Нора Робъртс
Нощни сенки (9)

Девета глава

Дебора здраво стисна чантичката си и с другата ръка се подпря на плота, за да се ориентира. Толкова голям и луксозен хотел, помисли си тя, и изведнъж — авария. Искаше да погледне на случката откъм смешната страна, ала сърцето й биеше до пръсване. Опита да се ориентира в тъмното и изруга под нос, когато закачи с крак един стол и той се стовари с трясък на земята.

Колкото и да бе глупаво, но се изплаши. Чувстваше се заловена в капан, а и тъмнината й действаше потискащо.

Вратата изскърца и се отвори. Промъкна се лъч светлина, след което отново стана тъмно.

— Хей, красавице…

Дебора замръзна на място и притаи дъх.

— Трябва да ти предам нещо. — Гласът беше писклив и всяко изречение завършваше с нещо като кискане. — Не се притеснявай. Нищо няма да ти направя. Монтега те иска за себе си и здравата ще си изпатя, ако те докосна преди него.

Кожата й се вледени. Той не ме вижда, успокояваше се Дебора, опитвайки се да преодолее парализиращия ужас. Поне в това сме наравно.

— Кой сте вие?

— Аз ли? — Отново се чу кикот. — Ти ме търсиш, но не е лесно да ме намериш. Ето защо ме наричат Мишока. Защото мога да влизам и да излизам където си поискам.

Безшумно се приближаваше към нея. Дебора го усещаше само по посоката, от която се чуваше гласът.

— Сигурно сте много умен. — След тези думи предпазливо направи крачка вляво.

— Добър съм. Аз съм най-добрият. Никой не може да се мери със стария Мишок. Монтега помоли да ти предам, че искрено съжалява дето не сте си поговорили повече. Иска да знаеш, че те държи под око. През цялото време. А също и близките ти.

За миг кръвта във вените й се смрази. Намеренията й да се промъкне покрай него и да избяга през вратата бързо се стопиха.

— Близките ми?

— Той има много познати в Денвър. Все способни хора. — Беше близо. Толкова близо, че тя усещаше миризмата му. Ала не се отдръпна. — Ако си готова да му сътрудничиш, ще остави сестра ти и семейството й спокойно да си спинкат в леглата довечера. Схващаш ли каква е картината?

Дебора бръкна в чантата си и стисна студения метал в ръка.

— Да, схващам я. — Извади защитния спрей, насочи го в посока на гласа и натисна.

Той изпищя и се препъна в столовете. Дебора скочи и бързо мина покрай него, блъсна с рамо една стена, после следващата, но накрая уцели вратата. Мишока виеше от божа и псуваше, а тя установи, че беше заключено.

— О, божичко! — В паника задърпа дръжката.

— Дебора! — Чу името си. — Махни се от вратата. Отдръпни се!

Направи крачка назад и се разнесе удар. Още един и вратата беше разбита. Тя хукна напред към светлината и попадна право в ръцете на Гейдж.

— Добре ли си? — Бързо я опипа, за да се убеди, че не е ранена.

— Да, добре съм. — Зарови лице в рамото му, без да обръща внимание на хората около тях. — Той е вътре. — Дебора здраво го хвана, когато Гейдж се опита да влезе в дамската тоалетна. — Не, недей, моля те.

Той каза тихо, сведен над пребледнялото й лице:

— Знаеш ли с какво удоволствие бих го размазал…

Двама яки охранители изведоха хленчещия Мишок, който залиташе на всяка крачка и беше закрил лицето си с ръце. Дебора забеляза, че беше облечен като келнер.

Стресната от израза в очите на Гейдж, тя се опита да привлече вниманието му към себе си.

— Той определено е в много по-окаяно състояние от мен. Използвах това. — С трепереща ръка Дебора му показа кутийката със спрей. — Не се разделям с него от онази нощ в малката уличка.

Гейдж не знаеше да се смее ли или да изругае. Вместо това я привлече към себе си и я целуна.

— Изглежда не бива да те изпускам от поглед.

— Дебора. — Джери си проправи път през тълпата от зяпачи. — Добре ли си?

— Да. Някой обади ли се в полицията?

— Да, аз лично се обадих. — Джери погледна към Гейдж. — Трябва да я изведеш оттук.

— Нищо ми няма — упорито повтори тя, доволна, че дългата рокля прикриваше треперещите й колене. — Трябва да отида в полицейското управление и да дам показания. Но първо искам да се обадя по телефона.

— Ако искаш аз да се обадя — предложи Джери и й стисна ръката успокояващо.

— Благодаря ти, ала предпочитам сама да го направя. — Зад гърба му забеляза кмета. — Направи ми една услуга, дръж известно време Фийлдс далече от погледа ми.

— Добре. — Отново погледна Гейдж и повтори: — Грижи се за нея.

— Точно това смятам да направя. — Здраво прегърнал Дебора, той я изведе от тълпата. Бързо я преведе през фоайето и тръгна към асансьора.

— Къде отиваме?

— Горе имам кабинет. Можеш да се обадиш оттам. — В асансьора отново я обърна към себе си и я прегърна. — Какво се случи?

— Ами така и не успях да си напудря носа. — Зарови лице в яката на ризата му и дълбоко въздъхна. — Първо ме пресрещна Фийлдс и ми прочете конско. Не бил доволен от моите изпълнения. — Асансьорът спря и тя го пусна, докато излязат в коридора. — Когато се разделихме, просто се тресях от злоба. Отидох в тоалетната да си оправя грима и да се успокоя. — Беше доволна, че краката й вече не трепереха. — Впрочем, много елегантна обстановка.

Той я погледна бързо, докато поставяше ключа в ключалката.

— Радвам се, че ти харесва.

— Дори много. — Влезе във вестибюла на апартамента и мина в стаята по мекия бежов килим. — И изведнъж лампите угаснаха. Докато се ориентирам какво става, вратата се отвори и той влезе. Неуловимият Мишок — поясни Дебора и усети как стомахът й отново се разбунтува. — Донесе ми съобщение от Монтега.

Името беше достатъчно, за да се стегнат мускулите на Гейдж.

— Седни. Сега ще ти дам чаша бренди.

— А телефонът?

— Ето го. Продължавай да разказваш.

Гейдж тръгна към бюфета и извади гарафа с коняк и две чашки. За да й помогне, първо трябваше да се пребори със собствените си демони. Била е сама и безпомощна, макар и със силен дух. Когато бе чул писъка й… Пръстите му, стиснали гарафата, побеляха от ужас. Ако се беше явил Монтега, а не неговият куриер, Дебора можеше да е мъртва. И тогава вече щеше да е късно.

Всичко, което се бе случило преди или можеше да го сполети в бъдеще, не можеше да се сравнява с кошмара да я загуби.

Ето я, седеше пред него много изправена, напрегната, с пребледняло лице и потъмнели очи. С една ръка стискаше слушалката, а с пръстите на другата нервно подръпваше шнура. Говореше бързо — със зет си, както разбра Гейдж след малко.

Бяха заплашили близките й. Опасността те да пострадат я беше разтърсила много повече, отколкото покушението срещу собствения й живот.

— Искам всеки ден да ми се обаждаш — настоя тя. — И непременно изпрати някой в радиото да пази Сила. А децата… — Закри лицето си с ръка. — Господи, Бойд. — Известно време само слушаше и кимаше, дори се опита да се усмихне. — Да, зная, зная. Не са те направили капитан заради хубавите ти очи. Аз ще се оправя. Да, и ще внимавам. Обичам те. Всички ви обичам. — Отново изчака и дълбоко си пое дъх. — Да, зная. Чао.

Дебора остави слушалката. Гейдж нищо не каза, само й подаде чашата. Тя я обви с пръстите на двете си ръце и се загледа в кехлибарената течност. Отново въздъхна дълбоко и отпи голяма глътка бренди. Потрепери и отново отпи.

— Мерси.

— Зет ти е добро ченге. Няма да допусне да се случи нещо лошо на семейството му.

— Преди няколко години той спаси живота на Сила. Тогава се влюбиха един в друг. — Рязко вдигна поглед към него. Очите й бяха влажни и изразителни. — Всичко това е отвратително, Гейдж. Те са единствените ми близки хора. Само при мисълта, че съм направила нещо, което може да им… — Спря, за да не каже нещо, което дори не искаше да си представи. — Когато загубих родителите си, мислех, че не може да има нищо по-лошо от това. Сега обаче… — Завъртя глава и отново сведе поглед към брендито. — Майка ми също беше ченге. — Той знаеше. Знаеше цялата история, ала сложи ръката си върху нейната и я остави да говори. — Беше добро ченге или поне така ми казаха. Бях само на дванайсет, когато се случи нещастието. Не я познавах достатъчно добре. Тя не беше създадена за майка. — Отърси се от тази мисъл, но дори в този толкова обикновен и спокоен жест на опрощение той усети белезите от старите рани. — А баща ми — продължи Дебора, — беше адвокат. Обществен защитник. Стараеше се да се справи с всичко, да запази семейството си или по-скоро илюзията за семейство. Ала двамата с майка ми просто не се разбираха. — Отново отпи от питието, като се наслаждаваше на неговата тръпчива мекота. — Онзи ден в училище дойдоха двама униформени полицаи и ме отведоха вкъщи. Сега си мисля, че съм знаела какво ще ми кажат. Знаела съм, че мама е мъртва. Те бяха много внимателни — всъщност оказа се, че са мъртви и двамата. И двамата. Някакво нищожество, което баща ми защитавал, успяло да се добере до оръжие. И когато били в съдебната зала, той се отскубнал от охраната. Бил превъртял.

— Съжалявам, Дебора. Зная колко е тежко да загубиш близки хора.

Тя кимна и остави празната чашка.

— Сигурно затова се насочих към правото и станах прокурор. Родителите ми бяха посветили живота си на закона и загинаха, докато го защитаваха. Не искам да е било напразно. Разбираш ли ме?

— Да. — Поднесе ръцете й към устните си. — Каквато и причина да те е подтикнала да станеш юрист, решението ти е било правилно. Ти си истински професионалист.

— Благодаря ти.

— Дебора. — Гейдж замълча, тъй като искаше внимателно да обмисли думите си. — Наистина много уважавам както твоите професионални качества, така и почтеността ти.

— Усещам, че следващата дума ще е „но“.

— Отново искам да те помоля да се откажеш от разследването. Остави останалото на мен. Ще имаш възможност да се заемеш с това, в което си най-добра — да водиш съдебния процес срещу Монтега и останалите мафиоти.

Тя нищо не каза, защото също като него искаше първо да си изясни мислите.

— Гейдж, тази вечер след разговора с кмета отидох в дамската тоалетна, защото бях много ядосана. Когато ми мина и се замислих върху своето отношение към случая и мотивите си, прецених, че той може би е прав. Може би трябва да отстъпя случая на по-опитен прокурор, и то на човек, който не е замесен толкова лично. — След което завъртя глава. — Ала не мога, особено сега. Тези хора заплашиха близките ми. Ако отстъпя сега, завинаги ще загубя вяра в себе си. Трябва да завърша разследването. — Преди да бе успял да каже нещо, постави ръце на раменете му. — И аз не съм съгласна с това, което правиш. Както не съм сигурна, че някога ще успея да го приема, но дълбоко в сърцето си зная защо го правиш. Моля те, разбери ме и ти.

Как да й откаже?

— Значи и двамата сме в патова ситуация.

— Време е да сляза долу и да дам показания. — Стана и му подаде ръка. — Нали ще дойдеш?

 

 

Не й позволиха да говори с Мишока. Дебора прецени, че по-късно и това ще стане. В понеделник поне щеше да получи полицейските рапорти, ако не и възможност да го разпита. Мишока беше поставен под силна охрана и нямаше опасност да го сполети съдбата на Парино.

За да получи информацията, която я интересуваше, беше готова да преговаря не само с Мишока, но и със самия дявол.

Описа пред ченгетата какво се беше случило, ала беше толкова капнала, че едва дочака да напечатат показанията й на машина, за да ги подпише. Беше събота вечер и в полицейското управление беше много оживено. Проститутки и сводници, наркодилъри и техните замаяни жертви, мафиоти и членове на банди високо разговаряха с изтощените обществени защитници. Това беше действителността — един от аспектите на системата, която тя представляваше и в която продължаваше да вярва. Но когато излезе от участъка, изпита огромно облекчение.

— Каква дълга нощ — промърмори уморено.

— Много добре се справи. — Гейдж я погали по бузата. — Сигурно си капнала.

— И най-вече умирам от глад — усмихна се тя. — Така и не успяхме да вечеряме.

— Веднага ще ти взема хамбургер.

Дебора се засмя и го прегърна. Някои неща, при това най-хубавите неща, бяха толкова обикновени.

— Скъпият ми закрилник.

Той притисна устни към шията й.

— Тогава да вземем дузина хамбургери — промърмори. — А след това, Дебора, ела у дома. Моля те.

— Да. — Вдигна устни към неговите. — Да.

Гейдж умееше да създава атмосфера. Правеше го превъзходно. Когато го последва в спалнята, Дебора видя, че през прозореца струеше лунна светлина, на небето мъждукаха звезди, а запалените свещи затопляха мрака. И навсякъде беше пълно с рози, сладкият им аромат тегнеше във въздуха. Романтиката се подсилваше от тиха музика на цигулки.

Как бе успял да постигне този резултат само с едно телефонно обаждане от шумната закусвалня, в която се отбиха, за да хапнат? Няма значение. Достатъчно, че беше мислил за това.

— Много е красиво. — С изненада установи, че бе притеснена. Стори й се смешно след предишната страстна нощ. С неуверена крачка се приближи до кристална купа с лед, в която бе оставена да се изстудява бутилка шампанско. — За всичко си помислил.

— Мислех само за теб. — Устните му леко докоснаха рамото й, преди да налее виното. — Стотици пъти съм си представял, че си тук. А може би хиляди. — Подаде й чашата.

— И аз. — Когато вдигна шампанското към устните си, усети, че ръката й трепери. От желание, което търсеше изява. — Първият път, когато ме целуна горе на кулата, пред мен се разкриха нови светове. За пръв път се почувствах така.

— За малко да те помоля да останеш при мен онази нощ, въпреки че ми беше сърдита. — Свали едната й обеца и погали с тънките си пръсти чувствителното й ухо. — Чудех се дали щеше да се съгласиш.

— Не зная. Може би щях да искам да остана.

— Е, и това не е малко. — Свали и другата обеца и я остави на масичката до първата. Бавно извади една фиба от косата й, след това още една. През цялото време не сваляше поглед от нея. Искаше непрекъснато да я гледа. — Цялата трепериш.

Ръцете му бяха толкова нежни, а очите — така нетърпеливи.

— Да.

Взе чашата от изтръпналите й пръсти и я остави настрани. С очи, приковани към нейните, продължи да освобождава косата й. Дебора усещаше допира на пръстите му по тила си като шепот.

— Нали не се страхуваш от мен?

— Не, само от това, което ме караш да чувствам.

В очите му проблесна нещо тъмно и опасно. Ала само наведе глава и нежно я целуна по слепоочието.

Тя го погледна с натежали от умора и сънени очи.

— Целуни ме, Гейдж.

— Добре. — Устните му бавно се плъзнаха по лицето й, като я дразнеха, без да я задоволяват. — Ето, вече го направих.

Дишането й се ускори.

— Не е необходимо да ме съблазняваш.

Той прокара леко пръст по голия й гръб и се усмихна, когато Дебора потръпна.

— Приятно ми е. — Искаше и тя да изпитва същото. Предишната нощ беше освободил цялата си страст, всички свои яростни и ненаситни желания. Тази вечер искаше да й покаже другата страна на любовта. Когато Дебора се притисна към него, Гейдж едва успя да сдържи пронизващия копнеж.

— Вчера се любихме на тъмно — промърмори, докато разкопчаваше копчетата й. — Тази вечер искам да те гледам.

Роклята с шумолене се свлече на пода като блестящ син водопад. Отдолу беше само по дантелено боди, което леко повдигаше гърдите й, а надолу беше съвсем прозрачно. Остана без дъх пред красотата й.

— Всеки път, когато те погледна, усещам, че отново се влюбвам.

— Тогава не спирай да ме гледаш. — Протегна ръка и започна да развързва възела на официалната му вратовръзка. После пръстите й се спуснаха надолу, за да свалят копчетата на маншетите. — Никога не спирай. — Разтвори ризата му и леко докосна с устни топлата кожа отдолу. Езикът й остави мокра следа на гърдите му, след това тя отметна глава назад подканващо. Очите й приличаха на наситеносини цветове на метличина под гъстите мигли. — Целуни ме.

Не по-малко възбуден от нея, той притисна устни към нейните. И двамата простенаха едновременно, тихо и гърлено, и потръпнаха. Ръцете й бавно се плъзнаха нагоре към раменете му, за да свали смокинга. Напрегнатите й пръсти омекнаха безсилно, когато Гейдж започна да я целува все по-дълбоко и по-нежно, а Дебора се разтапяше в ръцете му.

Той внимателно я вдигна на ръце, сякаш че беше направена от най-крехкия кристал, а не беше жена от плът и кръв. С очи, приковани към нейните, за миг я задържа във въздуха и устата му започна да възбужда нейната. Понесе я към леглото, като непрекъснато я целуваше.

Седна и я постави в скута си. Устните му бавно премахнаха от съзнанието й всички разумни мисли. Имаше чувството, че плува в безтегловност. Затвори очи. Усещаше ръцете и краката си като реки. А сърцето й биеше все по-силно под неговата ръка. Искаше да я види точно така. Доволна. Само негова. Докато поглъщаше екзотичния аромат на нейните устни, помисли си, че би могъл да седи така часове наред. Или дни.

Тя изцяло се бе потопила в нежното докосване на пръстите му, в милувката на дланите му и в така — о, така търпеливото изпитание на устните му. Тялото й беше леко като въздуха, изпълнен с аромата на рози, но ръцете й бяха натежали и не можеше да ги повдигне.

Музиката и тихият му шепот се смесваха в съзнанието й в безкрайна съблазнителна песен. На този фон ускореният й пулс се чуваше като тътен.

Никога досега не се бе чувствала толкова уязвима, безпомощна и копнееща да отиде там, където Гейдж искаше да я отведе.

Това беше любовта — потребност, по-силна от глада и жаждата.

От устните й се изтръгна тиха въздишка, когато устните му се преместиха към гърдите й. Бавно, еротично, езикът му се плъзна под дантелата и започна да дразни втвърдените връхчета. Пръстите му си играеха с кожата й над чорапите и леко, много леко, се плъзнаха под лекия триъгълник на плата.

С едно докосване я изпрати на върха. Дебора се изви като лък и нейното удоволствие като стрела премина в неговото тяло. После отново се разтопи в ръцете му.

Останала без дъх и на ръба на желанието, тя се протегна към него.

— Гейдж, нека да…

— Добре. — Закри изненадания й вик с уста. И докато бе все още тръпнеща, я сложи на леглото.

Помисли си, че сега можеше да я вземе, сгорещена и влажна, напълно отдадена. Лунна светлина грееше по кожата й, по косите й. Бялата дантела на бодито приличаше на сънена илюзия. Когато го погледна под гъстите си мигли, в очите й забеляза тъмния блясък на желанието.

Ала първо искаше да й покаже още нещо.

Леко я погали с кокалчетата на пръстите си и я накара да подскочи, когато разкопча чорапите й. Почти лениво плъзна единия надолу по крака й, като го следваше с влажните си устни. Езикът му проследи извивката на коляното и тръгна надолу към глезена, а Дебора се извиваше в неописуемо удоволствие.

Заловена в капана на удоволствието, тя се протегна към него, за да го накара да повтори всичко отначало и с другия й крак. Устните му колебливо се преместиха нагоре, като от време на време спираха и накрая я намериха. Още при първото докосване, силата се върна в тялото й.

Посрещна го гореща като пещ плът. Но това не й беше достатъчно. Нетърпеливи пръсти издърпаха ризата му и той усети отчаяната й потребност да го приеме. Разкъса коприната и впи зъби в рамото му. Мускулите му се стегнаха и Гейдж бързо си пое дъх, когато Дебора задърпа колана на панталона му. Копчетата се скъсаха и се разхвърчаха на всички страни.

— Искам те. — Устата й жадно се впи в неговата. — О, господи, колко много те желая.

Самоконтролът, на който толкова държеше до този момент, изведнъж го напусна. Желанието взе надмощие над волята. Ръцете й бяха трескави и отчаяни. Въздухът изгаряше дробовете му и той започна бързо да сваля дрехите си.

Двамата коленичиха в средата на разхвърляното легло с тръпнещи тела и затворени очи. Гейдж посегна към дантеленото боди и безмилостно го разкъса, преди да я дръпне силно към себе си.

Докато се движеха като обезумели, тя отново се изви назад като дъга. Плъзна ръце надолу по гладките му рамене, докато напипа страшните белези. Той я сграбчи за косата и я издигна на върха на удоволствието. И отново. След това задуши с уста нейния вик и я последва.

Изтощена и останала без сили, Дебора лежеше на леглото. С едната си ръка бе закрила очи, а другата висеше безсилно от леглото. Не можеше нито да помръдне, нито да каже нещо и дори се съмняваше дали диша.

Въпреки това, когато Гейдж я целуна по рамото, отново потръпна.

— Исках да бъда нежен с теб.

С усилие отвори очи. Лицето му беше до нейното. Усещаше пръстите му върху косата си.

— Надявам се пак да го направиш.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Имам чувството, че ще прекарам доста време в подобни усилия.

— Това е добре. — С пръст проследи извивката на устните му. — Обичам те, Гейдж. Тази вечер само това има значение.

— Не само тази вечер. Изобщо това е най-важното нещо. — Постави ръка върху нейната. В докосването му се усещаше обич, също толкова дълбока и интимна, както когато я любеше. — Ще ти донеса малко шампанско.

Тя се облегна назад и въздъхна доволно.

— Не съм предполагала, че може да ми се случи нещо подобно. Нито че аз съм такава.

— Каква?

Погледна изображението си в широкото огледало, което минаваше през цялата стая — щастлива гола жена сред възглавници и смачкани чаршафи.

— Лицемерка. — Засмя се на думата, която бе използвала. — В колежа имах репутацията на много студена, скромна и недосегаема зубрачка.

— Нали вече не си в колежа. — Седна на леглото и й подаде чашата.

— Вярно е. Ала и по-късно, когато постъпих в прокуратурата, репутацията ми се запази. — Сбърчи нос. — Строгата и недостъпна О’Роарк.

— Харесваш ми, когато си строга. — Отпи от шампанското, след като докосна чашата й със своята. — Представям си как седиш в библиотеката, надвесена над дебели прашни книги, и старателно си водиш бележки.

Дебора леко се нацупи.

— В момента предпочитам да си ме представяш съвсем по друг начин.

— А на мен и така ми харесва. — Наведе глава и леко я захапа по брадичката. — Винаги в костюм с консервативна кройка в някой от любимите ти съвсем неконсервативни цветове. — Тя се намръщи и той се засмя. — Обувки със солиден ток и дискретни накити.

— Описваш ме като някоя блюстителка на морала.

— А отдолу носиш нещо тънко и много сексапилно. — Закачи на пръста си парче коприна и го повдигна към светлината. — Много оригинално за един строг прокурор. А като започваш да цитираш прецеденти и цитати, направо се побърквам.

— Нещо като „Уорнър срещу Ковалски“ ли имаш предвид?

— Ммм. — Гейдж се прехвърли на ухото й. — Нещо подобно. Но аз съм единственият, който знае, че са необходими точно шест фиби, за да се прибере косата ти в толкова строг и благоприличен кок.

— Зная, че изглеждам прекалено сериозна — промърмори Дебора. — Така е, защото много държа на работата си. — Погледна към виното. — Искам да съм сигурна, че това, което правя, е правилно. И че системата, която представям, е работеща. — Той се отдръпна и я погледна изпитателно. Тя въздъхна. — Да, има и его, и амбиции. Ала има и нещо друго, нещо много важно, Гейдж. Затова се тревожа дали ще успеем да разрешим случая.

— Това няма да стане тази вечер.

— Да, но…

— Не и тази вечер — повтори той и сложи пръст на устните й. — Тази вечер е само наша, Дебора. Имаш нужда от това. А също и аз.

Тя кимна.

— Прав си. Пак станах прекалено сериозна.

— Е, поне това е поправимо — усмихна се Гейдж и отново докосна чашата й със своята. Шампанското забълбука.

— Като се напием ли? — повдигна вежди Дебора.

— Повече или по-малко. — Очите им се срещнаха и в неговите просветна доволна усмивка. — Искаш ли да ти покажа един… по-несериозен начин на пиене на шампанско? — Наведе чашата и хладната течност потече по гърдите й.