Пол Дохърти
Храмът на смъртта (3)

Пролог II

Тялото на Павзаний веднага било окачено на бесилка, но сутринта на главата му имало златна диадема, подарък от Олимпиада, която искала да покаже омразата си към Филип.

Квинт Курций Руф

„История на Александър Велики“, Книга 1, глава 9

— Добре дошъл отново сред нас, Теламоне, син на Марголий!

— Защо съм тук, господарке?

— Защото притежаваш дара на живота. — Олимпиада вдигна глава. — А аз притежавам дара на смъртта.

— Господарке, и двете са в ръцете на боговете.

— Ти не вярваш в боговете, Теламоне.

— Господарке, вярвам в това, в което вярваш и ти.

Червенокосата Олимпиада, вдовица на Филип и майка на Александър, се засмя като момиче, смях, който не подхождаше нито на настроението, нито на външността й. Седеше пременена в морскозелената си рокля, закопчана на рамото със златна брошка във формата на главата на Медуза. Косата и продълговатото й мургаво лице бяха скрити от небесносинята качулка на наметката й; краката й бяха обути в груби войнишки сандали. На малката масичка от акациево дърво до нея имаше бокал, а до него всички пръстени, огърлици и гривни, които беше свалила от себе си, сякаш допирът им до кожата й беше неприятен. Потропа с крака и се загледа разсеяно в тавана, към образа на Бакхус, яхнал пантера.

Не си се променила, помисли си Теламон. От всички жени, които някога беше познавал, от всички хора, които бе срещал, единствено Олимпиада от рода на Молос го плашеше до смърт. Изучаваше гладкото й лице, острия нос над плътните червени устни, очите, които привличаха погледа му като очи на дива котка — блестящи, неспокойни, те се взираха в събеседника, сякаш се опитваха да изсмучат душата му. Теламон с мъка преглътна и се заслуша в дишането си. Знаеше правилата на играта: никога не показвай на Олимпиада, че те е страх. Тя се хранеше със страха. Сега играеше ролята, която си беше избрала — закачлива, кокетна, но под всичко това прозираше мрачна заплаха. Теламон имаше чувството, че участва в някоя от пиесите на Софокъл. Изкарвайки го без предупреждение от къщата на майка му, капитанът на стражата на Олимпиада любезно, но твърдо му беше съобщил, че е поканен на гости при единия от регентите на Македония.

— Защо? — беше попитал Теламон.

Командирът беше свалил шлема, изтрил потта от челото си и отместил поглед към фонтана в малкия двор.

— Защото тя иска така.

Теламон беше измил лицето и ръцете си, беше сложил нова туника и мантия, целунал майка си за довиждане и придружен от пехотинците, беше тръгнал към царския дворец. Първо го накараха да прегледа трупа, положен върху една дървена маса. След това му дадоха вино, сирене и хляб и го доведоха тук, в сърцето на двореца, центъра на паяжината на Олимпиада.

Теламон неспокойно се раздвижи на стола. Олимпиада още гледаше в тавана, отпуснала се върху дървения трон със сребърна украса. От двете страни на подиума стояха двама телохранители от пехотните полкове в пълна парадна униформа — сини шлемове с алени пера от двете страни; златните ръбове скриваха очите им; ярките пурпурни предпазители за врата стигаха малко над раменете им. Приличаха на статуи в украсените си брони, фустанели и сребристи набедреници с червени ръбове, стиснали в една ръка копията си, а в друга кръгли щитове с гравирана разярена менада^[1] със сурово лице — личния знак на Олимпиада.

Теламон се изкашля. Олимпиада все още гледаше към тавана, затова лекарят на свой ред заоглежда мрачната стая, затопляна само от пращящия мангал и бронзовите подноси, пълни с пукащи въглища. Дали не бяха напръскани с нещо? С някакъв странно благовоние? С лаврови листа или мирта? Със сигурност не беше тамян, може би дъбови листа или смачкани листенца на лотос? Горчиво-сладкият аромат гъделичкаше ноздрите на Теламон и му напомняше на нещо. Но на какво? И изведнъж се сети, точно когато Олимпиада отмести поглед и се загледа в него. Един поглед от тъмнозелените очи на тази жена — змия, царицата-вещица, и Теламон си спомни за посещенията й в академията в Миеза. Това беше нейният аромат! Спомни си Олимпиада наведена над него, да гали с пръст бузата му и да го пита наистина ли обича нейния скъпоценен Александър.

Една фраза от „Вакханки“ на Еврипид се наби в очите на Теламон. Беше изписана на стената точно зад трона: „Дионисий заслужава да бъде почитан от всички хора. И той иска никой да не бъде изключен от това обожание.“ Олимпиада се размърда на трона и погледна зад себе си.

— Накарах художниците да го изпишат — каза тя. — Вярваш ли в това, Теламоне? Не смяташ ли, че всички трябва да пият от свещеното вино? — Тя се обърна и го погледна право в очите. — Свещената кръв на боговете, сокът от намачканото узряло грозде. Последовател ли си на Еврипид, Теламоне? Или само се възхищаваш на произведенията му?

— Предпочитам трактата на Аристотел върху пиянството.

— Аха, Аристотел. — Олимпиада се разсмя. — Това конте с тънки крака и коремче! Значи не обичаш виното?

— Не съм казал това, господарке.

Царицата продължи да го поднася.

— В шеста песен на „Илиада“-та Омир твърди, че виното възстановява тялото.

— Но пак там казва и че то изсмуква силите.

— „Не ми подхожда“ — цитира Олимпиада, потропвайки с пръсти по трона си — „да продължавам да се гневя безпощадно.“

— В такъв случай, господарке, може би ще ми кажеш защо съм тук.

Оживлението изчезна от лицето на царицата. Тя потропа с обутите си в сандали крака, взе една гривна и я наниза на китката си.

— Липсват ли ти горите на Миеза, Теламоне?

— Липсват ми приятелите.

— Липсва ли ти синът ми?

— Господарке, вече ти отговорих. Приятелите ми липсват.

Олимпиада се засмя рязко. Теламон се стресна, когато една от факлите на стената вляво от него припламна и угасна. Олимпиада го мушна с пръст.

— И така, защо си тук?

— Защото ме повика.

— Не, защо си в Пела?

— Тук съм от есента.

Сякаш отегчена от разговора, Олимпиада се изправи, слезе от подиума и тръгна към него.

— Филип е мъртъв. Моят съпруг, царят.

— Знам, господарке.

— Аз коронясах убиеца му.

— Знам, господарке.

— Не казвам, че аз съм го убила. — Олимпиада го заобиколи и застана зад гърба му.

— Не, разбира се, господарке. Ти не би убила дори муха.

Олимпиада отново се разсмя и мушна Теламон в рамото. Той се размърда неспокойно. Столът беше направен от преплетени каишки, които му убиваха през тънката възглавничка. Той се загледа в мозайката на пода — не беше много хубава, червенокосият Дионисий, яхнал гъска. Богът му напомни пияницата, който се беше опитал да го нападне в една уличка. Къде беше това? В Мемфис или в Абидос? Не можеше да си спомни. По-важно беше да прикрие страха си. Олимпиада приличаше на котка, уловила птичка. Не му мислеше злото, поне за момента. Искаше нещо. Той донякъде подозираше истината. Щеше да стане опасно, само ако откажеше. Ако Олимпиада искаше да го убие, главата му щеше да падне от раменете в мига, когато беше влязъл в Пела. Разбира се, любимият й Александър сигурно й беше оставил точни инструкции — някъде в ухаещите на благовония покои на Олимпиада имаше обковано със сребро ковчеже с три ключалки, за което само тя имаше ключове. В него вероятно се намираше свитък с имената на онези, които Александър я беше предупредил да не закача. Сигурен беше, че и неговото име е там. Александър никога не забравяше приятелите си, дори онези, които не бяха съгласни с него или решаваха да поемат по други пътища.

— Помня те, Теламоне. Ти и Александър ловяхте зайци между гробниците на Миеза. Помниш ли? Сивите плочи, високата трева? Ятата пеперуди, тишината, нарушавана само от бръмченето на пчелите? Ти винаги носеше големи сандали! Направо плуваше в тях.

Олимпиада се наведе и зашепна в ухото му. Теламон долови странния й аромат.

— Мургавият, тъмнокос Теламон. Винаги старателен. Помня те как взе костта, която кучето беше изровило от един гроб. С Александър спорехте дали е от ръка или крак.

— Беше от крак, господарке, бедрена кост. Аз бях прав, а синът ти грешеше.

— Не обичаше убийствата, нали? Помниш ли — когато Птолемей хвана един малък дрозд и каза, че ще го принесе в жертва върху един камък, ти му извика да го пусне?

— Паметта ти изневерява, господарке. — Теламон усети, че Олимпиада се беше отдръпнала — Твоят син Александър се намеси. Удари с юмрук Птолемей по носа, той изпусна птичето и то отлетя.

— О, да. Чакай да те огледам, Теламоне. — Олимпиада го заобиколи и застана пред него, притиснала пръсти към брадичката си и зацъка с език. — Теламон в туника и мантия на лекар. Нека да установя симптомите ти. Да преценя как изглеждаш.

Тя отстъпи, сякаш преценяваше колко струва. Теламон удържа на погледа й.

— По-висок си, отколкото очаквах. — Говореше шепнешком. — Черна, къса коса. — Тя замълча. — На колко години си, Теламоне?

— На двадесет и шест.

— А вече имаш бели косми. Малко са, но така се отличаваш от другите. Не казва ли Хипократ в „Тялото“, че лекарят трябва да внуши доверие на пациента си? Караш ме да се чувствам спокойна, Теламоне. Лицето ти е тъмно, жълтеникаво, с хлътнали очи. Какъв е цветът им? — Тя се взря по-отблизо. — Светлозелени, почти като моите. Имаш късия нос на майка си. Горната ти устна е тънка, но долната е по-плътна. — Тя наклони глава на една страна, жест, който силно напомни на Теламон за Александър. — Лице на учен, потайно, но не лукаво. Мрачно, но мисля, че Теламон може да се смее! Жените те харесват. Е, Теламоне, какъв е твоят живот?

— Медицината, господарке.

— А съпругата ти?

— Медицината, господарке.

— А с какво се забавляваш? С медицина, господарке — отговори вместо него Олимпиада, имитирайки гласа му.

Тя се приближи и застана до него. Теламон видя как един от пехотинците леко се мръдна встрани, сякаш за да може да го вижда по-добре.

— Бил си навсякъде, Теламоне. В Кос, Самос, Хиос, Атина, Мемфис, Абидос, Тива в Египет…

— Дори в Тарентум в южна Италия — довърши Теламон списъка вместо нея.

Олимпиада почука по пръстена на лявата ръка на лекаря, изобразяващ Асклепий и Аполон лечителя.

— Вярваш ли искрено в боговете, Теламоне?

— Ако боговете извършват срамни дела, значи не са велики богове.

— Това някой твой афоризъм ли е?

— Не, господарке, на Еврипид.

— Ах, онзи, който говори за безсмъртната душа. Вярваш ли в живота след смъртта, Теламоне?

— „Другият живот е запечатан фонтан“ — цитира Теламон Еврипид. — В този живот имаме достатъчно проблеми.

Очите на Олимпиада се разшириха от учудване.

— Ти, лекарят, не обичаш живота? Ти нямаш нищо, освен медицината? Никаква амбиция? Никакъв покровител? Никакво желание да се издигнеш? Защо си толкова тъжен, Теламоне?

— Както казва поетът, господарке — „Най-сладките ни песни са онези, в които влагаме най-тъжните си мисли.“

— Наистина харесваш Еврипид. — Олимпиада се върна назад и седна на ръба на подиума, отпускайки ръце върху коленете си. — От всички приятели на сина ми, теб харесвах най-много. Знаеш ли защо? Защото не представляваше опасност. Ти не искаше да бъдеш пълководец. Не искаше да бъдеш войник. Не искаше да се перчиш. Обзалагам се, че жените те харесват. Имаше ли съпруга в Египет?

— Само любовница.

— И тя е умряла?

— Служителка в храма на Изида. Жрица, господарке. Един войник я насили, тя се разболя и умря. По това време не бях там.

— А войникът?

— Персийски войник. Убих го.

— Как го направи? — Олимпиада обърна глава настрани, на устните й заигра усмивка. — Отрови го? Прониза го в гръб? Или нае убиец?

Лицето на Теламон не трепна. Олимпиада тропна с обутия си със сандал крак.

— Ще ми кажеш ли най-сетне? Как го уби?

— Срещнах го във винопродавницата до улицата на сфинксовете в Тива. Проклех го. Той извади меч и ме нападна. Бях научил много в горите на Миеза.

— А, да, Черния Клит, учителят на сина ми по бой с мечове.

— Персиецът не беше много добър. Мечът му не ме улучи. Но моята кама улучи него. Точно в сърцето.

Олимпиада въздъхна и се изправи.

— И след това се върна у дома?

— Нямах избор. Персите щяха да ме разпнат край стените на Тива.

— Как е майка ти? Ами вдовицата на брат ти и детето? Разбрах, че бил жизнено момче.

Олимпиада беше придобила мрачен и смразяващ вид. Теламон почувства как дланите му се изпотяват. Царицата беше отправила своята заплаха. Само с думи, с начина, по който наблегна на „жизнено“, докато очите й останаха сурови и застрашителни.

— Така! — Тя плесна с ръце и се върна на трона си. — Имаш репутация на изключителен лекар, Теламоне. — Тя седна на трона. — Кажи ми, каква е разликата между петнистия и водния бучиниш?

— Те са смъртоносни отрови. Петнистият бучиниш причинява парализа, а водният — конвулсии. И двата вида водят до смърт.

— От наблюдение ли го знаеш?

— Не, от описанието на Платон на смъртта на Сократ. Сложили във виното му петнист бучиниш.

Олимпиада кимна със стиснати устни, сякаш беше учен, който разговаря със своя учител.

— А видя ли трупа?

Теламон си спомни ужасния погребален дом — бялата, отпусната плът на стареца, проснат гол като парче месо върху масата. Олимпиада се обърна към войника, който стоеше до нея.

— Прегледа ли той трупа? Внимателно, както бях поръчала.

— Точно както поръча, господарке.

— Е? — обърна се Олимпиада отново към Теламон. — Какво можеш да ми кажеш за този труп?

— Бил е от прислужниците ти, господарке, работел е в двореца.

— Разбира се!

— Вероятно е бил обущар.

Олимпиада се усмихна.

— Разбрах го — продължи Теламон — по ръцете му. Миришеха на кожа и танин. Пръстите, с които е държал иглата, бяха покрити с драскотини. Гръбнакът му беше малко изкривен от привеждането над тезгяха. Китките и ръцете му бяха добре развити, но отпуснатият корем и слабите крака показваха, че е човек, който е свикнал да седи.

— Много добре! — промълви Олимпиада.

— Трупът беше леко издут. — Теламон беше превъзбуден. — Разлагането е започнало бързо.

— А причината за смъртта?

— Отрова!

Олимпиада отметна глава и се разсмя.

— Нали няма да обвиниш мен!

Теламон я изгледа хладно. Не, помисли си, не бих го направил. Олимпиада, царицата-вещица! Господарката на отровата! Теламон се чудеше колко ли отвари, еликсири и противоотрови имаше в тайните й сандъчета? Припомни си историята за полубрата на Александър. Здраво и енергично дете, той бил сериозен съперник на сина й, докато Олимпиада не решила да му дава определена храна. Момчето се беше възстановило, но прекара остатъка от живота си като пълен идиот и сериозно предупреждение за всеки, който застрашеше по някакъв начин Олимпиада и любимия й син.

— Проследих отровата — обяви Теламон. — Десният крак беше издут и кръвта се беше превърнала в гной.

— Как е умрял? — настоя Олимпиада.

— Чувал съм и преди за такива случаи. Иглата се е изплъзнала и се е забила в крака му. Раната е била много малка и се е затворила веднага. Горкият обущар е мислел, че нищо му няма, но иглата е била замърсена и е довела до отравяне на кръвта. Сигурно е имал главоболие, челюстта му се е схващала, вдигнал е температура, бълнувал е. Скоро след това е последвала смъртта.

— А какво би направил ти?

— Щях да открия раната от иглата и да я разрежа.

— Защо?

— За да налея вътре смес от мед, сол и вино. Колкото е по-силно виното, толкова по-добре. Не лекото вино на Олимп или Атина, а най-силното, което мога да намеря — тъмнолилаво на цвят. Тази смес би могла да пречисти раната.

— Как? — Олимпиада се приведе напред, искрено заинтересувана.

— Нито аз, нито някой друг може да каже. Виното, медът и солта притежават качества, които почистват плътта и убиват гнойта.

— Трябва да го запомня. Значи ти не вярваш, че образуването на гной е полезно? Хипократ е вярвал, че е така, моите лекари — също.

— Грешат. — Теламон запази уверения си тон. — Гнойта може да бъде почиствана и да не й позволим да се задържа в тялото. Една рана винаги трябва да бъде почиствана.

— И можеш ли да го направиш? — попита Олимпиада.

— Възможно е. Виждал съм да го правят в Египет.

— А каква е превръзката?

— От бял лен и не много стегната. Така раната може да диша. Ако превръзката се стегне, започва инфекция.

— Ами ако не се получи?

— Тогава, господарке, щях да ампутирам крака, на около осем сантиметра над коляното. Щях да дам на човека силно вино, примесено с опиат — това щеше да предотврати конвулсиите и шока.

— Но той щеше да кърви до смърт.

— В Италия видях един хирург да го прави с крака на войник. Бяха го ранили с отровна стрела при засада. Използваха малки щипки, за да спрат кръвта, после обгориха мястото и го превързаха.

— Това щеше да е интересно на сина ми — прошепна Олимпиада почти на себе си.

— Синът ти ли, господарке? Той заминава за Азия, армиите му се събират при Хелеспонт.

Олимпиада плесна с ръце.

— Умно момче си, Теламоне. И трябва да отидеш при него.

Теламон преглътна яда си.

— Армията се събира в Сестос — продължи тя. — Ти ще отидеш при сина ми.

— Ще или трябва, господарке? Аз съм свободен македонец!

— Никой не е свободен, Теламоне. Всички имаме задължения, бреме и задачи.

Олимпиада се изправи и потри ръце. Слезе от подиума и тръгна към него. Наведе се, вече не като царица, а като майка, която се молеше за сина си.

— Вярвам ти, Теламоне, защото не се интересуваш от пари и слава. Синът ми е заобиколен от предатели, убийци и шпиони.

— Включително и твои?

— Включително и мои.

— Но аз не съм твой шпионин.

— Не, Теламоне. Ти не можеш да бъдеш купен, подкупен или продаден. Чела съм трактата ти върху отровите. Освен това обичаш Александър. Ще го пазиш не защото аз те моля, а защото искаш да го предпазиш.

— Александър ли ме повика?

Олимпиада кимна.

— Чул е всичко за теб. Настоя да се присъединиш към него. Къде другаде можеш да отидеш? — Очите и гласът й станаха умолителни. — Не обичаш македонците! Може би в Атина? Там няма да се зарадват на македонец. Или в персийската империя? Азия, Египет, Северна Африка? Но там има заповеди да те арестуват, персиецът е бил високопоставена личност. Помисли си за възможностите — настояваше тя — да лекуваш, да помагаш.

— А ако не отида?

Олимпиада стана и бавно се върна към трона.

— Не мога нищо да гарантирам, Теламоне. — Тя млъкна и погледна към тежките греди на тавана. — Тук се е обесила съперницата ми Евридика.

— Това заплаха ли е?

— Не, обещание. Ако се присъединиш към сина ми, майка ти, вдовицата на брат ти, която знам, че харесваш и палавото й момче винаги ще бъдат в безопасност. Те ще бъдат мои приятели и аз ще ги защитавам.

— От какво?

Олимпиада разпери ръце.

— От инциденти, от нещастни случаи.

Теламон въздъхна и изтегли една хлабава нишка от наметката си. Трябваше да помоли майка си да я погледне. Страхът беше отминал — заплахата беше ясна. Теламон се изправи и отиде до вратата. Войникът, който стоеше на пост, извади меча си. После го прибра — очевидно Олимпиада му беше направила знак.

— Къде отиваш, Теламоне? Виждаш колко много те обичам! Никой не може да ми обръща гръб.

Теламон се обърна.

— Отивам да си приготвя багажа, господарке. Пътят към Сестос е дълъг.

Олимпиада се усмихна, върна се отново при масата и се разрови между бижутата. Взе кожена торбичка с монети и я хвърли на Теламон, който ловко я хвана.

— Това е за пътуването ти, лекарю!

Теламон я развърза и изсипа златните монети на пода, където те задрънчаха и се затъркаляха.

— Както каза, господарке — той пусна кесията да падне, — нито за пари, нито за слава. Може би в този случай ще приема славата. А златото — посочи той — можеш да задържиш.

Теламон тръгна към вратата. Стражата му отвори.

— Довиждане, Теламоне! — извика Олимпиада. — Предай на сина ми, че майка му го обича.

Изпълнен с гняв, лекарят вече бързаше по сводестия каменен коридор към светлото петно в другия му край.