Нора Робъртс
Нощни сенки (3)

Трета глава

Минаваше един след полунощ, когато Дебора най-сетне се добра до жилището си. Повече от два часа бе прекарала в полицията, за да даде показания, а на излизане от участъка едва успя да се измъкне от репортерите. Но дори умората не бе в състояние да притъпи раздразнението, което изпитваше към мъжа, когото наричаха Немезис.

Формално погледнато, той отново й бе спасил живота. Ако беше само с десетина крачки по-близо до антикварния магазин, когато избухна бомбата, със сигурност щеше да загине от мъчителна смърт. Ала след това я беше оставил сама да се оправя с полицията — неприятно задължение дори за един заместник областен прокурор.

Не беше за пренебрегване и фактът, че по време на техния кратък и немногословен разговор той бе демонстрирал явно пренебрежение както към професията й, така и към нейното мнение. От осемнайсетгодишна тя беше започнала да се подготвя за професията на прокурор. А сега, само с едно свиване на раменете, тайнственият Немезис беше обявил всички тези години за напълно загубено време.

А той самият, мислеше Дебора, докато ровеше ядно из чантата си за ключовете от апартамента, предпочита да обикаля по цели нощи улиците и сам да раздава правосъдие. Е, да, ама няма да мине. Твърдо беше решила в най-скоро време да му докаже, че съдебната система работи напълно успешно.

А на себе си — че той изобщо не я привличаше като мъж.

 

 

— Приличаш на човек, прекарал трудна нощ.

Вече с ключовете в ръка, тя се обърна. Съседката отсреща, госпожа Грийнбаум, беше излязла пред апартамента си и с интерес я наблюдаваше през очилата си с вишневи рамки.

— Госпожо Грийнбаум, защо още сте будна?

— Гледах предаването на Дейвид Летърман. Това момче направо ме побърква. — Около седемдесетгодишна, с прилична пенсия, която й осигуряваше спокойствие пред евентуалните житейски несгоди, Лил Грийнбаум живееше по собствено разписание и не се съобразяваше с никого, освен със собствените си желания. Беше облечена с териленов пеньоар на баклавички, меки пантофи с образите на принц Чарлз и принцеса Даяна, а къносаната й коса беше прибрана назад с голяма розова шнола. — Сигурно имаш нужда от едно питие. Какво ще кажеш за малко горещ пунш?

В първия момент Дебора смяташе да откаже, но изведнъж осъзна, че една чаша пунш щеше да й дойде добре. Усмихна се и прибра ключовете.

— Добре, нека да е двоен.

— Чайникът вече е на котлона. Седни на дивана и се събуй да ти отпочинат краката. — Госпожа Грийнбаум я потупа по ръката и енергично се отправи към кухнята.

Дебора с удоволствие се отпусна на меките възглавнички. Телевизорът продължаваше да работи — показваха някакъв черно-бял филм. Не си спомняше заглавието, но позна Кари Грант на младини. Госпожа Грийнбаум ще ми каже кой е филмът, помисли си тя. Лил Грийнбаум знаеше всичко.

В апартамента имаше две спални — втората беше предназначена за многобройните внуци на съседката й. Беше малко претрупано, ала същевременно чисто и уютно. На масичките бяха поставени семейни снимки и най-различни джунджурийки. На стенната лампа над телевизора беше окачен голям бронзов символ на мира. Лил се гордееше, че беше активна участничка в мирните походи през шестдесетте години. По-късно бе протестирала и срещу атомните електроцентрали, програмата „Звездни войни“, киселинните дъждове, довели до унищожаването на горските масиви, и срещу повишаването на цените на медицинското обслужване.

Често бе споделяла с Дебора, че обича протестите. Щом си способен да се противопоставиш на системата, значи си още жив и мърдаш.

— Ето ни и нас. — Госпожа Грийнбаум донесе от кухнята две малко надраскани керамични купички — явно изработени от някой от внуците в пристъп на творчески ентусиазъм. Погледна бегло към телевизора и веднага забеляза: — „Серенада за един грош“, 1941 година. — След което въздъхна. — Това не е ли Кари Грант на млади години? — Остави купичките, взе дистанционното и изключи телевизора. — А сега разказвай — какво се е случило с теб?

— Личи ли ми?

Госпожа Грийнбаум отпи от успокояващата напитка — чай, подсилен с малко уиски.

— Костюмът ти е в ужасно състояние. — Наведе се и допълни: — И миришеш на дим. На бузата ти има петно от сажди, чорапът ти е скъсан, а очите ти направо горят. Веднага се вижда, че тук е намесен мъж.

— Госпожо Грийнбаум, полицейското управление на Урбана много губи, като не се възползва от вашите услуги. — Дебора отпи и се закашля от топлия алкохол. — Провеждах разследване във връзка със случая, по който работя. Отидох лично да огледам една сграда и тя се взриви пред очите ми.

Любопитството в погледа на госпожа Грийнбаум веднага се смени със съчувствие.

— Нали не си ранена?

— Не. Имам само няколко синини и охлузвания. — Които добре се връзват с предишните, допълни наум. — Но самочувствието ми е сериозно наранено. Без да искам, налетях на Немезис. — Дебора не беше споменавала за първата среща с него, тъй като усещаше, че приятелката й е страстна почитателка на човека в черно.

Очите на госпожа Грийнбаум се уголемиха зад дебелите стъкла на очилата.

— Видяла си го с очите си?

— Да. Видях го, разговарях с него и имах удоволствието да ме хвърли на паважа малко преди експлозията.

— Божичко! — Лил притисна ръка до сърцето си. — Много по-романтично от първата ми среща с господин Грийнбаум на митинга пред Пентагона.

— Нямаше нищо романтично. Този човек е много неприятен, може би дори луд и определено е опасен.

— Преди всичко е герой. — Госпожа Грийнбаум размаха пред носа на Дебора показалеца си с яркочервен лак. — Още не си се научила да разпознаваш героите. Така е, защото днес те се срещат рядко. — Кръстоса крака и „принцеса Даяна“ се усмихна на Дебора.

— Е, как изглежда? Сведенията в пресата са доста объркани. Веднъж го описват като чернокож мъж, висок метър и осемдесет, друг път — като блед вампир с огромни стърчащи зъби. А онзи ден четох някъде, че Немезис бил дребна зелена жена с червени очи.

— Определено не е жена — промърмори Дебора. Добре си спомняше допира на тялото му. — Ала не мога да кажа как изглежда. Беше тъмно, а и той беше с маска на лицето.

— Като Зоро? — любопитно попита съседката.

— Не. Всъщност не зная. И така може да се каже. — Въздъхна и реши да й достави удоволствие. — Стори ми се висок около метър и осемдесет — метър и осемдесет и пет. Слаб, но добре сложен.

— Какъв цвят е косата му?

— Беше скрита под маската. Ала видях извивката на брадичката му. — Спомни си колко беше силна и решителна. — А също и устата. — Нали за един продължителен, вълнуващ миг бе толкова близо до нейната?

— Хм. — Госпожа Грийнбаум имаше собствено мнение по въпроса. Беше се омъжвала два пъти и беше погребала и двамата си съпрузи, като никога не се бе лишавала от романтични връзки, които, според нея, й се полагаха. Веднага разпозна признаците. — Ами очите? Един мъж най-добре се познава по очите. Въпреки че, ако ме питат мен, по-добре е да му погледнеш зъбите.

Дебора се задави от смях.

— Тъмни са.

— Тъмни, но какъв цвят?

— Просто тъмни. През цялото време се криеше в сянката на сградата.

— Значи се промъква в сенките, за да изкорени злото и да защити невинните. Какво по-романтично от това?

— Този човек се противопоставя на системата.

— И правилно. Според мен, тя не заслужава нищо друго.

— Не мога да отрека, че е помогнал на няколко души, ала нали това е работа на полицията? — Дебора се намръщи и отново отпи от пунша. Спомни си, че и в двата случая, когато бе имала нужда от помощ, наблизо нямаше никакви ченгета. Но те не можеха да бъдат навсякъде. Освен това, и сама можеше да се справи. Евентуално. Накрая реши да използва своя последен и най-убедителен аргумент. — Той не уважава закона.

— Не си права. Напротив, много даже го уважава. Просто го тълкува по различен начин. — Отново я потупа по ръката. — Ти си добро момиче, Дебора, и не си глупава, ала се движиш по много тясна пътека. Спомни си, че основите на тази страна са поставени по време на въстание срещу англичаните. Често го забравяме и се държим като лениви дебеланковци, докато не се появи някой, който подлага на съмнение сегашното състояние на нещата. Бунтовниците се не по-малко необходими от героите. Без тях светът щеше да е толкова скучен и тъжен.

— Вероятно. — Но не беше много убедена. — Все пак има нужда и от правила, нали?

— О, да — усмихна се госпожа Грийнбаум. — Така е. Иначе какво щяхме да нарушаваме?

 

 

Гейдж седеше в лимузината със затворени очи. През нощта на експлозията и на следващия ден той бе изброил десетки причини, които налагаха да отмени срещата с Дебора О’Роарк.

Всички те бяха много прагматични, логични и сериозни. А срещу тях можеше да изтъкне само една, и то напълно непрагматична, нелогична и определено несериозна причина.

Искаше да я види.

Тази жена му пречеше да работи както през деня, така и през нощта. Откакто я познаваше, не можеше да мисли за нищо друго. За да открие възможно най-много подробности за живота й, беше използвал личната си сложна система от компютри. Така научи, че е родена преди двайсет и пет години в Атланта. Загубила родителите си — убити брутално, когато била само на дванайсет години. Беше я отгледала сестра й, двете дълго време се бяха местили от град на град. Сестра й беше журналистка и в момента ръководеше радиостанцията КИП в Денвър. Дебора бе завършила колеж в същия град.

След като бе взела диплома за адвокат, веднага бе подала молба за работа в прокуратурата на Урбана, където се ползваше с репутацията на старателен, методичен и амбициозен служител.

Знаеше, че е имала сериозна любовна връзка в колежа, ала не и защо е била прекратена. Излизаше с мъже, но нямаше постоянен приятел.

Макар да не искаше да си признае, ала последният факт го накара да изпита огромно облекчение.

Тя беше опасна за него. Разбираше го, но нищо не можеше да направи. Дори след като предишната вечер за малко да загуби самообладание и контрол върху собственото си настроение и желания заради нея, не можеше да я изхвърли от мислите си.

Да се среща с нея, означаваше само да продължи да я мами. Както и себе си.

Колата спря пред дома й. Гейдж слезе и след малко вече натискаше бутона на асансьора до нейния етаж.

 

 

На вратата се почука и Дебора престана да обикаля нервно из стаята. През последните двайсет минути така и не успя да си отговори на въпроса защо се съгласи да излезе с мъж, когото почти не познаваше. При това мъж, прочут с успехите си сред жените, ала женен за своята работа.

Не можеше да отрече, че се беше поддала на чара му — галантният, безгрижен чар, в който се съдържаше намек за скрита опасност. Сигурно бе поела предизвикателството и заради стремежа му да се налага. За момент се поколеба, поставила ръка на дръжката на вратата. Не е толкова страшно, опита да се успокои Дебора. Става въпрос само за една вечер. Покана за вечеря и нищо повече. Не беше някоя наивна и глупава женичка и не очакваше нищо повече от вкусна храна и приятен разговор.

Беше облечена в синьо. Като че ли подсъзнателно бе усетила какво й отива най-много. Официалният костюм с наситен тъмносин цвят — цвят на нощ — идеално подхождаше на очите й. Тясната къса пола подчертаваше дългите й стройни крака. Вталеното сако със строга, почти мъжка кройка, го накара да се замисли дали отдолу пак беше с копринено бельо или беше гола. Светлината на лампата в антрето хвърляше странни отблясъци върху водопада от бели и сини камъни на обеците й.

Комплиментите, които обикновено раздаваше с лекота, този път заседнаха в гърлото му.

— Много си точна — успя да промълви накрая.

— Както винаги — усмихна му се. — Професионално изкривяване. — Затвори вратата след себе си, без да го покани да влезе. Така й се стори по-безопасно. След малко вече седеше в луксозната кола, твърдо решила да се отпусне и да прекара добре. — Винаги ли пътуваш с лимузини?

— Не. Само когато случаят го изисква.

Тя не устоя на изкушението, свали си обувките и остави краката си да потънат в мекия оловносив килим.

— А аз на твое място винаги щях да се возя с лимузина. Вместо да тичам след разни таксита или да се блъскам в метрото.

— Но щеше да пропуснеш истинския живот на улицата.

Обърна се и го погледна. В тъмен костюм и с вратовръзка на едва забележимо райе, той изглеждаше елегантен и преуспяващ. На маншетите на бялата му риза проблеснаха лъскави златни копчета.

— Да не искаш да кажеш, че предпочиташ метрото?

Гейдж само се усмихна.

— Да, понякога е по-удобно. Нали не мислиш, че парите трябва да служат, за да се изолираме от действителността?

— Не. Разбира се, че не мисля така. — Все пак беше изненадана от разсъжденията му. — Всъщност никога не съм имала толкова много пари, че да изпитам подобно изкушение.

— И да имаше, надали щеше да се изкушиш. — Той си достави удоволствието или поне опита, като се заигра с косата й. — Имала си възможност да започнеш частна практика и да водиш делата на десетина печеливши фирми. Тогава щеше да получаваш хонорари, пред които заплатата ти на заместник областен прокурор щеше да изглежда като джобни пари. Ала не си го направила.

Дебора сви рамене с досада.

— Не си мисли, че от време на време и аз не се питам дали съм съвсем нормална. — Прецени, че бе по-безопасно да разговарят на по-малко лични теми и погледна през прозореца. — Къде отиваме?

— На вечеря.

— Нищо чудно, след като отдавна мина времето за обяд. Питам се обаче къде?

— Ето тук. — Лимузината спря и Гейдж я хвана за ръката.

Намираха се извън града, в престижния район на старите пари и достолепието. Грохотът на претовареното улично движение беше само далечно ехо, във въздуха витаеше лекият, нежен аромат на цъфнали рози.

Тя дълбоко си пое дъх, когато стъпи на тротоара. В светските списания беше виждала снимки на дома му. Но на живо се оказа нещо съвсем различно. Внушителна сграда с размерите на жилищен блок заплашително се надвесваше над улицата.

Беше построена в готически стил от някакъв филантроп, живял в началото на двадесети век. Знаеше, че Гейдж бе купил къщата малко преди да излезе от болницата.

Към небето се издигаха кули с бойници. Високите тесни прозорци бяха осветени от лъчите на залязващото слънце. От всички страни сградата бе заобиколена от издадените напред тераси. Последният етаж завършваше с огромно, извито в полукръг остъклено пространство, откъдето сигурно се виждаше целият град като на длан.

— Изглежда съвсем буквално възприемаш поговорката, че домът на човека е негова крепост.

— Обичам простора и уединението. Ала засега реших да почакам с крепостния ров. — Дебора се засмя и влезе през украсения с дърворезба портал. — Искаш ли да ти покажа къщата преди вечеря?

— Шегуваш ли се? Естествено, че искам. — Хвана го под ръка. — Откъде ще започнем?

Преведе я през извитите коридори, показа й високите тавани и десетки стаи, някои извънредно просторни, други — съвсем тесни. Не си спомняше някога толкова да бе харесвал дома си, колкото сега, когато го виждаше през нейните очи.

Библиотеката бе на две нива, рафтовете — претрупани с книги. Дебора видя както ценни първи издания, така и евтини романчета с меки корици. Минаха през гостни с полукръгли удобни канапета и шкафове с фин порцелан. Вази от епохата Мин. Порцеланови коне от епохата Тан. Старинен кристал и керамика на маите. Наситените цветове на стените подчертаваха полираното дърво на мебелите и паркета и картините на импресионистите.

В източното крило имаше зимна градина с буйна тропическа растителност, вътрешен басейн и гимнастически салон с отделен басейн, водоскок и сауна. По друг коридор с извито стълбище се минаваше до спални с балдахини и тежки резбовани табли.

Накрая Дебора се отказа да брои помещенията.

Отново се изкачиха по някакви стълби и се оказаха в просторен кабинет с бюро от черен мрамор и панорамен прозорец, оцветен в розово от залязващото слънце. Компютрите бяха наредени до стената безмълвни и очакващи.

Имаше и музикален салон с огромен бял роял и старинен автоматичен грамофон „Вюрлицер“. Почти замаяна, тя пристъпи напред в огромна зала с огледални стени и се загледа в собственото си умножено отражение. Над главата й три разкошни полюлея излъчваха ярка светлина.

— Все едно, че съм попаднала в друга епоха — промълви Дебора. — Като че ли трябваше да си облека рокля с кринолин и да си сложа напудрена перука.

— Не. — Гейдж отново докосна косата й. — И така си добре.

Тя тръсна глава, застана в средата на залата и изведнъж съвсем импулсивно направи три пируета.

— Наистина невероятно удоволствие. Нямаш ли понякога желание да дойдеш тук и просто да потанцуваш?

— Не и до този момент. — Не по-малко изненадан от нея, той я подхвана за кръста и двамата се понесоха в бърз валс.

Дебора знаеше, че трябва да се засмее, особено след като го погледна радостно и озадачено, и да приеме жеста му като мила шега. Но не можа. Само вдигна поглед и се загледа в очите му, докато Гейдж плавно я въртеше из огледалната зала.

Едната й ръка беше отпусната на рамото му, с другата здраво стискаше неговата ръка. Движеха се в идеален синхрон, въпреки че тя изобщо не мислеше къде стъпва. Колкото и да бе глупаво, се замисли дали и той чуваше същата музика, която звучеше в нейните уши.

А Гейдж не чуваше нищо, освен нейното равномерно дишане. За пръв път толкова ясно усещаше присъствието на друг човек. Начинът, по който дългите й тъмни мигли обрамчваха очите. Едва загатнатите бронзови сенки на клепачите. Бледият, влажен блясък на розовото червило на устните.

Коприната под ръката му беше поела топлината на нейното тяло. А това тяло летеше заедно с неговото, като предусещаше всяка негова стъпка и завъртане. Косата й беше разперена като ветрило и той изпитваше почти болезнено желание да зарови в нея ръце. Парфюмът й го обгръщаше от всички страни — тръпчив, съблазнителен. Чудеше се какво ли бе усещането да притиснеш устни към дългата бяла шия.

Дебора забеляза как желанието променя очите му — те ставаха все по-дълбоки и по-тъмни. И както стъпките й следваха неговите, почувства как желанието се надига в тялото й и се разпространява като нещо живо и пулсиращо. Объркана се облегна на гърдите му.

Гейдж спря. За миг замряха, отразени в десетки огледала. Мъж и жена, заловени в нерешителна прегръдка, застанали на прага на нещо, което и двамата не разбираха.

Тя се раздвижи първа и предпазливо отстъпи крачка назад. Такава беше същността й, винаги всичко обмисляше, преди да вземе решение. Ръката му здраво се вкопчи в нейната. Неизвестно защо, Дебора възприе този жест като предупреждение.

— Аз… Зави ми се свят.

Много бавно ръката му се оттегли от кръста й и я освободи от прегръдката.

— Значи е крайно време да ти предложа нещо за хапване.

— Да. — Тя се насили да се усмихне. — Наистина е крайно време.

Вечеряха соте от скариди, подправени с портокал и розмарин. Гейдж й бе показал огромната трапезария с тежки махагонови бюфети и шкафове, ала решиха да занесат храната в малкия салон с еркерния прозорец. Отпивайки от шампанското, наблюдаваха как нощта се спуска над града. На масата имаше две изящни бели свещи и висока ваза само с една червена роза.

— Красиво е тук — отбеляза Дебора. — Има чудесен изглед към града, виждаш всичките му предимства, но не и проблемите.

— Помага, когато искаш да си починеш. — Той също се загледа през прозореца, ала след малко загърби гледката отвън. — Иначе проблемите му могат жив да те изядат.

— Но все пак ти не забравяш за тях. Чувала съм, че правиш щедри дарения за рехабилитационния център и за други благотворителни организации.

— Лесно се раздават пари, когато имаш повече, отколкото можеш да похарчиш.

— Прозвуча цинично.

— По-скоро реалистично. — Усмивката му беше хладна и спокойна. — Аз съм бизнесмен, Дебора. Даренията намаляват данъците ми.

Тя се намръщи и го изгледа изпитателно.

— Много жалко, ако хората проявяват щедрост само когато им е изгодно.

— А сега говориш като идеалистка.

Дебора се възмути и удари с пръст чашата за шампанско.

— За втори път ме обвиняваш в идеализъм. Това ме обижда.

— Не исках да те обидя, просто отбелязвам един факт. — Вдигна поглед, тъй като влезе Франк с две чинийки шоколадово суфле. — Благодаря ти. Повече от нищо нямаме нужда.

Едрият мъж само вдигна рамене.

— Добре.

Тя забеляза, че Франк се движи с грацията на танцьор — стори й се странно за човек с неговия ръст и размери. Замислено потопи лъжичката си в десерта.

— Той всъщност шофьор ли е или иконом? — попита Дебора.

— И двете. Или по-скоро нито едното, нито другото. — Доля й вино в чашата. — По-скоро е свързващо звено с предишния ми живот.

Заинтригувана, тя изви въпросително едната си вежда.

— Което означава…?

— Бивш джебчия, когото бях арестувал един-два пъти, когато работех в полицията. После ми стана осведомител. А сега… Кара колата и отваря вратата, наред с всичко останало.

Забеляза с каква лекота фините пръсти на Гейдж обхванаха изящното столче на кристалната чаша.

— Не мога да си представя, че си работил като патрулиращ полицай.

Той се засмя.

— Сигурно. — Загледа се как светлината на свещите се отразява в очите й. Миналата нощ беше наблюдавал в тях отблясъците на пожара и на неосъществените й желания.

— Колко време си бил полицай?

— Една нощ повече от необходимото — каза с равен глас, след което й подаде ръка. — Искаш ли да ти покажа гледката от покрива?

— Да. — Дебора стана от масата. Разбра, че темата за неговото минало бе като затворена книга.

Този път не се качиха по стълбите, а с малък асансьор със затъмнени стъкла.

— Разполагаш с всички удобства — забеляза тя, докато се издигаха нагоре. — Странно, че в замъка ти липсват подземни тъмници и тайни проходи.

— Напротив, изобщо не липсват, само че ще ти ги покажа… някой друг път.

Друг път, помисли Дебора. А искаше ли да има и друг път? Наистина бяха прекарали много приятна вечер и ако не беше конфузният момент в огледалната зала, двамата се чувстваха като стари приятели. Ала тя усещаше, че зад светските маниери и добре ушития костюм се криеше нещо диво и опасно.

Беше принудена да признае, че точно това я привличаше. И в същото време я караше да изпитва безпокойство.

— За какво се замисли?

Реши, че трябва да бъде напълно откровена.

— Чудя се кой си ти всъщност и дали имам желание да го разбера.

Вратата на асансьора изсъска тихо и се отвори, ала Гейдж остана на мястото си.

— И какво реши? Искаш ли?

— Още не зная. — Излязоха на най-високата бойница. Дебора извика от изненада и с удоволствие тръгна към широката стъклена дъга.

Слънцето се беше скрило и градът се разкри под тях, целият в сенки и светлини.

— Впечатляваща гледка — обърна се към него с усмивка. — Невероятно е.

— Може да бъде още по-хубаво. — Натисна някакъв бутон в стената. Като по вълшебство извитото стъкло безшумно се отмести. Гейдж я хвана за ръка и я изведе на терасата.

Тя се подпря на каменния парапет и се наведе напред. Топъл ветрец помилва лицето й и раздвижи въздуха.

— Виждам градската градина и реката. — С нетърпелив жест отметна косите от лицето си. — Сградите са толкова красиви, когато са запалени лампите. — В далечината забеляза мъждукащите светлини на висящия мост „Друвър Хайтс“. На фона на черното небе приличаха на диамантена огърлица върху кадифе.

— При ясно време сутрин сградите стават сиво-розови от лъчите на изгряващото слънце. А стъклата на прозорците им горят като пламъци.

Дебора го погледна и отново се обърна към панорамата на града.

— Затова ли купи тази къща? Заради гледката?

— Отраснах тук, наблизо. Когато се разхождахме в парка, леля винаги ми показваше тази къща. Много я обичаше. Като деца двете с майка ми често идвали тук на разни тържества. Били приятели от детинство с хората, които живееха тук. А аз бях единствено дете на двете семейства — и на родителите ми, и за леля и чичо. Когато дойдох в съзнание и разбрах, че тях вече ги няма… Всъщност в началото не можех много да мисля. После си спомних за тази къща. Стори ми се естествено да я купя и да се преместя да живея тук.

Тя постави ръката си върху неговата.

— Няма нищо по-мъчително от това, да загубиш любими хора, нали?

— Да, така е. — Погледна и видя в потъмнелите й очи не само нейните болезнени спомени, но и съчувствие към неговата мъка. Вдигна ръка към лицето й, отметна косите й и проследи с пръсти очертанието на брадичката й.

Дебора бавно вдигна ръка към неговата. Той усети, че дланта й трепери. Гласът й също беше неуверен, когато каза:

— Време е да си тръгвам.

— Добре. — Ала не отмести ръката си от лицето й. Очите му бяха приковани към нейните, тялото й беше пленено и не можеше да се отмести от парапета. Свободната му ръка леко я погали по шията. — Случвало ли ти се е някога да предприемеш стъпка, за която знаеш, че е погрешна? Знаеш го предварително, но не можеш да спреш?

Усети как съзнанието й се замъглява и разтърси глава, за да излезе от унеса.

— Аз ли? Не. Не обичам да греша. — Ала знаеше, че беше готова да направи една грешка. С кожата си усещаше грапавите му, топли длани. Очите му бяха толкова тъмни, толкова съсредоточени. Премигна. Имаше чувството, че всичко това вече се е случвало преди — в един отминал живот.

Но аз никога не съм идвала тук, напомни си тя, докато пръстите му нежно пробягаха по чувствителната кожа под брадичката й.

— Както и аз.

Дебора простена и затвори очи, а Гейдж докосна с устни веждите й. Лекият като шепот допир я прониза като копие и предизвика силна ответна реакция на тялото й. Нощта бе топла, ала тя потръпна от хлад, когато устните му се преместиха към слепоочието й.

— Желая те. — Гласът му беше дрезгав и напрегнат, а в същото време пръстите му се впиха в косата й. Дебора отново отвори очи — огромни и бдителни. В неговия поглед виждаше само болезнено, остро желание. — Дъхът ми спира — толкова много те желая. Ти си моята грешка, Дебора. Онази, която мислех, че никога няма да направя.

Устните му се приближиха до нейните, твърди и ненаситни. В тях нямаше нищо от вълнуващата съблазън, на която се бе подготвила да устои. Гейдж, който стоеше срещу нея, също нямаше нищо общо с елегантния и изтънчен джентълмен, с когото бе вечеряла преди минути. Това беше онзи, другият — безразсъдният и опасен тип, чието присъствие бе доловила инстинктивно.

Той я плашеше. Омагьосваше я. И я привличаше.

Без да се колебае, отхвърлила всяка предпазливост и рационална мисъл, тя отговори на силното желание със сила, на жаждата — с жажда.

Тялото му се притисна към нейното, но Дебора не усещаше грапавата повърхност на каменния парапет зад гърба си. Усещаше само ободряващия и опияняващ вкус на езика му, а и още нещо — мощното присъствие на страстта. Простена от задоволство и го придърпа към себе си, докато не усети сърцето му до своето. Пулс срещу пулс.

Тя надминаваше и най-смелите му мечти. Беше мека като коприна, благоуханна, дългокрака. Под неговите устни устата й беше разгорещена и послушна, а след това и умоляваща. Ръцете й се плъзнаха под сакото му и Гейдж усети движението на гъвкавите й пръсти. След това отметна назад глава в знак на отчаяно отстъпление и този жест го подлуди.

Гърлото й пулсираше и го приканваше да притисне към него устни и да усети вкуса на кожата й. Допирът на зъбите му я възбуждаше, устните му я успокояваха и с всеки миг двамата се приближаваха до границата на разума. Пое дъха й, а ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й — търсещи, жадни, преследващи.

Усети я как трепна и с усилие се вкопчи в последната тънка нишка на самоконтрола. Много предпазливо, като човек, който се отдалечава от ръба на стръмна пропаст, той отстъпи крачка назад и се откъсна от нея.

Замаяна, Дебора вдигна ръка към челото си. Пое си дъх и съсредоточено изгледа Гейдж. Каква сила притежаваше този човек, че успя да я превърне от сериозна и благоразумна жена в изгарящо от желание същество?

Отново се облегна на парапета и дълбоко си пое въздух, както умиращият от жажда поема първата глътка вода.

— Не съм сигурна, че съм готова — каза накрая.

— Не си. Както и аз. Ала и за двама ни вече няма път назад.

Тя поклати глава. Толкова силно бе впила длани в парапета, че чак я заболя.

— Имам нужда от време да помисля.

— Когато човек прекоси определена граница, не му остава нищо друго, освен да продължи напред.

Вече по-спокойна, Дебора му обърна гръб. Беше дошло времето — крайно време — да се установят някои основни правила. И за двамата.

— Гейдж, независимо как си изтълкувал поведението ми, искам да знаеш, че не започвам връзка с непознати мъже.

— Това е добре. — Той също бе по-спокоен. И за разлика от нея, беше взел решение. — Когато започне нашата връзка, не искам да има трети.

Гласът й стана хладен.

— Очевидно не съм се изразила достатъчно ясно. Още не съм решила дали да се обвързвам с теб и далеч не съм сигурна дали искам връзката ни да стигне до леглото.

— Вече си обвързана с мен. — Протегна ръка и я постави на тила й, преди тя да се отдръпне. — А и двамата имаме желание да стигнем точно дотам.

Дебора решително отстрани ръката му.

— Доколкото разбирам, свикнал си с жени, готови на всичко, само и само да се озоват в леглото ти. Нямам намерение да бъда една от харема ти. Освен това, сама решавам какво да правя.

— Да те целуна ли пак?

— Не. — Вдигна ръка и я постави на гърдите му. За миг си спомни как по същия начин беше стояла срещу мъжа, известен като Немезис. Сравнението я накара да потръпне. — Недей. Вечерта беше много приятна, Гейдж. — Дълбоко си пое дъх, за да се успокои окончателно. — Говоря искрено. Харесва ми твоята компания и вечерята, и… красивата гледка. Недей да разваляш всичко с арогантност или опърничавост.

— Не смятам, че е проява на арогантност или на инат да приемеш неизбежното. Дори няма значение дали ти харесва или не. — В очите му проблесна весело пламъче. — Дебора, има нещо, което се нарича предопределение. Трябваше ми доста време, докато приема този факт. — Погледна я замислено. — Господ да ни е на помощ, но ти си част от моята съдба. — Погледна за последен път към нощния град и й подаде ръка. — Ела, ще те изпратя до дома.