Метаданни
Данни
- Серия
- Среднощни истории (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Smoke, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 87гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Нощен дим
ИК „Коломбина прес“, София, 2002
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-099-6
История
- —Добавяне
- —Корекция от Еми
Четвърта глава
Натали пристигна в „При Робер“ точно в осем. Четиризвездният френски ресторант с цветни тапети и осветени със свещи кътчета й стана любим още в началото, след като се премести в Урбана. Щом пристъпеше вътре, я обземаше чувство на спокойствие и непринуденост. Едва бе оставила палтото си на гардероб, когато метрдотелът я посрещна.
Целуна й ръка и се усмихна.
— Ах, мадмоазел Флечър… Истинско удоволствие, както обикновено. Не знаех, че ще вечеряте при нас тази вечер.
— Имам среща, Андре. С господин Пиасецки.
— Пи… — Свил вежди, Андре преглеждаше книгата за резервации и си повтаряше името. — А, да, маса за двама, за осем часа. Пизеки.
— Почти успяхте — измърмори тя.
— Приятелят ви още не е дошъл, мадмоазел. Позволете да ви отведа до масата ви. — С няколко бързи и нетърпящи възражение промени Андре премести резервацията на Райън така, че да е напълно по вкуса на любимата му клиентка. От малката централна маса, покрай която минаваха всички, Натали бе настанена в предпочитаното закътано сепаре.
— Благодаря, Андре. — Почувствала се като у дома си, тя се отпусна и въздъхна. Щом пъхна крака под масата, побърза да изхлузи обувките си.
— Както винаги, удоволствието е мое. Ще желаете ли нещо за пиене, докато чакате?
— Чаша шампанско, благодаря. Както обикновено.
— Разбира си. Веднага. И, мадмоазел, ако позволите малка нескромност, омарът „Робер“ тази вечер е… — Той целуна върховете на пръстите си.
— Ще имам предвид.
Докато чакаше, Натали извади бележника, в който отбелязваше ангажиментите си, и започна да записва задачите за следващия ден. Почти бе привършила шампанското, когато Рай се приближи до масата. Тя дори не вдигна поглед.
— Добре че не съм пожар.
— Никога не закъснявам за пожар. — Той седна и за момент двамата се загледаха преценяващо.
Значи има и костюм, помисли си Натали. И изглежда добре в него. Тъмно сако, колосана бяла риза, дискретна сива вратовръзка. Въпреки че косата му не бе внимателно сресана, видът му бе много по-изискан, отколкото бе очаквала.
— Обличам го на погребения — каза Рай, прочел мислите й.
Тя само повдигна едната си вежда.
— Това, значи, определя настроението за вечерта или греша?
— Ти избра мястото — напомни й той. Огледа ресторанта. Ненатрапчива изисканост, помисли си Райън. Съвсем незабележима украса и характерна атмосфера — точно както бе очаквал. — И как е храната тук?
— Превъзходна.
— Мадмоазел Флечър! — Самият Робер, дребен, възпълен, в смокинг се спря до масата, за да целуне ръка на Натали. — Биенвеню… — започна той.
Рай се отпусна назад, извади цигара и ги загледа, докато двамата си бъбреха на френски. Тя го говореше като роден език. Бе очаквал и това.
— Шампанско за мадмоазел — обърна се Робер към келнера. — А за вас, мосю?
— Бира — отвърна Рай. — Американска, ако имате.
— Разбира се. — Робер заситни към кухнята, за да накара главния готвач да побърза.
— Е, Безкрайни крака, доказа това, което искаше.
— Моля?
— Колко не на място ще бъда в модерен френски ресторант, където собственикът ти целува кокалчетата на ръката и разпитва за семейството ти.
— Не разбирам за какво… — Натали се намръщи, докато посягаше към чашата си. — Как разбра, че пита за семейството ми?
— Баба ми е канадка от френската част. Говоря езика не по зле от теб, въпреки че акцентът ми не е толкова чист. — Той издуха дима от цигарата и й се усмихна. — Не съм те причислил към снобите, Натали.
— Изобщо не съм снобка. — Тя обидено остави чашата, а раменете й се стегнаха. Тъй като Рай продължаваше да се усмихва, у нея се загнезди чувство на вина. — Може би исках да те накарам да се почувстваш малко неудобно — въздъхна младата жена и се предаде. — Добре де, много неудобно. Ти ме подразни.
— Много повече от това. — Той наклони глава и я погледна продължително и бавно. Изглеждаше така, че всеки мъж би паднал на колене. Черната рокля подчертаваше сметаново бледата кожа, а гладката руса коса обрамчваше лицето й. Огромни тъмнозелени очи и червени устни.
О, да, реши Рай. Всеки би паднал на колене.
Нервите й се опънаха, а той продължаваше да я гледа.
— Някакъв проблем ли има?
— Никакъв. Нарочно ли облече тази рокля, за да се почувствам неудобно?
— Да.
Рай взе менюто.
— И успя. Как са пържолите тук?
Успокой се, нареди си Натали. Очевидно се опитваше да я подлуди.
— Никъде в целия град не правят по-хубави, въпреки че аз предпочитам морските специалитети.
Нацупи се малко, докато разглеждаше менюто. Вечерта не тръгна така, както бе предвидила. Не само че той четеше в нея като в отворена книга, а вече бе успял да извърти нещата така, че тя да изглежда глупаво. Опитай отново, каза си Натали и се постара.
След като поръчаха, тя си пое дълбоко дъх.
— След като сме вече тук, предлагам да сключим примирие.
— Да не би да сме били във война?
— Нека просто да прекараме приятно. — Натали отново взе чашата шампанско и отпи. Все пак бе специалистка в преговорите и дипломацията. — Да започнем с очевидното. Името ти. Ирландско лично име, източноевропейска фамилия.
— Майка ирландка, баща — поляк.
— И баба канадка от френската част.
— По майчина линия. Другата ми баба е шотландка.
— А ти какъв си?
— Типично американско момче. Ръцете ти са изящни. — Рай пое ръката й и я изненада, като прокара пръсти по нейните. — Отиват на името ти. Има финес, класа.
— Хм. — След като си издърпа ръката, тя прочисти гърлото си и отдели неестествено много внимание, за да намаже масло върху препечената филийка. — Каза, че си трето поколение пожарникар в отдела.
— Нервна ли ставаш, когато те докосвам?
— Да. Нека нещата си останат по-простички.
— Защо?
Тъй като нямаше готов отговор, Натали въздъхна с облекчение, когато сервираха ордьоврите.
— Сигурно винаги си искал да станеш огнеборец.
Е, добре, реши той, за момента ще следват нейното темпо.
— Разбира се. Буквално израснах в колата на екип деветнадесет, където работеше татко.
— Сигурно близките ти са настоявали?
— Не. А при теб?
— При мен ли?
— Традицията на семейство Флечър. Огромен бизнес, корпоративни офиси. — Рай повдигна едната си вежда. — Семейството настоява.
— И още как — отвърна тя и се усмихна. — Неумолимост, непреклонност, решителност. И то все от моя страна. — Очите й искряха развеселени. — Винаги се е предполагало, че брат ми Бойд ще поеме юздите. Само че двамата с него имахме различни идеи за посоката. Затова той си сложи значка и запаса пистолет, а аз принудих родителите ми да ме приемат за очевидния наследник.
— Те не се ли възпротивиха?
— Не, не много. Бързо разбраха, че не се шегувам. И че съм сериозна. — Тя лапна последна хапка от своите миди „Сен Жак“ и предложи останалите на Рай. — Обичам бизнеса, задвижването на колелото, договарянията, документацията, съвещанията. А и тази нова компания. Тя е изцяло моя.
— Каталогът ти се превърна в хит в управлението.
Беше й весело и много приятно.
— Така ли?
— Много от мъжете имат съпруги или приятелки. Просто ти помагам да получиш още няколко поръчки.
— Много мило от твоя страна. — Натали го погледна над ръба на чашата. — Ами ти? Няма ли да направиш поръчка?
— Нямам нито жена, нито приятелка. — Опушените му очи отново погалиха лицето й. — Засега.
— Но си имал. Жена.
— За кратко.
— Извинявай. Просто любопитствах.
— Няма проблем. — Той сви рамене и допи бирата. — Това е минало. Било е преди десет години. Може да се каже, че й хареса униформата, а след това реши, че не може да приеме часовете, в които я нося.
— Деца?
— Не. — За това съжаляваше и понякога се чудеше дали чувството ще отмине. — Бяхме заедно само две години. После се хвана с водопроводчика и се преместиха в предградията. — Рай се пресегна и прокара пръст от едната страна на врата й до извивката на рамото. — Започвам да си мисля, че раменете ти ми харесват колкото и краката. — Очите им се срещнаха. — Май и всичко останало.
— Очарователен комплимент. — Тя не се остави на желанието да се отдръпне, ала премина от шампанско на вода. Внезапно устата й пресъхна като в пустиня. — Не смяташ ли, че обстоятелствата налагат спазването на известно професионално разстояние?
— Не. Ако смятах, че имаш нещо общо с причиняването на пожара, може би. — Харесваше му да наблюдава как очите й хвърлят искри и се присвиват, когато е натиснал подходящото копче. — Както се оказва, мога чудесно да си върша работата, но не мога да не се чудя какво ли би било да те любя.
Пулсът й се ускори и прескочи няколко удара. Използва времето, докато сервират ордьоврите, за да се успокои.
— По-добре се съсредоточи върху първото. Всъщност, ако можеш да ми донесеш текущата…
— Няма смисъл да говорим по работа в тази обстановка. — Сви рамене веднага след тези думи. — Накратко, говорим за умишлен палеж, за участието на подпалвач. Мотивът може да е отмъщение, пари, чист вандализъм, злоба. Или някой перко.
— Пироман… — Това й допадна най-много, защото тук липсваше лично отношение. — И как се справяш с такива?
— Първо, трябва да си непредубеден. В много случаи и хората, и медиите започват да крещят „пироман“, когато има няколко последователни пожара. Дори и да изглеждат привидно свързани, невинаги е така.
— Ала често са прави.
— И също толкова често е много по-просто. Някой подпалва десет-дванадесет коли, защото се е вкиснал за нещо.
— Значи не трябва да се правят прибързани заключения.
— Точно така.
— Но ако някой наистина е с душевно разстройство?
— Психиатрите са тези, които дават обясненията. Може ли да опитам това?
— М? О, да. — Натали побутна чинията си към него, за да може той да пробва омара. — Работиш ли с психиатри?
— Те не се намесват, докато подпалвачът не бъде подведен под отговорност. Страхотно — добави Рай и кимна към чинията й. — Ала това може да стане чак след няколко пожара, след месеци разследване. Могат дори да хвърлят вината на майката. Установяват, че му е обръщала прекалено много внимание. Или пък че бащата не му е обръщал достатъчно. Знаеш как е.
Развеселена и заинтригувана, тя отряза парче омар и го прехвърли в чинията му.
— Нямаш много високо мнение за психиатрията, а?
— Не съм казал подобно нещо. Просто не съм съгласен да се обвинява друг, след като ти си извършил престъплението.
— Сега вече говориш като брат ми.
— Той сигурно е добро ченге. Искаш ли малко пържола?
— Не, благодаря. — Също като булдог, Натали продължи да разнищва темата. — А ти, като огнеборец не трябва ли да знаеш нещичко за психологията на подпалвача?
Рай дъвчеше пържолата и махна с ръка за нова бира.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Интересно ми е. Особено сега.
— Добре. Следва кратък урок. Можеш да разделиш подпалвачите на четири групи. Тези с психически отклонения, психопати, невротици и социопати. В повечето случаи отделните групи се припокриват, но това е обичайното им разделяне. Психоневротиците и невротиците са пиромани.
— Не са ли всички такива?
— Не. Истинският пироман се среща много по-рядко, отколкото хората си мислят. При него това е подтик, който е неконтролируем. Той изпитва нужда да пали. Когато го обземе желание, пироманът му се отдава, независимо от времето и мястото. Не се замисля дали да се крие или да избяга, и затова лесно може да бъде заловен.
— Все си мислех, че пироман е по-скоро общ термин. — Тя посегна да намести косата си зад ухото.
Рай я спря, като задържа пръстите си върху нейните.
— Приятно ми е да гледам лицето ти, докато си говорим. — Ръката му беше върху нейната и той я дръпна внимателно на масата. — Приятно ми е да те докосвам, докато си говорим.
За десет секунди се възцари мълчание.
— Ала ти не говориш — изтъкна Натали.
— Понякога ми е приятно само да гледам. Приближи се за минутка.
Тя позна блясъка в очите му и усети собствената си реакция на този блясък. А също и към него. Нарочно се отдръпна.
— Няма. Вие сте опасен мъж, инспекторе.
— Благодаря. Защо не се прибереш вкъщи с мен, Натали?
Тя въздъхна дълбоко и приглушено.
— А също и прекалено прям.
— Жена като теб може да има любовни стихове и напудрено ухажване по всяко време, когато пожелае. — Рай нито познаваше тези неща, нито вярваше в тях. — Може да ти се прииска да опиташ нещо по-различно.
— Това определено беше първично — съгласи се Натали. — Мисля, че няма да се откажем от едно кафе.
Той махна на келнера.
— Не ми отговори на въпроса.
— Не, не отговорих. А отговорът е не. — Тя изчака да сервират и Рай да поръча кафе. — Въпреки че между нас има някакво първично привличане, мисля, че не е разумно да продължаваме. И двамата сме отдадени на кариерите си, а сме и пълни противоположности като личности и начин на живот. Въпреки че отношенията между нас бяха много кратки и разтърсващи, мисля, че е повече от очевидно, че нямаме нищо общо. Ние с теб сме, както се казва в бизнеса, лош риск.
В продължение на цяла една минута той просто я гледаше, сякаш обмисляше чутото.
— Има смисъл.
Мускулите на стомаха й се отпуснаха. Натали дори му се усмихна, докато повдигаше чашката кафе към устата си.
— Добре, значи сме съгласни, че…
— Не съм казал, че съм съгласен — изтъкна Рай. — Казах, че в думите ти има смисъл. — Запали си цигара, а очите му не се откъсваха от нейните над пламъка. — Мислих за теб, Натали. И трябва да ти призная, че не ми хареса много начина, по който ме караш да се чувствам. Непрекъснато съм разсеян, раздразнен и не си намирам място.
Тя наклони глава.
— Много се радвам, че изяснихме въпроса — каза безизразно.
— Все едно че ми забиваш един в корема, когато ми говориш така. Графинята се обърна към слугата. — Той поклати глава и дръпна от цигарата. — Сигурно изпитваш някакво перверзно удоволствие. Както и да е, не ми харесва. А и не съм съвсем сигурен, че те харесвам. — Очите му се присвиха, ала искриците в тях спряха острата забележка, която бе на устата й. — Само че никога през живота си не съм желал друга толкова силно. Това е проблемът.
— Проблемът си е твой — едва успя да каже Натали.
— Проблемът е наш. Носи ми се славата на изключително упорит човек.
Тя остави внимателно чашката, преди да се бе изплъзнала от омекналите й пръсти.
— Рай, мислех си, че едно простичко „не“ ще ти бъде достатъчно.
— И аз така си мислех. — Той сви рамене. — Нямам логично обяснение. Още от мига, в който те видях замръзнала при горящия склад, не мога да те изхвърля от главата си. Направих грешка, когато те целунах днес следобед. Мислех си, че след като го сторя, всичко ще си дойде на мястото и случаят ще бъде приключен.
Рай се приближи толкова бързо и гъвкаво, че не й остана време дори да мигне, преди да усети горещите му, твърди устни върху своите. Вдигна ръка към рамото му напълно замаяна и пръстите й се впиха в него и го задържаха, докато се оставяше на новата вълна от възбуда.
— Сбърках. — Той се отдръпна. — Случаят не е приключен и проблемът е наш.
— Да — въздъхна накъсано Натали. Здравият разум не успя да се пребори с мигновената й примитивна реакция при допира му. Рай я докосна, а тя го желаеше. Всичко бе ужасяващо простичко. Но здравият разум си оставаше последната й защита. — Нищо няма да излезе от това. Направо е смешно да си въобразяваме друго. Не съм готова да се впусна в една връзка единствено заради първичната животинска похот.
— Виждаш ли? Все пак имаме нещо общо. — Въпреки че целувката го бе разтърсила до болка, той й се усмихна. — Говоря за страстта.
През смях Натали отметна косата си от лицето.
— О, трябва да се откъсна от теб за малко и да обмисля възможностите.
— Това не е сделка, госпожице Флечър.
Погледна го отново и й се прииска да бе далече, поне малко по-далече, за да може да помисли ясно.
— Никога не вземам решение, без да преценя всички възможности.
— Печалбите и загубите ли?
Тя уморено поклати глава.
— Може и така да се каже. Наречи го риск и възвръщаемост. Интимните връзки никога не са били силната ми страна. Такъв е бил изборът ми. Ако ще имам връзка, колкото и да е кратка, изборът пак трябва да е мой.
— Звучи напълно справедливо. Искаш ли да изготвя някой и друг проспект?
— Не се преструвай, Рай. — В този момент усети, че го бе подразнила и му се усмихна. — Ала аз, разбира се, ще отделя на проспекта необходимото внимание. — Реши да си поиграе с него и подпря брадичка на дланите си, приведе се напред и плъзна поглед по лицето му. — Ти си много привлекателен мъж, по един доста грубоват и необуздан начин.
Той се размърда и дръпна силно от цигарата си.
— Много ти благодаря.
— Наистина няма защо. — Така, помисли си Натали, значи има начин да го накарам да се почувства неудобно. — Малка трапчинка на брадата, изразени скули, слабо лице, тъмни сексапилни очи. — Устните й се извиха, когато забеляза, че Рай присви очи. — А и косата, доста буйна! Мускулесто тяло, корав мъж.
Изпълнен с нетърпение, той загаси цигарата.
— Какво целиш, Натали?
— Просто използвам твоите методи. Да, ти си доста привлекателно парче. Не са ли това твои думи? Опасен, динамичен. Също като Немезис.
Рай се намръщи.
— Я стига!
Смехът й прозвуча топъл и дълбок.
— Защо? Има доста общи черти между теб и тайнствения блюстител на справедливостта в Урбана. И двамата си имате собствени планове, собствен доста грубоват стил на работа. Той се бори с престъпленията, появява се и изчезва като дим. Връзката между двама ви е доста интересна. Дори започвам да се чудя дали ти не си Немезис, като изключим, че той е доста романтична фигура. А тук, инспекторе, приликата изчезва. — Тя отметна коса назад и се разсмя. — Май нямаш какво да кажеш. Не очаквах, че ще е толкова лесно да отбележа точки срещу теб.
Може и да бе отбелязала точка, но играта не бе свършила. Рай хвана брадичката й с ръка и я задържа здраво близо до себе си, без да я пуска, дори и след като очите й бяха спрели игривия си танц.
— Мисля, че мога да се справя, ако искаш да се отнасяш с мен като с предмет. Само ми обещай, че на сутринта ще проявиш уважение.
— Не.
— Вие сте непреклонна жена, госпожица Флечър. Добре, задраскай уважението. А какво би казала за страхопочитание?
— Ще си помисля. Когато има смисъл от него. А сега, защо не поискаме сметката? Става късно.
Когато донесоха сметката, Натали по навик посегна към нея, леко притеснена. Рай побутна ръката й и взе листа.
— Рай, нямах предвид ти да плащаш. — Напълно объркана, тя го гледаше как изважда кредитната си карта. Много добре знаеше колко струва една вечеря в „При Робер“, а също толкова добре знаеше каква е заплатата на държавните служители. — Честна дума. Аз предложих да дойдем тук.
— Млъквай, Натали. — Той не забрави бакшиша и подписа отрязъка.
— Сега се чувствам виновна. По дяволите, и двамата знаем, че избрах това място, за да ти натрия носа. Нека поне разделим сметката.
Рай си прибра портфейла.
— Не. — Измъкна се от сепарето и й подаде ръка. — Не се притеснявай — каза сухо. — Ще ми останат пари за наема този месец. Може би.
— Просто се инатиш — измърмори тя.
— Къде ти е номерът на палтото?
Мъжкото его, помисли си Натали и въздъхна с отвращение, докато вадеше номерчето от чантата. Каза лека нощ на Андре и Робер, преди Рай да й задържи палтото.
— Да те изпратя ли? — попита я той.
— Не, с кола съм.
— Чудесно. Аз съм без. Можеш ли да ме закараш?
Тя погледна подозрително през рамо, когато излязоха вън.
— Ако това е някакъв опит за машинация, отсега ти казвам, че няма да стане.
— Добре тогава. Ще си взема такси. — Рай огледа улицата. — Ако успея да намеря — добави той. — Мирише на сняг.
От устата й излизаше пара.
— Паркирала съм зад ъгъла. Къде да те закарам?
— На Двадесет и втора, между Седма и Осма.
— Чудесно. — По-далече едва ли можеше да бъде. — Ала първо трябва да се отбия в магазина.
— Кой магазин? — Рай плъзна ръка около талията й за свое удоволствие и за да я предпази от студа.
— Моят магазин. Днес са поставяли мокетите, а преди вечеря не ми остана време да се отбия. Тъй като е по средата между твоя и моя апартамент, нека първо да спрем там.
— Не съм си представял, че изпълнителните директори ходят да проверяват мокетите почти в полунощ.
— Аз ги проверявам. — Натали се усмихна мило. — Ако кажеш, че не ти е удобно, с удоволствие ще те оставя на автобусната спирка.
— Много благодаря. — Той я изчака да отключи колата. — Имаш ли вече стока в магазина?
— Около двадесет процента от това, което ни трябва за откриването. Можеш да поразгледаш.
Рай влезе в колата.
— Надявах се да го кажеш.
Тя шофираше добре. Не че това го изненада. От всичко видяно, той вече предполагаше, че Натали Флечър върши нещата с прецизна безупречност. Само фактът, че подходящата дума, подходящият поглед, в подходящия момент могат да я разтърсят и да предизвикат бледа руменина по бузите й, я правеше човешко същество. И то изключително привлекателно.
— Винаги ли си живял в Урбана? — попита тя и машинално посегна да включи радиото.
— Да. Харесва ми.
— И на мен. — Натали обичаше движението в града, шума, тълпите. — От години имаме вложения тук, но никога не бях живяла в Урбана.
— А къде?
— Главно в Колорадо Спрингс. Там ни е централата, и къщата, и бизнесът. Обичам Изтока. — Сега улиците бяха тъмни, а вятърът свистеше из каньоните, образувани от извисяващите се сгради. — Обичам градовете на изток, харесвам начина на живот, всички струпани на едно място, как се впускат насам-натам.
— И никакви западняшки забележки за пренаселеността или огромната престъпност?
— Нали не си забравил, че предприятията Флечър са започнали с недвижими имоти? Колкото по-голямо е населението, толкова по-голямо е търсенето на жилища. А що се отнася до престъпността… — Тя сви рамене. — Полицията тук си върши работата. Да не забравяме и Немезис.
— Интересуваш се от него.
— Кой не се интересува? Естествено, като сестра на капитан от полицията, бих добавила, че не одобрявам цивилни да вършат полицейската работа.
— Защо не? Той изглежда добре си върши работата. Нямам нищо против да е на моя страна. — Рай се намръщи, когато Натали спря на един светофар. Улиците тук бяха почти празни, с тъмни пресечки и тесни странични алеи. — Често ли се движиш така, съвсем сама?
— Когато се налага.
— Защо не си вземеш шофьор?
— Обичам да карам сама. — Тя го стрелна с поглед тъкмо когато просветна зелено. — Нали няма да ставаш банален и да ми изнесеш лекция за опасностите, които грозят сама жена в града…
— Не навсякъде са музеи и френски ресторанти.
— Рай, аз съм голямо момиче. Живяла съм сама в Париж, Банкок, Лондон и Бон, а и в други градове. Мисля, че мога да се оправя в Урбана.
— Ченгетата и твоят приятел Немезис не могат да са навсякъде — изтъкна той.
— Всяка жена, която има по-голям брат, знае как да свали един мъж на колене — отвърна игриво Натали. — А съм била и на курс по самоотбрана.
— Сигурно това ще накара всички мошеници в града да се разтреперят.
Без да обръща внимание на сарказма му, тя паркира до тротоара и изключи двигателя.
— Пристигнахме.
Бързият прилив на гордост се надигна щом слезе от колата и застана пред сградата. Нейната сграда.
— Е, как ти се струва?
Беше изтънчена и женствена, също като собственичката. Всичко бе в мрамор и стъкло, а на огромните витрини се виждаше изписано логото на „Дамски избор“ върху златно листо. Входната врата бе скосено стъкло, украсено с розетки, които отразяваха светлината на улицата.
Красиво е, помисли си Рай. Непрактично. Скъпо.
— Изглежда добре.
— Тъй като това ще е водещият ни магазин, исках да впечатлява, да има класа и… — Натали прокара пръст по украсата. — Да загатва за еротика. — Тя се справи със заключалките.
Яки, отбеляза доволно той. Стабилни.
Щом влезе, Натали спря, за да набере кода на компютризираната охранителна система. Младата жена пусна светлините и отново заключи входната врата.
— Отлично — кимна тя доволно към пурпурните мокети.
Стените бяха кремави, прясно боядисани. Извито канапе двойка и блестяща масичка за чай бяха поставени в един от ъглите, за да могат клиентите да си починат и да обмислят покупките си. Стелажите бяха монтирани в ниши. Натали вече си ги представяше пълни с коприна и дантела в пастелни, в смели искрящи цветове и в бяло и кремаво.
— По-голямата част от стоката още не е изнесена. Управителят и персоналът ще се погрижат тази седмица. И за витрината. Имаме страхотен пеньоар с брокат. Той ще бъде в центъра.
Рай пристъпи към един от безличните манекени и прокара пръст по камизола в нефритен цвят. Същият като очите на Натали, помисли си той.
— И колко струва нещо такова?
— Ами-и-и… — Тя сама пресметна цената. Коприна, речни перли по бюстието. — Сигурно около сто и петдесет.
— Сто и петдесет? Долара? — Рай поклати отвратен глава. — Едно леко подръпване и ще се превърне в парцал.
Натали веднага настръхна.
— Стоката ни е от най-добро качество. Сигурно ще може да устои на конкуренцията на обикновеното бельо.
— Скъпа, малък номер като този не е нормален — изви вежда той. — Не е ли твой номер?
— Мечтай си, Пиасецки. — Тя метна палтото върху малкото канапе. — Идеята на луксозното бельо е да има стил, качествена материя. Блясъкът на коприната, привлекателността на дантелата. Нашето бельо има за цел да накара жените да се чувстват привлекателни и да усещат, че са глезени.
— А на мен ми се струва, че целта е да накара един мъж да падне на колене.
— Няма да го заболи — отвърна веднага Натали. — Огледай наоколо, ако искаш. Ще изтичам до горе, за да проверя няколко фактури, докато сме тук. Няма да се забавя повече от пет минути.
— Идвам с теб. Офис ли имаш горе? — попита Рай, докато вървяха към белите стълби.
— Само офиса на управителя. Там ще има още стока и пробните. Има и отдел за булки. Специално бельо за под сватбени рокли, за медения месец. Щом разработим…
Тя спря, когато той я сграбчи за ръката.
— Тихо!
— Какво…
— Тихо — повтори Рай. Не се чуваше. Още не. Ала успя да улови миризмата. Усещаше се едва-едва. — Тук има ли пожарогасител?
— Разбира се. В складчето до офиса. — Натали го подръпна за ръката. — Какво има? Да не си решил да ме глобиш за нарушение на противопожарните изисквания?
— Излизай вън!
Тя зяпна изумена след него, когато той се втурна към задната част на магазина.
Не можеше да не признае, че Натали бе организирана жена. Откри пожарогасителя точно където му беше мястото според противопожарните изисквания. Виждаше се веднага в претъпкания малък склад.
— Какво ще правиш с това? — попита тя, когато Рай се върна.
— Казах ти да излезеш! Има пожар.
— По… — Той бе на средата на стълбите, когато Натали се втурна след него. — Невъзможно. Как разбра? Няма нищо…
— Газ — тросна се Рай. — Дим.
Искаше да му каже, че си въобразява, но сама го усети.
— Рай…
Той изруга и изрита настрани хартиените ленти и кибритените клечки. Все още не бяха успели да се разгорят, ала Рай веднага забеляза къде водят. Лъскавата бяла врата бе затворена, но димът бавно се стелеше под нея.
Опипа вратата и прецени топлината й. Изви рязко глава към Натали. Очите му бяха студени.
— Вън — повтори той. — Махни се.
Викът й замря в гърлото, когато Рай отвори вратата с ритник. Пламъците веднага изскочиха навън. Той влезе право в огъня.