Нора Робъртс
Нощен дим (1)

Пролог

Огън. Той пречиства. Той разрушава. Топлината му спасява човешки живот. Или отнема човешки живот. Огънят е едно от най-забележителните открития на хората и един от най-черните им кошмари.

Огънят го очароваше.

Майките предупреждават децата си да не си играят с кибрит, да не се докосват до нажежената до червено фурна. Колкото и малък да е пламъкът, колкото и примамлива да е топлината му, той изгаря плътта.

В камината изглежда романтичен, създава уют, весело настроение, докато пращи и танцува, докато изпуска примамлив аромат и хвърля меки златисти отблясъци. Старците се отдават на спомени, седнали край него. Влюбените се оставят да бъдат ухажвани, озарени от топлината му.

Високо пламналият лагерен огън струи искри към звездното небе, докато омагьосаните от разкази за призраци деца се притискат, тръпнещи, едно към друго, забравили за всичко останало.

В мрачните, изпълнени с безнадеждност краища на града, бездомниците се скупчват пред огъня в кофите за боклук, вдигнали за малко топлина премръзналите си ръце, лицата им напрегнати, измъчени на призрачната светлина, лишени от всякакви мечти.

В град Урбана имаше много огън.

Небрежно изпусната цигара тлее върху матрака. Поради недоглеждане или след взет подкуп противопожарният инспектор не е обърнал внимание на неизправната електрическа инсталация. Керосинова печка е запалена прекалено близо до пердето, а някакви омазани в смазка парцали — небрежно подхвърлени в килера. Само една-единствена искра. Една-единствена свещ, на която никой не е обърнал внимание.

Това унищожава собствеността, погубва живота на хората. Една небрежност, една случайност или природно бедствие.

Но имаше и други, по-непочтени начини.

Щом влезе в сградата, той си пое въздух с няколко кратки плитки вдишвания. Толкова бе лесно. И толкова вълнуващо. Силата бе в собствените му ръце. Отлично знаеше какво трябва да направи и всяко действие го изпълваше с трепет. Сам. В тъмното.

Нямаше да е тъмно още дълго. Мисълта го накара да се изкикоти, докато се качваше към втория етаж. Скоро щеше да направи така, че всичко да светне.

Две туби с бензин щяха да стигнат. С първата поля стария дървен под и го остави да попие. Докато се придвижваше от стена до стена, оставяше плътна диря след себе си. Спираше непрекъснато, за да издърпа стока от рафтовете и да разпръсне кибритени клечки върху дирята от леснозапалима течност. Така щеше да подхрани пламъците и да им помогне да се разпространят.

Миризмата на катализатора бе сладка, също като екзотичен парфюм, който възбужда сетивата. Той не изпитваше паника, изобщо не бързаше, докато изкачваше виещите се метални стълби към следващия етаж. Движеше се тихо, разбира се, защото не бе глупак. Знаеше много добре, че нощният пазач се бе привел над списанията си в другата част на сградата.

Докато работеше, поглеждаше към разположената като паяжина противопожарна инсталация на тавана. Вече се бе погрижил за нея. По тръбите нямаше да потекат съскащи струи вода, щом пламъците се надигнеха, от противодимните аларми нямаше да се разнесе обичайното жужене.

Огънят щеше да гори и да се разгаря, докато стъклата на прозорците не се пръснеха под напора на яростните юмруци топлина. Боята по стените щеше да се отлепи на парчета, металът да се стопи, подпорните греди щяха да се сгромолясат, овъглени, обгърнати от пламъци.

Изпита желание… Моментно желание да се изправи в самия център на сградата и да наблюдава раждането на огъня, ръмженето му. Искаше да е там, за да се възхищава, да поеме силата, която се раздвижва, оглежда се напрегнато и лумва, а след това протяга горещото си огнено тяло. Искаше да чуе победоносния рев на стихията, докато поглъща в ненаситната си паст всичко, до което се допре.

Но когато това станеше, той щеше да бъде далече. Прекалено далече, за да види, да чуе, да помирише. Можеше само да си представя.

С въздишка запали първата клечка кибрит, задържа пламъчето на нивото на очите си, за да се наслади на мъничката искрица, напълно обсебен от нея. Усмихваше се, не по-малко горд от бъдещ баща, когато подхвърли пламъчето в тъмната бензинова локва. Погледът му се задържа само за миг, за един-единствен миг, в който чудовището се изправи, лумнало за живот, и пое по пътеката, определена за него.

Той си тръгна тихо, вече забързан, и потъна в притихналата нощ. Скоро стъпките влязоха в ритъм с препускащото му сърце.