Нора Робъртс
Нощни сенки (7)

Седма глава

Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание и Дебора реши да изчака тяхното решение в кабинета си. Започна да проверява „свързващите нишки“, по думите на Гейдж. Собственик на антикварния магазин „Безвремие“ беше компанията „Импорт Инкорпорейтид“, регистрирана на незастроен парцел в центъра на града. След като сградата бе взривена, тя не си бе потърсила правата върху застраховката, а управителят на магазина беше изчезнал. Полицията още не бе установила самоличността на човека, когото Парино бе нарекъл „Мишока“.

Като се поразрови още малко, стигна до „Трайъл Корпорейшън“, фирма със седалище във Филаделфия. Обади се на посочения там телефон и механичен глас обяви, че линията е прекъсната. Тогава поръча да я свържат с прокуратурата във Филаделфия и докато чакаше, въведе в компютъра всички данни, с които разполагаше до този момент.

След два часа вече имаше доста дълъг списък от имена, адреси и номера на социални осигуровки. Усети, че започва да я боли глава.

Тъкмо протягаше ръка, за да се обади на следващия номер, когато телефонът сам започна да звъни.

— Дебора О’Роарк на телефона.

— Същата, чието име непрекъснато се спряга във вестниците?

— Сила. — Позна гласа на сестра си и болката я отпусна. — Как си?

— Тревожа се за теб.

— Измисли нещо по-оригинално. — Дебора разкърши рамене, за да отпусне стегнатите си мускули и се облегна назад. В слушалката се чуваше стържещият звук на някакво музикално парче. Сила явно се обаждаше от радиото, където работеше. — Как е Бойд?

— За теб е капитан Флечър.

— Капитан ли? Откога?

— От вчера. — В гласа на сестра й звучеше искрена гордост и задоволство. — Порасна ми работата, откакто разбрах, че спя с капитан от полицията.

— Кажи му, че се гордея с него.

— Непременно. Всички се гордеем. А сега…

— Как са децата? — Много преди да си вземе с отличие държавния изпит в юридическия факултет, Дебора се бе научила как да избягва неудобните въпроси.

— Не е тактично да питаш една майка как са децата през лятната ваканция. Няма нито начално училище, нито детска градина и те ни превъзхождат по численост — мен и горкото ченге. Така че сме три на две в тяхна полза. — Сила се засмя щастливо и с обич. — И тримата членове на бандата на демоните — разрушители са в добра форма. Миналата седмица Алисън се изяви като питчър в бейзболния отбор на училището, младша възраст. Дори се сби с питчъра на противника.

— Говориш така, като че ли онзи е бил някой жалък слабак.

— Аха. А Алисън винаги е била отвратителна драка. Наложи се лично да се намеся, за да го пусне. Чакай да си помисля какво още имаше… Брайънт си изби един зъб, докато караше ролери. След което, като истински малък капиталист, успя да го продаде за петдесет цента на момчето на съседите. А Кийнън ги глътна.

— Какво е глътнал?

— Петдесетте цента. Пет монети по десет цента. Нали знаеш, че най-малкото ми дете е всеядно. С Бойд смятаме да си прекараме пряка линия с „Бърза помощ“. А сега, хайде да си поговорим за теб.

— Аз съм добре. Какво ново в радио КИП?

— Същия хаос, както у дома. Пълен кошмар. С удоволствие бих заминала за Китай. — Сила добре познаваше номерата на сестра си и отново попита, този път малко по-настойчиво: — Дебора, искам да разбера какво правиш.

— Работя. В момента чакам съдебните заседатели да се произнесат по едно дело. Непременно ще спечеля. — Погледна часовника и пресметна колко време заседаваха. — Или поне се надявам.

Понякога, реши наум Сила, просто се налага да говориш направо.

— Откога ходиш на срещи с маскирани мъже?

Не мога да се измъквам безкрай, със съжаление си помисли Дебора.

— Стига, Сила. Не бива да вярваш на всичко, което пише във вестниците.

— Така е. Както и на всичко, което чуваш по радиото. Въпреки че вчера на всеки час по новините имаше съобщения за последните ти изяви. Дори да не си бях направила труда да прегледам вестниците от Урбана, нямаше как да не чуя целия шум, който се вдигна. Момиченце, започна да се появяваш в националните новини и аз държа да разбера какво става. Затова ти се обаждам.

Най-лесно можеш да избегнеш прекия отговор, като подхвърлиш част от истината.

— Онзи тип, Немезис, е голям досадник. Пресата направо го боготвори. Дори тази сутрин видях в един магазин тениски с неговия портрет.

— Търговците винаги реагират бързо. — Сила обаче нямаше намерение да се предава лесно. Държеше да получи отговор на въпроса, който я интересуваше. — Дебора, работя в радиото достатъчно време, за да се науча да чета по гласовете на хората. Особено когато става дума за по-малката ми сестричка. Какво има между вас двамата?

— Нищо. — О, колко би искала да е вярно. — Просто се натъкнах на него няколко пъти, докато се занимавах с едно разследване. Пресата преувеличава.

— Забелязах, сладка моя Деб.

— О, моля те, престани.

— Добре. Поне искам да ми отговориш защо се захващаш с толкова опасни случаи. И защо трябва да научавам от вестниците, че някакъв психопат е опрял нож до гърлото на сестра ми.

— Преувеличават.

— Значи никой не е допирал нож до гърлото ти?

Дебора прецени, че колкото и да увърта, накрая Сила щеше измъкне от нея цялата истина.

— Не беше толкова драматично, колкото изглежда отстрани. Освен това нали не ме рани?

— Нож до гърлото — промърмори Сила. — И взривяващи се сгради. По дяволите, Деб, вие там нямате ли си полиция?

— Нали ти обясних — провеждах малко лично разследване и отидох да проверя какво става. Не започвай отново — бързо помоли сестра си. — Сила, знаеш ли колко е досадно непрекъснато да трябва да се оправдаваш и да повтаряш, че знаеш какво правиш и сам можеш да се грижиш за себе си?

Сила въздъхна дълбоко.

— Зная. Не мога да не се тревожа за теб, Дебора. Дори само защото си на триста километра разстояние. Минаха години, докато приема онова, което се случи с мама и татко. Ако те загубя, няма да го преживея.

— Нищо няма да ми се случи. В момента най-опасното нещо пред мен е собственият ми компютър.

— Добре, добре. — Сила добре знаеше, че нищо няма да постигне, ако продължи да спори със сестра си. А и каквото и да й обещаеше Дебора, тя щеше да продължи да се тревожи. — Слушай, освен това те видях на снимка с някакъв милионер. Време е да си направя албум с изрезки от вестниците за твоите похождения. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

В гърлото й машинално заседна едно решително „не“.

— Не зная — честно призна Дебора. — В момента съм малко объркана и още не съм решила какво да правя.

— А има ли какво да се решава?

— Да. — Отново я заболя главата. Бръкна в чекмеджето и напипа опаковка аспирин. — Във връзка с едно-две неща — промърмори, като си мислеше за Гейдж и Немезис. Тук дори Сила не можеше да й помогне. Но имаше и друго. — Сила, след като си омъжена за капитан от полицията, защо не използваш връзките си и не го накараш да ми направи една услуга?

— Добре. Винаги мога да го заплаша, че повече няма да му готвя. На секундата ще направи всичко, което поискам.

Дебора се засмя и взе една разпечатка.

— Помоли го да направи справка за няколко имена. Например Джордж П. Дръмънд и Чарлз Р. Мейърс, и двамата с адресна регистрация в Денвър. — Продиктува имената буква по буква, а след това и номерата на социалните им осигуровки. — Записа ли?

— Ъхъ — промърмори Сила.

— Освен това има и една фирма — „Солар Корпорейшън“, също регистрирана в Денвър. Дръмънд и Мейърс са членове на нейния управителен съвет. Ако Бойд се съгласи да ги провери в компютрите на полицията, ще ми спести доста бюрократични разправии.

— Веднага започвам да го шантажирам с ирландската яхния.

— Е, тогава няма как да откаже.

— Деб, нали обещаваш да се пазиш?

— Обещавам. Прегърни бандата от мое име. Мъчно ми е за теб. И за останалите. — В същия момент Мич надникна през вратата и й направи знак. — Трябва да тръгвам, Сила. Съдебните заседатели са готови с решението.

 

 

В тайно подземие на замъка си, в звукоизолирана, подобна на пещера стая, Гейдж проверяваше информацията в своята компютърна система. Имаше неща, които не можеше да върши в кабинета си. Предпочиташе да се занимава с тях тайно. Пъхнал ръце в джобовете на джинсите си, той внимателно наблюдаваше мониторите. Пред очите му преминаваха колони от имена и цифри.

На единия екран видя данните, които Дебора току-що въведе в служебния си компютър в другия край на града. Напредваше. Наистина бавно, ала въпреки това Гейдж беше разтревожен. След като той можеше да я проследи, значи можеха да го направят и други.

С напрегнат поглед и сериозно изражение бързо преминаваше от компютър на компютър. Непременно трябваше да открие връзката. След това спокойно и методично щеше да установи името на мъжа, отговорен за смъртта на Джак. Ако успееше да изпревари Дебора, тя щеше да е в безопасност.

Компютрите предлагаха едно решение. А можеше да потърси и друго. Реши да ги остави сами да поработят и натисна едно копче. На извитата в полукръг отсрещна стена бавно се плъзна огромен екран. Гейдж застана до него и внимателно започна да разучава подробната карта на Урбана.

Натисна клавишите на една от клавиатурите и на картата светнаха разноцветни светлини. Всяка една от тях означаваше сделка с наркотици — някои от тези сделки дори не бяха известни в полицейското управление на Урбана.

Проблеснаха светлини в Ийст Енд, после в Уест Енд и накрая — в луксозния квартал извън града. На пръв поглед не се забелязваше никаква закономерност. Но тя съществуваше, оставаше само да я открие.

Докато разглеждаше картата, в погледа му внезапно се появи топлота, когато забеляза една определена сграда. Квартирата на Дебора. Дали се бе прибрала? И беше ли на сигурно място в дома си? Сигурно си бе сложила синия халат и се бе надвесила над папките, като между другото слушаше новините по телевизията.

Дали мислеше за него?

Гейдж си разтри лицето. Франк беше прав. Ставаше досаден със своята загриженост. А какво да прави? Всичките му опити да я отстрани от разследването бяха пропаднали. Дебора беше голям инат и упорито отказваше да го послуша.

Усмихна се. Не беше предполагал, че някога отново ще се влюби. Колко неразумно, мрачно помисли той, да попадна на толкова добросъвестна служителка на закона. Никога нямаше да отстъпи и сантиметър от позициите си. Гейдж прекрасно го осъзнаваше. Същото се отнасяше и за него. Ала въпреки че упражняваше пълен контрол над тялото и съзнанието си, нямаше никаква власт над сърцето си.

Не беше само заради красотата й. Въпреки че от малък бе свикнал да се възхищава и да цени красивото, дори само заради това, че съществуваше. След като излезе от комата, той намираше известна утеха в това, да се заобикаля с красота. Обичаше разнообразието от цветове и форми, тъй като бе прекарал толкова време сред равномерна и скучна сивота.

Не беше и заради ума й. Въпреки че уважаваше интелигентността. И като ченге, и като бизнесмен бе разбрал, че няма по-мощно и опасно оръжие от острия ум.

В Дебора го привличаше нещо друго — нещо, което не можеше да определи с думи и което беше много по-важно от външността или от ума й. Чувстваше се като неин пленник, неин и на съдбата си. И не знаеше как да се справи и с двете.

Знаеше само, че първо трябва да намери ключа на загадката, да установи името на онзи човек и да потърси справедливо възмездие. Чак когато това свърши — и за двамата — можеха да мислят за някакво бъдеще.

Застави се да престане да мисли за нея и продължи да работи, приведен над екраните на компютрите.

 

 

Натоварена с кутия пица, бутилка „Ламбруско“ и тежкото куфарче с материалите, Дебора слезе от асансьора, като се опитваше да запази равновесие. Не беше сигурна дали ще успее да извади ключа от джоба си и погледна отчаяно вратата на апартамента. Над звънеца беше завързана панделка с ярък надпис: „Честито, Дебора“.

Това може да е само госпожа Грийнбаум, помисли и се усмихна. В същия момента вратата на съседката се отвори.

— Гледах те по новините в шест. Направо разказа играта на онзи мазен дребен пор. — Госпожа Грийнбаум подръпна радостно бието на боядисаната си тениска. — Как си сега?

— Добре. Дори много добре. Какво ще кажете да отпразнуваме успешния финал на делото с парче тържествена пица?

— Изобщо няма да се съпротивлявам. — Госпожа Грийнбаум остави вратата да се захлопне зад гърба й и излезе в коридора, както си беше боса. — Забеляза ли, че климатичната инсталация пак отиде на кино?

— Да, още в асансьора. Имам чувството, че плувам в собствен сос.

— Този път предлагам да мобилизираме и останалите наематели. — Многозначително изгледа Дебора. — Всички ще се навият, особено ако ни поведе някой умен и опитен юрист, който добре си служи с езика.

— Вече си имаме лидер във ваше лице — отбеляза Дебора и премести виното в другата си ръка. — Ако хазаинът не държи климатика включен по двайсет и четири часа дневно, лично ще отида да се скарам с него — продължи да рови из джобовете си. — Божичко, къде са ми ключовете?

— Нали ми остави резервен ключ? Сега ще ти го дам. — Госпожа Грийнбаум извади от джоба на размъкнатите си джинси тежък ключодържател. — Ето, можем да влизаме.

— Мерси. — Дебора остави кутията с пицата на масата. — Само да донеса прибори и чинии.

Лил повдигна капака на кутията и одобрително се усмихна, когато видя, че пицата беше претрупана с всевъзможни вкуснотии.

— Знаеш ли, в петък вечер едно хубаво момиче като теб би трябвало да празнува с някое добро момче, а не с бабичка като мен.

— Каква бабичка? — извика от кухнята Дебора, която не беше чула цялото изречение, и Лил се засмя.

— Добре, нека да е „жена, малко над средната възраст“. А какво стана с онова сочно парче, Гейдж Гътри?

— Не мога да си го представя да яде пица и да пие евтино вино. — Дебора се върна с бутилката, две чаши, чинии за еднократна употреба и салфетки, пъхнати под мишница. — Той е от онези, които предпочитат черния хайвер.

— В това има ли нещо лошо?

— Не. — Дебора се намръщи. — Не, няма нищо лошо, но в момента ми се яде пица. А после пак трябва да поработя.

— Скъпа, никога ли не си почиваш?

— Имам срок — обясни Дебора и усети, че това още повече я притесняваше. Наля вино в чашите и подаде едната на приятелката си. — За правосъдието — каза, — а това е най-красивата жена, която познавам.

Както си седяха, похапваха от пицата и си приказваха, на вратата се почука. Дебора облиза соса от пръстите си и отиде да отвори. Пред нея се изправи огромна кошница с червени рози, която сякаш се движеше сама.

— Пратка за Дебора О’Роарк. Мадам, къде да оставя цветята?

— О, да… Ето тук. — Вдигна се на пръсти, за да види куриера зад пищните цветове. — Оставете ги на малката масичка, ако обичате. — Докато подписваше квитанцията, забеляза, че цветята покриха цялата повърхност на масичката. — Много ви благодаря — каза на момчето и извади от портмонето си дребни монети за бакшиш.

— Е, и? — попита я Лил, когато двете отново останаха сами. — От кого са?

Въпреки, че вече се досещаше за отговора, Дебора извади картичката.

„Прекрасно се справихте, госпожо прокурор.“

Гейдж

Не успя да скрие радостта си и на устните й грейна радостна усмивка.

— От Гейдж.

— Този човек знае какво, как и кога трябва да се направи. — Очите на Лил проблеснаха зад дебелите стъкла на очилата. На този свят най-много ценеше романтичните отношения — естествено, след протестните шествия. — Тук има поне пет дузини рози.

— Толкова са красиви… — Дебора прибра картичката в джоба на халата си. — Сигурно трябва да му се обадя и да благодаря.

— Най-малкото. — Лил отхапа от пицата. — Защо не го направиш още сега, докато не си забравила? — А и когато тя можеше да чуе разговора.

Дебора се поколеба как да постъпи. Цветята ухаеха божествено. Не, помисли тя и поклати глава. Ако му се обадя сега, когато съм се размекнала, мога да кажа или да направя нещо, за което после ще съжалявам.

— После — реши накрая. — Ще му се обадя по-късно.

— Нарочно отлагаш решаването на проблема — забеляза Лил с пълна уста.

— Така е. — Без да се срамува да го признае, Дебора отново седна на масата. Известно време се храни мълчаливо, след това взе чашата си и отпи. — Госпожо Грийнбаум — започна, като се намръщи замислено, — вие сте била омъжена два пъти.

— Засега — ухили се Лил.

— И двамата ли ги обичахте?

— Абсолютно. Бяха много добри мъже. — Острите й очички станаха млади и замечтани. — И в двата случая мислех, че любовта ни ще продължи вечно. Бях приблизително на твоите години, когато по време на войната загубих първия си съпруг. Живяхме заедно само няколко години. С господин Грийнбаум имахме малко повече късмет. Сега и двамата ми липсват.

— А замисляли ли сте се някога… Въпросът ми може да ви се стори малко странен, ала замисляли ли сте се какво щеше да стане, ако се бяхте запознали с двамата по едно и също време?

Лил повдигна вежди, заинтригувана от подобна възможност.

— Това щеше да е сериозен проблем.

— Сега сигурно разбирате какво имам предвид. Обичали сте и двамата, но ако се бяха появили в живота ви по едно и също време, нямаше да можете да ги обичате едновременно.

— Никой не знае какви номера може да ни изиграе собственото ни сърце.

— Ала не можеш да обичаш едновременно двама мъже. — Наведе се напред. В очите й ясно се виждаше, че води вътрешна борба. — И ако това все пак се случи или дори само си мислиш, че се е случило, не можеш да се обвържеш нито с единия, нито с другия, защото няма как да не им изневериш.

Лил се забавляваше чудесно и вдигна чашата си за тост.

— Влюбена ли си в Гейдж Гътри?

— Може би. — Дебора се обърна и погледна огромния букет от рози на масичката в антрето. — Да, мисля, че съм влюбена в него.

— А в някой друг?

Дебора скри лицето си с ръце, остави чашата и стана. Започна да обикаля нервно из стаята.

— Да. Не е нормално, нали?

Лил си помисли, че никак не беше ненормално. Всичко, свързано с любовта, винаги бе било напълно нормално. За някои подобна ситуация би могла да бъде приятна и дори вълнуваща. Но не и за Дебора. Доколкото можеше да усети, за Дебора тя беше преди всичко болезнена.

— Сигурна ли си, че и в двата случая става дума за любов, а не за секс?

Дебора въздъхна дълбоко и отново седна.

— Отначало и аз си мислех, че става дума само за физическо привличане. Надявах се да е така. Ала когато се замислих, разбрах, че не е. Понякога дори имам чувството, че двамата се сливат в съзнанието ми. Не че ги сравнявам, а като че ли се опитвам да си ги представя като един човек, за да бъде по-просто. — Отпи от виното и продължи: — Гейдж каза, че ме обича и аз му вярвам. Сега не зная какво да правя.

— Последвай сърцето си — посъветва я Лил. — Зная, че звучи елементарно и банално, както най-често изглеждат истинските неща. Накарай гласа на разума да замълчи и остави сърцето да ти подскаже какво да правиш. То обикновено взема правилно решение.

 

 

В единайсет Дебора пусна късните новини. Стана й приятно, че бяха отделили място на делото срещу Слейгърман и го представиха като най-големият съдебен успех на седмицата. Видя собственото си изображение как прави кратко изявление на стълбите пред сградата на съда. Намръщи се, когато Уизнър й пъхна микрофона под носа и започна да я пита обичайните си глупости за Немезис.

След това новинарският екип превключи на последните подвизи на Немезис — беше обезвредил банда малолетни крадци в магазин за алкохол, бе заловил известен мафиот и накрая — беше предотвратил едно убийство.

— Не си е клатил краката — промърмори Дебора и допи виното от бутилката. Помисли си, че ако не беше госпожа Грийнбаум, сигурно щеше да се задоволи само с една чаша и нямаше да изпие половин бутилка вино.

Е, нали утре е събота, реши тя и равнодушно сви рамене, когато говорителят обяви началото на дебата на двамата кандидати за кметското място в града. Можеше да поспи малко повече, а след това да отиде в службата. Или, ако имаше късмет, можеше да открие нещо още тази вечер. Но не и ако продължава да седи пред телевизора.

Изчака прогнозата за времето, очакваше се продължителна жега, висока влажност на въздуха и евентуално гръмотевични бури. Изключи и отиде на бюрото в спалнята.

Беше оставила прозореца отворен, за да влезе малко ветрец. Въпреки че живееше на петия етаж, чуваше уличното движение като непрекъснат грохот. От уличното платно се надигаше гореща влага, която ставаше още по-нетърпима, когато се издигаше нагоре. Почти можеше да я докосне с ръка.

Горещи нощи. И изгарящ копнеж.

Отиде до прозореца да си поеме глътка въздух и да облекчи болката в слепоочията си, която не отслабна дори от виното. Ала болката не си отиваше, усещаше я като дълбоко, равномерно туптене. Дали той е там, помисли Дебора и докосна челото си. Дори не знаеше кого от двамата мъже имаше предвид. Най-добре е да престана да мисля и за двамата, реши накрая.

Включи лампата на бюрото и отвори една папка. След това погледна към телефона.

Преди час се бе обадила на Гейдж, но само за да чуе от немногословния Франк, че господин Гейдж ще прекара вечерта навън. Не можеше повече да го търси. Щеше да изглежда като че ли го проверява. Нямаше право да настоява, особено след като сама беше поискала време, за да помисли.

Нали точно това исках, напомни си тя. И точно от това имах нужда. Ако продължава да мисли за него, нямаше да има време да потърси отговорите, които може би се криеха в документите на бюрото й.

Отново се потопи в работата, като прилежно си водеше записки в служебния тефтер. Времето минаваше бързо, а в далечината се чу тътен на гръмотевица.

 

 

Не трябваше да идва насам. Знаеше, че не е правилно. Краката му сами го поведоха към нейното жилище. Скрит в сенките, вдигна глава към прозореца й и видя, че свети. Остана там, в горещата нощ, като си обеща да си тръгне веднага, щом тя угаси лампите. На всяка цена трябваше да си отиде.

Ала светлината все не угасваше — бледа и равномерна, като светлината на сигнална кула.

Дали наистина искаше само да я види и да си поговорят? Всъщност действително се интересуваше докъде бе стигнала в разследването. По данните в компютъра не можеше да проникне нито в нейната интуиция, нито в подозренията й. Колкото повече се доближаваше до истината, толкова по-голяма бе опасността за живота й.

Много по-силна от желанието да я обича бе неговата потребност да я пази.

Но не затова пресече улицата и започна да се изкачва по пожарната стълба. Правеше го, защото не можеше да устои на изкушението.

Видя я през отворения прозорец. Седеше на бюрото, светлината на лампата бе насочена към документите, над които работеше. Моливът в ръката й се движеше с голяма скорост.

Усещаше аромата й. Съблазнителният полъх на парфюм му подейства като покана. Или като предизвикателство.

От мястото си виждаше само профила й, извивката на страните, формата на устните. От късия син халат, свободно завързан на кръста, се подаваше дългата й бяла шия. Ето, сега вдигна ръка и разтърка тила си. Халатът леко се разтвори, когато сложи крак върху крак и отново се наведе над бюрото.

Дебора три пъти прочете един и същи абзац, докато разбере, че нещо й пречи да се съсредоточи. Разтърка очи и реши да започне отначало. Тялото й се напрегна и внезапно я заля топлина. Обърна се бавно и го видя.

Беше застанал на прозореца и се криеше от светлината. Сърцето й биеше силно — ала не от изненада, призна тя, а от копнеж.

— Почиваш си от борбата с престъпността? — попита го с надеждата, че острият тон ще скрие треперенето на гласа й. — Както разбрах от новините в единайсет, напоследък си доста зает.

Той не си бе направил труда да се съсредоточи. Този път, поне този път, искаше да дойде при нея такъв, какъвто беше.

— Дочух същото и за теб.

— И все още имам много работа. — Отметна косата си и забеляза, че ръката й трепери. — Как влезе? — Кимна, когато той погледна към прозореца. — Явно занапред ще трябва да го държа затворен.

— Това няма да ме спре. Особено след като те видях в домашна обстановка.

Всеки нерв в тялото й беше опънат до скъсване. Стори й се, че ще изглежда по-внушително, ако бе права и стана от стола.

— Това не може да продължава така.

— Ала не можеш да го спреш. Както и аз. — Направи крачка към нея. Погледът му се премести към документите на бюрото. — Не си ме послушала.

— Не съм. И нямам намерение. Смятам да продължа да разплитам всички лъжи и объркани нишки, докато не разкрия истината. Чак тогава случаят ще бъде приключен. — В стойката й се усещаше напрежение и предпазливост. Очите й светеха предизвикателно. — Ако искаш да ми помогнеш, просто ми кажи какво знаеш.

— Зная само, че те желая. — Хвана колана на халата й, за да й попречи да се отдръпне. В момента имаше нужда само от нея, тя беше неговият единствен копнеж. — Сега. Още тази нощ.

— Трябва да си тръгваш. — Но не успя да спре тръпката на желанието, с която откликна на неговото. Цялата й същност, нейното достойнство и почтеност се бореха със страстта. — Отивай си — повтори отново.

— Знаеш ли колко те желая? — Говореше с дрезгав глас, докато я привличаше все по-близо към себе си. — Няма закон, който не бих нарушил, нито ценност, която не бих пожертвал, за да те имам. Можеш ли да разбереш този копнеж?

— Да. — Страстта я сграбчи отвътре. — Ала това е грешка.

— Няма значение дали е грешка или не, но то ще се случи тази нощ. — Със замах събори лампата на пода и тя се счупи. Стаята потъна в тъмнина и той я вдигна на ръце.

— Не бива да го правим. — В същия момент пръстите й се впиха в раменете му и по този начин отхвърлиха отказа й.

— Напротив.

Дебора завъртя отрицателно глава, ала неговите устни се притиснаха към нейните, бързи и пламенни, силни и изкусителни. Силата на страстта му я заля и надигна вълна от възбуда — беше напълно безпомощна да устои на собствения си копнеж. Устните й омекнаха, без да отстъпват, разтвориха се леко, но без да се предават докрай. Докато се потапяше нечуваща и невиждаща в целувката, съзнанието й чу онова, което искаше да каже сърцето.

Той я притисна към матрака на леглото. Устата му беше обезумяла и нетърпелива, и докато изучаваше лицето й, ръцете му разкъсаха тънкия халат. Отдолу тя се оказа точно такава, каквато бе в мечтите му. Гореща, гладка, нежна и благоуханна. Свали ръкавиците, за да усети тялото, за което от толкова време бе копнял.

Дебора се разтапяше в ръцете му като река. Можеше да се удави в нея. Изгаряше от желание да я види, ала се задоволи с усещането, вкуса и аромата й. В горещата нощ, натежала от предстоящата буря, той беше непоколебим.

Той наистина беше като сянка, но тя го познаваше. И го желаеше. Отхвърли гласа на разума и се притисна към него, устните й потърсиха неговите и се впиха в тях, когато двамата едновременно се отпуснаха на леглото. Изпитваше отчаяна потребност да го усети до себе си, да усети дивия ритъм на сърцето му в синхрон със своето сърце и се вкопчи трескаво в ризата му. Глух шепот докосна устните, гърлото, гърдите й, докато Дебора, обезумяла от страст, сваляше дрехите му.

След малко той беше също толкова уязвим, колкото и тя, кожата му — също така гладка, ръцете — ненаситни. Разнесе се гръмотевичен грохот и ярка светкавица разцепи безлунното небе. Във въздуха се усещаше тежкият аромат на розите. Без да разсъждава, Дебора потръпна от удоволствието, което той така отчаяно и безразсъдно й доставяше.

Имаше само горещина, сладка болка и величие. В очите й се появиха сълзи и тя се изпъна като струна към него, като искаше още и още. Преди да бе поискала, той вече даваше и отново я издигаше нагоре, докато полети. Тайна наслада в мрака. Стонове и шепот. Милувки, които оставяха белези. Ненаситен глад.

Когато Дебора започна да се опасява, че всеки момент ще загуби разсъдъка си, той проникна в нея. Това беше истинска лудост. Тя се остави в ръцете на безумието и на него с цялата си сила и нетърпение.

— Обичам те. — Тялото й се обви около неговото, докато произнасяше тези думи.

Те го изпълниха по същия начин, както той изпълваше нея, и го трогнаха. Телата им се движеха в синхрон. Зарови лице в косите й. Ноктите й се впиха в гърба му. Той усети собственото си разтърсващо освобождаване, след това и нейното, когато извика името му.

 

 

Той лежеше в тъмното. Тътнещият звук в главата му отстъпи място на шума на уличното движение и дълбокото, неравномерно дишане на Дебора. Ръцете й вече не го притискаха здраво, бяха се отдръпнали. Тя лежеше неподвижно. И мълчеше.

Бавно, изнервен от собствената си слабост, той се отмести от нея. Дебора не помръдна и нищо не каза. В тъмното протегна ръка към лицето й и усети, че беше мокро от сълзи. Ненавиждаше се заради мъката, която й бе причинил.

— Откога знаеш?

— Едва от тази вечер. — Преди да я докосне отново, тя се извърна и посегна да вземе халата си. — Наистина ли вярваше, че няма да разбера, когато ме целуна? Не знаеше ли, че колкото и да е тъмно и колкото да се опитваш да ме заблудиш, веднъж, след като това се случи, аз щях да се досетя?

В гласа й имаше не само гняв. Имаше и болка. Той можеше да понесе гнева, ала не и това.

— Не съм мислил за това.

— Така ли? — Включи лампата над леглото и го погледна. — Как е възможно един толкова умен човек като теб, Гейдж, дори адски умен, да направи толкова елементарна грешка?

Погледна я. Косите й бяха разбъркани. Бледата й кожа още бе зачервена и гореше от докосванията на ръцете му. В очите й проблеснаха сълзи, а зад тях той отново забеляза гнева.

— Може и да съм знаел. А може би просто не съм искал това да има значение за нас. — Надигна се и протегна към нея ръце. — Дебора.

Тя го удари веднъж, после още веднъж и пак, и пак.

— По дяволите, ти ме излъга. Накара ме да се съмнявам в себе си, в своята почтеност и ценности. Ти знаеше, не може да не си знаел, че започвам да се влюбвам в теб. — Горчиво се засмя и се извърна. — Всъщност и в двама ви.

— Моля те, изслушай ме. — Докосна я нежно по рамото, но Дебора се отдръпна рязко.

— Не ти препоръчвам да ме докосваш в този момент.

— Добре. — Сви ръката си в юмрук. — Толкова бързо се влюбих в теб, че нямах време да мисля. Знаех само, че имам нужда от теб и искам да си в безопасност.

— Значи, сложил си маската и специално си ме търсил. Не мога да ти благодаря за това. Както и за останалото.

Обзе го паника, когато долови в гласа й безнадеждност. Всичко беше свършило.

— Дебора, това, което се случи тази вечер…

— Да, точно така. Това, което се случи. Поне тук ми имаше доверие. — Посочи към леглото. — Ала не и за останалото. Не ми вярваше достатъчно, за да ми кажеш истината.

— Така е. Не ти казах, защото знаех как се отнасяш към това, което правя.

— Това е съвсем различна история, нали? — Избърса си сълзите. Вече беше не толкова ядосана, колкото нещастна. — След като си знаел, че си принуден да ме лъжеш, защо просто не ме остави на мира?

Гейдж едва се въздържа да не я прегърне. Беше я излъгал и тя беше обидена. Единственото, което можеше да направи сега, бе да каже истината с надеждата, че поне донякъде щеше да облекчи болката й.

— През последните четири години ти се оказа единственият проблем, с който не успях да се справя. Ти се оказа единственото, от което имах нужда, също както имах нужда да живея. Не очаквам да ме разбереш и дори да приемеш думите ми, но много искам да ми повярваш.

— Не зная как да ти вярвам, Гейдж. Откакто те познавам, аз съм непрекъснато раздвоена и дори си въобразявах, че съм влюбена в двама мъже едновременно. Оказа се, че през цялото време си бил само ти. Не зная какво да правя. — Въздъхна и затвори очи. — Не зная кое е правилно, и кое — не.

— Обичам те, Дебора. Няма нищо по-правилно от това. Дай ми шанс да ти докажа любовта си и време, за да ти обясня останалото.

— Не мисля, че имам избор, Гейдж. Не мога да простя предателството… — Отвори очи и едва сега забеляза дългите, неравни белези на гърдите му. Прониза я силна болка. Застана на колене и вдигна към него ужасените си очи. — Те ли ти причиниха това? — прошепна.

Той веднага се стегна.

— Не искам съжаление, Дебора.

— Тихо. — Бързо се изправи и обви ръцете си около него. — Прегърни ме. — Поклати глава. — Не, по-силно. Можела съм да те загубя преди много години, още преди да имаме възможност да се запознаем. — Когато вдигна глава, в очите й отново имаше сълзи. — Не зная какво да правя, нито кое е правилно, и кое — не. Ала тази вечер е достатъчно, че си тук. Нали ще останеш?

Той леко докосна с устни косата й.

— Да. Докато не ме изгониш.