Нора Робъртс
Нощни сенки (6)

Шеста глава

Плувнал в пот, Гейдж изпухтя и отново вдигна щангата. Беше легнал по гръб на скамейката за коремни преси, гол до кръста, само по шорти. Мускулите му бяха изтръпнали от умора, но той държеше на всяка цена да направи заплануваните сто преси. Капчици пот се стичаха по челото му и въпреки предпазващата лента, стигаха до очите. Неподвижният му поглед бе фиксиран в една определена точка на тавана. Всъщност болката в мускулите му действаше успокояващо.

Добре си спомняше времето, когато беше толкова слаб, че не можеше да вдигне и вестник. Краката му бяха като гумени и се задъхваше, докато прекоси коридора в болницата. Това много го дразнеше, а най-мъчително от всичко беше чувството на безпомощност.

Отначало яростно се съпротивляваше срещу часовете по физиотерапия. Предпочиташе да седи сам в стаята си и да мисли. След това упражненията се превърнаха в инструмент за самонаказание — как можа да остане жив, когато Джак беше мъртъв. Този въпрос му причиняваше непоносима болка.

И един ден, отпаднал, самотен и дълбоко депресиран, той стоеше в болничната стая, облегнат на стената и се самообвиняваше. Най-много от всичко копнееше да изчезне, просто ей така, както си стоеше прав. И то наистина се случи.

В първия момент помисли, че има халюцинации. Или полудява. По-късно, ужасен и невярващ, опита отново. Дори обърна огледалото, за да наблюдава как тялото му се разтваря във въздуха и изчезва в млечнобялата стена зад леглото.

Никога нямаше да забрави онази сутрин, когато сестрата влезе със закуската и мина покрай него, без да го види. Мърмореше си под носа нещо за пациентите, които не си лежат в леглото, където им е мястото.

Тогава разбра какво беше спечелил от допира със смъртта, и че това не беше случайно.

След това терапията се превърна в нещо като религия, нещо, на което той посвети всичките си сили, цялата си воля. Упражняваше се толкова упорито, че накрая мускулите му станаха твърди като желязо. През глава се хвърли да изучава бойни изкуства, вдигаше тежести часове наред — тежък, изтощителен труд, всеки ден плуваше по стотици метри в басейна.

По същия начин започна да тренира и мозъка си, четеше всичко наред, като се стараеше да разбере множеството уловки на бизнеса, който бе наследил. Прекарваше всеки ден по няколко часа пред компютъра, докато усвои и най-сложните програми.

Сега бе по-силен, по-бърз и по-умен, отколкото когато работеше в полицията. Ала никога повече нямаше да си сложи полицейска значка. Както и да работи с друг партньор.

Никога повече нямаше да бъде безпомощен.

Издиша шумно, когато видя, че Франк му носи чаша сок с лед.

Франк остави чашата до пресата и известно време го наблюдава мълчаливо.

— Решил си да се поупражняваш — отбеляза той. — Също като вчера, а и завчера — ухили се Франк. — Какви са тези жени, които карат мъжете да вдигат тежести?

— Разкарай се, Франк.

— Хубава е — продължи шофьорът, без да се обижда. — И никак не е глупава, щом е завършила право и дори е успяла да стане прокурор. Ама не ми се вярва, че се сещаш за ума й, когато те погледне с големите си сини очи.

Гейдж изпъшка за последно и остави щангата на безопасно разстояние.

— Защо не излезеш да се разсееш малко и да задигнеш някой портфейл?

— Вече не се занимавам с такива работи. — На широкото му лице грейна доволна усмивка. — Ами ако ме пипне Немезис? — Издърпа една хавлиена кърпа от акуратно подредената купчина до пейката. Гейдж нищо не каза, само взе кърпата и попи потта от челото и гърдите си. — Как е ръката?

— Добре. — Дори не погледна чистата превръзка, с която Франк бе сменил черната лента, която му беше сложила Дебора.

— Явно не си във форма. Станал си бавен. Не си спомням да са те улучвали друг път.

— Слушай, да не искаш да те уволня?

— Пак ли? А, не. — Франк изчака търпеливо, докато Гейдж се премести към тренажора за крака. — Просто се тревожа за мястото си. Нали ако те убият, пак ще трябва да се изхранвам с обиране на туристи.

— Тогава ще се постарая да оцелея. В Урбана туристите и без теб си имат достатъчно проблеми.

— Нямаше да те улучи, ако бях с теб.

Гейдж го изгледа убийствено и продължи с упражненията.

— Знаеш, че винаги работя сам. Вече сме се разбрали.

— Да, ама тя е била там.

— Точно в това беше проблемът. Мястото й не е на улицата, а в съдебната зала.

— Обаче ти предпочиташ да я видиш не в съдебната зала, а в леглото.

Щангата се отпусна с трясък на пода.

— Млъквай!

Но Франк познаваше Гейдж от доста време и не се плашеше лесно.

— Виж, личи си, че здравата си хлътнал по нея и това ти пречи да се съсредоточиш. Не е добре за теб самия. Тази жена може да ти навреди.

— А аз — на нея. Изобщо не я заслужавам. — Гейдж се изправи и посегна към сока. — Чувствата й са раздвоени между мен и Немезис. И това я прави нещастна.

— Защо тогава не й кажеш, че всъщност изпитва чувства само към един мъж. Така ще я направиш щастлива.

— Не зная какво да правя. — Пресуши чашата и едва се сдържа да не я счупи в стената. — Да я поканя на вечеря и, докато си пием коктейла, да обявя: О, Дебора, между другото, аз не съм само бизнесмен и стълб на проклетото общество. Имам и друга професия. Така да се каже, моето второ аз. Или както обичат да ме наричат журналистите — аз съм Немезис. И двамата сме луди по теб, така че, когато си легнем, кажи как предпочиташ — да си сложи ли маската, или ще минем без нея?

Франк се замисли и след малко каза:

— Да. Защо не? Кажи й нещо от тоя сорт.

С мрачна усмивка Гейдж остави чашата.

— Много е праволинейна, Франк. Зная какво означава това, защото и аз бях като нея. Тя вижда нещата в бяло и черно — смазване на закона или престъпление. — Налегна го внезапна умора и той се загледа в искрящата водна повърхност на басейна. — Никога няма да разбере какво правя или защо го правя. Освен това ще ми се разсърди, защото съм я лъгал. Всъщност всеки път, когато сме заедно, аз я мамя.

— Не си справедлив към нея. Трябва да й имаш повече доверие. Имаш сериозни основания да се занимаваш с онези неща.

— Да. — Разсеяно докосна белега на бузата си. — Естествено, че имам.

— Накарай я да те разбере. Ако изпитва истински чувства, ще те приеме такъв, какъвто си.

— Може би, но само може би, ще се съгласи да ме изслуша и дори ще приеме това, което правя. Ала никога няма да го одобри. Дори може да ми прости за лъжите. Ами всичко останало? — Притисна ръката си към седалката и я изчака да потъне в гладката кожа. — Как да й предложа да прекара живота си с един ненормален тип?

Франк силно изруга.

— Не си ненормален. Това е дарба.

— Как не! — Гейдж вдигна ръка и раздвижи пръстите си. — Достатъчно ми е, че аз трябва да живея с тази дарба.

 

 

Точно в 12:15 по обед Дебора влезе в сградата на Кметството. За да стигне до кабинета на кмета, трябваше да мине първо по дългия коридор със суровите, застинали лица на бивши кметове, губернатори и президенти, които я гледаха от портретите си. После следваха мраморните бюстове на „бащите на нацията“. Настоящият кмет на Урбана обичаше да е заобиколен от история и много държеше всички килими в кметството да са в червено.

Дебора нямаше нищо против тези неща. Всъщност дори харесваше сдържаното достойнство на традицията. Беше й приятно да чува тихото щракане на клавиатурите на компютрите бръмченето на ксерокса и приглушените телефонни разговори на служителите зад вратите, покрай които минаваше.

Накрая стигна до приемната. Секретарката на Тъкър Фийлдс вдигна поглед и се усмихна, щом я позна.

— Госпожице О’Роарк. Той ви очаква. Само да предупредя, че сте тук.

След двайсетина секунди я поканиха да влезе. Фийлдс седеше зад бюрото си — елегантен и внушителен мъж с ореол от побеляла коса и червендалесто лице, което беше наследил от няколко поколения фермери. На неговия фон Джери приличаше на юпи, току-що завършило с пълно отличие някой от реномираните източни колежи.

През шестте години на своя мандат Фийлдс си беше спечелил славата на човек, който не се страхува да си изцапа ръцете, стига да запази града чист.

Беше си свалил сакото, а навитите нагоре ръкави на бялата му риза разкриваха мускулести ръце. Вратовръзката му се беше изкривила настрани и когато Дебора влезе, той веднага посегна да я оправи.

— Дебора, винаги се радвам да те видя.

— И аз, кмете. Здравей, Джери.

— Седни, ако обичаш. — Фийлдс посочи с жест един стол и се облегна назад в коженото си кресло. — Как върви процесът срещу Слейгърман?

— Добре. Следобед ще го разпитвам.

— Готова ли си?

— Повече от готова.

— Много добре. — Даде знак на секретарката, която веднага се показа на вратата с поднос в ръце. — Прецених, че след като те помолих да се отбиеш през обедната почивка, не е излишно да ти предложа малко кафе и кейк.

— Благодаря. — Тя пое чашката и се усмихна, макар да се досещаше, че не я бяха повикали само на сладкиш и светски разговор.

— Научих за неприятните ти преживявания вчера.

— Да — потвърди тя. Беше го очаквала. — Изпуснахме Рей Сантяго.

— Да, чух. Много неприятно. А онзи тип, Немезис, и той ли беше там?

— Да.

— Както и онази нощ, когато избухна бомбата в антикварния магазин на Седма улица, нали? — Фийлдс събра пръсти и отново се облегна назад. — Може да си помисли човек, че е свързан по някакъв начин с тези истории.

— Не, или поне не така, както си мислиш. Ако не беше там онази нощ, сега нямаше да седя тук, в кабинета ти. — Колкото и да не й се искаше, беше принудена да го защити. — Той не е престъпник или по-скоро не е престъпник в обичайния смисъл.

Кметът леко повдигна вежди.

— Какъвто и да е смисълът, аз предпочитам в моя град полицията да се грижи за реда, а не разни тайнствени явления.

— Напълно съм съгласна.

Той кимна, доволен от нейния отговор.

— А онзи човек… — Фийлдс отмести леко документите на бюрото, за да си спомни името. — Монтега?

— Енрико Монтега — допълни Дебора. — Известен още като Ернандо Санчес или Енрико. Той е колумбиец, пристигнал в Съединените Щати преди шест години. Заподозрян в убийството на двама търговци на дрога в Колумбия. Известно време се подвизавал в Маями и има дебело досие в местния Отдел за борба с наркотрафика. А също и в Интерпол. Смята се за един от най-големите престъпници на Източното крайбрежие. Преди четири години убил един полицай и сериозно ранил друг — замълча, тъй като си спомни за Гейдж.

— Добре си си подготвила домашното — отбеляза Фийлдс.

— Винаги държа на добрата предварителна работа, когато се заема с някого.

— Хммм. Знаеш ли, Дебора, Мичъл те смята за най-добрия служител в прокуратурата. — Кметът широко се усмихна. — Е, разбира се, никога няма да го признае. Мич не си пада много по комплиментите.

— Това ми е добре известно.

— Всички ние сме много доволни от работата ти и особено от начина, по който се справи с процеса срещу Слейгърман. И двамата с Мич смятаме, че трябва изцяло да се съсредоточиш върху работата в съда. Ето защо решихме да те освободим от предварителното разследване по онова дело.

Тя премигна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Моля?

— Решихме да предадеш всичките си бележки на друг прокурор.

— Значи ми отнемате случая?

Той вдигна ръка.

— Става въпрос за най-обикновено полицейското разследване. Като знаем колко си заета, предпочетохме да предадеш случая на някой друг.

Дебора решително остави чашата си.

— Случаят на Парино беше мой. Аз се споразумях с него.

— Парино е мъртъв.

Тя погледна към Джери, но той само вдигна ръце. Стана, като се опита да се овладее.

— Смъртта му е следствие от нашето споразумение. Нещата се свързани. Случаят е мой. И до този момент се справях с него много добре.

— Ала рискува живота си. Както и изхода на разследването. При това неведнъж, а цели два пъти.

— Вършех си работата.

— Е, от този момент ще я върши някой друг. Или поне по-голямата част от нея. — Той разпери ръце. — Дебора, не го възприемай като наказание, а като прехвърляне на отговорността.

Тя поклати глава и щракна ключалката на куфарчето си.

— Не съм убедена, че друг ще може да се справи. Смятам лично да поговоря с Мичъл. — Обърна се и изхвърча от стаята. С усилие се въздържа да не тресне вратата зад гърба си.

Джери я настигна при асансьора.

— Деб, чакай малко.

— Да не си посмял!

— Какво?

— Да се опитваш да ме успокоиш. — Натисна яростно бутона и се извърна към него. — Джери, какво става, по дяволите?

— Както ти обясни кметът…

— Не ми ги пробутвай тия. Знаел си за какво ме вика и нищо не ми каза. Не ме предупреди дори с намек, така че да се подготвя.

— Деб… — Постави ръка на рамото й, но тя се отдръпна рязко. — Виж, не че не съм съгласен с това, което той каза…

— Нищо ново — шефът винаги е прав.

— Ала не знаех за какво те вика. По дяволите, дори не подозирах — повтори, когато Дебора го изгледа мълчаливо и с отвращение. — Разбрах чак в десет сутринта. Каквото и да мисля по въпроса, щях да ти кажа, ако знаех.

Тя свали пръста си от бутона.

— Добре. Извинявай, че си го изкарах на тебе. Но не е честно. В цялата тази история има нещо гнило.

— За малко да те убият — напомни й Джери. — Тази сутрин, когато Гътри дойде и…

— Гейдж? — прекъсна го Дебора. — Гейдж е идвал тук?

— Да, в десет имаше среща с кмета.

— Започвам да разбирам. — Сви ръцете си в юмруци и отново се обърна към асансьора. — Ето кой стои зад всичко това.

— Човекът беше разтревожен, това е всичко. Предложи да…

— Картината ми е ясна. — Отново го прекъсна тя и влезе в кабинката на асансьора. — Няма да оставя нещата така. И можеш да предадеш на шефа си какво съм казала.

Застави се да потисне гнева си, когато се върна в съда. Тук нямаше място за лични чувства и проблеми. Най-важното беше съдебната система да защити правата на уплашената млада жена, а това зависеше само от нея, Дебора.

Седна на мястото си в съдебната зала и старателно си водеше бележки, докато защитата разпитваше Слейгърман. Временно изхвърли от съзнанието си Гейдж с неговите номера.

Когато дойде времето за кръстосания разпит, тя беше напълно готова. За момент остана седнала, като внимателно наблюдаваше Слейгърман.

— Господин Слейгърман, вие сте бизнесмен, нали?

— Да.

— И бизнесът ви се състои в това, да осигурявате компаньони, както мъже, така и жени, за вашите клиенти?

— Точно така. „Елегант Ескортс“ извършва услуги, като предлага подходящи придружители за делови мъже и жени, които не са от нашия град.

Остави го няколко минути да се хвали колко важна работа изпълнява неговата фирма.

— Да, разбирам. — Дебора стана и се приближи до съдебните заседатели. — И в професионалната характеристика… Или, да кажем, в задълженията на вашите служители влиза ли оказване на сексуални услуги на клиенти срещу заплащане?

— Категорично не. — Привлекателен и сериозен, Слейгърман се наведе напред. — Персоналът ми е подбран много внимателно и е добре обучен. Според нашата фирмена политика всеки служител, заловен в подобни отношения с клиент, следва незабавно да бъде уволнен.

— Известно ли ви е, че някои ваши служителки на практика са предлагали секс срещу пари?

— Сега вече да. — Отправи пронизващ и изпълнен с болка поглед към Сюзън и Марджъри.

— Искали ли сте от Марджъри Ловиц или Сюзън Макрой да оказват сексуални услуги на клиентите?

— Не.

— Ала сте знаели, че го правят?

Дори да беше изненадан от начина, по който тя провеждаше разпита, с нищо не го показа.

— Да, естествено. Нали го признаха под клетва.

— Вярно е, че са положили клетва, господин Слейгърман. Същото се отнася и за вас. Удряли ли сте някога свой служител?

— Определено не.

— Въпреки това, както госпожица Ловиц, така и госпожица Макрой твърдят под клетва, че сте го направили.

— И двете лъжат — обяви подсъдимият и мило й се усмихна.

— Господин Слейгърман, вярно ли е, че на двайсет и пети февруари вечерта вие сте отишли в жилището на госпожица Макрой, ядосан, че тя не е била в състояние да отиде на работа, и сте я пребили от бой?

— Това е просто смешно.

— Готов ли сте да се закълнете, че това не отговаря на истината?

— Възразявам. Клиентът ми вече отговори на този въпрос — обади се адвокатът на ответника.

— Оттеглям въпроса. Господин Слейгърман, търсили ли сте контакт с госпожица Ловиц или с госпожица Макрой от началото на процеса?

— Не.

— И не сте се обаждали по телефона на никоя от тях?

— Не съм.

Дебора кимна и се върна на мястото си. Извади от куфарчето си купчина разпечатки.

— Знаете ли на кого принадлежи телефон номер 555-2520?

За секунда той се забави с отговора.

— Не.

— Странно. Това е личната ви телефонна линия, господин Слейгърман. Как може да не знаете собствения си телефонен номер?

Той продължаваше да се усмихва, но в очите му проблесна студена омраза.

— Аз само приемам обаждания по този телефон, а не набирам номера му, така че не виждам защо трябва да го помня наизуст.

— Да, прав сте. На осемнайсети юни вечерта използвахте ли личния си телефон, за да се обадите в дома на госпожица Ловиц и госпожица Макрой?

— Не.

— Възразявам, господин съдия. Това доникъде няма да ни доведе — отново се обади адвокатът.

Дебора се отмести и застана с лице към съдията, за да могат съдебните заседатели добре да разгледат Слейгърман.

— Господин съдия, след малко ще докажа, че въпросът има пряко отношение към случая.

— Възражението не се приема.

— Господин Слейгърман, тогава сигурно ще ни обясните защо на осемнайсети юни във вашата телефонна сметка е регистрирано обаждане в жилището на госпожица Ловиц и госпожица Макрой в единадесет без петнайсет вечерта?

— Всеки може да използва телефона ми.

— Личната ви линия? — Дебора иронично повдигна вежди. — Какъв смисъл има да плащате за лична телефонна линия, след като всеки може да я използва? Човекът, който се обадил, се представил като Джими. Вие също сте известен като Джими, нали?

— Да, както и хиляди други мъже.

— Вие ли разговаряхте с мен на осемнайсети юни?

— Никога не съм разговарял с вас по телефона.

Тя се усмихна хладно и се приближи до неговия стол.

— Забелязвали ли сте, господин Слейгърман, че за някои мъже гласовете на всички жени звучат по едни и същи начин? Както и че всички жени им изглеждат еднакви? И че за тях женското тяло служи само за едно?

— Господин съдия! — Адвокатът възмутено скочи на крака.

— Оттеглям въпроса. — Дебора не откъсваше поглед от очите на Слейгърман. — Можете ли да обясните, господин Слейгърман, кой може да е използвал личния ви телефон и името ви, за да се обади на госпожица Макрой вечерта на осемнайсети юни? И защо, когато аз вдигнах телефона, този човек — който използва вашата линия и вашето име — взе моя глас за нейния и заплаши госпожица Макрой? — Изчака секунда, преди да продължи. — Интересува ли ви какво ми каза този човек?

На горната му устна избиха капчици пот.

— Можете да си измислите каквото искате.

— Вярно е. Но за щастие, телефонът на госпожица Макрой се подслушваше. Ето, имам дешифрирания запис на разговора. — Тя размаха лист хартия. — Искате ли да опресня паметта ви?

Беше победила. Още не бяха минали заключителните пледоарии, но Дебора знаеше, че бе спечелила делото. А сега, след като успешно се бе справила в съда, оставаше да се погрижи и за останалите проблеми.

Намери Мичъл на бюрото му, със залепена на ухото телефонна слушалка. Шефът й беше едър мъж с телосложение на бик. Нищо чудно, че в колежа беше играл защитник. Стените на кабинета му бяха украсени не само с дипломите му, но и с негови снимки в екип за бейзбол. Носеше червената си коса късо подстригана, а на носа му грееше цяло съзвездие лунички, ала това изобщо не можеше да смекчи свирепия му вид.

Забеляза Дебора на вратата, махна й да влезе и посочи към един стол. Но тя предпочете да остане права, докато той свърши разговора.

— Какво стана със Слейгърман?

— Пиши го осъден. — Направи крачка към бюрото му. — А ти си ме предал.

— Глупости.

— А как, по дяволите, да го наречем? Викат ме в кабинета на кмета и ме отстраняват от разследването. Да му се не види, Мич, това си е мой случай!

— Случаят е на държавата — машинално я поправи той и захапа една незапалена пура. — Не си ти единствената, която може да се справи с него.

— Ала аз преговарях с Парино. Аз се споразумях с него. — Подпря се с длани на бюрото и го погледна право в очите. — Аз съм тази, която се пребиваше от работа по случая.

— Дори малко попрекали.

— Нали ти си ме учил, че един съдебен процес не е само фръцкане в красиви костюмчета пред съдебните заседатели? Добре си познавам работата, да му се не види!

— По наша преценка не трябваше да отиваш сама на срещата със Сантяго. Това беше абсолютна грешка.

— Е, това вече са пълни глупости. Той ми се обади. Лично. Ти какво щеше да направиш, ако беше на мое място?

Областният прокурор я изгледа изпитателно.

— Това е друго.

— Напротив, същото е — рязко изстреля в отговор Дебора, тъй като по очите му видя, че и той мислеше така. — Разбирам да ме изхвърлите, ако бях оплескала нещата, но аз не ги оплесках. Знаеш ли от колко време се потя върху този случай? И сега, когато попаднах на следа, изведнъж се оказва, че господин Гътри е надал вой, а вие двамата с кмета му пригласяте. После ще ми казваш, че светът не е само за мъже, нали, Мич?

Той насочи пурата си към нея.

— Не ми излизай с тези феминистична номера, момиче. Изобщо не ми пука дали носиш под блузата си сутиен, или не.

— Мич, искам да те предупредя, че ако си решил да ме отстраниш от случая без основателна причина, ще напусна. Не искам да работя с човек, на когото не мога да разчитам. Предпочитам сама да се оправям, като печеля най-малко по триста долара на час от разводи.

— Не обичам да ме притискат.

— Нито пък аз.

Областният прокурор се облегна назад и я изгледа преценяващо.

— Седни.

— Не искам да…

— По дяволите, О’Роарк. Казах да седнеш.

Вбесена, тя стисна устни, ала се подчини.

— Е, и?

Той замислено завъртя пурата между пръстите си.

— Ако Сантяго се беше обадил на мен, щях да отида. Точно както си направила ти. Но — продължи, преди Дебора да се бе намесила, — все пак сметнах за необходимо да те отстраня, и то не само заради начина, по който се месиш в разследването.

— Сметнал си за необходимо? — Тя отново се ядоса, ала прецени, че е безсмислено и кимна. — Продължавай.

— Пресата непрекъснато се занимава с теб.

— Не виждам какво общо има това със случая.

— Видя ли сутрешния вестник? — Мичъл грабна сгънатия вестник от бюрото и го размаха пред носа й. — Прочете ли заглавието на първа страница?

Дебора много добре знаеше какво пишеше на първата страница и тъй като вече го беше преживяла, само безразлично сви рамене.

„Немезис носи на ръце Сладката Деб през целия град.“

— Голяма работа. Някакъв шофьор на такси е пожелал да види името си във вестника. Какво общо има това със случая?

— Няма. Ала не смятам, че е редно имената на моите прокурори да се свързват с маскирани нощни сенки. — Отново лапна пурата и я задъвка яростно. — Никак не ми е приятно, че непрекъснато попадаш на този човек.

И на нея не й беше приятно.

— Виж какво, след като полицията не може да го спре, не виждам защо аз трябва да отговарям за това, че той непрекъснато се появява тук или там. И не ми харесва, че ми отнемаш случая само защото кретен като Уизнър непрекъснато ме споменава в клюкарската си рубрика.

Самият Мич искрено ненавиждаше мазния репортер. Освен това не одобряваше метода на твърдата ръка, който кметът си бе позволил да приложи спрямо негов служител.

— Имаш две седмици.

— Надали ще ми стигне времето да…

— Две седмици. Или приемаш, или се отказваш. До две седмици искам факти, които могат да бъдат представени в съда. В противен случай предавам топката на друг. Ясно ли е?

— Аха. — Тя стана. — Ясно е.

Изхвърча от кабинета като фурия, без да обръща внимание на подхилкването на колегите си. Под вратата на кабинета й беше пъхнат брой от сутрешния вестник. Някой шегаджия беше нарисувал с ярки маркери карикатура на Дебора в ръцете на маскиран мъж с квадратни челюсти и огромни мускули. На всичкото отгоре имаше и надпис:

„Новите приключения на Сладката Деб. Следва продължение.“

Простена отчаяно, прибра рисунката в джоба си и отново излезе. Имаше още малко работа.

 

 

Задържа пръста си на звънеца, докато Франк не отвори вратата.

— Вкъщи ли е?

— Да, госпожо. — Отстъпи назад, за да й направи място и Дебора профуча покрай него, без да се обръща. Франк и преди беше виждал бесни жени. Предпочиташе да се изправи срещу глутница гладни вълци.

— Къде е?

— Горе, в кабинета. С удоволствие ще му предам, че сте тук.

— Сама ще му го кажа — заяви тя и хукна нагоре по стълбите.

Франк се загледа след нея и сви устни. Смяташе да звънне по интеркома и честно и почтено да предупреди Гейдж какво го чака. Но после размисли и се ухили доволно. Изненадата щеше да му се отрази добре.

Дебора не си направи труда да почука, а направо връхлетя през вратата. Гейдж седеше на бюрото със слушалката на телефона в едната ръка, а с другата държеше писалка. Екраните на компютрите примигваха. Срещу него беше седнала спретната жена на средна възраст и бързо пишеше в стенографски бележник. Стресна се, когато Дебора нахлу в стаята, стана и с любопитство погледна Гейдж.

— След малко пак ще ти се обадя — каза той в слушалката и затвори. — Дебора, здравей.

Тя хвърли служебното си куфарче на един стол.

— Струва ми се, че и двамата предпочитаме този разговор да бъде проведен на четири очи.

Гейдж кимна.

— Госпожо Брикман, оставете дешифрирането на бележките за утре. Стана късно. Защо не се приберете у дома?

— Да, господине.

Тя бързо си прибра нещата и тактично напусна помещението. Дебора пъхна палци в джобовете на полата си. Приличаше на каубой, който прибира пищовите си в кобурите им. Беше я виждал да заема същата бойна поза в съда.

— Сигурно е много приятно — започна тя, — да си седиш в кабинета в най-високата кула на замъка и да раздаваш заповеди. Бас държа, че се чувстваш страхотно. Ала някои от нас са лишени от подобен късмет. Нямаме толкова пари, че да си купуваме замъци, частни самолети и костюми по хиляда долара. Налага ни се да работим. Но повечето от нас са адски добри в професията си и са доволни от живота си. — Докато говореше, започна бавно да се приближава към него. — Знаеш ли кое най-много ни дразни, Гейдж? Знаеш ли какво ни изважда от равновесие? Когато някой като теб, седнал във високата си кула, започне да си пъха богатия и влиятелен нос в работите ни. И понякога толкова се ядосваме, че ни иде здравата да цапардосаме този нос, който се пъха насам-натам, без да са го канили.

— Да ти донеса ли боксови ръкавици?

— Ще се справя и с голи ръце. — Също като в кабинета на Мич, тя се подпря с ръце на бюрото и го погледна в очите. — Кой си ти, по дяволите, че да ходиш при кмета и да го караш да ме отстрани от случая?

— Наистина бях при кмета — предпазливо потвърди той, — и казах какво мисля.

— Какво мислиш ти? — Издиша през зъби и сграбчи от бюрото попивателната от оникс. Но макар да копнееше да я запрати в матовото стъкло зад гърба му, задоволи се само да я прехвърли от ръка в ръка. — Обзалагам се, че веднага се е втурнал да задоволява прищевките ти — твоите и на твоите трийсет милиона долара.

С присвити очи Гейдж я наблюдаваше как мери с крачки кабинета. Изчака, докато се убеди, че може да говори разумно и все така внимателно обясни:

— И той като мен мисли, че повече ти приляга да действаш в съдебната зала, отколкото на местопрестъплението.

— Кой си ти, че да определяш какво ми приляга и какво не? — отново извиси глас Дебора. В погледа й вилнееше истинска гръмотевична буря. — Това е моята работа. Цял живот съм се готвила за нея и няма да позволя някой като тебе да ми казва дали ми приляга или не случаят, който разследвам. — Със силен трясък стовари попивателната на бюрото. — Забранявам ти да се месиш в работата ми или в живота ми.

Не, реши той. Няма да мога да действам разумно.

— Свърши ли?

— Не. Преди да си тръгна, искам да ти кажа, че не успя. Случаят е мой и няма да се откажа от него. Така че напразно си си губил времето. А също и моето. И последно: мисля, че ти си един арогантен, досаден и властолюбив тип.

Зад бюрото Гейдж стисна ръцете си в юмруци.

— Свърши ли? — попита я отново.

— Може да се каже, че да. — Грабна куфарчето си, завъртя се на пети и тръгна към вратата.

Той натисна едно копче и вратата автоматично се заключи отвътре.

— Обаче аз не съм свършил — тихо каза Гейдж.

Тя не подозираше, че бе способна да изпитва толкова силен гняв. Когато се обърна, пред очите й се спусна червена пелена.

— Веднага отвори проклетата врата или ще те съдя.

— Ти вече каза своята дума, прокуроре. — Той стана от стола си. — Сега е мой ред.

— Не ме интересува какво искаш да кажеш.

Гейдж заобиколи бюрото, ала не тръгна към нея, а само се облегна на него. Не искаше да рискува, защото не знаеше какво може да направи, ако я усети близо до себе си. Поне засега.

— Разполагаш с всички преки и косвени доказателства, нали, госпожо прокурор? Така че предлагам да не си губим времето. Признавам се за виновен по всички точки на обвинението.

— Тогава няма за какво да говорим повече.

— Нима обвинението не се интересува от мотивите на престъплението?

Тя отметна глава и се стегна. Нещо в начина, по който вървеше срещу нея — бавно, безшумно — предизвика неясен проблясък от някакъв спомен. Но веднага отстъпи пред новата вълна от гняв.

— В конкретния случай важни са резултатите, а не мотивите.

— Не си права. Да, наистина бях при кмета и използвах влиянието си, за да те отстрани от делото. Ала имам и друга, много по-голяма вина. Виновен съм, че те обичам. — Напрегнатите й ръце изведнъж омекнаха и куфарчето с трясък се стовари на земята. Отвори уста да каже нещо, но не можа. — Невероятно… — Очите му потъмняха и засвяткаха гневно, когато направи още една, последна стъпка към нея. — Такава умна жена като теб да се изненада от признанието ми. Трябваше да се досетиш за чувствата ми по всеки мой поглед. Да ги усетиш всеки път, когато те докосвах. — Постави ръка на раменете й. — И всеки път, когато те целувах.

Притисна я към вратата и покри устата й със своята — веднъж, после още веднъж. След това погълна устните й.

Коленете й омекнаха. Дебора не можеше да повярва, че това се случва с нея. Трябваше да избира — да се облегне на него или да се свлече безсилно на пода. Ала дори както се беше вкопчила в него, изпитваше неясен страх. Наистина беше видяла, беше почувствала, беше вкусила любовта му. Много по-трудно се оказа да чуе думите му и как нейният собствен глас ги повтаря като ехо в съзнанието й.

Той изцяло се потопи в нея. И колкото повече тя се разтваряше за него, толкова по-дълбоко пропадаше. Постави ръце върху лицето й, после ги зарови в косите й, плъзна ги надолу по тялото й. Копнееше цялата да я докосне. И да усети как тялото й откликва и тръпне в ръцете му.

Дебора вдигна глава и видя любовта и желанието в очите му. Но не можеше да си обясни защо едновременно с това забелязваше и нещо войнствено.

— Имаше нощи — тихо каза Гейдж, — хиляди нощи, когато лежах буден и потен и с нетърпение очаквах да дойде сутринта. Понякога се чудех дали някога ще намеря жена, която да обичам, от която да имам нужда. Ала и най-смелите ми мечти не могат да се сравняват с това, което изпитвам към теб.

— Гейдж. — Дебора вдигна ръце към лицето му, толкова го желаеше. Знаеше, че сърцето й му принадлежи. Но не можеше да забрави, че предишната нощ по същия начин се бе устремила към друг мъж. — Не мога да се ориентирам в чувствата си.

— Напротив.

— Добре, мога. Ала се страхувам от това, което изпитвам към теб. За да бъда честна, искам да ми дадеш малко време.

— Не съм сигурен дали ще мога.

— Няма да е за дълго, моля те. А сега отключи вратата и ме пусни да си вървя.

— Отключено е. — Отстъпи назад и отвори вратата. Но за миг отново я задържа. — Дебора, следващият път няма да те пусна толкова лесно.

Тя вдигна поглед и видя истината в очите му.

— Знам.