Пол Дохърти
Храмът на смъртта (6)

Втора глава

Попитали Александър:

— Къде, о царю, е съкровището ти?

— В ръцете на приятелите ми — отвърнал той.

Квинт Курций Руф

„История на Александър Велики“, Книга 2, глава 3

— Сигурен ли си, че е отрова? — попита Пердикъл.

Седнал в палатката на лекарите, Теламон поклати невярващо глава. Александър си беше тръгнал, след като нареди трупът да бъде отнесен и даде заповеди новата палатка на Теламон, близо до неговата, да бъде приготвена. Двете спътници на Антигона, Селена и Аспазия, се съгласиха да облекат тялото, за да може да бъде занесено заедно с трупа на водача на голямата погребална клада, издигната на върха на скалите. Теламон внимателно провери виното, чашата и масата, но не намери и следа от някакъв отровен прах. Бокалът беше изпит до дъно, ароматът на вино и опиат беше толкова силен, че прикриваше всичко друго. Погледна към Пердикъл. Атинянинът тъжно отвърна на погледа му.

— Едва ли може да се нарече добро начало — промърмори Теламон. — Леонт беше прав — първата ми пациентка умря, преди да е минал и час. Но как? — Той стана и започна да обикаля из палатката. — Жрицата наля виното. Видях я да носи чашата. Другите я докоснаха, но ако някой беше сипал отровата от пръстен или от ръката си, щях да забележа. А тя е мъртва. — Той се завъртя. — Сигурен ли си, че никой не е влизал в онази палатка, след като тръгнахме?

Пердикъл поклати глава.

— Самият цар разпита стражата. Младата жена просто си седяла там, изпила виното и умряла по загадъчен начин. Колко петнист бучиниш е трябвал?

Теламон направи гримаса.

— Отровите са като вината, имат различна сила. Ако е бил чист и смлян на прах, са били достатъчни само няколко прашинки, колкото да се съберат на върха на пръста ти. Както знаеш петнистият бучиниш парализира крайниците. Жертвите не могат да дишат. Бързо се задушават. — Разбира се — добави замислено той, — опиатът, който й дадох, само е подсилил ефекта.

Теламон се приближи и седна на малкия кожен сандък, който Пердикъл шеговито беше обявил за „най-удобния си стол“.

— Може да е било самоубийство — отбеляза атинянинът.

— Не. — Неспокойният Теламон отново се изправи. Пък и как би могло горкото объркано създание да събере толкова ум и съобразителност, за да намери такава отрова и да я използва? Тя беше ужасена, но не искаше да умре. — Теламон се удари с юмрук по бедрото. — Разпитахме всички. Опитах виното. След това жертвата беше оставена в строго охранявана палатка, чиито кожени стени са здраво зашити. Само призрак би могъл да се промъкне вътре.

— Някога правил ли си дисекция на труп? — попита Пердикъл.

— Няколко пъти в южна Италия. В този случай няма нищо да докажем. Само ще потвърдим диагнозата. Горката жена е страдала достатъчно. Александър ще трябва да дава обяснения на семейството й.

Теламон беше бесен. Бяха го изиграли много хитро. Влезе по-навътре в палатката. Клеон спеше дълбоко на походното си легло и хъркаше като прасе. Теламон седна на другото легло. Свали тежката вълнена наметка на Пердикъл, чийто ръб беше опръскан с кал и започна да почиства мазните ечемични люспи, залепнали за вълната. Загледа мрачно калните си сандали, захвърлени в най-далечния ъгъл на палатката. Потърка между пръстите си една ечемична люспа. Разтревожен, Пердикъл дойде и седна до него. После посочи Клеон.

— Завиждам ти, че си имаш собствена палатка. Аз трябва да спя с него. Не съм виждал човек да спи толкова много, като бебе, което няма никакви грижи.

Клеон се завъртя на леглото и хвърли бърз поглед към двамата.

— Чух те. Ако ти беше изпил толкова вино, колкото аз… — Той се протегна. — Сънят на Дионисий.

Теламон изтри пръсти в робата си.

— Какво правиш тук, Теламоне? — запита Клеон със сладникав глас. — С прекрасната си репутация и странни лекарства. Защо не се разкараш и не ни оставиш на мира? — Той се надигна. — Между другото, чувал съм теорията ти за превръзките.

— Защо съм тук ли? — отсече Теламон, без да обръща внимание на заяждането с медицинските му умения. — И аз започвам да се питам. Всъщност не знам.

Чуха викове пред входа на палатката. Един прислужник се втурна вътре със самочувствието на победоносен пълководец. Направи лек поклон и посочи към Теламон.

— Палатката ти е готова, багажът — подреден и царят те чака на вечеря. По-добре ела с мен.

— Как бих могъл да откажа?

Теламон стана и последва прислужника, който умишлено въртеше бедра като жена и туниката му се вееше. Клеон извика нещо саркастично за приятелите на високи постове, но Теламон не му обърна внимание. Навън лагерът оживяваше. Ежедневната работа беше свършена, дежурствата разпределени, патрулите разпратени, стражите и пазачите на местата си. Силно цвилене откъм мястото за конете заглушаваше тракането и дрънченето на малките ковачници, където потни и изцапани със сажди оръжейници работеха до късно през нощта на светлината на огньовете. Армията беше приключила с вечерята, във въздуха се носеха ароматите на различни гозби. Войниците се връщаха при частите си, за да спят или да побъбрят край лагерните огньове. Теламон чу смесица от най-различни езици — бавния провлечен говор на гръцките наемници, пронизителното бърборене на тесалийските конници. Раздаваха се заповеди, военачалниците викаха хората си, ечаха тръби. Влязоха в ограждението, предназначено за царя. Прислужникът посочи към голяма правоъгълна палатка с боядисани платнища, спуснати над кожените стени.

— Тази е твоята — каза той дрезгаво. — Вътре ще намериш всичко.

После изчезна в тъмнината. Пред входа пазачът топлеше ръцете си над поднос с въглища. Той се усмихна и кимна, когато лекарят мина покрай него и заобиколи палатката. Приличаше на онази, в която беше убита младата жена. Той вдигна платнището и заразглежда кожите под него. Те бяха силно опънати, а дупките по ръбовете — подсилени с метални пръстени. Въжетата или вървите, които минаваха през тях, бяха прикрепени здраво за ясенови колове — поне дузина от всяка страна. Възлите бяха майсторски вързани като корабен такелаж. Теламон се наведе. Същото беше и при основата, дупките бяха по-големи заради обтегнатите въжета, завързани за колчета, забити в земята. Лекарят подръпна дъното на палатката, опънато като тетива на лък.

Никой, реши той, не би могъл да се промъкне оттук, а ще му трябва много време, за да развърже въжето. Сигурно някой би го забелязал. После убиецът би трябвало да сипе отровата, да излезе и да завърже кожите със същите възли, използвани при опъването им.

— Наред ли е всичко? — Войникът се беше изправил и го гледаше с любопитство.

— Всичко е наред. — Теламон се усмихна в мрака. — От къде си, войниче?

— Баща ми има земя близо до Пела. Аз съм пехотинец. Ще бъда тук четири часа, после ще ме сменят.

Теламон му поблагодари, вдигна платнището и влезе вътре. Палатката беше разделена с платнище на всекидневна и спалня. Лекарят беше благодарен на предвидливия Александър; на земята имаше вълнени постелки, върху походното легло беше сложен пухен дюшек и възглавница, бяха му донесли столове, табуретки и сандъци. Имаше четири маслени лампи, едната, от които запалена и дори запечатана кана вино, както и глинена чаша. Теламон чу някакъв звук и се обърна. Прислужникът стоеше на входа; къдравата му черна коса беше прихваната с червена панделка.

— Какво искаш?

— Да ти служа, господарю. — Момчето го погледна безсрамно.

Теламон отиде до багажа си, който беше подпрян на един сандък. Наведе се и прегледа вървите. Бяха разхлабени — някой беше ровил тук. Той погледна към прислужника.

— Махай се, момче! Не обичам хора, които си вирят много носа! Сам ще си намеря прислужник!

Момчето излетя навън. Теламон чу войника да се смее. Отиде и седна на ръба на леглото. Чудеше се защо Александър го беше повикал тук. Какво искаше от него? И което бе по-важно, защо беше дошъл самият той? Стана, наля в чашата малко вино и изплакна устата си. После се върна на леглото и задряма. Беше грубо събуден и когато отвори очи, се взря в лукавото лице и воднистите очи на Аристандър.

— Охо! — Теламон разтърка очите си. — Пазителят на царските тайни, гадателят…

Аристандър направи знак на прислужниците зад себе си.

— Прясна вода! Ставай! Трябва да се преоблечеш и веднага да отидеш в царската шатра.

Аристандър бързо излезе. Теламон го наблюдаваше. Дали той беше дал нареждане да претърсят багажа му? Въздъхна и стана, изми лицето и ръцете си, втри благовонно масло в косата и брадата си и облече най-хубавите си туника и мантия. Обу бойните сандали, но си взе чехлите. Един прислужник го чакаше отвън и го поведе към царската шатра.

Пиршеството вече беше започнало, гостите се бяха изтегнали на дълги ниски лежанки, а пред тях имаше малки масички. Шатрата беше дълга и слабо осветена. Носеше се силна миризма на благовония, която се смесваше с не толкова приятния мирис от глинените лампи. Александър лежеше на покрита с лъвска кожа лежанка в горната част на шатрата. В сенките зад него стояха двама стражи.

— Добре дошъл, лекарю — поздрави го Александър с чаша в ръка и се обърна към сътрапезниците си. — Наздраве за Теламон.

Наздравицата беше посрещната с бурен рев. Това беше един от прочутите запои на Александър. Само най-близките и скъпи приятели бяха поканени да се напият по лежанките. Но този път беше направено изключение. Отляво на Александър жрицата Антигона лежеше като царица и отпиваше бавно от чашата си. Тя намигна лукаво на лекаря, за да му покаже, че той не е единственият трезвен в шатрата. До нея лежеше Хефестион, а после Птолемей с любовницата си, гръцка хетера, която боядисваше косата си тъмночервена. Селевк, който вече се беше напил здраво, ругаеше Неарх и Аристандър. Присъстваше и учителят на царя по бой с мечове, който някога ръководеше школата за военно изкуство — Черния Клит с тъмните си, остри черти и белег на главата там, където мечът беше извадил дясното му око и обезобразил лицето му. Александър много обичаше майстора на меча, който бе и негов личен телохранител. Сестрата на Черния Клит беше дойка на царя.

— Изобщо не си се променил, Теламоне — просветна единственото око на Клит.

— А ти изглеждаш грозен и опасен, както винаги! — извика му в отговор Теламон.

Клит, който винаги носеше черно наметало, обшито с меча кожа, отметна глава и изрева от смях, докато бършеше уста с опакото на дланта си.

— Закъсня, Теламоне — присмя му се той. — Май още се боиш от меча.

— Ако трябва да бъда честен, боя се от теб!

Птолемей шумно се изкиска. Черния Клит гневно погледна лекаря.

— А з-з-заекваш ли още, Т-теламоне?

— Само когато срещна някой грозник като теб.

Клит щеше да скочи на крака, но Александър шумно плесна с ръце.

— Теламоне, ела при мен! Бързо!

Царят се изправи и леко се олюля. После направи знак към лежанката вдясно от себе си. Един прислужник поведе Теламон натам. Александър стисна ръката на лекаря, после го притегли и го целуна по двете бузи.

— Внимавай какво говориш! — предупреди го той. — Всички са много пияни, само аз се преструвам на по-пиян, отколкото съм. — После се разсмя, отблъсна Теламон и се върна на мястото си.

Лекарят се настани удобно и се огледа. Повечето от царските сътрапезници изглеждаха, сякаш са дошли направо от учение. Само Александър беше чист и спретнат, както винаги. Русата му коса, внимателно сресана и намазана с благовонни масла, беше разделена по средата, бретонът беше залепнал за потното му чело. Беше облечен в снежнобяла, поръбена с пурпур туника, дълга до коленете. На краката си носеше златни сандали, а пръстените по ръцете му проблясваха в мрака. Теламон се загледа в красивия аметист, който висеше на сребърна верижка около врата на царя.

— Подарък от майка ми — обясни Александър. — Казва, че ако го сложа във вино, ще ми покаже дали в него има отрова.

— Можех да го използвам тази вечер — каза Теламон.

— Майка ми е изпратила съобщение — продължи безгрижно Александър. — Не беше много доволна от разговора си с теб. Но както е казал поетът „Единствената радост на жената е да може да изкаже мъките си.“ Той вдигна чашата си към Теламон. — Да благодарим на боговете, че майка ми е далеч оттук, а? Много я обичам, но настроенията й се променят толкова бързо, колкото шарят очите й.

— За какво си шепнете? — провикна се Птолемей. — Теламоне, къде беше? Защо напусна горите на Миеза? Защо не отрасна с нас, за да станеш воин? Не би ли искал да станеш воин, Теламоне?

— А ти не би ли искал? — отвърна Теламон.

Птолемей се канеше да му отговори, но прислужниците шумно влязоха. Очевидно се наблягаше главно на пиенето — храната не беше особено изискана: ечемична супа, риба, кървавица и печен заек, с доста твърд хляб и зелени плодове, откраднати от околните градини. Клит възрази високо срещу лошото вино от Евоя, затова Александър накара да го заменят с вино от Тасос. Сервираха маслини и ядки. Момичето с плодовете даде на всеки гост и по венец от мирта. После извади флейта и засвири. Птолемей дрезгаво запя, увличайки със себе си и останалите. Теламон погледна към Антигона. Тя лежеше грациозно, без да обръща внимание на похотливите погледи на Клит, като възрастна леля сред група шумни момчета. Теламон хапна малко и отпи от неразреденото вино. Антигона му се усмихна, той вдигна чаша към нея. Александър викаше нещо към долния край на масата. Теламон се възползва от възможността и прошепна на жрицата:

— Внимавай какво пиеш. Тези пиршества продължават до зори.

— Чух те — каза Александър и отново легна. Махна на един прислужник. Голямата ритуална чаша на масата пред него беше напълнена с вино. Царят заповяда всички да замълчат и призова божеството на късмета. После взе чашата и отсипа няколко капки вино на пода като възлияние. След това пи, докато останалите пееха, а после „чашата на приятелството“ започна да се предава от ръка на ръка. Това беше знак, че започва сериозното пиене. Огромна купа беше поставена пред Александър — прекрасен керамичен съд от Самос, върху който бяха изобразени група сатири, преследващи девици. Донесоха зарове. Хефестион спечели, като хвърли две шестици и тройка и пое ролята на домакин на пира.

— Две и едно — каза той.

Това беше съотношението на напитката за вечерта. Размесиха в купата вино и вода в съотношение две към едно. Напълниха чашите. Хефестион вдигна тост и Теламон, както и всички останали, изпразни чашата си наведнъж. Това беше сигнал за гостите да си починат и да поговорят помежду си. Но Александър извади камата си и почука по купата — сигнал за тишина.

— Приветствам приятеля си Теламон — започна той. — И Антигона, жрица на Атина от храма в Троя. Ще преминем Хелеспонт, когато поличбите станат добри. Главната армия ще се срещне с военачалника Парменион в Абидос. Аз пръв ще тръгна на юг към Елея.

— Какво има там? — обади се Птолемей.

— Гробницата на Протезилай.

— И кой е той?

— Теламон? — попита Александър.

— Първият грък, убит в Троянската война.

— Умен негодник! — изръмжа Птолемей.

— Ще слезем на брега при Троя — продължи Александър сухо. — Ще принесем жертви и армията ще заеме боен строй. После ще тръгнем на юг по брега. Критий чертае картите си и благодарение на жрицата Антигона имаме достатъчно водачи.

— И кога ще стане това? — пиянски се провикна Селевк.

Птолемей престана да целува шията на любовницата си и цялата палатка потъна в тишина.

— Кога ли? — Повтори Александър и извърна глава. — Само когато жертвоприношенията бъдат добри и боговете приемат даровете ни.

— Но скоро ще настъпи лятото — възрази Птолемей. — Кладенците и реките ще пресъхнат. Ами ако Дарий и онзи негодник Мемнон откажат да се бият с нас?

— И какво? Какво? — провикна се Александър и изгледа мрачно всички. — Знаем, че персийската флота потушава бунт в Египет. Ами ако звездите паднат от небето? Или морето заври? Забравихте ли поличбите? Нощта, в която съм бил роден, храмът на Артемида в Ефес е бил погълнат от огъня. Възнамерявам да разпръсна този пожар до края на света.

Александър рисуваше славна картина, както когато беше момче и това винаги ги вдъхновяваше. Дори циничният Клит слушаше внимателно.

— Как описва Сократ гърците? — попита Александър компанията си. — Седим като жаби, квакащи край блатото. — Той се разсмя. — Е, жабите са свободни. Ще стигнем до края на света и Македония ще властва над него. — Той вдигна чаша. — За славата!

Отвърнаха му с рев. Сякаш уморен, Александър отново се излегна и намигна на Теламон.

— Мислиш ли, че казвам истината? — прошепна той.

— Аристотел казва, че истината е само идея, която може да бъде разделена и окастрена. Когато стигнеш до онази част, която не може да се раздели, си открил истината.

Александър го изгледа гневно.

— Какво искаш да кажеш, Теламоне?

— Продължавам да се питам, царю, защо съм тук. Но разбира се, истинският въпрос е защо ти си тук?

— Вярваш ли, че съм син на бог, Теламон?

— Щом това те радва, царю.

Александър се изправи на лежанката.

— Вярваш ли?

Теламон забеляза как контрастът между очите на царя в този момент ясно се открояваше — лявото тъмносиньо, дясното тъмнокафяво. Лицето му беше леко поруменяло, устните изцапани с червено, сякаш беше пил кръв.

— Не мислиш ли, че Олимпиада ме е заченала от бог?

— Щом тя смята така, царю.

— Александър! Казвам се Александър!

Царят се огледа. Приятелите му ги наблюдаваха. Потърка върха на носа си.

— Продължавайте да си говорите. Е, Теламоне?

— Ако вярваш в това, Александре, и Олимпиада също го вярва, значи това е вашата истина. Филип мислеше по друг начин. Затова ли сме тук? За да докажем, че си бог? Или че си по-велик от баща си? Или става дума за слава? А може би за това, което чух по пътя насам — за да покорим целия свят?

— Не знам — прошепна Александър. — Все още не знам. — Той замълча, отпи от виното и се усмихна. — Още не си се оженил, Теламоне.

— Между нас има много общи неща, Александре.

— Сънят и любовното ложе — завалено каза царят — ми напомнят, че съм смъртен.

Той се изтегли по-нагоре на лежанката. Лицето му още беше сърдито. Лекарят изучаваше приятеля от детството си. Ти си като леопард, мислеше той, цар на засадите. Настроенията ти се променят също тъй бързо, като тези на майка ти.

— Повиках те тук, Теламоне… — Александър прекъсна, за да отговори на една от закачките на Птолемей. — Повиках те тук — повтори той и се облегна — по много причини. — Лицето му се смекчи. — Спомняш ли си, когато бяхме деца в Миеза? Клит ни изритваше от постелите много преди да съмне. Какво казваше?

И двамата в хор повториха думите на Клит.

— Бягането преди закуска ще ти осигури добър апетит, а леката закуска ще ти помогне да ядеш добре на обяд.

— Какво беше това? — извика Клит.

— Пий си виното, приятелю — отвърна Александър. — Теламон и аз си наваксваме изгубеното време.

Царят подаде чашата си на един прислужник да я напълни, напомняйки му за пропорцията.

— Пих твърде много вино — продължи Александър. — Помниш ли бялата мраморна статуя, която блестеше под лъчите на изгряващото слънце? Какво пишеше на плочата? „Аз съм безсмъртен бог, вече не съм смъртен.“

— Така ли се виждаш?

— Остави това — отсече Александър. — Помниш ли как се молехме на боговете. — Александър затвори очи. — Дано да ни водят и пазят през целия ден. — Отвори очи. — Тогава бях щастлив. Бях свободен. Бях любимият син на царя и неговата съпруга. Но всичко беше преструвка — прошепна той. — И когато пораснах, сенките ме погълнаха. Мама и татко започнаха да налагат волята си. Първо за дребни неща. Един ден яздех кон в Миеза и той прескочи една стена. Зад нея видях красиво момиче, което носеше грозде. Беше запретнала туниката си и я използваше вместо кошница. Пошегувах се, пофлиртувах с нея. Легнахме заедно в хладната сянка на един зелен дъб.

— Да, спомням си — отвърна Теламон. Виното му беше помогнало да се отпусне и сега спомените прииждаха на талази. — Горската нимфа…

— Точно така! — съгласи се Александър. — Горската нимфа! Беше красавица. Лежахме върху смачканото грозде. На другия ден отидох да я потърся, но някой беше казал на майка ми, нали? Момичето беше продадено и Олимпиада ми съобщи, че сигурно съм срещнал горска нимфа, дар от боговете. И знаеш ли, Теламоне, аз й повярвах. — Лицето на Александър се разкриви, странните му очи се взираха в далечината. — Това беше първият истински урок, който ми даде майка ми — в живота ми трябва да има само една жена и това е Олимпиада. Тя започна да повтаря с глас на сирена, че съм безсмъртен, че съм избраник на боговете. Че Херакъл и Ахил били мои предшественици. Разбира се, това ме вълнуваше. Втората част беше по-жестока — че може би не съм истински син на Филип, а дете на бог. Бях объркан. Помниш ли колко тъжен бях, Теламоне?

— А аз ти казах да поговориш с Аристандър.

Александър рязко се изсмя.

— И аз му разказах всичко. Аристандър от Телем. — Той се обърна и вдигна чаша към своя пазител на тайните, който лежеше навъсен в другата част на палатката. — Той пееше същата песен като майка ми, но ми каза и горчивата истина. — Александър погледна надолу и когато вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. — Каза, че Филип и Олимпиада се обичали до лудост. Когато за пръв път се срещнали на остров Самотраки, Филип сметнал, че е бил посетен от богиня и че никога няма да обикне друга жена. — Александър въздъхна.

— Разбира се, пияният Филип беше различен от трезвия Филип. Когато беше пиян, не подбираше. Олимпиада никога не му прости изневерите. Помниш ли, Теламоне? Когато бяхме момчета и посетихме Пела, ти се промъкна в спалнята на Олимпиада?

Теламон потисна тръпката си — понякога кошмарите му се завръщаха.

— Стаята на майка ти беше пълна с бръшлян — тихо каза той. — На външната стена беше издълбана лоза с вити клонки и буйни листа.

— Ами змиите? — попита Александър. — Змиите, които влизаха и излизаха? Нищо чудно, дето се говореше, че Олимпиада спи със змия, която всъщност била преобразеният бог Аполон. Тя започна да намеква на Филип, че не съм му истински син — той й отмъсти с още повече жени. Но аз го обичах. Денят, в който обяздих Буцефал — продължи той, говорейки за черния си боен кон, наречен така заради бялото петно на челото си. — Филип даде пир и вдигна наздравица за мен. „Това е моят син, — обяви той, — укротителят на коне“. — Александър примигна. — Никога през живота си не съм бил по-горд. Накара ме да пия вино. Молех го да бъде верен на майка, ми, но той се ядоса, затова му казах: „Така, както сееш копелета, няма да остане царство, което да наследя.“ — Александър се приведе и дръпна Теламон за туниката. — Той ме сграбчи и ме придърпа към себе си. „Ако ти си наполовина мъж, колкото съм аз — каза ми той, — ще си спечелиш свое царство и ще го запазиш!“ Естествено, майка ми го чу и ми се довери. Описа ми как, когато съм бил заченат, нощният вятър се втурнал в стаята й и дори звездите се скрили, докато къщата се тресяла от светкавиците и гръмотевиците. Загадъчни пламъци изпълнили спалнята й и какво ли още не. — Александър потърка бузата си. — Мама срещу татко, татко срещу мама. Филип беше добър стратег. Реши да приеме думите на Олимпиада буквално. Щом не му бях син, трябваше да се ожени отново. Затова се хвана с онази хлапачка, дъщерята на Атал. Разведе се с Олимпиада и Евридика роди син от него. Само боговете знаят как щеше да завърши тази битка, ако не го бяха убили.

— Ти имаше ли вина за това, Александре?

Царят погледна встрани.

— Не, не мисля.

— Ами Олимпиада?

— Не съм много сигурен. Мислех, че с всичко това е свършено. — Александър продължи меко. — Персите твърдят, че аз съм убил Филип. Казват, че никой син не би убил баща си, следователно, Филип не е бил мой баща. Така че аз съм едновременно узурпатор и копеле.

— Но те са твои врагове — успокои го Теламон. — Ти си върховен пълководец на Гърция, въплъщение на свещената мъст срещу Персия.

— Но аз съм си пак Александър! — изсъска царят в отговор.

Щеше да продължи, но шумът в палатката престана, когато Птолемей скочи на крака и изкрещя:

— Да играем на котебос!

Един слуга донесе кол и го заби в земята в центъра между лежанките. На него балансираха чиния. Птолемей с мъка се изправи на крака и вдигна пиянски тост.

— Пия за моята любов! — изрева той, пи от чашата и плисна остатъците към чинията. Не улучи, затова изруга и се свлече обратно на лежанката. Останалите със залитане се изправиха и задюдюкаха. Антигона лежеше тихо, облегната на кушетката, с притворени очи. Теламон не можеше да реши дали слуша разговорите им или просто изучава тези диви македонски военачалници.

— Аз все още съм Александър — продължи царят. — Филип е мъртъв, а Олимпиада е в Пела, но духовете им ме преследват. Преди да тръгна Олимпиада ми каза, че трябва да отида в оазиса Сива в египетската пустиня, където Амон-Зевс ще ми разкрие тайната на моето раждане.

— Ами призракът на Филип?

— А, железният човек. Понякога имам кошмари. Пак съм на бойното поле в Херонея^[1]. Мъртвите са струпани на куп. Свещеният отряд лежи като снопове повалено жито. Навсякъде са разхвърляни щитове и копия. Умиращите надават остри писъци като нощни птици. Армия от мъртви хоплити се изправя срещу мен, облечена с брони и въоръжена с щитове и копия, с шлемове с големи пера. Очите и устата им са пълни с кръв. Те стоят между мен и Филип. Проправям си път между тях. — Александър махна с ръка. — Сека вляво и вдясно, отблъсквам с щита и мушкам с меча. Най-накрая успявам да премина, но татко го няма.

— Това са просто кошмари.

— Не, не, слушай.

Александър преглътна тежко, лицето му силно почервеня, очите му заблестяха. Теламон забеляза, че челото му е обляно в пот. Нормален ли е, чудеше се той? Когато се видяха отначало, Александър му напомняше за приятеля от детството. Беше ли това само маска? Царят чукна чашата си в неговата.

— Както винаги си потаен, Теламоне. Искам да ти кажа защо си тук. Аз съм заобиколен от врагове, от предатели и от шпиони.

В този момент Теламон се огледа. Без да обръща внимание на шума, който вдигаха сътрапезниците му, Птолемей се беше втренчил в тях изпод тежките си клепачи подигравателно, сякаш знаеше какво казва Александър, но не го беше грижа.

— Слушай! — Александър се протегна и стисна ръката на Теламон. — За Дарий и Мемнон. Знам каква ще е тактиката им.

— Имаш шпионин при тях?

— Донякъде. Персийският цар няма да ми попречи да премина Хелеспонт. Надява се да ме примами в огромните си територии, да изтощи армията ми, да я умори от глад, да я обкръжи и да я избие, но само боговете ще решат дали ще успее. Онова, което ме тревожи, е шпионинът, който е край мен. Ти ли си, Теламоне?

— Глупости! Изобщо нямаше да бъда тук, ако не ме беше повикал.

— Защо отпрати прислужника си?

— Не обичам хубави момченца със съмнителни нрави. Аз ще си избера прислужник, както избирам приятелите си.

— Вземи си някого, на когото вярваш — нареди му Александър. — Ходи ли да огледаш робите? Все още имаме няколко тиванци за продажба. Може да си харесаш някой от тях.

— Говореше за шпионин.

— Не знам кой е. — Александър направи гримаса. — Знам само, че се нарича Наифат — Аполон знае какво означава това. — Той посочи с ръка вътрешността на палатката. — Аз имам свой пазител на тайните, а Дарий — негов; загадъчна фигура, наречена на името на един от техните богове — Митра. — Александър протегна ръка със свити пръсти. — Как бих искал да го заловя и да узная тайните му — кои са онези в Гърция, които тайно получават персийско злато. Няма да имам милост, Теламон. Ще ги разпна всички.

— Кой е твоят шпионин? — попита рязко Теламон.

— Мисля, че е Лизий, един от командирите в конницата на Мемнон. Изпратил ми е тайно съобщение — иска да се срещнем в Троя.

— С каква цел?

— Не знам. Просто иска да се видим и тогава да ми каже.

— И от какво се боиш, Александре? От тайни убийци? От предателство?

— Не, боя се от Филип.

— Той е мъртъв! — повиши глас Теламон.

— Не, чуй, помниш ли този стих — Александър присви вежди — привична гримаса от времето, когато учеше в академията. — От деветнайсета песен на „Илиада“-та. Как беше? „Дробът беше изваден и черната гной от него омаза предницата на туниката му“…

— Какво общо има това с Филип?

— Помниш ли си Делфийския оракул? — попита Александър. — „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ Татко мислеше, че е ставало дума за Персийската империя; едва след убийството му хората разбраха, че е било за него. — Александър млъкна. — Трябва ми чиста жертва, Теламон, за да наредя на войските ми да отплават. Всеки бик, който принасям на боговете, е омърсен. Вътрешностите му дават лоши предзнаменования, затова стоим на този нос и армията ми чака.

— Не обръщай внимание на предзнаменованията! — отсече Теламон. — Докарай флотата и отплавай.

Александър поклати глава. Остави чашата с вино на земята. Кръстоса ръце на облегалката на лежанката, подпря брадичка върху тях и внимателно се взря в Теламон.

— Огледай се, лекарю мой. Гледа ли ни някой? Смяташ ли, че някой може да ни чуе?

Теламон се подчини. Сега Селевк говореше с Антигона. Аристандър се чешеше по слабините, хетерата и Птолемей бяха увлечени в спор. Прислужниците се бяха оттеглили, момичето с флейтата беше изчезнало. През леко повдигнатото покривало на палатката лекарят виждаше щита и копието на стража.

— Спомняш ли си водача, чийто труп ще бъде изгорен? — продължи Александър. — Онзи, когото намериха под скалите. Единствените, които знаят истината, са Критий и Аристандър. Останалите мислят, че смъртта му е резултат от свада край лагерния огън. Камата беше забита в тялото му, а в ръката си стискаше малко късче пергамент. — Погледът на Александър не трепна. — Ножът приличаше на келтски. — Тръпки полазиха Теламон. Не знаеше дали е заради студената нощ или заради безизразния поглед на царя. — Точно с такъв нож — прошепна Александър — беше убит баща ми.

— Но Павзаний беше луд! Всички знаят това — успокои го Теламон. — Подобни ножове могат да се купят от всеки пазар.

— Наистина ли, лекарю? Ами парчето пергамент, което стискаше в ръката си убитият водач? Бележка, на която пишеше: „Бикът е нагизден за жертвоприношение, всичко е готово, колачът чака.“ Разбираш ли какво става, Теламон? Баща ми ли се кани да ме спре?

— Не говори глупости. Суеверен си като стара жена.

Александър се усмихна и лицето му се отпусна.

— Радвам се, че се срещнахме пак, Теламоне. — Той удари с юмрук по гърдите си. — Олимпиада, Филип и цялата мощ на Персия няма да ме спрат. Нищо няма да ме спре!

— Затова ли разруши Тива?

— Точно преди да напуснеш Миеза — отвърна Александър, — ние се бихме с дървени мечове. Аз не спирах да се бия, докато не се намеси Клит.

— После се извини. Каза, че пред очите ти паднала червена пелена.

— Така стана и в Тива. — Александър прехапа устни. — Хората трябва да знаят кога са победени. Тива непрестанно се месеше, заговорничеше и пускаше слухове из цяла Елада. Помня, че стоях пред Портата на Електра и наблюдавах как Свещеният отряд се разгръща. Ние ги отблъснахме. Тогава пред очите ми падна червената мъгла. Помислих си: ето сега, този път ще оправя нещата веднъж завинаги. Никога повече Тива няма да се възправи срещу Македония. И дадох заповед: „Не взимайте пленници! Не оставяйте камък върху камък!“ — Той се усмихна криво. — Освен храмовете и къщата на поета Пиндар. Избихме всичките им бойци. Взех трийсет хиляди роби и спечелих много от продажбата им. — Той вдигна ръка. — И Тива никога вече няма да се изправи срещу мен!

— Но някой друг го прави?

— Да.

Александър се закашля и свали краката си от лежанката. Седна и заговори през рамо на лекаря.

— Стигнахме до въпроса защо ти си тук.

Царят остави чашата си на масата. Теламон погледна надолу — ръбът на килима пред лежанката на Александър беше подгизнал от вино. Александър наистина не беше пил толкова, колкото се преструваше. Беше отпивал, но по-голямата част от виното тайно беше излял на земята.

— Огледай се, Теламоне. Всичките ми алчни сътрапезници искат да станат царе и принцове, да влязат в Персеполис, обгърнати от слава. Докато съм по-бърз, по-силен, по-целеустремен и късметът ми работи, съм в безопасност. Докато глутницата е нахранена, аз ще бъда водачът й. Това се отнася и за мъжете отвън. Те всъщност не искат да напускат македонската земя, но мечтаят да докоснат меката плът на жените от харема на Дарий, да заровят ръце до лакти в ковчежета с перли и скъпоценни камъни. Ако осъществя тези техни мечти, аз ще бъда техният цар, техният бог — избавител. И ще им бъде все едно, дори да се обявя за самия безсмъртен Аполон.

— Хефестион ти е истински приятел.

— Да, Хефестион и Теламон. Дълго и сериозно мислих за теб. За деня, когато напусна Миеза, яздейки зад баща си по онази прашна бяла пътека, обградена от кипариси, които шепнеха „сбогом“. Всичко, което Теламон искаше, беше да стане лекар — не го интересуваха нито жените, нито славата, нито златото. И това е първата причина да си тук.

— А втората?

— През живота си не съм виждал очи като твоите, Теламоне, остри като на сокол. Когато гледаш, ти нищо не пропускаш. Това е човекът, който ми трябва, помислих си — време е Теламон да се завърне. Чух за неприятностите ти в Египет. Земите на персите са затворени за теб. — Александър сви рамене и се отпусна на лежанката. — Не можеш да отидеш в Персия. В останалата част на Елада не посрещат добре никой македонец, тогава защо да не се присъединиш към приятелите си? Заплахите на майка ми ти помогнаха да го направиш. Ти си тук, защото няма къде другаде да отидеш и най-вече, защото си любознателен. Твоята жажда за знания ще надделее. Къде по-добре би могъл да се учиш на занаята си и да подобриш уменията си? Преди да изтече годината, ще имаш достатъчно пациенти. — Александър се протегна и разроши косата на лекаря. — Но най-вече искам да бъдеш моите очи, Теламоне. Искам да откриеш шпионина Наифат. Искам да разбера как са умрели момичето и водачът.

Селевк им извика нещо.

— Млъкни! — изрева му в отговор Александър. — Аз говоря! — После пак се обърна към Теламон. — Помниш ли „Илиада“-та? Обичаше да я рецитираш. Още пазя един екземпляр под възглавницата си. Колко вида рани описва Омир?

— Сто четиридесет и девет.

Александър щракна с пръсти и се усмихна.

— Как е бил ранен Еврипилий?

— От отровна стрела в крака — тя била извадена, а отровата изсмукана.

— От кого?

— От най-добрия приятел на Ахил, Патрокъл, в песен единадесета. Той промил раната с топла вода, а после я намазал е горчиво-сладкия корен на някакво растение.

Александър се приближи.

— Никой друг не знае това — прошепна той. — Някой ми беше оставил две писма. Текстът на първото е от песен деветнадесета на „Илиада“-та — „Приближава към тебе денят съдбоносен.“

— А второто?

— От песен двадесет и първа, но леко променено: „Всички от злата съдба ще загинете, та да платите за участта на Филип.“