка?

— Не и с моята работа и с моето минало. — Тя сви рамене. — Не съм си и представяла, че съм създадена за това. И тогава се появява Найтшейд, а после и това. — Тия погали корема си. — Бременността може и да не е естественото ми състояние, но се наслаждавах на всяка минута. А сега вече нямам търпение да премина към отглеждането. Можеш ли да си ме представиш? — попита през смях тя. — Да си седя и да дундуркам бебе?

— Мога. — Натали пристъпи до нея, приклекна и пое ръцете на Алтия. — Завиждам ти, Тия. Толкова много. Имаш си някой, който те обича, и чакате детенце. Нищо друго няма значение. — Защитните й сили се стопиха. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, миличка, какво има?

— Само едно може да е. — Изпълнена с отвращение към себе си, Натали се стегна.

— Някой мъж?

— Един кретен. — Тя си наложи да спре сълзите и натъпка ръце в джобовете си.

— Да не би този кретен да е инспектор по умишлените палежи? — подсмихна се Алтия, когато Натали й се намръщи. — Новините се разнасят дори и в Денвър. Истината е, че семейството ти, и Колт, и аз си държахме езиците зад зъбите, за да не започнем да разпитваме какво става и защо си тук.

— Вече ви казах на всички. Проверявам за подходящо място. Искам да отворя клон и тук. Налагаше се да пътувам.

— Вместо да си в Урбана за откриването?

Колко много съжаляваше за това и бе хвърлила цялата вина върху Рай.

— Бях в Далас за откриването там. Всеки един от клоновете ми е еднакво важен за мен.

— Да, ала се носи слух, че успехът е бил грандиозен.

— Предвижданията за продажбите през следващата седмица са много обнадеждващи.

— Защо тогава не си си в къщи да се радваш на успеха? — Алтия наклони глава. — Да не би да е заради кретена?

— Трябва ми малко време, преди да… Ами да — призна си тя. — Кретенът. Заряза ме.

— О, я стига! Сила каза, че бил луд по теб.

— Идеално си пасвахме в леглото — заяви Натали, а след това стисна устни. — Направих грешката да се влюбя в него. Случва ми се за пръв път. И той ми разби сърцето.

— Съжалявам… — Загрижена, Алтия се надигна от стола.

— Ще ми мине. — Натали стисна протегнатите й ръце. — Просто никога преди не съм се чувствала така с друг. Мислех си, че никога няма да изпитам подобно чувство. Бях успяла да живея, без да ме нараняват по този начин. А сега, бам. Все едно, че са те нарязали на малки парченца — измърмори тя. — Все още не мога да ги събера.

— Значи той не си струва — каза Алтия, за да я успокои.

— Ще ми се да беше права. Би било по-лесно. Той е чудесен човек, твърд, мил, честен. — Тя размърда неспокойно рамене. — Не е искал да ме нарани. Обажда се няколко пъти, откакто заминах.

— Сигурно иска да ти се извини и да се сдобрите.

— Да не би да си въобразяваш, че ще му дам шанс? — Натали наклони брадичка. — Изобщо не разговарям с него. Не искам нищо от него. Може да ми изпраща цветя из цялата страна, все ми е тая.

— Изпраща ти цветя? — По устните на Алтия затрептя усмивка.

— Нарциси. Където и да отида, все получавам букет тъпи нарциси. — Тя стисна зъби. — Да не би да си въобразява, че пак ще му се вържа?

— Може и така да е.

— Да, но няма да стане. Едно разбито сърце ми стига. Напълно достатъчно ми е.

— Може би трябва да се върнеш и да го оставиш да ти се примоли. — Алтия се намръщи от прорязалата я болка. Третата за последния половин час, отбеляза наум тя, след като погледна часовника.

— Мисля по въпроса. Ала докато се почувствам готова, а аз все още не съм… — Натали прекъсна думите си. — Какво има? Добре ли си?

— Да — въздъхна дълбоко Алтия. Този път болката бе по-продължителна. — Знаеш ли, май започвам да раждам.

— Какво? — Кръвта се оттегли от лицето на Натали. — Сега ли? Сядай. Сядай, за бога! Ще се свържа с Колт.

— Май трябва да те послушам. — Алтия безропотно се отпусна на стола. — Май трябва да му се обадиш.

 

 

Диърдри беше доволна, че си бе взела работа за вкъщи. Ужасната настинка, която кой знае къде беше пипнала, нямаше никакво намерение да минава. Поне работата щеше да я отвлече от усещането за тежест в главата и драскащото гърло.

Изсумтя недоволно към чашата разтворим пилешки бульон, приготвен набързо в микровълновата, и предпочете горещия пунш. Глътка уиски придаваше неповторим вкус на чая.

Освен това имаше късмет, невероятен късмет, че можеше да изкара настинката на крак и да подготви предварителните сметки, преди Натали да се бе върнала от Денвър.

Отпи още една огромна глътка от чая и затрака по клавишите. Спря, намръщи се и си нагласи очилата.

Тук има някаква грешка, помисли си тя и продължи да трака. Не можеше това да е вярно. Устата й пресъхна още повече и тънка струйка пот се плъзна по гърба й, която нямаше нищо общо с леката температура, която поддържаше.

Отпусна се назад и си пое няколко пъти въздух. Това сигурно бе грешка, опита се да се убеди сама. Щеше да открие несъответствието и да го оправи. Това бе всичко.

Не й отне много време, за да разбере, че нямаше грешка. Нито пък бе някаква случайност.

Ставаше въпрос за четвърт милион долара. Нямаше ги.

Тя грабна телефона и бързо набра.

— Морийн. Аз съм Диърдри Маркс.

— Госпожице Маркс, гласът ви звучи ужасно.

— Да, знам. Слушай, трябва да говоря с Натали. Веднага.

— Всички искат да говорят с нея.

— Спешно е, Морийн. Нали е при брат си? Моля те, дай ми номера.

— Не мога, госпожице Маркс.

— Казвам ти, че е спешно.

— Разбирам ви, но тя не е там. Излетяла е от Денвър преди час. Прибира се.

 

 

Син. Алтия и Колт имаха син, едно мъничко красиво момченце. Роди се с писък след дванадесет часа.

Натали си спомняше сега, докато самолетът пътуваше на изток. Беше изключително вълнуващо, че я пуснаха в родилната зала, за да подкрепя Колт, който не беше на себе си, и да наблюдава него и Алтия, докато новият живот излиза на бял свят.

Не заплака, докато не остави Колт и Алтия да се радват на новото бебе. Бойд си тръгна с нея от болницата. Или беше прекалено потънал в спомени за раждането на собствените си деца, или пък беше усетил настроението й. Както и да е, той не настоя с въпроси.

Сега се прибираше, защото имаше работа. А и защото бе истинско малодушие да прескача от град в град, тъй като бе наранена.

Пътуването бе успешно. В професионален план се оказа много успешно. В личен план вече се чувстваше по-спокойно. Щеше да размисли дали да не се премести в Колорадо. Там бе открила великолепно място. А един нов клон в Денвър щеше да има полза от личния й контрол.

Ако това пътуване бе също така и бягство, това си беше само нейна работа.

Трябваше да почака, разбира се, докато открият кой бе плащал на Кларънс Джейкъби. Ако наистина се окажеше някой от хората й в Урбана, този човек трябваше да бъде унищожен. Щом това станеше, Доналд можеше да поеме офиса.

Това нямаше да представлява никакъв проблем. Доналд беше талантлив. От гледна точка на бизнеса промяната щеше да се състои единствено в преместването му в нейния офис, поставянето на бюрото му до нейното.

Бюро ли, помисли си тя и се намръщи. Имаше нещо странно, свързано с това бюро. Не нейното бюро, сети се веднага Натали. Повреденото бюро в главния магазин.

Той знаеше за него. Сърцето й започна да блъска в гърдите. Как бе възможно Доналд да е разбрал, че бюрото в кабинета на управителя бе антика? Как можеше да знае, че е било съсипано?

Бавно и съсредоточено, Натали започна да обмисля подробностите и да си припомня действията си от втория пожар до деня, когато двамата с него отидоха до магазина. Той не бе ходил в онзи офис, откакто го обзаведоха. Поне не знаеше да е ходил. Тогава как е разбрал, че бюрата са сменени?

Защото е бил там. Това е, опита се да се успокои тя. Сигурно се е отбивал и не е споменал. Така имаше смисъл и беше по-разумно, отколкото да предполага, че Доналд имаше нещо общо с пожарите.

Ала той дойде при склада на сутринта след пожара. И то рано сутринта, спомни си Натали. Дали му бе звъннала? Не беше сигурна, не можеше да си спомни. Може да бе чул новината по телевизията. Дали имаха толкова ранни емисии? Подробни новини? Не беше сигурна и това я притесни.

Защо му бе да прибягва до такива драстични мерки и да съсипва бизнес, от който бе неделима част, зачуди се тя. Какъв мотив можеше да има, за да иска да унищожи стоката и машините?

Стока, машини и отчети, помисли си със страх Натали. В склада имаше отчети, а също и в магазина, и то точно на мястото, откъдето беше тръгнал огънят.

Решена да запази спокойствие, тя се замисли за данните, които бе дала на Диърдри, и за копията, които бяха на сигурно място в офиса й. Сама щеше да ги провери още в мига, щом кацнеше, само и само да е спокойна.

Сигурно грешеше за Доналд. Не можеше да не греши.

 

 

Полетът й закъсняваше. Дяволска работа, помисли си Рай, докато крачеше нервно на летището, и то за жена, която бе маниак на тема точност. Да закъснява в момент, когато той бе готов да излезе от собствената си кожа.

Какво от това, че самолетът закъсняваше, а тя бе в него. Рай прие това за лична обида.

Ако Морийн не се беше съжалила над него, дори нямаше да знае, че Натали се връща тази вечер. Малко го заболя, че секретарката й го бе съжалила. Сигурно бе видяла, че изглежда като поразен от любов уличен помияр.

Дори и мъжете в управлението започваха да говорят зад гърба му.

Знаеше за това. Подмятанията, шушукането и жалните погледи. Всеки, който имаше очи на главата си, щеше да забележи, че последните десет дни бяха истински тормоз за него.

Беше направил грешка, дявол да го вземе. Една незначителна грешчица, а тя му се върна тъпкано. И то с двойна сила.

Просто трябваше да загърбят този момент.

Той стисна нарцисите, продължи да крачи и се почувства като глупак. Сърцето му прескочи, когато обявиха нейния полет.

Видя я и дланите му започнаха да се потят.

Тя също го видя и зави в ляво, без да спира да върви.

— Натали. — Настигна я с две крачки. — Добре дошла у дома.

— Върви по дяволите.

— Там бях през последните десет дни. Никак не ми хареса. — Не му беше трудно да върви до нея, защото тя бе с високи токчета. — Ето.

Натали погледна нарцисите, а след това го стрелна унищожително.

— Не би искал да ти казвам какво да направиш с глупавите си цветя, нали?

— Можеше да поговориш с мен, когато се обаждах.

— Не исках да говоря с теб. — Тя нарочно сви в най-близката дамска тоалетна.

Рай стисна зъби и зачака.

Натали си каза, че не бе очарована да го намери все още там, където го остави. Без да каже и дума, ускори крачка към лентата за багаж.

— Как мина пътуването? — Тя изръмжа. — Виж, опитвам се да ти се извиня.

— Така ли? — Тръсна глава и се качи на ескалатора за долния етаж. — Спести си извиненията.

— Аз скапах работата. Извинявай. От дни наред се опитвам да ти го кажа, но ти не приемаш обажданията ми.

— Това трябва да ти говори нещо, Пиасецки, дори и на човек с ограничени умствени възможности като твоите.

— Значи — продължи той и преглътна напиращите думи. — Дойдох да те посрещна, за да поговорим.

— Поръчала съм си кола.

— Отменихме поръчката. Искам да кажа… — Трябваше да си подбира по-внимателно думите, докато го пронизваше този леден поглед. — Аз я отказах, когато разбрах, че се прибираш. — Нямаше нужда да накисва и Морийн, реши Рай. — Значи аз ще те закарам.

— Ще си взема такси.

— Не бъди такъв противен инат. Ако трябва и аз ще стана такъв — промълви той, когато се смесиха с тълпата около лентата за багаж. — Само за две минути ще те кача в пожарникарски камион. Ще те изложа страхотно. Ти избирай как, ала смятам да те закарам до вас.

Натали се поколеба. Рай наистина щеше да я изложи. Нямаше смисъл да му доставя подобно удоволствие. Нямаше намерение да му разказва и за подозренията си, не и докато не откриеше нещо, в което бе сигурна. Не и докато не се наложеше да се свърже с него професионално.

— Не смятам да се прибирам. Трябва да отида до офиса.

— Офисът ти е затворен. Вече е почти девет.

— Отивам в офиса — заяви непреклонно тя и му обърна гръб.

— Добре тогава. Ще говорим в офиса.

— Тази. — Натали посочи към сива чанта от туид, марка „Пулман“. — И ето тази. — Същата марка и цвят, но за дрехи. — И тази. — Още една чанта „Пулман“.

— Не си имала време онази нощ да приготвиш всичко това, докато стигна до апартамента ти.

Заинтригувана, въпреки намеренията си, тя го погледна как поема багажа.

— Купих си сакове и дрехи по пътя.

— Стигат за цяла група манекенки — измърмори той.

— Моля? — Гласът й понижи температурата в залата за пристигащи поне с десет градуса.

— Нищо. Откриването беше невероятен успех — продължи Рай, докато вървяха към изхода.

— Точно както очаквахме.

— Отзивите в „Нюздей“ и „Бизнес уийк“ бяха блестящи. — Той сви рамене, когато Натали го погледна. — Така чух.

— И в „Уименс уеър дейли“ — добави тя. — Но кой ти гледа.

— Аз, например. Това е страхотно, Натали, наистина. Радвам се за теб. Гордея се с теб. — Рай остави багажа й до колата и краката му омекнаха. — Господи, да знаеш колко ми липсваше.

Тя отстъпи назад и избегна протегнатите му ръце. Нямаше да му позволи отново да я нарани, обеща си. Няма да го допусне.

— Добре. — Бавно, замаян от болката, която му причини фактът, че Натали го отблъсна, той вдигна ръце с дланите нагоре. — Очаквах това. Подготвил съм още. Ще ти дам възможност да стреляш първа.

— Нямам желание да се сражавам с теб — каза уморено тя. — Пътуването ми беше дълго. Прекалено изморена съм, за да се сражавам.

— Нека да те откарам у дома, Натали.

— Отивам в офиса. — Тя отстъпи и зачака Рай да отключи колата. Щом седна, се отпусна назад и затвори очи. Само въздъхна, когато той постави жълтите цветя в скута й.

— Не са измъкнали нищо повече от Кларънс — продължи Рай с надеждата, че това ще пропука стената, която Натали бе издигнала между тях.

— Знам. — Все още не можеше да мисли за собствените си подозрения. — Държах връзка с тях.

— Бързо се придвижваше.

— Имам много обекти.

— Да. — Той изрови пари, за да плати паркинга. — Разбрах, след като обиколих половин Атланта след теб.

Тя отвори очи.

— Моля?

— Не можах да хвана нито едно проклето такси — измърмори Рай. — Сигурно ти си успяла веднага щом си излязла от апартамента ми.

— Точно така.

— Нещата се връзват. Тичах до апартамента ти, ала когато пристигнах, вече те нямаше. Видях бележката, разбрах, че си на летището и пристигнах, за да видя как самолетът ти излита.

Натали усети, че се размеква и веднага се стегна.

— Да не би аз да съм виновна, Пиасецки?

— Не си виновна ти, по дяволите. Аз съм виновен. Ако беше постояла поне за пет минути на едно място в Атланта, щяхме да уредим всичко.

— Вече всичко е уредено.

— Нищо подобно. — Той извърна глава и я погледна убийствено. — Мразя да ми затварят телефона.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна с наслада тя.

— Можех да те удуша заради това, когато пристигнах там. Ако те бях настигнал. „Не, госпожица Флечър е в магазина.“ Отивам в магазина, а там ми казват „Извинете, госпожица Флечър се върна в хотела.“ Връщам се в хотела, а ти вече си си тръгнала. Когато пристигам на летището, самолетът вече е излетял. Часове наред те гоня по петите и се опитвам да те настигна.

Натали сви рамене. Не искаше да се чувства доволна, но не можеше да спре тръпката на удоволствие, която разочарованието в гласа му предизвика.

— Хич не очаквай извинение. — Въпреки това взе цветята, за да не се плъзнат, когато Рай натисна спирачки.

— Опитвам се да ти се извиня.

— Няма нужда. Имах достатъчно време да помисля и реших, че си абсолютно прав. Не ми хареса начина, по който ми го поднесе, ала в общи линии си напълно прав. Беше ни приятно заедно. Това е всичко.

— Много повече от това. Беше много повече, Натали…

— Аз съм дотук! — Напълно забравила за багажа си, тя изфуча от колата.

Докато Рай паркира, на забранено място, разбира се, Натали вече чакаше охраната да отвори входната врата на сградата.

— По дяволите, Натали, не можеш ли да почакаш?

— Имам си работа. Добър вечер, Бен.

— Госпожице Флечър. Ще работите до късно ли?

— Точно така. — Тя премина с бърза крачка покрай охраната, следвана неотлъчно от Рай. — Не е нужно да идваш с мен, Рай.

— Нали каза, че ме обичаш?

Без да обръща внимание на любопитния поглед на охраната, Натали натисна копчето на асансьора.

— Мина ми.

В гърдите му се надигна паника и го закова на място. Едва успя да влезе в асансьора, преди вратата да се бе затворила под носа му.

— Не е вярно.

— Аз знам кое е вярно и кое не е. — Тя натисна копчето за своя етаж. — При теб просто е въпрос на самочувствие. Опитваш се да направиш сцена, защото не се обадих, когато си звънял. — Натали отметна коса назад. Очите й блестяха. Не от сълзи, помисли си облекчено той. От гняв. — И то, защото не се нуждая от теб.

— Самочувствието няма нищо общо тук. Аз бях… — Не можеше да признае, че е бил уплашен, че се е страхувал до смърт. — Сбърках — каза Рай. И това признание му бе трудно, но поне не бе толкова унизително. — Ти беше там, вкъщи. Поканих те да дойдеш, защото всичко бе прекалено очевидно.

— Кое беше очевидно?

— Че не може да е истина. Не разбирах как може да е истина. Каквато си ти, как живееш и аз.

Погледът й стана по-остър, очите й се присвиха.

— Дали разбрах правилно, инспекторе? Заряза ме, защото не си отивам с апартамента ти?

Не трябваше да звучи толкова глупаво. Гласът му стана по-силен, сякаш за да се защити.

— На нищо. Дори и на мен. Не мога да ти подарявам… Разни неща. Първия път, когато се сетих, че трябва да ти подарявам цветя от време на време, ти ме погледна така, сякаш те бях ударил. Никога не те водя никъде. Дори не се сещам. Имаш приятели, които живеят в имения. Я погледни, по дяволите, дори и сега носиш диамантени обеци. — Той вдигна ръце, сякаш този жест обясняваше всичко. — Диаманти, за бога.

Бузите й бяха поруменели. Това съвсем не беше проява на радост, когато пристъпи към него.

— За пари ли става въпрос? Това ли е? Разби ми сърцето заради пари?

— Не, заради… Разни неща. — Как можеше да обясни това, което вече звучеше безсмислено? — Натали, позволи ми да те докосна.

— Майната ти. — Тя го блъсна и изскочи от асансьора в мига, в който вратите се отвориха. — Заряза ме, защото си си мислел, че искам да получавам диаманти, или имения, или цветя? — Побесняла, Натали запокити нарцисите на пода. — И сама мога да си купувам диаманти, както и всичко, което пожелая. Исках единствено теб.

— Не си отивай. Недей! — Рай изруга и хукна след нея. Някъде в края на дългия коридор зазвъня телефон. — Натали… — Той я сграбчи за рамото и я извърна към себе си. — Не точно това имах предвид.

Тя го блъсна с куфарчето в корема.

— И ти имаше наглостта да ме наречеш снобка!

Изгубил търпение, Рай я блъсна до стената.

— Сбърках. Беше глупаво. Държах се като глупак. Какво друго искаш да ти кажа? Не мислех. Просто чувствах.

— Ти ме нарани.

— Знам. — Докосна челото й със своето и се опита да се овладее. Усещаше мириса й, чувстваше я до себе си, а самата мисъл, че я бе изгубил, го накара да почувства слабост. — Извинявай. Не мислех, че ще те нараня. Мислех, че само аз ще се чувствам зле. Бях решил, че ще ме изоставиш.

— Затова ти ме изостави пръв.

Той леко се отдръпна.

— Нещо такова.

— Страхливец. — Натали се отдръпна рязко. — Отивай си, Рай. Остави ме на мира. Трябва да помисля.

— Ти все още си влюбена в мен. Няма да мръдна, докато не ми го кажеш.

— Тогава ще се наложи да почакаш, защото не съм готова да ти кажа каквото и да било. — Телефоните звъняха. Тя потърка уморено слепоочието си и се зачуди кой ли звъни толкова късно след края на работния ден. — Още съм наранена, не разбираш ли? Разбрах, че те обичам, а ти разби всичко почти веднага. Не съм готова да ти поднеса чувствата си на тепсия.

— Тогава аз ще ти поднеса моите — каза тихо той. — Обичам те, Натали.

Всичките й чувства се отразиха в очите й.

— Проклет да си! Проклет да си! Това не е честно.

— Честността не ме притеснява сега. — Рай пристъпи към нея и посегна към косата й. Ръката му се смрази, когато видя отблясъка в края на коридора. Той танцуваше от другата страна на стъклото по безкрайно познат начин. — Слизай надолу по пожарните стълби. Веднага. Обади се на диспечерите.

— Какво? За какво говориш?

— Заминавай — повтори той и се втурна по коридора.

Вече усещаше мириса на дим и го прокле. Прокле и себе си, че е бил толкова погълнат от собствените си желания, че не му бе обърнал внимание. Видя и пламъка, коварно езиче, което се промъкваше под вратата и напредваше.

— Господи, Рай…

Тя бе точно зад него. Той видя пламъците зад стъклото и прецени. В същия момент се извърна, скочи и събори Натали на земята. Прозорецът се взриви. Смъртоносни парчета стъкло се посипаха върху тях.