Нора Робъртс
Нощни сенки (11)

Единадесета глава

Сърцето й биеше до полуда. Дебора изскочи от асансьора и хукна по коридора, като изпревари Гейдж. След обаждането на Франк двамата като обезумели се бяха втурнали към колата на Гейдж.

Вратата на апартамента беше отворена. Дъхът на Дебора секна, когато видя опустошеното си жилище. Завесите бяха смъкнати от корнизите, всички дребни, но мили на сърцето й спомени — счупени; масите и столовете бяха изпотрошени със злоба на трески и нахвърляни по пода. Простена от мъка и едва тогава забеляза Лил Грийнбаум, седнала на изтърбушения диван и бледа като платно.

— О, господи. — Дебора изрита настрани счупените предмети и се втурна към възрастната жена. Застана на колене пред нея. — Госпожо Грийнбаум. — Хвана крехката й ръка, беше студена и трепереше.

Тънките устни на Лил се извиха в усмивка, а късогледите й очи без очила се съсредоточиха върху нея.

— Дебора. — Гласът й беше слаб, ала се усмихваше. — Никога нямаше да им позволя да го направят, ако не ме бяха изненадали.

— Но те са ви нападнали. — Вдигна поглед, защото в същия момент от спалнята излезе Франк с възглавница в ръка. — Извика ли линейка?

— Не ми позволи. — Внимателно сложи възглавницата зад главата на възрастната жена.

— Нямам нужда от лекар. Мразя болниците. Само малко ме цапардосаха по главата — обади се тя и стисна ръката на Дебора. — Не ми е за пръв път.

— Да не искате да се поболея от тревога? — Докато говореше, Дебора бързо провери пулса й.

— Апартаментът ти е много по-зле от мен.

— Лесно ще си купя други мебели. Ала не мога да си купя друга госпожа Грийнбаум, нали? — Целуна набръчканата й ръка. — Моля ви. Направете го заради мен.

Победена, Лил въздъхна дълбоко.

— Добре. Съгласна съм да ме прегледат. Но няма да остана в болницата.

— Е, и за това съм ви благодарна. — Обърна се, ала Гейдж вече вдигаше телефона.

— Не работи.

— Апартаментът на госпожа Грийнбаум е точно срещу моя.

Гейдж кимна на Франк.

— Ключовете… — започна да обяснява Дебора.

— Франк няма нужда от ключове. — Гейдж заобиколи един счупен стол и клекна до Дебора. — Госпожо Грийнбаум, ще ни разкажете ли какво се случи?

Тя го погледна с интерес, като няколко пъти присви очи, за да го види на фокус.

— Виждала съм те, нали? Вчера дойде да изведеш Дебора, издокаран в смокинг. Сигурно добре се целуваш.

Той се засмя, но също като Дебора първо й провери пулса.

— Благодаря за комплимента.

— И си същият, дето рине парите с лопата, нали?

Гейдж си помисли, че макар и ударена по главата, съобразяваше доста бързо.

— Точно така.

— Тя много хареса розите. Направо щеше да умре от радост.

— Госпожо Грийнбаум… — Дебора седна на пода. — Не е необходимо да ме сватосвате. С това и сами успяхме да се справим. По-добре ни разкажете какво се случи с вас.

— Приятно ми е да го чуя. Днес младежите губят много време в излишни терзания.

— Госпожо Грийнбаум, моля ви.

— Добре, добре. Дойдох да прибера нещата по списъка, който ми продиктува по телефона. Тъкмо бях в спалнята и отворих гардероба… Впрочем, много е подреден — обърна се към Гейдж. — Момичето е страхотна домакиня.

— Радвам се да го чуя.

— Тъкмо бях започнала да сгъвам тъмносиния костюм на ситно райе, когато чух някакъв звук зад гърба си. — Лил направи учудена гримаса. Беше по-скоро озадачена, отколкото уплашена. — Веднага щях да ги усетя, ама нали бях пуснала радиото… Занапред добре ще си помисля дали да слушам „Първите четиридесет хитове“. Понечих да се обърна — и… Бум! Някой ме цапардоса по главата.

Дебора сведе глава към ръката на Лил. Беше обзета от силни чувства — объркани, разкъсващи. Гняв, ужас, чувство на вина. Та тя е само една възрастна жена, мислеше си Дебора, като се опитваше да се овладее. Какъв е този изрод, способен да удари седемдесетгодишна жена?

— Извинете — каза възможно най-спокойно. — Много се извинявам.

— Ти не си виновна.

— Напротив. — Вдигна глава. — Всичко стана заради мен. Вината е изцяло моя. Знаех, че ме преследват и въпреки това ви помолих да влезете в апартамента. Изобщо не се замислих за последствията.

— Е, това вече са пълни глупости. В края на краищата, мен ме удариха по главата и трябва да си призная, че съм направо бясна. Ако не ме бяха изненадали в гръб, непременно щях да им приложа някоя хватка от карате. Нали съм тренирала. — Устните на Лил се свиха презрително. — Как не се усетих навреме. На времето с лекота тръшнах господин Грийнбаум на земята. И още съм във форма. — Погледна сурово санитарите, които тъкмо влизаха през вратата. — О, господи — произнесе с отвращение. — Започва се. Сега вече няма мърдане.

Дебора се облегна на ръката на Гейдж, докато Лил командваше нещастните санитари и на всичкото отгоре ги обвини, че искат да я уморят. Не спря да сипе указания, докато накрая я качиха на носилка и я изнесоха.

— Забележителна жена — отбеляза Гейдж.

— Прекрасна е — съгласи се Дебора и прехапа устни, за да не се разплаче. — Не зная какво щях да правя, ако…

— Ще се оправи. Пулсът й беше силен, мислите — ясни. — Леко стисна ръката й и се обърна към Франк. — Разбра ли какво е станало?

— Когато пристигнах, вратата беше разбита. — Едрият мъж посочи бравата. — Много груба работа. И после видях това. — Махна към заобикалящия ги хаос. — Реших първо да огледам мястото и след това да ти се обадя. — Устните му се свиха горчиво. — Открих възрастната дама в спалнята. Тъкмо идваше в съзнание. Опита се да ме удари с юмрук. — Усмихна се на Дебора. На времето не би се поколебал да свие портмонето на някоя възрастна жена, но никога и с пръст не би я пипнал. — Изглежда съм закъснял с десетина минути. — Огромните му юмруци се свиха от гняв. — Иначе нямаше да им се размине.

Гейдж кимна.

— А сега искам да свършиш някои неща — обърна се към Дебора и нежно обхвана лицето й с ръце. — Ще повикаме полицията — обеща, като знаеше за какво мисли. — А междувременно, защо не провериш дали не са оцелели някои неща, които могат да ти потрябват до утре?

— Добре — съгласи се, защото имаше нужда да остане малко сама. Отиде в спалнята и притисна ръце към устата си. За да се причини цялата тази разруха, беше нужна голяма злоба и, което бе още по-страшно, студена и добре обмислена организация.

Дрехите й бяха накъсани на парцали; старинните стъклени шишенца, които колекционираше от години, бяха изпотрошени и разхвърляни върху купчините от коприна и памук. Леглото беше счупено, а на бюрото с нож бяха надраскани неприлични думи. Всичките й вещи бяха унищожени.

Дебора коленичи и вдигна парченце хартия. Снимката на родителите й, една от малкото запазени. За нея беше истинско съкровище.

Гейдж тихо влезе в стаята. След миг коленичи до нея и постави ръка на рамото й.

— Дебора, искам да те изведа оттук.

— Нищо не ми е останало. — Силно стисна устни, за да не допусне гласът й да затрепери. — Знам, че това са само вещи, ала нищо здраво не е останало. — Бавно обви пръсти около скъсаната снимка. — Мама и татко… — Поклати глава и зарови лице в рамото му.

Гневът го изгаряше отвътре. Прегърна я, докато си изплаче мъката и се закле наум да открие онези, които толкова силно бяха наранили чувствата й. И не можеше да се освободи от безмълвния ужас, който парализираше гърлото му.

Тя можеше да е тук. Можеше да е сама в дома си, когато те са влезли. И тогава, вместо счупените сувенири, сега щяха да открият на пода нея, пребита или дори мъртва.

— Ще ги накарам да си платят — промърмори. — Заклевам се.

— Да. И аз също. — Когато вдигна лице към него, той забеляза, че мъката беше преминала в гняв. При това също толкова силен и опустошителен. — Каквото и да ми струва, но ще ги изправя на подсъдимата скамейка. — Отметна косата си назад и се изправи. — Ако са си въобразявали, че ще ме сплашат, като са разбили дома ми, чака ги голямо разочарование. — Ритна останките от любимия си червен костюм. — Хайде да се захващаме за работа.

 

 

Следващите часове прекараха в подземието под дома му, проверяваха данните, с които разполагаше, и въвеждаха нови. От време на време Дебора усещаше как главата й пулсира от излъчването на компютрите, ала не се отказваше. Гейдж бързо се местеше от екран на екран и двамата почти не разговаряха. Думите бяха излишни. За пръв път двамата преследваха една и съща цел, без да обръщат внимание на различията в гледните си точки.

Нямаха търпение да наваксат времето, което бяха изгубили, докато говориха с полицията, както и за усилията да се отърват от вездесъщия Уизнър, който се беше появил в апартамента малко след ченгетата. Дебора с досада си помисли, че утре отново щеше да бъде на първата страница на вестника. Пресата щеше да предизвика нов натиск от страна на кметството. Вече бе готова да го преглътне безропотно.

Свикна да не ругае, когато стигаше до задънена улица. Методично се връщаше назад и започваше отначало с неподозирано търпение. Телефонът иззвъня, но тя дори не го чу. Наложи се Гейдж два пъти да извика името й, докато я измъкне от съсредоточения й унес.

— Да, какво има?

— За теб е. — Подаде й слушалката. — Джери Бауър.

Намръщи се, че я прекъсват, ала пое слушалката.

— Кажи, Джери.

— За бога, добре ли си?

— Да. Как ме намери?

Усети как той дълбоко си пое дъх.

— От няколко часа се опитвам да се свържа с теб, за да разбера как си след вчерашната история. Накрая реших да мина покрай вас и да ти се обадя. И изведнъж попадам на някакви ченгета и на онзи миризлив плъх, Уизнър. Квартирата ти е…

— Знам, вече бях там.

— Слава богу. Деб, какво става, по дяволите? Предполага се, че ние, от градската управа, носим отговорност за подобни инциденти, но имам чувството, че се боксирам с невидим противник в тъмна нощ. Кметът ще побеснее, като разбере какво е станало. Какво да му кажа сега?

— Да се готви за дебатите през следващата седмица. — Разтърка слепоочието си. — Зная неговото мнение по въпроса, а той — моето. Не си губи времето да се опитваш да ни помириш.

— Виж, той може да ми е шеф, обаче ти си ми приятелка. Не мога ли да помогна с нещо?

— Не зная. — Замислено погледна премигващите светлини на картата. — Някой ми изпраща послание — силно и ясно, ала аз не зная как да му изпратя отговор. Можеш да предадеш думите ми на кмета. Ако успея да приключа с този случай преди изборите, той ще спечели с пълно болшинство.

Настъпи леко колебание.

— Сигурно си права — замислено каза Джери. — Може би само така ще го убедиш да престане да ти диша във врата. Само се пази. Нали обещаваш?

— Да.

Дебора затвори очи и наклони глава първо на едната страна, после на другата, за да се раздвижи. Гейдж я погледна.

— С удоволствие ще пусна обява за годежа ни на цяла страница в „Уърлд“.

Тя премигна недоумяващо. След това се досети какво искаше да каже и се засмя.

— Заради Джери ли? Глупчо. Не се излагай, та ние сме само приятели.

— Хм.

Дебора се усмихна и обви ръце около кръста му.

— Дори не сме се целували. Което ме навежда на мисълта, че не е зле да го направим.

— Ще се възползвам от предложението ти — наведе се към нея.

Когато устните му докоснаха нейните, тя усети как напрежението бавно я напуска. Измърка и плъзна ръце нагоре по гърба му, за да отпусне напрегнатите му мускули по същия начин, както неговите устни успокоиха нейните.

Кротка, доволна, отпусната. Можеше да го успокои, а също така да го накара да потръпне от желание. С тих звук на задоволство проникна още по-дълбоко в устата й.

— Извинявайте, че ви прекъсвам. — От тунела се появи Франк с голям поднос. — След като бачкате толкова яко — ухили се широко, преди да продължи, — не е зле малко да се подкрепите.

— Благодаря. — Дебора се отдръпна от Гейдж и подуши въздуха. — О, какво е това?

— Моят специалитет, супер пикантно чили. — Франк й намигна. — Бас държа, че от него няма да ти се доспи.

— Мирише невероятно.

— Нахвърляйте се тогава. Донесох ви още бирички, термос с кафе и питки със сирене.

Тя си донесе стол.

— Франк, ти си мъж — мечта за всяка жена. — Той отново се изчерви, с което й достави огромно удоволствие. Отхапа от питката, намазана с лютия сос, и усети изгарящия му вкус последователно в устата си, в гърлото и стомаха. — А това — отбеляза напълно искрено, — е царицата на чилито.

Едрият мъж се размърда притеснено.

— Радвам се, че ти хареса. Настаних госпожа Грийнбаум в златната стая — обърна се към Гейдж. — Щеше да припадне от радост, като видя завесите и останалите неща. Поиска пилешки бульон и в момента гледа „Кинг-Конг“ на видеото.

— Благодаря ти, Франк. — Гейдж потопи лъжицата си в чилито.

— Обади се, ако имате нужда от още нещо.

Дебора се заслуша в стъпките на Франк, който се отдалечаваше в тунела.

— Довел си я тук? — тихо попита тя.

— Нали не обича болниците. — Сви рамене. — Франк поговорил с лекарите. Отървала се с леко мозъчно сътресение, което било истинско чудо за жена на нейната възраст. Сърцето й било като на слон. Имала нужда само от спокойствие и някой да я наглежда няколко дни.

— И ти я доведе тук.

— Не биваше да остава сама.

Дебора се наведе и го целуна по бузата.

— Толкова те обичам.

След като се нахраниха, отново се върнаха при компютрите, но Дебора не можеше да престане да мисли за него. Толкова сложен човек. Когато искаше, можеше да бъде груб и арогантен като самия дявол, ала понякога беше нежен и чаровен като ирландски поет. Управляваше бизнес за няколко милиона долара. А нощем обикаляше улиците, за да се бори с бандити, крадци и изнасилвачи. Любовник, за какъвто всяка жена можеше само да мечтае. Романтичен, сексапилен и в същото време солиден мъж, твърд като скала, на когото винаги можеше да се опре. В същото време в него имаше и нещо изплъзващо се, което му позволяваше да изчезва в стените и да се промъква като сянка в нощта.

Разтърси глава. Още не беше готова да разсъждава за тази страна на неговата същност.

Как беше възможно един човек, а тя много добре знаеше, че бе от плът и кръв, да става нематериален по собствено желание? И въпреки това, беше го видяла с очите си. Притисна за миг челото си с пръсти и въздъхна. Някои неща не бяха такива, каквито изглеждаха.

Изправи рамене и отново се съсредоточи в работата. Изпи още едно кафе, но цифрите започнаха да се удвояват пред погледа й. Бе събрала десетки нови имена, ала беше сигурна, че когато ги провереше, те щяха да се окажат имена на покойници.

Изглеждаше безнадеждно. Но докато не стигнеше до края на тази задънена улица, нямаше как да премине в следващата. Промърмори си нещо наум и отново започна да прехвърля списък по списък и да се мести от екран на екран. Изведнъж рязко спря.

Предпазливо и с напрегнат поглед, Дебора се върна назад — първо към един екран, после към следващия. За малко да се засмее на глас, страхуваше се да повярва, че най-после бе открила нещо. След още пет минути повика Гейдж.

— Изглежда напипах нещо.

Той също, ала предпочиташе да запази информацията да себе си.

— Какво?

— Виж този номер. — Гейдж се наведе и тя прекара пръст по екрана. — Обърни внимание на идентификационните номера на тази компания — корпоративен номер, данъчен номер и така нататък. — Той посегна да разтрие основата на врата й и Дебора го погледна с благодарност. — Предполага се, че това е фалирала корпорация. Изведена е от регистрите преди осемнайсет месеца. А сега погледни тук. — Премина към следващия екран. — Съвършено различна компания с друга адресна регистрация, други собственици и номера. Освен този тук… — Потропа с пръст по екрана. — Съвпада. И тук също. — Показа му на следващите екрани. — В един случай става дума за нова компания, в друг — за разклонение, и така нататък.

— Номер на социалната осигуровка — промърмори Гейдж.

— Какво?

— Девет цифри. Вероятно става въпрос за номер на социалната осигуровка. Това е изключително важно. — Обърна се и бързо отиде при контролния пулт.

— Какво правиш?

— Ще проверя на кого е.

Дебора въздъхна дълбоко, малко обидена, че Гейдж не прояви по-голям ентусиазъм по отношение на откритието й. А беше толкова преуморена, че чак очите й пулсираха.

— И как смяташ да го провериш?

— Като проникна в основния източник. — Екранът над главата му започна да премигва.

— Кой основен източник?

— ФОР.

— Какво? — Тя излетя буквално като куршум от стола си. — Да не искаш да кажеш, че можеш да проникнеш в компютрите на Федералния осигурителен регистър?

— Именно. — Той бе изцяло погълнат от това, което виждаше на екрана. — Ето, може да се каже, че сме вътре.

— Но това е незаконно. Става въпрос за федерално престъпление.

— Ммм, да. Нали ще ми намериш добър адвокат?

Разкъсвана от противоречиви чувства, Дебора скръсти ръце на гърдите си.

— Никак не е смешно.

— Не е, права си. — Устните му се изкривиха в доволна усмивка, когато проследи с поглед данните, изписани на екрана. — Добре. Вътре сме. — Погледна я с периферното си зрение. На лицето й ясно личаха следите на жестока вътрешна борба. — Можеш да се качиш горе, докато свърша.

— Това нищо не променя. Нали знам с какво се занимаваш. Вече съм съучастник. — Затвори очи и си спомни Лил Грийнбаум, бледа и ранена на счупеното канапе. — Добре, продължавай — каза и постави ръка на рамото му. — И двамата сме замесени.

Гейдж набра номерата, които тя бе открила, натисна няколко бутона и зачака. На екрана се появи едно име.

— Божичко! — Пръстите й се впиха дълбоко в рамото му.

В този момент той изглеждаше като издялан от камък — неподвижен, недишащ, с напрегнати мускули.

— Тъкър Фийлдс — промърмори. — Кучият му син.

След това стана толкова рязко, че Дебора се уплаши. Отчаяно се вкопчи в ръката му.

— Недей. Не бива да го правиш. — Видя, че очите му горяха по същия начин, както горяха зад маската на Немезис. Бяха пълни с ярост и смъртоносна решителност. — Зная какво искаш — бързо каза тя, без да го пуска. — Веднага да отидеш и да го намериш. Да го разкъсаш на парчета. Ала не бива. Не е това начинът.

— Ще го убия. — Гласът му прозвуча студено и равно. — Разбери го. Нищо няма да ме спре.

Дебора се задъхваше. Знаеше, че ако сега го пусне, щеше да го загуби завинаги.

— И какво ще постигнеш? Няма да върнеш Джак. Нито времето, което си прекарал в кома. Дори няма да завършиш онова, което вие двамата сте започнали онази нощ на доковете. Ако сега убиеш Фийлдс, някой ще го замести и всичко ще продължи както преди. Трябва да пречупим гръбнака на организацията, Гейдж, да изнесем фактите пред обществото. Ако Фийлдс е виновен…

— Ако?

Тя предпазливо си пое дъх, за да се успокои, но не го пусна.

— Не разполагаме с достатъчно факти, поне засега. Ако ми дадеш достатъчно време, ще го изправя пред съда. И ще го осъдя.

— Господи, Дебора, наистина ли вярваш, че ще успееш? Този човек притежава огромна власт. Ще изтече през пръстите ти като пясък. В секундата, в която започнеш да го разследваш, той ще научи за това и ще се покрие.

— Тогава ти ще продължиш разследването оттук, а аз ще отвлека вниманието му от кабинета си — говореше бързо, тъй като отчаяно искаше да го убеди и, както искрено вярваше, да спаси и двамата. — Ще го накарам да помисли, че съм на погрешна следа. Гейдж, трябва да сме сигурни. Разбери. Ако отидеш при него сега, всичко, което постигнахме до този момент, ще бъде унищожено.

— Този човек се опита да те убие. — Той сложи ръце на лицето й и колкото и да бе леко докосването му, Дебора усети напрежението в неговите пръсти. — Нима не разбираш, че нищо, дори убийството на Джак, не го приближава толкова до смъртната присъда, колкото това?

Тя го прегърна.

— Важното е, че съм тук, при теб. Само това има значение. Имаме още много работа, докато докажем, че Фийлдс е замесен в наркотрафика и колко дълбоко е проникнала корупцията. Има справедливост, Гейдж. Ще видиш.

Той бавно се отпусна. Беше права, поне в някои отношения беше абсолютно права. Колкото и да му бе приятно да убие Фийлдс със собствените си ръце, по този начин нямаше да довърши започнатата работа. Затова щеше да почака. До една седмица трябваше да приключи с разследването.

— Добре. — Забеляза как лицето й постепенно възстанови естествения си цвят. — Не исках да те изплаша.

— Е, дано никога не решиш да го направиш нарочно, защото без да искаш успя да ме уплашиш до смърт. — Обърна глава и притисна устни към дланта му, след което се усмихна неуверено. — Добре, след като вече нарушихме федералния закон, защо да не продължим в същия дух. Искаш ли да проверим данъчните декларации на кмета за последните години?

Минута по-късно двамата седяха пред компютъра.

— Петстотин шейсет и две хиляди — промърмори Дебора, когато прочете обявените доходи на Фийлдс за миналата година. — Малко повече от годишната заплата на кмет на Урбана.

— Не вярвам да е толкова глупав, че да обяви всичките си доходи. — Гейдж повика още една година. — Сигурно има няколко пъти по толкова в някоя швейцарска банка.

— Всъщност, аз никога не съм го харесвала — вметна тя, — ала го уважавах. — Стана и започна да крачи из помещението. — Като се замисля с какви възможности разполага — поддържа пряка връзка с полицията, с прокуратурата, с деловите среди, със сферата на услугите. Знае всичко, което става в Урбана. И навсякъде може да постави свои хора. Интересно колко чиновници от градската управа, колко ченгета и съдии са на заплата при него?

— И смята, че всичко е под негов контрол. — Гейдж също стана. — А какво ще кажеш за Бауър?

— За Джери? — Дебора въздъхна и разтри тила си. — Лоялен е на Фийлдс до мозъка на костите си, но има и собствени амбиции в политиката. Способен е да погледне през пръсти на някоя и друга незаконна сделка, ала не и на наркотици. Фийлдс е проявил достатъчно разум, като се е спрял на него — млад и работлив, от добро семейство и с неопетнена репутация. — Поклати глава. — Не ми е приятно, че не мога да му кажа какво открихме.

— А Мичъл? Мислиш ли, че и той е вътре?

— Не. Главата си залагам за Мич. Той е човек с опит. Никога не е бил голям почитател на Фийлдс, но се отнася с уважение към кметската институция. Служи на закона, защото вярва в него. Дори не пропуска да си плати таксата на служебния паркинг. Какво те заинтересува изведнъж?

— Нищо. Просто не е зле всичко да се провери.

Пред очите на смаяната Дебора той извади първо данъчното досие на Джери, а след това и на Мичъл. Не забеляза нищо особено и премина към следващия монитор.

— А сега да видим банковите сметки. Първо трябва да намерим списъка на служителите в кметството, в областната администрация и прокуратурата. — Вдигна поглед към нея и отбеляза. — Пак те боли главата.

Тогава тя се усети, че непрекъснато разтриваше слепоочията си.

— Малко.

Тогава, вместо да отвори документите, Гейдж изключи компютрите.

— Стига за днес.

— Нищо ми няма. Още не сме свършили.

— Достатъчно направихме. — Прокле се наум, че бе допуснал Дебора да се преумори. — Спокойно можем да си позволим няколко часа почивка. — Ръката му обгърна кръста й. — Какво мислиш за една гореща вана и приятна дрямка?

— Ммм. — Облегна глава на рамото му, докато вървяха по тунела. — Много съблазнително предложение.

— Искаш ли да ти разтрия гърба?

— Да. О, много искам.

— А като добавим и онази разтривка на краката, за която отдавна се пазарим…

Дебора се усмихна. Как бе могла да се тревожи за нещо толкова глупаво, като съществуването на други жени?

— Защо не?

Докато стигнаха до спалнята, тя бе почти заспала. Както се прозяваше сладко забеляза, че на леглото бяха натрупани множество кутии.

— Какво е това?

— В момента единствената дреха, с която разполагаш, е моята риза на гърба ти. Колкото и да ми харесва — при тези думи бързо преброи с пръст копчетата, — реших, че може да поискаш да се преоблечеш.

— Да се преоблека ли? — Отметна косата си назад. — И в какво?

— Продиктувах на Франк малък списък. Доста е оправен, стига да поиска.

— Франк? Но днес е неделя? Повечето магазини са затворени. — Притисна ръка към стомаха си. — Божичко, само не ми казвай, че ги е откраднал!

— Надявам се, че не е. — След това се засмя, прегърна я и я завъртя. — Как ще живея с толкова болезнено честна жена? Кълна се, че за всичко е платено. Не е сложно да завъртиш няколко телефонни номера. Не виждаш ли, че кутиите са от „Атина“?

Дебора кимна неуверено. Това беше един от най-големите и луксозни магазини в града. Внезапно се досети.

— Ти си собственикът на магазина!

— Признавам си без бой. — Целуна я. — Каквото не ти хареса, може да се върне обратно. Ала ми се струва, че вече познавам стила и размерите ти.

— Не трябваше да го правиш.

По тона й разбра, че не одобряваше постъпката му. Нежно прибра един непослушен кичур зад ухото й.

— Не се опитвам да посегна на личната ви свобода, госпожо прокурор. Нито да ви подкупя.

— Да. — Чувстваше се истинска неблагодарница. — Но…

— Помисли разумно. Представи си как щеше да изглеждаш утре в прокуратурата с моя панталон? — Издърпа колана и джинсите се смъкнаха на пода.

— Впечатляващо — съгласи се тя и се усмихна, когато той я вдигна на ръце и я остави до кутиите.

— А и с моята риза. — Започна да разкопчава копчетата.

— Направо смешно. Прав си, постъпил си много разумно. — Хвана ръцете му, преди да бе успял да я разсее. — И високо го ценя. Ала не е редно да ми купуваш дрехи.

— Нали после ще ми върнеш парите? През следващите шейсет-седемдесет години. — Хвана я за брадичката, когато се опита да възрази. — Дебора, имам повече пари, отколкото са необходими за сам човек. Съгласи се да споделиш проблемите ми, следователно трябва да споделиш и богатството ми.

— Не искам да си мислиш, че се интересувам от парите ти. Или че те могат да оказват влияние върху чувствата ми.

Погледна я замислено.

— Не предполагах, че можеш да си помислиш такова нещо.

Дебора вдигна гордо глава, но когато Гейдж се усмихна успя само да въздъхне.

— Наистина беше глупаво. Обичам те, въпреки че си собственик на хотели, жилищни сгради и универсални магазини. А сега направо ще се побъркам от любопитство, ако веднага не отворя поне една кутия.

— Тогава постарай се да си спасиш разсъдъка, а аз ще изтичам в банята.

Когато той излезе, тя избра напосоки една от кутиите. Разгърна опаковъчната хартия и вдигна капака. Вътре имаше дълга нощница от бледосиня коприна.

— Е… — Повдигна я нагоре и забеляза, че отзад беше изрязана до кръста. — Франк определено има око за дамско бельо. Интересно, как ще реагират утре момчетата в службата, когато се появя издокарана в новите си дрехи.

Неспособна да устои на изкушението, свали ризата на Гейдж и остави прохладната коприна да се плъзне надолу по тялото й. Идеално ми приляга, учуди се Дебора и погали лъскавия плат. Доволна, тъкмо се завъртя пред огледалото, когато Гейдж се върна в спалнята.

Остана безмълвен. Не можеше да откъсне очи от нея. Дългата бляскава коприна прошумоля тихо по кожата й, когато се обърна към него. Очите й бяха тъмни като среднощно небе и блестяха от тайно женско задоволство.

Устните й трепнаха бавно. Коя жена не си е мечтала да види в очите на любимия това гладно изражение? С добре обмислен жест вдигна ръка и лениво плъзна пръсти по нощницата нагоре, после надолу, като следеше очите му, които не изпускаха нито едно нейно движение.

— Какво ще кажеш?

Погледът му се вдигна нагоре и се впи в нейния.

— Ще кажа, че Франк заслужава голямо повишение.

Тя се засмя и Гейдж тръгна към нея.