Нора Робъртс
Нощни сенки (2)

Втора глава

Гейдж постепенно се освобождаваше от кошмара. Чувстваше се като боксьор, зашеметен от ударите на противника — останал без дъх и плувнал в пот. Изчака да премине гаденето и известно време остана в леглото, загледан в орнаментите на високия таван в спалнята си.

Знаеше, че там има петстотин двайсет и три гипсови розети. Беше ги броил ден след ден по време на своето бавно и трудно възстановяване. Сега отново започна да брои, беше нещо като заклинание, докато чакаше пулсът му да се успокои.

Влажните от пот ленени чаршафи се бяха омотали около тялото му, но той продължаваше да лежи неподвижно и броеше. Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем. В стаята се усещаше свеж дъх на карамфили. Сигурно някоя от прислужниците ги беше поставила на перваза на прозореца. Без да спира броенето, опита да отгатне в коя ваза бяха сложени цветята този път. В кристалната, във вазата от дрезденския порцелан или в керамичната? Съсредоточи се върху карамфилите и броенето, докато не почувства, че тялото му отново е в нормално състояние.

Никога не знаеше предварително кога ще сънува онзи кошмар. Вероятно трябваше да е благодарен, че сънят вече не се появяваше всяка нощ, ала нередовното му и непредсказуемо завръщане беше не по-малко зловещо.

Когато окончателно се успокои, Гейдж натисна бутона до леглото. Завесите на високия прозорец, завършващ като свод в горния край, се дръпнаха настрани и в стаята нахлу светлина. Предпазливо раздвижи мускулите си, за да се убеди, че отново може да ги контролира.

Замисли се за съня като човек, преследван от свои собствени демони. И, както обикновено, той изплува в съзнанието му кристално ясно и обсеби всичките му сетива.

 

 

Двамата бяха под прикритие. Гейдж и партньорът му, Джак Макдауъл. След пет години съвместна работа имаха чувството, че са повече от партньори. Бяха като братя. Всеки се беше подлагал на смъртна опасност, за да спаси живота на другия. И, без да се колебае, щеше да го направи отново. Работеха заедно, пиеха заедно, ходеха на футболни и баскетболни мачове, обсъждаха политиката.

Повече от година се представяха с имената Демерес и Гейт — едри дилъри на кокаин и на неговото производно, още по-опасното вещество крек. С много търпение и хитрост успяха да се внедрят в един от най-големите наркокартели на Източното крайбрежие. В Урбана се намираше центърът.

Разполагаха с информация, достатъчна да бъдат арестувани десетки пласьори, но те преследваха по-висока цел — да заловят главния бос. От управлението бяха на същото мнение.

Името и личността на шефа на организацията бяха забулени в тайна.

Онази вечер трябваше да се срещнат с него. Сделката беше уговорена много старателно. Демерес и Гейт носеха пет милиона долара в бронирано куфарче. Срещу парите трябваше да получат първокачествен кокаин. Но бяха поставили условие, че ще преговарят само с главния.

Пристигнаха на пристанището с колата на Джак — мазерати, с която той толкова се гордееше. Бяха спокойни и в прекрасно настроение, тъй като знаеха, че разполагат със солидни фалшиви самоличности и добро прикритие — най-малко двайсетина души от управлението им пазеха гърба.

Джак имаше дълъг стаж в полицията и беше типично ченге, което мисли бързо и говори бавно, предан съпруг и баща. Жена му беше истинска красавица с уравновесен и ведър характер, а синът му, макар и току-що проходил — страхотна фурия. Тази вечер кестенявата коса на Джак беше гладко сресана назад, ръцете му — отрупани с пръстени, коприненият костюм — без нито една гънка; с една дума, истински богат и безскрупулен наркодилър.

Двамата бяха съвсем различни. Джак беше потомствено ченге, ала родителите му бяха разведени и той беше отраснал при майка си в една на кооперация без асансьор в Ийст Енд. Баща му се отбиваше да го види от време на време — беше от онези служители на реда, които посягаха еднакво често както към бутилката, така и към оръжието си. Джак беше постъпил в полицията веднага след гимназията.

За разлика от него, Гейдж произлизаше от фамилия на преуспяващи бизнесмени, които ходеха на почивка в Палм Бийч и членуваха в местния голф клуб. Но по начин на живот и манталитет неговите родители бяха трудови хора, които бяха инвестирали всичките си пари, време и мечти в неголям, ала елегантен френски ресторант в покрайнините на Ийст Сайд. Накрая бяха загубили живота си заради тази мечта.

Една хубава есенна вечер, малко след като затворили ресторанта, те били нападнати, ограбени и брутално убити на десетина крачки от него.

Така, още преди да навърши две годинки, Гейдж бе останал кръгъл сирак и бе отгледан в стилна и луксозна обстановка от леля си и чичо си — брата на баща му. От малък играеше тенис, вместо да рита футбол с останалите деца на улицата, и знаеше, че един ден ще оглави империята на фамилията Гътри.

Но така и не забрави жестоката и несправедлива смърт на своите родители. Затова, след като завърши колежа, веднага постъпи на работа в полицията.

Въпреки всички различия, които ги разделяха, имаше нещо много съществено, което обединяваше двамата партньори — вярата в силата на закона.

— Довечера непременно ще го пипнем — обяви Джак и дълбоко дръпна от цигарата си.

— Отдавна чакам този момент — промърмори Гейдж.

— Шест месеца подготовка и осемнайсет работа под прикритие. Две години никак не са малко, за да заловим това копеле — обърна се към Гейдж и намигна. — Има и друг вариант. Да свием петте милиона и да офейкаме. Какво ще кажеш, хлапе? — Въпреки че беше само пет години по-възрастен, Джак винаги го наричаше „хлапе“.

— Защо не? Отдавна мечтая да замина за Рио.

— И аз. — Джак хвърли недопушената цигара през прозореца на колата и тя тупна на асфалта. — Ще си купим една виличка и живота ще си живеем. Колкото искаш жени, ром и слънце. Навит ли си?

— Да, ама на Джени може да не й хареса.

Джак се засмя при споменаването на жена му.

— Направо ще побеснее. Най-малко за един месец ще ме изрита да спя в хола. Затова, хайде да престанем да си чешем езиците и да видим какво става с оня. — Извади малък предавател и произнесе: — Тук Снежанка, чуваш ли ме, джудженце?

— Прието, Снежанке. Тук е Сънливко.

— Като че ли не зная кой си — изсумтя Джак. — Тръгваме към док номер седемнайсет. Внимавайте какво правим. Отнася се и за Щастливко, и за Дългоноско и за всички останали джуджета.

Гейдж премести колата в неосветената част на пристанището и изключи мотора. Усещаше миризмата на застояла вода, риба и гниещи отпадъци. За да спази предварителните инструкции, два пъти включи и угаси фаровете.

— Също като Джеймс Бонд — ухили се Джак. — Готов ли си, хлапе?

— Да.

Запали следващата цигара и изпусна дима през зъбите си.

— Тогава да тръгваме.

Движеха се предпазливо. Джак носеше куфарчето с белязаните банкноти и монтирания микропредавател. И двамата носеха под саката си колани със стандартните полицейски револвери трийсет и осми калибър. Освен това Джак беше скрил на десния си глезен и един двайсет и пети калибър.

Плискане на вода върху дървените подпори на кея, по цимента притичват невидими гризачи. Полумрак и луна, полузакрита от облаци. Във въздуха — миризма от цигарата на Джак. По гърба му се стичат дребни капчици пот.

— Нещо не е наред — обади се тихо Гейдж.

— Не ме стряскай, хлапе. Тази вечер непременно трябва да приключим случая.

Гейдж кимна и преглътна чувството на безпокойство. Ала бързо посегна към оръжието си, когато от полумрака внезапно се появи дребно човече. То се ухили и вдигна ръце с разперени пръсти.

— Сам съм — успокои ги. — Точно както се бяхме договорили. Аз съм Монтега, вашият водач. — Имаше гъста тъмна коса и рунтави мустаци. Когато се усмихна, в устата му проблеснаха няколко златни зъба. Също като тях, Монтега носеше скъп костюм от онези, със специалната кройка, която прикриваше издутината от автоматичното оръжие. Бавно отпусна едната си ръка и извади дълга тънка пура. — Приятна вечер за излет с лодка, нали?

— Si — кимна Джак. — Нали не възразяваш да те претърсим? Предпочитам да държа цялата железария у себе си, докато пристигнем на мястото, за което сме се запътили.

— Нищо чудно. — Монтега запали пурата с изящна златна запалка. Все така усмихнат, захапа пурата.

Гейдж видя как ръката му спокойно прибра запалката в джоба. Веднага последва експлозия — добре познаваше този звук на изстрелян куршум. В джоба на костюма, който струваше най-малко хиляда и петстотин долара, се появи обгорена дупка. Джак падна.

Дори сега, след пет години, Гейдж виждаше всичко като на забавена лента. Замъгленият, вече безжизнен поглед в очите на Джак, който беше отхвърлен назад от изстрела. Продължителното, бавно преобръщане на куфарчето. Виковете на колегите, които им прикриваха тила и се затичаха към тях. Неговите собствени невероятно забавени движения, докато вадеше оръжието си.

Широко ухилената физиономия на Монтега с проблясващо в устата злато, която се обърна към него.

— Мръсни ченгета — процеди той и стреля.

Гейдж всеки път усещаше парещата разкъсваща болка, която избухна в гърдите му. Непоносимата горещина, която не можеше да се опише с думи. Някак отстрани видя как тялото му беше отхвърлено назад. И как полетя. Безкрайно. Право към тъмнината.

За малко да умре.

Щеше да знае, ако беше умрял. Виждаше се отстрани. Погледна от горе надолу и видя тялото си, разпростряно върху окървавения кей. Ченгетата се засуетиха около него като мравки и псуваха, докато го превързваха. А той наблюдаваше какво става отстрани. Безстрастно и без да усеща болка.

След това пристигна медицинският екип и болката се върна. Гейдж не успя да събере сили и да се противопостави, искаше да го оставят да отиде там, накъдето се бе запътил.

Операционната. Бледосини стени, ослепителна светлина, проблясване на стоманени инструменти. Писукане на монитори. Съскане на респиратор. На два пъти без усилие се бе изплъзвал от собственото си тяло като дъх — тих и невидим, и наблюдаваше как хирурзите се борят за живота му. Само ако можеше да ги спре, защото не искаше отново да се връща при болката. Не искаше да изпитва никакви чувства.

Ала те бяха професионалисти, високо квалифицирани и твърдо решени на всяка цена да го върнат в измъченото и наранено тяло. И тогава той се върна в тъмнината.

Там бе съвсем различно. Плуваше из някакъв безцветен и течен свят, все едно че отново се бе върнал в утробата на майка си и още не бе роден. Чувстваше се в безопасност. И беше тихо. Само от време на време чуваше гласове. Някой настойчиво повтаряше името му. Но Гейдж не обръщаше внимание. Плачеше жена — беше леля му. Чуваше и пречупения от болка, умоляващ глас на чичо си.

След това се появи ярка светлина, и макар че нищо не усещаше, знаеше, че някой беше повдигнал клепачите му и осветяваше зениците на невиждащите му очи.

Намираше се в някакъв много особен, вълшебен свят. Чуваше как бие сърцето му. Леко и упорито се свиваше и разпускаше. Усещаше аромат на цветя. Ала невинаги, през повечето време преобладаваше противната антисептична миризма на болница. Чуваше музика, нежна и тиха — Бетовен, Моцарт, Шопен.

По-късно научи, че една от медицинските сестри била толкова впечатлена от сполетялото го нещастие, че донесла в стаята касетофон. Често му носела цветя от други пациенти и му говорела с тих, майчински глас.

Понякога имаше чувството, че чува майка си и изпитваше непоносима тъга.

Съпротивляваше се, когато музиката в света без цветове изчезваше. Искаше да остане. Но колкото и дълбоко да се бе потопил в онзи свят, постепенно започна да се приближава към повърхността.

И един ден видя светлината.

За него това беше най-лошата част от целия кошмар. Когато отвори очи и ясно осъзна, че е жив.

Уморено се надигна от леглото. Отдавна беше преодолял желанието да умре, което го преследваше през първите няколко седмици. Ала всяка сутрин, когато се събуждаше, измъчен от кошмарите, изпитваше желание да сипе проклятия срещу квалифицирания и всеотдаен медицински екип, който го беше върнал към живота.

А не бяха спасили Джак. Нито родителите му, които бяха загинали още преди да ги опознае. Не бяха спасили леля му и чичо му, които го бяха отгледали с много обич, но бяха починали няколко седмици преди да излезе от комата.

Въпреки това бяха спасили него, Гейдж. Вече знаеше защо.

Заради онази дарба и нейното проклятие — дарбата, която беше получил през деветте месеца, докато душата му съзряваше в безцветния, подвижен свят. И след като го бяха спасили, той нямаше избор — трябваше да върши онова, за което бе предопределен.

Примирено постави дясната си ръка на стената. Съсредоточи се. В мозъка му се разнесе тихо бръмчене — знаеше, че никой, освен него, не го чува. След това ръката изчезна — внезапно и напълно.

О, не, тя продължаваше да съществува. Гейдж я усещаше. Ала дори той не я виждаше. Нямаше форма, силует или кости. От китката надолу нямаше ръка. Ако се съсредоточеше достатъчно, същото щеше да се случи с цялото му тяло.

Спомни си първият път. Колко се бе изплашил! Направо беше потресен. Върна ръката си и внимателно я разгледа. Широка длан, дълги пръсти, малко възлести. Обикновена ръка на човек, който обаче вече не беше като другите хора.

Помисли си, че би било много удобно за някой, който обикаля нощем по улиците.

Сви ръката си в юмрук и отиде в банята, за да си вземе душ.

 

 

В 11:45 Дебора нетърпеливо чакаше в ареста на двайсет и пети участък. Не се изненада особено, когато я извикаха там. Четиримата членове на бандата, които бяха застреляли Рико Мендес, се намираха в отделни килии. Така щяха да се позамислят за възможността да им предявят обвинение в убийство, съучастничество в убийство, незаконно притежание на огнестрелно оръжие, притежание на наркотици и всичко останало, което бе изброено в заповедта за арест. При това бяха лишени от възможността да се споразумеят какво да говорят по време на разпита и да си уеднаквят версиите.

Точно в девет се бе обадил общественият защитник на Слай Парино. Днес щяха да се срещнат за трети път. Досега тя твърдо бе отхвърляла всички предложения за споразумение. Адвокатът на Парино искаше от Дебора майка си и баща си, а клиентът му се държеше грубо и нагло. Но беше забелязала, че при всяка нова среща Парино се потеше все по-обилно.

Инстинктът й подсказваше, че той наистина имаше какво да предложи, ала се страхуваше до смърт.

Вярна на обичайната си тактика, Дебора прие срещата, но я отложи с няколко часа. Явно Парино беше узрял да преговарят и тъй като го бяха заловили буквално на местопрестъплението, с оръжието на убийството и при наличието на двама свидетели, нямаше да му се размине лесно.

Реши да използва времето, докато чакаше да доведат Парино, и да прегледа записките си по случая. И тъй като ги знаеше почти наизуст, мислите й отново се върнаха към събитията от предишната вечер.

Интересно, що за човек беше този Гейдж Гътри? Нахалник, който след петминутно запознанство успява да убеди една жена, която се колебае като нея, да се качи в лимузината му. След което оставя колата на нейно разположение през следващите два часа и половина. Спомни си колко бе изненадана, когато в един през нощта излезе от сградата на съда и видя отпред огромната черна кола с едрия и немногословен шофьор, който търпеливо я чакаше, за да я откара у дома.

Изпълнявал заповед на господин Гътри.

И въпреки че господин Гътри не се виждаше никакъв, през целия път от центъра до жилището й в Уест Енд тя усещаше неговото присъствие.

Властен човек, помисли си сега. И по външност, и като личност, с първично мъжествено излъчване. Огледа помещението на ареста и се опита да си представи как би се вписал в обстановката елегантният, макар и донякъде чепат мъж в смокинг, с когото се бе запознала предишната вечер.

Двайсет и пети участък беше сред най-трудните в града. И именно тук, както беше установила Дебора, водена от непреодолимо любопитство, беше работил детектив Гейдж Гътри през шестте години, които бе прекарал в силите на реда на Урбана.

Не й беше лесно да си го представи. Някак не можеше да свърже галантния и неустоимо чаровен мъж с потискащия линолеум, яркото луминесцентно осветление и смесената миризма на пот и изветряло кафе, смекчена донякъде от лекия дъх на боров терпентин.

Гейдж обичаше класическа музика — в лимузината бе доловила нежните звуци на Моцарт. И едновременно с това години наред беше работил сред крясъци, ругатни и пронизителния звън на телефоните в двайсет и пети участък.

От служебното му досие беше научила, че е бил добър в професията си, може би понякога безразсъдно смел, ала никога не беше престъпвал закона. Или поне подобен случай не бе отразен в документите му. Напротив, имаше много служебни похвали и награди.

Той и неговият партньор бяха разбили канал за търговия с жива плът, в който попадаха момичета, избягали от домовете си. Освен това бяха допринесли за разобличаването и ареста на трима видни бизнесмени, които ръководили нелегален хазартен бизнес и причинили неописуеми мъки на нещастните си клиенти. Отново двамата бяха разкрили редица дребни и едри наркодилъри, както и корумпирано ченге, което бе използвало значката си, за да измъкне подкуп срещу покровителство от собствениците на дребни магазинчета в китайския квартал на Урбана, известен като Малката Азия.

След това бяха минали под прикритие, за да пречупят гръбнака на най-големия наркокартел на Източното крайбрежие. И бяха пожертвали живота си.

С какво ме привлича толкова, чудеше се Дебора. Дали не си въобразявам, че изтънченият и ерудиран бизнесмен е само на повърхността, а отдолу се крие коравото ченге? А може би той съвсем съзнателно се бе върнал към охолния живот, а годините, прекарани в полицията, са били само временна прищявка? Кой бе всъщност Гейдж Гътри?

Поклати глава и въздъхна. Напоследък губеше много време в илюзорни мечти. По-точно от онази нощ в тъмната пряка, когато се бе изправила очи в очи с ужасяващата реалност и смъртната заплаха. На всичкото отгоре беше спасена, макар да бе твърдо убедена, че не бе необходимо, от някого, когото хората мислеха за призрак.

Според нея, Немезис беше съвсем реален. Беше го видяла с очите си, беше чула гласа му и почти се бе скарала с него. Въпреки това, всеки път, когато неговият образ се връщаше в спомените й, тя си представяше нещо безплътно — като дим. Дали ако го беше докоснала, ръката й щеше да мине през тялото му?

Боже, какви глупости, ядоса се Дебора. Явно трябваше добре да си отспи, след като от умора и изтощение беше започнала да си фантазира подобни неща посред бял ден.

Но на всяка цена искаше отново да види този призрак и да го постави на място.

— Госпожице О’Роарк?

— Да. — Стана и подаде ръка на младичкия служебен защитник с уплашен вид. — Здравейте, господин Симънс.

— Да, ами… — Намести върху острия си и извит нос очилата с рогови рамки, които го караха да прилича на учена костенурка. — Благодаря ви, че приехте да се срещнем.

— Карай направо, Симънс. — Парино стоеше зад адвоката си, а от двете му страни имаше по един униформен полицай. Усмихваше се подигравателно. На ръцете му имаше белезници. — Дошли сме да преговаряме, а не да се лигавим.

Тя кимна хладно и тръгна напред към тясната стая за разпити. Остани куфарчето си на масата и седна. Скръсти ръце. В елегантния си син костюм и бяла блузка приличаше на южняшка красавица, а не на прокурор. Имаше прекрасни маниери. Ала от очите й, почти с цвета на костюма, хвърчаха опасни искри, когато спря поглед на Парино. Внимателно беше разгледала полицейските снимки на Мендес и знаеше какво можеха да направят омразата и автоматичното оръжие с тялото на едно шестнайсетгодишно момче.

— Господин Симънс, известно ви е, че от четиримата обвиняеми в убийството на Рико Мендес, положението на вашия клиент е най-сериозно, нали?

— Не може ли малко да се поразхлабят? — Парино протегна напред ръцете си, оковани в белезници.

Дебора го изгледа студено и обяви:

— Не може.

— Хайде де, маце. — Хвърли й лукав поглед, който според неговите разбирания трябваше да мине за съблазнителен. — Нали не те е страх от мене?

— От вас ли, господин Парино? — Изкриви презрително устни и тонът й остана смразяващо саркастичен. — Защо трябва да ме е страх? Всеки ден ми се налага да смачкам някоя гнусна буболечка. Вие трябва да се страхувате от мен. Защото смятам да ви осигуря заслужена присъда. — Погледът й отново се насочи към адвоката. — Предлагам да не си губим времето. И тримата знаем с какво разполагаме дотук. Господин Парино е на деветнайсет години и ще бъде съден като пълнолетен. За разлика от останалите трима. — Извади записките си, въпреки че нямаше нужда от тях, а само искаше да придаде повече тежест на думите си. — Оръжието на убийството бе намерено в дома на господин Парино и на оръжието имаше негови отпечатъци.

— Подхвърлили са ми го — упорито заяви Парино. — Никога не съм го виждал.

— Запазете възраженията си за съда — посъветва го тя. — Двама свидетели са ви забелязали в кола, която е завила на ъгъла на Трета улица и „Маркет“ на втори юни в 11:45 вечерта. И двамата са ви разпознали в управлението като човека, който се надвесил от прозореца на колата и изстрелял десет куршума в Рико Мендес.

Парино започна да крещи и да псува гадните доносници, като не пропусна да опише какво ще им направи, когато излезе от затвора. И какво ще направи лично на прокурорката.

Без да повишава глас и без да отделя поглед от Симънс, Дебора продължи:

— Клиентът ви ще бъде обвинен в предумишлено убийство. Прокуратурата ще пледира за смъртно наказание. — Облегна се върху записките и кимна на Симънс. — А сега е ваш ред. За какво искате да разговаряме?

Симънс нервно подръпна вратовръзката си. Димът от цигарата на Парино влизаше в очите му и го дразнеше.

— Клиентът ми разполага с информация, която представлява интерес за прокуратурата. — Той се изкашля, преди да продължи. — В замяна срещу имунитет и намаляване на отправените към него обвинения. Вместо предумишлено убийство предлагаме да бъде обвинен за незаконно притежаване на оръжие.

Дебора изви вежди и направи многозначителна пауза, преди да проговори.

— Да чуя за какво става дума.

— Сестро, изобщо не се шегувам. — Парино се наведе през масата. — Зная нещо много любопитно и няма да съжаляваш, ако се включиш в играта.

С добре премерени движения тя прибра бележника си в куфарчето, щракна ключалката и стана.

— Ти си истински боклук, Парино. Каквото и да знаеш, няма да ме убедиш отново да те пусна на улицата. А ако си въобразяваш, че ще ти позволя да изнудваш мен или прокуратурата, дълбоко се заблуждаваш.

Симънс скочи на крака, когато Дебора стигна до вратата.

— Госпожице О’Роарк, моля ви. Нека поне обсъдим предложението на клиента ми.

Тя се извърна към него.

— Нямам нищо против да го обсъдим, стига да е разумно предложение. — Парино изръмжа нещо крайно неприлично и оскърбително, което накара Симънс да пребледнее като платно. Дебора само го изгледа студено и безстрастно. — Щатът ще предложи присъда за предумишлено убийство и смъртно наказание — повтори спокойно. — Изобщо не се съмнявайте, че ще изпълня обещанието си. Клиентът ви ще бъде отстранен от обществото.

— Рано или късно ще изляза оттук — изрева срещу нея Парино. — И тогава непременно ще те потърся, мръсна кучко.

— Това никога няма да стане. — Изправи се срещу него. Очите й бяха студени като лед и непоколебими. — Много съм добра в професията си, Парино, а това означава, че няма да ми е трудно да те изпратя зад решетките. А специално в твоя случай, пред нищо няма да се спра. Никога няма да излезеш на свобода — повтори. — И се надявам често да си спомняш за мен, докато седиш и чакаш изпълнението на смъртната присъда.

— Непредумишлено убийство — бързо се обади Симънс, което предизвика дивия рев на клиента му:

— Продаде ме, гадно копеле!

Без да обръща внимание на Парино, тя внимателно се вгледа в неспокойните очи на Симънс. Усещаше, че тук има нещо.

— Предумишлено убийство — повтори Дебора. — С препоръка за доживотен затвор, вместо смъртно наказание. Но само ако разполага с важна информация.

— Моля ви, трябва да говоря с клиента си насаме. Само за минута.

— Разбира се. — Излезе, като остави запотения от притеснение обществен защитник с клиента му, който продължаваше да сипе проклятия.

След двайсетина минути тя отново се изправи срещу Парино. Сега той изглеждаше по-блед, ала и по-спокоен и допушваше поредната си цигара.

— Изиграй си картите, Парино — предложи му Дебора.

— Искам имунитет.

— От евентуалните обвинения, които биха могли да бъдат отправени срещу теб вследствие на сведенията, които предлагаш? Прието. — Вече бе постигнала това, което искаше — беше го поставила на място.

— И охрана. — Отново беше започнал да се поти.

— Щом е необходимо.

Той се поколеба за миг, като тръскаше нервно цигарата си в обгорения пластмасов пепелник. Беше поставен на тясно и го знаеше. Двайсет години зад решетките. Адвокатът беше намекнал, че може да разчита на предсрочно освобождение след двайсет години.

И все пак двайсет години бяха за предпочитане пред електрическия стол. Нямаше по-лошо от това. Един умник като него можеше да си прекара в пандиза доста добре. А Слай Парино се мислеше за голям умник.

— Известно време прекарвах разни неща с камион. Бяха ме наели едни хора. Едри риби. Правех курсове от пристанището до луксозен антикварен магазин в центъра на града. Много добро заплащане — толкова добро, че веднага се сетих: в кашоните има нещо повече от старинни вази. — Въпреки неудобните белезници, изви ръце и запали следващата цигара от фаса на предишната. — Затова реших да видя за какво става дума. Отворих един кашон. Беше пълен с кокаин. Ей, приятелчета, за пръв път видях толкова снежец на едно място. Шейсет или даже седемдесет кила. И много чист.

— Как разбра?

Той се ухили и облиза устни.

— Свих едно пакетче под ризата си. Без майтап — имаше достатъчно да се друса целият щат през следващите двайсет години.

— Как се казва магазинът?

Парино отново се облиза.

— Първо искам да разбера дали ще се споразумеем.

— Ако информацията се потвърди — да. А ако се опитваш да ме измамиш — не.

— „Безвремие“ — така се казваше магазинчето. Беше на Седма улица. Прекарвахме стока веднъж, най-много два пъти седмично. Но не зная кога сме пренасяли кокаин и кога — антикварни масички.

— Дай някакво име.

— Мъжът, с когото се срещах на пристанището, се казваше Мишока. Просто Мишока, нищо повече не знам за него.

— Кой ти предложи тази работа?

— Някакъв тип. Появи се в „Лоридо“ — оня бар в Уест Енд, където обикновено се мотаят момчетата от нашата банда, „Демоните“. Каза, че имал подходяща работа за нас, ако не сме страхливци и знаем да си държим езика зад зъбите. Ние с Рей се навихме.

— Кой е този Рей?

— Рей Сантяго. Един от нас е — от „Демоните“.

— Как изглежда човекът, който ви нае за тази работа?

— Дребен и опасен. С големи мустаци и със златни зъби. Влезе в „Лоридо“, облечен в шикозен костюм, ама никой не си и помисли да се закача с него.

Дебора старателно си водеше бележки. Кимна и изчака Парино да каже още нещо.

— Добре, ще проверя информацията. Ако си честен, и аз ще спазя уговорката. — Стана и погледна Симънс. — Пак ще се чуем.

Когато излезе от заседателната зала, кръвта силно пулсираше в слепоочията й. Стомахът й болезнено се присви, в устата си усети горчив привкус. Винаги се чувстваше така след разговор с хора като Парино.

За бога, та той е само на деветнайсет години, разсъждаваше Дебора, докато подаваше жетона с номера на арестувания на сержанта зад бюрото на охраната. Още няма право да гласува, а вече най-хладнокръвно е застрелял друго човешко същество. И не съжаляваше. За „Демоните“ стрелбата от кола беше нещо като посветителен ритуал. А тя, служител на закона, се беше споразумяла с подобен човек.

Така работи системата, напомни си, когато излезе от задушната сграда и усети горещия влажен въздух на улицата. Парино беше само пешка, която щеше да бъде разменена за по-едра риба. В края на краищата, щеше да заплати за престъплението си, като прекара младостта си в затвора.

Дано и семейството на Рико Мендес повярва, че правосъдието си е свършило работата.

 

 

— Лош ден?

Дебора се намръщи и се извърна рязко, като закри с длан очите си от ослепителното слънце. Срещу нея се усмихваше Гейдж Гътри.

— О, здравейте. Какво правите тук?

— Чакам ви.

Веждите й се извиха неодобрително. С усилие се въздържа да му каже какво мисли за него. Днес беше облечен в сив костюм — изключително елегантен и ненатрапчиво скъп. Въпреки тежката влага, бялата му риза беше колосана и без нито една гънка. Сивата копринена вратовръзка — завързана на безупречен възел.

Приличаше на преуспяващ бизнесмен, какъвто си беше. Ала не и след като погледнеш очите му, помисли си тя. Веднага ти става ясно, че привлича жените не само с пари и обществено положение. Затова отвърна по единствения подходящ начин:

— Защо ме чакате?

Въпросът й предизвика неговата усмивка. Отчетливо беше доловил както нейното колебание, така и бързата преценка, на която го бе подложила. Стана му смешно, но беше впечатлен от бързите й реакции.

— За да ви поканя на обяд.

— Много мило, обаче…

— Не се ли храните от време на време?

Този човек й се подиграваше. Дебора не се съмняваше в това.

— Напротив, всеки ден се храня. Ала в момента имам работа.

— Понеже сте усърден служител на обществото. Нали, Дебора?

— Надявам се. — Саркастичният му тон я накара да застане нащрек. Слезе на уличното платно и вдигна ръка, за да спре такси. Мина автобус и веднага ги обгърна вълна от изгорели газове. — Беше много мило от ваша страна вчера да ми оставите колата си. — Обърна се и го погледна.

— Понякога постъпвам мило. — Хвана ръката й и внимателно я пусна надолу. — Ако не искате да дойдете на обяд, тогава какво ще кажете да вечеряме заедно?

— Прилича ми повече на заповед, отколкото на покана. — С удоволствие би издърпала ръката си, но й се стори глупаво да се боричкат като деца на оживената улица. — И в двата случая се налага да ви откажа. Довечера ще работя до късно.

— Тогава да оставим за утре. — Мило й се усмихна. — Моля ви! Това вече е истинска покана, нали, госпожо прокурор?

Не издържа и отговори на усмивката му. В погледа му се четеше толкова много хумор и — дали не се лъжеше? — самота.

— Господин Гътри. Гейдж — бързо се поправи, преди той да се бе обадил. — Прекалено настойчивите мъже ме дразнят. И вие не правите изключение. Сама не зная защо, ала с удоволствие ще приема да вечерям с вас.

— Тогава ще мина да ви взема в седем. Предпочитам по-ранния час.

— Чудесно. Запишете си адреса ми.

— Не е необходимо. Зная го.

— Да, вярно. — Спомни си, че предишната нощ неговият шофьор я беше оставил пред вратата на жилището й. — А сега, ако обичате, пуснете ми ръката. Искам да хвана такси.

Той се забави малко, защото първо погледна ръката, която държеше. Беше малка и изящна, като самата Дебора. Но в пръстите й се усещаше сила. Ноктите бяха дълбоко изрязани, оформени с пила и покрити с прозрачен розов лак. Не носеше нито пръстени, нито гривни; само часовник, който, както бе забелязал, беше точен до секундата.

Вдигна поглед към очите й. Забеляза в тях любопитство, нетърпение и отново — предпазливост. Гейдж се застави да се усмихне, като се чудеше как бе възможно едно съвсем обикновено докосване на дланите да го разтърси като електрически удар.

— До утре. — Пусна ръката й и отстъпи назад.

Тя само кимна, тъй като нямаше доверие в гласа си. Обърна се чак когато влезе в таксито. Ала той си бе отишъл.

 

 

Минаваше десет вечерта, когато Дебора стигна до антикварния магазин. Естествено, беше затворен, а и тя не очакваше да намери нещо особено. Беше изпратила на шефа си рапорт, в който най-подробно бе описала разговора с Парино. Но не устоя на изкушението и отиде лично да види мястото.

Намираше се в центъра, на най-скъпата улица в града. Наоколо беше пълно с хора, излезли да вечерят или да отидат на театър.

Задминаха я няколко двойки, запътили се към някой нощен клуб или ресторант. Яркото улично осветление създаваше усещане за сигурност.

Вероятно бе постъпила глупаво, като дойде тук. Не можеше да разчита, че вратите на магазина ще са широко отворени и тя веднага ще намери скривалище за дрога в чекмеджето на някой скрин от осемнайсети век.

Витрината на антикварния магазин беше тъмна и със спуснати решетки. В това място имаше нещо тайнствено. Цял следобед се бе опитвала да открие собственика. Ала той очевидно беше положил големи усилия да се прикрие. Фирмените документите очертаваха твърде неясни следи и отвеждаха към няколко различни корпорации. Засега Дебора бе стигнала до задънена улица.

Но магазинът беше напълно реален. Утре, най-късно вдругиден, очакваше да получи съдебно разпореждане за обиск. Полицията щеше да претърси всяко кътче на „Безвремие“. Всички счетоводни документи щяха да бъдат конфискувани. И тогава щеше да разполага с всичко необходимо, за да предяви обвинение на собственика.

Приближи се до тъмната витрина. Неясно усещане за опасност я накара бързо да се обърне назад към осветената улица.

Преминаваха коли. На отсрещния тротоар двама влюбени се спряха, целунаха се бързо и отминаха засмени и хванати ръка за ръка. От отворените прозорци на една кола се носеше силна музика, ала колата отмина и изнервящият ритъм на рапа бе заглушен от клаксони и скърцане на спирачки.

Тя си напомни, че това бяха съвсем естествени звуци. Не забеляза нищо, което би могло да предизвика безпокойството й. Все пак, дори след като внимателно огледа не само улицата, но и околните сгради, имаше чувството, че някой я наблюдава.

Накрая реши, че сама си внушава разни страхотии. Сигурно беше резултат от преживяното онази нощ в тъмната пряка. Ала това не я тревожеше. Нямаше намерение да прекара живота си в страх, без да смее да излиза вечер и като се оглежда параноично на всеки ъгъл. За нея това беше изключено.

Откакто се помнеше, винаги някой се грижеше за нея и я пазеше от опасностите. Дори Сила, по-голямата й сестра, понякога направо прекаляваше. И въпреки че винаги щеше да й бъде благодарна за грижите, Дебора съзнателно се премести от Денвър в Урбана и си обеща да остави своя следа в борбата срещу престъпността. А как щеше да го постигне, ако я беше страх от тъмното?

Твърдо реши да не се поддава на паниката. Заобиколи сградата и навлезе в късата и тясна уличка между антикварния магазин и съседния бутик.

— Никак не си глупава.

При звука на мъжкия глас тя отскочи назад и за малко не се блъсна в кофите за боклук, но той я задържа за ръката. Отвори уста, за да извика и се приготви да го удари с юмрук по носа, ала в същия момент го позна.

— Ти!

Беше облечен в черно и едва се виждаше в мрака. Ала Дебора знаеше кой бе той.

— Не ти ли стигат опасните преживявания в тъмни улички? — Не я пусна, въпреки че трябваше да го направи. Пръстите му бяха обвили китката й като гривна, усещаше забързания й, горещ пулс.

— Следиш ли ме?

— Някои жени просто си просят да бъдат следени. — Привлече я към себе си, без да пуска ръката й, и двамата останаха така няколко секунди. Гласът му беше тих и дрезгав. В погледа му проблесна гняв. Комбинацията й се стори странно предизвикателна. — Какво правиш тук?

Устата й пресъхна. Беше толкова близо до него, че телата им почти се докосваха. Усети топлия му дъх върху устните си. Постави ръка на гърдите му, за да си осигури известна дистанция и да възстанови самообладанието си.

Помисли си, че ръката й не преминава през него, а докосва топло човешко тяло и долавя бърз и равномерен сърдечен ритъм.

— Това си е моя работа.

— Работата ти е да отправяш обвинения и да провеждаш съдебни дела, а не да се правиш на детектив.

— Не се правя… — избухна тя, но се сети нещо и подозрително присви очи. — Откъде знаеш, че съм прокурор?

— Зная доста неща за вас, госпожице О’Роарк — усмихна се тъжно. — Такава ми е работата. Надали сестра ти ти е помогнала да получиш юридическо образование — при това като първенец на випуска — за да гледа след това как се промъкваш през задните дворове на заключени сгради. Особено, когато са свързани с незаконна и изключително мръсна търговия.

— Познаваш това място?

— Вече ти казах — зная доста неща.

Засега реши да отложи разговора за това, че няма да му позволи да се меси в живота й. Служебните интереси на първо място.

— Ако разполагаш с информация, че тук се търгува с наркотици, длъжен си да я предадеш в областната прокуратура.

— Прекрасно зная какво съм длъжен и какво — не. Поне не сключвам споразумения с разни отрепки.

Лицето на Дебора пламна от срам. Дори не се сети да попита откъде бе разбрал за сделката с Парино. Стигаше й това, че си позволи да се усъмни в нейната почтеност.

— Направих го, ала в рамките на закона — бързо възрази тя. — Което не можеш да кажеш за себе си. Криеш си лицето зад маска и се правиш на национален герой — супермен, който играе по свои собствени правила. Ти си по-скоро част от проблема, а не негово решение.

Очите му се присвиха в процепите на маската.

— Преди няколко дни, като че ли нямаше нищо против начина, по който разреших твоя проблем.

Дебора гордо вирна брадичка. Съжали, че никога не се срещаше с него на своя територия и на дневна светлина.

— Вече ти благодарих, въпреки че не беше необходимо да се намесваш.

— Винаги ли сте толкова чепата, госпожице О’Роарк?

— По-скоро вярвам в собствените си сили — поправи го тя.

— И винаги ли побеждаваш в съдебната зала?

— Справям се отлично.

— Винаги ли побеждаваш? — повтори той въпроса си.

— Не, но това не е толкова страшно.

— Напротив, много е страшно. В този град се води война, госпожице О’Роарк.

— И ти си се самоназначил за главнокомандващ на добрите.

Той дори не се усмихна.

— Не, винаги действам сам.

— А не мислиш ли, че…

Ръката му, облечена в черна ръкавица, бързо се озова на устните й. Заслуша се, ала не с ушите си. Беше почувствал опасността по същия начин, както някои хора изпитваха глад или жажда, любов или омраза. Или както преди векове я бяха усещали предците му, когато сетивата им още не са били притъпени от цивилизацията.

Преди Дебора да се усети и да опита да се освободи от здравата му хватка, той силно я отхвърли към стената на съседната сграда.

— Какво си позволяваш, по дяволите?

Внезапна експлозия заглуши възмутените й думи. Зениците й се присвиха от избухналата светлина. Преди да затвори очи, забеляза във въздуха парчета стъкло и овъглена мазилка. Земята под краката й трепереше, като че ли в антикварния магазин беше започнало земетресение.

Ужасена и потресена, видя как огромно парче тухла се разби в стената само на метър от лицето й.

— Как си? — И понеже тя не отговори, а само продължаваше да трепери, той обърна лицето й към себе си. — Дебора, добре ли си?

Наложи се да повтори името й няколко пъти.

— Да — успя да промълви накрая. — А ти?

— Не четеш ли вестници? — На устните му се появи едва забележима усмивка. — Аз съм неуязвим.

— Вярно — въздъхна и се опита да седне.

За миг той остана неподвижен. Беше там, където искаше да бъде — близо до нея. Устните им бяха на не повече от три сантиметра разстояние. Какво ли щеше да стане — и с двамата — ако загубеше самообладание, преодолееше тези няколко сантиметра и устните му докоснеха нейните?

Искаше да я целуне. Дебора го усети и притихна. През тялото й премина гореща тръпка. Не беше възмутена, както очакваше. По-скоро усещаше възбуда, първобитна и дива, която обзе тялото й с такава скорост и сила, че блокира всички останали сетива. Тихо прошепна, че е съгласна и протегна ръка към лицето му.

Но пръстите й само се плъзнаха по маската. Немезис се отдръпна от докосването й като от удар. Отмести се и й помогна да се изправи на крака. За да преодолее внезапно залялата я вълна от ярост и унижение, тя се отскубна и заобиколи откъм гърба на антикварния магазин.

От сградата не бе останало почти нищо. Само разпилени парчета тухла, стъкло и цимент. В развалините бушуваше огън. Покривът изскърца протяжно и се стовари на земята.

— Този път те взеха надмощие — промърмори той зад гърба й. — Нищо няма да намериш — нито документи, нито дрога, нито доказателства.

— Взривиха магазина — процеди през зъби Дебора. Опита се да си внуши, че изобщо не бе очаквала да я целуне. Просто беше разтърсена от експлозията и се бе поддала на временно безумие. — Ала той си има собственик и рано или късно ще го открия.

— Взривът беше предупреждение за вас, госпожице О’Роарк. Не е зле да се замислите върху този факт.

— Няма да се оставя да ме сплашват. Нито взривени сгради, нито ти. — Обърна се, за да го погледне, но за нейна изненада той отново беше изчезнал.