Нора Робъртс
Нощен дим (4)

Трета глава

Рай я остави да се поохлади за петнадесет минути. Това бе стандартен замисъл. Тя самата често го използваше, за да нервира противника си. А сега бе решена да не се поддава.

В противния килер, който той наричаше офис, нямаше достатъчно място, за да се поразтъпче.

Рай работеше в една от най-старите пожарни в града, в малък офис, ограден от стъклени плоскости, два етажа над колите и екипировката. Прозорците гледаха към натъпкания паркинг и редица запуснати жилища.

В съседната стая Натали забеляза някаква жена, която удряше безразлично по клавишите на пишеща машина, поставена върху бюро, отрупано с папки и формуляри. В цялото управление стените бяха боядисани в мърляво жълто, което някога може и да е било бяло. Навсякъде бяха закачени снимки на места, където са вилнели пожари. Някои от изображенията бяха толкова потискащи, че тя извърна поглед. Имаше и бюлетини, и листовки, и вицове за поляци, за които можеше да се спори дали мястото им бе там.

Очевидно Рай не се притесняваше от изтъркания хумор за произхода си.

По металните лавици бяха натрупани книги, папки, брошури и трофеи, а върху всяка бе поставена статуя на баскетболист. Навсякъде, отбеляза Натали и изсумтя недоволно, имаше прах. Бюрото му, малко по-голямо от маса за игра на карти, цялото надрано, бе уравновесено с екземпляр от „Червеното пони“, подпъхнат под единия счупен крак.

Този тип не проявяваше уважение дори и към Стайнбек.

Любопитството й надделя и тя се надигна от сгъваемия стол с разкъсаната седалка и заразглежда какво има върху бюрото.

Никакви снимки, отбеляза. Никакви лични спомени. Стари изрезки, счупени моливи, чук за вадене на гвоздеи, невероятна каша от най-различни документи. Отмести ги и отскочи ужасена назад, когато отдолу се показа откъснатата глава на кукла.

Щеше да се надсмее над себе си, ако гледката не беше толкова ужасна. Остатъкът от детската играчка, къдравата руса коса, наполовина изгоряла, и някога свежото личице се бяха слели в обща овъглена маса от едната страна. Единственото синьо око все още се взираше напред.

— Сувенири — каза Рай от вратата. Беше я наблюдавал няколко минути. — От пожар клас А в източната част на града през шейсетте. Детето е правило куклата. — Той погледна към главата на бюрото. — То бе в много малко по-добро състояние от куклата.

Натали потръпна, неспособна да се сдържи.

— Това е ужасно.

— Да, така е. Бащата на детето започнал пожара с туба бензин. Тръгнал от хола. Жена му искала развод. Когато приключил, вече нямало нужда от развода.

Колко спокойно го разказва, помисли си тя. Сигурно така трябва да бъде.

— Имате ужасна работа, инспекторе.

— Затова я обичам. — Рай извърна поглед, когато външната врата се отвори. — Седнете. Идвам веднага. — Той затвори вратата на офиса и едва тогава се извърна към униформения пожарникар, който бе зад него.

През стъклената преграда Натали долавяше бръмченето на гласовете. Нямаше нужда да чува, че Райън бе повишил глас, за да разбере, че на младия пожарникар му триеха сол на главата.

— Кой ти каза да проветряваш, новако?

— Сър, аз мислех…

— Новаците не мислят. Не си достатъчно умен, за да мислиш. Ако беше, щеше да се сетиш какво причинява свежият въздух на пожара. Щеше да знаеш какво ще стане, когато пламъците нахлуят, а на пода има локва бензин, който жвака под ботушите ти.

— Да, сър, знам, сър. Не я видях. Димът…

— Побързай да се научиш да виждаш през дима. Научи се да виждаш през всичко. А когато огънят се превърне в стена, не го пускаш навън, ако ти самият си се накиснал в бензин. Имаш късмет, че си останал жив, новако, а също и екипа, който е бил с теб.

— Да, сър. Знам, сър.

— Нищо не знаеш, смотаняко. Това е първото, за което трябва да се сетиш следващия път, когато отиваш да гасиш. А сега се разкарай.

Тя кръстоса крака, когато Рай влезе.

— Вие сте истински дипломат. Та момчето едва ли имаше двадесет.

— Би било добре, ако доживее до зряла възраст. — С едно движение на китката той спусна щорите, така че двамата останаха изолирани.

— Като наблюдавам начина ви на действие, започвам да съжалявам, че не съм довела адвоката си.

— Спокойно. — Рай се премести на бюрото си и отмести някои от папките, за да не му пречат. — Аз нямам право да арестувам, само да разследвам.

— Е, сега вече ще спя спокойно. — Натали погледна часовника си умишлено дълго. — Според вас колко време ще ни отнеме? Вече загубих двадесет минути.

— Задържаха ме. — Той седна и отвори плика, който носеше със себе си. — Обядвахте ли?

— Не. — Тя присви очи, когато Рай извади опакован сандвич, от който се носеше апетитен аромат. — Да не искате да ми кажете, че ме накарахте да ви чакам, за да си купите сандвич?

— Беше ми на път. — Той й предложи половината от соленото говеждо. — Взел съм и две кафета.

— Ще пия кафе, а сандвича можете да го задържите.

— Както искате. — Рай й подаде малката пластмасова чаша. — Имате ли нещо против, ако запиша разговора?

— Дори бих предпочела.

Той се хранеше с едната ръка, а с другата отвори чекмеджето и извади касетофон.

— Сигурно гардеробът ви е пълен с такива костюми. — Днешният беше в малинов цвят и се закопчаваше на бедрото с малки златни копченца. — Някога обличате ли друго?

— Моля?

— Опитвам се да поведа разговор, госпожице Флечър.

— Не съм дошла за празни приказки — тросна му се Натали. — И престанете да ме наричате госпожице Флечър по този дразнещ начин.

— Няма проблем, Натали. Наричай ме Рай. — Той включи касетофона и започна с часа, датата и мястото, на което бе проведен разговорът. Въпреки че всичко се записваше, Рай извади бележник и молив. — Този разговор се води от инспектор Райън Пиасецки с Натали Флечър, относно пожар от дванайсети февруари тази година, в склад на предприятията Флечър, намиращ се на Южния крайбрежен булевард, номер двайсет и едно. — Той отпи от кафето си. — Госпожице Флечър, вие сте собственичка на гореспоменатата сграда и всичко в нея, нали?

— Сградата и всичко вътре е… беше… собственост на предприятията Флечър, където съм изпълнителен директор.

— От колко време тази сграда принадлежи на компанията ви?

— От осем години. Преди това се използваше от корабостроителници Флечър.

Нагревателят на Рай започна да вие и гъргори. Мъжът го ритна небрежно и уредът отново възобнови монотонното си жужене.

— А сега?

— Корабостроителници Флечър изместиха седалището си. — Тя започна да се отпуска. Всичко щеше да протече по обичайната процедура. Съвсем делово. — Складът бе ремонтиран преди две години, за да стане подходящ за новата компания. Използвахме сградата за производство и съхраняване на стоките за „Дамски избор“. Произвеждаме дамско бельо.

— Какво беше работното време?

— Нормално, от осем до шест. От понеделник до петък. През последните шест месеца разширихме работната седмица и включихме и съботите от осем сутрин до обед.

Той продължаваше да яде и задаваше стандартните въпроси за установената практика на работа, за охраната, за проблемите с вандализма. Отговорите й бяха бързи, безпристрастни и точни.

— Имате определен брой снабдители.

— Да. Използваме само американски компании. Това е фирмена политика.

— Но и разходите се качват по този начин.

— Само отначало. Вярвам, че с течение на времето компанията ще извлече печалба, която ще покрие разходите.

— Вложили сте много от личното си време в компанията. Покривате разходите, инвестирате собствени средства.

— Точно така.

— А какво ще стане, ако бизнесът не оправдае очакванията ви?

— Ще ги оправдае.

Рай се отпусна назад, вперил поглед в изстиналото кафе.

— А ако не се получи?

— Тогава ще съм си изгубила и времето, и парите.

— Кога за последен път преди пожара бяхте в сградата?

Внезапната смяна на темата я изненада, ала не я уплаши.

— Ходих на рутинна проверка три дни преди пожара. Било е девети февруари.

Той си записа.

— Забелязахте ли дали нещо липсва?

— Не.

— Имаше ли повредени стоки?

— Не.

— Някакви пропуски в охраната?

— Не. Щях да се справя с тези неща веднага. — Да не я смяташе за идиотка? — Работата си вървеше по график, а стоката, която огледах, беше наред.

Очите му отново се приковаха в нея и се задържаха на лицето й.

— Не е възможно да успеете да проверите всичко.

— Проверих как върви работата на място, инспекторе. — Натали добре разбираше, че погледът му имаше за цел да я накара да се почувства неудобно. Не си позволи да се отпусне. — Както за мен, така и за персонала ми е загуба на време да проверява всяка нощница и всеки жартиер.

— Сградата е била проверявана през ноември. Тогава всичко е било наред и по петте показателя.

— Точно така.

— Можете ли да ми обясните как е станало тогава така, че в нощта на пожара димните и противопожарни датчици не са функционирали, нито пък пръскачките за вода?

— Как да не са функционирали? — Сърцето й прескочи. — Не ви разбирам.

— Някой се е погрижил за тях, госпожице Флечър. А и охранителната ви система е била пипана.

Тя не откъсваше очи от неговите.

— Не мога да го обясня. А вие можете ли?

Рай извади цигара и запали клечка кибрит с нокътя на палеца си.

— Имате ли врагове?

По лицето й се изписа недоумение.

— Врагове?

— Някой, който би искал да се провалите, лично или професионално?

— Аз… Не, поне лично, мисля, че не. — Думите му я бяха разтърсили. Натали прокара ръка през косата си от корените чак до краищата, които стигаха до брадичката. — Разбира се, имам конкуренти…

— Някой от тях да ви е притеснявал?

— Не.

— Недоволни служители? Някой да е бил уволняван напоследък?

— Не. Аз не отговарям за всяко ниво на организацията. Имам мениджъри, които управляват самостоятелно отделите си, но не съм чула нищо такова.

Той продължаваше да пуши, да задава въпроси и да си записва. Разговорът им бе към края си и Рай приключи, като отбеляза колко е часът.

— Тази сутрин говорих със застрахователя ти — каза й той. — А също и с охраната. Ще разговарям и с пазачите в склада. — Тя не отговори, а Рай изгаси цигарата. — Искаш ли малко вода?

— Не — въздъхна Натали. — Благодаря. Мислиш ли, че аз съм виновна?

— В доклада ми влизат фактите, а не това, което мисля.

— Искам да знам. — Тя се изправи. — Искам да ми кажеш какво мислиш.

Мястото й не беше тук. Това бе първата мисъл, която му мина през ума. Не в тази сбутана малка стаичка, където миришеше на готвеното от долния етаж. Там бяха спалните на общежитието. Бе сигурен, че Натали щеше да бъде също толкова способна и там.

— Не знам, Натали, може би красивото ти лице влияе на преценката ми, ала не — не мисля, че си замесена. По-добре ли се чувстваш?

— Не много. Предполагам, че единствената ми възможност сега е да разчитам, че ще откриеш кой и кога. — Тя лекичко въздъхна. — Аз пък си мисля, че тъкмо ти си човекът, който най-добре би се справил с тази задача.

— Комплимент, при това още в самото начало на връзката ни.

— С малко късмет, ще се окаже първият и последният. — Натали се размърда и посегна към куфарчето си.

Неговото движение бе бързо и безшумно. Преди да успее да вдигне куфарчето, ръката му лежеше върху нейната.

— По-спокойно.

Тя се опита да размърда ръката си под неговата, усети твърдата му грапава длан и тогава отпусна своята.

— Моля?

— Много бързо завъртя оборотите, Натали, но ги въртиш на празен ход. Трябва да си починеш.

Едва ли щеше да го направи, а сигурно нямаше и как, докато той я държеше почти до себе си.

— Това, което трябва да направя, е да се върна на работа. Така че, ако това е всичко, инспекторе…

— Мислех, че вече си говорим на „ти“. Ела, искам да ти покажа нещо.

— Нямам време — започна тя, когато Рай я издърпа от стаята. — Имам среща.

— Май винаги имаш срещи. Никога ли не закъсняваш?

— Не.

— Мечтата на всеки мъж. Красива, умна и точна. — Той я поведе надолу по стълбите. — Колко си висока без кокилите?

Натали вдигна едната си вежда на думата, която Рай употреби за елегантните й италиански лачени обувки.

— Достатъчно.

Той спря едно стъпало под нея и се обърна. Сега очите им бяха на едно ниво, устните също.

— Да. Бих казал, че наистина си достатъчно висока. — Повлече я след себе си също като някое заинатило се магаре чак до партера.

От кухнята се разнасяха най-различни миризми. Тази вечер в менюто беше включено чили. Двама мъже проверяваха екипировката на една от колите. Друг навиваше маркуч на бетонния под.

Посрещнаха Рай с подвиквания и хитри усмивки, а Натали — със свити на фуния устни и многозначителни стонове.

— Не могат да се сдържат — обясни той. — Тук не можеш да видиш такива крака всеки ден. Сега ще те повдигна.

— Моля?

— Ще те повдигна — повтори Рай, когато отвори вратата на една от пожарните коли. — Не че момчетата нямаше да се зарадват как полата ти ще се вдигне, ако се опиташ да се качиш сама. Но… — Преди да успее да възнегодува, той я прихвана през кръста и я повдигна. Помисли си, че в ръцете му имаше необикновено много сила, ала в следващия миг Рай бе отново до нея. — Премести се — нареди той. — Освен ако не искаш да поседиш в скута ми.

Тя забързано се прехвърли на съседната седалка.

— Защо седя в пожарната кола?

— На всеки му се иска да седне тук поне веднъж. — Съвсем като у дома си, Рай прехвърли ръка над облегалката. — Е, какво мислиш?

Натали огледа уредите и циферблатите, огромният автоматичен скоростен лост, снимката на Мис януари, залепена на таблото.

— Интересно е.

— Само това ли?

Тя прехапа долната си устна. Чудеше се кое ли бе копчето, с което се включваше сирената, и кое бе за светлините.

— Добре де, забавно е. — Приведе се напред, за да погледне по-добре през предното стъкло. — Наистина сме зад волана. Това ли е…

Той хвана ръката й, преди да успее да дръпне кордата над главата си.

— Сирената — довърши Рай. — Момчетата са й свикнали, но вярвай ми, че когато вратата е затворена, акустиката тук е страшна и ще съжаляваш, че си я включила.

— Лошо. — Натали приглади косата си назад и се обърна към него. — Показваш ми играчката си, за да се отпусна, или просто за да се изфукаш?

— И двете. Как се справям?

— Може и да не си чак такъв кретен, какъвто изглеждаш.

— Ако продължаваш да се държиш толкова мило, може и да се влюбя.

Тя се разсмя и усети, че бе почти напълно отпусната.

— Мисля, че в това отношение няма никаква опасност. Какво те накара да седиш в пожарната кола цели десет години?

— Проверявала си ме значи. — Той повдигна лениво пръсти, колкото да докосне крайчетата на косата й. Мека, помисли си, също като слънчева коприна.

— Точно така — стрелна го с поглед Натали. — Е, и?

— Значи сме наравно. Аз съм трето поколение пожарникар. В кръвта ни е.

— Ммм… — Тя разбираше това чувство. — Само че си се отказал.

— Не, промених само посоката. Това е различно.

Сигурно беше прав, ала това не беше отговор.

— Защо държиш онзи сувенир на бюрото си? — Наблюдаваше внимателно изражението в очите му, докато задаваше въпроса. — Главата на куклата.

— Тя е от последния ми пожар. Последният, в чието потушаване участвах. — Все още си го спомняше — горещината, дима, писъците. — Изнесох детето навън. Вратата на спалнята беше заключена. Според мен той беше вкарал там жена си и детето, нали разбираш, щом не можете да живеете с мен, няма да живеете и без мен. Мъжът имаше и пистолет. Не беше зареден, но тя нямаше как да разбере.

— Ужасно… — Натали се зачуди дали ако й се беше случило на нея, щеше да рискува с пистолета и си помисли, че сигурно щеше да рискува. По-добре куршум, бърз и фатален изход, отколкото ужаса в дима и пламъците. — И това е било собственото му семейство.

— Някои мъже не приемат развода. — Рай сви рамене. Неговият бе протекъл безболезнено, почти безразлично. — Оказа се, че ги е накарал да седят мирни, докато огънят се разгарял и димът се е стелел под вратата. Къщата бе дървена, паянтова, много стара. Пламнала е като клечка кибрит. Жената се опитала да защити детето и се свили в ъгъла. Не можех да ги изнеса и двете и затова взех детето. — Очите му се промениха, потъмняха и се съсредоточиха в нещо, което само той виждаше. — Жената я бяхме изпуснали. Знаех, че е така, ала човек винаги храни някаква надежда. Слизах с детето по стълбите, когато подът поддаде.

— Ти си спасил детето — каза нежно Натали.

— Майката беше спасила детето. — Никога нямаше да го забрави, както не можеше да забрави всеотдайната й, безнадеждна обич. — Гадното копеле, което подпали къщата, скочи от втория етаж. И той беше обгорял, беше се нагълтал с дим, кракът му беше счупен. Но остана жив.

На него не му е все едно, разбра тя. Точно това не беше забелязала до този момент. Или просто не бе искала да забележи. Това променяше мнението й.

— И ти реши да преследваш тези, които подпалват пожарите, вместо да гасиш самите пожари.

— Горе-долу е така. — Рай изправи рязко глава, също като вълк, надушил плячка, и в този момент алармата зави. Пожарната се оживи. Чу се шум от тичащи крака, някой раздаваше заповеди с пълно гърло. Рай се опита да надвика шума. — Да се махнем, за да не пречим.

Той отвори вратата, прихвана Натали с една ръка и скочи навън.

— Химически завод — каза някой, докато профучаваше забързано и си обличаше защитния костюм.

Стори й се, че само за няколко секунди колите вече бяха пълни с хора и потегляха през двойния портал.

— Всичко стана толкова бързо — промълви тя, в ушите й още отекваше алармата, а пулсът й бясно препускаше. — Толкова са експедитивни.

— Да.

— Вълнуващо е. — Тя притисна ръка към забързаното си сърце. — Не съм си давала сметка. Липсва ли ти? — Натали вдигна поглед към него и ръката й сякаш омекна.

Рай все още я държеше притисната до него, а очите му бяха по-тъмни, съсредоточени в нея.

— Понякога.

— Ами, това е… Трябва да си тръгвам.

— Да. Трябва да си тръгваш.

Премести я така, че и двете му ръце я обгръщаха. Може би това беше най-обикновена реакция на изненадващите сирени, може би под влиянието на екзотичния и неустоим аромат кръвта му кипна.

Искаше да провери, само един-единствен път, дали и вкусът й бе толкова неустоим като външния й вид.

— Това е лудост — успя да промълви тя. Вече знаеше какво смята да направи той. — Това е грешка.

Устните му леко се извиха.

— За какво говориш?

След това устата му покри нейната.

Натали не го отблъсна. В първия миг не отвърна на целувката. Помисли си, че се е парализирала, че е оглушала, онемяла и ослепяла. След това, сякаш понесени на огромна приливна вълна, усещанията нахлуха обратно, всеки нерв се изпъна, а ударите на сърцето й отекнаха в цялото й тяло.

Устните му бяха твърди, също като ръцете, също като тялото. Тя се почувства ужасяващо, великолепно женствена, докато бе притисната до него.

Рай вече не си мислеше за този „един-единствен път“. След този един-единствен път всеки мъж би умрял от глад. Всеки ще е готов да моли за още. Натали бе мека и силна и греховно сладка, а вкусът й мамеше и измъчваше.

Между тях струеше топлина, а вятърът блъскаше в гърбовете им. Уличната шумотевица от клаксони и профучаващи гуми нахлуваше навсякъде около тях с монотонно натрапчиво бръмчене.

За момент той се отдръпна, за да погледне лицето й и видя образа си, отразен в замъглените й зелени очи, а след това устните му отново се притиснаха към нейните.

Не, това не можеше да се случи само един-единствен път.

Тя не можеше да диша. Вече не искаше да диша. Устните му се движеха върху нейните, изричаха думи, които Натали нито успяваше да долови, нито да разбере. За пръв път, откакто се помнеше, не можеше да стори друго, освен да се остави на чувствата си. А те нахлуваха бързи, завладяващи и силни, оставяха я опустошена.

Рай отново се отдръпна, разтърсен от преживяното в тези кратки мигове. Бе като обрулен от вятъра, слаб, а това, което изпита, го вбеси и обърка. Тя стоеше, без да помръдва, загледана в него със смесица от шок и жажда в очите.

— Извинявай — прошепна той и пъхна палци в джобовете си.

— Извинявай? — повтори Натали. Пое си дълбоко дъх и се зачуди дали главата й ще престане да се върти. — Извинявай?

— Точно така. — Не можеше да прецени дали да проклина нея или себе си. Дяволите да го вземат, коленете му бяха омекнали. — Това не беше на място.

— Не беше на място.

Тя отмести косата от лицето си, вбесена, че кожата й гори. Рай бе преодолял защитните й сили, беше срутил самоконтрола й, а сега се осмеляваше да се извинява! Вирна брадичка и изпъна рамене.

— Много добре умееш да си подбираш думите. Кажи ми, инспекторе, с всички заподозрени ли се натискаш?

Той присви очи и там лумнаха пламъци.

— Натискането беше взаимно, ала отговорът е не, ти си първата.

— Голям късмет извадих. — Удивена и уплашена, готова да заплаче, Натали си грабна куфарчето. — Мисля, че срещата ни приключи.

— Чакай… — Райън реши да е справедлив и започна да проклина и двамата, докато тя крачеше без да спира към вратата. — Казах да спреш. — Насочи се след нея и с една ръка я завъртя към себе си.

Дъхът й изсъска през стиснатите зъби.

— Няма да се поддам на онова изтъркано клише да ти ударя шамар, но ми струва страшно много да се въздържа.

— Вече се извиних.

— Я стига глупости!

Бъди разумен, каза си той. Или това, или я целуни отново.

— Виж, госпожице Флечър, ти не ме отблъсна.

— Грешка, която уверявам те, никога няма да повторя. — Натали стигна на тротоара, преди той да успее да я задържи.

— Не те желая — заяви категорично Рай.

Обидена, извадена от контрол, тя насочи пръст към гърдите му.

— Така ли? Тогава може би ще ми обясниш каква беше тази нескопосана маневра!

— Нямаше нищо нескопосано. Едвам те докоснах, а ти припламна като ракета. Не беше моя вината, че ти бе готова.

Очите й бяха станали огромни, бълващи огън.

— Готова? Готова? Ти… Ти си един непоносим, арогантен, самодоволен идиот!

— Дай му да се разбере миличка — посъветва я една зъбата жена, която се промъкна покрай тях с чанта на колелца. — Не го оставяй да му се размине.

— Зле си подбрах думите — отвърна Рай, сякаш някой го караше да налее още масло в огъня. — Трябваше да кажа необуздана.

— Ще те ударя!

— И — продължи той, без да й обръща внимание, — трябваше да кажа, че не искам да те желая.

За момент Натали си наложи само да диша. Нямаше, по никакъв начин нямаше да се принизи до един скандал насред улица.

— Това, инспектор Пиасецки, може би ще се окаже първият и последен случай, когато и двамата изпитваме едно и също. И на мен не ми харесва.

— Не искаш аз да те желая или ти не искаш да ме желаеш?

— И двете.

Рай кимна и те останаха загледани един в друг също като боксьори между отделните рундове.

— Значи ще го обсъдим на вечеря.

— Не, няма.

Обеща си да прояви търпение към нея, дори и това да го убие. Или пък нея.

— Натали, колко по-сложни искаш да направиш нещата?

— Не искам да ги усложнявам, Рай. Искам да станат напълно невъзможни.

— Защо?

Тя го прониза с поглед, а след това го огледа от върховете на обувките до главата.

— Мисля, че отговорът би трябвало да е очевиден дори и за теб.

Той се олюля на пети.

— Не знам какво има във високомерното ти държание, ала то просто ме предизвиква. Сигурно искаш да го давам като традиционалист, да те поканя на вечеря и така нататък?

Натали затвори очи и се помоли безмълвно да запази спокойствие.

— Изглежда не успявам да ти обясня — каза тя и отново отвори очи. — Не, не искам да ме каниш на вечеря и така нататък. Това, което се случи там вътре, беше…

— Диво. Невероятно.

— Ужасна грешка — изсъска през зъби Натали.

— Няма да ми е кой знае колко трудно да ти докажа, че грешиш. Но ако започнем нещо подобно тук, сигурно ще ни арестуват, преди още да сме свършили. — Райън вече се забавляваше и наслаждаваше на предизвикателството, което тя му отправяше. А и възнамеряваше да спечели. — Сега вече разбирам. Не можеш да се отърсиш от мисълта за мен. Сега вече се страхуваш да останеш насаме с мен, страхуваш се, че ще изгубиш контрол.

Бузите й пламнаха.

— Това са глупости!

Той сви рамене.

— За мен не са.

Натали го погледна внимателно. Искаше да й докаже нещо или какво? Щеше да остане разочарован.

— Добре. В осем. В „При Робер“, на Трето авеню. Ще се видим там.

— Чудесно.

— Чудесно. — Тя се извърна. — О, Пиасецки! — извика през рамо. — Там никой не се храни с пръсти.

— Ще се опитам да запомня.

 

 

Натали бе сигурна, че си е изгубила ума. В седем и петнайсет се втурна в апартамента. Факти, цифри, планове и схеми не й излизаха от главата. А телефонът отново звънеше.

Тя грабна безжичния и се стрелна към спалнята, за да се преоблече.

— Да? Какво има?

— Мама така ли те е учила да се обаждаш?

— Бойд… — Част от напрежението се стопи, щом чу гласа на брат си. — Извинявай. Току-що се прибирам от една поредица от главоломни срещи.

— Хич не си търси съчувствие при мен. Ти си тази, която настояваше да продължи семейната традиция.

— Много си прав. — Натали си свали обувките. — Как върви борбата с престъпността и корупцията в Денвър, капитан Флечър?

— Удържаме положението. Сила и децата ти изпращат целувки, прегръдки и така нататък.

— И от мен. Няма ли да ги чуя?

— Аз съм в управлението. Малко се притеснявам от престъпността в Урбана.

Тя ровеше из гардероба, притиснала слушалката между рамото и ухото си.

— Как успя да откриеш толкова бързо, че пожарът е бил умишлен? Самата аз открих съвсем скоро.

— Имам си начини. Всъщност току-що говорих с инспектора.

— Пиасецки ли? — Натали подхвърли една черна официална рокля на леглото. — Говорил си с него?

— Преди десет минути. Струва ми се, че си в добри ръце, Нат.

— Ще ми се да не бях точно в тези — измърмори тя.

— Какво?

— Изглежда си разбира от работата — отвърна спокойно Натали. — Въпреки че методите му са доста грубовати.

— Умишлените палежи са мръсна работа. И опасна. Притеснявам се за теб, момичето ми.

— Недей. Ти си ченгето, или си забравил? — Тя изхлузи сакото и си обеща да го закачи, преди да излезе. — Аз съм изпълнителният директор във въздушната кула.

— Доколкото знам, никога не стоиш много-много там. Искам да ме държиш в течение за хода на разследването.

— Добре. — Измъкна се от полата и с чувство на вина я остави да се надипли на пода. — И кажи на мама и татко, ако говориш с тях преди мен, че всичко е под контрол. Няма да те отегчавам с делови въпроси…

— Много ти благодаря.

Натали се усмихна. Бойд не проявяваше никакво търпение към цифри и сметки.

— Смятам да прибавя още едно пъстро перо към шапката на предприятия Флечър.

— С гащите ли?

— Луксозно бельо, скъпи. — Почти останала без дъх, тя си закопча черния сутиен без презрамки. — Гащи можеш да си купиш навсякъде.

— Точно така. Само мога да ти кажа, че двамата със Сила, макар и непрофесионално, много харесахме мострите, които изпрати. Най-много ми хареса онова нещо с червените сърчица.

— И аз си мислех, че ще ти хареса. — Натали се напъха в роклята и я подръпна на бедрата. — Наближава денят на Свети Валентин и трябва да се замислиш да й подариш пеньоар към онова нещо.

— Пиши го на сметката ми. Пази се, Нат.

— Така и смятам да направя. Ако имам късмет, ще се видим другия месец. Ще дойда да проверя магазините в Денвър.

— Стаята ти чака, когато и да дойдеш. И ние също. Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Тя затвори, като просто пусна телефона на леглото, за да вдигне ципа на роклята си. Дрехата не беше много целомъдрена, помисли си Натали, когато се обърна към огледалото. Не по начина, по който обгръщаше раменете й и подчертаваше бюста й.

Необуздана? Тя отметна глава назад. Сега ще види той!

Телефонът отново звънна и Натали изруга недоволно. Направи се, че не чува първия звън и посегна към четката за коса. На третото позвъняване се предаде и пристъпи към апарата.

— Ало?

Чу се забързано дишане и приглушен кикот.

— Ало? Има ли някой?

— Полунощ…

— Какво? — Съвсем разсеяно тя отнесе слушалката до тоалетката, за да си избере бижута. — Извинете, не ви разбрах.

— Полунощ. Часът на вещиците. Чакай и гледай…

Когато от другата страна затвориха, Натали също прекъсна, поклати глава и остави телефона. Всякакви луди ги има.

— Използвай телефонния си секретар, Натали — нареди тя на себе си. — Нали затова си го сложила.

Погледна към часовника и отново изруга. Забрави за обаждането още докато слизаше, и подкара с пълна газ. Не можеше да си позволи да закъснее.