Нора Робъртс
Нощен дим (10)

Девета глава

Тъй като нямаше смисъл да се прибира, след като приключи работата си в полицейското управление, Рай се отпусна на изкорубеното канапе в офиса и поспа три часа, преди сирените да го събудят.

По стар навик скочи веднага и едва след това си спомни, че вече не му се налагаше да реагира, когато гръмне алармата. След годините обучение вече нямаше проблем да се обърне на другата страна и отново да заспи. Вместо това стана със залитане и се затътри с все още подпухнали очи към кафемашината, за да я включи. Единствената му цел в този момент беше да се добере до една огромна чаша кафе, която да отнесе при душовете и да остане там поне час.

Запали си цигара и се намръщи, докато чакаше кафеника да се напълни, капка след бавна капка.

Рязкото почукване на вратата го накара да се намръщи още повече. Обърна се и през замъгления си от лошото настроение поглед съзря Натали.

— Секретарката ти я няма.

— Прекалено рано е — изломоти той и потри лицето си с ръка. Защо, по дяволите, винаги изглежда толкова съвършена? — Върви си, Натали, още не съм се събудил.

— Няма да си отида. — Полагаше усилия, за да не покаже, че бе обидена. Остави чантата си на земята и сложи ръце на хълбоците си. Очевидно, каза си тя, или не е спал, или е дремнал само няколко часа. Ще прояви търпение. — Рай, трябваше да разбера какво се е случило снощи, за да си направя сметка какво трябва да се направи.

— Вече ти казах какво се е случило.

— Не ми каза никакви подробности.

Той измърмори, взе някаква чаша и си наля мизерната половин чаша, която беше готова.

— Хванахме твоя подпалвач. В момента е в ареста. Известно време няма да може да пали нищо.

Търпение, повтори си Натали и седна.

— Кларънс Джейкъби?

— Да. — Рай я погледна. Какъв избор му оставаше? Тя бе тук, изумителна, изящна, съвършена. — Защо не отидеш на работа и не ме оставиш да подредя всичко както трябва? Ще ти напиша отчет.

По гърба й пробяга нервна тръпка, а след това и втора.

— Какво има?

— Уморен съм — сопна й се той. — Не мога да изпия и чаша кафе, а искам да си взема душ. Престани да ми дишаш във врата.

По лицето й се изписа първо изненада, която след секунди бе изместена от обида.

— Извинявай — каза Натали с хладен и напрегнат глас и стана. — Бях притеснена за снощи. Исках само да се уверя, че си добре. Сега вече знам, че всичко е наред… — Взе си куфарчето. — След като не си имал време да си подготвиш доклада, ще те оставя на спокойствие.

Рай изруга и прокара ръка през косата си.

— Седни, Натали. Моля те — добави той, докато тя стоеше на вратата, вдигнала брадичка. — Извинявай. Чувствам се доста зле тази сутрин и ти направи грешката да се появиш първа и пое голяма част от канонадата.

— Притеснявах се за теб — каза го тихо, но не пристъпи обратно в стаята.

— Добре съм. — Той се извърна и й посочи кафето си. — Искаш ли?

— Не. Трябваше да те изчакам да се свържеш с мен. Чак сега си давам сметка. — Сякаш изведнъж бе стъпила върху тънък лед. Една нощ разделени и вече се чувстваха неудобно един с друг.

— Ако беше направила така, сигурно аз щях да се притесня за теб. — Рай успя да се усмихне. Беше гадно, наистина гадно да я напада, и то, защото изведнъж се оказа смъртно уплашен до къде ще стигнат двамата. — Седни. Ще ти разкажа какво стана.

— Добре.

Докато Натали сядаше, той заобиколи бюрото и се настани в стола си.

— Имах някакво предчувствие, усещане. Както и да е. Реших да се отбия до фабриката ти и да поогледам, сам да проверя мерките за сигурност. — Рай издуха облак дим и се усмихна. — На някой друг му бе хрумнало същото.

— Кларънс.

— Да, там беше. Страхотен купон. Беше обезвредил алармата. Разполагаше с пълен комплект ключове от вратите.

— Ключове значи. — Погледът й се изостри.

Тя се приведе напред.

— Точно така. Чисто нови копия. Сега са в полицията. Нямаше да има никакви следи от взлом. Носеше и две туби бензин с високо октаново число и десетина кибрита. Започнахме да си говорим. Май на Кларънс разговорът не му допадна особено и се опита да се измъкне.

Рай спря, дръпна от цигарата и поклати глава.

— Все още не съм сигурен дали наистина го видях.

— Кое? — Нетърпеливата Натали потропваше по бюрото му. — Ти подгони ли го?

— Не ми се наложи. Твоят приятел се погрижи за него.

— Кой мой приятел? — Напълно озадачена, тя се отпусна назад. — Какъв приятел?

— Немезис.

Очите й се разшириха от изумление.

— Ти видя ли го? Той беше ли там?

— И да, и не. Или по-скоро не и да. Не съм сигурен кое от двете. Излезе от стената — каза Рай, отчасти на себе си, — изплъзна се от проклетата стена също като дим. Не беше там, после изведнъж се оказа там. А след това отново го нямаше.

Натали повдигна едната си вежда.

— Рай, ти наистина трябва да поспиш.

— За това не споря. — Той разтри схванатия си врат и въздъхна. — Ала така стана. Просто излезе от стената. Първо се появиха ръцете му. Аз бях на една крачка от него и видях как ръцете сграбчиха Кларънс за врата. След това се появи целият — Немезис. Кларънс го погледна и припадна. — Рай изпита истинско удоволствие от спомена и се ухили. — Нагъна се като сгъваем стол. Та Немезис ми го подаде и аз го прехвърлих през рамо. След това изчезна.

— Кларънс ли?

— Немезис. Слушай какво ти говоря.

Тя премигна и се опита да следи разказа му.

— А той, Немезис, просто си тръгна?

— Той просто изчезна. Пак обратно в стената, в нищото. — Рай щракна с пръсти, за да й покаже нагледно. — Не знам. Сигурно съм стоял поне пет минути с отворена уста и тогава занесох Кларънс в колата.

Натали сви вежди, а гласът й стана бавен и внимателен.

— Искаш да ми кажеш, че онзи мъж просто е изчезнал? Ето така, пред очите ти. Просто се е изпарил?

— Точно това ти казах.

— Рай — отвърна тя, все още спокойна. — Това не е възможно.

— Аз бях там — напомни й той. — Ти не беше. Кларънс се свести и започна да пелтечи за призраци. Беше толкова изплашен, че се опита да скочи от колата в движение. — Рай отпи от кафето си. — Наложи се да го фрасна, за да изпадне в безсъзнание.

— Ти… Ти си го ударил, за да загуби съзнание?

Той не можеше да не се наслади и на този спомен. Един-единствен удар в кръглото чене…

— Така му се падаше. Все едно, в момента е в ареста. Отказва да говори, но след два часа ще го разпитам аз, да видим дали това няма да се промени.

Натали остана смълчана за момент. Опитваше се да проумее чутото и да го подреди в ума си. Тази работа с Немезис беше невероятна и немного трудна за обяснение. Било е тъмно. Рай е опитен наблюдател, ала дори и той може да допусне грешка в мрака. Хората не изчезват просто така.

За да не спори с него, тя отново се върна към Кларънс Джейкъби.

— Още не е казал защо, нали? Ако е бил нает, от кого?

— В момента твърди, че се е разхождал.

— С няколко литра бензин?

— О, той твърди, че сигурно аз съм донесъл бензина. Опитвал съм се да го накисна, защото съм се изгорил, докато съм спасявал безценния му животец.

Натали обидено скочи на крака.

— Никой няма да повярва на тези измишльотини.

Спонтанната й защита го трогна и развесели.

— Не, Безкрайни крака, никой няма да повярва. Този път го спипахме където трябва и няма да отнеме много време, преди ченгетата да го свържат с другите пожари. Щом Кларънс разбере, че го чака дълга присъда, веднага ще пропее на друг глас. Никой не обича да потъва сам.

Тя кимна. Не вярваше на поговорката, че гарван гарвану око не вади.

— Ако и когато той назове някого, искам веднага да разбера. Междувременно не мога да предприема нищо.

Рай забарабани с пръсти по бюрото. Не му беше приятна мисълта, че някой в нейната фирма стои зад пожарите.

— Ако Кларънс посочи с пръст някои от твоите хора, полицаите веднага ще се задействат. И те ще бъдат много по-твърди, отколкото просто да ги уволнят или да им спрат здравната осигуровка.

— Това ми е ясно. Ясно ми е също, че човекът, драснал кибрита, е заловен и собствеността ми е в безопасност, а все още нищо не е приключило. — Напрежението, което бе стегнало раменете й, започна да намалява. — Много благодаря, че пазите това, което ми принадлежи, инспекторе.

— Нали затова плащаш данъци. — Той я погледна над ръба на чашата си. — Липсваше ми снощи — каза Рай, преди да успее да се спре.

Устните й леко потрепнаха.

— Радвам се. Защото и ти ми липсваше. Можем да наваксаме тази вечер. Ще празнуваме това, че данъците ми са добре оползотворени.

— Да. — Ако потъваше, помисли си Рай, в този момент нямаше никаква сила да се съпротивлява за трети път. — Защо да не го направим?

— Ще те оставя да си вземеш душа. — Натали се наведе за чантата. — Ще ми разкажеш ли какво е станало, след като разпиташ Кларънс?

— Разбира се. Ще ти звънна.

— Смятам да се прибера рано — каза тя и се насочи към вратата.

— Много добре — измърмори той, когато вратата се затвори след нея.

Трети път, как ли пък не, помисли си Рай. Беше потънал още преди дни, а дори не беше забелязал.

 

 

Натали пристигна на работа с енергична походка и свика съвещание на управителите. В десет часа седеше на челното място на масата, а шефовете на отдели се бяха разположили от двете страни на махагоновата мебел.

— Имам удоволствието да ви съобщя, че откриването на „Дамски избор“ в национален мащаб се запазва за определената дата, за идващата събота. — Както очакваше, последваха любезни ръкопляскания и одобрителен шепот. — Бих искала да използвам случая — продължи тя — и да ви благодаря за упоритата работа и за всичките ви усилия. За да тръгне такава компания, е необходима работа в екип, много часове и непрекъснати нововъведения. Благодаря ви, че дадохте максималното от себе си. Най-много благодаря за помощта през последните две седмици, докато компанията имаше сериозни трудности. — Тя изчака шепота за пожарите да утихне. — Много добре разбирам, че сме прехвърлили планирания бюджет, но също така разбирам, че ще се справим навреме, без да е необходимо вие и персоналът да работите извънредно. Затова „Дамски избор“ с удоволствие е предвидила премии за вас и служителите, които ще се изплатят на първи следващия месец. — Това съобщение бе посрещнато със значително повече ентусиазъм. Единствено Диърдри се намръщи и вдигна очи към тавана. Натали й се усмихна широко, по-скоро от удоволствие, отколкото за извинение. — Все още ни чака много работа — продължи тя. — Сигурна съм, че Диърдри ще ви каже, че съм й дала огромен повод за главоболие, а не премия. — Натали изчака смеха да стихне. — Имам й пълно доверие, а и „Дамски избор“ го заслужава. Освен това… — Тя спря, усмивката й все още на място, а погледът й пробягваше от лице на лице. — Искам да ви успокоя. Снощи подпалвачът е бил заловен. Сега е в ареста.

Последваха още аплодисменти и порой от въпроси. Натали седеше, скръстила ръце на масата, и наблюдаваше, изчакваше някакъв знак, който да й подскаже кой от хората, седнали около нея, е започнал да се притеснява.

— Все още не знам подробности — каза тя и вдигна ръка, за да даде сигнал да запазят тишина. — Само знам, че инспектор Пиасецки е задържал човека пред фабриката. Очаквам пълния му доклад до четирийсет и осем часа. Междувременно можем само да благодарим за упоритостта на полицията и пожарната и да се заемем с нашата работа.

— Имало ли е пожар във фабриката? — попита Доналд. — Има ли щети?

— Не. Знам, че заподозреният е заловен, преди да се вмъкне в сградата.

— Сигурни ли са, че е същият, който е подпалил склада и водещия магазин? — Със събрани вежди Мелвин подръпваше папийонката си.

Натали се усмихна.

— Като сестра на капитан от полицията съм сигурна, че властите няма да направят изявление, преди да имат доказателства. В момента така мислят.

— Кой е той? — попита Доналд. — Защо го е направил?

— Още веднъж ви казвам, не знам подробности. Той е известен подпалвач. Професионалист, доколкото знам. Сигурна съм, че мотивът му скоро ще се изясни.

 

 

Рай не беше толкова сигурен. До обяд вече бе прекарал цял час с Джейкъби и не спираше да тъпче на едно място. Стаята за разпит бе съвсем безлична. Бежови стени, бежов линолеум, огромно огледало, за което знаеше, че дава поглед към стаята от другата страна. Той седеше на стол, твърд като скала, облегнат на масата и пушеше мързеливо, а Кларънс му се хилеше и си играеше със собствените си пръсти.

— Нали знаеш, че ще те затворят, Кларънс — попита Рай. — Когато излезеш, ще си толкова стар, че няма да можеш сам да запалиш и клечка кибрит.

Кларънс се ухили отново и сви рамене.

— Никого не съм наранил. Аз никога не наранявам никого. — Вдигна поглед. Малките му сини очички излъчваха дружелюбност. — Знаеш ли, някои хора обичат да палят други хора. Знаеш това, нали Рай?

— Да, Кларънс, знам.

— Аз не съм от тях, Рай. Никога не съм изгорил никого. — Очите му просветнаха щастливо. — Само теб. Ала това си беше случайност. Имаш ли белези?

— Да. Имам белези.

— И аз — изкиска се Кларънс, доволен, че имат нещо общо. — Искаш ли да ги видиш?

— Може би по-късно. Спомням си кога се подпалихме, Кларънс.

— Разбира се. Разбира се, че си спомняш. Това е същото като целувката на дракона, нали?

Все едно че си в центъра на ада, помисли си Рай.

— Наемодателят ти беше платил да събудиш дракона онзи път, нали помниш?

— Помня. Там не живееше никой. Беше една стара сграда. Обичам старите празни сгради. Огънят поглъща всичко наред, обгръща стените, крие се на тавана. Говори ти. Нали си го чувал как говори, а?

— Да, чувал съм. Кой ти плати този път, Кларънс?

Настроен игриво, Кларънс срещна върховете на пръстите си и ги изви като мост.

— Не съм казвал, че някой ми е платил. Не съм казал, че съм правил каквото и да било. Може и ти да си донесъл бензина, Рай. Бесен си, защото те изгорих. — Внезапно усмивката му стана хитра. — Имаше кошмари, докато бяхме в отделението за изгорели. Чух, че си имал. Кошмари с дракони. А сега вече не можеш да пронижеш дракона.

Тъпото пулсиране зад очите накара Рай да посегне за нова цигара. Кларънс бе очарован и обсебен от кошмарите, беше питал и подпитвал през цялото време на разпита. А дори и да искаше, Рай не можеше да му разкаже много подробности. Всичко бе обвито в пламъци и дим, слава богу, избледнели с времето.

— И аз имах кошмари известно време. Преодолях ги. Преодолях и омразата си към теб, Кларънс. И двамата просто си вършехме работата, нали така?

Рай забеляза припламването в очите на Кларънс, когато запали клечката кибрит. Само за опит той задържа горящата клечка между двама им.

— Колко е могъщ, нали? — измърмори Рай. — Едно малко пламъче. Но ние с теб знаем какво може да стори то на дърво, хартия. На плътта. Могъщ е. А когато го подхраниш, става все по-силен и по-силен. — Той поднесе пламъчето към върха на цигарата си. Без да откъсва поглед от Кларънс, Рай близна показалеца си и задуши пламъка. — Задуши го с вода, остави го без въздух, и пуф. — Той подхвърли счупената клечка в препълнения пепелник. — И двамата обичаме да го контролираме, нали?

— Да. — Кларънс облиза устни, изпълнен с надеждата, че Рай може да запали нова клечка.

— На теб ти плащат, за да ги подпалиш. На мен ми плащат, за да ги гася. Кой ти плати, Кларънс?

— Те така и така ще ме затворят.

— Да. Какво имаш да губиш?

— Нищо. — Отново с хитър блясък в очите Кларънс погледна Рай изпод редките си бледи мигли. — Не съм казал, че съм подпалвал пожар. То дори и да предположим, че може би съм го направил, не бих могъл да кажа кой ме е накарал.

— Защо не?

— Защото ако предположим, че съм го направил, никога не съм видял този, който уж ме е накарал да го направя.

— Ти разговаря ли с него?

Кларънс отново се заигра с пръстите си. Лицето му излъчваше такава жизнерадост, че Рай едва се въздържаше да не скочи и да не го стисне за тлъстата гуша.

— Може и да съм разговарял с някого. А може и да не съм. Може би ако съм, гласът на телефона е бил прецакан, също като глас на машина.

— Мъж или жена?

— Като машина — повтори Кларънс и посочи касетофона на Рай. — Можеше да е и двете. Може би само са ми изпратили пари по пощата или преди, или след това.

— Как се свързаха с теб?

Кларънс размърда първо дясното си рамо, а след това и лявото.

— Може и да не съм питал. Хората сами ме откриват, когато им трябвам. — По лицето му отново се разля широка усмивка. — Непрекъснато му трябвам на някого.

— Защо склада?

— Не съм казвал нищо за никакъв склад — отвърна Кларънс и застана нащрек.

— Защо този склад? — повтори Рай. — Може би.

Доволен, че Рай се съобразява с правилата на играта, Кларънс премести стола си напред.

— Може би заради застраховката. Може би някой не харесва собственика. Може за кеф. Има много причини за един пожар.

Рай започна да го притиска.

— Ами магазина? Същият човек притежава и магазина.

— Колко работи има в един магазин. И все хубавки момичешки неща. — Самозабравил се, Кларънс се усмихна при спомена. — Миришеше хубаво. Замириса още по-добре, когато сипнах бензин.

— Кой ти каза да сипеш бензин, Кларънс?

— Не съм казвал, че съм сипвал.

— Току-що каза.

Кларънс се нацупи като дете.

— Не съм. Казах може би.

Касетката щеше да докаже друго, ала Рай продължи да настоява.

— Харесаха ли ти момичешките неща в магазина?

Очите на Кларънс развеселено припламнаха.

— Кой магазин?

Райън се отпусна назад и едва успя да сдържи ругатнята си.

— Може би трябва да извикам приятеля си от снощи и да го оставя да си поговори с теб.

— Кой приятел?

— Приятелят от снощи. Не помниш ли снощи?

Кларънс пребледня.

— Това беше призрак. Той всъщност не беше там.

— Как да не беше? Ти го видя. Почувства го.

— Призрак. — Кларънс започна да си гризе ноктите. — Не ми хареса.

— Тогава по-добре ми кажи каквото трябва, иначе ще го повикам.

Обзет от паника, Кларънс заоглежда стаята.

— Той не е тук.

— Може и да е — отвърна Рай, без да крие, че се забавлява. — Може и да не е. Кой ти плати, Кларънс?

— Не знам. — Устните му започнаха да треперят. — Беше просто един глас. Това е всичко. Взимай парите и подпали. Обичам парите. Обичам и да подпалвам. Започнах от хубавото бюро в средата на магазина с момичешките работи, точно както нареди гласът. Можех и по-добре да се справя в малкото складче, но гласът каза — бюрото. — Кларънс неспокойно се огледа. — Той тук ли е?

— Ами пликовете? Къде са пликовете, в които пристигнаха парите?

— Изгорих ги — ухили се отново Кларънс. — Обичам да горя разни неща.

 

 

Натали за малко да изгори пилето.

Не че бе напълно некомпетентна в кухнята. Просто, повтаряше си тя, й се случваше рядко да упражнява кулинарните си умения, колкото и незначителни да бяха те.

С огромно количество ругатни и несигурност тя извади покафенялото пиле от тенджерата и го остави настрана, точно както й бе обяснил многословният Франк. Когато сосът вече се вареше, се почувства доволна. Готвенето не беше чак толкова страшно, реши Натали, ако се съсредоточиш и напредваш стъпка по стъпка. Прочети рецептата така, сякаш е договор, мислеше тя, докато внимателно пускаше пилето в соса. Не пропускай нито една клауза, прегледай внимателно и написаното с дребен шрифт. Тананикаше си, докато захлупваше тенджерата, и се огледа, за да види поразиите, които бе постигнала в кухнята.

А, реши Натали, след като издуха косата от очите си, почисти, след като приключиш, защото нито една сделка не трябва да изглежда така, сякаш те е измъчила.

Отне й повече време да почисти и подреди кухнята и да се погрижи за себе си, отколкото да приготви ястието. След като хвърли поглед към часовника, реши да запали свещите, за да създаде приятна атмосфера.

С дълбока въздишка се отпусна върху едната странична облегалка на канапето и огледа стаята. Приглушена светлина, мирис на цветя и хубава храна, златният отблясък на пламъците в камината. Доволна, тя приглади с ръка дългата си копринена пола. Всичко бе идеално. Къде ли беше Рай?

 

 

Той крачеше в коридора пред вратата й.

Прекалено голямо значение отдаваш на всичко това, Пиасецки, предупреди се сам. Нали сме просто мъж и жена, които си прекарват добре? Никаква обвързаност, никакви обещания. Сега, след като Кларънс бе арестуван, могат да се поотделят един от друг. Естествено. Няма да има напрежение, нито пък неприятни моменти.

Защо тогава стоеше пред вратата й, притеснен като тийнейджър, тръгнал на първа среща? Защо, преди всичко, бе донесъл букет глупави нарциси?

Изобщо не трябваше да й взима цветята, реши Рай. След като искаше да й вземе цветя, трябваше поне да са рози или пък орхидеи. Нещо, което има класа. А тези жълти цветове хванаха погледа му и продавачът на улицата му ги връчи, ала това не бе причина да поднесе китка цветя от задния двор на жена като Натали.

Съвсем сериозно се замисли дали да не ги остави пред вратата на съседите. Самата идея го накара да се почувства глупаво. Започна да си мърмори, но извади ключа и си отвори.

Прибираше се у дома. Мисълта бе глупава, още повече, че влизаше в апартамент, който не беше негов. Ала не можеше да се отърси от нея и тя остана запечатана като огромно рекламно пано, като незабележима целувка по бузата.

Натали стана от страничната облегалка и му се усмихна.

— Здрасти.

— Здравей.

Държеше цветята зад гърба си и дори не осъзнаваше, че жестът му бе отбранителен. Тя изглеждаше невероятно. Свободната рокля с тънки презрамки бе в цвят на узряла праскова и падаше свободно. Свещите и огънят в камината хвърляха отблясъци по нея. Когато Натали се раздвижи, Райън преглътна. Роклята бе отворена от глезена чак до трите малки копчета на лявото бедро.

— Дълъг ден ли имаше? — попита тя и го целуна леко по устните.

— Да, май да. — Езикът му се бе вързал. — А ти?

— Не беше много зле. Хубавото е, че всички са изпълнени с хъс. Сложих малко вино да се изстуди. — Натали наклони глава на една страна и му се усмихна. — Освен ако не предпочиташ бира.

— Няма значение — измърмори той и тя се насочи към масата до прозореца, сервирана за двама. — Много е хубаво тук. И ти си много хубава.

— Ами реших, че след като ще празнуваме… — Натали сипа две чаши. — Смятах да направя това след откриването в събота, ала сега също е много подходящо. — Остави чашите на прозореца зад себе си и протегна ръка. — Има толкова много неща, за които да ти благодаря.

— Няма защо. Направих това, за което ми плащат… — Рай замълча, защото забеляза, че очите й се бяха насочили другаде и погледът й бе станал по-мек. С някакво неудобство той осъзна, че тя гледаше цветята, които той бе използвал, за да жестикулира.

— Донесъл си ми цветя? — Искрената изненада в гласа й никак не му помогна.

— Един на ъгъла ги продаваше и аз просто…

— Нарциси — каза с въздишка Натали. — Обичам нарциси.

— Така ли? — Преизпълнен с неудобство, Рай й ги тикна в ръката. — Ами ето, заповядай.

Тя зарови лице в ярките цветове и, кой знае защо, й се доплака.

— Толкова са красиви, толкова щастливи. — Натали отново вдигна глава. Очите й блестяха. — Съвършени са. Благодаря ти.

— Не е кой знае… — Останалата част от думите му се стопи, когато устните й плениха неговите.

Мигновено желание. Все едно, че някой бе натиснал някакво копче в тялото му. Едно-единствено докосване, помисли си той, когато ръцете му я обгърнаха и я пожела. Тялото й се притисна към неговото, ръцете й го притиснаха. Рай потисна отчаяното си желание да я смъкне на пода и да се отдаде на безпомощната страст, която тя винаги събуждаше у него.

— Напрегнат си — прошепна Натали и погали рамото му. — Случи ли се нещо с Кларънс по време на разпита? Има ли какво да ми разкажеш?

— Не. — Кларънс Джейкъби и лицето му, подобно на месечина, бяха последното, за което Рай можеше да мисли. — Просто съм уморен. — И трябва да се контролирам. — Какво мирише така хубаво? — попита той и леко се отдръпна. — Освен теб.

— Фрикасето на Франк.

— На Франк ли? — Рай отстъпи още една крачка и се пресегна към виното. — Готвачът на Гътри ни е сготвил вечеря?

— Не, само рецептата е негова. — Тя прибра косата си зад ухото. — Аз сготвих.

Той изсумтя над чашата.

— Да бе. Сигурно. Къде поръча? В италианския ресторант ли?

Раздвоена между смеха и обидата, Натали също взе чашата си с вино.

— Самата аз сготвих, Пиасецки. Знам как се пуска печката.

— Знаеш как да набереш телефона и да поръчаш. — Вече значително по-спокоен, Рай пое ръката й и я поведе към кухнята. Упъти се право към тенджерата и повдигна капака. Определено приличаше на домашно сготвено. Намръщи се и помириса гъстия бълбукащ сос, който покриваше златистите парчета пиле. — Ти ли го сготви? Сама?

Напълно отчаяна, тя дръпна ръката си и отпи от виното.

— Не разбирам защо си толкова шокиран. Няма нищо сложно, освен да следваш указанията.

— Ти си го сготвила — повтори той и поклати глава. — Как така?

— Ами защото… Не знам. — С тихо подрънкване на металния капак, Натали захлупи тенджерата. — Искаше ми се да сготвя.

— Не мога да си те представя как се трудиш в кухнята.

— Голям труд падна. — След това се разсмя. — А и гледката беше доста отчайваща. Значи какъвто и да му е вкусът, трябва да ме похвалиш. Ще натопя цветята.

Рай я изчака да вземе ваза и да подреди нарцисите на плота в кухнята.

Тази вечер изглеждаше по-нежна, помисли си той. Толкова женствена, създала такъв уют. Придържаше всеки отделен цвят, сякаш й бе донесъл рубини. Не можа да се въздържи, вдигна ръка и я погали по косата. Тя вдигна изненадано поглед, обзета от несигурност след проявената от него нежност.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не. — Рай се прокле и отпусна ръка. — Обичам да те докосвам.

Очите й се проясниха и затанцуваха.

— Знам. — Обърна се към него приканващо. — Пилето трябва да остане на тих огън. — Захапа лекичко и игриво устната му. — Поне час. Защо не…

— … седнем — довърши той, за да не избухне. Нямаше начин да я повлече след себе си на пода на кухнята.

— Добре. — Почувствала се неудобно от отдръпването му, Натали кимна и отново взе чашата с вино. — До огъня ще ни е приятно.

В хола тя се сгуши до него и постави ръка на рамото му. Очевидно нещо го тормозеше. Беше готова да го изчака, за да сподели. Колко хубаво беше да си седят така, помисли с въздишка Натали, да наблюдават заедно огъня, докато вечерята къкри, и да слушат мекия глас на Коул Портър на уредбата.

Сякаш седяха така всяка вечер. Чувстваха се удобно един до друг, а всичкото време на света бе тяхно. След един дълъг натоварен ден какъв по-добър край от това, да седнеш до любимия и…

Господи. Мисълта я стресна. Любов. Тя го обичаше.

— Какво има?

— Нищо. — Преглътна с усилие и се постара гласът й да звучи нормално. — Просто… Забравих нещо. Ще го направя по-късно.

— Няма да си говорим за работа, нали?

— Няма. — Натали бързо отпи от виното. — Добре.

Не успяваше да заспи, ако Рай не беше до нея. Изпитваше неустоимо желание да му сготви нещо. Сърцето й потръпваше всеки път, когато той й се усмихнеше. Дори си правеше планове как да промени пътуванията си заради него.

Но защо не го бе забелязала досега? Та това е било очевидно всеки пък, когато се погледнеше в огледалото. Какво да прави?

Затвори очи и наложи на тялото си да се отпусне. Чувствата й бяха проблем, напомни си тя. Беше зряла жена, започнала връзка с пълно съзнание за правилата. Не можеше, не биваше да променя нищо.

Трябваше само да помисли ясно и внимателно. Имам нужда от време, добави Натали и си наложи да диша спокойно. След това ще измисли план. Винаги правеше съвършените планове.

Пръстите му лекичко се отъркаха в рамото й. Пулсът й препусна.

— Трябва да погледна вечерята.

— Още не е минал един час. — Беше му приятно да я усеща притисната до него и искаше да остане така. Беше глупаво да се притеснява накъде върви връзката им, реши Рай и се остави на опияняващия аромат на косата й. Както бяха сега, това бе прекрасно.

— Щях… Щях да правя салата — каза неуверено тя.

— По-късно.

Плъзна пръсти под брадичката й и извърна лицето й към себе си. Странно, помисли си той, сякаш нервите му бяха изчезнали и се бяха пренесли в нея. Наклони глава и докосна устните й.

Натали потръпна.

Изпълнен с учудване, Рай пое долната й устна и прокара езика си по нея, докато наблюдаваше промяната на изражението й.

Отново я разтърси тръпка.

— Защо винаги бързаме? — прошепна той. Въпросът бе не само към нея, ала и към него самия.

— Не знам. — Трябваше да се отдалечи от него, да избистри главата си, преди да бе направила някоя глупава грешка. — Трябва да сипя още вино.

— Няма нужда. — Рай бавно приглади косата й назад и обрамчи лицето й с длани. Задържа я, без да откъсва очи от нейните. — Знаеш ли какво си мисля, Натали?

— Не. — Тя облиза устни и се опита да се успокои.

— Мисля, че сме изпуснали една много важна стъпка.

— Какво искаш да кажеш?

Той притисна устни към челото й, отдръпна се и се взря в очите й.

— Прелъстяването — прошепна Рай.