Нора Робъртс
Нощни сенки (8)

Осма глава

Дебора винаги се събуждаше бавно. Потапяше се дълбоко в съня и с лекота се изолираше от уличния шум. Докато спеше, изобщо не забелязваше воя на клаксоните и рева на моторите. Някъде се чуваха удари на метален чук по бетон, но тя само се прозя и се размърда. Спокойно би могла да проспи и ядрен взрив, ако се наложи.

Така че отвори очи не заради оглушителния шум, който идваше отвън. Събуди я прекрасният аромат на прясно смляно, горещо кафе.

Десет и половина, отбеляза лениво, като погледна бегло към часовника. Десет и половина! Подскочи в леглото и едва тогава осъзна, че бе сама.

Гейдж, помисли и притисна очи с пръсти. Дали пак бе поръчал закуска? Нещо като яйца по бенедиктински. Или белгийски вафлички. Ягоди и шампанско. Божичко, живота си давам за чаша чисто кафе и престояла поничка.

Стана и започна да търси халата си в купчината дрехи на пода. Най-отдолу забеляза смачкан черен парцал. Вдигна го и отново се отпусна на леглото.

Маската. Стисна я в ръка. Значи не е било сън. Било е истина. Той беше дошъл при нея през нощта и я беше любил. Бяха се сбъднали фантазиите и за двамата мъже, за които бе копняла. Очарователният бизнесмен и арогантният тайнствен непознат в черно. Двамата се оказаха един и същ човек, един и същ любовник и любим.

Простена тихо и зарови глава във възглавницата. Какво ще прави сега? Как, по дяволите, да се справи? И като жена, и като заместник областен прокурор.

Господи, колко го обичаше. И точно затова беше нарушила принципите си. А ако разкриеше неговата тайна, щеше да изневери на сърцето си.

Как можеше да го обича, без да го разбира?

Ала го обичаше и нямаше да се откаже от него.

Двамата трябваше да си поговорят. Спокойно и разумно. Само се молеше да намери сили и верните думи. Не беше достатъчно само да му каже, че не одобрява неговото поведение. Той го знаеше. Както и не бе достатъчно да каже, че се страхува за него. Това щеше да го подтикне да я щади и успокоява. Искаше да намери думите, които да го убедят, че пътят, по който бе поел, бе не само опасен, но и погрешен.

Дебора се приготви за труден разговор.

Изруга, защото точно в този момент телефонът иззвъня. Навлече си халата и се хвърли върху леглото, за да вдигне слушалката.

 

 

— Сестрата на Дебора… — В гласа на Сила прозвуча учудване и любопитство. — А вие как сте?

— Добре, благодаря — отвърна Гейдж. — Дебора още спи. Искате ли да я…

— Будна съм. — Дебора въздъхна и отметна разбърканата си коса от лицето. — Здравей, Сила.

— Здрасти.

— Довиждане, Сила. — Гейдж затвори.

За миг настъпи напрегната тишина.

— Аз… Изглежда се обадих в неподходящ момент.

— Не, тъкмо ставах. В Денвър не е ли малко раничко?

— За човек с три деца вече е минала половината от деня. Брайънт, излез навън с тази топка. Вън! Никакъв дрибъл в кухнята! Деб?

— Да?

— Извинявай. Исках да ти кажа, че Бойд провери онези имена. Помислих си, че ще искаш час по-скоро да научиш резултатите.

— Страхотно! — Дебора бързо взе химикалка и се приготви да записва.

— Оставям Бойд лично да те осветли. — В телефона нещо издрънча. — Не, остави, аз ще го вдигна. Кийнън, изплюй това нещо, не го лапай. Безобразие. Бойд, с какво си е омазал физиономията? — Някой се изкикоти и телефонната слушалка отново издрънча на кухненския плот. След малко се чу топуркане на отдалечаващи се детски крака.

— Деб?

— Моите поздравления, капитан Флечър.

— Мерси. Виждам, че Сила не е пропуснала да се изфука. А ти как си?

Дебора погледна към маската, която стискаше в ръка.

— Не зная. — Отърси се от лошото настроение и се усмихна. — А при вас, както чувам, всичко е нормално?

— При нас никога нищо не е нормално. Хей, Алисън, не позволявай на кучето да… — Отново се чу трясък, този път съпроводен от кучешки лай. — Е, вече е късно.

Ала на Дебора й се струваше съвсем нормално.

— Бойд, много ти благодаря, че си направил справката толкова бързо.

— Няма проблеми. Усетих, че бързаш.

— Така е.

— Всъщност, информацията не е много. Джордж П. Дръмънд бил водопроводчик. Имал собствена фирма…

— Бил? В минало време? — прекъсна го Дебора.

— Да, точно така. Починал преди три години. От естествена смърт. На осемдесет и две годишна възраст и няма никаква връзка нито със „Солар Корпорейшън“, нито с друга голяма фирма.

Тя затвори очи.

— А другият?

— Чарлз Р. Мейърс. Бил учител по физика и треньор на футболния отбор в гимназията. Починал преди пет години. И двамата са чисти като сълза.

— А „Солар Корпорейшън“?

— Засега нищо не успях да намеря за тази компания. Адресът, който си дала на Сила, просто не съществува.

— Трябваше да се досетя. Всеки път, когато реша, че съм попаднала на нещо, или следата се оказва фалшива, или нишката се прекъсва.

— Познато усещане. Пак ще потърся. Съжалявам, че не успях да ти помогна.

— Напротив.

— С двама покойници и един фалшив адрес? Не е много. Дебора, ние тук внимателно следим пресата. Тази история има ли нещо общо с твоя маскиран призрак?

Смачка на топка черното парче плат в ръката си.

— Неофициално казано, да.

— Предполагам, Сила вече те е помолила да се пазиш. И аз искам да кажа същото — внимавай, моля те. Нали обещаваш?

— Добре, ще внимавам.

— Ето, тя пак напира да каже нещо. — В слушалката се чу мърморене и тих смях. — Било свързано с мъжа, който вдигнал телефона ти. — Бойд отново се засмя и Дебора си представи как двамата се боричкат за слушалката.

— Исках само да разбера… — Сила беше задъхана. — Бойд, престани. Иди да нахраниш кучето или си намери някакво полезно занимание. Исках само да попитам — повтори тя, — чий беше онзи топъл и съблазнителен глас, който се обади преди малко?

— На един мъж.

— За това и сама се досетих. Няма ли си име?

— Има.

— Е, да не искаш да си играем на гатанки? Фил, Тони, Максимилиан?

— Гейдж — предаде се Дебора.

— Милионерът? Много интересно.

— Сила…

— Добре, разбрах. Ти си вече голяма жена. Разумна жена, със свой личен живот и аз нямам право да ти се бъркам. А той…

— Преди да си казала нещо излишно, искам да те предупредя, че още не съм пила кафе.

— Добре, тичай. Но после непременно се обади. И то веднага. Искам да ми разкажеш всички подробности.

— Веднага щом и аз ги науча. Пак ще се чуем.

— И гледай да не забравиш.

Дебора затвори и за миг остана неподвижна. Изглежда бе загазила и с двата крака. От Сила нищо не можеше да се скрие. Но първо кафето, заповяда си, като усети силния аромат, който идваше от кухнята.

Гейдж беше застанал пред печката бос и по джинси, с разкопчана до кръста риза. Не беше изненадана, че го намери там, ала много се изненада, когато видя какво прави.

— Ти готвиш? — обади се от вратата.

Той се обърна към нея. Заля го гореща вълна, когато я видя огряна от слънчева светлина, със сънени и невярващи очи.

— Здрасти. Извинявай за телефона. Исках да вдигна слушалката, за да не те събуди.

— Няма нищо, вече бях будна… — Смутена, извади от шкафчето над мивката купичка и си наля кафе. — Обади се сестра ми.

— Разбрах. — Постави ръце на раменете й и нежно ги спусна надолу към лактите й. Тя застина и Гейдж усети остра болка като пробождане с нож. — Сигурно предпочиташ да си тръгна?

— Не зная. — Отпи от кафето, без да се обръща към него. — Мисля, че трябва да поговорим. — Не можеше да се обърне и да го погледне в очите. — Какво правиш?

— Пържени филийки. В хладилника ти нямаше нищо, затова отскочих до магазина на ъгъла и купих някои неща.

Толкова е естествено, помисли Дебора. И толкова лесно.

— Откога си буден?

— От два или три часа.

Гейдж се върна при печката и тя чак тогава се обърна.

— Не си спал много.

Очите му се впиха в нейните. Опитва се да прикрие както болката, така и гнева си, помисли той. Но и двете са още тук.

— Нямам нужда от много сън. Поне напоследък. — Прибави две яйца в кипналото мляко. — Откакто прекарах почти една година, без да правя нищо друго, освен да спя. Сигурно затова се наспивам за четири часа.

— Това обяснява как успяваш да се справиш както с бизнеса си, така и… с другото.

— Дааа… — Гейдж продължи да бърка сместа, след което потопи в нея една филийка. — Освен това обмяната на веществата ми също се промени. — Пусна филийката в решетката за пържене и тя зацвърча. — Искаш ли да ти се извиня за снощи?

За миг остана безмълвна, след това отвори шкафа.

— Ще извадя чиниите.

Той се наруга наум.

— Чудесно. След няколко минути съм готов.

Седнаха до прозореца. Дебора нищо не каза, докато Гейдж се занимаваше със закуската. Нейното мълчание и нещастният й поглед го тревожеха много повече, отколкото ако бе започнала да крещи и да го обвинява.

— Твой ред е — тихо каза той.

Тя вдигна очи към него.

— Да, зная.

— Няма да ти се извинявам за това, че съм влюбен в теб. Или за това, че правихме любов. Онова, което се случи снощи, беше най-хубавото нещо в живота ми. — Изчака, като я наблюдаваше внимателно. — Не ми вярваш, нали?

— Не зная на какво да вярвам. И дали мога да ти вярвам. — Пръстите й се стегнаха около купичката. — Ти си ме лъгал, Гейдж. При това от самото начало.

— Да, така е. — Отчаяно искаше да протегне ръка и да я докосне. — Всъщност и за това няма смисъл да ти се извинявам. Ако беше възможно, щях да продължа да те лъжа.

Дебора се отдръпна от масата и обхвана тялото си с ръце.

— Знаеш ли как ме караш да се чувствам?

— Мисля, че да.

Тя измъчено поклати глава.

— Надали. Накара ме да се съмнявам в собствената си същност. Започнах да се влюбвам в теб, по-точно и в двама ви, и се срамувах от себе си. Сега вече разбирам колко съм била глупава и се чудя как не съм се досетила по-рано. Изпитвах абсолютно еднакви чувства към двама мъже — или поне си мислех, че са двама. Когато те гледах, мислех за него. Когато виждах него, мислех за теб. — Дебора притисна пръсти към устните си. Говореше прекалено бързо. — Онази нощ, в стаята на Сантяго — продължи тя, — когато се съвзех, а ти ме държеше на ръце, погледнах очите ти и си спомних първия път, когато те видях в балната зала на „Стюърт Палас“. Помислих, че полудявам.

— Не исках да те нараня, а само да те предпазя.

— От какво? — попита Дебора. — От самата мен, от теб? Всеки път, когато ме докосваше, аз… — Дъхът й секна, докато се бореше да запази самообладание. В края на краищата, проблемът си беше неин. Както и чувствата. — Не зная дали ще мога да ти простя, Гейдж. Или да ти имам доверие. Дори не съм сигурна дали ще мога да те обичам.

Той остана неподвижно на мястото си, знаеше, че ако опита да се приближи до нея, тя щеше да се отдръпне.

— Не съм виновен за това, което се случи. Както и не съм те искал, Дебора. Не исках някой, който да ме прави уязвим и заради когото бих могъл да направя грешка. — Замисли се за своята дарба. За своето проклятие. — Дори нямам право да те моля да ме приемеш такъв, какъвто съм.

— Това ли имаш предвид? — Тя извади маската от джоба си. — Да, наистина нямаш право да искаш от мен да го приема. Ала правиш точно това. Искаш да те обичам. И да си затворя очите за твоите нощни занимания. Посветила съм живота си на закона. Смяташ ли, че ще мълча, когато ти не се съобразяваш с него?

Очите му потъмняха.

— За малко не загубих живота си заради закона. В негово име загина партньорът ми. Така че никога не съм нарушавал, нито съм заобикалял закона.

— Гейдж, не бива да търсиш отмъщение. В това, което се е случило с теб, няма нищо лично.

— Как не, по дяволите! Беше изцяло лично. Независимо какво пише в твоите учебници по право, независимо от всички прецеденти и процедури, които си изучавала, винаги става въпрос за хора. За лични отношения. И ти много добре го знаеш. Усещаш го. Виждал съм те как работиш.

— Но винаги в рамките на закона — упорито повтори Дебора. — Гейдж, разбери — това, което правиш, е погрешно. Да не говорим колко е опасно. Откажи се.

Очите му бяха много тъмни. И много ясни.

— Няма да се откажа дори заради теб.

— Ами ако разкажа всичко на Мичъл, на полицейския комисар, на Фийлдс?

— Тогава ще си понеса последствията. Ала няма да спра.

— Защо? — Тръгна към него, стиснала маската в юмрука си. — Защо, да му се не види?

— Защото нямам избор. — Стана и здраво я сграбчи за раменете, след което я пусна и се извърна настрани. — Не мога да се променя. И не искам.

— Зная за Монтега. — Той отново се обърна към нея и тя забеляза болката в очите му. — Много съжалявам, Гейдж. Не можеш да си представиш колко съжалявам за това, което се е случило с теб. И с партньора ти. Заклевам ти се, че ще изправя Монтега на подсъдимата скамейка. Но отмъщението не може да бъде твоя цел в живота. И не бива.

— Онова, което се случи преди четири години, промени целия ми живот. Звучи банално, ала е самата истина. — Опря ръката си на стената и я погледна съсредоточено, но бързо я отдръпна назад и я прибра в джоба си. — Сигурно си прочела полицейския рапорт за онази нощ, когато убиха Джак?

— Да.

— Знаеш само фактите — промърмори той. — Ала не и истината. В рапорта пишеше ли, че го обичах? Че имаше прекрасна жена и чудесно хлапе, което караше червено колело с три колелета?

— О, Гейдж. — Очите й се напълниха със сълзи и протегна ръце към него.

Но той завъртя глава и се отдръпна.

— Пишеше ли, че бяхме посветили две години от живота си на този случай? Две години, за да пипнем един от онези мръсници с големите яхти, големите къщи и дебелите портфейли; онези, които печелят от продажба на наркотици на дребни дилъри, а те ги разпространяват по улиците, детските площадки и дискотеките. Две години, докато се внедрим в организацията; две напълно загубени години. Обаче го направихме, защото бяхме ченгета и вярвахме в силата на закона. — Здраво стисна с ръце облегалката на стола, а пръстите му се свиваха и отпускаха нервно. Дебора само стоеше и мълчаливо наблюдаваше как Гейдж си спомня миналото. — Джак беше решил да си вземе отпуск, когато всичко свърши. Не че смяташе да замине на почивка, а просто искаше да си поседи вкъщи. Да окоси тревата, да оправи кухненската мивка и да прекара малко време с Джени и детето. Ето какво ми каза той. А аз смятах да замина за Аруба. Джак нямаше големи планове. Той мечтаеше за съвсем обикновени, скромни неща. — Погледна през прозореца, ала не забеляза нито слънцето, нито уличното движение. Беше се върнал в миналото. — Слязохме от колата. Бяхме приготвили куфарче с белязани банкноти. Имахме солидни фалшиви самоличности, а колегите ни пазеха гърба. Какво можеше да се обърка? Всичко беше подготвено предварително. Трябваше да се срещнем с човека, който отговаряше за канала. И все пак имаше нещо. Усещах миризмата на водата и я чувах как се плиска в кея. Целият се бях изпотил, но не от горещината, а защото усещах, че нещо не е наред. Не послушах инстинкта си. И тогава Монтега… — Гейдж го виждаше съвсем ясно как стоеше в полумрака на пристанището, а в устата му проблясваше злато. „Мръсни ченгета“. — Уби Джак, преди да успея да си извадя оръжието. Бях замръзнал на място. Само за миг, само за един удар на сърцето, ала замръзнах. Тогава той ме улучи.

Дебора си спомни белезите на гърдите му и усети, че се задушава. Видял е как убиват партньора му. За един-единствен миг е видял собствената си смърт. Прониза я остра, разтърсваща болка.

— Недей. Няма смисъл да се връщаш назад към миналото. Нямало е как да спасиш Джак. Колкото и да си бил бърз, каквото и да беше направил, нямаше да го спасиш.

Гейдж отново я погледна.

— Така е. През онази нощ аз също умрях.

Кръвта й се смрази от начина, по който го каза — толкова равнодушно, толкова безстрастно.

— Не е така, ти си жив.

— В наши дни смъртта е почти технически термин. Формално погледнато, бях мъртъв. И част от мен напусна тялото ми. — Тя още повече пребледня, но той продължи да говори, защото Дебора трябваше да научи истината, и то от него. — Гледах ги как се опитват да ме спасят още там, на пристанището. След това и в операционната… Аз почти… почти се реех свободно. А после… Бях заловен в капана на тялото си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Отново се върнах в тялото си, ала не и към живота. — Вдигна ръце и ги разпери. Никога не се бе опитвал да обясни какво бе преживял и не беше сигурен дали ще успее. — Понякога чувах разни неща — гласове, класическата музика, която медицинската сестра пускаше на касетофона, женски плач. Усещах аромата на цветя. Но не можех да говоря. Нищо не виждах. И най-вече нищо не чувствах. — Отново отпусна ръце. — А и не исках. След това се върнах в съзнание. Тогава започнах да чувствам разни неща, при това прекалено остро.

Не можеше да си го представи, ала със сърцето си усещаше неговата болка и отчаяние.

— Няма да ти казвам, че разбирам какво си преживял. Никой не би могъл да го разбере. Но ме боли при мисълта, че за теб това още не е свършило.

Погледна я и видя как една сълза заблестя на бузата й.

— Когато те видях онази нощ в тясната уличка, животът ми се промени. Отново се почувствах безпомощен да предотвратя неизбежното и се влюбих. — Погледна маската, която тя стискаше в ръка. — И сега животът ми е в твоите ръце.

— Колко бих искала да зная кое е правилно и кое не.

Гейдж се приближи до нея и вдигна ръце към лицето й.

— Дай ми малко време. Само няколко дни.

— Не можеш да си представиш колко ми е трудно.

— Зная. — Държеше я здраво и не я пусна, когато тя се опита да се извърне настрани. — Нямам избор. Дебора, ако не свърша онова, което съм започнал, все едно, че преди четири години наистина съм умрял.

Тя понечи да възрази, ала в очите му прочете, че казва истината.

— Няма ли друг начин?

— За мен — не. Само няколко дни — повтори той. — И след това, ако чувстваш, че трябва да съобщиш всичко, което знаеш, на шефовете си, аз няма да възразя. И ще си понеса последствията.

Дебора затвори очи. Имаше нещо, което Гейдж не знаеше. Беше готова на всичко за него.

— Мичъл ми отпусна две седмици, за да разреша случая — безжизнено промълви тя. — Не мога да ти обещая повече.

Той разбираше какво й струва всичко това и се помоли наум да намери времето и мястото, за да я успокои.

— Обичам те.

Дебора отвори очи и се взря в неговите.

— Зная — прошепна и отпусна глава на гърдите му. Маската се изплъзна от пръстите й. — Зная, че ме обичаш. — Почувства ръцете му около тялото си, толкова сигурни, твърди и реални. Вдигна глава, за да посрещне устните му със своите топли и обещаващи устни, макар че в същото време в съзнанието й се вихреше истинска битка. Какво щеше да стане с тях? Уплашена, тя го прегърна още по-силно. — Защо животът ни не може да бъде по-прост? — прошепна. — Както е при всички останали, при нормалните хора?

Колко пъти сам си бе задавал същия въпрос.

— Извинявай.

— Не. — Дебора завъртя отрицателно глава и отстъпи назад. — Аз трябва да ти се извиня. Няма смисъл да стоим тук и да хленчим. — Изсумтя и избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Нищо, че не зная какво ще се случи с нас, поне зная какво трябва да направя. Отивам в службата. Може би ще успея да намеря някакъв изход. — Вдигна едната си вежда. — Защо се усмихваш?

— Защото си прекрасна. Съвършена и прекрасна. — Също както предишната вечер, провря ръка през колана на халата й. — Ела да се върнем в леглото. Тъкмо ще ти покажа какво имам предвид.

— Но вече е почти обяд — възрази тя, когато Гейдж се наведе и леко я захапа по ухото. — Имам работа.

— Сигурна ли си?

Очите й се затвориха лениво. Олюля се и се притисна към него.

— Ах… да. — Отдръпна се с протегнати напред длани. — Да, наистина трябва да работя. Не разполагам с много време. Същото се отнася и за теб.

— Добре. — Отново се усмихна, като забеляза леката обида от това, че се съгласи прекалено лесно. Може би, с малко повече късмет, можеше да й предложи нещо простичко, като при нормалните хора. — Ала само при едно условие.

— Какво?

— Довечера трябва да присъствам на благотворително тържество. Ще има вечеря, малък концерт, танци. В „Парксайд“.

— В „Парксайд“? — Представи си старинния луксозен хотел с изглед към градския парк. — Да нямаш предвид летния бал?

— Да. Смятах да се измъкна, но сега си промених решението. Нали ще дойдеш с мен?

Дебора отново повдигна едната си вежда.

— Каниш ме чак по обяд на най-голямото и бляскаво събитие в града… Което започва само след осем часа? И то точно когато трябва да отида на работа и няма да успея да си запазя час при фризьор, нито имам време да си купя подходяща рокля?

— И по халат не изглеждаш зле. Имаш предостатъчно време. За осем часа тъкмо ще успееш — допълни той, след като се замисли.

Тя въздъхна дълбоко.

— В колко ще дойдеш да ме вземеш?

 

 

В седем часа Дебора влезе под душа. Съмняваше се, че това ще облекчи пулсиращата болка в главата й, а вече беше изпила позволеното количество аспирин за деня. Беше прекарала шест часа пред компютъра и с телефонната слушалка, залепена на ухото, ала резултатите бяха минимални.

Всяко име, което проверяваше, се оказваше име на отдавна починал човек. Всеки адрес я отвеждаше в задънена улица, а всяка корпорация — към лабиринт от други малки и големи фирми.

Както бе отбелязал Гейдж, единствената свързваща нишка бе голямото разочарование.

Повече от всякога искаше да разкрие истината. Вече не беше само въпрос на правосъдие. Имаше лични сметки. Прекрасно разбираше, че това се отразява на нейната обективност, но нищо не можеше да направи. Преди да разреши този случай, двамата с Гейдж не можеха да мислят за никакво бъдеще.

Може би наистина нямаме бъдеще, помисли, докато се увиваше в хавлията. Бяха се събрали като светкавица и гръмотевица. Ала всички бури рано или късно отминаваха. Тя знаеше, че една трайна връзка се крепи на много по-сериозни неща от страстта. Ето, родителите й изпитваха страст един към друг, но не се разбираха. Беше необходимо нещо повече от любов. Родителите й се обичаха, ала не бяха щастливи.

Доверие. Когато липсва доверие, любовта и страстта избледняват и си отиват.

Много искаше да има доверие на Гейдж. И му вярваше. За разлика от него. Изглежда той имаше някаква информация за случая, от който и двамата се интересуваха. Вместо да я сподели, Гейдж я криеше от нея, твърдо убеден, че само неговият метод бе правилен.

Въздъхна и започна да си подсушава косата. Нали и тя беше сигурна, че по-добре от него знае какво трябва да се направи?

Щом не можеха да се разберат по един толкова съществен въпрос, за каква любов ставаше дума?

Но вече се бе съгласила да излезе с него тази вечер. И не защото непременно държеше да отиде на приказния бал на годината. Ако я беше поканил на хотдог и боулинг, пак щеше да приеме. Защото не искаше да го обиди. А ако трябваше да си признае честно, защото искаше да бъдат заедно.

Дебора реши, че може да си подари тази вечер и внимателно започна да нанася туш на миглите си. И когато балът свършеше, също като Пепеляшка тя щеше да бъде принудена да се изправи очи в очи пред действителността.

Бързо отиде в спалнята. На леглото беше оставила роклята, която си беше купила само преди час. Съдба, каза си и погали мекия плат. Нали той беше казал, че я харесва в синьо. Когато нахлу в магазина като обезумяла от страх да не закъснее, роклята беше там и я очакваше. Приличаше на жив водопад от наситено кралскосиньо със сребристи пайети. Веднага й прилепна като ръкавица — от високата яка до широката пола, която стигаше до глезените.

Дебора премигна смутено, когато погледна етикета с цената и изскърца със зъби. Беше хвърлила на вятъра не само цялата си сдържаност, но и заплатата за един месец.

Сега обаче, докато се оглеждаше в огледалото, вече не съжаляваше. Обеците с планински кристал идеално подхождаха на тоалета. Беше сресала косата си нагоре и назад, така че раменете й бяха открити. Завъртя се пред огледалото. А също и гърба.

Точно си слагаше обувките, когато Гейдж почука на вратата. Когато тя отвори, усмивката му угасна. Устните й се извиха в доволна усмивка, когато забеляза в очите му пламъка на истинско и изгарящо желание. Бавно, много бавно се завъртя пред него.

— Какво ще кажеш?

Той установи, че ако диша много бавно, ще успее да си поеме дъх.

— Добре че не ти оставих повече време да се приготвиш.

— Защо?

— Защото нямаше да оцелея, ако беше още по-красива.

Дебора вдигна гордо брадичка.

— Покажи ми колко съм хубава.

Страхуваше се да я докосне. Много нежно постави ръце на раменете й и наведе устни към нейните. Ала след като усети вкуса й, почувства нещо като електрически удар, пръстите му веднага изтръпнаха, а устата му стана ненаситна. Промърмори нещо неразбираемо и се отмести, за да захлопне вратата зад гърба си.

— О, не. — Съвсем останала без дъх, тя усети, че й премалява и се облегна на вратата на спалнята. Но беше непреклонна. — След като съм дала толкова пари за тази рокля, държа да я покажа пред обществото.

— Практична, както винаги. — Целуна я още веднъж. — Спокойно можем да закъснеем малко.

Дебора му се усмихна.

— Или да се върнем по-рано.

 

 

Когато пристигнаха, в балната зала вече се бяха събрали всички влиятелни и богати граждани на Урбана. Докато отпиваше от шампанското и похапваше от ордьоврите, Дебора внимателно разглеждаше масите и сервитьорите.

Забеляза губернатора на щата, щастливо хванал под ръка известна актриса; магнат от издателския бизнес, който целуваше по бузата оперна звезда; кметът, който се усмихваше любезно и разменяше шеги с автор на бестселъри.

— Това ли е твоето общество? — тихо попита Дебора.

— Да, познавам някои от тях — отвърна Гейдж и докосна чашата й със своята.

— Ммм, а това там не е ли Тарингтън? — кимна към млад сериозен мъж. — Мислиш ли, че има шанс да спечели в дебатите?

— Той има какво да каже на хората — обясни Гейдж. — Понякога е малко нетактичен, но има собствено мнение. От друга страна, доста трябва да се потруди, за да спечели недостигащите четиридесет гласа.

— Гейдж. — Пред масата спря Арло Стюърт и постави ръка на рамото му. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам, че дойде.

— За нищо на света не бих пропуснал твоя бал. — Арло беше висок загорял мъж с шлем от чупливи побелели коси и ясни зелени очи. Вдигна тост със скоча си. — Станало е много красиво. Не бях идвал, откакто реши да подновиш обстановката.

— И на мен ми харесва.

Дебора се досети, че говорят за хотела. И че хотелът беше собственост на Гейдж. Вдигна поглед към тежките кристални полилеи. Веднага трябваше да се досети.

— Приятно ми е, че конкуренцията притежава класа. — Погледът му се насочи към Дебора. — Като си говорим за класа, струва ми се, че ви познавам отнякъде. Не си мислете, че го казвам само като комплимент — прекалено съм стар, за да флиртувам с млади момичета.

— Запознайте се. Арло Стюърт, Дебора О’Роарк.

Той пое ръката й и силно я стисна.

— О’Роарк… О’Роарк. — Очите му бяха дружелюбни, ала в същото време и лукави. — Вие сте юрист, нали? Прокурорът, който заши як шамар на онова дребно влечуго, Слейгърман. На живо сте много по-хубава, отколкото на снимка. Във вестника не са успели да предадат и частица от вашата красота.

— Господин Стюърт, моля ви.

— Кметът много ви хвали. Говори само хубави неща за вас. Предлагам след малко да потанцуваме и да ми разкажете за нашия общ приятел Немезис.

Ръката й леко трепна, но погледът й остана все така спокоен.

— Няма много за разказване.

— Ала не и според нашите любими журналисти. Естествено, Уизнър е истинско магаре. — Нямаше как да задържи повече ръката й и я пусна. — Гейдж, къде се запозна с нашата прекрасна и талантлива прокурорка? Изглежда, за разлика от мен, знаеш кои места си заслужава да посещаваш.

— Запознахме се в твоя хотел — спокойно отвърна Гейдж. — На приема за подкрепа на кампанията на кмета.

Стюърт сърдечно се разсмя.

— Е, това вече трябва да ме отучи да тичам напред-назад с изплезен език и да събирам гласове за Фийлдс. Нали няма да забравите за танца?

— Няма — обеща тя, доволна, че най-после успя да измъкне изтръпналите си пръсти от силната му хватка.

Когато той се отдалечи достатъчно, Дебора разтърка ръката си и попита:

— Винаги ли е толкова пращящ от енергия?

— Винаги. — Гейдж взе ръката й и я целуна. — Има ли нещо счупено?

— Не, не мисля. — Доволна, че ръката й бе уютно разположена в неговата, тя се огледа из залата. Разкошни палми, музикален фонтан, огледални тавани. — Твой ли е хотелът?

— Аха. Харесва ли ти?

— Не е лош. — Вдигна равнодушно рамене, когато забеляза усмивката му. — Не е ли редно да обиколиш гостите и да ги поздравиш?

— Редно е. — Гейдж докосна устните й със своите.

— Ако продължаваш да ме гледаш така…

— Хайде, довърши си изречението.

Дебора въздъхна дълбоко и неравномерно.

— Мисля, че е крайно време да си напудря носа.

Още преди да стигне средата на залата, тя се натъкна на кмета.

— Дебора, само за момент.

— Какво има?

Прегърна я през кръста и, широко усмихнат като истински политик, ловко я преведе към високия портал.

— Мисля, че трябва да се видим насаме.

Тя се огледа и забеляза, че Джери беше тръгнал в тяхна посока. Спря, когато Фийлдс му направи отрицателен знак, погледна я извинително и отново се смеси с гостите.

— Какъв изискан прием — започна Дебора, достатъчно опитна, за да забележи, че кметът предпочита сам да започне разговора.

— Не очаквах да те видя тук. — Издърпа я от вратата към една ниша с цветя в огромни кашпи и телефон автомат. — Всъщност няма нищо чудно, след като напоследък името ти толкова често се появява заедно с това на Гътри.

— Да, срещам се с Гейдж — хладно потвърди тя, — ако това имате предвид. Отношенията ни са изцяло лични. — Беше й писнало да играе политически игри. — Затова ли искахте да поговорим, господин кмете? За моя светски живот?

— Само доколкото засяга професионалния ти. Разтревожен съм и дори разочарован, защото разбрах, че въпреки моето желание, ти продължаваш да се занимаваш с онзи случай.

— Вашето желание ли? — попита Дебора. — Или желанието на господин Гътри?

— Уважавам неговата гледна точка и съм съгласен с нея. — В очите му проблесна гняв, нещо, което той рядко си позволяваше извън стените на своята канцелария. — Честно да ти кажа, възмутен съм от твоите изпълнения. Отличната ти репутация в съдебната зала не оправдава безразсъдното ти поведение извън нея.

— Безразсъдно поведение? Повярвайте ми, господин Фийлдс, още не съм започнала да се държа безразсъдно. А с това дело се занимавам, защото ми е възложено от прекия ми началник, областният прокурор. Аз го започнах и смятам да го завърша. След като се предполага, че ние с вас сме от една и съща страна на закона, трябва да сте доволен, че прокуратурата се отнася толкова сериозно към случая. При това твърдо сме решили да изправим пред съда наркотрафикантите и да открием Монтега, известен убиец на полицаи, и да го предадем на правосъдните органи.

— Само не ми обяснявай от коя страна на закона съм аз. — На път окончателно да загуби самоконтрол, Фийлдс размаха пръст. — Посветил съм живота си на този град, още когато не си могла сама да си завържеш връзките на обувките. Не вярвам, че искаш да си спечелиш враг в мое лице, млада госпожице. Аз управлявам Урбана и ще го правя и занапред. Млади и прекалено съвестни прокурори с лопата да ги ринеш.

— С уволнение ли ме заплашвате?

— Само те предупреждавам. — Направи явно усилие, за да възвърне самообладанието си. — Или ще работиш със системата, или срещу нея.

— Зная. — Тя здраво вкопчи пръсти в официалната си чантичка.

— Възхищавам ти се, Дебора — добави той, вече по-спокойно. — Но въпреки големия ти ентусиазъм, липсва ти опит, а случай като този изисква по-опитни ръце и ум.

Тя обаче не отстъпи.

— Мичъл ми даде още две седмици.

— Разбрах. През това време се постарай да се занимаваш главно със справки и бумащина. — Очите му още горяха гневно, ала покровителствено постави ръка на лакътя й. — А тази вечер можеш да се позабавляваш. Храната тук е отлична.

Кметът си тръгна, а Дебора остана за миг в нишата, кипяща от безмълвна ярост. След като се поуспокои, отиде в дамската тоалетна. Там вече се отпусна. Прелетя като ураган покрай двата високи фикуса и влезе в стаята за гримиране с розови столове и миниатюрни зелени тоалетки. Все още бясна, хвърли чантичката си на една масичка и се отпусна в креслото. Впери погледа в овалното огледало.

Значи кметът не е доволен, помисли тя. Бил разочарован. И разтревожен! Грабна червилото и се съсредоточи в линията на устните си. Всъщност, реши, побеснял е от яд и плюе отрова, защото не се подчиних на заповедта му.

Нима си въобразява, че съществува само един начин да се оправят нещата? Или само един път? Защо, по дяволите, да не предприемеш нещо по-различно, ако, в края на краищата, постигнеш същата цел? Особено когато някой може да те изпревари.

Хвърли червилото в чантата си и извади пудриерата. Погледна в огледалото и видя отражението на очите си.

Какви бяха тези разсъждения? Само преди двайсет и четири часа беше убедена, че има само един начин и само един път. Не одобряваше методите на кмета, но не можеше да не се възхити на неговата праволинейност.

Ами сега? Отпусна глава на тоалетката. А сега просто не знаеше какво иска. Нима не се отклоняваше от системата, в която толкова вярваше. Нима не бе допуснала чувствата й, нейните лични чувства към Гейдж, да се намесят в професионалната етика?

Или всичко се свеждаше само до противопоставянето между добро и зло, правилно и неправилно, а тя не знаеше кое какво е? Как да продължи да изпълнява длъжността си на прокурор, след като няма ясна представа кое е добро?

Крайно време бе да се обърне към собствената си съвест и да си отговори на въпроса няма ли да е по-добре за всички, ако се оттегли от случая.

И докато Дебора разглеждаше отражението си в огледалото и се опитваше да избистри своите житейски ценности, осветлението в дамската тоалетна внезапно угасна.