Нора Робъртс
Нощни сенки (5)

Пета глава

Трепереща и мокра, Дебора излезе от банята, като мърмореше проклятия по адрес на натрапника. Не виждаше особена разлика между тропането на входната врата в 6:45 сутринта и обаждането по телефона в три посред нощ. И двете можеха да означават само едно — неприятности. Затова, когато отвори и видя срещу себе си Гейдж, реши, че инстинктът не я бе подвел.

— Да не те измъквам от банята? — попита я той.

Тя нетърпеливо отметна влажната коса от лицето си.

— Да, бях под душа. Какво искаш?

— Закуска. — Без да чака покана, влезе и се огледа. — Приятно местенце — реши накрая. Всичко в дома й беше в млечнобяло и слонова кост, като тук-там в тапицерията на ниския диван и пъстрите черги на дюшемето се появяваха ярки петна изумруденозелено, алено, кармин и сапфиреносиньо. Гейдж забеляза мокрите следи, които Дебора оставяше след себе си. — Изглежда съм подранил с пет минути.

Тя усети, че коланът на хавлията й се бе разхлабил и всеки момент можеше да се развърже. Здраво го стегна, преди да отговори.

— Не, не си подранил, а изобщо не трябваше да си тук. А сега…

Прекъсна я с продължителна, силна целувка.

— Ммм, още си мокра.

Дебора наистина имаше чувството, че водата се стича от нея на талази. Неочаквано изпита желание да облегне глава на рамото му.

— Слушай, нямам време. Трябва да тръгвам за съда.

— Да, но чак след три часа — напомни й той. — Имаме предостатъчно време да хапнем нещо.

— Ако си въобразяваш, че ще седна да ти приготвям закуска, чака те голямо разочарование.

— Не бих се осмелил да мечтая за подобно щастие. — Погледът му се плъзна по късия копринен халат. Една-единствена прегръдка му бе достатъчна, за да осъзнае, че отдолу беше гола. — Харесваш ми в този цвят. Винаги трябва да носиш синьо.

— Високо ценя съветите ти в областта на дамската мода, но… — Замълча, защото на външната врата отново се почука.

— Да отворя ли? — предложи Гейдж.

— Благодаря, ала предпочитам сама да отварям собствената си врата. — Хвърли се напред, за да го изпревари. Беше в отвратително настроение. Сутрин никога не беше в добра форма, въпреки че имаше да се грижи само за себе си. — Интересно, кой е обявил отворени врати в дома ми тази сутрин? — Отвори със замах, но застина от изумление, когато пред нея се изправи келнер в бял смокинг и с огромен поднос.

— А, това сигурно е закуската. Оставете я на масичката до прозореца. — Гейдж показа на келнера къде да сложи подноса. — Дамата обича красивите изгледи.

— Да, господин Гътри.

Тя скръсти ръце на кръста си. Не й беше лесно да демонстрира твърдост преди седем сутринта, ала прецени, че не можеше да отлага.

— Гейдж, не зная какво си си наумил, но няма да стане. Опитах се да ти обясня моето становище и в момента нямам нито време, нито желание… Това кафе ли е?

— Да. — Той се усмихна и посегна към голямата сребърна кана. Наля в чашка от благоуханната течност и Дебора разбра, че няма да се съпротивлява дълго. Ароматът беше изключително съблазнителен. — Искаш ли?

Тя подви устни.

— Може.

— Надявам се, че и ти харесваш този сорт. — Приближи се и поднесе чашката до носа й. — Един от любимите ми е.

Дебора отпи и затвори очи.

— Не играеш честно.

— Права си.

Тя отвори очи и се загледа в келнера, който енергично действаше до масата.

— Какво още си поръчал?

— Омлет, шунка, кроасани, портокалов сок — естествено, прясно изцеден.

— Естествено. — Надяваше се, че не й личи колко бе гладна.

— Има още малини със сметана.

— О, наистина ли? — Бързо си затвори устата, от страх да не се оближе.

— Защо не седнеш?

Дебора не беше слаба жена. Знаеше го добре. Ала в момента в кухнята й се разнасяше толкова апетитна миризма.

— Да, наистина. Защо да стоим прави? — Окончателно се предаде, когато келнерът учтиво я настани на един стол пред масата. Гейдж разписа сметката и го помоли да мине след един час, за да прибере съдовете. Дебора изобщо не възрази, когато той отново й наля от кафето. — Сигурно очакваш да попитам на какво дължа тази чест?

— Исках да видя как изглеждаш сутрин. — Наля й сок от кристална гарафа. — И това ми се стори най-подходящият начин. Засега. — Вдигна тост с чашата с кафе. Очите му проследиха чертите на лицето й. Беше още без грим, а и косата й не беше прибрана назад. — Красива си.

— А ти си много мил. — Докосна листенцата на червената роза, поставена до чинията й. — Но това нищо не променя. — Замислено забарабани с пръсти по покривката с прасковен цвят. — Въпреки това, не виждам защо да изхвърляме хубавата храна.

— Практична жена. — Точно на това бе разчитал. — И това е едно от нещата, които най-много ме привличат в теб.

— Не виждам нищо привлекателно в практичните жени. — Отряза малко парченце шунка и внимателно го захапа.

Мускулите на стомаха му се стегнаха.

— Понякога си… направо неотразима.

Тя реши да не обръща внимание на тръпката, която я прониза, и се съсредоточи върху далеч по-безопасното чувство на глад.

— Кажи ми, винаги ли закусваш така екстравагантно?

— Когато реша, че си заслужава. — Сложи ръката си върху нейната. — Имаш сенки под очите. Добре ли спа?

Спомни си дългата и неспокойна нощ.

— Не.

— Защо?

Само сви рамене. Безсъницата нямаше нищо общо със случая, по който работеше, а единствено с мъжа, когото бе срещнала в мрака. А ето че сега по същия начин бе очарована и смутена от присъствието на друг мъж, който седеше срещу нея на ярката слънчева светлина.

— Искаш ли да си поговорим?

Дебора вдигна поглед към него. В очите му забеляза търпение, разбиране и още нещо. Знаеше, че ако го докосне, ще се опари.

— Не. — Предпазливо освободи ръката си.

Той изглежда се наслаждаваше на тези явни опити да избяга от него.

— Прекалено много работиш.

— Изпълнявам задълженията си. А ти? Всъщност дори не зная с какво се занимаваш.

— Купувам и продавам, присъствам на заседания, чета доклади.

— Убедена съм, че не е толкова просто.

— Напротив. А понякога и доста по-скучно.

— Трудно ми е да повярвам.

Гейдж разчупи един кроасан и кухнята се изпълни с миризма на прясно изпечено тесто и конфитюр.

— Освен това строя сгради. Или ги купувам.

Ала тя не се отказваше лесно.

— Какви сгради?

Усмихна й се.

— Например, аз съм собственикът на тази сграда.

— Чувала съм, че е собственост на „Троян Ентърпрайсиз“.

— Точно така. А това е мое предприятие.

— О, така ли?

Реакцията й му достави удоволствие.

— По-голямата част от парите на семейство Гътри идват от търговия с недвижими имоти и това все още е основата на моя бизнес. През последните десет години сферата на нашата дейност доста се разшири. Така например, един от клоновете ни се занимава с корабостроене, друг — с рудодобив, трети — с производство на стоки за бита.

— Разбирам. — Изглежда Гейдж не беше обикновен човек. Напоследък я привличаха само необикновени мъже. — Много си се отдалечил от двайсет и пети полицейски участък.

— Да. — През очите му премина някаква сянка. — Поне така изглежда отстрани. — Загреба с лъжичката малко малини със сметана и ги поднесе към устните й.

Дебора задържа за момент сочния плод в устата си.

— Не ти ли липсва?

Той знаеше, че ако я целуне сега, щеше да усети тръпчив и свеж вкус.

— Забранил съм си да ми липсва. Има известна разлика.

— Да. — Разбираше го. По същия начин и тя си беше забранила да изпитва мъка по семейството си — както за онези, които си бяха отишли, така и за онези, които бяха толкова далече.

— Много си красива, когато си тъжна, Дебора. — Погали с пръст дланта й. — Всъщност дори си неустоима.

— Не съм тъжна.

— Но си неустоима.

— Не започвай пак. — За да се разсее от опасните мисли, наля още кафе. — Може ли да ти задам един делови въпрос?

— Разбира се.

— Ако собственикът или собствениците на определено предприятие не искат да афишират собствеността си, могат ли да се скрият от властите?

— Да, при това много лесно. Фасулска работа. Просто застават зад корпорации, които съществуват само на хартия, или използват различни данъчни номера. Една компания се обявява като собственик на друга, втората на трета и така нататък. Защо питаш?

Ала тя се наведе напред и не отговори.

— А много ли е трудно да се открие истинският собственик?

— Зависи колко усилия е положил, за да се скрие, както и от това, какви са причините, за да държи толкова името му да не се вписва в регистъра.

— А ако някой, достатъчно упорит и търпелив, се опита да ги разкрие, дали може да разчита на успех?

— Евентуално, да. Ако намериш свързващата нишка.

— Нишка?

— Да. Име, номер, място. Нещо, което се повтаря в документите. — Гейдж сигурно щеше да се изненада от въпросите й, ако не беше с една крачка пред нея. Но трябваше да е предпазлив. — Какво си си наумила, Дебора?

— Не мога да ти отговоря. Свързано е с работата ми.

Много внимателно той постави чашката си в чинийката.

— Има ли връзка със случая на Парино?

Очите й веднага станаха бдителни.

— Какво знаеш за Парино?

— Все още имам връзки в двайсет и пети участък. Нали напоследък се занимаваше с делото срещу Слейгърман?

— Не мога да си позволя лукса да работя само върху един случай.

— Изобщо не би трябвало да се занимаваш с историята около Парино.

— Моля? — Тонът й бе смразяващ.

— Опасно е. Хората, които са поръчали убийството му, са изключително опасни. Нямаш представа с какво си се захванала. Направо си играеш с огъня.

— Не е вярно.

— Вярно е. За разлика от теб, те са добре защитени и информирани. Преди да си се усетила, вече ще знаят какъв е следващият ти ход. — Очите му потъмняха, като че ли си спомни нещо. — Ако решат, че им пречиш, ще те отстранят, без да им трепне окото.

— Откъде познаваш толкова добре хората, които убиха Парино?

Гейдж се облегна назад.

— Не забравяй, че съм бил ченге. Не бива да се замесваш в тази история. Настоявам да прехвърлиш случая на друг прокурор.

— Но това е просто смешно.

Той я хвана здраво за ръката, преди да бе успяла да се отдръпне.

— Не искам да ти се случи нещо лошо.

— А аз искам да престанете да ми се бъркате. Всички само това ми повтарят. — Издърпа си ръката и стана. — Случаят е мой и нямам намерение да се отказвам от него.

Очите му потъмняха, ала остана седнал.

— Амбицията е другата ти привлекателна черта, Дебора. Стига да не допуснеш да те заслепи.

Тя се извърна бавно към него. Цялата кипеше от възмущение.

— Добре, признавам. Наистина донякъде е въпрос на амбиция. Но това не е всичко. Аз вярвам в това, което правя, Гейдж, както вярвам и че го правя както трябва. Всичко започна със смъртта на едно момче, Рико Мендес. Той не беше от стълбовете на обществото. Беше само един дребен крадец, който вече е бил арестуван и рано или късно отново щеше попадне в затвора. И това момче беше застреляно, докато си стояло мирно и тихо на един ъгъл. Само защото членувало в друга банда. — Дебора започна да крачи нервно из помещението. Яростно размаха ръка. — След това беше убит младежът, който го застреля, и то само защото проговори пред мен. Защото се споразумях с него. Кога ще свърши всичко това? Кога всички ние ще си кажем, че не е нормално хората да се избиват един друг? Чувствам се отговорна за това, което се случи, и искам нещо да се промени.

Тогава и Гейдж стана и се приближи до нея.

— Дебора, изобщо не се съмнявам в твоите професионални способности.

— Ала се съмняваш, че съм способна да направя вярна преценка, нали така?

— Да, както се съмнявам и в своята преценка. — Ръцете му се плъзнаха нагоре по ръкавите на халата й. — Тревожа се за теб.

— Не мисля, че…

— Недей. Недей да мислиш. — Покри устата й със своята и я притегли към себе си.

Внезапно я заля топлина и изпита силен копнеж. Как да му устои? Тялото му, притиснато до нейното, беше толкова силно, устните — толкова опитни. Имаше чувството, че от него към нея струи някакъв поток — не беше само желание, а нещо по-дълбоко и истинско. Почти го усещаше в себе си.

За него тя беше всичко. Когато я прегърна, дори не се запита каква беше онази сила в нея, която изпразни съзнанието му и задоволи глада му. С нея се чувстваше и силен, и същевременно слаб. Благодарение на нея отново бе започнал да вярва, че съществуват чудеса.

Отстъпи крачка назад, но не пусна ръцете й. Дебора с усилие възстанови равновесието си. Как беше успял да я разтърси така само с едно докосване?

— Още не съм готова — успя само да каже накрая.

— И аз. Ала това е без значение. — Отново я притегли към себе си. — Искам да се видим довечера. — Силно притисна устни към нейните. — Искам да бъда с теб.

— Не, не мога. — Тя едва дишаше. — Трябва да отида в съда.

Гейдж едва се сдържа да не изругае.

— Добре, тогава ще се видим след процеса. И двамата не можем да избягаме от това.

— Вярно е. — Беше крайно време да го признае. — Не можем. Но аз имам нужда от малко време. Моля те, не ме карай да бързам.

— Ще се опитам. — Тръгна към вратата, ала се спря и отново се обърна към нея. — Дебора, има ли друг мъж?

Тя искаше да каже, че няма, но нямаше право да го лъже.

— Не зная.

Той кимна и затвори вратата зад гърба си. С горчива ирония осъзна, че ще трябва да се състезава със самия себе си.

 

 

Тази вечер Дебора остана да работи до късно на бюрото в спалнята си. След като се прибра от съда, прекара няколко часа в чистене на и бездруго чистия апартамент. За нея това беше един от най-добрите начини за снемане на напрежението. Или за отвличане от опасни мисли. Другият начин беше работата и затова после се задълбочи в служебните документи и юридическите справочници. Все едно, нямаше да може да заспи.

Тъкмо бе посегнала към чашата с кафе, когато звънна телефонът.

— Ало?

— О’Роарк? Дебора О’Роарк?

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Сантяго.

Веднага застана нащрек и грабна един молив.

— Господин Сантяго, опитахме да се свържем с вас.

— Да. Знам.

— Много бих искала да поговорим. Прокуратурата е готова да ви предложи помощ и сигурност.

— Също като на Парино, нали?

Прониза я чувство на вина.

— Все пак с нас ще сте в по-голяма безопасност, отколкото сам.

— Може би. — В гласа му, напрегнат и нервен, прозвуча страх.

— Защо не дойдете да поговорим в удобен за вас час?

— Няма да стане. Никъде не мърдам. Ще ме убият още преди да съм пресякъл улицата. — След това продължи бързо и насечено. — Ти ела. Слушай. Зная повече от Парино. Много повече. Зная имена, имам документи. И, сестро, ако искаш да чуеш какво имам да ти кажа, ела.

— Добре. Само ще предупредя полицията…

— Никакви ченгета! — В пискливия му глас прозвучаха злоба и ужас. — Никакви ченгета, иначе нищо няма да кажа. Ела сама. И точка.

— Добре, както искате. Кога?

— Веднага. Хотел „Дарси“, на Трийсет и осма източна улица, 127. Стая номер двайсет и седем.

— Идвам след десетина минути.

 

 

— Госпожо, сигурна ли сте, че точно тук искате да ви оставя? — Въпреки че си беше сложила протрити джинси и тениска, шофьорът на таксито веднага прецени, че клиентката му беше много по-висока класа от обичайните посетители на такава мръсна дупка като хотел „Дарси“.

Дебора погледна през плътната влажна завеса на ситния дъждец, който упорито не спираше да вали. Веднага забеляза затъмнените прозорци, драсканиците по сградите, пустата улица.

— Да. Но вие сигурно няма да се съгласите да ме изчакате?

— Права сте, няма да се съглася, госпожо.

— Така и предполагах. — Пъхна сгънатата банкнота през тесния процеп на стъклото. — Задръжте рестото. — Пое си дълбоко дъх и изскочи под дъжда. След малко вече се изкачваше по порутените стъпала към централния вход на хотела.

Застана във фоайето и усети, че от дрехите й капе вода. На администрацията, която се намираше зад ръждясала метална преграда, нямаше никой. Крушката на тавана хвърляше оскъдна жълтеникава светлина върху мазния линолеум на пода. Миришеше на пот, отпадъци и на още нещо, нещо много по-гадно. Дебора се обърна и погледна нагоре към стълбището.

Някъде се чуваше протяжен плач на дете. Всичко беше потънало в мръсотия и мизерия, въпреки че някой явно беше правил опит да измие графитите от стената. Нещо дребно и черно бързо притича покрай крака й и се шмугна в дупка на пода. Дебора потръпна от отвращение и тръгна нагоре.

В една от стаите мъж и жена се караха злобно. На втория етаж изскърца и се открехна някаква врата. Показаха се малки уплашени очички, след което вратата се захлопна и някой сложи веригата.

Под краката й изскърцаха парченца стъкло — досети се, че са от счупената крушка на тавана. В полумрака се чу стържещият звук от спирачки на кола — някой гледаше телевизионен екшън. Зад стъклото на прозореца проблесна светкавица. На всичкото отгоре започваше буря.

Спря се пред стая двайсет и седем. В стаята отсреща работеше телевизор. Вдигна ръка и почука на вратата.

— Господин Сантяго…

Никой не отговори и тя отново почука. Слез това предпазливо натисна дръжката. Вратата се открехна.

На синкавата мъждукаща светлина на телевизионния екран Дебора видя тясна хотелска стаичка с мръсни прозорци. Навсякъде бяха разхвърляни купчини, дрехи и боклуци. Единственото чекмедже на тоалетката беше изкъртено. Вонеше на топла бира и застояла храна.

Забеляза тяло, проснато на леглото, и тихичко изруга. Не стига, че беше дошла в тази дупка, за да го разпита, а той я посрещаше мъртво пиян.

Ядоса се и изключи телевизора. Сега вече чуваше само потропването на дъжда и крясъците на двамата, които се караха в другия край на коридора. На стената беше окачена мръсна очукана фаянсова мивка. Може да ми потрябва, помисли Дебора. Ако успея да завлека Сантяго до нея, ще му сложа главата под водната струя, за да изтрезнее по-бързо.

— Господин Сантяго! — повиши глас и тръгна към леглото, като внимаваше да не стъпва върху мазните вестници и бирените локви на пода. — Рей. — Разтърси го за рамото и видя, че очите му са отворени. — Аз съм, Дебора О’Роарк — обясни тя. И изведнъж разбра, че той не я виждаше. Той изобщо нищо не виждаше. Погледна треперещите си пръсти и осъзна, че бяха изцапани с кръв. — О, божичко. — Препъвайки се, отстъпи назад, като се опитваше да спре парещото гадене в стомаха си. Направи още една крачка, после още една. Обърна се и почти се блъсна в дребно човече с мустаци.

— Сеньорита — повика я тихо той.

— Полицията — едва успя да промълви тя. — Веднага трябва да уведомим полицията. Той е мъртъв.

— Зная. — Човечето се усмихна. В устата му проблесна злато, след това вдигна ръка и в нея проблесна сребристото острие на кама. — Госпожице О’Роарк, чаках ви.

Дебора се втурна към вратата, ала той я хвана за косата и я задържа. Тя извика от болка, но замълча, когато усети на гърлото си студения допир на стоманата. Беше уплашена до смърт.

— Тук виковете никого не могат да впечатлят — тихо я предупреди той. Дебора изтръпна от ужас, когато я обърна с лице към себе си. — Много сте хубава, сеньорита. Ще бъде жалко да срежа това красиво личице. — Без да я изпуска от поглед, прокара острието по кожата й. — Искам да ми кажете, ако обичате, какво сподели с вас Парино, преди да го сполети онова… нещастие. Искам да чуя имена, факти. Както и на кого сте предали информацията.

Тя се чудеше какво да измисли и ужасено го погледна в очите. И разбра какво я очаква.

— Каквото и да ви кажа, вие ще ме убиете.

Човечето отново се усмихна.

— Сеньорита е не само красива, но и много умна. Ала за всичко си има начин, включително и как да умреш. Понякога това става бавно и мъчително. — Леко плъзна острието по бузата й. — Първо ще ми отговорите на въпроса.

Дебора не знаеше никакви имена — нищо, за което да си струва да се пазари. Можеше да разчита само на ума си.

— Всичко е записано. Записано и прибрано в сейф.

— А на кого си казала за разговора с Парино?

— На никого. С никого не съм разговаряла.

Наблюдаваше и бавно въртеше ножа в ръка.

— Мисля, че лъжеш. Дали няма да станеш по-сговорчива, ако ти покажа какво мога да ти направя. Ах, тази кожа. Мека като коприна. Жалко, че се налага да я повредя.

Дебора се стегна и в същия миг отново проблесна мълния, последвана от резкия звук на счупено стъкло.

Беше той — появи се целият в черно, озарен от ярката светлина на светкавицата. Гръмотевичен грохот разтърси стаята. Докато Дебора си поеме дъх, усети как ножът се премести на гърлото й и една месеста ръка я сграбчи през кръста.

— Само една крачка — предупреди спокойно дребосъкът, — и гърлото й ще бъде прерязано от ухо до ухо.

Немезис застина на място. Не я погледна. Не смееше да я погледне. Но я виждаше много добре с вътрешното си зрение — беше бледа като платно, а в очите й се четеше ужас. Може би заради нейния или заради своя собствен страх, ала той не успя да се съсредоточи и да влезе в стаята като сянка, а не като човек. А ако опиташе сега, дали щеше да успее да я освободи, или камата щеше да го изпревари? Не биваше да рискува. Сега можеше да разчита само на ума си.

— Ако я убиеш, няма да излезеш жив оттук.

— И двамата рискуваме. Не се приближавай. — Още по-силно притисна ножа до гърлото й и тя простена.

Сега вече Немезис наистина се изплаши. И се вбеси.

— Само да я нараниш, ще ти се случи нещо, което не си сънувал и в най-мрачните си кошмари.

Тогава го позна — същите увиснали плътни мустаци, златните зъби. Спомни си пристанището, миризмата на риба и гниещи отпадъци, плискането на водата в кея. Усети горещия взрив в гърдите си и се олюля от болка.

— Зная кой си, Монтега. — Говореше тихо и с пресипнал глас. Отдавна те търся.

— Е, значи най-после ме намери — нагло се ухили дребният мъж, но по миризмата на потта му Дебора усети, че изпитва страх. Това малко я успокои. — Свали оръжието.

— Нямам оръжие. — Немезис разпери ръце. — Нямам нужда.

— Значи си глупак. — Монтега пусна Дебора и бръкна в джоба си. Веднага се разнесе изстрел и Немезис отскочи встрани.

Всичко стана толкова бързо, че Дебора не разбра кой от двамата беше направил първото движение. Видя само как куршумът се сплеска в мазния тапет и от стената се посипа мазилка, а Немезис падна на земята. С неочаквана смелост, подсилена от страха и гнева, които изпитваше, тя заби лакът в корема на Монтега.

Той обаче се интересуваше повече от противника си, отколкото от нея, и равнодушно я отблъсна. Главата й се удари в ръба на мивката. Отново избухна светкавица. И отново настъпи мрак.

 

 

— Дебора, Дебора. Отвори очи. Моля те.

А тя не искаше да ги отвори. Усещаше светлината зад затворените си клепачи като пробождане на хиляди малки иглички. Ала в гласа, който я викаше, имаше толкова отчаяна молба, че накрая отвори очи. Съсредоточи се и видя Немезис.

Беше я прегърнал и нежно я люлееше. Отначало не виждаше нищо, освен очите му. Красиви очи, помисли си в унес. Беше се влюбила в тях още от първия път. Когато ги забеляза над човешкото множество и въпреки ослепителните светлини, видя само тях.

Простена тихо и вдигна ръка към цицината, която постепенно се издуваше на слепоочието й. Сигурно имаше мозъчно сътресение. За пръв път беше срещнала Немезис в една тъмна пряка. Тогава пак я заплашваха с нож. Също като тази вечер.

— Нож — промърмори. — Онзи човек имаше нож.

Прониза го чувство на облекчение и се наведе към нея.

— Всичко е наред. Той не успя да го използва.

— Страхувах се да не те убие. — Вдигна ръка да го погали и усети топлия му дъх.

— Не ме уби. Както виждаш, още съм жив.

— Тогава ти си го убил?

Очите му се промениха. Загрижеността отстъпи място на гнева.

— Не.

Когато видя как Дебора пада на земята, изпита такъв смразяващ ужас, какъвто мислеше, че вече не е способен да изпитва. Монтега се измъкна много леко. Но това не беше последната им среща. Следващият път непременно щеше да си получи заслуженото. А той — да си отмъсти.

— Успя да избяга?

— Засега, да.

— Ти го познаваш. — Дебора се опита да събере мислите си през пулсиращата болка. — Нарече го по име.

— Да, познавам го.

— Той имаше и пистолет. — Силно стисна очи, ала болката не си отиваше. — Не видях обаче кога и как стреля.

— През джоба. Има навик да съсипва скъпи костюми.

Тя реши, че тук имаше нещо, за което трябваше отново да помисли, но по-късно.

— Време е да се обадим в полицията. — Облегна се на ръката му, за да запази равновесие и усети нещо топло и лепкаво. — Кървиш.

Той погледна, за да види къде го беше улучил куршумът.

— Малко.

— Сериозно ли си ранен? — Забрави за пулсиращата болка в слепоочието си и пусна ръката му. Преди да успее да я спре, разкъса ръкава му и откри раната. Стомахът й се присви, когато видя дългата грозна резка. — Трябва да спрем кръвта.

Не видя как веждите му се извиха от изненада, но я усети в гласа му.

— Защо не си свалиш тениската и не я използваш като турникет?

— Защото не заслужаваш чак такова удоволствие. — Огледа се, като старателно избягваше човешката фигура на леглото. — Тук всичко е толкова мръсно. Като нищо можеш да пипнеш някоя инфекция.

— Ето, опитай с това — подаде й парче черен плат.

Тя се зае с раната.

— Нямам голям опит с огнестрелни рани, ала мисля, че трябва добре да се почисти.

— После ще се занимавам с това. — Нейните грижи му доставяха истинско удоволствие. Нежният допир на пръстите й, съсредоточената извивка на веждите й. Преди малко беше открила труп, а и самата тя едва не загина. А сега се бе навела над него и с компетентен вид почистваше раната му.

Практична и делова жена. Усмихна се леко. Да, оказа се, че практичността е много привлекателна черта. Освен това можеше да усети аромата на косата й и да усети колко бе мека, когато докосваше бузата му. Чуваше дишането й, тихо и равномерно, под звуците на затихващия дъжд.

След малко, доволна от резултата, Дебора се отпусна на пети.

— Е, разделихме се с мита за твоята неуязвимост.

Той се усмихна и сърцето й замря.

— Репутацията ми е съсипана.

Гледаше го като омагьосана, докато стояха на колене на пода на мръсната стаичка. Забрави коя е и къде се намира и сведе поглед към устните му. Какъв ли беше вкусът им? И какви чудеса можеше да й покаже?

Той остана без дъх, когато тя отново вдигна поглед. В очите й забеляза тлееща страст и доверие, а това го плашеше. Пръстите й продължаваха нежно да докосват кожата му и да я галят. На шията й забеляза пулсираща точка и си помисли, че вижда как тупти сърцето й.

— Непрекъснато мечтая за теб и те сънувам. — Пресегна се да я докосне и Дебора се прислони към него, без да се съпротивява. — Дори когато съм буден, продължавам да те сънувам. Мечтая да те докосна. — Дланите му се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. — Да усетя вкуса ти. — Не устоя на изкушението и притисна устни към пулсиращата точка на гърлото й, където толкова силно се усещаше нейният аромат и вкус.

Тя се притисна към него и замря, поразена и разтърсена от дивата и първобитна страст, която се надигаше в кръвта й. Устните му оставяха белези върху кожата й. А ръцете му… О, господи, какви ръце. С дълбок гърлен стон се изви назад, нетърпелива и копнееща.

И в този момент пред погледа й внезапно изплува лицето на Гейдж.

— Не — засрамено отскочи назад. — Не, не бива.

Той се прокле мислено. После прокле и нея. А също и обстоятелствата. Как можа да го направи точно тук и сега?

— Права си, не бива. — Стана и отстъпи назад. — Това място изобщо не е за теб. Не трябваше да си тук.

Дебора всеки момент щеше да се разплаче и затова гласът й прозвуча остро.

— А ти?

— При мен е различно — промърмори той. — В известен смисъл бях длъжен да бъда тук.

— Аз също. Дойдох по работа. Сантяго ме повика.

— И сега е мъртъв.

— Когато ми се обади, беше жив. — Притисна пръсти към очите си и се опита да се съсредоточи. — Обади се и ме помоли да дойда тук.

— А Монтега те е изпреварил.

— Да. — Напомни си, че е силна жена, отпусна ръце и го погледна. — Но как стана така? Откъде е знаел къде да намери Сантяго? Откъде е знаел, че аз ще дойда тук, и то точно тази вечер? Той ме чакаше. Назова ме по име.

Немезис внимателно я изгледа.

— Каза ли на някого къде отиваш?

— Не.

— Вече наистина вярвам, че си пълна глупачка. — Рязко се отдръпна от нея. — Идваш на подобно място съвсем сама, за да се срещнеш с човек, който като нищо можеше да ти изпрати един куршум в мозъка.

— Нищо нямаше да ми направи. Сантяго се страхуваше да не го убият и беше решил да проговори. Много добре зная какво правя.

Той отново се обърна към нея.

— Напротив. Нямаш и най-малка представа какво правиш.

— Естествено, само ти знаеш всичко. — Отметна назад разбърканата си коса и болката отново я прониза. — О, защо не се махнеш оттук? Или поне престани да ми се бъркаш. Нямаш право да ми държиш подобен тон. И без теб си имам достатъчно проблеми.

— Трябваше да си останеш вкъщи и да изпратиш на срещата някой друг.

— Сантяго не потърси някой друг — възрази тя. — Обади се на мен и точно с мен искаше да говори. Ако бях пристигнала първа, вече щях да знам всичко. Аз не… — Замълча, защото си спомни нещо. — Телефонът. По дяволите, сигурно ми подслушват телефона. Знаели са, че ще дойда. Сигурно подслушват и служебния ми телефон. Ето как са разбрали, че подадох молба за съдебно разпореждане за обиск на антикварния магазин. — Очите й проблеснаха. — Е, сега вече бързо ще се справя с тази история.

Скочи на крака. Стаята се завъртя пред очите й. Той я подхвана, преди отново да бе тупнала на пода.

— Нищо няма да правиш бързо, поне един-два дни. — Подхвана я под коленете и я вдигна като перце.

Харесваше й да бъде носена на ръце. Особено от него.

— Пусни ме, Зоро. Влязох в този хотел на собствените си крака и смятам да изляза по същия начин.

Той я изнесе в коридора.

— Винаги ли си такъв инат?

— Да. И не се нуждая от помощта ти.

— Да бе, видях те как се справяше сама — беше просто великолепна в ръцете на Монтега.

— Може и да съм имала някои дребни неприятности — призна Дебора, когато той тръгна надолу по стълбите, — но сега поне знам едно име. Монтега. Висок метър шейсет и пет, тежи около седемдесет и пет килограма. Кестенява коса, кафяви очи и мустаци. Два златни зъба. Лесно ще намеря досието му.

Той спря и я изгледа с леден поглед.

— Монтега е мой.

— В закона нищо не пише за лично отмъщение.

— Права си. Законът не го предвижда. — Леко я завъртя, тъй като бяха стигнали подножието на стълбището.

В тона му усети нещо — дали не беше разочарование? Това я накара да вдигне ръка към лицето му.

— Много ли беше лошо?

— Да. — Господи, как искаше да се отпусне, да зарови лице в косите й и да я остави да го утеши. — По-лошо не можеше да бъде.

— Тогава нека ти помогна. Разкажи ми какво знаеш, а аз ще се постарая Монтега и онези, които стоят зад него, да си получат заслуженото за това, което са ти причинили.

Знаеше, че говори искрено. От една страна, беше трогнат, ала от друга, се страхуваше за нея.

— Свикнал съм сам да си плащам дълговете.

— По дяволите, и ти ще ми говориш за инат. — Извъртя се в ръцете му, когато излязоха на дъжда. — Бях готова да наруша принципите си и да работя заедно с теб, а ти…

— Нямам нужда от партньор.

Дебора усети как се напрегна, когато произнесе тези думи, почувства и болката му. Но беше решила повече да не се размеква. Стига вече.

— Много мило. О, я ме пусни на земята. Не може да ме носиш на ръце няколко километра.

— Никога не съм имал подобно намерение. — Ала с удоволствие би го направил. Представи си как я носи през дъжда до жилището й, как влиза с нея и я поставя на леглото. Но я занесе само до съседната улица, където беше светло и минаваха коли. Спря до бордюра и й заръча: — Спри някое такси.

— Да спра такси? Просто ей така, както си седя в ръцете ти?

Интересно, как успяваше тази жена да го накара да изгаря от желание и в същото време да го разсмива? Обърна се и видя топлотата в очите й и леката усмивка, която трепна на устните й.

— Нали можеш да си вдигнеш ръката?

— Да, надявам се. — И тя наистина вдигна ръка. След няколко минути една кола спря до бордюра.

Колкото и да бе ядосана, Дебора едва не се изсмя, когато забеляза, че шофьорът щеше да падне върху волана, когато позна нейния придружител.

— Божке, ама ти да не си оня? Немезис? Братче, искаш ли да те повозя?

— Не, благодаря. Само закарайте дамата. — Без усилие и много внимателно я постави на задната седалка. Ръката в черната ръкавица отново я погали по бузата, този път за сбогом. — На твое място веднага щях да си сложа лед на челото и да изпия един аспирин.

— Благодаря. Много ти благодаря за всичко. Слушай, още не съм свършила…

Ала той направи крачка назад и изчезна зад тъмната завеса на дъжда.

— Ама това наистина беше той, нали? — Вместо да потегли, шофьорът се извърна към Дебора, без да обръща внимание на възмутените клаксони на колегите си. — Какво е направил този път? Сигурно ти е спасил живота или нещо подобно?

— Нещо подобно — промърмори тя.

— Божке. Чакай само да кажа на жена ми. Представям си как ще се ококори. — Ухили се и изключи брояча. — Маце, черпя едно возене.