Нора Робъртс
Нощен дим (11)

Десета глава

Прелъстяване? Та тя нямаше нужда да бъде прелъстявана. Желаеше го, винаги го бе желала. Преди да осъзнае, че го обича, бе отдавала реакцията си към него единствено на привличане, което очакваше скоро да премине. Но сега нима той не виждаше…

Мислите й се изпариха в мига, в който устните му лениво се плъзнаха по слепоочието й.

— Рай… — Натали постави ръка на гърдите му и си каза, че ще накара гласа си да звучи леко шеговито… Че ще се откъсне от него за достатъчно дълго, за да си избистри ума и да си възвърне самообладанието. Но ето че пръстите му галеха ключицата, а устните му приближаваха нейните. Тя успя само да произнесе „Рай“ отново.

— Много сме добри, когато двамата с теб пристъпваме направо към същността, нали, Натали? — Ала сега го ръководеше някаква нежност, съчетана с ловкост. Замаян от собствената си реакция, той прокара език по устните й. — Бързи, без всякакви отклонения, все така става. Мисля този път да се откъснем от отъпкания път.

— Мисля… — Само че тя не можеше да мисли. Не и след като устните му се настаниха върху нейните. Никога преди не я бе целувал така, бавно, дълбоко, с някакво лениво чувство на притежание, което изпращаше горещи вълни право към сърцето й.

Не можеше да контролира тялото си, то бе като течния восък, който подхранваше свещите около тях. Под дланта си усети силните удари на сърцето му, бързи и неспокойни, чу ниския безпомощен звук, който се откъсна от гърлото й и се сля с тези удари. Въпреки това Рай продължи бавното задълбочено изследване на устата й, сякаш това му бе достатъчно и не смяташе да я изоставя часове наред.

Главата й се отпусна назад. Той я пое и лекичко я измести, за да промени ъгъла на целувката. Играеше си с устните й, с езика й. Дъхът й бе накъсан и неравномерен, тръпнещ, когато пръстите му се отъркаха в гърдата й.

Сега вече Натали знаеше, че следваха бързината и силата, които разбираше. Отново щеше да може да контролира нещата в пълната липса на контрол, когато двамата се нахвърляха един върху друг. Но ето че пръстите му просто се плъзгаха по гърлото й и се спряха с отчайваща нежност на бузата.

Сякаш за да се защити, тя посегна към него и го привлече плътно към себе си.

— Този път не. — Отдръпна се тъкмо навреме, за да погледне лицето й. Объркването, желанието и възбудата бяха красиво съчетание. Въпреки че собственото му тяло бе готово да го предаде, Рай искаше да я обърка още повече, да се погрижи за всяко нейно желание и да я възбуди така, че тялото й да не я слуша повече.

— Желая те. — Натали задърпа трескаво копчетата на ризата му. — Веднага, Рай, искам те сега.

Той я притисна на пода пред камината. Светлината от пламъците хвърляше отблясъци по кожата й, танцуваше в косата й. Тя бе като създадена от злато. Също като някое екзотично съкровище, на което човек би посветил живота си. А в този момент, тази вечер, помисли си Рай, бе единствено негова.

Прикова ръцете й неподвижни и сплете пръсти с нейните.

— Ще трябва да почакаш — каза й той. — Докато приключа да те прелъстявам.

— Няма нужда да ме прелъстяваш. — Изви се към него, за да му предложи устните си, тялото си, цялата.

— Я да видим…

Рай покри устата й със своята и бавно задълбочи целувката, когато устните й се отвориха. Пръстите й се извиха и се впиха в дланите му. Колко често я бе любил? Та нали се срещнаха неотдавна и въпреки това не можеше да изброи случаите, когато бе оставял тялото си да поеме контрол и да полудее над нея.

Този път щеше да я люби така, че Натали да осъзнае всичко.

— Обичам раменете ти — прошепна той, след като откъсна устни от нейните, за да се спусне бавно към извивката. — Нежни, силни, гладки.

Улови със зъби тънката презрамка на роклята и я потегли надолу, докато между нея и кожата й не остана никакво препятствие. Парещата кожа, нейният вкус, нейният мирис, всичко това бе изтъкано от топлина. Рай ги пое с всички сетива и прокара език по рамото й, по изящната линия на врата, чак до другата презрамка.

— А и това местенце тук. — Той потри устни точно над ръба, където копринената дреха покриваше гърдата. Закачливо, подлудяващо навлажни кожата й под коприната и тя се размърда неспокойно под него. — Отпусни се и се наслаждавай, Натали. Ще ми отнеме известно време.

— Не мога. — Нежните докосвания на устните му и тежестта му я влудяваха. — Целуни ме отново.

— С удоволствие.

Този път припламна горещо огънче, ярко и жарещо, а след това Рай отново го потуши. Тя простена и се устреми към него. Търсеше освобождение, мечтаеше за ново мъчение. Той направи избора вместо нея и я целуна с продължителна настойчивост, докато пръстите й се отпуснаха и забързаното й дишане се успокои и стана по-бавно.

Дим. Усещаше единствено мириса му. Издигаше се към валмата, които той образуваше, и се чувстваше в безтегловност, напълно безпомощна, неспособна да направи друго, освен да се остави да се носи и да въздиша, когато устните му изоставиха нейните и отново се спуснаха надолу. Лекичко захапване по брадичката, а след това нежни бавни целувки надолу по гърлото и раменете.

Тялото му се премести надолу, въпреки че ръцете му все още държаха нейните. Рай я подлудяваше сантиметър по сантиметър и придърпваше коприната надолу. Усети как косата му се отърка в гърдата й, а след това устата му последва извивката й към чувствителното място отдолу. Езикът му обходи зърното и Натали усети тръпка вътре в себе си. След това той го пое със зъби и тя изстена името му, а тялото й започна да тръпне в тих, първичен ритъм.

Искаше му се Натали да му се отдаде напълно, да се остави на удоволствието, което той можеше да й даде. Очите й бяха затворени, устните й леко открехнати. И толкова примамливи. Искаше отново да ги вкуси и когато го направи, си позволи да се наслади на вкуса и мекотата им.

Времето загуби смисъл.

В нежността бе скрита сила. Никога не я бе чувствал преди, нито у себе си, нито у някоя друга. Ала за Натали Рай бе запазил бездънен кладенец нежност, меки, всепоглъщащи целувки и неспирни въздишки.

Откъсна се от ръцете й, за да изхлузи ризата си, за да почувства тръпнещата й плът до своята. Всяко леко движение разгаряше още по-силен огън. С тих доволен шепот той пъхна ръка през цепката на полата и я погали нежно, докосвайки края на нещо дантелено, което тя носеше отдолу.

Откопча едно копче, след него второ, а после и трето, очарован от начина, по който платът се плъзгаше и разтваряше под пръстите му. Усетил голото й бедро, Рай потисна внезапно разгорялото се желание да я направи своя, докато ръцете й го галеха и притискаха раменете му.

Още, обеща си той. Има още.

За свое собствено удоволствие плъзна коприната настрана. И откри още.

Отдолу Натали носеше дантела и коприна, същият цвят като роклята, която се бе разстлала до тях. Бельото бе без презрамки и обхващаше гърдите й и се спускаше в широка извивка високо над бедрата. Рай въздъхна дълбоко и се отдръпна назад, за да си поиграе с дантеления жартиер.

— Натали…

Останала без сили, тя бе толкова безпомощна, че едва успя да отвори очи. Когато клепачите й трепнаха, видя само него, огънят подсилваше червения оттенък в тъмната коса, а очите му изглеждаха почти черни. Протегна ръка, въпреки че я усети натежала, неподвластна на волята й. Той просто я пое и я целуна.

— Исках да ти кажа колко съм щастлив, че си в бизнеса с бельо. — Устните й трепнаха. Почти успя да се засмее, преди Рай да освободи първия жартиер с едно бързо дръпване. Натали само тихо простена. — И колко си красива. — С подръпване освободи и втория жартиер. — Когато демонстрираш собствените си продукти. — Без да откъсва очи от нея, той нави чорапа надолу по бедрото, през коляното към прасеца.

Погледът й се замъгли. Усещаше мъжа до себе си. Господи, усещаше го — всяко докосване на върховете на пръстите му и на устните му. Себеотдаването се бе настанило в нея като сянка и я остави напълно уязвима. Беше готова да изпълни всяко негово желание, стига да не спираше да я докосва.

Усещаше постоянната приятна топлина от огъня. Но тя бе нищо в сравнение с пламъците, които я изгаряха отвътре. Сякаш в някакъв дълъг кадифен тунел, Натали все още чуваше музиката и улавяше тихия ритъм, който съответстваше на накъсаното й дишане. Ароматът на цветя и свещи, неговият вкус и вкусът на виното, всичко това се смеси в покоряващо опиянение.

След това Рай плъзна ръка под дантеления ръб и тя потръпна. Тялото й се разтърси. Името му изскочи на устните й, дори в мига, когато невероятното удоволствие се плъзна по тялото й. Обви го с ръце, когато силата на върховното удоволствие прерасна във вулканична мощ, а след това отшумя и я остави немощна.

Искаше да му каже, че се чувства празна, наистина празна. Ала той свали от нея коприната и дантелата с умелите си пръсти и заглуши думите, които Натали смяташе да изрече с неумолимо спокойните си устни.

— Искам да те изпълня, Натали. — Ръцете му не бяха толкова спокойни, колкото преди, но Рай я положи нежно на килима, за да може по-лесно да свали дрехите си. — Цялата.

Кръвта пулсираше в ушите му, когато започна бавно да се придвижва по краката й, отново да подклажда десетките огньове, да изчаква и да наблюдава за момента, когато ще я възпламени отново.

Усети как тялото й се напряга, видя силата на усещането да проблясва по лицето й. В мига, когато тя извика, той проникна в нея.

Беше почти болезнено усещане да се сдържа. Ала и толкова сладко. Видя очите й да се отварят, видя как удоволствието ги замъглява и си наложи да не бърза.

Погълната от вихрени усещания, полузадушена от тях, Натали потърси ръцете му. Когато пръстите им се преплетоха, сърцето й бе готово да се пръсне. Очите й останаха отворени, загледани в него, докато всеки тласък ги доближаваше.

Тя усети как преминава ръба и полита, превърта се и се спуска стремглаво. Устните му покриха нейните и произнесоха името й в мига, в който и той полетя след нея.

 

 

На следващата сутрин, докато се качваше с асансьора към офиса си, Натали на два пъти се улови, че си пее. И двата пъти прочисти гърлото си, премести куфарчето от едната в другата ръка и се престори, че не е забелязала подозрителните погледи на останалите пътници.

И какво чак толкова, мислеше си тя, докато асансьорът се изкачваше нагоре. Пееше й се. Танцуваше й се. Какво от това? Беше влюбена.

Какво лошо има в това, запита се Натали, когато асансьорът спря, за да слязат някои на тридесет и първия етаж. Всеки има право да е влюбен, да се чувства така, сякаш краката му не докосват земята, да съзнава, че въздухът никога не е бил по-свеж и ароматен, а слънцето никога не е гряло по-ярко.

Беше чудесно да си влюбен. Толкова прекрасно, че тя се зачуди защо ли никога преди не го бе опитвала.

Защото никога преди не бе имало Рай, реши Натали и се усмихна широко.

Колко глупаво от нейна страна да се паникьосва, когато разбра какво изпитва към него. Колко страхливо и смешно бе да се страхува дори и за миг от любовта.

Ако това правеше една жена уязвима, смешна, ако това я замайваше и объркваше, то какво от това? Любовта трябва да те кара да се чувстваш като упоен, да си силен и лекомислен. Никога не бе разбирала това преди.

Тя си тананикаше, когато слезе от асансьора на своя етаж и затанцува към офиса си.

— Добро утро, госпожице Флечър. — Морийн погледна скришом часовника си. Не беше нейна работа да казва на шефката си, че бе закъсняла. Дори и три минути бяха истински прецедент за Натали Флечър.

— Добро утро, Морийн. — Това бе казано почти като песен и придружено с букет нарциси.

— О, благодаря ви. Прекрасни са.

— Всеки трябва да има нарциси тази сутрин. Абсолютно всеки. — Натали отметна назад коса и по кичурите се плъзнаха дъждовни капки. — Страхотен ден, нали?

Беше мокро и студено, но за своя изненада Морийн се усмихна в отговор.

— Истинска пролетна сутрин. Имате конферентна връзка за десет с Атланта и Чикаго.

— Знам.

— И госпожица Маркс ви моли да й отделите време след това.

— Става.

— О, а в единайсет и петнайсет трябва да сте във водещия магазин, веднага след срещата ви с господин Хотърн в десет и трийсет.

— Няма проблем.

— Имате обяд с…

— Ще отида — извика Натали и влетя в офиса си.

За пръв път, откакто се помнеше, подмина кафемашината. Нямаше нужда от кофеин, за да раздвижи кръвта си. Тя вече кипеше. Закачи палтото си, остави настрани куфарчето, а след това се насочи към сейфа, разположен зад любимата й абстрактна картина.

Извади две дискети и се оттегли към бюрото, за да надраска бележка на Диърдри.

Час по-късно вече бе затънала до гуша в работа. Пишеше различни бележки, докато събираше информацията, изискана от три от клоновете по време на конферентната връзка.

— Ще ви изпратя разрешение по факса до един час — обеща Натали на Атланта. — Доналд, виж дали ще успееш да намериш малко време, за да дойдеш до магазина с мен — става въпрос за единайсет и петнайсет. Ще си проведем разговора по пътя.

— В единайсет и трийсет имам среща с маркетинговия отдел — отвърна той. — Почакай да проверя дали ще успея да го отложа за след обедната почивка.

— Много ще съм ти задължена. Искам да има рекламни купони към всяка обява и вестникарска статия в Чикаго. Можеш да изпратиш копията по факса, ала до утре да са изпратени и оригиналите. Ще проверя в Ел Ей и Далас днес следобед и до вдругиден ще имаме подробен доклад за всички клонове.

Тя се отпусна и въздъхна.

— Господа, сверете си часовниците и подайте сигнал на военните части. Десет часа събота сутрин. От единия до другия край на страната.

След като приключи с конферентния разговор, Натали натисна копчето за секретарката.

— Морийн, кажи на Диърдри, че имам около двадесет свободни минути. О, и звънни на Мел вместо мен.

— Той е на обект, госпожице Флечър.

— А, добре. — Раздразнена от пропуска си, Натали погледна часовника и пресметна времето. — Ще видя дали мога да го хвана във фабриката по-късно днес следобед. Остави съобщение на гласовата му поща, че ще мина там към три.

— Да, госпожице.

— След като звъннеш на Диърдри, ме свържи с шефа на доставки в новия склад.

— Веднага.

Когато Диърдри почука на вратата и влезе, Натали вече работеше на настолния си компютър.

— Да, виждам. — Със закрепена телефонна слушалка към ухото, тя даде знак на Диърдри да седне. — Отбележете си тази доставка. Да е в Атланта не по-късно от утре в девет сутринта. — Натали кимна и чукна нещо по клавишите. — Уведомете ме веднага щом пристигне. Благодаря.

Тя затвори и отмести кичур коса от бузата си.

— Винаги има някакъв фал в решителния час.

Диърдри сви вежди.

— Нещо лошо ли е станало?

— Не, просто незначително закъснение на една пратка. Дори и без нея Атланта разполага с достатъчно стока за откриването. Само че не бих искала да останат с много малко запаси. Кафе?

— Не, мисля, че вече съм си прогорила дупка в стомаха. Не искам. Ти пий. — Погледна непоколебимо шефката си. — За премиите.

— Да, за премиите — съгласи се Натали. — Имам процентите и искам да ги погледнеш тук. Заплати и тъй нататък. — Тя се усмихна лекичко. — Реших, че няма да се чудиш как е най-добре да ме убиеш, ако направя предварителните сметки.

— Грешиш.

Натали се разсмя.

— Диърдри, знаеш ли защо те ценя толкова много?

— Не.

— Имаш ум като калкулатор. Хората са си изработили премиите, а за мен представляват една добра инвестиция. Те ще са поощрението, което ще ги движи през следващите седмици. Обикновено след първоначалните продажби има спад във всеки нов бизнес, както в приходите, така и в работата. Мисля, че така ще попречим на този спад да прерасне в истинска пропаст.

— Звучи страхотно на теория — започна Диърдри.

— Значи ще го приложим и на практика. Тъй като процентите са почти стандартни, бих искала да ги дадеш на асистентката да ги сметне. Така ще можеш да се концентрираш върху одита. — Все още усмихната, тя подаде дискетите и бележката. — Голяма част от нещата ще ни трябват и за данъчните отчети. Колкото време ти трябва — толкова, и колкото помощници — толкова.

Диърдри пое с гримаса дискетите.

— Знаеш ли защо те ценя толкова много, Натали?

— Не.

— Защото си непреклонна и защото раздаваш непосилни и неразумни задачи.

— Това си е талант — съгласи се Натали. — Тези копия може и да ти потрябват.

Диърдри стана и взе дискетите.

— Много благодаря.

— Пак заповядай. — Тя вдигна поглед, когато Доналд надникна.

— Свободен съм до дванайсет и трийсет — каза й той.

— Чудесно. Тръгваме веднага. Не бързай — повтори Натали на Диърдри, докато си вадеше палтото от гардероба. — Сметките за това тримесечие — печалба и загуба и разбивката за отделите са за края на следващата седмица.

Диърдри вдигна очи нагоре, а след това погледна Доналд.

— Разумно и невъзможно. — Тя постави дискетите върху папката. — Ти си наред сега — предупреди го Диърдри.

— Не се оставяй да те сплаши, Доналд. Просто й се ще да има последната дума — каза Натали, докато излизаше. — Нямам нищо против, стига работата да е свършена.

— Я, в какво настроение е — прошушна Доналд на Диърдри.

— Да, направо лети. — Диърдри погледна папката. — Дано да остане така.

 

 

— Всичко е съвършено, нали? — Доволна от посещението в магазина, Натали протегна крака в колата, докато шофьорът се промъкваше сред натовареното обедно движение. — Човек никога не би познал, че е имало пожар.

— Добра работа — съгласи се Доналд. — А прозорецът е пипнат безупречно. Продавачките ще са напълно изтощени в събота.

— На това разчитам. — Тя докосна ръката му. — Голяма част е твое дело, Доналд. Никога нямаше да успеем да се справим без теб, особено след инцидента в склада.

— Контрол на щетите. — Той подмина похвалата й с вдигане на рамене. — След шест месеца дори няма да си спомняме, че е имало нещо за оправяне. А печалбите ще накарат дори и Диърдри да се усмихне. — Доналд разчиташе на това.

— Това ще е истинско постижение.

— Остави ме на следващия ъгъл — обърна се той към шофьора. — Ресторантът е наблизо.

— Благодаря ти, че отдели време, за да дойдеш с мен.

— Няма защо. Като видях, че всичко в магазина е наред, днес поне ще съм спокоен. Не беше никак приятно да си представям, че всичко е унищожено. А и прекрасното старинно бюро съсипано. Новото е удивително точно копие, между другото.

— Докараха го от Колорадо — отвърна разсеяно Натали, въпреки че нещо я притесни. — Държах го там на склад.

— Безупречно е. — Доналд я погали по ръката, когато колата отби до тротоара.

Тя му махна, а след това се отпусна недоволно, докато колата си проправяше път в натовареното движение. След това сви рамене и насочи поглед към колите наоколо и прецени разстоянието до мястото на обедната среща. Реши, че има време за още едно обаждане.

Рай се обади след третото позвъняване.

— Умишлени палежи. Пиасецки.

— Здрасти. — Удоволствието да чуе гласа му измести всичко друго. — Няма ли я секретарката ти?

— На обяд е.

— А ти обядваш на бюрото.

Той погледна сандвича, който все още не бе започнал.

— Да. Горе-долу. — Намести се и столът изскърца. — Ти къде си?

— Май на Дванадесета и Хайът. Пътувам на изток към „Менажерията“.

— Ясно. — „Менажерията“, помисли си Рай. Висока класа. Там не сервират риба тон за обяд. Можеше да си я представи как поръчва маркова вода и салата, в която всеки лист е наречен с отделно име. — Виж, Безкрайни крака, за тази вечер…

— И аз мислех за това. Искаш ли да се срещнем в „Гъшата шия“? — Натали раздвижи раменете си. — Имам чувството, че ще ми се иска да се поотпусна малко.

Той прокара ръка по брадичката си.

— Аз, ами… Защо не дойдеш у нас. Става ли?

— У вас ли? — Това беше нещо ново. Вече дори не се чудеше защо той никога не я бе водил там.

— Да. Към седем, седем и половина.

— Добре. Искаш ли да взема нещо за вечеря?

— Не. Аз ще се погрижа. Ще се видим. — Рай затвори и се отпусна на стола. Щеше да се погрижи за много неща.

 

 

Избра китайска храна. Беше почти седем, когато той изкачи етажа до апартамента си с кутиите в ръка. Огледа се внимателно, докато се качваше.

Не беше някаква дупка. Освен, разбира се, ако не го сравниш с лъскавата сграда на Натали. Тук по стените нямаше графити, но пък за сметка на това те бяха съвсем тънки. Докато се изкачваше, Рай чу приглушените звуци от пуснат телевизор, кавгата на някакви деца. Стълбите бяха излизани в средата от безбройните преминаващи крака.

Когато стигна на втория етаж, чу под него да се затръшва врата.

— Добре де, добре. Сам ще си купя проклетата бира.

С недоволно свити устни той отключи вратата. Точно така, помисли си. Много изискана дупка. В коридора определено миришеше на чесън. Благодарение на съседката, без съмнение. Жената винаги готвеше огромни количества спагети или макарони.

Влезе, запали лампите и огледа стаята.

Беше чисто. Може би малко прашно. Прекарваше тук прекалено малко време, за да има кога да разбута. От три седмици беше прекарал тук само една вечер. Канапето, което се разтягаше на легло, имаше нужда от претапициране. Изобщо не го бе забелязал преди, а дори и да беше, едва ли щеше да го оправи. Ала ето че сега избелялата синя дамаска го подразни.

Подмина канапето и направи няколко крачки към нишата, която служеше за кухня. Извади си бира и я отвори. Трябва да се боядиса, каза си Рай и надигна бутилката, докато оглеждаше. Подовете бяха голи, можеше да сложи поне мокет.

Въпреки това му вършеше добра работа, нали, помисли си мрачно. Нямаше нужда от специални неща. Двете стаи бяха само на крачка от работата му. Живееше си доволно тук вече десет години. Всеки би трябвало да е доволен.

Но не беше никак достатъчно, не можеше да е достатъчно за Натали.

Мястото й не беше тук. Той много добре го знаеше. Беше я поканил, за да го докаже и на двамата.

Предишната нощ му бе като просветление. Тя го караше да се чувства така невероятно. Успя да го накара да забрави, че на този свят има и други, освен тях двамата.

Не беше честно нито за единия, нито за другия да продължават. Колкото по-дълго оставеше нещата така, толкова повече откриваше колко силно има нужда от нея. Колкото по-силна ставаше нуждата му, толкова по-трудно щеше да му се стори, когато си отидеше.

Разводът му не го бе наранил. Е, не беше особено приятно, помисли си Рай. Колко много съжаления. Ала нямаше истинска болка. Не се бе появила дълбоката разяждаща болка, която вече чувстваше, докато се опитваше да си представи живота без Натали.

Можеше да я задържи. Имаше голяма възможност да пожелае да я задържи. Физическото привличане между тях бе невероятно силно. Дори и да намалееше наполовина, пак щеше да е по-силно от всичко, изпитано до този момент.

Много добре разбираше влиянието си върху нея.

Можеше да я задържи дори и само със секс. За нея би трябвало да е достатъчно. Но тази сутрин, когато се събуди до нея, разбра, че за него нямаше да е достатъчно.

Не, не му стигаше, не и след като бе започнал да си представя боядисани в бяло огради, деца в градината и всички онези неща, които съпътстваха брака, постоянството, живота в бъдеще.

Нямаше такава уговорка, напомни си той. Нямаше право да променя правилата, да очаква от нея да се установи с него. Вече бе доказал, че от него не ставаше семеен мъж, и то с момиче от неговата среда, свикнало на неговия начин на живот. Нямаше начин да си паснат с Натали, а фактът, че именно тази невъзможна мечта бе съкровеното му желание, го плашеше до смърт.

Ставаше още по-зле, когато си представеше, че тя ще го отреже, дори и да се опиташе да я попита.

Искаше я цялата. Или нищо. Затова беше най-разумно да я зареже, преди нещата да се бяха задълбочили. И смяташе да го направи тук, да, точно тук, където разликата между двамата щеше да се набие и в очите на слепец.

На вратата се почука и Рай отиде да отвори, без дори да остави бирата.

Точно както си го бе представял. Натали стоеше в коридора, изящна, екзотична златна рибка, изхвърлена от водата. Усмихна му се и се надигна, за да го целуне.

— Здрасти.

— Здравей. Влизай. Лесно ли ме намери?

— Да. — Отметна назад коса и се огледа. — Взех такси.

— Добре си направила. Ако си беше оставила напудрената кола долу на улицата, сигурно после щеше да намериш само дръжките на вратите. Искаш ли бира?

— Не. — Изпълнена с любопитство, тя се приближи до прозореца.

— Гледката не е кой знае какво — каза той.

Знаеше, че прозорецът гледа към съседната сграда.

— Не е — съгласи се Натали. — Все още вали — добави и си свали палтото. Усмихна се, щом забеляза още един от баскетболните му трофеи. — НЦИ — най-ценен играч — прочете на глас надписа. — Впечатлена съм. Смея да твърдя, че ще те надстрелям в девет от десет случая.

— Тогава не бях отпочинал. — Рай се извърна към кухнята. — Нямам вино.

— Нищо. Ммм… Китайска храна. — Тя отвори една от кутиите, които той бе оставил на плота, и я подуши. — Умряла съм от глад. На обед хапнах само една мижава салата. Цял ден бях из града и уточнявах подробностите за събота. Къде са чиниите? — Съвсем като у дома си, Натали отвори един шкаф. — Наистина ще трябва да обиколя клоновете следващата седмица. Мислех си… — Тя прекъсна думите си, когато се обърна и забеляза, че Рай я гледа втренчено. — Какво има?

— Нищо — измърмори той и пое чиниите от нея.

Не беше допускал, че Натали ще влезе и ще се разбъбри, мислеше Рай, докато пресипваше храната. Трябваше да забележи колко бяха зле нещата още като пристъпи прага. Трябваше да го улесни.

— Дявол да го вземе, не виждаш ли къде си? — извърна се той към нея и я накара да отстъпи назад.

Тя премигна.

— Ами… в кухнята.

— Я се огледай. — Вбесен, Рай я потегли за ръката към съседната стая. — Огледай се хубаво. Това е. Аз живея така. Такъв съм си.

— Добре. — Натали отблъсна ръката му, защото пръстите я заболяха.

Само за да му достави удоволствие, тя огледа стаята.

Подредбата беше спартанска, типично за мъж простичко обзавеждане. Малко е, отбеляза Натали, ала не е претрупано. На една маса в другия край бяха поставени снимки на семейство, което тя се надяваше да огледа отблизо.

— Може да се освежи с една боя — реши Натали след малко.

— Не ти искам декораторските съвети — сопна се той.

Имаше нещо в гнева му, нещо окончателно, което накара сърцето й да трепне. Съвсем бавно тя се извърна към него.

— А какво искаш?

Рай изруга и се врътна към кухнята, за да си вземе бирата. Ако смяташе да го зяпа с това объркано, наскърбено изражение, сигурно нямаше да има сила да продължи. Значи, щеше да се наложи да стане жесток, и то бързо. Седна на страничната облегалка на канапето и отново отпи от бирата.

— Нека да си говорим истината, Натали. Двамата с теб започнахме тази работа, защото ни припари един за друг.

Тя усети как топлината се отцежда от бузите й и те изстиват и се вцепеняват. Погледът й обаче не трепна, гласът й също.

— Точно така.

— Всичко стана много бързо. Сексът, разследването. Нещата се объркаха.

— Така ли?

Устата му пресъхна, дори бирата не помагаше.

— Ти си красива жена. Желаех те. Ти имаше проблем. Моята работа бе да го разреша.

— Така и направи — вметна внимателно Натали.

— В по-голямата част. Сега ченгетата ще открият кой е плащал на Кларънс. Докато открият, ще се наложи да внимаваш. Но до голяма степен нещата са под контрол. В този план.

— А в личен план?

Той се намръщи над бутилката.

— Мисля, че е крайно време да се дръпнем назад и да преценим трезво нещата.

Краката й трепереха. Тя стисна колене, за да спре треперенето.

— Зарязваш ли ме, Рай?

— Искам да кажа, че трябва да се абстрахираме от отношенията ни в леглото. Да прозреш каква си ти. Какъв съм аз. — Той вдигна поглед. — Между нас има много огън, Натали. Проблемът е, че си заслепена от дима. Има нужда от време, за да се прочисти въздуха. Това е.

— Разбирам. — Нямаше да му се моли. Нито пък щеше да заплаче. Не и пред него. Не и докато я гледаше толкова студено, а гласът му бе толкова безразличен, че й късаше сърцето. Зачуди се дали е бил толкова мил, нежен и сладък предишната вечер, защото е решил да прекрати връзката им. — Ами ти изясни нещата. — Въпреки решимостта си, погледът й се замъгли, а светлината изведнъж се приближи прекалено близо до сълзите, които трептяха заплашително близо до бузите й.

В мига, в който очите й се напълниха, Рай скочи.

— Недей!

— Няма. Вярвай ми, няма. — Само че първата сълза се търкулна, когато тя се извърна към вратата. — Благодаря ти, че не го направи на обществено място. — Натали стисна дръжката на вратата. Усети, че пръстите й са изтръпнали. Дори не ги усещаше.

— Натали…

— Всичко е наред. — За да го докаже и на двамата, тя се обърна към него с вдигната глава. — Не съм дете и това не е първата връзка, която се разпада. Само че в едно отношение е за пръв път и смятам да ти го кажа, кретен такъв. — Натали подсмръкна и изтри сълзата. — Никога преди не съм била влюбена, ала се влюбих в теб. Мразя те заради това.

Тя отвори вратата със замах и хукна навън, без да си вземе палтото.