Нора Робъртс
Нощен дим (6)

Пета глава

Всичко бе като в сън. Като истински кошмар. Натали стоеше неспособна да помръдне, а пламъците ближеха касата на вратата. Рай пристъпи напред, за да ги посрещне. В един миг той изчезна в дима и пожара и сърцето й сякаш спря, ударите му престанаха да звучат. Паниката, която го бе накарала да замре, сега отново го събуди за живот. Когато се втурна след мъжа, в главата й отекваше ехото от пулса.

Виждаше Райън как се опитва да задуши пламъците, които се стрелкаха по пода и доволно глождеха основата на стените. Навсякъде се стелеше дим и очите й се подлютиха, а дробовете започнаха да парят. Също като безстрашен войн, той предизвикваше стихията, противопоставяше й се. С истински ужас Натали забеляза как огънят отвръща на ударите и бавно настъпва по ръката му.

В този момент тя изпищя и се втурна напред, за да задуши дима, който излизаше от гърба му. Рай се обърна към нея, вбесен, че я вижда зад себе си.

— Гориш — едва успя да изрече думата Натали. — За бога, Рай! Остави го!

— Дръпни се.

С един замах той потуши пламъците, които бяха започнали да обвиват бюрото. Знаеше, че документите, оставени отгоре, сигурно щяха да подхранят огъня. Напълно съсредоточено Рай се обърна, за да се заеме с тлеещия перваз на паркета, тъй като прецизно резбованият му кант димеше.

— Вземи — тикна той пожарогасителя в ръцете й. Основният огън бе угасен, но по-малките все още блещукаха. Почти беше успял. От ужаса в очите й Рай позна, че тя не разбира, че на чудовището му остава много малко. — Използвай го — нареди той и с една крачка бе до горящите пердета. Смъкна ги със замах. Знаеше, че болката ще дойде по-късно. Беше се сражавал с огъня с голи ръце.

Когато тлеещите, пропити с дим дантели заприличаха на дрипи, Рай издърпа пожарогасителя от треперещите й ръце и довърши последните искри.

— Началото му не беше много обещаващо. — Якето му още димеше. Той го смъкна от гърба си и го захвърли на една страна. — Нямаше да напредне толкова много, ако наоколо не го чакаха всички тези леснозапалими неща. — Остави почти празния пожарогасител. — Загасен е. — Въпреки това провери стаята, разрита унищожените завеси, да не би да бе останала някоя скрита искра, която изчаква, за да лумне отново. — Загасен е — повтори Рай и я побутна към вратата. — Слизай долу.

Натали се олюля и едва не падна на колене. Внезапен пристъп на кашлица почти я парализира. Стомахът й се разбунтува и всичко й се завъртя пред очите.

Почти припаднала, тя се подпря с ръка на стената и си наложи да диша дълбоко.

— По дяволите, Натали. — С едно движение той я пое на ръце. Понесе я през гъстия дим надолу по елегантните стълби. — Казах ти да излезеш. Никога ли не слушаш?

Тя се опита да каже нещо, ала пристъпът на кашлицата отново я обзе. Струваше й се, че се носи по вода. Въпреки че Рай я положи върху хладните възглавници на малкото канапе, пред нея всичко плуваше.

Той я ругаеше. Гласът му долиташе далечен и безопасен. Само да успея да си поема дъх, мислеше тя, един-единствен път, за да успокоя горящото си гърло.

Видя как очите й се обръщат. Разтърси я грубо и натисна главата й между коленете.

— Да не си посмяла да припаднеш в ръцете ми! — Гласът му бе рязък, а ръката му лежеше на тила й. — Стегни се, дишай бавно. Чуваш ли ме?

Натали кимна едва-едва. Рай я остави, а след това тя усети студен свеж въздух по лицето си и се разтрепери. След като закрепи входната врата да остане отворена, той се върна и заразтрива гърба й.

Беше го уплашила, и то много. Затова, за да се пребори със страха, постъпи съвсем естествено — разкрещя й се.

— Това, което направи, беше глупаво и безсмислено! Имаш късмет, че се отърва с прилошаване и че си нагълтала малко дим. Казах ти да излезеш.

— Но ти влезе. — Натали се намръщи, когато думите задраскаха раздразненото й гърло. — Ти влезе там.

— Аз имам опит. А ти — не. — Дръпна я да седне и я огледа внимателно. Лицето й бе мъртвешко бледо под петната от размазани сажди, ала очите й се бяха прояснили. — Гади ли ти се? — попита Рай.

— Не. — Притисна основата на дланите си към смъдящите си очи. — Вече не.

— Вие ли ти се свят?

— Не.

Гласът й бе дрезгав и напрегнат. Можеше да си представи как усеща гърлото си, сякаш бе опърлено с нажежена маша.

— Тук някъде има ли вода? Ще ти донеса.

— Добре съм. — Тя отпусна ръце и остави главата си да се облегне назад на възглавниците. Гаденето и виенето на свят отминаваха, изместени от страха. — Всичко стана толкова бързо, толкова невероятно бързо. Сигурен ли си, че е изгасен?

— Работата ми е да съм сигурен. — Той се намръщи и хвана брадичката й. Очите му се присвиха, докато оглеждаше лицето й. — Ще те заведа в болница.

— Няма нужда да ходя в проклетата болница. — Без да сдържа лошото си настроение, Натали го побутна, но когато видя ръцете му, възкликна: — Рай, ръцете ти! — Сграбчи го за китките. — Ти си обгорен!

Той сведе поглед. Имаше червени ивици, някои от които приличаха на рани.

— Нищо важно.

Тя се разтрепери.

— Та ти гореше, видях как якето ти се подпали.

— То беше старо. Престани — нареди Рай, когато забеляза, че очите й са плувнали в сълзи. — Недей! — Ако имаше нещо, което мразеше повече от пожарите, това бяха женските сълзи. Той изруга и притисна устни към нейните с надеждата, че това ще я накара да престане. Ръцете й го обгърнаха и го изпълниха с удивление от силата и настойчивостта й. Устните й тръпнеха под неговите и Рай стана по-нежен, за да я успокои. — По-добре ли се чувстваш? — прошепна той и я погали по косата.

— Всичко е наред — отвърна Натали и се насили сама да повярва на думите си. — В склада сигурно има комплект за първа помощ. Трябва да сложиш нещо на ръцете си.

— Не е кой знае какво… — подзе Рай, ала тя го побутна и се изправи.

— Трябва да направя нещо. По дяволите, трябва да направя нещо.

Натали се втурна напред. Объркан от държанието й, той се изправи и отиде да заключи вратата. Трябваше пак да се качи горе, за да проветри офиса, но искаше тя да не му се пречка при предварителното разследване. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата си.

— Тук има някакъв мехлем — вече по-спокойна, Натали се върна с малкия комплект за първа помощ.

— Чудесно. — Прецени, че ако я остави да се погрижи за него, тя ще се почувства по-добре. Затова се отпусна назад, докато Натали пое ролята на медицинска сестра. Не можеше да не признае, че хладният мехлем и нежните й пръсти го облекчиха.

— Имаш късмет, че не е по-зле. Беше истинска лудост да се втурнеш така в стаята.

Рай повдигна вежда.

— Пак заповядай.

Тя го погледна. Лицето му бе омазано в сажди, а очите му бяха почервенели от дима.

— Благодарна съм ти — каза тихо Натали. — Много съм ти задължена. Ала там имаше само вещи, Рай. Само вещи. — Тя отново извърна поглед и отмести тубата с мехлема. — Май трябва да ти купя нов костюм.

— Мразя костюми. — Той се размърда, изпълнен с неудобство, когато чу неравномерните й хлипове. — Не започвай пак да плачеш. Ако искаш да ми благодариш, просто не плачи.

— Добре. — Натали подсмръкна без всякаква следа от изисканост и изтри лицето си с ръка. — Толкова се уплаших.

— Всичко свърши. — Рай я погали неумело по ръката. — Може ли да те оставя сама за минута? Искам да се кача, за да отворя прозореца. Димът трябва да излезе.

— Ще дойда…

— Не, няма. Седни тук. — Той стана отново и я хвана здраво за рамото. — Моля те, остани тук.

Обърна се и я остави. Докато го нямаше, тя се опита да се съвземе. И да помисли. Когато Рай слезе, завари я седнала с ръце в скута.

— Същото е като в склада, нали? — Натали вдигна очи към неговите. — Начинът, по който е подпалено тук. Не можем да се преструваме, че е съвпадение.

— Не можем — отвърна той. — Същото е. Наистина не можем. Ще поговорим по-късно. Хайде да те откарам до вас.

— Аз съм…

Думите заседнаха в гърлото й, когато Рай я изправи грубо.

— Ако още веднъж кажеш, че всичко е наред, ще те плесна. Лошо ти е, уплашена си и си се нагълтала с дим. Чуй какво ще направим. Закарвам те у вас. Ще съобщим за случая от телефона в напудрената ти кола. Ти си лягаш, а утре отиваш на лекар. Щом те прегледат, започваме да действаме.

— Престани да ми крещиш.

— Нямаше да се налага да крещя, ако слушаше. — Той грабна палтото й. — Облечи го.

— Това тук е мое. Имам право да остана.

— Само че аз ще те изведа. — Той напъха едната й ръка в палтото. — Ако не ти харесва, обеди се на надутите ти адвокати и ме съди.

— Няма нужда да се държиш така.

Рай понечи да изругае, но се спря. За да бъде сигурен в реакцията си, си пое дълбоко дъх.

— Натали, уморен съм. — Гласът му бе станал тих, говореше почти разумно. — Имам работа тук и няма да мога да я свърша, ако се мотаеш около мен. Моля те да ме разбереш.

Той беше прав и тя го знаеше. Обърна се и си взе чантата.

— Вземи колата. Ще се обадя да я приберат утре сутринта.

— Благодаря.

Натали му подаде ключовете и от колата, и от магазина.

— Утре ще дойда, Рай.

— Така си и помислих. — Той вдигна ръка и отри кокалчетата в брадичката й. — Ей, опитай се да не се притесняваш. Аз съм най-добрият.

Тя почти успя да се усмихне.

— И на мен така ми казаха.

 

 

Беше почти осем сутринта на следващата сутрин, когато таксито остави Натали пред „Дамски избор“. Забеляза без изненада, че колата й бе отпред, а емблемата на пожарния отдел се виждаше ясно на предното стъкло.

Вместо да натиска звънеца, тя извади резервните ключове, които сутринта взе от офиса, и влезе.

Не усети миризма на дим. Това й донесе облекчение. Голяма част от нощта прекара в притеснения и изчисления на възможните загуби, ако наличната в магазина стока бе просмукала дима.

Първият етаж си беше спретнат и елегантен като предишната вечер. Ако Рай й беше разрешил, щеше да се свърже с управителя и да поднови дейността, както обикновено.

Свали си палтото и ръкавиците и се отправи към втория етаж.

За Рай нощта се оказа дълга и изключително ползотворна. След като закара Натали, се отби до управлението, за да се преоблече и да си вземе инструментите. През нощта работи сам, точно както предпочиташе. Тъкмо запечатваше буркан с доказателства, когато тя пристигна.

— Добро утро, Безкрайни крака. — Клекнал на пода сред мръсотията, той дори не вдигна поглед.

Натали огледа стаята и въздъхна. Килимът бе мърляв и почернял. Изгорели парчета дървен праг бяха откъртени от ъглите и разпръснати. Елегантното бюро от началото на осемнайсети век бе почерняло и обгоряло, а завесите от ирландска дантела приличаха на купчина ненужни парцали.

Въпреки че прозорецът бе отворен и лекият вятър навяваше рехав сняг, въздухът бе натежал от миризмата на застоял пушек.

— Защо на следващия ден изглежда още по-зле?

— Не е толкова зле. Трябва малко боя и да се подреди.

Тя прокара пръст по тапета, нашарен с теменужки и рози. Беше го избрала сама, а сега е за изхвърляне, помисли си Натали.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Да — съгласи се Рай и сложи стикер на буркана с доказателствата. — Сигурно си права. — Той вдигна поглед. Днес тя си бе вдигнала косата. Харесваше му така. Виждаха се ясно и линията на брадичката, и врата. Тази сутрин костюмът й бе в наситено винено, доста строг. Сякаш дамата бе готова за бой. — Как спа?

— Учудващо добре, като се има предвид това тук. — Като се изключи вледеняващия кошмар, за който нямаше намерение да споменава. — А ти?

Рай изобщо не си беше лягал и сви рамене.

— Обади ли се на застрахователя?

— Ще се обадя, щом започнат работа. — Гласът й стана по-хладен. — Отново ли ще искате показания, инспекторе?

За миг в очите му припламна раздразнение.

— Мисля, че няма да е необходимо. — Започна да прибира инструментите в кутията им. — До утре докладът ще е готов.

Натали затвори очи за момент.

— Извинявай. Не ти се сърдя на теб, Рай. Просто съм кисела.

— Няма нищо.

— Можеш ли… — Тя прекъсна думите си, когато чу, че някой се качва по стълбите. — Гейдж. — Насили се да се усмихне и протегна ръце към него, щом той влезе.

— Чух. — С бърз поглед прецени щетите. — Реших да мина и да видя дали не мога да помогна с нещо.

— Благодаря. — Целуна го леко по бузата и отново се извърна към Рай. Той бе останал клекнал, ала бе изключително заинтригуван, както й се стори, също като звяр, готов за скок. — Гейдж Гътри, инспектор Райън Пиасецки.

— Чух, че добре си вършите работата.

След миг Рай се изправи и пое протегнатата от Гейдж ръка.

— И аз съм чувал същото за вас. — Рай се чувстваше на своя територия и огледа преценяващо другия мъж, когато се обърна към Натали. — Приятели ли сте?

— Да. Дори повече. — Тя наблюдаваше доволна как очите на Райън проблясват. — Ако успееш да проследиш връзката, Гейдж е женен за сестрата на съпругата на брат ми.

Пламъкът в очите на Райън утихна и той отпусна рамене.

— Далечни роднини.

— Може и така да се каже. — Гейдж прецени обстановката бързо и точно, и реши да провери инспектора. — Подпалвачът тук същият ли е?

— Още не сме готови да даваме информация по случая.

— Прави се на тайнствен и официален — каза сухо Натали. — Неофициално — продължи тя, без да обръща внимание на мръщенето на Райън, — изглежда е същият. Когато дойдохме снощи…

— Била си тук? — прекъсна я Гейдж и сграбчи ръката й. — Ти?

— Исках да проверя нещо. И слава богу. — Тя въздъхна и огледа стаята. — Можеше да е много по-зле. Случайно до мен беше и ветеран в борбите с пожарите.

Макар и малко, Гейдж се отпусна.

— Нямаш работа из града сама посред нощ.

— М-да. — Рай си извади цигара. — Опитайте се да й кажете.

Натали само повдигна едната си вежда.

— Ти обикаляш ли града сам посред нощ, Гейдж?

Той побутна бузата си с език. Само ако знаеше…

— Съвсем различно е. И не ми изнасяй лекции по равноправие — продължи Гейдж, преди Натали да бе успяла да каже нещо. — Аз съм за равноправието и го подкрепям. И в къщи. И на работа. Но на улицата става въпрос за най-обикновен здрав разум. Една жена не е просто цел.

— А-ха… — усмихна се мило тя. — А Дебора съгласна ли е с този твой начин на мислене?

Той изви устни.

— Не. И тя е твърдоглава като теб. — Разочарован, че е бил на другия край на града, когато Натали е имала нужда от него, Гейдж пъхна ръце в джобовете си. — Щом не мога да ти предложа друго, поне приеми помощта и персонала на „Гътри Интернешънъл“.

— Ще ти напомня това предложение, когато имам нужда. — Тя го погледна бързо и с надежда. — Дали ще можеш да използваш влиянието си и да спреш жена ти да не се обажда на брат ми и на Сила за това тук?

Той я погали по бузата.

— Няма начин. Май трябва да ти кажа, че тя говори с Алтия миналата седмица и й разказа подробно какво е станало в склада.

Натали се предаде на умората и потри слепоочията си. Алтия Грейсън, бивша партньорка на брат й в полицията, бе в напреднала бременност.

— Заобиколена съм от ченгета — измърмори тя. — Няма защо да тревожите Алтия в нейното състояние. Двамата с Колт трябва да си обръщат повече внимание един на друг.

— Винаги е проблем, когато толкова много хора се грижат за теб. Стой далече от празни сгради — добави Гейдж и я целуна. — Беше ми приятно да се запозная с вас, инспекторе.

— Да. До скоро.

— Предай целувки на Дебора и Ади — каза Натали, докато изпращаше Гейдж. — И престанете да се тревожите за мен.

— Първото става, за второто — няма начин.

— Кой е Ади? — попита Рай, преди още входната врата да се бе затворила зад Гейдж.

— А? О, бебето им. — Съвсем разсеяна, тя обиколи една обгоряла дупка в килима, за да огледа старинните шкафове, които използваше за папки. Успокои се, когато забеляза, че не бяха повредени. — Рай, наистина трябва да разнищим тази работа. Прекалено много хора се тормозят.

— Имаш доста близки. — Той се приближи до отворения прозорец и загаси цигарата. — Не мога да ускоря просто така нещата, за да се почувстват те по-добре. Послушай съвета на приятеля си. Не се мотай нощем по улиците и се пази от празни сгради.

— Не искам съвети, а отговори. Някой е нахлул тук снощи и се е опитал да ме подпали. Как е станало и защо?

— Добре, госпожице Флечър, мога да кажа как… — Райън приседна върху обгорялото бюро. — През нощта на двадесет и шести февруари инспектор Пиасецки и Натали Флечър, собственичка на сградата, откриват пожар.

— Рай…

Той вдигна ръка, за да я спре.

— След като Пиасецки и Флечър влизат в сградата, се качват към втория етаж и Пиасецки усеща миризмата на дим и бензин. Тогава Пиасецки нарежда на Флечър да напусне сградата. Тя пренебрегва предупреждението, ако смея да добавя. В склада Пиасецки открива пожарогасител и започва да гаси пожара, обхванал офиса на втория етаж. Забелязва ленти от хартия, плат и клечки кибрит. Пожарът е загасен, без да причини значителни щети.

— Много добре знам каква беше последователността на събитията.

— Искаше доклад, това и получаваш. При проучване на останките, инспекторът стига до извода, че огънят е започнал приблизително на шейсет сантиметра от вратата. Използван е бензин. Нито инспекторът, нито полицейските служители са забелязали следи от влизане с взлом. Изводът е, че става въпрос за умишлен палеж.

Натали си пое бавно дъх.

— Сърдит си ми.

— Да, сърдит съм ти. Притискаш ме, Натали, а също и себе си. Искаш всичко да излезе наяве, защото хората се били притеснявали за теб, и защото искаш да си продадеш гащите и сутиените навреме. Само че пропускаш една малка, ала важна подробност.

— Нищо не пропускам. — Тя отново беше пребледняла и беше станала напрегната. — Опитвам се да не се страхувам. Не е много трудно да огледам нещата и да разбера, че някой прави това нарочно. Две мои сгради за две седмици. Не съм глупачка, Рай.

— Глупачка си, щом това не те плаши. Имаш враг. Но кой?

— Не знам — повиши глас Натали. — Ако знаех, щях ли да крия от теб? Току-що ми каза, че няма следи от взлом. Това означава, че човек, когото познавам, някой, който работи за мен, е влизал, за да подпали магазина.

— Бил е външен подпалвач.

— Какво?

— Професионалист — обясни Рай. — Не много добър, ала все пак професионалист. Някой е наел подпалвач за тази работа. Възможно е някой да го е пуснал или пък той сам е обезвредил охранителната система. Само че тук не е успял да довърши работата си и най-вероятно отново ще пробва.

Тя се сдържа да не потрепери.

— Много ме успокои. Това наистина е много успокояващо.

— Нямам за цел да те успокоявам. Искам да си нащрек. Колко човека работят за теб?

— В „Дамски избор“ ли? — Леко объркана, Натали отметна коса. — Около шестстотин, мисля, в Урбана.

— Имаш ли списък на персонала?

— Ще взема.

— Искам го. Виж, ще прегледам данните в компютъра, за да проверя колко известни професионалисти имаме в района и кой използва подобна техника. Това ще е началото.

— Нали ще ме държиш в течение? По-голямата част от деня ще съм в офиса. Ако случайно се наложи да изляза, секретарката ми ще знае как да се свърже с мен.

Рай се изправи, приближи се до нея и обхвана лицето й с ръце.

— Защо не си починеш един ден? Иди на пазар, изгледай един филм.

— Ти шегуваш ли се?

Той отпусна ръце и ги скри в джобовете си.

— Слушай, Натали, вече има още един човек, който се притеснява за теб. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да — отвърна бавно тя. — Ще държим връзка, Рай. Само че имам много работа. — Усмихна се в опит да разведри обстановката. — Ще започна с наемането на фирма за почистване и дизайнери по интериора.

— Не и докато не ти кажа, че може.

— Предполагах, че ще го кажеш. — Натали погледна примирено към старинните дървени шкафове на лявата стена. — Може ли да си взема някои от папките? Преместих ги от централния офис преди броени дни, за да мога да работя и тук. — Повдигна едното си рамо. — Поне си мислех, че ще мога да работя тук. И това също ме бави — прошепна тя.

— Да, разбира се. Внимавай къде стъпваш.

Той също внимаваше и поклати глава. Не му беше ясно как успява да ходи така безпроблемно на тези ужасяващо високи токове, без които изглежда не можеше. Трябваше обаче да признае, че с тях краката й изглеждаха божествени.

— Как са ти ръцете? — попита Натали, докато ровеше папките.

— Моля?

— Ръцете ти. — Тя извърна поглед назад, видя къде се бяха спрели очите му и се разсмя. — За бога, Пиасецки, това се превръща в мания.

— Готов съм да се хвана на бас, че стигат чак до сливиците. — Рай вдигна очи към нейните. — Не са чак толкова зле. Благодаря, че попита. А ти за кога си записа час на лекар?

Натали изведнъж прояви безмерен интерес към папките.

— Няма нужда да ходя на лекар. Мразя лекарите.

— Страхливка.

— Може и така да е. Само гърлото ми малко драска, няма друго. Ще ми мине и без да ходя на доктор. Ако смяташ да ми изнасяш лекция, аз също имам какво да кажа, че доброволно си пълниш дробовете с дим.

Той се намръщи и прибра цигарата, която тъкмо бе извадил.

— Нищо не съм казал. Приключи ли? Искам да занеса доказателствата в лабораторията.

— Да. Добре че папките не изгоряха. Това ми спестява толкова време и главоболия. Диърдри трябва да направи одит, след като се справим с тази каша. Все се надявах, че всичко ще бъде безпроблемно, за да мога да отворя и клон Денвър.

Сърцето му трепна и Рай не можа да възпре реакцията си.

— В Денвър? В Колорадо ли смяташ да се местиш?

— Ммм. — Напълно доволна, тя натъпка документите в куфарчето. — Зависи. Все още не съм обмисляла далечното бъдеще. Първо трябва да тръгнат магазините, които имаме. Това няма да стане току-така! — Натали прехвърли дръжката на чантата през рамо. — Това ми е достатъчно засега.

— Искам да те видя. — Струваше му много да го каже. Още повече — да го признае пред себе си. — Трябва да те видя, Натали. Далече от всичко това.

Пръстите й подръпнаха нервно дръжката на чантата.

— Рай, и двамата сме заринати от работа в момента. Може би е по-разумно да се съсредоточим над задълженията си и да си оставим малко лична свобода.

— По-разумно е.

— Добре тогава. — Тя тръгна към вратата, но той й препречи пътя.

— Искам да те видя — повтори той. — И искам да те докосвам. И искам да те любя.

У нея се надигна застрашителна топла вълна. Нямаше значение, че думите му бяха откровено груби, изречени без всякакъв финес. Поетичните слова, придружени с рози, само щяха да я обезоръжат.

— Знам какво искаш. Ала трябва да съм сигурна какво искам аз. С какво мога да се справя. Винаги съм разсъждавала логично, а ти успяваш да притъпиш това умение.

— Тази вечер.

— Налага ми се да работя до късно. — Натали усети, че се изпълва с копнеж и е готова да се предаде. — Среща късно вечер.

— Ще чакам.

— Не знам кога ще свърша. Сигурно няма да е преди полунощ.

Рай я притисна към стената.

— Тогава в полунощ.

Тя започна да се чуди защо упорства. Очите й сякаш се забулиха и се притвориха.

— Полунощ — повтори Натали, с надеждата устните му да покрият нейните. Искаше да усети вкуса му, да му се предаде. Внезапно и рязко отвори очи. Дръпна се. — О, боже, полунощ!

Тя отново пребледня. Той повдигна ръце, за да я задържи.

— Какво има?

— Полунощ — повтори Натали и притисна ръка към челото си. — До този момент дори не свързвах нещата. Не бях и помислила. Когато дойдохме тук снощи, бе малко след дванадесет.

Рай кимна. Наблюдаваше я внимателно.

— Е, и?

— Обадиха ми се, докато се обличах за нашата вечеря. Май никога не успявам да пренебрегна звъненето и да оставя телефонния секретар да записва, затова се обадих. Той каза полунощ.

С присвити очи Рай я притисна към стената.

— Кой?

— Не знам. Не познах гласа. Той каза… — Тя го отблъсна, за да излезе в коридора. — Полунощ. Каза полунощ. Часът на вещиците. Гледай или чакай, нещо такова. — Натали посочи съсипания обгорял килим. — Сигурно това е имал предвид.

— Защо, по дяволите, не си ми казала?

— Току-що си спомних. — Не по-малко ядосана от Рай, тя се извърна рязко към него. — Мислех си, че е някой перко и не обърнах внимание, а после съм забравила. Като стана пожарът тук, имах съвсем други неща на главата и не му беше времето да мисля за шантави натрапници. А и как да предположа, че ме е предупреждавал? Или заплашвал?

Той не обърна внимание на думите й и извади бележника си, за да запише това, което му беше разказала.

— По кое време ти се обади?

— Сигурно е било към седем и половина. Търсех си обеците и бързах, защото ме бяха задържали и закъснявах.

— Чу ли някакви шумове?

Напълно неуверено Натали се опита да си спомни. Не бе обърнала внимание. Тогава мислеше за Рай.

— Нищо не съм забелязала. Гласът му бе доста остър и писклив. Сигурна съм, че беше мъж, но с доста момичешки глас. И се кискаше — спомни си тя.

Рай вдигна поглед към лицето й, а след това отново сведе очи към бележника.

— Как звучеше, като истински ли?

За момент Натали не успя да разбере.

— О, искаш да кажеш дали не е било запис? Не, не звучеше като запис.

— Номерът ти обявен ли е?

— Не. — В този момент разбра значението на въпроса му. — Не — повтори бавно тя. — Не е.

— Искам списък на всички, които ти имат номера. На абсолютно всички.

Натали изправи глава и си наложи да запази спокойствие.

— Мога да ти дам списък на всички, за които знам, че го имат. Няма обаче да мога да ти кажа, ако някой го е получил от друг. — Тя прочисти гърлото си. То не спираше да я боли. — Рай, професионалистите обикновено звънят ли на жертвите си, преди да ги подпалят?

Той отмести бележника и я погледна в очите.

— Дори и професионалистите могат да се окажат перковци. Ще те закарам до офиса ти.

— Няма нужда.

Спокойствие. Напомни си, че бе работил извънредно, за да може да прояви търпение към нея. След това прати предпазливостта по дяволите.

— Я ме чуй! Слушай внимателно! — Рай сграбчи реверите на сакото й. — Ще те закарам до офиса ти. Разбра ли?

— Не разбирам…

Той дръпна ревера.

— Разбра ли?

Натали едва сдържа ругатнята си. Беше дребнаво да спори.

— Чудесно. Колата ще ми трябва днес малко по-късно, така че след като ме оставиш, се оправяй сам.

— Не съм свършил — продължи с равен глас Рай. — Докато не се свържа пак с теб, никъде няма да ходиш сама.

— Това е пълен абсурд. Трябва да си движа бизнеса.

— Никъде няма да ходиш сама — повтори той. — Ако ли не, ще се обадя на едни приятели от полицейското в Урбана и ще ги накарам да те следват навсякъде. — В мига, в който тя отвори уста, за да възрази, Рай я изпревари. — И за мен не представлява никакъв проблем да забраня достъпа до магазинчето ти до второ нареждане, и то за всички, освен за персонала от пожарната и полицията.

— Това ми звучи като заплаха — каза напрегнато Натали.

— Ти ще се окажеш изключително досетлив човек. Или накарай някой от подчинените си да те закара, където ще ходиш днес, Натали, или ще лепна забрана за достъп от противопожарния отдел и тук ще остане затворено през следващите две седмици.

И ще го направи, осъзна тя, съзряла изписаната по лицето му решителност. Наистина ще го направи. От собствен опит знаеше, че бе много по-умно и практично да отстъпиш за нещо дребно по време на преговори, за да успееш да постигнеш крайната си цел.

— Добре. Ще си назнача шофьор за всички срещи извън офиса днес. Ала искам да изтъкна, че този човек пали сградите ми, Рай, не ме заплашва лично.

— Обадил ти се е лично. А това е напълно достатъчно.

 

 

Не й беше приятно, че бе успял да я уплаши. Строгият самоконтрол й помагаше да се справи с дреболиите в офиса хладнокръвно и ефикасно. По обед вече бе ангажирала фирма за почистване и те бяха готови да започнат работа. Изчакваха единствено одобрението на Рай. Беше поръчала на личната си секретарка да се свърже с дизайнера по интериора за нов килим, тапети, завеси и боя. Успя да се справи с почти истеричното обаждане от клона в Атланта, притъпи раздразнението на хората от Чикаго и дори успя да успокои роднините си в Колорадо.

Изпълнена с нетърпение, Натали позвъни на секретарката.

— Морийн, копията трябваше да са на бюрото ми преди половин час.

— Знам, госпожице Флечър. Компютрите в счетоводството са блокирали. Опитват се да отстранят проблема.

— Кажи им… — Тя преглътна напиращите гневни думи и си наложи да говори спокойно. — Кажи им, че е спешно. Благодаря ти, Морийн.

Нарочно се отпусна на стола си и отвори очи. Да си настървен помага в бизнеса, напомни си Натали. Но когато не успяваш да овладееш настървението, то се превръща в слабост. Ако искаше да се справи със заседанието, насрочено за останалата част от деня, трябваше да се стегне. Бавно отпусна свитите си в юмруци ръце и си наложи да отпусне и мускулите.

Почти бе успяла, когато някой почука забързано. Тя се изправи в мига, в който надникна Мелвин.

— Безопасно ли е?

— Почти — отвърна му Натали. — Влизай.

— Нося дарове. — Той внесе поднос в стаята.

— Ако това е кафе, може и да намеря сили да стана и да те нацелувам.

Мелвин се изчерви и се разсмя.

— Не само кафе, ала и салата от пиле към него. Дори и ти трябва да ядеш, Натали.

— Като че ли не знам. — Тя притисна ръка към стомаха си, докато ставаше, за да отиде при него на канапето. — Озверяла съм от глад. Много си миличък, Мелвин.

— И егоистичен. Ти направо подпали телефоните в офиса и затова накарах секретарката да приготви това тук. Почини си… — Той опипа яркочервената си папийонка.

— И двамата ще си починем. — С тиха въздишка Натали пое аромата на кафето, докато го разсипваше в чашите. — Няма как.

Мелвин седна до нея.

— Имаш ли време, докато обядваме, да ми разкажеш какви са пораженията във водещия магазин?

— Можеше да бъде и по-зле. — Натали си достави удоволствието да си събуе обувките и да си вдигне краката, докато се храни. — В интерес на истината, не са големи. Доколкото успях да преценя, ще е нужен главно козметичен ремонт, и то в офиса. Стоката не е засегната.

— Слава богу — каза искрено той. — Не знам дали чарът ми щеше да проработи втори път, ако пак се опитах да убедя клоновете да се разделят със стоката си.

— Нямаше да стане — вметна тя между хапките. — Този път, Мелвин, извадихме късмет, но…

— Но какво?

— Тук има някаква последователност, която ме притеснява. Някой не иска „Дамски избор“ да отвори врати.

Мелвин се намръщи, взе питката от чинията й и я разчупи на две.

— „Незабравима“ е основният ни конкурент. Или пък ние ще станем техен.

— Мислих за това. Нещата не се връзват. Тази компания съществува почти петдесет години. Стабилни са. Уважавани. — Натали въздъхна. Беше й неприятно да изрече на глас подозренията си. — Притеснявам се за икономически шпионаж, Мелвин. Тук вътре, в „Дамски избор“.

— Някой от нашите хора? — Той не усещаше вече вкуса на питката.

— Тази възможност никак не ми е приятна, ала не мога да я пренебрегна. — Тя умислено премина от храната към кафето. — Мога да свикам заседание на директорите, да проверя работата им и да разбера мнението им за подчинените. — И ще го направя, помисли си Натали. Налагаше се. — Но това не решава въпроса с директорите на отдели.

— Много от хората ти, Натали, работят за Флечър от години.

— Знам. — Не я сдържаше на едно място и стана. Отпиваше от кафето, докато крачеше напред-назад. — Не мога да намеря обяснение, защо някой от организацията ще иска да забави откриването. Ала трябва да разбера.

— Значи всички сме под подозрение.

Тя се обърна към него.

— Извинявай, Мелвин. Така е.

— Не съжалявай. Така е в бизнеса. — Той махна с ръка, но когато се изправи, усмивката му бе напрегната. — Какво следва сега?

— В един имам среща със застрахователния агент в магазина. — Погледна часовника си и изруга. — Трябва да тръгвам.

— Аз ще отида. — Мелвин знаеше каква ще бъде реакцията й и вдигна ръка. — Чакат те повече неща, отколкото сам човек може да оправи. Остави ме да отида, Натали, нали нямаш нищо против? Аз ще се видя с агента и щом се върна ще получиш подробен доклад.

— Добре. Спестяваш ми един изключително трескав час. — Намръщи се и си обу обувките. — Ако инспекторът по умишлени палежи е там, помоли го да се свърже с мен, ако има някакъв напредък.

— Дадено. Късно днес следобед в магазина се очаква пратка. Искаш ли да я провериш?

— Не. — Вече беше обмислила нещата. — Бизнесът ще си тече както обикновено. В сградата ще има жива охрана. Няма да е много лесно да се влезе отново.

— Ще спазим графика — успокои я Мелвин.

— Разбира се, че ще го спазим.