Пол Дохърти
Храмът на смъртта (4)

Пролог III

Хората, които живееха около Троя, бяха полагали усилия в продължение на толкова много време и все пак не успяха да попречат на жените от Локрида^[1] да навлязат в територията им.

Еней Тактик

„За отбраната на укрепленията“, Глава 31, стих 24

Младата жена тичаше. Не знаеше накъде или защо. Спря и се вгледа назад по прашния път, обграден от шумолящи дъбови дърветата. Беше сигурна, че Фуриите като разярени орли се канят да я завлекат обратно при ужаса, от който беше избягала. Тя спря и погледна към скъсаната си окървавена рокля; краката й бяха издраскани и кървяха. Ударът по главата сякаш беше променил всичко. Дъбовите дървета се движеха като отражение в течаща вода. Отдалеч долитаха звуци. Тя се препъна, болката в гърба и раменете я пронизваше. Опипа лицето си и примигна, когато докосна драскотините около устата си. „Хубавичка мома“ беше я нарекъл един от моряците. Моряци? Младата жена спря. Поне това си спомняше — пътуването по море, малката рибарска лодка. Седеше там с другите жени и придружителите, които старейшината на селото беше изпратил с тях. Бяха уплашени, но щастливи. Не познаваше другото момиче, но то изглежда знаеше повече. Защо ги бяха взели? Заради някаква отдавнашна история? Младата жена прогледна през просеката между дъбовете. Покритата със сняг планина в далечината Олимп ли беше? Към дома на боговете ли се беше отправила? Тя приклекна на прашния път. Защо беше тук? Заради нещо, свързано с Касандра и обезщетението за някакво ужасно убийство; беше убита жрица и кръвта й крещеше към небесата за отмъщение.

Младата жена се изправи и с мъка продължи напред. След завоя дъбовете отстъпиха пред широка, ветровита равнина. Блясъкът на реката привлече погледа й. На върха на хълма имаше купчина руини. Дали това, което чуваше, беше шумът на морето, което се разбиваше в скалите? Защо беше тук? Какво беше станало? Затвори очи и се залюля. Бяха й сложили гирлянда, както и на другото момиче. Смееха се и разговаряха, но после изведнъж се озоваха в мрак, заобиколени от злокобни фигури с маски на лицата. Спомняше си, че спътницата й се обърна, за да избяга; тоягата, която я удари по слепоочието, кръвта, която рукна от носа и устата на бедното момиче. После някакви ръце я сграбчиха, разкъсвайки дрехите й. Тя се опита да избяга, блъсна се в стената на пещерата и падна по очи. Твърдите камъчета израниха тялото й, но успя да стигне до входа. Навън беше здрач — затова бяха отишли там, привлечени от вида на огъня и миризмата на готвено.

Момичето започна да трепери. Не можеше да спре. Стомахът й се бунтуваше, гадеше й се. Кой знае защо руините отпред й се струваха познати. Не трябваше ли всъщност да отиде там?

Тя изостави пътеката и се запрепъва към тях. Някаква птица закръжи над главата й. Викът й прозвуча като стенание на призрак. Тя спря и вдигна поглед към небето. Беше ли си у дома? В Тесалия? Щеше ли да намери храна и вода? Дали слънцето залязваше, защото отново беше вечер? И когато мракът паднеше, щяха ли онези ужасни фигури да се появят отново? Тя се спъна, падна и ожули коляното си. Изправи се и отново пое. Виждаше разрушени стени, разбити порти. Внезапно се появи някакъв мъж — дребен, набит и плешив, като изключим кръга черна коса, която приличаше на венец. Имаше бляскави очи и чип нос. Заговори й, но тя не можеше да го разбере. Не й харесваше. Имаше похотлив вид и облизваше непрекъснато устните си като единия от онези моряци. Мъжът се приближи.

— Какво има, скъпа моя?

Сега вече тя разбра острия му гърлен говор.

— Защо си тук?

Момичето разтвори ръка и той видя малката сова от слонова кост, която държеше. Сега осъзна защо е стискала така здраво пръстите си. Преди носеше совата на верижка на врата си.

— Совата на Атина! — възкликна мъжът. — По-добре ела с мен.

Той я хвана за ръката и тя нямаше друг избор, освен да го последва из руините. Появиха се други хора, струпаха се около нея, устните им се движеха, но не чуваше гласовете им. Пред нея изникна малък храм, към който водеха стъпала. Около входа му се издигаха колони. Над него се извисяваше статуя на Атина Палада с шлем на главата. Тя я разпозна — бяха й разказвали за богинята. Мъжът я въведе вътре. Беше тъмно, но ухаеше приятно. Тя приседна и усети хладината на пода. Смътно различаваше колони и статуи. Три жени забързаха към нея. Мъжът беше отпратен безцеремонно. Преведоха я по един коридор в малка стая, в която от мангала се носеха топлина и приятни ухания. Беше ли жената, която седеше на стола отсреща, богинята? Кестенява коса, красиво лице, раздалечени морско сиви очи, усмихнати устни. Погледът й беше разтревожен, челото намръщено. Тя докосна лицето на момичето, промърмори нещо и внимателно взе совата от ръката й.

— Как се казваш? Кажи ми коя си. — Сега сивите очи бяха загрижено присвити. — Ти си една от девиците, които очаквахме, нали? Аз съм Антигона, жрица на този храм. Това са моите помощнички, Селена и Аспазия.

Имената и лицата им нищо не й говореха. Тя отново се разтрепери. Огледа се като обезумяла. Щеше да се изправи, но една от помощничките я задържа и поднесе бокал към устните й.

— Пий! — нареди някакъв глас.

Младата жена се подчини. Пресуши чашата и отново потъна — но не в сън, а обратно в ужасния кошмар и мрачната атмосфера на Хадес.