Нора Робъртс
Нощен дим (7)

Шеста глава

Рай предпочиташе да разчита на здравата човешка логика, отколкото на компютърните анализи, но се бе научил да използва всички подръчни средства. Системата за проследяване на елементи на повторяемост при умишлените палежи бе една от най-добрите. През последните няколко години бе станал изключително умел с клавиатурата. Секретарката му си бе тръгнала отдавна, а мъжете на долния етаж бяха заспали спокойно и той работеше сам.

Ако системата се използваше интелигентно, тя представляваше идеално средство за разпознаване и класифициране на повторяемостта в проценти. Беше възможно при серия пожари да се свържат заподозрените, да се предвиди кога и къде е най-вероятно да бъде предизвикан следващият пожар.

Компютърът му сигнализира, че вече е извел възможностите. На първо място бе поставена фабриката на Натали. Рай вече бе назначил екип, който да патрулира и наблюдава района.

Притесненията му бяха насочени към самата Натали. Телефонното обаждане поставяше нещата на лична основа. А той имаше конкретна следа.

Рай посегна към кафето с една ръка, а с другата подаде команда за включване към Националната система за пожарни данни. Въведе информацията по случая, с която разполагаше — местоположение и подробности. Това нямаше да помогне единствено на него, то щеше да послужи и за бъдещи случаи.

След това се насочи към заподозрените. И тук вложи данните за пожара и начина на действие. Сега добави и информацията за телефонното обаждане, впечатленията на Натали от гласа и начина на говорене.

Отпусна се на стола, докато наблюдаваше как компютърът сам подбира възможностите.

Кларънс Робърт Джейкъби, още известен като Джейкъби, още известен като Кларънс Робъртс. Последен известен адрес: ул. „Южна“ 23, град Урбана. Бял. Мъжки пол. Дата на раждане двайсет и пети юни петдесет и втора година.

Изброяваха се шест ареста за умишлен палеж и подпалвачество, всички предизвикани в градове. По една от присъдите бе лежал пет години в затвора. Друга заповед за арест, издадена преди две години, бе все още висяща, тъй като той бе успял да се скрие, след като бил пуснат под гаранция.

А начинът на действие бе същият.

Джейкъби не действаше като подпалвач непрекъснато, ала му доставяше удоволствие да пали. Предпочиташе да използва бензин за катализатор, лентите бяха от подръчни, леснозапалими материали, взети от мястото на пожара, а също и кибрити от собствената му колекция. Често се случваше да звъни на жертвите си. Оценката на психиатъра бе за ясно изразени тенденции на невротик и социопат.

— Обичаш огъня, а копеленце вредно? — изломоти Рай, докато потракваше с пръсти по клавиатурата. — Дори нямаш нищо против, когато и тебе те близне. Нали така ми каза? Било като целувка.

Той натисна ново копче, за да отпечата данните. Уморено потри очи с длани, докато принтерът стържеше. Тази вечер бе успял да поспи два часа на канапето в офиса. Умората вече го налягаше.

Но сега имаше своята плячка. Беше убеден. И освен това имаше и следа.

Повече по навик, отколкото от желание. Рай запали цигара, преди да набере някакъв номер.

— Пиасецки. Ще отскоча до фабриката на Флечър на път към къщи. Може да ме намерите… — Погледът му се спря на часовника. Забеляза, че бе полунощ. Точно на секундата. Може би трябваше да приеме това за знак. — Търсете ме на този телефон, докато не ви се обадя отново. — Той знаеше наизуст телефона на Натали, издиктува го и затвори.

Изключи компютъра, грабна разпечатката и якето си и угаси лампите.

 

 

Натали си облече пеньоар, един от любимите от серията на „Дамски избор“ и се поколеба дали да си легне или да напълни ваната. Реши, че ще е най-добре да си поуспокои нервите с чаша вино, преди да реши кое от двете да предпочете. Три пъти се опита да се свърже с Рай този следобед, ала все й казваха, че е извън управлението.

А тя самата трябваше да е на разположение, помисли си заядливо младата жена. Господин инспекторът можеше да се появява и да изчезва, когато пожелае. И цял ден нито дума от него. Добре тогава, утре сутринта щеше да остане безкрайно изненадан, когато се появи в офиса му рано-рано и поиска отчет за нещата, които е свършил.

Като че ли си нямаше достатъчно грижи покрай съвещанията на отдела, съвещанията по производството и обикновените срещи. Проверяваше първите заявки по каталог за всеки отделен район. Те поне изглеждат доста обещаващи, помисли си Натали и се приближи до прозореца, за да се наслади на гледката на града.

Нямаше да позволи на нищо и никой да й се изпречи на пътя. Нито пожари, още по-малко пък някакъв си там инспектор по умишлените палежи. Ако се окажеше, че има човек от персонала, независимо на каква длъжност, който е отговорен за двата пожара, тя смяташе да открие кой е. И сама да се оправи с него.

Само след година вече ще е извела „Дамски избор“ на върха. А след пет смяташе да удвои клоновете в страната.

Предприятията Флечър щяха да отбележат нов успех, успех, който Натали щеше да постигне още от самото начало. Тогава щеше да е доволна и горда.

Защо тогава изведнъж я прободе това чувство на самота?

Той е виновен, реши тя и отпи от виното. Заради него се чувства толкова неспокойна. Заради него поставя под въпрос важните си задачи, и то в момент, когато би трябвало да е съсредоточила в едно цялото си внимание и всичките си усилия.

Физическото привличане, дори когато бе толкова силно, съвсем не бе достатъчно и не би трябвало да я откъсва от поставените цели и задачи. И преди бе изпитвала физическо привличане и много добре знаеше как да играе тази игра. Все пак беше на тридесет и две, не за пръв път започваше някаква връзка. Умело и предпазливо винаги се бе откъсвала, без да бъде наранена. Никой мъж не можеше да плени сърцето й, а след това да я нарани.

Защо ли това изведнъж й се стори толкова тъжно?

Подразнена от мисълта, тя я изостави.

Губеше си времето да размишлява за Райън Пиасецки. Господ й бе свидетел, че той дори не беше нейният тип. Мъжът бе груб, също като остър камък. Натали предпочиташе по-внимателни мъже. Тези, с които би се чувствала в безопасност.

Защо ли това изведнъж й се стори толкова глупаво?

Остави наполовина пълната чаша и разтърси коса. Нуждаеше се от сън, не от самоанализ. Телефонът звънна тъкмо когато се пресягаше да загаси лампите.

— Ох, как те мразя — измърмори тя и вдигна слушалката. — Ало?

— Госпожице Флечър, обажда се Марк, портиерът.

— Да, Марк, какво има?

— Един господин, инспектор Пиасецки чака тук. Иска да ви види.

— Така ли? — Натали погледна часовника си и си помисли дребнаво дали да не го отпрати. — Марк, би ли го попитал дали е тук по работа.

— Да, госпожо. Инспекторе, за работа ли се касае?

Тя чу ясно гласа на Рай по телефона, докато питаше Марк как би му харесало, ако до двадесет минути тук пристигне екип да провери дали няма нарушения на противопожарните изисквания.

Марк заекна и Натали го съжали.

— Марк, изпрати го горе.

— Да, госпожице Флечър. Благодаря ви.

Тя затвори, а след това отиде до вратата и пак се върна. В никакъв случай нямаше да се поддаде на импулса да се погледне в огледалото.

Разбира се, че го направи.

Когато Рай почука на вратата, Натали вече бе успяла да изтича до спалнята, да се среши и си сложи няколко капчици парфюм.

— Не смяташ ли, че не е честно да заплашваш хората, за да си изпросиш покана? — попита тя, щом отвори.

— Не и когато това ми помага. — Той я огледа бавно и продължително. Пеньоарът й бе дълъг, богато украсен, в цвят на кремава сметана. Коприната се прехвърляше на гърдите, стесняваше се в колан на талията, а надолу обгръщаше загадъчно бедрата. — Не намираш ли, че си е чиста загуба да обличаш подобно нещо, докато си сама?

— Не намирам.

— В антрето ли ще говорим?

— Едва ли. — Натали затвори входната врата. — Сигурно няма смисъл да ти казвам, че е късно.

Рай не каза нищо. Направи няколко стъпки в хола на апартамента. Меки цветове, раздвижени единствено от крещящите абстрактни картини, които тя очевидно харесаше. Безкрайно много джунджурии, но всичко бе чисто и подредено. Имаше свежи цветя, камината се захранване с газ, а през огромния прозорец нахлуваха светлините на града.

— Хубаво местенце.

— На мен ми харесва.

— Обичаш високите места. — Той се приближи до прозореца и погледна навън. Апартаментът бе на цели двадесет етажа над най-близкия противопожарен изход. — Може би ще се наложи да проверя и това място дали отговаря на противопожарните изисквания. — Рай се обърна и я погледна. — Имаш ли бира?

— Не. — След това въздъхна. Маниерите му я дразнеха. — Пиех вино. Искаш ли и ти?

Той сви рамене. Не беше голям почитател на виното, ала не можеше и да помисли дори за още едно кафе.

Натали прецени, че няма нищо против и отиде в кухнята, за да налее още една чаша.

— А да имаш нещо към него? — попита от вратата Рай. — Нещо като храна?

Тя се извърна рязко към него, готова да го нападне с думите, че се е объркал, ако си въобразява, че апартаментът й е денонощна закусвалня, но след това видя лицето му на силната кухненска светлина. Пред нея бе истинско превъплъщение на изтощението.

— Не готвя често, ала имам малко сирене бри, солени бисквити и плодове.

Почти развеселен, той потри лицето си с ръце.

— Сирене бри, значи — засмя се и отпусна ръце. — Чудесно. Върха.

— Иди да седнеш. — Натали му подаде виното. — Аз ще донеса каквото има.

— Благодаря.

Десет минути по-късно тя го откри легнал на канапето, очите му наполовина затворени.

— Защо не си се прибрал да си легнеш?

— Трябваше да свърша нещо. — Протегна едната си ръка към подноса, който Натали бе оставила на масичката, а с другата се пресегна към нея. Доволен, че тя бе до него, Рай намаза една от солените бисквити с мекото сирене. — Не е чак толкова зле — каза с пълна уста. — Нямах време да вечерям.

— Можех да се обадя да донесат нещо.

— Няма нужда. Прецених, че ще искаш да те държа в течение.

— Така е, но очаквах да ми се обадиш преди няколко часа. — Той изломоти нещо, докато натъпкваше в устата си следващата солена бисквита. — Какво каза?

— Съда — повтори Рай и чак тогава преглътна. — Налагаше се да отида в съда и бях там по-голямата част от следобеда.

— Ясно.

— Предадоха ми съобщенията ти. — Храната си каза думата и той се усмихна. — Липсвах ли ти?

— Чакам новата информация — заяви сухо Натали. — Поне това можеш да направиш, докато ми опразваш килера.

Рай си взе една шепа лъскаво бяло грозде.

— Наредих непрекъснато наблюдение на фабриката ти в Уайнсъп.

Пръстите й се стегнаха около столчето на чашата.

— Мислиш, че тя ще е следващата цел?

— Да, ако следваме модела. Забелязвала ли си някакъв мъж в рамките на обектите? Бял, около един и седемдесет, към осемдесет и пет килограма. Оредяваща руса коса. Към четирийсетте, ала лицето му е кръгло и прилича на момче. — Той спря, за да преглътне солените бисквити с малко вино. — Блед, с миши очи и много едри зъби.

— Не си спомням да съм виждала такъв. Защо?

— Той е подпалвачът. Гаден тип, доста откачен. — Виното съвсем не беше лошо, реши Рай и отпи отново. — Няма да сбъркам, ако кажа съвсем откачен. Обича да пали, но и няма нищо против, когато му плащат.

— Мислиш, че е той ли? — попита тихо Натали. — Познаваш го лично, нали?

— Двамата с Кларънс сме се срещали. Последно се видяхме преди, колко, десет години. Беше се задържал прекалено дълго на мястото на поръчката. Когато се добрах до него, вече гореше. Когато го извадих, и двамата димяхме.

Тя си наложи да говори спокойно.

— Защо смяташ, че е той?

Рай й разказа накратко какво бе свършил вечерта.

— Това може да е само негова работа — добави той. — Да не забравяме и телефонното обаждане. Кларънс много обича да звъни по телефоните. А и гласът, който описа, не може да е друг, освен неговия.

— Можеше да ми го кажеш още тази сутрин.

— Можех — сви рамене Рай. — Само че не виждам защо.

— Защо ли — изсъска Натали. — Защото става въпрос за моите сгради, за моята собственост.

Той я погледна за момент. Идеята не бе чак толкова лоша, реши той, да използваш гнева като прикритие за страха. Не можеше да я вини.

— Я ми кажи, госпожице Флечър, като изпълнителен директор, или каквото там се явяваш, кога си подготвяш докладите, преди, по време или след като си провериш данните?

Тя се подразни, точно както бе очаквал. Ала успя да потисне първоначалния си импулс, също както беше предположил Рай.

— Добре — издиша шумно Натали. — Разкажи ми останалото.

Той остави чашата.

— Движи се от град на град. Бас държа, че в момента е в Урбана. Аз ще го намеря. Тук някъде намира ли ти се пепелник?

Без да казва нищо, тя стана и пренесе малка мозаечна чинийка от другата маса. Не беше справедлива, даде си сметка Натали, а това бе напълно нетипично за нея. Очевидно бе, че Рай бе преуморен заради десетките допълнителни часове работа, свършена единствено заради нея.

— Над това ли работи цяла нощ?

Той запали клечка кибрит.

— Такава ми е работата.

— Така ли? — попита тихо тя.

— Да. — Очите им се срещнаха. — А и заради тебе.

Пулсът й лудо препускаше. Нямаше как да го спре.

— Рай, правиш нещата прекалено трудни за мен.

— Това ми е целта. — Той лениво прокара пръст по ревера на пеньоара, като едва-едва докосваше кожата й. Усети мириса й, лек и възбуждащ. — Очакваш да те попитам как е минал денят ти ли?

— Не — с уморен смях Натали поклати глава. — Не.

— Предполагам, не искаш да говорим нито за времето, нито за политика, нито пък за спорт.

Тя не отговори веднага. Не искаше гласът й да прозвучи задъхано.

— Не твърде.

Рай изсумтя и се приведе напред, за да загаси цигарата.

— Трябва да се прибирам, за да можеш да поспиш.

Натали стана след него с объркани чувства.

— Така е най-добре. Най-разумно. — Не беше това, което искаше, само това, което бе най-добре. А точно това, започваше да разбира тя, съвсем не отговаряше на желанието й. Трябваше да прояви здрав разум.

— Няма да го направя. — Очите му се впиха в нейните. — Освен ако ти не ми кажеш.

Сърцето й препускаше. Усещаше как я разтърсват тръпки.

— Какво да ти кажа?

Той се усмихна, приближи се и спря плътно до нея. Първият отговор на въпроса дали тя иска Рай да остане или да си тръгне, се четеше в очите й.

— Къде е спалнята, Натали?

Леко замаяна, тя погледна над рамото му и направи неопределен жест.

— Там. Там отзад.

С бързо, неочаквано изящно движение, той я пое на ръце.

— Мисля, че ще успея да стигна до там.

— Това е грешка. — Натали вече обсипваше с целувки лицето и гърлото му. — Сигурна съм, че е грешка.

— Всички допускаме грешки от време на време.

— Аз съм умна. — Тя се бореше да си поеме дъх, докато разкопчаваше ризата му. — И съм уравновесена. Налага се да е така, защото… — Натали простена, когато докосна кожата му. — Господи, колко много харесвам тялото ти.

— Така ли? — Рай едва не се препъна, докато тя измъкваше ризата от джинсите му. — Тогава цялото е твое. Трябваше да се сетя.

— Ммм… — Натали лекичко захапа рамото му. — Кое?

— Че имаш страхотно легло. — Той я остави върху сатенената покривка.

Вече полудяла от желание, тя дръпна ризата.

— Побързай — настоя. — Искаше ми се да побързаш още от първия път, когато ме докосна.

— Тогава трябва да наваксаме. — Изпълнен с не по-малко желание, Рай притисна устните й с всичка сила и се отпусна върху нея.

Останала без дъх, Натали дръпна ципа на джинсите.

— Това е лудост. — Посегна към него, докато се наслаждаваше на изгарящите му устни и двамата се преобърнаха на леглото.

Той също едва си поемаше дъх и бе напълно забравил всякакъв контрол.

— Ще се превърне в лудост — измърмори Рай.

Разтвори пеньоара и откри под него копринената й кожа. Преди устните му да обхванат нежната гърда, той простена.

Коприна, топлина и аромат на женско тяло. Всичко в нея изпълваше сетивата му, предизвикваше го, измъчваше го. Жена, една невероятна жена. Красота, нежност и страст. Изкушение, страдание и задоволство. Тя бе всичко това и Рай не можеше да не му се наслади.

Телата им търсеха опора едно в друго, докато се стремяха към още и още.

Лумна огън, ярък, ослепителен и опасен. Пламъците опариха Райън, останаха белези там, където ръцете и устните й го докосваха, караха стотици нови искри да го изгарят. Той нямаше нищо против. Този път искаше огънят да го погълне. Изруга тихо, разкъса копринената дреха и се нахвърли жадно върху Натали.

Ръцете му бяха груби и твърди. Те правеха чудеса. Никога не се бе чувствала толкова жива, нито пък толкова нетърпелива. Копнееше за него и знаеше дълбоко в себе си, че бе било така още от самото начало.

Но сега Рай беше неин, усещаше тежестта на стегнатото мускулесто тяло върху своето, вкусваше настойчивостта на желанието му всеки път, когато устните им се срещаха, усещаше реакцията му при всеки свой допир, с всяко забързано вдишване.

Беше толкова първично, ала какво от това. Чувстваше, че я движи желанието, че бе необуздана и напълно свободна. Заби зъби в рамото му, когато мигът на сливането наближи. Извика името му, не, изкрещя го и се изви към него, напрегната като тетивата на лък.

Той проникна дълбоко в нея.

Усети, че невероятното удоволствие я правеше сляпа и глуха. Не усещаше хлиповете си в забързания ритъм. Тялото й се блъскаше в неговото, водено от неугасващо желание.

И тогава тялото и желанието избухнаха.

 

 

Лампата бе включена. Странно, Рай дори не бе забелязал, въпреки че обикновено малките детайли не му убягваха. Светлината бе мека, в тон с меките цветове на спалнята.

Той лежеше неподвижно, главата му отпусната върху гърдата й, и изчакваше да се успокои. Под ухото му сърцето й продължаваше буйния си ритъм. Кожата й бе влажна, тялото й се бе отпуснало. Все още я разтърсваха тръпки.

Рай не се усмихна доволно, както би направил в друг случай, а просто остана удивено загледан.

Искаше да я покори. Не можеше и не биваше да го отрича. Беше мечтал да изпита какво бе да притежава тялото й, да го усеща тръпнещо под своето. Това желание го бе преследвало още от самото начало.

Само че не бе очаквал този вихър от желание, който помете и двамата, който ги накара да се впият един в друг също като диви животни.

Знаеше, че е бил груб. По принцип не бе особено нежен човек, но не това го притесняваше. Никога не му се бе случвало да изгуби напълно контрол с някоя жена. Нито бе желал някоя с такова настървение само минути след изпитаното удоволствие.

— Това трябваше да е достатъчно — прошепна той.

— Ммм? — Тя се чувстваше безсилна, обхваната от сладка болка.

— Трябваше да го накара да се изпари. Да ти се наситя. Или поне да е началото на пресищането.

— О! — Натали едва намери сили да отвори очи. Намръщи се, макар че светлината бе приглушена. Умът й постепенно започваше да се избистря, а кожата й да пламва. Спомни си как бе дърпала дрехите му, как му се нахвърли в леглото, без да мисли за каквото и да било друго, освен за желанието си да е с него. Въздъхна и отново си пое дълбоко дъх. — Прав си — реши тя. — Така трябваше да стане. Какво ни става?

Рай вдигна глава и се засмя. Погледна поруменялото й лице и разбърканата й коса.

— Проклет да съм, ако знам. Ти добре ли си?

Натали също се усмихна. По дяволите логиката.

— Проклета да съм, ако знам. Това, което току-що се случи, бе малко необичайно за мен.

— Това е добре. — Той сведе глава и прокара език по гърдата й. — Желая те отново, Натали.

Тя отново потръпна.

— Това е добре.

 

 

Когато будилникът звънна, Натали простена и се превъртя, за да го изключи, ала се блъсна в Рай. Той изръмжа и захлупи длан върху звънеца, а след това с една ръка я привлече върху себе си.

— Какъв е този шум? — попита Рай и прокара любопитно ръка надолу по гърба й чак до бедрото.

— Има за цел да ме буди.

Той отвори едното си око. Да, трябваше да предположи. Тя и сутрин изглеждаше също толкова добре, колкото и през останалата част от деня.

— Защо?

— Ами така се прави. — Все още изтощена, Натали отметна косата от лицето си. — Будилникът звъни, аз ставам, влизам под душа, обличам се, изпивам безброй чаши кафе и отивам на работа.

— Този процес ми е познат. А няма ли кой да ти каже, че днес е събота?

— Знам кой ден от седмицата е — отвърна тя. Вече знаеше. — Имам работа.

— Нямаш, само така ти се струва. — Рай я намести на рамото си и извърна подпухналите си очи към будилника. Беше седем сутринта. Пресметна, че бяха спали най-много три часа. — Лягай си.

— Не мога.

Той въздъхна като мъченик.

— Добре тогава. Но поне да ме беше предупредила, че си ненаситна. — Изпълнен с нещо повече от просто желание, Рай я прехвърли под себе си и загриза рамото й.

— Нямах това предвид — засмя се Натали и се опита да се отскубне. — Чакат ме куп документи, трябва да звъня по телефона. — Ръцете му се плъзнаха да погалят гърдата й. Усети как в стомаха й мигновено лумна огън. — Престани.

— А-ха. Ти ме събуди, сега ще трябва да си платиш.

Не можеше да се овладее, просто не можеше и започна да се отпуска под ласката на ръцете му.

— Имаме късмет, че останахме живи след снощи. Сигурен ли си, че искаш пак да опиташ?

— На мъжете им е приятно да се сблъскват с различни опасности всеки ден. — Той покри усмихнатите й устни със своите.

 

 

Изоставаше с малко повече от три часа, когато излезе от душа. Значи ще трябва да поработи до късно, реши тя, и след като уви косата си с кърпа, се зае да си намаже краката с тоалетно мляко. Добрият изпълнителен директор трябваше да се простира според нуждите и времето.

Прозя се и избърса парата от огледалото в банята. Огледа се внимателно. Би трябвало да е изтощена, каза си. Би трябвало да изглежда изтощена след такава дива нощ като прекараната с Рай.

Чувстваше се добре и изглеждаше чудесно. Изглеждаше… нежна, реши Натали. Задоволена.

А и как не, каза си тя, докато сваляше кърпата от косата си. Когато една тридесет и две годишна жена едва сега изпитва удоволствието от спонтанния задъхан секс, би трябвало да изглежда задоволена.

Никога нищо, което бе изпитвала, не можеше дори да се доближи до това, което бе правила и открила през тази нощ с Рай.

Какво от това, че се усмихваше с тази малко идиотска усмивка, докато се решеше пред огледалото? Нищо, че й се пееше, докато обвиваше тръпнещото си тяло в хавлията. Беше разбираемо.

А ако трябваше да се пренареди графика за деня, защото бе прекарала по-голямата част от нощта и цялата сутрин в леглото с мъж, който караше кръвта й да кипва, то какво от това?

Върна се в спалнята и се засмя, като видя смачканите чаршафи. Със стиснати устни повдигна остатъците от коприненото бюстие. Презрамката бе скъсана, а дантелата висеше. Очевидно стоките от „Дамски избор“ не отговаряха на разбиранията на Рай Пиасецки за здравина.

Не беше ли великолепно?

Разсмя се на глас, захвърли бюстието и, усетила миризмата, се упъти към кухнята.

— Мирише ми на кафе — започна Натали и спря на вратата.

Той чупеше яйца в една купа с едрите си, груби ръце. Косата му бе мокра, също като нейната, защото я бе изпреварил за душа. Беше бос, джинсите прилепнали за бедрата му, ръкавите на бархетната риза — навити до лактите.

Колкото и невероятно да й се стори, тя отново го пожела.

— Тук няма почти нищо за ядене.

— Почти винаги се храня навън. — Наложи си да се овладее и се отправи към кафеварката. — Какво приготвяш?

— Омлети. Имаш четири яйца, малко сирене чедър и доста поувехнали броколи.

— Канех се да ги сваря на пара. — Натали наклони глава, докато опитваше кафето. — Значи можеш да готвиш.

— Всеки самоуважаващ се пожарникар може да готви. В управлението го правим на смени. — Рай откри телта за разбиване на яйца и се извърна към нея. Мокра коса, искрящо лице, сънени очи. — Здравей, Безкрайни крака. Изглеждаш добре.

— Благодаря — усмихна му се над ръба на чашата. Ако продължаваше да я гледа по този начин, тя сама щеше да го събори на пода. По-разумно беше да се заеме с нещо по-практично. — Аз трябва ли да помагам?

— Знаеш ли как се работи с тостера?

— Горе-долу. — Остави чашата и отвори шкафа. Известно време и двамата работиха безмълвно. Той разбиваше яйцата, а Натали поставяше филиите в тостера. — Аз… — Не беше сигурна как да го каже по-деликатно. — Сигурно докато си потушавал пожари си се сблъсквал с опасни ситуации…

— Да, и?

— Белезите на рамото и на гърба ти. — Беше ги забелязала снощи, докато го галеше. Тогава напипа подутините на белезите и ръбчетата им по неговото стегнато и наистина прекрасно тяло. — Част от задълженията ли са?

— Точно така. — Рай вдигна поглед. Истината бе, че той дори не се сещаше за тях. Сега, на светлината на новия ден му се стори, че на жена като нея тези белези можеха да се сторят отвратителни. — Притесняват ли те?

— Не. Чудех се как си се изгорил.

Рай остави купата и сложи тигана на котлона. Може и да я притесняват, помисли си той, а може и да не я притесняват. Най-добре беше да приключи с този въпрос веднъж и завинаги.

— Нашият приятел Кларънс. Докато го вадех от пожара, който сам бе подпалил, се срути таванът. — Рай все още си спомняше пороят искри, ревът на пламъците, невероятната ужасяваща болка. — Срути се върху нас като някакво наказание. Той пищеше и се смееше. Аз го извлякох навън. Не си спомням много ясно какво стана после, ала се събудих в отделението за изгаряния.

— Съжалявам.

— Можеше да е много по-зле. Специалният костюм ме предпази. Просто имах късмет. — Нарочно съсредоточен, Рай изсипа яйцата в тигана. — Баща ми загина така. Огънят бе погълнал и стените. Докато проветрявали сградата, тя се срутила. Цялата. — Изруга приглушено. Това пък защо го каза, зачуди се той. Нямаше никакво намерение да го казва. Смъртта на баща му едва ли бе най-подходящият разговор за сутринта. — Намажи масло на препечената филия, преди да е изстинала.

Натали не отговори, не можеше да измисли какво да каже. Приближи се до него, обви кръста му с ръце и притисна буза към гърба му.

— Не знаех, че си загубил баща си. — Имаше толкова много неща, които не знаеше, помисли си тя.

— Преди дванадесет години. Стана в една гимназия. Някакво хлапе, разочаровано от оценката си по химия, подпалило лабораторията. Само че огънят се разпрострял. Татко знаеше какви са рисковете — измърмори Рай, почувствал се неудобно, че съчувствието й го трогва. — Всички сме наясно с рисковете.

Натали все още не го пускаше.

— Не исках да отварям стари рани, Рай.

— Няма нищо. Той беше невероятен пожарникар.

Тя остана неподвижна още миг, озадачена от чувствата си. Изпитваше желание да го успокои, да стане част от това, което бе той. Внимателно отстъпи крачка назад. Нямаше смисъл, напомни си тя. Нямаше смисъл да очаква нещо повече от това, което вече се бе случило.

— А този Кларънс, ще го откриеш ли?

— Може и да ми излезе късметът и да го открия с помощта на някои връзки. — С бързо, отработено движение Рай прегъна на две омлета. — Или пък ще го пипнем, когато се появи на следващия обект.

— Фабриката ми.

— Много вероятно. — Малко по-спокоен от това, че помежду им имаше разстояние, той й хвърли поглед през рамо. — Горе главата, Натали. Най-добрият в града работи, за да ти защитава нощничките.

— Много добре знаеш, че не са само… — Тя прекъсна думите си, когато чу звънеца. — Както и да е.

— Чакай малко. Портиерът не се ли обажда, когато някой идва у вас?

— Не и ако е съсед.

— Първо погледни през шпионката — нареди Рай и посегна към чиниите.

— Да, татенце. — Развеселена от отношението му, Натали тръгна към вратата. Надникна през шпионката, едва потисна вика си и веднага отключи. — Бойд, за бога! — Тя се хвърли на врата на брат си. — Сила!

— И цялото кралско войнство — предупреди я Сила и се засмя, докато се прегръщаха. — Ченгето не ми позволи да звънна, за да те предупредя.

— Толкова се радвам да ви видя. — Наведе се, за да прегърне племенницата и племенниците си. — Какво правите тук?

— Проверяваме те. — Бойд прехвърли чантата, която носеше от другата страна.

— Нали го знаеш капитана — обясни Сила. — Брайънт, ако пипнеш нещо, те очаква смъртно наказание. — Тя хвърли поглед на най-големия си син. Докато е на осем, не може да му се има никакво доверие. — Щом Дебора ни се обади за втория пожар, той ни подбра и ето ни тук. Алисън, това не е баскетболно игрище. Остави я долу на секундата.

Съвсем като у дома си, Алисън притисна баскетболната топка към гърдите си.

— Нито ще я хвърля, нито нищо.

— Нищо няма да направи — опита се Натали да увери Сила, докато галеше разсеяно златните коси на Алисън. — Бойд, не мога да повярвам, че си в състояние да помъкнеш всички през половината страна заради нещо такова.

— Децата не са на училище в понеделник. — Бойд приклекна, за да вдигне якето, което най-малкият им син вече бе захвърлил на пода. — Решихме да изкараме един бърз уикенд.

— Ще останем при Дебора и Гейдж — добави Сила. — Така че не се паникьосвай.

— Не че…

— Донесли сме си и хранителните запаси. — Бойд й подаде торбата, пълна със сандвичи и пържени хапки и картофки. — Какво ще кажеш за обяд?

— Ами аз… — Тя леко се прокашля и погледна към кухнята. И как сега щеше да обясни присъствието на Рай?

Кийнън, любопитен като всяко петгодишно дете, вече го бе открил. От вратата на кухнята се ухили на Рай.

— Здрасти.

— Здрасти и на теб. — Любопитен да види как Натали ще се справи със ситуацията, Рай излезе от кухнята.

— Искаш ли да видиш какво мога? — попита Кийнън, преди някой да успее да проговори.

— Разбира се.

Винаги готов да демонстрира някое ново умение, Кийнън ритна здраво Рай по крака с боен вик и обиколи стаята, докато накрая се строполи по гръб.

— Никак не е зле — изкоментира Рай и вдигна момченцето на крака.

— Кийнън си е такъв — обясни Сила и прокара език по зъбите си, докато обмисляше положението. — Той е най-малката ни маймуна.

— Извинявайте. Ами… — Натали прокара ръка през влажната си коса. Не беше нужно да поглежда към Бойд, за да види подозрителния му умислен поглед на по-голям батко. — Бойд и Сила Флечър, Рай Пиасецки. — Тя прочисти гърлото си. — А това са Алисън и Брайънт. — Натали въздъхна. — Вече се запозна с Кийнън.

— Пиасецки — повтори Бойд. — Умишлени палежи? — Тъкмо човекът, с когото искаше да се срещне, помисли си Бойд. Но съвсем не бе очаквал да го завари бос в кухнята на сестра си.

— Точно така. — И братът, и сестрата изглеждаха добре и си приличаха, помисли Рай. И двамата гледат подозрително на непознатите. — Вие сте ченгето от Денвър.

Брайънт проточи вратле.

— Той е капитан от полицията. И ходи с пистолет на работа. Може ли нещо за пиене, лельо Нат?

— Разбира се. Аз… — Брайънт вече бе изтичал в кухнята. — Ами, това е… — Толкова неудобно, помисли си тя. — Най-добре да донеса чинии, преди храната да е изстинала.

— Чудесна идея. Тя има само яйца. — Рай погледна плика в ръцете на Бойд и се сети какво има вътре. — Може пък да се споразумеем за част от пържените картофи.

— Вие разследвате пожарите, нали? — започна Бойд.

— Готин — каза Сила и хвърли гневен поглед на съпруга си. — Никакви разпити на празен стомах. Ще го разпъваш на кръст, след като хапнем. Прекарахме часове в самолета — обясни тя, когато Брайънт се върна и се опита да отнеме топката на Алисън. — Малко сме поизнервени.

— Няма проблем. — Секунда преди Бойд, Рай сграбчи топката, която се бе изплъзнала от боричкащите се деца.

— Обичаш ли да вкарваш кошове? — попита той Алисън.

— А-ха. — Тя му се усмихна бързо и обезоръжаващо. — Аз създадох отбора. Не Брайънт.

— Баскетболна тъпачка. — Нацупен, Брайънт се тръшна на един стол. — Предпочитам да играя на нинтендо.

Рай качи Кийнън на гърба си и завъртя топката в ръцете си.

— Днес след около два часа имам мач. Искате ли да дойдете?

— Може ли? — Очите на Алисън светнаха, когато се обърна към Сила. — Мамо?

— Звучи ми интересно. — Изпълнена с любопитство, Сила тръгна към кухнята. — Ще помогна на Натали.

И ще трябва да изкопча клюките от зълва си, помисли си злорадо.