Нора Робъртс
Нощни сенки (4)

Четвърта глава

Дебора простена и със здраво стиснати очи започна да опипва леглото, за да открие източника на пронизителния звън. Най-после напипа слушалката на телефона и я издърпа до възглавницата, като междувременно успя да събори една книга, бронзовия свещник и тефтерчето с телефоните.

— Ало?

— О’Роарк?

Тя се прокашля.

— Да?

— Мичъл е. Имаме проблем.

— Проблем ли? — Свали възглавницата от главата си, примижа и погледна будилника. Според нея единственият проблем бе, че шефът й се обаждаше в 6:15 сутринта. — Да не са отложили процеса на Слейгърман? По разписание трябваше да започне в девет.

— Не. Отнася се за Парино.

— Парино ли? — Разтърка очи и седна в леглото. — Какво се е случило?

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — Завъртя глава, за да си проясни мозъка. — Какво искаш да кажеш?

— Че по-мъртъв не може да бъде — кратко поясни Мичъл. — Пазачът го намерил преди половин час.

От сънливостта на Дебора не бе останала и следа. Седна в леглото и мислите й започнаха да препускат бясно.

— Но как… Как е станало?

— Прободен с нож. Вероятно се е приближил до затворническата решетка, за да говори с някого, който го е пронизал със стилет право в сърцето.

— Божичко…

— Никой нищо не е чул и не е видял — с отвращение обясни Мичъл. — Само на решетката беше залепена с тиксо бележка. Пишеше: „Мъртвите канарчета не пеят пред ченгетата“.

— Изтекла е информация за сделката.

— Бъди сигурна, че ще разбера кой е. Слушай, О’Роарк, няма да успеем да запушим устата на пресата. Затова прецених, че ще ти е по-приятно да чуеш новината от мен, отколкото по радиото, докато си пиеш сутрешното кафе.

— Прав си. — Усети присвиване в стомаха. — Благодаря ти. Ами Сантяго?

— Първо трябва да го намерим. Но засега се налага да почакаш — предупреди я той. — Зная, че не е много приятно, ала в този момент на първо място е процесът срещу Слейгърман. Този тип си е намерил много оправен адвокат.

— Ще се справя с него.

— Не се и съмнявам. Накарай го да се поизпоти, моето момиче.

— Да, да. Непременно. — Затвори и се загледа с празен поглед в тавана. Остана така до 6:30, когато будилникът започна да звъни.

 

 

— Хей, красавицата! — Джери Бауър изтича нагоре по стълбите на съда, за да настигне Дебора. — Господи, това се нарича професионална концентрация — задъхано обяви той, когато най-после успя да я хване за ръката. — От половин час тичам след теб и крещя.

— Извинявай. След петнайсет минути трябва да съм в съдебната зала.

Джери се усмихна и я огледа преценяващо. Косата й беше прибрана в стегнат кок, на ушите й проблясваха перлени обеци. Но червеният ленен костюм със строга кройка не можеше да скрие съблазнителните извивки на тялото й. Общото впечатление беше за един компетентен, професионален и изключително женствен представител на прокуратурата.

— Ако бях съдебен заседател, щях да призная подсъдимия за виновен още преди да си свършила с уводното слово. Изглеждаш фантастично.

— Аз съм юрист — строго произнесе тя. — А не „Мис Ноември“.

— Хей, чакай малко. — Той бе принуден отново да се затича, за да я настигне. — Виж какво, извинявай. Комплиментът ми наистина прозвуча малко нескопосано.

Дебора усети, че беше прекалила.

— Всъщност аз трябва да ти се извиня. Тази сутрин съм твърде докачлива.

— Чух за Парино.

Тя кимна мрачно и продължи нагоре по стълбите към високия резбован портал на градския съд.

— Лошите новините се разчуват бързо.

— Той беше само статистически случай, Деб. Не го преживявай толкова.

— Все пак заслужаваше да получи справедлива присъда, нали? — напомни му тя, като прекоси мраморното фоайе и се насочи към асансьора. — Даже той го заслужаваше. Знаех, че се страхува, но не се отнесох достатъчно сериозно към реалната заплаха за живота му.

— Вярваш ли, че можеше да го опазиш?

— Не зная. — Този въпрос щеше да я измъчва цял живот. — Наистина не зная.

— Знаеш ли, Деб, днес програмата на кмета е доста напрегната. А довечера сме канени на прием в негова чест. Все пак смятам да се измъкна някъде между десерта и брендито с пура. Какво ще кажеш за едно късно кино?

— Няма да съм приятна за компания, Джери.

— Знаеш, че за мен няма значение.

— Но за мен има. — На устните й се появи бледо подобие на усмивка. — Непрекъснато ще се заяждам, а това и на мен няма да ми е приятно. — Влезе в асансьора.

— Тогава късмет, госпожо заместник областен прокурор. — Джери се усмихна и вдигна палец малко преди вратите да се затворят пред носа му.

На четвъртия етаж я пресрещнаха представителите на пресата. Дебора го очакваше. С бърза крачка мина покрай тях, като отговаряше на въпросите съвсем лаконично или с думите „без коментар“.

— Вярвате ли, че съдебните заседатели ще признаят за виновен един сводник само защото е пребил две от своите момичета?

— Когато влизам в съдебната зала, винаги вярвам, че ще спечеля делото.

— Нима ще призовете проститутки като свидетели?

— Бивши проститутки — поправи тя, ала не отговори на въпроса.

— Вярно ли е, че Мичъл ви е поверил този случай само защото сте жена?

— Областният прокурор не се ръководи от пола на своите сътрудници, когато разпределя делата.

— Чувствате ли вина за смъртта на Карл Парино?

Тези думи я застигнаха точно пред вратата на съдебната зала. Спря и се огледа. Веднага забеляза познато лице — чуплива кестенява коса, гладен за сензация поглед и саркастична усмивка. Чък Уизнър. Винаги очакваше от него някаква мръсотия. Беше репортер в „Уърлд“ и списваше ежедневна рубрика, но се осланяше повече на интуицията си, а не на фактите.

— Областната прокуратура искрено съжалява, че Карл Парино беше убит преди процеса срещу него.

Уизнър реагира бързо и ловко й отряза пътя към залата.

— И все пак не се ли чувствате отговорна за смъртта му? Нали вие го склонихте да преговаря?

Дебора съзнателно потисна желанието да се защити и спокойно го изгледа.

— В известен смисъл всички сме отговорни, господин Уизнър. А сега, моля да ме извините.

Ала той не се отмести.

— Виждали ли сте наскоро Немезис? Какво ще ни кажете за личните си отношения с героя на нашия град?

Усети, че започва да се ядосва. А което беше най-лошото, Уизнър разчиташе тъкмо на това.

— Нищо, което да може да се мери с вашите фантазии. Бихте ли се отместили? Заета съм.

— Но все пак имате достатъчно свободно време за срещи с Гейдж Гътри. И с него ли имате романтична връзка? Получава се доста странен триъгълник, нали така? Немезис — вие — Гътри.

— Гледай си работата, Чък — посъветва го тя и решително го отмести с лакът.

Успя да се настани на масата на обвинението и да извади бележника си секунда преди в залата да влязат съдебните заседатели и да заемат местата си. Дебора и адвокатът на ответника бяха загубили два дни, докато ги подберат и сега тя със задоволство отбеляза, че добре се бяха справили — сред дванайсетте съдебни заседатели имаше представители на двата пола, на различни раси и начин на живот. Сега оставаше само да ги убеди, че и проститутките заслужават справедливост.

Извърна се и внимателно погледна двете жени на първата редица. Бяха послушали съвета й да са облечени скромно, без да прекаляват с грима и лака за коса. Днес те щяха да бъдат съдени не по-малко строго от мъжа, обвинен в оскърбление на личността и побой. Бяха се свили уплашено — млади, хубави момичета, които спокойно можеха да минат за студентки. Дебора им се усмихна окуражаващо, след което отмести поглед.

Джеймс П. Слейгърман седеше на масата на защитата. Тридесет и две годишен, светлорус красавец с тъмен костюм. Имаше вид на такъв, за какъвто се представяше — млад, енергичен бизнесмен. Неговата агенция за компаньонки бе напълно законна. Слейгърман си плащаше данъците, участваше в благотворителни мероприятия и беше член на клуба „Джей Си“.

Първата задача на Дебора бе да убеди съдебните заседатели, че той по нищо не се отличава от уличните сводници, тъй като печелеше от търговия с женска плът. Иначе нямаше да успее да го обвини в насилие.

Охраната обяви влизането на съдията и всички присъстващи се изправиха на крака.

Дебора произнесе кратко уводно слово, като се стараеше да въздейства на съдебните заседатели с конкретни факти. Нямаше намерения да ги обърква. Вече бе разбрала, че това беше тактиката на защитата. Затова заложи на контраста, реши да не преиграва, а да се държи естествено и открито.

Като пръв свидетел на обвинението призова лекаря, който беше освидетелствал Марджъри Ловиц. С няколко лаконични въпроса установи размера на нараняванията на момичето през онази нощ, когато те двете със Сюзън Макрой били приети в „Бърза помощ“.

Дебора държеше съдебните заседатели да чуят за счупената челюст, насинените очи, спуканите ребра, преди да им покаже снимките и да ги включи сред веществените доказателства.

Бавно и методично представи всички технически подробности на случая, включително медицинската експертиза, показанията на санитарите от „Бърза помощ“, полицаите и социалните работници. Здравата опъна нервите на своя опонент. До обедната почивка бе изложила основните факти на делото.

След това поръча такси и покани Марджъри и Сюзън на обяд в малко заведение в другия край на града. Докато се хранеха им даде последни наставления как да се държат пред съда.

— Днес ли ще свидетелствам, госпожице О’Роарк? — попита Марджъри. През цялото време се въртеше неспокойно и нищо не хапна. Синините на лицето й бяха избледнели, но челюстта още я наболяваше. — Може би е достатъчно това, което разказаха лекарите и не е необходимо да ни разпитвате мене и Сюзън?

— Марджъри… — Дебора сложи ръката си върху ръката на момичето и усети, че трепери и е студена като лед. — Съдебните заседатели чуха лекарите и видяха снимките. Сигурно ще повярват, че сте били пребити от бой. Ала само вие двете, Сюзън и ти, можете да ги убедите, че го е направил Слейгърман и че той съвсем не е приятният млад бизнесмен, за когото се представя. Ако откажете да свидетелствате, той ще бъде освободен и един ден ще посегне и на други момичета.

Сюзън прехапа устни.

— Джими каза, че непременно ще се измъкне. Заседателите знаели, че сме курви. Нищо, че ни помогнахте да си намерим работа. Каза, че когато всичко свърши, пак щял да ни намери и тогава сме щели да съжаляваме.

— Кога ви каза всичко това?

— Вчера, по телефона. — Очите на Марджъри се напълниха със сълзи. — Научил е новия ни адрес и се обади. Каза, че няма да ни се размине. — Изтри една сълза с опакото на ръката си. — Освен това щял да ни накара да съжаляваме, че сме го дали на съда. Не искам да ме бие повече.

— Няма. Но не мога да ви помогна, ако вие не помогнете да го осъдим. Трябва да ми се доверите.

Прекара следващия час в разговор с тях, като ги успокояваше, успокояваше, умоляваше и даваше обещания. В два следобед се върна в съда с двете уплашени жени.

— Щатът призовава Марджъри Ловиц — обяви Дебора и хладно изгледа Слейгърман.

 

 

Гейдж се промъкна на пръсти в съдебната зала точно когато тя извика първата свидетелка от следобедната сесия. За да дойде тук, беше отложил две заседания. Желанието да я види надделя над задължението да изслуша тримесечните отчети. За пръв път изпитваше толкова силен копнеж да види някого.

Три дни беше спазвал дистанция. Три безкрайно дълги дни.

Понякога животът напомняше игра на шах. Имаше нужда от време, за да обмисли внимателно следващия си ход. Той си избра един стол в дъното на залата, седна и се облегна назад, за да я гледа, докато работи.

— На колко години си, Марджъри? — попита Дебора.

— На двайсет и една.

— От Урбана ли си?

— Не, родена съм в Пенсилвания.

С няколко простички въпроса тя помогна на Марджъри да опише своето семейство, мизерията, нещастното детство, жестоките родители.

— Кога се премести тук?

— Преди четири години.

— Значи, когато си била на седемнайсет. Защо избра точно Урбана?

— Исках да стана актриса. Може да ви се стори глупаво, ала наистина имах големи успехи в училищния театър. Стори ми се, че лесно ще си намеря подходяща работа.

— И успя ли?

— Не. Оказа се адски трудно. Знаете ли, понякога дори не ме допускаха на прослушване. Освен това свърших парите. Започнах работа като сервитьорка на половин щат, но печелех много малко. Спряха ми отоплението и тока.

— Марджъри, а не ти ли е минавало през ум да се върнеш у дома?

— Нямаше как да се върна. Майка ми ме предупреди, че не иска да ме вижда повече. Освен това, все ми се струваше… Продължавах да вярвам, че всичко ще се оправи, стига някой да ми помогне малко.

— И помогна ли ти някой?

— Така мислех отначало. Той се отби в закусвалнята, в която работех. Постепенно се сприятелихме. Разговаряхме за разни неща — нали знаете как става. Казах му, че съм актриса. А той отвърна, че веднага го усетил, още щом ме видял за пръв път. Даже се чудел какво прави в тази дупка толкова хубаво и талантливо момиче като мене. Познавал много хора в театъра и киното и обеща да ме запознае с тях, ако постъпя на работа при него. Даде ми визитната си картичка.

— Този човек в залата ли е, Марджъри?

— Да. Това беше Джими. — Младата жена сведе поглед към треперещите си пръсти. — Джими Слейгърман.

— И ти постъпи ли на работа при него?

— Да. На следващия ден отидох в офиса му. Заемаше цял апартамент. С всички му там бюра, телефони и кожени кресла. В скъпия квартал в края на града. Фирмата осигуряваше компаньони за различни поводи и се наричаше „Елегант Ескортс“. Каза, че ще ми плаща по сто долара на вечер, за да придружавам бизнесмени на вечеря или на приеми. Дори ми купи дрехи — много красиви официални рокли и ме заведе на фризьор.

— И срещу тези сто долара на вечер трябваше само да посещаваш приеми, така ли?

— Така казваше Джими. Поне в началото.

— А после?

— След известно време… Отначало ме водеше в елегантни ресторанти и клубове. Казваше, че правим „репетиция за модно ревю“. Купуваше ми цветя и…

— Правехте ли секс?

— Възразявам — обади се адвокатът на ответника. — Въпросът няма отношение към делото.

— Господин съдия, всички отношения на свидетелката с обвиняемия, включително и сексуалните, имат пряко отношение към делото и са много съществени.

— Възражението се отхвърля. Отговорете на въпроса, госпожице Ловиц.

— Да. Спах с него. Той беше толкова добър. А освен това ми даваше пари. Казваше, че са за разходите по апартамента.

— И ти приемаше тези пари, така ли?

— Да. Сега си мисля, че се досещах какво става. Но се преструвах, че не разбирам. След няколко дни ми каза, че има клиент. Нареди ми да се облека елегантно и да отида на обяд с някакъв човек от Вашингтон.

— Какво още ти нареди господин Слейгърман?

— Каза: „Марджъри, трябва да си изработиш стоте долара“. Отговорих му, че зная и той ми напомни да бъда много любезна с клиента. И аз обещах да бъда любезна.

— Господин Слейгърман уточни ли какво разбира под „любезна“, Марджъри?

Тя се поколеба дали да отговори и отново сведе поглед към ръцете си.

— Каза да правя, каквото клиентът поиска. Ако предложи след ресторанта да отидем в хотелската му стая, да се съглася. Иначе нямало да ми плати. Това е само актьорска игра, обясни ми Джими. Трябвало само да се престоря, че харесвам онзи мъж и ми е приятно с него в леглото.

— Господин Слейгърман каза ли направо, че очаква от теб да правиш секс с клиента?

— Не го каза точно така. Каза само, че това е част от моите задължения, също както да се смея на тъпи вицове. И ако се справя добре, обеща да ме запознае със свой приятел режисьор.

— Ти съгласи ли се?

— Джими беше много убедителен, според него във всичко това нямало нищо лошо. Да, съгласих се.

— Имаше ли други случаи, при които се е налагало да правиш секс за пари в качеството си на служителка във фирмата на господин Слейгърман?

— Възразявам — отново се обади защитникът.

— Тогава ще попитам по друг начин. — Дебора хвърли бърз поглед към съдебните заседатели. — Марджъри, след този случай ти остана ли на работа при господин Слейгърман?

— Да.

— Колко време?

— Три години.

— Беше ли доволна от условията на работата?

— Не зная.

— Не знаеш дали си били доволна?

— Свикнах с парите — призна Марджъри горчивата истина. — След известно време преставаш да мислиш за това, което правиш. Особено ако мислиш за нещо друго, докато го правиш.

— Господин Слейгърман беше ли доволен от тебе?

— Понякога. — Погледна уплашено съдията. — А понякога беше направо бесен на мене или на някое от останалите момичета.

— Значи е имало и други момичета?

— Да, бяхме десетина, а понякога и повече.

— Какво правеше господин Слейгърман, когато беше ядосан?

— Направо ни размазваше от бой.

— Искаш да кажеш, че ви е удрял?

— Побъркваше се от яд и…

— Възразявам — скочи адвокатът на Слейгърман.

— Приема се — обади се съдията.

— Марджъри, той удрял ли те е някога?

— Да.

Дебора изчака секунда, за да могат съдебните заседатели да проумеят какво се крие зад простичкия отговор на момичето.

— Ще ни разкажеш ли какво се случи на 25 февруари тази година?

Както беше инструктирана предварително, Марджъри прикова поглед към Дебора, без да обръща внимание на Слейгърман.

— Трябваше да отида на работа, но се разболях. Пипнах някакъв грип. Имах висока температура и стомашно разстройство. Не задържах никаква храна. Сюзън дойде да ме види.

— Сюзън?

— Сюзън Макрой. Приятелката ми, която също работеше при Джими. Не можех да стана от леглото, затова тя му се обади и го предупреди, че няма да отида на работа. — Свитите в скута й ръце започнаха силно да треперят. — Чувах я как спори с него по телефона и се опитва да обясни, че наистина не съм добре. Накрая му каза да дойде и лично да се убеди, щом не й вярва.

— Той дойде ли?

— Да. — Момичето беззвучно се разплака, ала след малко продължи да разказва. — Беше като обезумял. Разкрещя се на Сюзън, но и тя не му остана длъжна. Няколко пъти му повтори, че съм болна и имам висока температура, най-малко тридесет и осем градуса. А той… — Облиза пресъхналите си устни. — А той каза, че и двете сме мързеливи и лъжливи мръсници. Нещо издрънча и Сюзън извика. Тогава станах, ала ми се виеше свят. — Марджъри разтърка очи с опакото на дланта си и си размаза грима. — Джими влезе в спалнята. И ме събори на земята.

— Искаш да кажеш, че без да иска се е препънал в теб и те е съборил?

— Не, замахна и ме удари толкова силно, че ме повали на земята.

— Разбирам. Продължавай нататък.

— След това ми заповяда да си размърдам задника и да се облека. Някакъв клиент питал за мен. Каза, че от мен се искало само да легна по гръб и да си затворя очите. — С треперещи пръсти извади от чантичката си хартиена салфетка и си издуха носа. — Обясних му, че съм болна и не мога да го направя. Той започна да крещи и да ме замерва с разни неща. После каза, че щял да ми покаже какво означава наистина да те боли. И започна да ме удря.

— Къде те удряше?

— Навсякъде. По лицето, по корема. Главно по лицето. Просто не можеше да спре.

— Ти не повика ли помощ?

— Не можех да викам. Едва дишах.

— Опита ли поне да се защитиш?

— Опитах се да изпълзя настрани, ала той ме настигна и продължи да ме бие. После съм припаднала. Когато се свестих, в апартамента беше само Сюзън. Цялото й лице беше в кръв. Тя се обади на „Бърза помощ“.

Дебора продължи да я разпитва тихо и спокойно. Когато свърши и се върна на мястото си, само се молеше Марджъри да издържи и на кръстосания разпит.

След три часа, прекарани на свидетелската скамейка, Марджъри беше бледа като платно и цялата трепереше. Но въпреки опита на защитата да промени мнението на съдебните заседатели до последния момент, за тях тя си остана едно младо и безпомощно момиче.

Дебора беше доволна.

 

 

— Великолепно се справихте, госпожо прокурор.

Дебора се обърна и видя Гейдж. Не знаеше дали да се ядосва или да се радва.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя как работиш. Ако някога имам нужда от адвокат…

— Нали не си забравил, че съм прокурор?

Той се усмихна.

— Значи по-скоро трябва да внимавам да не нарушавам закона. — Тя се спря и Гейдж я хвана за ръката. Най-обикновен приятелски жест. Ала неизвестно защо, на нея й се стори някак собственически. — Какво мога да направя за теб? Да те изпратя с колата си? Да те поканя на вечеря или предпочиташ нещо сладко? Или просто да прекараме една спокойна вечер заедно?

Беше си обещала да не се поддава на чара му. Много умно решение, няма що.

— Съжалявам. Имам други планове за вечерта.

Той наклони глава на една страна и внимателно я изгледа.

— Изглежда наистина е така.

— Да. Имам работа.

— Друго имах предвид. Че наистина съжаляваш.

Очите му бяха толкова дълбоки и топли, че Дебора затаи дъх.

— Съжалявам или не, ала наистина съм заета.

Излязоха от съдебната зала и тръгнаха по коридора.

— Тогава нека поне те изпратя.

Погледна го присмехулно през рамо.

— Нали ти казах какво мисля за настойчивите мъже?

— Да, но се съгласи да вечеряш с мен.

Тя не издържа и се засмя. След напрегнатите часове в съда беше истинско удоволствие да се отпусне.

— Е, след като колата ми е на сервиз, защо да не приема поканата да ме закараш?

Гейдж я последва в асансьора.

— Днешното дело никак не беше леко. Но пък беше полезно за репутацията ти.

Очите й станаха хладни.

— Нима?

— Да. Привлече вниманието на най-големите вестници в страната.

— Не използвам съдебните дела за реклама. — Гласът й бе не по-малко смразяващ от погледа.

— Ако искаш да прогресираш в съда, кожата ти трябва да загрубее.

— Мерси, харесвам си кожата такава, каквато е.

— Забелязах. — Той се облегна на стената. — За всеки, който те познава, е ясно, че не търсиш слава. Днес в съда успя да докажеш, че никой, независимо какъв е и с какво се занимава, не бива да се превръща в жертва. Надявам се да спечелиш делото.

Дебора не можеше да разбере защо толкова се дразни от факта, че Гейдж я разбира.

— Непременно ще го спечеля.

Излязоха от асансьора в мраморното фоайе.

— Харесва ми тази прическа — отбеляза той, доволен, че успя да я изненада. — Изглеждаш като истинска дама, при това строга и компетентна. Колко фиби трябва да извадя, ако искам да разпусна косата?

— Не мисля, че е…

— Уместно? — допълни Гейдж. — А според мен е. Всичко, свързано с теб е уместно, след като непрекъснато мисля за теб.

Тя енергично продължи напред. Типично за един мъж, помисли си. Да каже подобно нещо в препълненото фоайе на съда, все едно, че сме само двамата.

— Интересно, кога ти остава време да мислиш за мен. Видях снимката ти в сутрешния вестник. Под ръка с онази блондинка. На приема на кандидата за кмет Тарингтън. — Стисна здраво зъби, когато забеляза широката му усмивка. — Доста бързо преминаваш от едно увлечение към друго.

— Нямам никакви увлечения. Беше ми интересно да разбера какво представлява опонента на Фийлдс. И бях приятно впечатлен.

Дебора си спомни лъскавата блондинка в черната рокля, която повече показваше, отколкото скриваше формите й.

— Имаше от какво.

Този път той не издържа и се засмя на глас.

— Жалко, че не беше там.

— Вече ти обясних, че нямам намерение да тичам след теб и харема ти. — Пред широките стъклени врати на изхода тя внезапно спря и се стегна. — Говорим за вълка, и ето го в кошарата. — Вдигна високо глава и излезе при журналистите, които се тълпяха на стъпалата пред съда.

Веднага я затрупаха с въпроси, на които Дебора енергично отговаряше. Колкото и да бе притеснена от присъствието на Гейдж, изпита истинско облекчение, когато забеляза пред входа черната лимузина с едрия шофьор.

— Господин Гътри, защо се интересувате от този процес?

— Обичам да наблюдавам правосъдието в действие.

— Или по-скоро красивите прокурорки в действие. — Уизнър изблъска колегите си и пъхна микрофона си под носа на Гейдж. — Хайде, Гътри, разкажи ни за своите отношения със сладката Деб.

Дебора простена гърлено и Гейдж постави предупредително ръка на лакътя й. След това се обърна към репортера.

— Не се ли познаваме?

Уизнър се подсмихна.

— Аха. На времето, когато още не бяхте собственик на града, а получавахте заплата от полицейското управление, пътищата ни често се пресичаха.

— О, да. Сетих се. Уизнър. — Огледа го презрително. — Дано не ми изневерява паметта, ала тогава не изглеждаше чак такъв глупак. — Хвана под ръка доволно усмихнатата Дебора и я настани и колата.

— Много правилно му го каза — отбеляза тя.

— Чудя се дали да не купя „Уърлд“ само заради удоволствието да го уволня.

— Възхитена съм от начина, по който се справяш с проблемите. — Въздъхна, изхлузи си обувките и притвори очи. Помисли си, че няма нищо против всеки ден да пътува с лимузина. Отпускаш се удобно на меките възглавници, а от колоните тихо се чува музиката на Моцарт. Жалко, че не беше реалистично. — Краката ме болят зверски. Решила съм да си купя педометър и да проверя колко километра навъртам всеки ден в съдебната зала.

— Да опитам ли да те съблазня да дойдеш у дома с хубав масаж на краката?

Дебора отвори едното си око. Сигурно го правеше добре. Масажирането на крака — или на други части на женското тяло.

— Не — отново затвори очи. — Трябва да се върна в прокуратурата. Освен това съм сигурна, че не ти липсват крака за масажиране.

Гейдж открехна прозорчето към Франк, само колкото да му каже накъде да кара.

— Това притеснява ли те? Другите крака… в живота ми?

Въпросът му я вбеси.

— Те са си твой проблем.

— А аз харесвам твоите крака. И лицето ти също. Както, впрочем, и всичко останало.

Тя не обърна внимание или поне се постара да не обръща внимание на внезапно обзелото я вълнение.

— Всички жени ли съблазняваш в лимузината си?

— Защо? Да не предпочиташ някое друго място?

Дебора отвори и двете си очи. Някои неща, каза си решително, се уреждат най-добре директно.

— Гейдж — започна тя. — Замислих се върху създадената ситуация.

Устните му се извиха в чаровна усмивка.

— Ситуация ли?

— Да. — Съзнателно не спомена думата „отношения“. — Няма да се преструвам, че не те харесвам или че не се лаская от мисълта, че и ти ме харесваш. Но…

— Но? — Хвана ръката й и леко потърка с устни пръстите й. Кожата й ухаеше като дъжда, на свежест и чистота.

— Недей. — Дебора затаи дъх, когато той обърна дланта й и усети бавната му, топла целувка. — Не го прави.

— Харесва ми, когато си хладна и логична Дебора. Побърквам се при мисълта колко бързо и лесно успявам да те накарам да се разтопиш от желание. — Докосна с устни китката й и усети забързания й пулс. — Какво ще кажеш?

Какво да му каже? Коя жена би останала хладна и логична, когато Гейдж я погледне? Или я докосне. Отдръпна ръката си, като си напомни, че точно там беше проблемът.

— Не искам тази ситуация да се задълбочи, поради няколко сериозни причини.

— Ммм.

Плесна го по ръката, когато той започна да си играе с перлите на обеците й.

— Говоря напълно сериозно, Гейдж. Разбирам, че си свикнал да преследваш и изоставяш жените като чипове за покер, ала аз не се интересувам от подобни отношения. Така че е по-добре да си потърсиш друга.

Да, наистина бързо и лесно се разтапяше от желание.

— Интересна метафора. Но има чипове, които предпочитам да запазя за себе си, без да ги пускам в играта.

Тя подскочи от възмущение и се извърна към него.

— Хайде да си изясним някой неща. Нямам намерение да бъда брюнетката от сряда, чийто ред е след блондинката от вторник.

— И така, неусетно се върнахме към масажа. Приемаш ли или не?

— Може да ти е смешно, ала аз се отнасям сериозно към живота си — и в личен, и в професионален план.

— Дори прекалено сериозно.

Дебора застина.

— Това си е моя работа. Важното е, че не искам да бъда едно от твоите завоевания. И по никакъв начин не желая да се обвързвам с теб. — Вдигна поглед, защото лимузината се приближи до бордюра. — А сега смятам да сляза.

Той реагира изненадващо бързо. Дръпна я през седалката и тя се озова в скута му.

— Лъжеш се. Не само си обвързана с мен, но и не искаш да се освободиш. — Твърди и уверени, устните му се впиха в нейните.

Дебора не се съпротивляваше. Нито се поколеба. Всички чувства, които бе изпитала по време на това пътуване, се сляха в едно — желание. Безспорно. Внезапно. Неустоимо. Пръстите й се потопиха в косата му, а устните й се задвижиха — гладни и неспокойни.

Искаше го толкова силно, както досега не бе желала друг мъж. Дори не бе сънувала, че съществува подобно желание. Болката от това усещане бе така всеобхватна, че нямаше място за разсъждения. Нито за съмнение. Съществуваше само този момент — и отдаването.

Този път Гейдж не бе така сдържан. Устните му горяха и трескаво се преместиха от лицето към шията й. С внезапно рязко движение тя го дръпна към себе си.

Никога не бе срещал жена, която толкова точно да откликва на неговите потребности. В нея тлееше огън, беше достатъчно само да я докосне, за да го разпали и да го накара да изпуска искри. Той и преди беше изпитвал страст, ала не и този мъчителен, разкъсващ и отчаян копнеж.

Искаше да я повали на седалката, да разкъса елегантния й костюм, докато не я види под себе си гола и изгаряща от страст.

В същото време мечтаеше да й даде утеха, спокойствие и обич. Ала трябваше да почака, докато Дебора бе готова да го приеме.

С искрено съжаление си наложи да се успокои и я пусна.

— Ти си всичко, което искам — каза й Гейдж. — А аз винаги получавам това, което искам.

Тя го гледаше с широко отворени очи. Постепенно страстта се оттегли и останаха само смайването и уплахата, а това го разтревожи.

— Не е честно — прошепна Дебора. — Не е справедливо да ми причиняваш всичко това.

— Да, не е добре и за двама ни. Но то вече се случи.

— Не мога да си позволя да ме управляват чувствата ми.

— Нито пък аз.

— И не искам. — Цялата трепереше, когато се наведе да си вземе обувките. — Трябва да тръгвам.

Той се пресегна и отвори вратата.

— Ти ми принадлежиш.

Тя поклати глава.

— Първо трябва да се науча да принадлежа на себе си. — Слезе от колата, спря се за миг, след което се отдалечи с бърза крачка.

Известно време Гейдж остана загледан след нея, после разтвори шепа. Преброи шест фиби и се усмихна доволно.

 

 

Дебора прекара вечерта в малкия апартамент на Сюзън и Марджъри. Докато похапваха от китайската храна, която беше донесла със себе си, трите обсъдиха развитието на делото. Работата й помогна да се успокои. Нямаше време да мисли за Гейдж и за готовността, с която реагираше на всяко негово докосване. Това я тревожеше. Още повече, че изпитваше почти същото пронизващо сексуално привличане и към друг мъж.

А тъй като искаше и двамата, не можеше да приеме нито единия, нито другия. Беше въпрос на морал. А според Дебора, когато една жена започнеше да се съмнява в морала си, нещо не беше наред.

Слава богу, че имаше и неща, с които можеше да се справи. Работата, начина на живот, амбициите. Тази вечер беше дошла да направи нещо, което щеше да й помогне да спечели делото срещу Слейгърман.

Всеки път, когато звъннеше телефонът, тя вдигаше слушалката. Марджъри и Сюзън седяха на канапето и уплашено си стискаха ръцете. На петия път се обади мъжът, когото очакваше.

— Марджъри?

Реши все пак да се убеди, че бе той.

— Не е Марджъри.

— Сюзън, ти ли си, кучко такава?

Мрачна усмивка изкриви устните й, ала се престори, че умира от страх.

— Кой се обажда? — попита с треперлив глас.

— Не се прави на застреляна. Джими е.

— Казаха ми да не разговарям с теб.

— Много важно. Слушай сега. Ако си въобразяваш, че предишния път си яла бой, жестоко се лъжеш. Нямаш представа какво те чака, ако утре свидетелстваш срещу мен. Малка мръсница. Помниш ли как те прибрах от улицата, където печелеше по двайсетачка на чукане? Запознах те с влиятелни и богати пичове. Не забравяй, че си ми задължена. Направи го заради себе си, Сюз. Кажи на оная прокурорка с кльощавия задник, че си размислила и че двете с Марджъри сте излъгали. Иначе така ще те смажа от бой, че никога няма да се оправиш. Ясно ли е?

— Да. — Дебора затвори и мълчаливо се загледа в телефона. — Напълно ми е ясно — обърна се към Марджъри и Сюзън. — Довечера здраво заключете вратата и никъде не излизайте. Той още не знае, но току-що сам си подписа присъдата.

Тръгна си, доволна от себе си. Доста се бе потрудила, докато извади разрешително за подслушване на телефона на Марджъри и Сюзън. Сега оставаше да дешифрира разговора и да представи текста като веществено доказателство. Непременно щеше да успее. Голяма изненада очакваше Слейгърман и мазния му адвокат след няколко дни, когато беше насрочен разпита на сводника.

Дебора реши да повърви няколко преки пеш. Нощта беше влажна и гореща. Дори от сградите излизаха изпарения. В другия край на града я чакаше една прохладна стая, хладен душ и студено питие. Ала не й се прибираше. Непременно щеше да започне да мисли за живота си. И за Гейдж.

Днес следобед, докато я държеше в ръцете си, тя бе загубила всякакъв контрол над тялото си. Това започваше да се превръща във вреден навик, а Дебора не искаше да е така. Не можеше да отрече, че го харесва. Много повече дори, стремеше се към него по някакъв инстинктивен, почти първобитен начин, на който не бе способна да устои.

А в същото време изпитваше нещо, при това много силно, към човека, когото бе виждала само с маска.

Как беше възможно именно тя, която винаги бе държала на верността, да изпитва толкова дълбоко и непреодолимо влечение към двама различни мъже?

Дано беше само физическо привличане. Едно бе да желаеш един мъж, друго — да имаш нужда от някого. Дебора не беше готова да изпитва потребност от един, камо ли от двама мъже.

Преди всичко трябваше да започне да управлява чувствата, живота и кариерата си. През по-голямата част от живота си бе жертва на обстоятелствата. Спомни си трагичната смърт на родителите си и бездънната пропаст от ужас, страх и мъка, в която попадна след това. Или капризната работа на сестра й, заради която бяха принудени да се местят от град на град.

Сега беше самостоятелен човек със свой собствен живот, работа и време. През последните осемнайсет месеца бе работила упорито с една-едничка мисъл — да си изгради репутация на сериозен и честен представител на правосъдието. От нея се искаше само да продължи напред.

Когато стигна до Световния център, някой прошепна името й. Веднага позна гласа, който непрекъснато чуваше в мечтите си — мечтите, които не искаше да признае.

Стори й се, че изплува от полумрака — сянка, която се превърна в мъжка фигура. Очите му светеха зад маската. Копнежът я завладя толкова бързо и силно, че тя простена.

И когато той я хвана за ръката и я издърпа към сградата, Дебора не се възпротиви.

— Изглежда имаш навик да се разхождаш сама по улиците нощем.

— Имах малко работа. — Без да иска заговори тихо, за да се приспособи към неговия шепот. — Нали не ме следиш? — Вместо отговор, той обви собственически пръсти около китката й. — Какво искаш от мен?

— Опасно е да се разхождаш сама. — Забеляза, че косата й беше разпусната и спокойно падаше по раменете. — Хората, които убиха Парино, сигурно те следят. — Усети как пулсът й се ускори, но не от страх. Можеше да различи страха от възбудата.

— Откъде знаеш за Парино?

— Няма да се спрат пред факта, че си жена, щом си се изпречила на пътя им. Не искам да ти причинят нещо лошо.

Неспособна да устои на желанието, тя се прислони към него.

— Защо?

Не по-малко безпомощен от нея, той вдигна ръцете й към устните си. Почти я заболя от хватката на силните му пръсти. Очите му се впиха в нейните.

— Знаеш защо.

— Но това е невъзможно. — Ала не се отдръпна, когато той я погали по косата. — Не те познавам. Дори не зная кой си.

— Понякога и аз не зная.

Дебора отчаяно копнееше да се отпусне в прегръдката му, да усети и топлината на устните му. Не бива, напомни си тя и се отдръпна. Имаше сериозни причини, поради които не биваше да го прави. Трябваше да бъде силна и да устои на желанието. И да научи с каква информация разполагаше.

— Разкажи ми какво знаеш за Парино и за неговото убийство. Помогни ми да си свърша работата.

— Откажи се от този случай. Само това мога да ти кажа.

— Виждам, че знаеш нещо. — Въздъхна нещастно и се отдръпна. Имаше нужда от дистанция, от достатъчно голяма дистанция, за да чуе гласа на разума, който й напомняше, че тя бе служител на реда, а той — противник на системата, към която тя изпитваше искрено уважение. — Длъжен си да ми кажеш.

— Сам определям задълженията си.

Дебора отметна косата си назад. Наистина ли го харесваше? Не, да му се не види! Този човек направо я вбесяваше!

— Естествено. Например да се промъкваш по тъмните улички и да раздаваш свое собствено правосъдие, когато и където ти скимне. Това не е изпълнение на дълга, капитан Магарешки инат, а начин да… задоволиш собственото си его. — Той нищо не каза, затова тя си пое дъх и направи крачка към него. — Като нищо ще те обвиня в укриване на информация от правосъдието. Месиш се в работата на полицията и на областната прокуратура, а това вече не е игра на шах.

— Не, изобщо не е. — Гласът му остана тих, ала Дебора долови нюанс на насмешка и досада. — В шаха обаче има и пешки. Няма да ми е приятно да те пожертват като някоя пешка.

— Зная как да се пазя.

— И преди си го казвала. Този път обаче противникът не е от твоята категория, прокуроре. Не се занимавай повече с тези хора. — Отстъпи крачка назад.

— Почакай. — Тя се втурна напред, но той бе изчезнал. — По дяволите. Още не съм свършила с теб. — Ядосано ритна стената и само на сантиметри не го улучи по крака. — Не се занимавай повече с тях — промърмори. — А това вече не е твоя работа.