Нора Робъртс
Нощни сенки (10)

Десета глава

Гейдж беше загубил представа за времето, докато я наблюдаваше как спи. Свещите се бяха разтопили и горещият им аромат постепенно се беше изпарил като спомен. Здраво се беше вкопчила в ръката му, дори насън.

Постепенно мракът се вдигна и избеля до перленото сиво на изгрева. Светлината на новия ден бавно се плъзна по косата, лицето, раменете й. Нежно, като неговите устни. Не искаше да я буди.

Имаше работа, искаше да свърши много неща, в които тя не биваше да участва. Само за няколко седмици целите, които си беше поставил преди четири години, доста се промениха. Вече нямаше да се задоволи само с отмъщение за смъртта на Джак. Нито само да потърси сметка за откраднатото време и съсипания си живот. Дори основната движеща сила, справедливостта, вече не бе достатъчна.

Сега се налагаше да действа бързо, тъй като Дебора беше в опасност. Нямаше нищо по-важно от това, да я запази жива.

Предпазливо измъкна ръката си и стана от леглото, за да се облече. Време беше да започне да действа, след като беше прекарал с нея толкова часове, вместо да обикаля улиците или да отиде на работа в компанията. Тя се размърда и още по-уютно се сгуши във възглавниците. Сигурно щеше да спи цяла сутрин. А той — да работи.

Натисна едно копче в ламперията на стената. Дървена плоскост с размерите на врата се отмести настрани. Гейдж стъпи в мрака и тя се плъзна зад него.

 

 

Дебора промърмори нещо и сънено премигна. Беше готова да се закълне, че беше видяла как Гейдж изчезва в таен проход в стената. Озадачена, тя се изправи на лакът. В съня си бе протегнала към него ръка и когато установи, че го няма, беше отворила очи точно когато стената се затваряше.

Сигурна беше, че не бе сънувала. Нямаше го, а чаршафите още пазеха топлината на тялото му.

Пак неговите тайни, помисли и й стана тъжно. След като бяха прекарали заедно две нощи и той явно бе показал любовта си, продължаваше да не й се доверява.

Това трябва да се прекрати, реши Дебора и стана от леглото. Нямаше да седи и да чака благоволението му, нямаше да страда мълчаливо и да крие чувствата си, нямаше да го моли, а щеше да му поиска обяснения. Изрови от дрешника някакъв халат. Мека, в стоманеносив цвят, памучната дреха стигаше до средата на прасците й. Нетърпеливо нави ръкавите нагоре и започна да търси механизма, който отваряше стената.

Въпреки че приблизително знаеше къде е, търси го цели десет минути; минаха поне още две, докато разбере как се задейства. Радостно си пое дъх, когато дървената плоскост се отмести. Без да се колебае, влезе в тесния, мрачен коридор.

Тръгна напред, като се държеше с ръка за стената, за да не се загуби. Нямаше миризма на влага, плесен и застоял въздух, както бе очаквала. Въздухът беше чист, стената — гладка и суха. Дори след като остана на тъмно, тя не усети безпокойство. Не се чуваха драскащи и скърцащи звуци. Независимо накъде водеше този проход, Гейдж очевидно го използваше често.

Продължи да върви напред, цялата слух и зрение. От главния коридор се отделяха множество странични проходи, извиващи се като змии, но Дебора следваше инстинкта си и вървеше право напред. Скоро забеляза слаба светлина и тръгна по-бързо. Стигна до каменно стълбище, което се извиваше надолу в широк полукръг. Тя се хвана здраво за тънкия метален парапет и започна да се спуска, докато стигна до три тунела, водещи в различни посоки.

Ала-бала-ница, по кой да тръгна, каза си наум и поклати глава в недоумение.

— По дяволите, Гейдж, къде си? — Шепотът й отекна и замря в пустото пространство.

Загърна се по-плътно с халата и мина под някакъв свод, после размисли и се върна. Тръгна по средния коридор. Отново се поколеба. И тогава я чу, неясна и меланхолична, беше в последния тунел. Музиката.

Отново се потопи в тъмнината в посока към звука, като предпазливо стъпваше по наклонения каменен под. Нямаше представа колко дълбоко под земята се намираше, ала въздухът започна бързо да се охлажда. Музиката се чуваше все по-силно, светлината в тунела ставаше все по-ясна. След това чу механично бръмчене и почукване — все едно, че клавишите на пишеща машина се удряха във валяка.

Когато стигна до края на тунела, спря, занемяла и потресена от гледката.

Беше се озовала в просторно помещение с извити каменни стени. Приличаше на пещера с високи тавани, добра акустика и най-малко петдесет метра в диаметър. Но обстановката изобщо не е примитивна, помисли Дебора и отново се загърна плътно с халата на Гейдж. Залата не изглеждаше мрачна, тъй като бе ярко осветена и оборудвана със сложна компютърна система, принтери и скенер. На едната стена бяха поставени телевизионни монитори. На другата светеше огромна топографска карта на Урбана. Тъжна музика се лееше от невидима уредба. На плотове от сив гранит бяха поставени радиоапарати, телефони, разхвърляни снимки и документи.

Имаше и контролно табло с множество превключватели и бутони. Гейдж седеше пред таблото, а пръстите му се движеха бързо по клавиатурата. На картата премигнаха някакви светлини. Той се отмести, пресегна се и взе дистанционното управление. На компютърния екран се появи същата карта на Урбана.

Заприлича й на непознат — напрегнат и мрачен. Помисли си, че сигурно нарочно си бе сложил черни джинси и черен пуловер.

Спусна се надолу с още три каменни стъпала.

— Е — подзе тя, когато Гейдж се извърна, — по време на първата екскурзия пропусна да ме доведеш тук.

— Дебора… — Той стана и машинално изключи монитора. — Надявах се да поспиш още малко.

— Естествено, че си се надявал. — Прибра напрегнатите си ръце в джобовете на халата му. — Изглежда прекъсвам работата ти. Любопитен начин да се… измъкнеш — намери тя накрая думата, която търсеше. — Бих казала, съвсем в стила на Немезис. Драматичен, забулен в тайна. — Мина покрай компютрите и се приближи до картата. — Много е подробна — промърмори. — Много. — Завъртя се към него. — Искам да ти задам един въпрос. Единственият, който в момента има значение. Все пак, кой е мъжът, с когото спя?

— Не съм се променил от вчера.

— Така ли? Ти ли си мъжът, който ми каза, че ме обича и ми го показа? Същият човек ли ме остави в леглото, за да слезе тук? Колко време още смяташе да ме лъжеш?

— Не става въпрос за лъжа. Длъжен съм да бъда тук. Мислех, че го разбираш.

— Сбъркал си. Не знаех, че криеш от мен тази компютърна зала. Нито че смяташ да работиш без мен и да укриваш информация.

Усети как се променя пред очите й, изведнъж стана недосегаем, студен и надменен.

— Нали сама ми даде две седмици срок.

— Да те вземат мътните, Гейдж! Дадох ти много повече. Дадох ти всичко. — Очите й мятаха мълнии и той забеляза как в тях се борят болката и гневът. Вдигна предупредително ръка, когато стана и тръгна към нея. — Не, недей. Този път няма да ти позволя да се възползваш от чувствата ми.

— Добре. — Въпреки че и той имаше чувства. — Не става въпрос за чувства, а за елементарна логика. Разбери, Дебора. Това е моята работа. Твоето присъствие тук е също толкова нелепо, колкото моето в съдебната зала.

— Логика ли? — Тя произнесе думата с отвращение. — Логично е само онова, което ти върши работа. Да не мислиш, че съм толкова глупава? Да не си въобразяваш, че не виждам какво става тук? — Рязко махна към мониторите. — А после ще си говорим за професионални отношения. Ти разполагаш с цялата информация, която аз с толкова усилия се опитвам да изровя. Знаел си всички имена, адреси и данъчни номера — много повече от това, което успях да намеря. Нищо не си ми казал. И надали някога щеше да го направиш.

Гейдж отново се загърна в плащеницата на високомерието.

— Винаги работя сам.

— Да. Вече зная. — В гласа й прозвуча горчивина, когато се запъти към него. — Не искаш партньори. Освен в леглото. Само затова ставам.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Лъжеш се, има — извика Дебора. — Става дума за едно и също нещо. Щом не можеш да ми имаш доверие и не ме уважаваш достатъчно, за да си честен с мен докрай, тогава между нас не може нищо да има.

— По дяволите, Дебора. Има неща, които ти не знаеш. — Хвана я за раменете. — И няма да ги разбереш.

— Така е. Защото ти няма да ми дадеш възможност да ги разбера.

— Не мога да го направя — поправи я той, без да я пуска, въпреки че тя се дърпаше отчаяно. — Има разлика между това да те лъжа и да не ти казвам всичко. Нищо не е само черно или само бяло.

— Не е вярно.

— Онези хора са престъпници. Хора без съвест и без морал. Опитаха да те убият, а ти още нищо не си разкрила. Няма да допусна да рискуваш живота си. Щом искаш да говорим в черно-бели тонове, съгласен съм. — Разтърси я и произнесе ясно, като подчертаваше всяка сричка: — Забранявам ти да рискуваш живота си.

— Не можеш да ми попречиш да си върша работата.

— Напротив. Дори ако се наложи да те заключа горе в кулата, докато се оправя с тази история, готов съм да го направя.

— А после? Какво ще направиш следващия път или по-следващия?

— Всичко, което е необходимо, за да те предпазя. Решението ми е окончателно.

— Сигурно си приготвил някой кристален ковчег, в който да ме приспиш като Снежанка. — Сложи ръце на раменете му с надеждата, че ще я разбере. — Ако наистина ме обичаш, приеми ме такава, каквато съм. Нали и аз те обичам такъв, какъвто си. — В очите му проблесна нещо, което й заприлича на възражение. — Не мога заради теб да се превърна в нещо, което не съм, не мога да седя и да чакам някой друг да ми свърши работата.

— Никога не съм искал от теб подобно нещо.

— Нима? Щом сега не ме приемаш, значи никога няма да го направиш. Гейдж, искам да сме заедно цял живот. А не само няколко дни в леглото. Искам да имаме дом, деца и спомени. Но ако ти не можеш да споделиш с мен това, което знаеш, и кой си ти в действителност, ние нямаме бъдеще. — Отдръпна се от него. — Ако е така, и за двама ни ще е по-добре да си тръгна.

— Недей, не го прави. — Протегна ръка към нея, преди да бе успяла да му обърне гръб. Колкото и силно да бе чувството му за самосъхранение, то бе нищо в сравнение с ужасната перспектива да прекара живота си без нея. — Само искам да ми обещаеш нещо. — Пръстите му се стегнаха около нейните. — Дай ми честна дума, че няма да действаш на своя глава и ще се преместиш при мен поне докато всичко това свърши. Каквото и да открием, трябва тук да си остане. Рисковано е да докладваш в прокуратурата. Поне засега.

— Гейдж, длъжна съм…

— Не — отряза я решително. — Каквото и да правим, каквото и да намерим, остава тук, докато не сме готови да действаме. Не мога да ти предложа нищо повече от това, Дебора. Моля те, приеми го.

Тези думи му струваха много. Много добре го разбираше.

— Добре, нищо няма да казвам на Мичъл, докато и двамата не сме готови. Ала искам всичко, Гейдж, цялата информация. — Гласът й звучеше по-спокойно, ръцете й отново бяха нежни. — Не разбираш ли, усещам, че криеш нещо много важно, нещо, което не е свързано с тайните скривалища и данните в компютрите. От това ме боли най-много.

Той се извърна. Щом искаше да й каже всичко, трябваше да започне от себе си. Настъпи тягостна тишина и накрая Гейдж се реши да я разчупи.

— Дебора, има някои неща, които не знаеш и които са свързани с мен. Сигурно никак няма да ти харесат и може да не искаш да ги приемеш.

От тона му устата й пресъхна, а сърцето й започна да бие учестено.

— Нима наистина не ми вярваш?

Той си помисли, че всъщност беше сложил в ръцете й цялата си вяра.

— Не биваше да допускам отношенията ни да стигнат толкова далече, без да те предупредя какъв съм всъщност. — Протегна ръка и я докосна по бузата с надеждата, че не беше за последен път. — Не исках да те плаша.

— Но в момента правиш точно това. За каквото и да става дума, просто го кажи. Двамата ще го преодолеем.

Безмълвно мина покрай нея и застана до каменната стена. Обърна се и, без да отделя очи от нейните, изчезна.

Дебора отвори уста, ала от устните й се изплъзна само глуха въздишка. Очите й се втренчиха в мястото, където трябваше да бъде Гейдж. Не можеше да не бъде, настойчиво повтори обърканото й съзнание — и отстъпи крачка назад. С неуверена ръка напипа облегалката на някакъв стол и, останала съвсем без сили, се отпусна в него.

Докато съзнанието й отказваше да приеме това, което беше видяла с очите си, той се върна. Появи се на десетина метра от мястото, където беше изчезнал. За един кратък миг тя виждаше през него, все едно че беше призрак.

Дебора понечи да стане, но се отказа. Изкашля се и каза:

— Не си избрал най-подходящия момент за фокуснически номера.

— Не беше номер. — Очите й бяха станали огромни от преживяния шок и Гейдж тръгна към нея. Очакваше да замръзне от ужас или да отскочи настрани. — Поне не в смисъла, който ти влагаш в тази дума.

— Сигурно затова си наредил тук долу всички тези джаджи… — Тя отчаяно опитваше да се залови за някаква спасителна сламка, искаше да открие някаква логика в морето от объркани чувства. — Каквото и да използваш, успя да постигнеш абсолютна оптическа измама. — Преглътна, преди да продължи. — Предполагам, че Пентагонът ще прояви голям интерес към твоята технология.

— Не е измама. — Докосна ръката й и въпреки че Дебора не я отдръпна, както се бе опасявал, усети, че кожата й бе студена и влажна. — Вече те е страх от мен.

— Но това е абсурдно. — Гласът й трепереше. Застави се да остане права. — Наистина много впечатляващ фокус, ала аз…

Замълча, защото той постави дланта си на плота до нея. И тя изчезна до китката. Дебора вдигна към него смаян поглед.

— О, божичко, не е възможно. — Ужасена, задърпа ръката му и за малко да припадне от облекчение, когато видя, че тя отново се появи — цяла и топла.

— Напълно е възможно. — Нежно вдигна ръка към лицето й. — И напълно реално.

Дебора протегна треперещите си пръсти към неговите.

— Дай ми една минута. — Предпазливо се отдалечи на няколко крачки.

Не ме иска. Мисълта го прониза като острие на сабя.

— Извинявай. — С огромно усилие овладя гласа си. — Нямаше по-приятен или по-лесен начин да ти го покажа. Ако бях опитал да ти обясня с думи, просто нямаше да ми повярваш.

— Вярно е. — Беше го видяла с очите си. И въпреки това не можеше да повярва. Сигурно беше някаква шега, фокус, нищо повече. Спомни си колко пъти Немезис беше изчезвал буквално пред очите й. Обърна се и забеляза, че той я гледа. Тялото й се стегна. Изглежда не беше шега. Когато най-после прие истината, треперенето й се засили. Енергично разтри ръцете си от раменете до китките с надеждата да се стопли и отпусне. — Как го правиш?

— Не съм напълно сигурен. — Разтвори ръце и ги погледна, след което ги сви в юмруци и ги пъхна в джобовете си. — Когато бях в кома, нещо се случи с мен. Нещо в мен се промени. Открих го няколко седмици, след като дойдох в съзнание, при това почти случайно. После се научих да го използвам, защото разбрах, че това качество не ми е дадено случайно.

— И така се появи Немезис.

— Да, и така се появи Немезис. — Постепенно се бе успокоил. Тя забеляза, че очите му бяха хладни и странно безизразни. — Аз нямам избор, Дебора. Но ти имаш право да избираш.

— Не те разбирам. — Вдигна ръка към главата си и се изсмя колебливо. — Какво имаш предвид?

— Не бях честен с теб докрай. Скрих какъв съм в действителност. Ти се влюби в съвсем нормален мъж.

Смаяна, тя отпусна ръце.

— Не мога да проследя мисълта ти. Аз се влюбих в теб.

— Да му се не види, но аз не съм нормален. — В очите му внезапно се появи гняв. — И никога няма да бъда. Това нещо ще е в мен, докато съм жив. Не мога да ти обясня откъде го зная, ала е така.

— Гейдж… — Дебора протегна ръка към него, но той се отдръпна.

— Не искам да ме съжаляваш.

Обърна се и се затича нагоре по стълбите. Той обаче я настигна, обърна я с лице към себе си и здраво я прегърна. Дебора продължаваше да ругае и да се дърпа.

— Наричай ме както искаш. — Сграбчи я за раменете и силно я разтърси. — Ако искаш, удари ми още един шамар. Ала само не си тръгвай.

— А ти точно това очакваше, нали? — попита го ядно. Отметна глава назад и се изви като струна. — Че просто ще се обърна и ще си тръгна?

— Да.

И тогава тя се разкрещя. Но в очите му видя онова, което той криеше толкова старателно. Гейдж се страхуваше. Обвиненията й веднага секнаха.

— Не беше прав — тихо му каза. С очи, приковани към неговите, Дебора се надигна на пръсти и го целуна.

И двамата усетиха огромно облекчение. Той я привлече към себе си толкова силно, все едно че искаше да я погълне. На мястото на страха се появи огромен копнеж. В очите й видя не съжаление, а страст.

Тя замърка тихо, докато се бореше с халата му. Не само му предлагаше тялото си. В този момент Дебора изискваше взаимно да се приемат такива, каквито бяха в действителност — без измами и премълчани тайни. Изруга тихо и простена, когато постави ръце върху тялото й. Изпитваха истинска лудост, пречистващата лудост на страстта.

Тя нетърпеливо се вкопчи в ризата му.

— Искам да ме любиш. — Гейдж отметна глава и я погледна в очите. Видя в тях същото предизвикателство, което звучеше в гласа й. — Искам да ме любиш, и то веднага.

Задърпа дрехите му и двамата се свлякоха на пода.

Обезумели и полудели. Сгорещени и ненаситни. Плътно притиснати един към друг. Страстта изригна като огнени пламъци, издигнати от вятъра. Докато тялото й тръпнеше от удоволствие, Дебора помисли, че при тях винаги беше така. Ала сега имаше и друго — единение. Имаше страст, състрадание, доверие, уязвимост, които се сливаха с желанието. Никога преди не го бе желала толкова силно.

Ръцете й се вкопчиха в тъмната му коса, когато се изправи над него. Имаше нужда да вижда лицето му, очите му.

— Обичам те. — Дъхът й излезе накъсан от гърлото й. — Нека ти покажа колко те обичам.

Жива, бърза, ненаситна, тя се движеше над него, като се навеждаше ритмично към гърлото, към гърдите му, а после още по-надолу, където стегнатите мускули на корема му потръпнаха и се свиха под нейните влажни и търсещи устни. Кръвта бясно препускаше в главата, в сърцето, в цялото му тяло.

Дебора беше истинско чудо — второто, с което го бе дарила съдбата. При нея той бе потърсил обич и спасение.

Бяха се превърнали в кълбо от ръце, крака и копнеж, не усещаха нито твърдия грапав под, нито тихото бръмчене на компютрите. Дишаха бързо и накъсано, сърцата им лудо биеха. Всяко докосване ги пронизваше като стрела.

Едновременно стигнаха до върха на удоволствието. Ръцете им се притиснаха длан срещу длан, пръстите им здраво се преплетоха.

Продължиха с отворени очи и слети тела и така посрещнаха последния тласък.

Отпусната и доволна, тя притихна до него. Устните й докоснаха неговите, после още веднъж, след което облегна глава на рамото му. Никога не се бе чувствала по-красива, по-желана и по-завършена, отколкото сега, когато усещаше биенето на неговото сърце до своето.

Усмихна се и го целуна по врата.

— С това исках да ти кажа, че вече нищо не може да ни раздели.

— Харесва ми начина, по който излагаш мислите си. — Нежно я погали по гърба. Тази жена беше създадена за него. Колко е бил глупав, когато се съмняваше дали може да й се довери. — Да разбирам ли, че си ми простила?

— Още не е сигурно. — Подпря се решително на раменете му и се надигна. — Не зная кой си. Може и никога да не го разбера. Но запомни едно — искам или всичко или нищо. Видях какво направи премълчаването с брака на родителите ми. Не искам да живея като тях.

Нежно постави ръка върху нейната.

— Това обещание ли е?

Дебора не се поколеба.

— Да.

— Искаш ли веднага да ти отговоря?

Очите й се присвиха.

— Да. И не си въобразявай, че ще се измъкнеш, като просто ми изчезнеш в стената. До дупка ще те чакам да се върнеш.

Засмя се, изненадан, че тя се шегува с нещо, което би трябвало да я отблъсне.

— Значи си решила да ме превърнеш в почтен мъж.

— Позна. — Наведе се и бързо го целуна, след което стана и се наметна с халата. — И никакви дълги годежи.

— Добре.

— Ще се оженим веднага щом приключим разследването, а Сила и Бойд намерят кой да гледа децата.

— Съгласен съм. — В очите му проблесна смях. — Има ли още?

— Искам деца, и то веднага.

Гейдж си обу джинсите.

— Някакви специални изисквания за бройката?

— По едно на две-три години.

— Изглежда разумно.

— Освен това…

— Млъкни за малко. — Хвана я за ръцете. — Дебора, искам да се оженя за теб и да прекарам останалата част от живота си със съзнанието, че всеки път, когато протегна ръка, ще те намеря до себе си. Искам да имам семейство, нашето семейство. — Притисна устни към пръстите, които се бяха обвили около неговите. — Искам винаги да сме заедно. — Видя, че се опитва да скрие сълзите си и нежно я целуна. — А сега искам още нещо.

— Какво?

— Закуска.

Засмя се тихо и го прегърна.

— Да си призная и аз умирам от глад.

Закусиха в кухнята, като не спираха да се смеят. Чувстваха се спокойно и уютно, все едно че всяка сутрин се хранеха заедно. Слънцето беше ярко, кафето — силно. Тя искаше да му зададе десетки въпроси за Монтега, ала поне през този един час предпочиташе да се държат като обикновена влюбена двойка.

Обикновена влюбена двойка, повтори наум. Колкото и да бе странно, те наистина бяха съвсем обикновени, въпреки някои твърде необичайни аспекти на живота им. Имаха нужда от моменти като този, когато можеха да седят на слънце и да разговарят за несъществени неща.

Франк влезе и застина на прага, след което учтиво се поклони на Дебора.

— Имате ли нужда от нещо, господин Гътри?

— Франк, тя вече знае. — Гейдж я прегърна през раменете. — Всичко й разказах.

На сериозното лице на Франк се разля широка усмивка.

— Е, крайно време беше. — Напрегнатата атмосфера окончателно се стопи, когато той прекоси тромаво кухнята и си взе препечена филийка. Настани се в полукръглата трапезария, отхапа половината филия и размаха останалата част. — Казвах му, че няма да хукнете да се спасявате, когато разберете за номера с изчезването. Едно сериозно момиче като вас не прави така.

— Благодаря ви. И аз мисля така. — Дебора се засмя, когато втората половина от филийката изчезна със същата скорост като първата.

— Разбирам от хора — продължи Франк, докато поемаше платото с бекон, което му подаде Гейдж. — При моята професия, имам предвид предишната ми професия, трябва бързо да се ориентираш с кого си имаш работа. А аз бях добър. Много добър, нали, Гейдж?

— Беше, Франк.

— Можех да забележа някой балама от две преки разстояние. — Размаха едно парче бекон към Дебора. — Обаче ти не си такава.

А аз го мислех за силен и мълчалив тип, учуди се Дебора. Беше смаяна от скоростта, с която Франк си наваксваше загубеното време, като приказваше без да спира, и с невероятна бързина унищожаваше огромни количества храна.

— Сигурно отдавна се познавате с Гейдж.

— От осем години — ако не броим двата случая, когато той ме тикна зад решетките. — Франк отново се ухили, след което изхълца звучно. — Хей, харесвам я, Гейдж. Много е готина. Нали ти казах, че е готина?

— Да, наистина го каза. Дебора ще остане да живее при нас, Франк. Какво ще кажеш да ни станеш кум?

— Без майтап? — Дебора мислеше, че усмивката на Франк не можеше да стане по-широка, но явно го беше подценила. След което забеляза как в очите му заблестяха сълзи. В този момент го обикна за цял живот.

— Без майтап. — Хвана едрата му глава с ръце и звучно го целуна по устата. — Ето, ти си първият, когото е целунала бъдещата булка.

— Щом казвате. Ама как така… — Дебора за малко да се засмее, когато забеляза как лицето на Франк стана пурпурночервено от срам. — Ама как така…

— Днес искам Дебора да си пренесе някои неща — обади се Гейдж.

Тя погледна надолу към халата. Освен него разполагаше само с вечерна рокля, чорапи и официална чантичка.

— Мога да облека нещо от твоите неща. — Всъщност мислеше за стаята в подземието, за компютрите и за информацията, с която разполагаше Гейдж.

Той се досети какво искаше да каже практичната му любима и я попита:

— Има ли кой да ти събере нещата? Франк може да отиде да ги докара.

— Да. — Помисли си за госпожа Грийнбаум. — Само трябва да се обадя по телефона.

След половин час отново слязоха в тайната зала на Гейдж. Дебора беше облечена в неговите джинси, закрепени на кръста с колана от халата, а нагоре — с колосана памучна риза, която й стигаше до коленете. С ръце на кръста тя разглеждаше внимателно картата, докато той обясняваше.

— Това са основните места, където се въртят големи сделки с наркотици.

— Защо не предадеш тази информация в полицията?

Погледна я бързо. Очевидно никога нямаше да се разберат по някои въпроси.

— Това няма да ги приближи до главните наркодилъри. В момента точно разработвам общата схема. — Премести се пред друг компютър и я повика да се приближи до екрана. — Доставките се разпределят на не повече от двайсет преки разстояние. — Махна с ръка към изображението на монитора. — Ала не може да се каже, че са през равни интервали. — Натисна няколко копчета. На екрана се появи списък с дати. — Понякога внасят дрогата през две седмици, друг път — през три.

Дебора се намръщи съсредоточено и се загледа в екрана.

— Ще ми направиш ли разпечатка?

— Защо?

— Искам да направя някои справки в служебния си компютър. И да се опитам да открия някаква следа.

— Не е безопасно. — Преди да успее да възрази, Гейдж я хвана за ръка и я преведе към друг компютър. Въведе кода и извади файловете, които му трябваха. Тя отвори уста от изненада, когато видя собствените си разработки на екрана.

— Проникнал си в моята система — промърмори неодобрително. — И то неведнъж.

— Лошото е, че след като аз мога да го направя, значи всеки може да проникне в компютрите на прокуратурата. Ела, тук ще намериш всичко необходимо.

— Изглежда. — Седна, но не й беше приятно, че Гейдж или някой друг имаше възможност да следи работата й. — Мислиш ли, че съм на вярна следа?

Той нищо не каза, а въведе нов код.

— Проследила си корпорациите и техните директори. Логично е да започнеш оттук. Този, който е създал организацията, разбира от бизнес. Преди четири години не разполагахме с толкова развити технологии, затова се наложи да се внедрим лично. — На екрана започнаха да изплуват имена. Дебора позна някои от тях, други виждаше за пръв път. Общото бе, че срещу всяко име пишеше „починал“. — Ала не успяхме, защото имаше изтичане на информация. Някой, който е знаел, че работим под прикритие, ни е предал. Монтега ни чакаше и знаеше, че сме ченгета. — Тя усети хлад, но Гейдж го каза спокойно. — Освен това е знаел точно къде се криеха онези, които ни пазеха тила. Иначе нямаше да се промъкне покрай тях.

— Искаш да кажеш, че ви е издал някой от вашите?

— Това е една от възможностите. Обаче онази нощ в екипа имаше десетина души, всички специално подбрани. Лично проверих всеки един, включително банковата му сметка и начина на живот. До този момент не съм намерил нищо подозрително.

— Кой още знаеше за акцията?

— Нашият капитан, шефът на полицията и кметът. — Направи нервно движение с рамо. — А може би и още някой. Ние бяхме обикновени ченгета. Не ни казваха всичко.

— Какво ще стане, когато откриеш схемата?

— Ще изчакам и ще ги проследя. Онзи, който прибере парите, рано или късно ще ме отведе до главния. А това е човекът, когото търся.

Дебора потисна една въздишка и си обеща наум, че когато съберат достатъчно информация, трябва да намери начин да го убеди да предадат всичко в полицията.

— Докато се занимаваш с датите, аз ще се захвана с имената и ще потърся свързващата нишка.

— Добре. — Погали я по косата и задържа ръка на рамото й. — Тази програма е почти същата като онази, която използваш в прокуратурата. Има само някои допълнителни…

— Откъде знаеш? — прекъсна го тя.

— Какво?

— На каква програма работя в службата?

Не можа да не се усмихне.

— Дебора… — Наведе се и я целуна по носа. — Зная всичко, което е свързано с теб.

Стана й неприятно. Отдръпна се и стана.

— И моето досие ли е включено в някоя от тези машини?

Погледна я и си помисли, че трябваше да бъде по-внимателен с нея.

— Да. Отначало си казвах, че го правя от любопитство, ала всъщност бях влюбен и копнеех да науча всичко за живота ти. Зная къде си родена, до минутата, а също така и къде. На пет годинки си паднала от колело и си си счупила китката; след смъртта на родителите ти си заминала да живееш при сестра си и мъжа й. После тя се е развела и двете сте започнали да се местите от град на град — Ричмънд, Чикаго, Далас. И накрая — Денвър, където си завършила колеж, при това с пълно отличие. После си продължила в юридическия факултет и отново си била сред първенците на випуска. Издържала си държавния изпит още от първия път и си получила адвокатски права. Четирите водещи адвокатски фирми в страната са ти предлагали работа. А ти си предпочела прокуратурата на Урбана.

Дебора издърпа джинсите нагоре.

— Странно е да чуеш съкратена версия на собствената си биография.

— Но някои неща не успях да науча от компютъра. — При това най-важните, помисли си той. Жизненоважните неща. — Например, как ухае косата ти или как очите ти придобиват цвят на индиго, когато си ядосана или възбудена. Какво чувствам, когато ме докосваш. Не отричам, че проникнах в личния ти живот, ала няма да ти поискам извинение.

— И не е необходимо — призна тя, след като помисли малко. После тихо въздъхна. — Не мога да демонстрирам оскърбено достойнство, след като и аз направих проучване за теб.

Гейдж се усмихна.

— Знам.

Тогава и Дебора се засмя и разтърси глава.

— Хайде да се захващаме за работа.

Тъкмо се настаниха пред компютрите си, когато иззвъня единият от трите телефона. Гейдж вдигна, а тя изобщо не му обърна внимание.

— Гътри на телефона.

— Гейдж, Франк е. Намирам се в жилището на Дебора. Не е зле да дойдете. И то веднага.