Пол Дохърти
Храмът на смъртта (12)

Осма глава

Александър горял от нетърпение да действа и се противопоставял на всякакви отлагания.

Диодор Сикул

„Историческа библиотека“, Свитък 17, глава 16

— Убиецът е оставил писмо — тихо обяви Александър. — Обичайната заплаха. „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ — Той размаха парченцето пергамент между пръстите си.

— Къде беше оставено? — попита Теламон.

— На пода до трупа.

Лекарят клекна — кръвта от раната на Критий се беше съсирила на земята. Ножът беше забит почти до дръжката. Теламон го извади, присвивайки очи при неприятния звук, и внимателно го разгледа. Точно като другия — бронзово острие с дръжка от закалена тел, оформена от двете страни като криле.

— Вече разпитах тук-там — обади се Аристандър. — Тези ками могат да се купят на всеки пазар. Келтите ги правят в ковачниците си и ги носят за продан на юг.

Теламон претегли ножа в ръката си — лек, удобен за носене, със зловещ връх и остри, назъбени ръбове, той лесно би проникнал в човешка плът и отнел живот. Остави оръжието и пропълзя на четири крака около стола и масата.

— Какво правиш? — подразни го Александър. — Опитваш се да подушиш миризмата му ли?

— Така ли намерихте трупа? — попита Теламон.

— Както го виждаш — отвърна Александър. — Пазачът заподозрял нещо. Не чувал никакъв шум и се учудил дали всичко е наред. Обикновено Критий излизал на разходка или изпращал да му донесат вино. Бил приказлив човек и обичал да си бъбри. Когато войникът вдигнал платнището, видял, че лампата още гори, а Критий се е отпуснал върху масата. Локвата кръв, която проблясвала на светлината, привлякла вниманието му.

— Повикай го! — настоя Теламон.

Аристандър доведе войника — як македонски селянин с черен перчем, небръснат, с очи зачервени от умора.

— Ела и седни до мен — покани го Александър. — Не се страхувай. Ти имаш земя край Пела, нали?

— Не, господарю, доста по на юг.

— А, да, да.

Известно време Александър разговаряше за реколтата, за богатата почва, за трудността да се разчистват дърветата, за да може да се изоре земята. После посочи към трупа.

— Често ли говорехте с него за Македония?

— Господарю, говорехме за всичко. Понякога Критий ме канеше вътре, понякога излизаше навън.

Две лампи започнаха да примигват. Аристандър излезе и донесе нови.

— А тази вечер? — попита Теламон.

Пазачът се поколеба.

— Отговори на въпроса — настоя меко Александър.

— Беше ми скучно. Нощта свършваше. Вдигнах покривалото. Критий беше заспал на масата, подпрял глава на ръцете си.

— Значи беше заспал?

— О, да, това беше между първа и втора стража. Критий често го правеше, после се събуждаше. Когато започна трета стража, отново вдигнах платнището. Видях кръвта и вдигнах тревога. Лекарите бяха наблизо, пиеха вино край огъня и бърбореха като ято гарвани. Един от тях дойде да те събуди. — Той посочи към Теламон. — Но червенокосата жена каза, че си на пиршество.

— Мога да гарантирам това — обяви Александър с крива усмивка. — Аз бях единственият трезвен.

— Някой друг напускал ли е пиршеството? — попита Теламон.

Александър поклати глава.

— Някои от присъстващите не можеха да държат чаша, да не говорим за нож. — Той прегърна пазача през рамо и здраво го притисна. — Изглеждаш ми сънлив. Може ли някой да се е промъкнал край теб?

Войникът щеше да скочи на крака, но Александър го задържа на пода.

— Не ме лъжи!

— Никога не бих те излъгал. Заклевам се в душата на майка си. Аз седя, господарю, но слагам копието в скута си, така че запречва платнището на палатката. Никой не би могъл да влезе оттам. Дори ако задряма — а това не стана — натрапникът би се препънал в копието. Пък и платнището беше завързано. Така Критий се предпазваше от нощния вятър. Когато исках да го вдигна, трябваше да развързвам възлите.

Александър даде монета на войника, потупа го по главата като куче и го освободи. Теламон се изправи и се втренчи в стола.

— Какво толкова има в този стол? — попита Аристандър.

— Трупът не е бил местен, нали? — попита Александър. Той застана до Теламон. — Какво те притеснява?

Теламон не отговори. Дръпна трупа от стола и леко го положи на земята. После премести стола.

— Виж вдлъбнатините. Ясни и доста дълбоки. Критий трябва да е стоял на стола с часове, там е бил убит. Онова, което ме озадачава, е не само как убиецът е влязъл, но и че смъртта трябва да е била внезапна.

— Може би Критий е спял? — предположи Александър.

Теламон посочи към празната чаша.

— Когато пие — промърмори той, — човек спи дълбоко. Ще позволиш ли, господарю?

Александър го погледна предпазливо, но кимна. Теламон го поведе към стола и го накара да седне.

— Подозирам, че убиецът се е приближил зад Критий, който е спял дълбоко. — Теламон притисна с пръсти гърлото на Александър. — Гърлото му е било прерязано и камата забита дълбоко отстрани между ребрата му.

— Нямаше ли Критий да се стресне и да изкрещи? — попита Аристандър.

— Убиецът просто е вдигнал главата му, запушил е устата му и му е прерязал гърлото от ухо до ухо. После е положил главата на масата, забил е камата в трупа и е оставил предупреждението на земята до него.

Александър се съгласи.

— Правил съм същото със стражите на врага, а те бяха будни. Критий е умрял, без да усети.

Теламон се обърна към масата. Тя беше покрита с парчета пергамент, по които надрасканото с мастило беше покрито от засъхналата кръв.

— Къде са картите му?

Александър отиде до малко светлокафяво ковчеже от ливански кедър. Отвори го, вдигна капака и изруга.

— В името на Зевс! — възкликна той.

— Не е възможно! — извика Аристандър.

— Тук имаше поне седем карти — заяви Александър. — Критий щеше да ги раздаде, когато прекосим Хелеспонт.

Теламон взе ковчежето. Сиво-бяла пепел полетя като перушина към пода.

— Те бяха тук тази вечер — каза Александър. — Идвах при Критий. Той ми ги показа. Разпитвах го за пътя на юг от Троя. Описа ми подробно какви бродове има там.

Теламон се взря във вътрешността на ковчежето, която беше изцапана с пепел, но не показваше следи от изгаряне.

— Какво е това? — прошепна Аристандър и дръпна ковчежето от Теламон. — Имаме ковчеже с карти и ръкописи, затворено и завързано с върви. Авторът им е мъртъв, а картите са изпепелени, без дървото да е изгорено. — Той размаха ковчежето в ръката си. — Господарю, аз съм гадател. За това не бива да се разчува. — Гласът му се снижи до шепот. — Хората ще заговорят за небесния огън, за гнева на боговете. Това ще разруши постигнатото на жертвоприношението.

— Невъзможно! — Александър взе ковчежето и го опипа, преди да го предаде на Теламон — дървото беше студено и гладко.

Царят нервно се заразхожда напред-назад, удряйки с юмрук по дланта си.

— Теламоне, ти имаш очи на ястреб. Аристандре, ти си пазителят на царските тайни. Но ме нападат в открита местност, убиват водача, който ми прави картите и цялата му работа се превръща в пепел.

Теламон не отговори, а внимателно прегледа всяка част от палатката. Всички кожени платнища бяха опънати и умело завързани през дупките. Нито едно от въжетата не беше разхлабено, нито носеше следи от развързване. Лекарят се извини и излезе навън. Беше се събрала тълпа. Той разпозна Птолемей, който изглеждаше учудващо трезвен. Антигона стоеше увита в наметката си до разтревожения Пердикъл. Теламон отклони въпросите им. Обиколи палатката, но не откри нищо нередно. Обтегнатите въжета бяха непокътнати, прикрепени за дървените колчета, забити дълбоко в земята. Дръпна покривалата, но те бяха обтегнати и никой не би могъл да ги повдигне и да пропълзи под тях. Влезе отново в палатката. Александър все още беше заинтересуван от ковчежето. Аристандър седеше с отпуснати край тялото ръце. Мрачното му изражение показваше, че царят го е нахокал за нещо. Теламон отново огледа палатката — трупът, проснат на пода, зловещ в светлината на припламващите лампи, локвата кръв на масата, келтският нож, купчината пепел и смачканият пергамент, на който беше написана заплахата.

— Какъв е този шум навън? — попита Александър.

Платнището се вдигна и Птолемей въведе Антигона и Пердикъл.

— Какво е станало?

Птолемей се огледа.

— Още един труп, а?

Изражението на Александър изтри злобната усмивка от лицето му. Антигона приклекна до Критий. Нежно обхвана лицето му и започна да се моли.

— Не питай — прошепна Александър, — защото не знам. Не мога да ти кажа какво е станало тук.

Антигона се загледа в пепелта на земята и погледът й стана тревожен.

— Господарю — прошепна тя, — смъртта на Критий е тежък удар.

— Трябва да я запазим в тайна — нареди Александър. — Това се отнася и за теб, Пердикле. Но какво искате? Защо сте тук?

— Клеон си е заминал.

— Какво?

Теламон се приближи.

— Клеон? — Припомни си безизразното пълно лице, рошавата руса коса.

— Взел е целия си багаж — призна Пердикъл. — Лекарствата и ръкописите. Прибрал е всичко и е заминал.

— Кога е станало? — попита Александър.

— Рано тази вечер. Видели са го при конете. — Пердикъл сви рамене. — Не се е връщал оттогава.

— Да си тръгне! — възкликна Александър. — Без мое разрешение!

— Той е свободен човек — изръмжа Птолемей. — Има си собствен кон. Може да си тръгне, когато поиска, като всеки от нас.

— Не и от този лагер! — Александър стисна Птолемей за рамото и го обърна към себе си. — Не си толкова пиян, на колкото се правиш, приятелю!

Теламон реши да се намеси, преди да е избухнала кавга.

— Господарю, може ли да поговорим?

Александър накара всички да излязат, включително Аристандър, който хвърляше отровни погледи на Теламон.

— Какво е това? — отсече Александър.

— Имаш какви ли не хора в тази армия — заяви Теламон. — Нае лекари за себе си и за своите приближени.

Александър кимна рязко.

— Знам защо повика мен, а останалите?

— Лечители и знахари. — Александър сви рамене. — Можеш да ги наемеш с каруци. Рядко се срещат добри лекари. Може да не си като колегите си, Теламоне, но вие имате много общи неща. Всички сте опитни. Никой от вас не притежава земи и най-вече нямате какво да изгубите, ако дойдете с мен. Майка ми беше подготвила списък и той започваше с твоето име. Същото се отнася и до другите. Всички вие имате малки тайни, които майка ми беше узнала. — Той остро се изсмя. — Всички сте си имали работа с македонците и не сте особено желани на други места. — Александър взе камата от масата, ръсейки капки кръв. — Освен това всички имате един голям недостатък. — Той погледна Теламон изпод вежди. — Лекарите, както и философите, са известни с пътешествията си. Всички вие сте били отвъд Хелеспонт. Работили сте с гърци и перси. Всички може да сте били подкупени от врага. Леонт със сигурност беше. Сега изглежда, че и дебелият Клеон е служил на двама господари.

— Но защо си е тръгнал сега? — Безгрижното поведение на Александър усъмни Теламон.

— Какво искаш да кажеш?

Отвън глъчката нарасна. Ясно се долавяше високият, писклив глас на Аристандър.

— Защо Клеон си е тръгнал сега? — настоя Теламон. — Възможно ли е той да е бил Наифат?

Александър присви очи.

— Възможно е. И той като останалите е служил при баща ми. Беше нает като армейски лекар. Знаеше някои от тайните ни. Не съм сигурен дали Наифат наистина съществува или е само сянка, но наистина Клеон би могъл да отрови онова момиче и да убие водачите.

— Доколкото разбирам — каза Теламон — Клеон е избягал преди жертвоприношението, тъй че не може да знае, че смятаме да прекосим Хелеспонт, нито да бъде обвинен в убийството на Критий. Може би просто му е доскучало или се е уморил, или…

Александър се приведе към него.

— Или какво?

— Очевидно е напуснал лагера, след като сме се върнали. Може би Клеон е бил Наифат или негов пратеник. Затова е побързал да съобщи на господарите си, че опитът за убийство е пропаднал. Те биха искали бързо да узнаят това.

Александър се изправи и сложи ръка на рамото на Теламон. Лекарят усети миризмата на вино в дъха му.

— Ти няма да ме изоставиш, нали, Теламоне?

— Както каза самият ти — нямам къде да отида.

— Аристандър не може да ми помогне тук. — Александър отмести ръката си. — Свикнал е да се щура из коридорите на двореца. Много го бива да шпионира другите, но не е толкова опитен, че да хване онези, които шпионират нас. Това е твоя работа, Теламон. — Александър посочи трупа. — Искам да заловиш този Наифат. — Той си пое дълбоко дъх. — Нещата отидоха твърде далеч. Тялото на Критий трябва да бъде изгорено. Утре цялата армия ще бъде на учения. Мързеливци! Ще накарам хората като Птолемей да се размърдат!

И като стисна отново рамото на лекаря, Александър излезе.

Аристандър нахлу в палатката. Теламон се огледа още веднъж и без да обръща внимание на обиденото мърморене на пазителя на тайните, се измъкна навън в нощта, където загледа звездите.

— Нещо не е наред — прошепна той. — Как би могъл Клеон да си тръгне така? — Той потърка очи, сякаш би могъл да прогони умората. Ами Александър? Имаше ли нещо фалшиво в гнева му към неочакваното заминаване на Клеон?

Вятърът донесе дрънченето на звънчетата на стражите, последвано от тръбен звук, който отбелязваше началото на нощната стража. Теламон стигна до края на заграждението, определено за царя и видя пламъците на факлите, с които стражите правеха обиколките си. Пазачът, подпрян на копието си, каза, че войниците се подготвят за ученията на другия ден, споделяйки мисълта на Александър, че е време мързеливците да покажат на какво са способни.

Теламон продължи нататък. Видя как група воини от полка на щитоносците отнасят трупа на Критий, покрит с одеяло. Упъти се обратно към палатката си. Касандра беше донесла малко походно легло и спеше в най-отдалечения ъгъл. Теламон се развесели при мисълта как ли е преместила неговото легло в отсрещния ъгъл. Свали сандалите и туниката си и почисти зъбите си с малко от скъпоценната сол. Изми ръцете и лицето си в купата с вода и седна на ръба на леглото, за да се избърше; без да престава да мисли за онова, което беше видял и чул.

— Как е великият лекар? — Гласът на Касандра беше приглушен. — Още едно убийство? Ще ми кажеш ли какво става?

— Ще ти кажа — отвърна Теламон, докато лягаше и се завиваше с грубото одеяло, — когато самият аз разбера. Кажи ми, Касандра ли е истинското ти име?

— А твоето Теламон ли е?

Лекарят не отговори. Умът му, пълен с образи на хоплити, мечове и вдигнати щитове, потъна в неспокоен сън.

Събуди се призори от звука на тръбите и крясъците на пълководците. Събуждаха грубо войниците и им нареждаха да се въоръжат и да се строят при своите знамена.

— Какво става? — сънено попита Касандра. — Толкова е приятно отново да спиш в легло. Ако искаш, можеш да дойдеш тук.

— Не го мислиш наистина — промърмори Теламон. — Нашият главен пълководец ще прави преглед на войските си. Няма нищо по-добро от маневрите, ако искаш хората да са доволни. После ще има синини, навяхвания и драскотини, за които да се грижим. Затова ти предлагам да си доспиш.

Теламон се втренчи в ивицата светлина под входното платнище и още веднъж се замисли за вчерашните събития — за кървавата битка край потока; за Александър, блестящ в пурпурната си наметка, бяла броня, обшита със злато, военна фустанела и сребърни наколенници, с протегнати ръце моли за намесата на Зевс; пиянското пиршество, което беше последвало; Критий, проснат в собствената си кръв, зеещата рана в гърлото му, подобна на втора уста. Теламон се опита да заспи отново, но шумът от лагера се засилваше. Група млади благородници решиха да играят на топка точно пред палатката. Лекарят изстена. Отхвърли одеялото, стана и със залитане отиде до входа. Дежурният войник се съгласи да му донесе вода и разредена бира и храна, ако успее да намери. Слънцето беше изгряло, но беше почти скрито от облаците прах, вдигната от маршируващите мъже, която се носеше с утринния вятър. Войникът благодари на боговете, че е на пост и беше щастлив, както се изрази самият той, „да служи“. С помощта на полирано парче метал, Теламон внимателно се избръсна, подстрига брадата си, после се изми. Намери чиста туника, облече я и закопча кожения колан на кръста си.

— Касандра, ще те чакам на входа.

Теламон седна там, гледайки как играчите в белите си туники тичат напред-назад. Зад него Касандра стана и се приготви. После излезе и леко постави ръка на рамото му.

— Умирам от глад, Теламоне. Толкова съм гладна, че бих могла да изям едно от тези момчета.

Пазачът се върна с две купи овесена каша, подправена с мляко и мед. Изпод наметката си извади две малки хлебчета и парче сирене, завито в не много чист парцал.

— Откраднах ги от един от царските готвачи. Само това можах да намеря.

Той изкрещя на момчетата да се махат оттам и когато те не се подчиниха, Теламон им извика да му донесат кана бира. Най-накрая един от тях неохотно се съгласи. Когато се върна, остави каната в краката на Теламон. Прозвучаха нови тръбни звуци. Момчетата се разбързаха. Теламон и Касандра се оттеглиха навътре в палатката, където той кратко и стегнато й разказа за убийствата. Тя внимателно го слушаше.

— Винаги има кръв. — Тя сви рамене. — Където и да отиде Александър, ужасната, кървава смърт го следва. Обяснението на всичко това е лесно. Убиецът иска да изплаши нашия велик завоевател и да обърка армията му, когато слезе отвъд Хелеспонт. Трябва да благодариш на боговете — имал си късмет да се отървеш вчера.

— Мисля, че съм виждал Дроксений, капитанът на наемниците — отвърна Теламон. — Беше близо до кошарата с роби, когато за пръв път се срещнахме.

Той описа наемника Касандра се съгласи с него.

— Горкият негодник! — каза тя, докато обираше купата с пръст. — Навярно е търсел оцелели от семейството си. Помня го — имаше белег на лицето. — Не можех да преценя дали изглежда свиреп или тъжен. Е, сега вече го няма. — Касандра въздъхна. — Както скоро ще стане с всички ни.

Теламон й подаде каната и Касандра отпи голяма глътка бира.

— Имаш остър поглед и бърз ум. Как смяташ, че са били убити тези хора? — попита Теламон.

Касандра направи гримаса.

— Първият водач вероятно просто е отишъл да подиша чист въздух. Вторият е бил пиян.

— Ами Херкулес?

— А, джуджето на Аристандър. Чух, че се промъквал като змия от палатка на палатка. Може би е видял нещо, което не трябва. Лесно е да скриеш труп в морето, в гората или в блатата наоколо. — Тя облиза устни. — Убийството на Критий е по-различно, то е истинска загадка. Човекът седи на стола си, единственият вход е охраняван, гърлото му е прерязано, между ребрата му е забит нож, картите са изгорени, но ковчежето, в което са били, е непокътнато. Нищо чудно, че Македонецът е бесен. Войниците са по-суеверни и от моряците, когато стане дума за поличби. Никога не съм лекувала някой, който да не носи амулет или талисман. — Тя вдигна глава при острия тръбен звук. — Но тези неща не ни засягат, господарю. Или трябва да кажа „Теламоне“? — Тя се усмихна. — Александър е заобиколен от предатели. Залагам един златен дарик срещу кана вино, че персите имат повече шпиони в този лагер, отколкото са космите на главата ми. Очевидно колегата ти Клеон е бил един от тях. — Тя стана и отиде при входа на палатката. — Сражавал ли си се някога, Теламоне?

— Никога в битка.

— Веднъж присъствах на сражение — каза тя. — Когато Александър нападна Тива. Свещеният отряд се би на живот и смърт пред портата на Електра. Не се подчиних на заповедта на жреца и се качих на стената. Никога не съм виждала нещо толкова ужасно. Редица след редица въоръжени мъже и тези ужасни пики…

— Сариси — поправи я Теламон. — Дълги са над пет метра.

Касандра се приближи и коленичи до него.

— Разкажи ми за армията на Александър. Какво я прави непобедима?

Теламон намери щита, който интендантът му беше дал. Представляваше бронзов кръг с кожена подплата и презрамки. Върху блестящата му повърхност беше изобразен нападащ бик.

— Много е свиреп! — пошегува се Касандра.

— Гръцката армия — обясни Теламон, като пъхна ръка през презрамките на щита — винаги се бие с щит отляво и копие в дясната ръка. — Той се потупа по гърдите. — Обикновено носят ризница или броня отпред и отзад, кожена фустанела, която да предпазва слабините им и бойни ботуши с мека кожена подплата, завързвани над петата. Конницата носи ботуши или тежки сандали. Понякога пехотата се бие босонога. Под лявата си ръка носят привързан меч, а в дясната обикновено държат кама. На главите си слагат голям шлем с широки предпазители за носа и лицето и украса от конски косми, макар те вече да не се носят.

— Сега се използват по-различни.

— Да, беотийски шлемове, кожена или бронзова каска, отворена отпред, с хоризонтална ивица, която да предпазва бузите и основата на врата.

— Или фригийските, с украсата от петльови пера? Но какво отличава армията на Александър?

— В миналото хоплитите са били начело — обясни Теламон. — Двете армии се срещали, бутали и блъскали. Но ако носиш този щит, Касандра, как щеше да се движиш?

— Надясно.

— Защо?

— Защото лявата ми страна е защитена от щита и естествено търся прикритие под щита на воина отдясно.

— Добре! — Теламон свали щита. — Филип Македонски и Александър промениха всичко това, като добавиха три важни съставки: изненадата, страха и сарисата. Когато идваше в Миеза, Филип ни поучаваше. „Каква е ползата от тежкия шлем?“, викаше той. „Ако не виждате и не чувате, това не е никаква защита“. Същото се отнася и за щитовете, и за броните срещу дългите пики, затова Филип въведе сарисата. Сега — Теламон се изправи и издърпа и Касандра, — ти си македонски войник. Носиш малък щит на лявата си китка, но държиш и петметрово копие, изработено от дрян или бряст, с тежест в задната част. Колко ръце ще ти трябват?

— Две! За първата линия го разбирам. Но къде слагам това дълго копие, ако съм във втората?

— Върху рамото на мъжа отпред.

— Започвам да разбирам. Ако хиляди мъже с такива копия ги наведат…

— Точно така — съгласи се Теламон. — Достигаш неприятеля дълго преди той да е близо до теб. Все едно да вървиш срещу голям таралеж. Каква е ползата от късото ти копие тогава? От бронзовия щит или шлема? — Теламон си припомни собственото си вълнение, когато Клит ги тренираше. — Представяш ли си, Касандра, хиляди сариси, които приближават към теб, носени от опитни войници, които напредват бързо? Какво ще направиш?

— Ще хукна да бягам.

— Така постъпват и враговете на македонците. Но има още нещо. Филип осъзна значението на конницата. Използва пехота и конница, за да удари врага, да предизвика объркване и да направи пробив за фалангите си от копиеносци.

— А какво беше това с движението надясно? — Тя наклони глава встрани. — Знаеш ли, Теламоне, за пръв път те виждам развълнуван. Ти си войник в себе си, нали?

Теламон поклати глава.

— Не, не съм. Просто се възхищавам на ужасяващата красота, на зашеметяващия ужас, както и на смелостта и плама на бойците. Ела, ще ти покажа движението вдясно.

Те грабнаха наметките си и излязоха от палатката. Прахта вече се беше слегнала. Слънцето беше по-високо и студеният утринен бриз беше изчезнал. Попитаха войника на пост за посоката и тръгнаха през почти пустия лагер. Единствените останали тук бяха интендантите, робите, слугите, някой и друг болен или ранен войник и писарите от различните секретариати. В далечината се вдигаха облаци прах, чуваха се приглушените тръбни звуци и ревът на мъже, готвещи се за битка. Излязоха от лагера, заобиколиха жертвеника и се присъединиха към другите зрители на върха на нисък хълм, който гледаше към ветровитата равнина, избрана от Александър за маневрите. Дори Теламон затаи дъх, когато видя величествената гледка долу — цялата македонска армия в пълно бойно снаряжение, чиито дълги колони се простираха в далечината. Сега армията мълчеше. Всеки полк беше на мястото си. Теламон посочи Александър, възседнал Буцефал, величествен в пурпурната си наметка, сребристо пурпурна ризница и великолепен боен шлем. Царят галопираше по бойната линия. Той вдигна меча си и всички задрънчаха с оръжията си, смразяващ боен вик прозвуча като гръм, ужасяващ химн на бога на войната.

— Айналис! Айналис! Айналис!

След като завърши обиколката си, придружен от приятелите си, Александър бавно се върна. Прахта се слягаше.

— Така! — Теламон хвана Касандра за рамото. — Сърцето на македонската армия са хетайрите, пехотни и конни полкове.

— Виждам ги — каза Касандра. — Те са онези с пурпурните наметки и пояси около кръста.

— Това са македонците — обясни Теламон. — Те носят бронзови беотийски щитове. Можеш да ги различиш — ръбът над челото завива край ухото и минава през основата на врата. Това им позволява да виждат и чуват ясно. Военачалниците носят украса от бели конски гриви. Броните или ризниците им са умишлено изработени така, че да защитават мускулите на тялото. Подсилени са с колан и предпазители за раменете. Носят малки щитове и копие, меч отляво, понякога и кама отдясно.

— Ами различните покривки на седлата? — попита Касандра.

— Носят цвета на полка си. Пурпурно и жълто, червено и златно. Висшите военни обикновено носят кожа от някакво животно — леопард или пантера.

— Няма ли врагът да ги забележи в битката?

— Филип казваше същото — съгласи се Теламон. — Бронята му често беше очукана, покривката на седлото — от одеяло. Той беше смел, но не обичаше да го забелязват. — Теламон поклати глава. — Александър и близките му приятели са горди и искат не само да водят, но и да ги видят, че водят. Личната смелост е на мода.

— Ами другите ездачи? — Облаците прах бяха отнесени встрани. — Виж! Ето тези! — Касандра посочи към двете крила на армията, където сега се виждаха конници със странни шлемове. Някои бяха лековъоръжени с копия и щитове, други тежковъоръжени — раменете им бяха украсени с кожи на диви животни.

— Тракийският и тесалийският полк — обясни Теламон. — Съюзниците на Александър.

— Значи това са те — прошепна тихо Касандра. — Оцелелите от Тива говореха за диви зверове на коне.

— Боговете да са на помощ на онзи, който попадне в ръцете им — съгласи се Теламон. — Те са смели, но безмилостно жестоки. Говори се, че ядат човешко месо. — Той хвърли бърз поглед към Касандра. Тя се потеше и дишаше тежко — видът на армията пробуждаше спомените й. Той реши да продължи. — Кавалерията е разделена на ескадрони. Всеки се състои от двеста души, командир и тръбач. Четири ескадрона правят една бригада. Две бригади образуват полк.

Няколко полка правят фаланга. Основният ескадрон е „царският“, който винаги стои отдясно, на почетното място. Там сега стоят Птолемей и останалите. Те носят титлата „царски телохранители“ и са не повече от седем-осем души. Това са всъщност пълководците на Александър.

— Ами кавалерийските отряди отпред? Онези с леките щитове и копия?

— Това са „продроми“, разузнавачи. Те се разгръщат преди армията. Зависят от познаването на местността — затова Александър нае Критий и другите водачи. Разузнавачите са полезни в откритите пустини или широки равнини, но на непозната територия често се случва непредпазливи разузнавачи да вкарат армията си в засада.

Касандра посочи крайния десен фланг на армията, струпан около царския телохранител — множество стрелци с лъкове и прашки, леко въоръжени и тежковъоръжени пехотинци, които носеха украсени с пера шлемове.

— Ще видиш същото и отляво — обясни Теламон. — Там има и други наемници — критски стрелци, агриански^[1] пехотинци, стрелци с прашки. Всички наемници от бреговете на Вътрешното море се стекоха, примамени от обещанията на македонците за персийско злато. Но главната армия, македонският гръбнак, е в средата. Ела! — Теламон поведе Касандра по-нататък по хълма. Спряха и заразглеждаха гъстите редици пехотинци с изправени сариси.

— Но те са толкова леко въоръжени! — възкликна Касандра.

— Има два типа — обясни Теламон. — Първо — фалангистите — те носят само туника, ботуши и плоска шапка. Тяхното истинско оръжие е сарисата. От двете им страни са гвардейските полкове, онези, които носят фригийски шлемове с украса като петльов гребен.

— И различните цветове означават различни полкове?

— Точно така — усмихна се Теламон. — Началниците носят пера или конски косми на шлемовете си. Гвардейците носят брони, наколенници и шлемове. Задачата им е да защитават уязвимия фланг на фалангистите. Пехотата е разделена на отделни части.

Най-малката е колона от шестнадесет души, една рота включва тридесет и две колони, три роти правят батальон, два батальона — полк. Подобно на кавалерията всички те имат различни цветове, без да споменаваме за тръбачите — те се обучават на различните сигнали. Забележи как царските тръбачи винаги са близо до Александър. Всеки сигнал означава различна заповед — сложи оръжие, оръжие на рамо и други — това ще видим сега.

Навсякъде по бойната линия тръбачите засвириха. Всяка част ги чу и ги предаде назад. Теламон, който беше виждал това и друг път, почувства как сърцето му пропусна удар, а после заби бързо. Бойният строй започна да се разгръща. Кавалерията по фланговете сега се движеше напред, следвана от няколко пехотни полка, така че цялата формация придоби формата на волски рог. Конницата се струпа зад лековъоръжената пехота — наемници, стрелци с прашки и пехотинци. Но истинското чудо беше ядрото на армията — хетайрите и гвардейските полкове. Сякаш контролирани от огромна невидима ръка, те се престрояваха от гъсти редици до дълги колони, после се сближаваха и всяка част от пехотата се превръщаше в правоъгълник, заобиколен от стърчащи копия — четири на шестнадесет. Тръбите отново изсвирила и полковете заеха друг боен строй — малки фаланги или карета със страна от осем човека. Отново сигнал и фалангите се сближиха.

— Виждаш ли? — попита Теламон. — Поделенията и полковете се събират, за да образуват една голяма фаланга.

Отново прозвучаха тръби — дълъг, смразяващ кръвта сигнал. Македонският боен вик прокънтя във въздуха и накара птичките да излетят от дърветата. Фалангите бавно започнаха да се доближават. Предните редици свалиха сарисите с върха напред. Задните ги насочиха под ъгъл.

— Касандра! — каза Теламон. — Представи си, че си персийски конник или атински войник. Имаш пехотни полкове, които нападат фронтално; конни ескадрони, подкрепени от лека пехота и помощни части, които се насочват към фланговете ти. Не можеш да се биеш с нападателя отпред, защото сарисите му са три пъти по-дълги от копията ти. Опитваш се да ги отблъснеш с меча си, но това е трудно, защото си обграден от другарите си. Сарисите приближават…

Той млъкна. Фалангата ускори ход и тропотът на хиляди крака, обути в сандали породи свой собствен боен ритъм. Прозвуча дрезгав сигнал. Огромната фаланга в центъра се движеше по-бързо, докато кавалерията по фланговете се впусна в тръс. Теламон си представяше ужаса и страха на врага, застанал срещу подобен противник.

Касандра прекъсна размишленията му.

— Разбирам как става това тук, в равнините на Херонея или пред Тива. Но какво ще стане, ако са на речен бряг или сред местност от гористи хълмове?

— Аха! — поклати глава Теламон. — Ето тук се различават Филип и Александър.

Думите му бяха заглушени от звука на тръбите. Войската спря като един човек. Началниците на полковете изкрещяха, понесе се силен поздрав.

— Царят ги поздравява — обясни Теламон. — Но за да отговоря на въпроса ти, страхът и сарисата са могъщи оръжия. Пък и не забравяй най-големия талант на Александър — да изненадва.

Канеше се да продължи, когато чу викове зад себе си. Погледна през рамо. Аристандър, Антигона и Селена бързаха към тях, обградени от Хора, който носеше импровизирана носилка с труп върху нея. Теламон забърза към тях. Лицето на Антигона беше обляно в сълзи, а Селена приличаше на изпаднала в транс.

— Това е Аспазия — обясни Аристандър. — Откриха я мъртва в горите.