Пол Дохърти
Храмът на смъртта (8)

Четвърта глава

Филип казал — Синко, търси си царство, което да отговаря на смелостта ти. Македония ще бъде тясна за тебе.

Квинт Курций Руф

„История на Александър Велики“, Книга 1, глава 4

Теламон прекара безсънна нощ, преследван от кошмари. Стоеше на някакъв черен плаж, пред него се разливаше червено море, остри скали стърчаха към небето. Страховити форми се появяваха и изчезваха. Не му стана приятно, когато някой го разтърси и той видя усмихнатия Аристандър.

— Велики Аполоне! — Теламон се обърна настрани. — Кошмарите ми се сбъднаха.

— Хайде, Теламоне — рязко каза Аристандър. — Имаме работа. Царят те чака.

— Царят чака! — Теламон се изправи. — Снощи ти хвърли един човек от скалата.

— Пи ли от виното му? — мило попита Аристандър.

— Не, изхвърлих го.

— А ако го беше изпил?

— Стомахът ми щеше да бъде разстроен дни наред, а може би и седмици.

— Виж какво — Аристандър се приведе и леко наклони глава на една страна, имитирайки Александър. — Трябваше да разпна Леонт. Той можеше да те убие. И със сигурност щеше да ти причини неприятности. Скоро ще прекосим Хелеспонт, Теламоне. Може да спечелим, може да изгубим. Ако стане второто, ще трябва да се изтеглим бързо, а знаеш какво става с болните при отстъпление. Искаш ли персийските безсмъртни да си играят с главата ти? Или да прекараш останалата част от живота си в някоя от сребърните им мини? — Аристандър продължи. — Постъпките на Леонт бяха подозрителни. Прегледах вещите му. Той имаше прах от бучиниш, персийско злато и внимателно скрити препоръчителни писма от персийския сатрап Арсит. Затова недей да скърбиш за Леонт. На никого няма да липсва. А сега ставай, имаме работа!

Аристандър се измъкна от палатката. Теламон изстена. Хорът се беше присъединил към господаря си и сега рецитираше стихове от „Птиците“ на Аристофан.

— Не мога да повярвам — промърмори лекарят под нос. — Намираше се във въоръжен лагер, заобиколен от убийства, екзекуции по кратката процедура, предателство и заговори. Сякаш никой не беше онзи, за когото се представяше. Аристандър седеше навън в топлия утринен въздух и хвалеше бандата главорези колко добре са научили атинската пиеса. Теламон въздъхна и набързо се изми. Втри благовонни масла в брадата и косата си, облече туника, обу здрави бойни сандали, грабна една наметка и се присъедини към пазителя на царските тайни.

„Хубавците“, както ги наричаше Аристандър, го поздравиха като отдавна изгубен брат, вече не го гледаха свирепо, а го дариха с мечешки прегръдки. Лицето му се притисна до кожа и козина, които миришеха като бърлогата на див звяр.

— Виждаш ли, Теламоне — Аристандър разпери ръце, — обичат те. Смятат те за приятел. — Той възбудено заговори на хора. Предводителят пристъпи напред, коленичи и стисна ръката на Теламон.

— Не се дърпай! — предупреди го Аристандър. — Полагат клетва за вярност пред теб.

— Защо? Защото съм ти приятел?

— Не — усмихна се Аристандър. — Защото им казах, че си техният лекар. Ела сега!

Теламон се огледа. Наоколо обикаляха царски телохранители с наметки и плоски шапки с широка периферия. Бяха се подредили така, че никой не можеше да излезе от ограденото за царя място, без да бъде проверен. Беше странно тихо. Въпреки засилващото се слънце и освежаващия утринен бриз, на който се наслаждаваха всички войници, нямаше запалени огньове и във въздуха не се носеха вкусни миризми.

— Всички още спят — прошепна Аристандър. Погледът му беше предпазлив и потаен.

— А Александър? — попита Теламон.

— Александър спи, но не и неговото правосъдие.

Извън царските покои лагерът беше буден и огньовете запалени, за да се претопли кашата от ечемик или брашно. Онези, които имаха повече късмет, разполагаха и със сушено месо, а интендантите разнасяха големи кошници с ръжен хляб и гарафи вино на войниците. Посрещнаха ги различни миризми, гледки и звуци, подходящи повече за пазар, отколкото за военен лагер. Селяни и пътуващи търговци бяха пристигнали от околните села, за да продават храна и напитки, над които шумно бръмчаха ята мухи. Предприемчив бръснар беше поставил сергията си под едно дърво — подстригваше бради и коси и ги мажеше с бадемово и сусамово масло. Група войници се закачаха с една проститутка, а после наобиколиха с подигравки едно атинско конте — рядка гледка с начервените си бузи, намазаната си с благовонни масла коса, фризирана и боядисана. Той носеше пръстен с огромен оникс, който проблясваше, когато размахваше ръка, клатейки се с грацията на танцьорка върху ботушите си с високи токове, а бродираното му наметало се влачеше в прахта. Теламон го наблюдаваше как минава, следван от любовника си, и двамата глухи за обидите на войниците.

— Мъжете трябва да бъдат предпазливи — прошепна Аристандър. — Атинските хоплити може да се обличат и държат като дами, но владеят добре меча и само чакат да ги предизвикат.

Теламон наблюдаваше внимателно. Беше пристигнал малко преди здрач, но сега можеше да оцени размерите на лагера на Александър, макар да не се виждаше и следа от ред или организация. Различни отряди се смесваха помежду си. Някои от мъжете имаха палатки, а други си бяха направили колиби от клони и храсти. Жени и деца се мотаеха наоколо, нетърпеливи да си купят пресни плодове и зеленчуци — грозде, нарове, огромни тикви и краставици. Пекари продаваха сладкиши с мед и вино. Местните рибари, лъхащи на туршия и кисело вино, предлагаха змиорки и сушена риба. Един търговец беше отворил сергия за сирене, край която миризмата на чесън беше ужасяваща, но поне притъпяваше вонята на гранясала сметана. Търговци предлагаха игли и конци, потящи се пекари се трудеха над импровизираните армейски фурни; ковачи приготвяха инструментите си и палеха мангалите с въглища, раздухваха пламъците с мехове; войници се трупаха с части от брони и оръжия, които трябваше да бъдат поправени.

— А ако ни нападнат? — промърмори Теламон.

— Няма да стане — отвърна Аристандър, заобикаляйки купчина конски фъшкии. — Но ако се случи, ще се изненадаш.

Най-после стигнаха до края на лагера, където не цареше такъв хаос. Строени пехотинци с шлемове, щитове и мечове, охраняваха лагера. Аристандър и Теламон, придружени от телохранителя, минаха покрай тях. Тук, на откритата тревиста равнина конницата се упражняваше, препускайки нагоре-надолу. Прах изпълваше утринния въздух, който кънтеше от викове, възклицания и пронизителния тропот на копитата.

— Какво ще правим? — попита Теламон.

Аристандър продължи през храсталаците към хладната кипарисова горичка. За изненада на Теламон Антигона и двете й помощнички бяха там. Жрицата седеше на един камък, а двете й спътници сякаш я охраняваха отстрани. Под едно дърво стояха Пердикъл и останалите лекари, разтревожени и уплашени. В центъра на горичката Критий и водачите се бяха струпали около някакъв труп, покрит с конски чул. Те отстъпиха пред Аристандър. Изпод чула се подаваха ръка и крак. Аристандър дръпна чула. Теламон се взря в убития водач — як мъжага с отметната глава и очи, вперени невиждащо в небето. Едната му ръка беше протегната, а другата почти докосваше крилатия келтски нож, дълбоко забит отляво в гърдите му. Миризма на смърт и разложение, метален лъх на кръв, примесен с урина, изпълни въздуха.

— Защо сме тук? — попита Теламон, като приклекна, макар да предчувстваше отговора — заради ножа и парчето пергамент в ръката на мъртвеца. Той го извади и го подаде на Аристандър. — Знам какво пише — обяви той. „Бикът е нагизден за жертвоприношението. Всичко е готово. Колачът чака.“

Аристандър приклекна до него и разви пергамента.

— Ако не те познавах добре, Теламоне — прошепна той, — щях да те арестувам. Точно както при смъртта на Филип, нали? Келтски нож, забит в сърцето и думите на Делфийския оракул. Още един водач е мъртъв.

Теламон изучаваше трупа. Вгледа се в пожълтялото лице, помириса устата — дъхът на вино все още беше силен. Опипа ръцете и краката — бяха леденостудени.

— Отдавна ли е мъртъв? — попита той Аристандър.

— Да, един от стражите, застъпили сутринта, го намерил. Накарах да донесат тялото му тук. Не е хубаво войските да гледат как разнасяме трупове из лагера. — Аристандър се усмихна мрачно. — Снижава бойния им дух.

— Защо повика другите лекари?

— Защото имам подозрения, Теламоне — отвърна Аристандър. — Чувал си старата поговорка за краставите магарета. Очевидно водачът е бил убит, докато сме пирували снощи. Знам, че главната жрица Антигона беше с нас и не е излизала. Чух също, че тя помоли един от прислужниците да провери как са спътничките й. Той й съобщи, че спят дълбоко, а пазачът пред палатката им каза, че не са помръднали цяла нощ. Знаем къде са били приятелите на Александър, така че остават само нашите благородни лекари.

— Но защо те?

— А защо не? — заяде се Аристандър. — Всички знаят как точно е умрял Филип. Могат да пишат, за разлика от повечето войници и сигурно знаят колко ценни са за нас водачите.

Аристандър се изправи и поведе Теламон към жрицата. Пиенето до късно изобщо не й се беше отразило. Когато се приближиха, тя стана. Останалите водачи дойдоха един след друг. Аристандър им извика да се отдръпнат. Келтите застанаха между господаря си и изнервените, макар и все още сънливи водачи.

— Добро утро, Теламоне — Антигона леко стисна ръката на лекаря.

— Господарке, благодаря ти, че дойде — извинително каза Аристандър. — Имам нужда от теб. Ти ли нае тези хора?

— По настояване на Александър — обясни тя, без да отмести поглед от очите на Теламон.

В утринната светлина красотата й беше още по-забележителна.

Теламон не можеше да прецени дали кожата й има цвят на слонова кост или е много бледо мургава. Застина очарован от пълните й червени устни, високи скули и прелестни сиви очи със замечтан поглед, от красиво очертаните й вежди и гъстата буйна коса, която се подаваше изпод бледосиния воал. Около нея се носеше упоително ухание, всяко нейно движение беше грациозно и женствено.

— Господарке, сигурна ли си, че не се познаваме? — подразни я Теламон. — Гледаш ме, сякаш сме се срещали. Чудя се защо жена като теб служи в разрушения храм в Троя.

Той бързо хвърли поглед към двете й компаньонки, които си приличаха като две капки вода — мургави, тъмнокоси и с вечно бдителни очи. Те се усмихнаха на комплиментите на Теламон и срамежливо отместиха очи.

— Не знаеш ли? — започна да обяснява Аристандър, но Антигона вдигна ръка.

— Не знаеш ли? — поде Антигона. — Аз имам чиста македонска кръв. Роднина съм на Филип и далечна роднина на самия Александър. От малка съм посветена на богинята. Защо Троя ли? — Тя изящно сви рамене. — Защо не? — Жрицата се приведе към него. — Служила съм в Елевзин, дори в Атина. Отидох в Троя, защото Филип ме помоли. Ако искаш да знаеш какво става на пазара, Теламон, трябва да застанеш в центъра му.

— Филип беше хитра лисица — промърмори Теламон. — Всички минават през Троя.

— Да, така е. — Антигона тихо се засмя. После погледна покрай Теламон към трупа, проснат върху росната трева и усмивката й се стопи.

— Тези мъже са очите на Александър! — отсече тя. — Подбрах ги внимателно. Те споделиха хляба и солта и се заклеха най-тържествено пред богинята в моя храм. Доведох шестима, а вече са само четирима.

— Ще дезертират ли? — прошепна Аристандър.

— Възможно е — съгласи се жрицата. — Отсега нататък ще накарам да охраняват палатката им. А засега — тя подхвана гънките на наметката си, — направих всичко, което можах. Убедих ги, че всичко е наред, че са в безопасност, че това е работа на предател. Останалото е ваша работа. О, и между другото — тя отметна качулката си, — твоите приятели лекарите са доста разтревожени и нервни. Един от тях липсва.

Аристандър отстъпи, за да й направи път.

— Не се тревожи, господарке. Той просто реши да се прибере у дома.

Антигона кимна на Теламон и придружена от двете си спътници, тръгна през поляната. Спря, сложи ръка на рамото на Критий и му прошепна нещо. Той кимна и жрицата изчезна между дърветата.

— Тя ти харесва, нали, Теламоне? Но е дала клетва за безбрачие.

— Нима не знаеш? — отвърна Теламон. — Аз също.

Аристандър се засмя и го поведе към водачите, които се бяха събрали около трупа. Разпита ги внимателно — те отговаряха простичко и откровено. Мъртвецът бил Ласк, цапнат в устата, но добър другар. Ял и пил с тях предишната вечер и се отдалечил от огъня, за да се облекчи. Така и не се върнал.

— Помислихме, че си е легнал — обяви един от тях. — Че се е прибрал в палатката или е заспал на тревата. Едва когато Критий ни събуди тази сутрин…

— Върнахме се при лагерния огън — обясни водачът, който трябваше да чертае карти. — Пазачите бяха там. Казаха, че намерили труп. Изпратих да повикат Аристандър и трупът беше донесен тук.

— Къде беше снощи? — попита го Теламон.

— Кой си ти, че да ме питаш? — отсече Критий.

— Той има пълното право да те разпитва — махна с ръка Аристандър. — Не се инати, Критий, просто отговори на въпроса.

— Не съм излизал от палатката си. Чертах картите. Питайте стражата.

— Ще я питаме!

Критий погледна гневно Аристандър.

— А останалите? — попита Теламон.

Водачите се скупчиха, група уплашени селяни, които вече горчиво съжаляваха, че са напуснали селата си и са прекосили Хелеспонт. Всички разказаха едно и също. Ласк си тръгнал, но никой не го последвал. Повечето се напили така, че не можеха дори да си спомнят какво е станало в края на снощния гуляй.

— Царят ни обещаваше друго! — оплака се единият от тях. — Предложи ни оръжие и злато.

— Всеки герой трябва да се срещне лице в лице с опасността — обясни Аристандър. — За в бъдеще не ходете сами никъде. Дръжте се заедно. Царят ще нареди да охраняват палатките ви.

— Това не е достатъчно — оплака се един от тях, но протестът му замлъкна под гневния поглед на Аристандър.

— Свободни сте! — нареди им пазителят на царските тайни.

Роптаейки помежду си, водачите се изгубиха между дърветата.

Пердикъл се изправи и се приближи.

— Спътниците ми и аз… — започна той.

— Ти и спътниците ти ще мълчите и ще стоите там! — Аристандър хвана Теламон за китката. — Ела. Ще ти покажа къде е бил намерен трупът.

Оставиха групичката лекари в горичката. Аристандър се насочи към един войник, който се беше опрял на копието си насред неравното, обрасло с прещип място между постовете и горичката. Когато приближиха, той се отдръпна. Аристандър посочи смачканата трева и тъмното петно, което още личеше върху нея. Един от конниците препусна доста наблизо и Аристандър му изкрещя да се отдръпне. Теламон приклекна и се загледа в кръвта. Долови миризмата на урина и се обърна към лагера.

— Добре ли се охраняват границите на лагера?

— Не сме на вражеска територия — обясни Аристандър, — така че не са безкрайно предпазливи.

— Ласк — Теламон посочи обратно към лагера — е бил пиян, коремът и мехурът му са били пълни. Бил е чужденец, не е искал да наруши правилата на лагера, затова е дошъл тук да се облекчи. Вероятно е бил доволен да се поразходи в студения нощен въздух. Довлякъл се е дотук, облекчил се е и е бил убит.

— Но как? Убиецът не е можел да предположи, че Ласк ще дойде тук.

— Много по-просто е — обясни Теламон. — Убиецът е знаел, че водачите ще пируват здраво на бдението. Било е само въпрос на време кога някой от тях ще се отдели, както е направил Ласк. Трябвало е само да изчака, да го последва и да го убие.

— Но ти видя водача — възрази Аристандър. — Як, плещест мъж. Можел е да се защити.

Теламон поклати глава и се изправи.

— Не е можел. Бил е много пиян. Представи си го тук, Аристандре — сред тази ветровита равнина под нощното небе, обграден от мрака. И ти си се напивал, нали? Ласк идва тук, за да се облекчи, олюлявайки се, полузаспал…

Аристандър кимна утвърдително.

— Бързоногият убиец — продължи Теламон — се промъква тихо в мрака. Един точен удар и Ласк вече го няма. Виждал съм убийци да правят същото насред оживен пазар.

Аристандър се почеса по главата.

— Знаеш ли, Теламоне, новините ще се разчуят. Ако бях на мястото на тези водачи, щях да забравя за златото и славата и да избягам при първа възможност.

— Колко ценни са те? — попита Теламон.

— Представи си, че сме се изгубили в огромна гора, която се простира на всички страни. Помисли за пътеките, горичките, блатата и тресавищата. Това ни чака отвъд Хелеспонт. Ще бъдем на персийска територия, а те познават земята си. Могат да придвижват армиите си, без да разберем. Без да говорим за кладенците, реките и потоците, къде е по-добре да се мине през брода и къде не. — Аристандър се закашля и махна с ръка, за да разсее облака прах, вдигнат от ездачите. — Трябва да се погрижа и за други неща. — Той посочи с пръст към горичката. — Разпитай приятелите си, лекарите. Те вече знаят за Леонт. Нека това бъде предупреждение!

И като се уви по-плътно в наметката си и повика своите „хубавци“, Аристандър се отдалечи. Теламон го наблюдаваше как върви, заобиколен от хората си. Никога не беше разбирал защо Александър е толкова близък с Аристандър. Каквото и да ставаше, Аристандър никога нямаше да се промени. Теламон се замисли. Гадателят беше доведен в македонския двор от Олимпиада. Знаел ли е нещо за нея? Беше ли просто маша на царицата — вещица, чийто ум приличаше на змийско гнездо? Екзекуцията на Леонт предишната вечер беше станала така набързо. Искаше ли Олимпиада безценният й син да прекоси Хелеспонт? Беше ли Аристандър замесен в някаква мръсна игра? Теламон приклекна и отново се вгледа в петното на тревата.

— И какво да правя аз? — промърмори.

Чувстваше се като актьор, избутан внезапно на сцената. Ако напуснеше лагера, Александър щеше да го преследва. Персийските територии бяха затворени за него, както Гърция и Македония. Въздъхна и се изправи.

— Независимо дали ти харесва или не — прошепна си той, — това е твоят дом и трябва да изпълниш задачата си.

Върна се в горичката. Лекарите все още седяха и тихо разговаряха под дърветата. Пердикъл се беше провъзгласил за техен предводител и говорител. Теламон отдавна не беше виждал по-обезумели от страх хора. Клеон беше мрачен и затворен в себе си. Теламон приклекна до него.

— Чухте ли какво стана с Леонт?

— Донесоха трупа му — обяви Пердикъл. — Аристандър ни каза, че можем да го изгорим по-късно днес заедно с другите два. — Той се усмихна леко. — Ти можеш да го поръсиш с благоухания и да вдигнеш погребалния тост. Аристандър заяви, че било злополука — Леонт „се разхождал“ и се подхлъзнал. — Пердикъл обвиняващо погледна Теламон. — Какво стана всъщност?

— Искаш да чуеш жестоката истина? Беше хвърлен от скалите, след като бе доказано, че е шпионин.

Клеон изстена и легна на тревата, загледан в клоните над себе си. Никий скочи на крака. Теламон загледа втренчено Пердикъл. Още от смъртта на Леонт предишната вечер той размишляваше върху онова, което знаеше. Беше време, а и негов дълг, да предупреди този лукав атинянин по колко опасен път е поел.

— Сигурно го е заслужавал — обяви Пердикъл. — Той ли е убил младата жена?

Теламон сви рамене.

— Всичко е възможно.

Той седеше, заслушан в чуруликането на птиците. От време на време вдигаше поглед към лагера отвъд дърветата, откъдето се засилваше дрънченето на оръжия, тъй като за македонската армия започваше нов ден — войниците копаеха ями, готвеха и се упражняваха.

— Всички трябва да бъдете много внимателни — предупреди ги Теламон. — Ние сме лекари, непрекъснато минаваме граници, за да заживеем в един или друг град. Всички сме служили при перси и сме получавали злато от тях. Всеки от нас трябва да си отговори на въпроса защо сме тук.

— Знаеш защо! — извика Клеон от мястото, където лежеше на тревата. Надигна се и изтри уста с опакото на ръката си. — По същата причина, по която ти си тук, Теламон — ние сме добри лекари, но не притежаваме земи и нямаме къде да отидем. Същото се отнася за голяма част от армията на Александър. Самият Александър не смее да остане в Македония, защото пълководците го мразят. Лагерът е пълен с гадатели, мошеници, наемници, писари, жреци, коняри и готвачи, всички те се крият тук, защото няма къде другаде да отидат.

— Между тях има и перси — предупреди Теламон. — Или по-точно персийски предатели. Други, по-опасни, служат и на двата лагера. Ако Александър победи, те ще го възхваляват до небесата. Ако изгуби, ще изчезнат яко дим. Или още по-бързо, ако парите свършат.

— Те вече свършиха! — отсече Пердикъл. — Да, имаме палатка и храна, но кога ще ни платят?

— Ако имаш персийски дарици — предупреди го Теламон, — на твое място бих се отървал от тях възможно най-бързо. Обзалагам се на един обол срещу една драхма, че Аристандър е прегледал вещите на всички ви.

— Горкият Леонт! — простена Клеон. Той се почеса по бузата и се загледа към горичката. — Трябваше да избягам от Коринт — добави скръбно. — Заради завистта на другите. Има две неща, които този свят мрази — лекар, който се проваля и лекар, който преуспява. — Той се изправи. — Ще принесе ли Александър отново жертва? В името на Хадес се надявам да го направи, за да се махнем от това мрачно място! Ако имах пари, щях да отида в Сестос, да се напия и да си хвана най-дебелата проститутка, която мога да открия! — Клеон се приближи до трупа. — Само боговете знаят кой е направил това! Хайде да вървим, още не съм закусил!

Теламон щеше да помоли Пердикъл да остане, но вниманието му беше привлечено от ярко петно в храстите на няколко метра отляво. Отначало го помисли за птица, но клонките отново се размърдаха и Теламон беше сигурен, че видя малка ръка, на която проблесна пръстен. Лекарите си тръгнаха. Теламон седеше с кръстосани крака и наблюдаваше как се отдалечават. Беше гладен и усещаше неприятен вкус в устата си, който го караше да съжалява за многото вино, изпито предната вечер. Осъзнаваше, че го наблюдават, но шпионинът можеше да си тръгне, само след като самият той се махне. Теламон се надяваше, че тайният наблюдател е също толкова гладен, колкото и той самият.

— Можеш да останеш там още малко — прошепна той и започна да изброява наум какво се беше случило, откакто беше пристигнал в македонския лагер. Измърмори първите пет букви от гръцката азбука — алфа, бета, гама, делта, епсилон. И така, какво имаме, размишляваше.

Алфа, палатката ми е била изгорена, преди дори да пристигна. Защо? В нея не е имало нищо. Злополука ли е било? Или имаше връзка с последвалите загадъчни събития?

Бета — младата жена, тесалийката, жертвоприношението за Атина. Какво толкова ужасно се беше случило, че беше изгубила ума си? Очевидно Антигона се беше погрижила добре за нея и я беше довела тук, за да може Александър да я разпита. Но защо? Теламон се люлееше напред-назад. Може би защото не е било безопасно да я остави в Троя — нападателите са щели да я потърсят и да я убият. В края на краищата тя пак беше убита. Но как? Теламон затвори очи. Помисли си за чашата с вино. Няколко души я бяха докоснали, но беше сигурен, че никой не беше сложил нито прах, нито отвара в нея. Въпреки това младата жена беше умряла. Теламон отвори очи и удари с юмрук по коляното си. Но как? Палатката беше затворена и охранявана. И защо е трябвало да убият? За да не проговори?

Гама — смъртта на двамата водачи. Теламон разбираше колко ценни са те за македонската армия. Който и да ги беше убил, искаше да „ослепи“ Александър, така че когато пресече Хелеспонт, да се лута или — още по-добре — да попадне на засада. Снощното убийство беше зловещо. Теламон можеше да си го представи. Пияният селянин, който се олюлява, нападнат внезапно и безмилостно в мрака. Ами предишното? Кой беше примамил водача на скалата, а после го беше промушил? Доколкото Теламон знаеше, онзи водач не е бил пиян. Млад и силен, той е можел да се защити, но беше умрял като агне на заколение.

Делта — който и да се криеше зад всичко това, познаваше мисленето на Александър. Думите на Делфийския оракул, крилатият келтски нож. И двете имаха за цел да пробудят спомени, да разбудят вината в душата на Александър, разчитайки на суеверието му. Ако всичко това станеше обществено достояние, щеше да снижи морала на армията му. Беше ли то работа на шпионина Наифат? Онзи, който изпращаше на Александър цитати от „Илиада“-та за предстоящата му смърт? Който и да беше Наифат, един човек или много, той или те се радваха на значителен успех. Александър беше изнервен, суеверен и уплашен. Беше изгубил прословутата си самоувереност.

И епсилон — жертвоприношенията. Теламон се усмихна. Имаше подозрения за тях, но кога трябваше да се изправи срещу човека, отговорен за случилото се? Погледна с ъгълчето на окото си към храстите, после се изправи и се приближи към тях.

— Чел ли си Аристотел? — извика той. — И по-специално неговата „Етика“. Имаше един прекрасен цитат! Как беше? Онзи прочут момент от глава четвърта? А, да. — Теламон се вгледа в храста. — „Човек, който е ядосан на подходящо място, от подходящи хора, по подходящ начин, в подходящ момент, за подходящо дълго време, заслужава похвала.“ Е, аз съм ядосан. Съгласен съм и с мисълта на Аристотел от неговата „Метафизика“: „На всички хора е вродено да се стремят към знание.“ Но не разбирам защо трябва да се крият в храстите, за да го постигнат. Ако продължиш да се криеш там, ще се ядосам още повече. Не обичам да ме шпионират.

Храстите се раздвижиха. Показа се голяма глава с черна, ниско подстригана коса, грозно лице като на сатир с изпъкнали очи, тумбест нос и уста, отворена като на риба на сухо. Отдолу се виждаха широки рамене.

— В името на Аполон, изправи се! — възкликна Теламон. — И се покажи.

— Прав съм!

Джуджето разтвори храстите и излезе. Усмихна се злобно при изненадата на Теламон. Беше високо малко повече от метър, гърците наричаха такива като него „гротеска“. Ниско и пълно, с къси крака и глава, широка почти колкото тялото. Беше облечено в тъмнозелена туника, пристегната с шнур на кръста. На малките му, дебели ходила имаше бойни сандали. Едната му китка беше окичена с гривна, по пръстите му блестяха безвкусни пръстени. Теламон го оглеждаше любопитно.

— Как се казваш?

— Херкулес.

— О, великият герой. — Теламон си спомни шепота на Аристандър предишната вечер.

— Много ми се удава да подслушвам. — Гласът му беше изненадващо плътен, тонът бе на културен човек. Гневните му очички изучаваха Теламон от глава до пети. Нещо се размърда в паметта на лечителя. Той приклекна и заби пръст в гърдите на дребното човече.

— Херкулес! Спомних си. Ти си от хората на Аристандър! — Теламон си спомни горите на Миеза, академията на Аристотел. — Олимпиада дойде да ни посети. Пристигна с колесница, впечатляваща както винаги и придружавана от Аристандър. Ти вървеше с него и го държеше за ръка. Помислихме, че си негов син.

— Така е. — Джуджето повдигна глава. — Ще ти бъда благодарен, ако не клякаш, когато разговаряш с мен.

Теламон промърмори някакво извинение и се изправи.

— Какво правиш тук, шпионираш ли ме?

— Не шпионирах теб, а лекарите. Шпионирах Леонт — така господарят Аристандър разбра за златото, както и за виното, което ти изпрати той. Ако не бях аз, щеше да прекарваш цял ден в нужника.

— Но остана след тях?

— Бях принуден. Мислех, че и ти ще си тръгнеш.

— Как разбра за виното? — попита Теламон. — И за Леонт?

— Скрих се под леглото му.

— Значи можеш да се вмъкваш и измъкваш от палатките, когато си поискаш!

— Само когато хората са небрежни.

— И какво научи от нашите приятели лекарите?

— Те са глупави и уплашени. Пердикъл трябва да бъде наблюдаван. — Лицето на джуджето засия от усмивка, главата му се повдигна, очите заблестяха. — На теб Аристандър ти вярва!

— А Пердикъл? — попита Теламон.

— Той каза нещо интересно. Не вярва, че армията ще потегли или че флотата ще отплува. Утешаваше онзи идиот от Коринт. Трябва да си държи устата затворена. — Широкото лице на Херкулес се намръщи грозно. Той погледна към Теламон. — Трябваше да остана в храстите. Помислих, че ще стоиш тук цял ден.

— Не, няма. — Теламон му протегна ръка. — Връщам се обратно в лагера. Можеш да дойдеш с мен. Искам да закуся и да се посъветвам с колегите си.

Херкулес хвана ръката на Теламон и двамата излязоха от горичката, пресякоха поляната, сега изпълнена с конници. Когато влязоха в оживения лагер, джуджето стисна пръстите на лекаря и изчезна в тълпата.

 

Клеон стоеше пред палатката на Пердикъл и се тъпчеше с хляб и маслини. Атинянинът беше вътре, седнал на земята и проучваше някакъв ръкопис, мърморейки под нос. Когато Теламон влезе, той вдигна поглед.

— Какво те тревожи? Видях как ме гледаше в горичката.

Теламон приседна толкова близо до него, че Пердикъл дръпна рязко ръкописа и го нави на руло.

— Ако се доближиш още, Теламоне, хората ще започнат да приказват.

— Имаш ли ечемични люспи? — попита Теламон.

— Какво?

— Ечемични люспи.

— И за какво ми са ечемични люспи?

— Точно това се питам — отвърна Теламон. — Защо един спретнат атински лекар има ечемични люспи по наметката? Защо сандалите му са покрити с кал и по тях също има полепнали люспи? Къде са те сега? Кал ли беше или говежди тор? И защо толкова се изнерви, когато видя, че забелязах всичко това?

— За какво говориш?

— Много добре знаеш, Пердикле. Ходил си при биковете, които се подбират за жертвоприношение. Нагазил си в калта и част от ечемичните люспи от храната на добитъка са полепнали по теб. Какво използва? Тисови листа, намачкани и смлени? Недостатъчно, за да убият животното, но колкото да оцветят вътрешностите му в определен цвят. Никой не би заподозрял нищо. Би могъл дори да кажеш, че се интересуваш от бикове и волове. Харесаха ли ти животните? Никой не би те заподозрял, защото не е видял нищо необичайно. Но аз видях снощи ечемичени люспи по наметката ти и захвърлен чифт сандали, изцапан с тор.

Надменността по лицето на Пердикъл се стопи. Очите му крадешком погледнаха към ъгъла на палатката, където лежаха сандалите и наметката му.

— Няма да успееш — каза Теламон. — Пердикле, откога се познаваме? От колко години? Пътищата ни непрестанно се пресичат. В какво си се забъркал? Не те интересува никой град, нито царство. Какво значение има за теб дали Македония или Персия ще победи? Защо се криеш тук, Пердикле? От някой ядосан съпруг, който може да изпрати хората си да те набият? — Теламон леко го докосна по носа. — Ти си много добър лекар, но имаш две слабости — хубавите чужди съпруги и златото.

Пердикъл преглътна мъчително и приклекна на пети.

— Ако Аристандър знаеше — продължи шепнешком Теламон. — Леонт нямаше да е единственият лекар, паднал от скалата. Може и да греша, но върху наметката ти все още има ечемични люспи. Аристандър ще иска да те поразпита. — Теламон разпери ръце.

— Какво искаш? — въздъхна Пердикъл.

— Отговори ми на два въпроса. Първо, защо? И второ, докога?

— Стой тук. — Пердикъл бавно се изправи. — Не, не се тревожи. Ще ти отговоря, но имам нужда от още някого.

Теламон седна на един стол. Чу Пердикъл да казва на Клеон да стои вън и да си гледа работата. За пръв път, откакто беше пристигнал в македонския лагер, лекарят изпита тайно задоволство.

— Не всичко е загадка — промърмори той.

Стоеше заслушан в звуците на лагера, когато Пердикъл се върна, следван от една забулена фигура. Тя отметна качулката и Птолемей с маймунското си лице и ленив поглед, се усмихна насреща му.

— Е, Теламон, нищо чудно, че Александър те е наел. Той ни предупреди, че имаш орлов поглед.

Птолемей имаше вид на човек, който още не се е оправил от последствията на пиянството предишната нощ. Той щракна с пръсти и Пердикъл бързо му поднесе стол. Птолемей седна и разтри очите си.

— Какво препоръчваш срещу махмурлук, Теламон?

— Първо, не пий. Второ, ако пиеш, храни се добре и цял ден пий много вода, като гледаш да е прясна.

Птолемей мрачно се усмихна.

— Не те бива много за войник, Теламон. Помниш ли онзи ден, когато те победих в гората на Миеза?

— Защо, искаш да продължим двубоя ли?

Лицето на Птолемей стана сурово.

— Жертвеният бик ли те интересува? Пердикъл обича златото.

— Значи е действал по твое нареждане?

— Обичам победите, Теламоне. — Птолемей си пое дълбоко дъх. — Видя армията на Александър — малка флота и тридесет-четиридесет хиляди души. Отвъд Хелеспонт Дарий може да събере стотици хиляди. Само Мемнон може да събере гръцки наемници колкото нашата армия.

— И мислиш, че Александър не бива да отплава?

— Още не. Трябват ни още кораби, още хора, още пари. Персийската флота е на делтата на Нил. Един ден ще се върне. — Птолемей се приведе по-близо, дъхът му миришеше на вино. — Помисли какво може да стане, Теламоне. Александър прекосява Хелеспонт и попада в засада. Отблъскват го до брега. Идват новини, че Гърция, начело с Атина, се бунтува. Персийската флота, подкрепяна от атинските триреми, кръстосва протоците. — Той сви ръка и тя заприлича на ноктеста лапа. — Трябва да разчистим персийската флота от морето. Да изчакаме до есента, може би дори до другата пролет.

— И така Александър ще направи онова, което иска Птолемей? — попита Теламон. — Всъщност това е основният проблем, нали? Птолемей вярва, че е син на Филип и е по-добър пълководец от Александър!

Птолемей сведе очи.

— Умори ли се да бъдеш втори, Птолемей? Ако Александър разбере за това, ще те върне в Пела окован във вериги.

— Но той няма да разбере, нали? И знаеш ли защо, Теламоне? Защото ти си не само добър лекар, но и праволинеен човек. Никога не си обичал да доносничиш. Пък и следващия път, когато Александър принесе жертва, предсказанията ще са благоприятни. — Той протегна ръка. — Съгласен ли си, заради старите времена?

Теламон стисна ръката на Птолемей и кимна. Птолемей се изправи и срита стола.

— Задължен съм ти, Теламоне, за пръв път в живота си. О, Пердикле! — Той сграбчи лекаря за рамото и го притегли към себе си. — Ти няма да се раздрънкаш, нали?

Лекарят поклати глава с побеляло от страх лице.

— В противен случай… — Птолемей тръгна към входа. Там спря с ръка на бедрото и погледна през рамо. — Жалко за горкия Леонт, нали?

После смеейки се, повдигна покривалото на входа и излезе. Теламон се канеше да го последва, но Пердикъл го повика.

— Какво има?

— Пази се — предупреди го атинянинът.

— Не се тревожи — усмихна се Теламон. — Вече съм го решил.