Нора Робъртс
Нощен дим (13)

Дванадесета глава

Усети остра пронизваща болка, когато главата й се удари в пода, както и убождания от стъкло и огън. В един ужасяващ момент й се стори, че Рай е в безсъзнание или пък мъртъв. Тялото му бе простряно върху нейното, като щит, който я предпазваше от най-силната част на ударната вълна.

Преди още да бе успяла да си поеме въздух, за да извика името му, той вече бе скочил и я теглеше да се изправи.

— Изгорена ли си?

Тя поклати глава. Усещаше единствено пулсирането и дима, който започваше да й люти на очите и гърлото. Едва успяваше да види лицето му, но забеляза кръвта.

— Лицето ти, ръката… Ранен си.

Рай не я слушаше. Беше стиснал здраво ръката й и я дърпаше далече от пламъците. Докато тичаха по коридора, избухна още един прозорец. Пламъците се развилняха.

Заобикаляха ги отвсякъде, алени, алчни, невероятно горещи. Натали изпищя, когато видя огнените езици да напредват по пода и да изяждат всичко по пътя си към тях, да съскат като стотици гладни змии.

Обзе я паника, ледени пръсти се впиха в стомаха й, стиснаха гърлото й, неподвластни на горещината, която пулсираше навсякъде около тях. Бяха в капан, отвсякъде ги заобикаляха гърчещи се пламъци. Изпълнена с ужас, тя го заблъска, когато той отново я бутна на пода.

— Стой долу. — Колкото и мрачни да бяха мислите му, гласът му си оставаше спокоен.

Сграбчи косата й с една ръка, за да задържи лицето й, обърнато към своето. Трябваше да я накара да запази контрол.

— Не мога да дишам… — Димът я задушаваше, караше я да поема въздух и да го издиша в спазми от кашлица.

— Долу има повече въздух. Нямаме много време. — Знаеше, прекалено добре знаеше колко бързо щеше да ги застигне огънят, как умело щеше да им отреже пътя към аварийните стълби. Нямаше с какво да му се противопостави.

Ако огънят не ги убиеше, то димът щеше да успее, много преди да дойде помощ.

— Свали си палтото.

— Какво?

Движенията й вече бяха забавени. Рай се опита да потисне паниката си и смъкна палтото й.

— Ще минем през него.

— Не можем. — Дори нямаше сили да извика при следващата експлозия от стъкло, само се сгуши, разкъсвана от кашлица. Умът й бе притъпен, обвит от дим. Искаше да легне долу и да си поеме безценен въздух, който все още се криеше до пода. — Ще изгорим. Не искам да умра така.

— Няма да умрем. — Метна палтото върху главата й и я изтегли на крака. Когато залитна, той я прехвърли през рамо. Остана за момент, заобиколен от бушуващите пламъци на огненото море. Само след секунди мощната вълна щеше да ги достигне и да ги погълне.

Прецени разстоянието и се гмурна в огъня.

За секунда сякаш попаднаха в ада. Огън, горещина, ревящ гняв, бързи алчни близвания. За не повече от два удара на сърцето, цяла вечност, пламъците ги обгърнаха. Рай усети как се опърлиха космите по ръцете му и знаеше, че от силната горещина гърбът на якето и ръкавите ще се подпалят. Много добре знаеше какво причинява огънят на човешката плът. Нямаше да позволи това да се случи с Натали.

Когато преминаха се озоваха в димна завеса. Почти ослепен, неспособен да си поеме дъх, той опипа за дръжката на вратата.

Инстинктивно провери за топлина, благодари на Господ и я отвори. Димът се събираше на площадката, сякаш някакъв комин бълваше цели валма, което означаваше, че и отдолу има пожар, ала не им оставаше никакъв избор. Бърз като светкавица, Рай отхвърли палтото от главата й и я подпря на стената, за да свали своето яке.

Кожата бавно тлееше.

Замаяна от дима, изпаднала в шок, Натали се свлече на пода.

— Не смей да се предаваш — кресна той и отново я прехвърли на рамо. — Дръж се, по дяволите. Просто се дръж.

Тръгна надолу по стълбите. Първо половин етаж, после още и още. Тя вече бе безжизнено отпусната. Главата й се подмяташе, а ръцете — висяха. Очите му течаха от дима, а сълзите му се стичаха покрай капките пот надолу по лицето. Пристъпът на кашлица го накара да се почувства така, сякаш ребрата му щяха да се пръснат. Знаеше, че ще я измъкне на безопасно място.

Отбелязваше си всеки етаж, за да запази ума си. Димът започна да се разрежда и надеждата му се върна.

Натали не помръдваше, не и когато Рай пробва да отвори вратата към фоайето. Тя не беше нагорещена и той залитна напред.

Чу виковете и сирените. Пред погледа му всичко посивя, когато двама пожарникари се втурнаха към него.

— Боже всемогъщи, инспекторе!

— Тя има нужда от кислород — Без да я изпуска, Рай отхвърли протегнатите за помощ ръце и я изнесе навън, на чист въздух.

Навсякъде трепкаха светлини. Все типични звуци, миризми и гледки за място на пожар. Също като пиян, той махна към най-близката машина.

— Кислород — нареди Рай. — Веднага. — Нов пристъп на кашлица го повали, докато я поставяше да легне.

Лицето й бе почерняло от сажди, очите й бяха затворени. Не можеше да разбере дали диша, не можеше да чуе. Някой крещеше и вилнееше, но нямаше представа, че бе той самият. Нечии ръце отблъснаха неговите треперещи и нагласиха кислородната маска върху лицето на Натали.

— Трябва ви лекарска помощ, инспекторе.

— Стой настрана от мен. — Приведе се над нея и затърси пулс. По ръката му се стичаше кръв и капеше върху гърлото й. — Натали. Моля те.

— Тя добре ли е? — По лицето на Диърдри се стичаха сълзи, когато коленичи до него. — Ще се оправи ли?

— Диша — беше всичко, което Рай успя да каже. — Тя диша — повтори той и я погали по косата.

 

 

За щастие по-голямата част от следващия час премина като насън. Спомни си, че се качи с нея в линейката, без да спира да й държи ръката. Някой му постави кислородна маска и превърза ръката му. Отнеха му я в мига, в който влязоха в спешното отделение. Паниката отново се надигна, този път под формата на раздираща кашлица.

И тогава светът се преобърна.

Откри, че лежи по гръб на кушетка за прегледи. Когато понечи да се изправи, нещо го спря.

— Просто лежете мирно. — Над него се мръщеше дребна жена със сива коса. — Обичам да правя малки незабележими шевове. Изгубили сте значително количество кръв, инспектор Пиасецки.

— Натали…

— Грижат се за госпожица Флечър. Сега ме оставете да си свърша работата, може ли? — Тя спря заниманието си и отново го погледна. — Ако продължите да ме бутате, ще ви сложа упойка. Много по-лесно си вършех работата, докато бяхте в безсъзнание.

— Колко време? — успя да изграчи Рай.

— Не беше достатъчно дълго. — Тя приключи шевовете, завърза конците и ги сряза. — Извадихме стъклата от рамото ви. Там нямаше много поражения, ала ръката ви е доста зле. Петнадесет шева. — Тя му се усмихна. — Това е един от шедьоврите ми.

— Искам да видя Натали. — Гласът му бе прегракнал, но нищо не бе в състояние да скрие стаената заплаха. — Веднага.

— Да, но не може. Ще останете тук, където съм ви поставила, докато не приключа. След това, ако сте много добро момче, ще накарам някой да провери как е госпожица Флечър и да ви каже.

Той използва здравата си ръка и сграбчи лекарката за престилката.

— Веднага!

Тя въздъхна. Беше наясно, че в неговото състояние би могла да го събори само с едно докосване. Само че вълнението нямаше да му се отрази добре.

— Чакайте — нареди лекарката и тръгна към пердето. Отмести го и извика една от сестрите. След няколко кратки инструкции се обърна към Рай. — Сведението ви идва. Аз съм доктор Милано и тази вечер ще ви спася живота.

— Тя дишаше — промълви той, сякаш доктор Милано се канеше да му противоречи.

— Да. — Дръпна се назад, за да му вземе ръката. — Погълнали сте много дим, инспекторе. Ще се погрижа за вас, а вие трябва да ми съдействате. След като ви прочистим дробовете, ще уредя да видите госпожица Флечър.

Сестрата се върна при отвора на пердето и Милано отново се отдалечи, за да проведе консултацията в шепот.

— Отравяне с дим — съобщи му тя. — И е в шок. Няколко дребни изгаряния и рани. Предполагам, ще трябва да я задържим в очарователното ни заведение ден-два. — Изражението й омекна, когато забеляза, че Рай притваря очи от облекчение. — Хайде, голямо момче сте, нека да се справим заедно с проблема.

Може и да беше безсилен като бебе, ала нямаше да се остави да го натъпчат в болнична стая. Независимо от възмущението и недоволството на Милано, той се отправи към салона за посетители.

Диърдри скочи от някакъв стол веднага щом го видя.

— Натали?

— Лекуват я. Казаха ми, че ще се оправи.

— Благодаря ти, Господи. — С приглушено ридание Диърдри покри лице.

— Хайде, госпожице Маркс, защо не ми кажете какво точно правехте пред офиса снощи?

Диърдри си пое дълбоко дъх и се отпусна на един стол.

— С удоволствие. Обадих се на брата на Натали — добави тя. — Сигурно вече пътува насам. Казах му, че е ранена, но се опитах да омаловажа нещата.

Рай само кимна. Въпреки че мразеше слабостта, наложи му се да седне. Отново започваше да му се гади.

— Предполагам, че това е разумно.

— Освен това му предадох в общи линии какво съм открила днес. — Диърдри си пое дълбоко въздух. — През последните два дни не бях в офиса. Нещо бях настинала. Взех си работа за вкъщи. Включително папките и две компютърни дискети. Натали ми ги даде, преди да замине. Прехвърлях цифрите, когато открих несъответствия. Значителни несъответствия. Такива, които приличат на злоупотреби.

Пари, помисли си Рай. Почти винаги става въпрос за пари.

— Кой?

— Не мога да кажа със сигурност…

Той я прекъсна с глас, от който жената потрепери.

— Кой?

— Казах ви, не съм сигурна. Мога само да огранича възможностите, като имам предвид как и къде са прехвърляни парите. Ала не мога да ви дам име, за да отидете и да премажете някой. — Тя беше сигурна, че мъжът срещу нея иска да направи точно това. Въпреки че изглеждаше като оцелял след корабокрушение по пътя към ада, в очите му бе изписана готовността да убие някого. — Може и да греша. Трябва да говоря с Натали — каза тя, сякаш думите бяха за нея самата. — Щом се уверих в това, което открих, се опитах да се свържа с нея в Колорадо, но тя вече беше тръгнала. Знаех, че ще мине през офиса, преди да си отиде вкъщи. Обикновено така прави. Затова реших да я видя там. Исках да й кажа какво съм открила. — Диърдри потупа куфарчето в краката си. — Да й покажа. Когато паркирах, погледнах нагоре и видях… — Тя затвори очи и знаеше, че образът на видяното ще се появява отново и отново. — Видях онези побеснели светлини в някои от прозорците. Отначало не разбрах, ала след това осъзнах какво става. Обадих се на 911 от телефона в колата. — Разтърсена от спомена, Диърдри притисна ръка към устата си. — Изтичах навън и казах на охраната. А след това чухме нещо като експлозия. — Тя тихо заплака. — Знаех, че Натали е горе. Сигурна бях. Просто не знаех какво да направя.

— Напротив. Направила си го. — Рай я погали неумело по рамото.

— Инспекторе? — Милано излезе, по лицето й изписано обичайното недоволство. — Издействах ви разрешение да видите приятелката си, не че ще направите някакво усилие да ми благодарите.

Той веднага се изправи.

— Добре ли е?

— Стабилизира се. В момента е все още под въздействието на успокоителните. Можете да я погледнете, защото ми се струва, че това е най-важната ви цел.

Рай отново погледна Диърдри.

— Нали ще почакаш?

— Да. Само ми кажете как е тя.

— Щом се върна. — Той тръгна след забързаната лекарка.

Стаята на Натали бе самостоятелна, с мека светлина. Тя лежеше напълно неподвижна, много бледа. Но ръката й, когато я взе в своята, бе топла.

— Да не би да смятате да прекарате нощта тук? — попита Милано от вратата.

— А вие ще ми попречите ли? — отвърна Рай, без да поглежда към нея.

— Кой, аз? Аз съм тук да лекувам. Тя едва ли ще се събуди, ала това няма да ви спре. Не вярвам да ви спре и този ужасно неудобен за спане стол.

— Аз съм пожарникар, докторе. Мога да спя навсякъде.

— Е, пожарникарю, настанете се удобно. Ще отида да кажа на познатата ви в чакалнята, че всичко е наред.

— Добре. — Той не откъсна поглед от лицето на Натали. — Така ще бъде най-добре.

— О, моля, пак заповядайте — отвърна кисело Милано и затвори вратата.

Рай придърпа стола до леглото и седна, стиснал ръката на Натали.

Веднъж-дваж пъти задряма. От време на време влизаше сестра и се опитваше да го изпрати навън. При едно от тези кратки, притеснителни посещения, той видя как Бойд тича по коридора.

— Пиасецки!

— Капитане. Тя спи — посочи Рай към вратата. — Ето.

Без да каже друга дума, Бойд се плъзна покрай него и влезе.

Рай остана в чакалнята, сипа си чаша от мътното кафе и се загледа през прозореца. Не можеше да мисли. Така май беше по-добре, докато чакаше нощта да отмине. Ако си събереше мислите, щеше да види всичко отново, ужаса по лицето й, огънят около нея. Щеше да си спомни как се чувстваше, докато я носеше надолу, етаж след етаж, без да знае дали бе жива или мъртва.

Изгорялата ръка го накара да сведе поглед. Видя, че бе смачкал пластмасовата чашка и бе разлял горещото кафе по превързаните си пръсти.

— Искаш ли друго? — попита Бойд зад него.

— Не. — Рай изхвърли чашата и изтри ръце в джинсите си. — А ти искаш ли да излезем навън, за да ми отдадеш заслуженото?

Бойд се изсмя и си сипа кафе.

— Да си се поглеждал в огледалото?

— Защо?

— Изглеждаш ужасно. — Бойд пробва кафето. Беше още по-неприятно от това в полицейското управление. — Дори повече от ужасно. Няма да говори много добре за мен, ако се нахвърля с юмруци върху някой в твоето състояние.

— Оздравявам бързо. — Бойд не каза нищо и Рай натъпка ръце в джобовете си. — Обещах ти тя да не бъде наранена. А за малко да я убия.

— Така ли?

— Загубих следата. Знаех, че не е само Кларънс. Сигурен бях, че зад него стои някой. Но бях толкова… Толкова погълнат от нея. Дори не се замислих, че може да наеме нов подпалвач, или пък да се опита сам да направи нещо, по дяволите. А чух телефоните да звънят.

Заинтригуван, Бойд седна.

— И какво значи това?

— Забавящо устройство — изсъска Рай и се обърна рязко. — Класически прийом. Клечки кибрит, накиснати в някакъв катализатор. Свързваш ги с телефона и се обаждаш. Телефонът звънва и звънецът подпалва клечката.

— Умно. Ала ти много добре знаеш, че не можеш да мислиш за всичко и по всяко време.

— Работата ми е да мисля за всичко.

— И да си носиш кристално кълбо.

Гласът му бе дрезгав от раздразненото гърло, в този момент свито от чувства, които не можеше да си позволи да покаже.

— Трябваше да се грижа за нея.

— Точно така — съгласи се Бойд и отпи от кафето. — Докато летях от Денвър, се обадих тук-там. Един от клоновете на Флечър ни предоставя частния си самолет на разположение. Говорих с шефа на пожарната, с лекаря, който се грижи за Натали, с Диърдри Маркс. Ти си я изнесъл. Свалил си я долу през цялата сграда. Колко шева имаш на ръката?

— Това едва ли има някакво значение.

— Има значение това, че шефът на пожарната ми обясни какво си преживял там горе, на четирийсет и втория етаж и в какво състояние си бил, когато си я изнесъл. Лекарят й ми каза, че ако е била останала вътре още десет минути, сега едва ли щеше да спи. А що се отнася до това, дали да ти се нахвърля с юмруци, не мисля, че има защо. Аз ти дължа живота на сестра си.

Рай си спомни как изглеждаше Натали, когато я остави на земята до пожарната кола. Представи си я как изглежда сега, бледа и притихнала в болничното легло.

— Нищо не ми дължиш.

— За мен Натали е толкова важна, колкото и за теб. — Бойд остави кафето и стана. — Какво беше направил, за да я ядосаш така?

Рай се намръщи.

— Ще оправим всичко.

— Ами късмет, тогава. — Бойд му протегна ръка.

След секунда Рай я стисна в своята.

— Благодаря.

— Сигурно ще поостанеш тук. Аз трябва да свърша малко работа.

Рай стисна ръката му по-силно и присви очи.

— Диърдри ти е казала кой е виновен.

— Точно така. Говорих и с колегата си тук, в Урбана, докато траеше полета. Всичко е под контрол. — Той разбра изражението в очите на Рай. — Това е по моята част, Рай. Вие се погрижете да го заковете за умишлен палеж.

— Кого? — изсъска Рай.

— Доналд Хотърн. Ограничих заподозрените до четирима преди два дни. — Той леко се усмихна. — Малко проверки на миналото, банковите сметки и телефонна разпечатка. Понякога си струва да си ченге.

— И не си ми предал информацията?

— Щях да го направя, щом ограничах още малко възможностите. Сега вече съм готов и споделям с теб. — Бойд знаеше какво е да обичаш, познаваше желанието да защитиш някого и страха да видиш жената, която обичаш, да се бори за живота си. — Слушай — каза внезапно той, — ако го убиеш, колкото и хубаво да ни се струва в момента, ще се наложи да те арестувам. Не бих искал собственоръчно да затворя зет си в килия.

Рай отпусна ръце и ги пъхна в джобовете.

— Не съм ти зет.

— Все още не си. Отивай при нея и поспи.

— А ти по-добре прибери Хотърн, където няма да го намеря.

— Така и смятам да направя — отвърна Бойд и се отдалечи.

 

 

На зазоряване Натали се размърда. Рай наблюдаваше светлината, промъкнала се през щорите, как играе по лицето й, когато клепките й трепнаха.

Приведе се над нея и заговори тихо, бързо, за да не й позволи първите й мисли да я стреснат и изплашат.

— Натали, ти си добре. Успяхме да се измъкнем. Само си нагълтала малко дим. Сега вече всичко е наред. Досега спа. Аз съм до теб. Не искам да говориш. Гърлото ти ще доста ще драска известно време.

— Но ти говориш — прошепна тя все още със затворени очи.

— Да… — И с всяка дума му се струваше, че бе погълнал горящ меч. — Затова не ти го препоръчвам.

Натали преглътна и се намръщи.

— Не умряхме.

— Така изглежда. — Той нежно обхвана ръката й и й подаде чаша вода, за да си пийне през сламка. — Само лежи спокойно.

У нея нахлу прилив на страх. Но тя искаше да знае.

— Лошо ли сме обгорели?

— Не сме. Само ни е близнало на няколко места.

Натали потръпна от облекчение.

— Не усещам нищо, освен… — Пресегна се, за да опипа подутината на главата си.

— Извинявай. — Рай притисна устни към буцата, усети, че започва да трепери и отново се отдръпна. — Това стана, когато те блъснах на земята.

Тя отвори очи. Клепките й тежаха. Тежеше цялото й тяло.

— Болница? — попита. Тогава го видя и си пое рязко дъх. Драскотини по лицето, превръзка на слепоочието и още една, която започваше точно под рамото и стигаше почти до лакътя. Ръцете му, красивите му ръце, бяха бинтовани. — Господи, Рай, та ти си ранен!

— Драскотини и натъртвания — усмихна й се той. — Косата ми е малко опърлена.

— Трябва да те прегледат.

— Вече го направиха, стига ми толкова. Мисля, че тя никак не ме харесва. Сега млъквай и си почивай.

— Какво се случи?

— Ще се наложи да си преместиш офиса. — Натали понечи да каже още нещо, а Рай вдигна ръка. — Ще ти кажа каквото знам, ако мълчиш. Иначе ще те остава да се тормозиш. Става ли? — Той седна доволен на края на леглото. — Диърдри се е опитала да се свърже с тебе в Колорадо — започна Рай.

Когато завърши разказа си, главата й пулсираше. Безсилна ярост унищожи и последните остатъци от успокоителното и тя вече бе напълно будна и изтръпнала от болка. Рай предусети какво ще стане и покри устата й с ръка.

— Нищо не можеш да направиш, докато не се изправиш на крака. Дори и тогава няма кой знае какво да направиш. Полицията и пожарната ще свършат всичко. Вече са взети мерки. Сега ще викна една от сестрите, за да те погледне.

— Не ис… — Недоволството й се превърна в пристъп на кашлица.

Докато успее да се успокои, сестрата вече гонеше Рай от стаята.

Натали не го видя през следващите двадесет и четири часа.

 

 

— Можеше да останеш още един ден, Нат. — Бойд кръстоса крака в глезените си, докато наблюдаваше как Натали си събира нещата в малкия сак, който й бе донесъл.

— Мразя болниците.

— За това беше пределно ясна. Искам да ми обещаеш, че ще си вземеш една цяла седмица отпуска и ще я прекараш у вас, ако ли не, викам подкрепленията. Не само Сила, а и мама и татко.

— Не е нужно да бият целия път дотук.

— Това зависи от теб, приятелко.

Тя се нацупи.

— Ще си взема три дни.

— Цяла седмица. Ако е по-малко, значи разваляме сделката. И аз мога да съм не по-малко непреклонен в преговорите от теб — заяви с усмивка той. — Това ни е в кръвта.

— Добре де, добре, една седмица. Какво значение има? — Натали взе чашата вода и отпи. Тези дни все не можеше да се насити на вода. — Всичко е разбито на пух и прах. Половината от сградите ми са унищожени, а един от най-доверените ми хора е виновен за всичко. Дори нямам и офис.

— Ще се погрижиш за всичко. Следващата седмица. Хотърн има много обяснения за даване. Фактът, че не е знаел, че вие с Рай сте в сградата, няма да го спаси.

— И всичко това е от алчност. — Прекалено ядосана, за да напъха в сака малкото неща, които Бойд й бе донесъл, тя започна да се разхожда. Все още се чувстваше отпаднала, но отвътре й кипеше и Натали не можеше да остане мирна. — Източвал е по малко от едно място, после от друго и пропилял всичко за някакви спекулативни акции. След това ново източване и ново, докато накрая е бил толкова отчаян, че е рискувал да изгори цялата сграда, само и само да унищожи архива и да забави одита. — Тя рязко се завъртя. — Колко ли е бил разочарован, когато му казах, че има копия от всичко, изгоряло в склада.

— Не е бил сигурен къде ги държиш — изтъкна Бойд. — А огънят заличава всичко. Затова се е прицелил в една от сградите и се е молил да уцели. Ако не се е получило, в объркването след това всички сте щели да сте прекалено заети, за да се заемете с одита, а той се е надявал да възстанови източените средства.

— Така си е въобразявал.

— Само че той не те познава така, както аз те познавам. Ти винаги приключваш нещата навреме. Офисът е бил последната му надежда, най-отчаяната, тъй като е трябвало да се справи сам. Когато го арестувахме, щом разбра, че двамата с Рай сте били горе и че го чака обвинение в опит за убийство, той си призна всичко.

— Толкова му вярвах — прошепна Натали. — Не мога да преживея, че съм направила такава грешка за човек, когото си въобразявах, че познавам. — Тя вдигна поглед, когато вратата се отвори.

— Радвам се да те видя, Рай — каза Бойд и стана.

Това изглежда беше спасителният момент за бързо и дискретно бягство.

Рай кимна на Бойд и премести поглед към Натали.

— Защо не си в леглото?

— Изписват ме.

— Още не си готова да напуснеш болницата.

— Извинете ме. — Бойд се плъзна към вратата. — Изведнъж ми се допи чаша от онова отвратително кафе.

Нито Натали, нито Рай си направиха труда да кажат довиждане. Продължиха да грачат един срещу друг.

— Да не би да имате диплома по медицина, инспекторе?

— Знам в какъв вид беше, когато те докараха.

— Ако си беше направил труда да видиш как съм, щеше да си забелязал, че съм се оправила.

— Имаше много неща за оправяне — каза й той. — А ти имаш нужда от почивка.

— Имах нужда от теб.

Рай й подаде цветята.

— Вече съм тук.

Натали въздъхна. Толкова лесно ли ще го остави да се измъкне, след като толкова много страда заради него? Защо да не го остави да си плати, след като я заряза заради толкова глупава причина?

— Защо не занесеш тези нарциси на някой, който има нужда от тях?

Той ги подхвърли на леглото.

— Ще говоря с лекаря.

— Разбира се, че няма да говориш с моя лекар. Нямам нужда от разрешението ти, за да си тръгна от болницата. Ти питал ли си ме за моето? И нямам нужда от почивка. Имах нужда да те видя. Притеснявах се за теб.

— Наистина ли? — Окуражен, той вдигна ръка към лицето й.

— Исках да си до мен, Рай. Десетки други хора дойдоха, ала ти очевидно не намери защо…

— Имах работа — повиши глас той. — Исках да събера възможно най-бързо доказателства за онова копеле. Само това мога да направя. Ще го убия, ако успея да се добера до него.

Тя понечи също да повиши глас, но щом видя изражението му, я полази ледена тръпка.

— Престани. — Обезкуражена, Натали му обърна гръб, за да не вижда зловещото изражение в очите му и натъпка един халат в сака. — Не искам да те чувам да говориш така.

— Не знаех дали си жива. — Рай я обърна рязко към себе си, а пръстите му се забиха в рамото й. — Не знаех. Не помръдваше. Дори не знаех дали дишаш. — Внезапно я привлече към себе си и зарови лице в косата й. — Господи, Натали, никога не съм бил толкова уплашен.

— Добре. — Тя го прегърна, за да го успокои. — Не мисли за това.

— Не смеех да мисля, докато не се събуди вчера сутринта. След това вече се замислих за всичко друго. — Наложи си да се овладее и се отдръпна. — Извинявай.

— Извиняваш ми се, че ми спаси живота? Че рискува твоя, за да ме опазиш? Ти ме заслони от експлозията. Ти ме пренесе през огъня. — Натали поклати бързо глава, преди да бе успял да каже нещо. — Не ми казвай, че си си вършел работата. Пет пари не давам дали искаш да си герой, или не. Ти си мой.

— Обичам те, Натали.

Сърцето й се напълни с обич. Тя леко се обърна и взе нарцисите. Беше глупаво да си хабят чувствата заради гнева. И двамата бяха живи.

— Спомена го, преди да бъдем прекъснати.

— Имаше и още нещо, което исках да спомена. Защо те отблъснах.

Със сведен поглед Натали докосна жълтата главичка на цветето.

— Вече изброи причините.

— Изброих извиненията. Сега истинската причина. Може ли да ме гледаш, докато пълзя в краката ти?

Тя се обърна и се опита да скрие усмивката си.

— Не е нужно да го правиш, Рай.

— Напротив. Още не си решила дали да ми дадеш още един шанс. — Той протегна ръка и намести косата й зад ухото. — Може и да се почувстваш наранена някой ден, защото си луда по мен, ала трябва да знаеш какво ми се въртеше в главата.

Натали веднага се сви.

— Не съм убедена, че арогантността е много подходяща, затова защо не…

— Страхувах се — каза тихо Рай и забеляза как гневът изчезва от лицето й. — От теб, от мен. От нас. — Въздъхна дълбоко, тъй като тя не каза нищо. — Мислех, че никога няма да го кажа. Че няма да го призная. Не и докато не осъзнах, че наистина ме е страх. Бях изтръпнал от страх. Да се страхуваш, когато си влюбен, е доста глупаво.

— Значи и двамата сме глупави, защото и аз се страхувах. — Устните й трепнаха. — Ти, разбира се, беше по-глупавият.

— През целия си живот — добави тихо той. — Никога не бях изпитвал това, което изпитвах към теб. Никога и към никого.

— Знам. — Натали дишаше на пресекулки. — Знам. И с мен беше така.

— И това чувство се задълбочаваше и ме плашеше все повече. Ще ми дадеш ли още един шанс?

Тя го погледна — скулестото лице, тъмните очи, непокорната коса.

— Поне това ти дължа, след като ми спаси живота, призна си всичко, пълзя в краката ми и се извини. — Вече не сдържаше усмивката си. — Май трябва да дам шанс и на двама ни.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Цветята паднаха на пода от неподвижните й пръсти.

— Моля?

— Тъй като си толкова отстъпчива, май моментът е подходящ да изпитам късмета си докрай. — Почувствал се глупаво, той се наведе и вдигна нарцисите. — Но можем да почакаме.

Тя прочисти раздразненото си гърло и отново пое цветята.

— Имаш ли нещо против да повториш въпроса?

Очите му отново се стрелнаха към нея. Трябваше му един миг, за да си възвърне гласа. Добре разбираше, че рискът е голям. Един от най-големите, с които се бе сблъсквал. Трябваше да остави съдбата си в нейните ръце.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Може и да го направя — промълви Натали и изпусна сдържания дъх, когато и Рай изпусна своя. — Да, ще го направя — разсмя се и се хвърли в ръцете му.

— Вече си моя. — Замаян, той зарови лице в косата й. — Моя си, Безкрайни крака, завинаги. — Целуна я.

— Искам бебета — заяви тя в мига, когато устата й бе свободна.

— Сериозно? — С широка усмивка приглади косата й назад, за да може да вижда чувствата, изписани по лицето й. — И аз.

— Чудесно!

Рай я пое на ръце.

— Какво ще кажеш да се махаме и да започваме веднага…

Тя успя да си дръпне сака, преди той да се бе упътил към вратата.

— Значи след девет месеца от днес. — Натали го целуна по бузата, докато я изнасяше от стаята. — Винаги съм изключително точна.

 

 

В този случай тя подрани с осем дни.