Нора Робъртс
Нощни сенки (12)

Дванадесета глава

През следващите три дни и нощи двамата работиха заедно. Бавно, но сигурно градяха обвинението срещу Тъкър Фийлдс. А в прокуратурата Дебора се движеше по фалшиви следи, които знаеше, че никъде няма да я изведат, за да заблуди престъпниците.

През цялото време се измъчваше от жестока вътрешна борба. Борба на морала срещу инстинкта.

Всяка нощ Гейдж се измъкваше от леглото, слагаше си черното трико и излизаше да броди по улиците. Никога не говореха за това. Дори да подозираше, че Дебора лежи будна по цели нощи, разтревожена и разкъсвана от страхове, докато го чака да се върне, той нито веднъж не й поиска извинение и не я помоли да го разбере.

Пресата продължаваше да описва подвизите на Немезис. Ала те двамата никога не коментираха помежду си неговите нощни похождения, които стояха между тях като непробиваема стена от мълчание и нито една от двете страни нямаше желание да я разбие.

Дебора го разбираше, но не беше съгласна с него.

Гейдж знаеше това, ала не можеше да се откаже.

Въпреки че бяха обединили усилията си в името на една голяма обща цел, личните им интереси не съвпадаха.

Седнала на бюрото в кабинета си пред купчина справочници, Дебора разтвори вечерния вестник.

„Немезис обезврежда Изкормвача от Ийст Енд“

Не беше чела статията. И нямаше намерение да я чете. Беше чула за мъжа, който за десет дни убил четирима души, и всеки път използвал любимото си оръжие — ловджийски нож. Заглавието бе достатъчно, за да се досети защо имаше следи от кръв в банята.

Кога ще свърши това, питаше се тя. Кога? Онзи психопат с ножа няма нищо общо с Фийлдс и наркокартела. Докога ще продължим да се самозалъгваме, че някога ще заживеем като нормални хора?

Въздъхна. Всъщност той не се самозалъгваше. Тя беше тази, която строи въздушни замъци.

 

 

— О’Роарк. — Мичъл тръсна една папка на бюрото й. — Общината не ти плаща заплата, за да седиш на работното си място и да мечтаеш като някоя принцеса.

Дебора погледна папката, която се бе приземила върху висока купчина папки с недовършени дела.

— Нали не си забравил, че служебното ми натоварване отдавна бие всички световни рекорди?

— Защото такива са размерите на престъпността в града. — И понеже тя наистина изглеждаше изтощена, областният прокурор отиде до кафемашината и й напълни чашата. — Може би ако Немезис си вземе отпуск, няма да сме толкова претоварени.

Намръщеното й изражение се превърна в гримаса на отвращение, когато отпи от кафето.

— Това прозвуча почти като комплимент.

— Просто констатирам фактите. Не е задължително да одобрявам методите му, за да харесвам резултатите от неговите действия.

Изненадана, Дебора вдигна поглед към суровото лице на шефа си.

— Наистина ли мислиш така?

— Онзи тип, Изкормвача, закла четири невинни жени и щеше да убие още една, ако Немезис не го беше спрял. Не можем да мрънкаме, когато някой, дори да е неидентифициран маскиран призрак, ни дава право в ръцете онова чудовище и спасява живота на осемнайсетгодишно момиче.

— Да, всъщност — промърмори Дебора. — Напълно си прав.

— Естествено, нямам намерение да си купувам тениска с образа му или да се записвам в неговия фен клуб. — Мичъл извади една пура и я поглади с коравите си пръсти. — Е, напредваш ли с любимия си случай?

Тя неопределено вдигна рамене.

— Нали имам още една седмица?

— Голям инат си, О’Роарк. Това ми харесва.

Дебора вдигна вежди.

— Това като че ли беше комплимент.

— Не се надувай толкова. Кметът още ти е сърдит, а засега той води пред Тарингтън. Ако спечели в утрешните дебати, ще си имаш големи неприятности до следващите избори.

— Кметът ми е последната грижа.

— Прави каквото искаш. Уизнър продължава да спряга името ти във вестника. — Протегна предупредително ръка, преди да бе успяла да възрази. — Опитвам се да държа Фийлдс настрана от теб, но и ти можеше да не се набиваш толкова на очи…

— Да, наистина. Постъпих адски тъпо, като позволих да ми съсипят апартамента.

— Добре, добре. — Мичъл прояви достатъчно доблест, за да се изчерви. — Много съжалявам за това, ала ако не се забъркваш в разни истории, поне за известно време на всички ни ще олекне.

— Сигурно искаш да се прикова с верига към бюрото — изръмжа тя през стиснати зъби. — При първия удобен случай смятам да фрасна Уизнър право по гадната физиономия.

Областният прокурор доволно се ухили.

— Не възразявам. Хей, кажи, ако имаш нужда от пари, докато ти изплатят застраховката за апартамента.

— Благодаря ти, но мога да се оправя и сама. — Погледна папките. — Освен това, като гледам колко работа си ми осигурил, не виждам защо ми е жилище, след като до края на живота си няма да изляза от тази стая.

Мичъл й махна с ръка и отиде в кабинета си. Дебора отвори папката с новия случай и безсилно отпусна глава на масата. Поради някаква горчива ирония на съдбата или предопределение, точно на нея се бе паднало да подготви обвинението срещу Изкормвача от Ийст Енд. Помисли си, че единственият човек в целия свят, с когото не можеше да говори за случая, беше свидетелят на престъплението и мъжа, когото обичаше.

 

 

В седем часа Гейдж я чакаше в малък френски ресторант в покрайнините на Градския парк. Наближаваше края на разследването и когато всичко приключеше, щеше да се наложи да обяснява на Дебора защо бе укрил от нея някои факти.

Щеше да му се разсърди. И не без основание. Ала той предпочиташе да е обидена и сърдита, но жива. Знаеше колко трудни бяха за нея последните няколко дни. Особено нощите. Ако имаше право на избор, щеше да махне с ръка на всичко, включително и на съвестта си, само тя да е щастлива.

Обаче нямаше избор. От онзи момент, в който бе излязъл от комата.

Нищо не можеше да направи, освен да й покаже колко много я обича. И да се надява, че ще намерят някакъв компромис между силните и толкова противоречиви чувства, които изпитваха един към друг.

Видя я как влиза в ресторанта — фина и красива, в костюм със сапфирен цвят и лимоненожълти кантове. Както винаги, беше с елегантни обувки. Интересно какво бельо си беше сложила този път — копринено или от дантела? С удоволствие веднага би я отвел някъде, където сам да установи отговора.

— Извинявай, че закъснях — започна Дебора, ала преди келнерът да й издърпа стола, за да седне, Гейдж стана и я прегърна. Целувката му не беше нито дискретна, нито приятелска. Посетителите от съседните маси ги поглеждаха с любопитство и завист.

Тя въздъхна дълбоко с полуотворени устни. Очите й натежаха от копнеж, тялото й вибрираше.

— Аз… Като виждам, как ме посрещаш, радвам се, че закъснях.

— Работила си до късно. — Под очите й имаше сенки. Почувства се виновен, тъй като знаеше, че причината донякъде бе в него.

— Да. — Останала без дъх, Дебора се настани на масата. — Малко преди края на работното време Мичъл ми стовари още един случай.

— Нещо интересно ли е?

Тя прикова очи към неговите и спокойно обяви:

— Да, трябва да подготвя обвинението срещу Изкормвача от Ийст Енд.

Той дори не трепна.

— Разбирам.

— Наистина ли, Гейдж? Колко странно. — Издърпа ръката си от неговата и я прибра в скута си. — Подозирам, че нямам право да водя това дело, но как да обясня истинската причина пред колегите си?

— Няма причина да се отказваш, Дебора. Наистина аз го спрях, ала нали твоята задача е да го изправиш пред съда. Едното няма нищо общо с другото.

— Иска ми се и аз да бях толкова сигурна. — Взе салфетката и започна да я мачка в ръка. — От една страна, възприемам те като отмъстител, който раздава собствено правосъдие, от друга — като герой.

— А истината е някъде по средата. — Отново протегна ръка към нейната. — Какъвто и да съм, важното е, че те обичам.

— Да, така е. — Пръстите й се увиха около неговите. — Но, Гейдж… — Замълча, защото в този момент келнерът донесе шампанското, което той беше поръчал, докато я чакаше.

— Напитката на боговете — обяви келнерът със силен френски акцент. — Имате празник, нали? Красива жена. Прекрасно вино. — След като Гейдж кимна одобрително, той махна корковата тапа. Пенливата течност се надигна към гърлото на бутилката и отново се върна, без да се излее. — Мосю ще опита ли виното? — попита и наля няколко капки в чашата на Гейдж.

— Отлично е — промърмори той, без да отделя поглед от Дебора.

— О, да. — Келнерът я изгледа с възхищение, преди да напълни нейната чаша, а след това й тази на Гейдж. — Мосю има превъзходен вкус.

Когато французинът се отдалечи, Дебора се засмя тихо и докосна с чашата си чашата на Гейдж.

— Нали ресторантът не е твой?

— Не. Защо, искаш ли го?

Тя завъртя отрицателно глава и се засмя.

— Празнуваме ли нещо?

— Да. Да пием за тази вечер. И за утре. — Извади от джоба си малка кутийка, облицована с кадифе, и й я подаде. Дебора обаче не я пое, а само я погледна. Пръстите му се напрегнаха. Обзе го паника, ала се постара гласът му да прозвучи безгрижно. — Ти първа ме помоли да се оженя за теб, но все пак привилегията да ти поискам ръката е моя.

Тя отвори кутийката. На светлината на свещите сапфирът в центъра на пръстена излъчваше дълбоко синьо сияние. Около него цяло съзвездие диаманти гордо проблясваха върху обков от бяло злато.

— Много е изискан.

Сам бе избрал камъните. Ала се надяваше, че ще види в очите й радост, а не уплаха. Както не бе предполагал, че самият той ще изпитва страх.

— Имаш ли някакви съмнения?

Дебора вдигна поглед и остави сърцето си да говори.

— Не и за това, което изпитвам към теб. И никога няма да се усъмня в чувствата си. Но ме е страх, Гейдж. Напразно се самозалъгвах, че не е така. Страх ме е. Не само не одобрявам това, което правиш през нощта, но се страхувам да не те загубя.

Той не искаше да обещава нещо, което нямаше да изпълни.

— Преди четири години дойдох в съзнание неслучайно, а с определена мисия. Не мога да ти обясня какво точно се случи с мен, Дебора. Усещам го инстинктивно. Ако престана да правя това, заради което бях спасен, сигурно отново ще умра.

Спонтанно искаше да възрази, ала думите заседнаха в гърлото й и попита само:

— Наистина ли го мислиш?

— Зная го със сигурност.

Как бе възможно да го гледа в очите и да не го разбира? Колко пъти наистина беше забелязвала нещо… странно? Нещо особено, плашещо. Знаеше, че Гейдж бе човек от плът и кръв, но различен от останалите. И това не можеше да се промени. За пръв път осъзна, че не искаше да го промени.

— Влюбих се в теб два пъти, Гейдж. Обикнах и двете ти същности. — Погледна пръстена, извади го от кутийката и за миг той проблесна в ръката й като светкавица. — Преди бях сигурна, че се движа в правилна посока и зная какво искам, от какво имам нужда и за какво се боря. Сигурна бях, абсолютно сигурна, че един ден ще се влюбя в някой много спокоен и съвсем обикновен мъж. — Подаде му пръстена. — Ала сгреших. Ти не си се върнал към живота само за да отмъстиш на враговете си, Гейдж. Ти се върна при мен. — Усмихна се и протегна ръка към него. — И слава богу.

Той постави пръстена на пръста й.

— Искам да те заведа у дома. — Когато поднесе ръката й към устните си, келнерът веднага се появи пред тяхната маса.

— Знаех си аз. Анри никога не греши. — Дебора се засмя тихо, когато той се втурна отново да пълни чашите им. — Избрали сте моята маса. И добре сте направили. Нека аз да избера менюто. Моля ви! Обещавам да ви осигуря незабравима вечер. Удоволствието е изцяло мое. Ах, мосю, вие сте най-големият щастливец сред мъжете. — Взе ръката на Дебора и я целуна.

Тя продължи да се смее, когато той си отиде. Погледна Гейдж и забеляза, че беше напрегнат.

— Какво има?

— Фийлдс е тук. — Вдигна чашата към устните си, но очите му не изпускаха нито едно движение на кмета в противоположния край на салона. — Пристигна заедно с Арло Стюърт и още няколко едри риби. Твоят приятел Бауър се влачи най-отзад.

Дебора веднага се стегна и изви глава към тях. Бяха се насочили към маса за осем души. Сред новодошлите позна известна актриса и собственик на голям автомобилен завод.

— Каймакът на обществото — промърмори тихо.

— Събрал е на една маса хора на изкуството, промишлени и финансови магнати. До края на вечерта непременно ще мине някой репортер и „случайно“ ще ги снима за утрешните издания.

— Много важно. — Дебора покри ръката на Гейдж със своята. — След една седмица това изобщо няма да има значение.

Много преди това няма да има значение, помисли той, ала кимна.

— Стюърт тръгва към нашата маса.

— О, я виж ти. — Стюърт сложи ръка на рамото на Гейдж. — Каква приятна среща. Вие, както винаги, изглеждате ослепително, госпожице О’Роарк.

— Благодаря.

— Ресторантът е много добър. Никъде не приготвят толкова вкусни охлюви, колкото тук. — Изгледа ги със сияеща усмивка. — Не ми е приятно да развалям хубавата храна с разговори за бизнес и политика, но какво да се прави. Мога само да ви завиждам, като ви гледам — шампанско, свещи. — Острият му поглед се насочи към безименния пръст на Дебора. — Хубав пръстен. — Ухили се на Гейдж. — Имате ли да ни съобщите нещо?

— Залови ни на местопрестъплението, Арло.

— Радвам се да го чуя. Защо не прекарате медения месец в някой от моите хотели? — Намигна на Дебора. Все така широко усмихнат, направи знак на кмета да се приближи. За кампанията на Фийлдс щеше да е само от полза, ако пръв поднесе поздравленията си на един от най-видните бизнесмени и на най-популярната прокурорка в града.

— Гейдж, Дебора. — Макар също широко усмихнат, Фийлдс им кимна сковано. — Приятно ми е да ви видя. Ако не сте поръчали, защо не дойдете на нашата маса?

— Не и тази вечер — обади се Стюърт, преди Гейдж да си бе отворил устата. — Пред нас е една току-що сгодена двойка, Тък. Не вярвам да искат да прекарат вечерта в приказки за твоята предизборна стратегия.

Фийлдс погледна пръстена на Дебора. Продължаваше да се усмихва, ала си личеше, че никак не е доволен.

— Моите поздравления.

— Става ми приятно при мисълта, че ние двамата с теб ги събрахме. — Преливащ от енергия, Арло прегърна Фийлдс през рамо. — Нали се запознаха на приема в подкрепа на твоята кампания, която се проведе в моя хотел.

— Всички ние сме едно голямо щастливо семейство. — Кметът погледна към Гейдж. Имаше нужда от парите му. — Вземаш си за жена една прекрасна дама и строг прокурор, Гътри. Напоследък ми причини известни главоболия, но съм възхитен от нейната честност и професионализъм.

Гласът на Гейдж прозвуча хладно, ала безупречно учтиво.

— Аз също.

Стюърт отново се засмя гръмогласно.

— А аз й се възхищавам за много повече неща от честността и способностите й. — Отново смигна на Дебора. — Не се обиждай. Сега ние с кмета трябва да се върнем към политиката и ще ви оставим на мира.

— Копеле — промърмори Дебора, когато двамата се отдалечиха достатъчно. Взе чашата си с вино. — Как само ти се подмазваше.

— Не си права. — Гейдж докосна чашата й със своята. — Подмазваше се и на двамата. — Погледна над рамото й и видя как Джери Бауър научава новината за годежа. Чаровният помощник на кмета направо подскочи от вълнение и Гейдж почти долови въздишката му, когато погледна гърба на Дебора.

— Нямам търпение да го пипнем.

В гласа й прозвуча толкова злокобна решителност, че той покри ръката й със своята и я стисна.

— Имай още малко търпение. Скоро и това ще стане.

 

 

Беше толкова красива. Гейдж се облегна на лакът, за да я погледа малко. Знаеше, че спи дълбоко, преситена от любов и изтощена от страст. Надяваше се, че няма да се събуди и до сутринта ще сънува само хубави сънища.

Никак не му беше приятно, че понякога тя се събуждаше посред нощ и разбираше, че го няма. Поне тази вечер, когато предчувствието за опасност смразяваше кръвта му, искаше да е сигурен, че Дебора няма да се събуди и е на сигурно място.

Безшумно стана от леглото и започна да се облича. Равномерното й дишане му подейства успокояващо. Видя отражението си в огледалото на призрачната лунна светлина. Не, това не е отражение, помисли, а само сянка.

Сложи си плътно прилепващите черни ръкавици и отвори чекмеджето на скрина. Вътре държеше личното си оръжие от полицията — револвер 38 калибър. Усещаше го като продължение на ръката си. Въпреки това не го беше вземал със себе си от онази нощ на доковете преди четири години.

Защото нямаше нужда от него.

Но тази вечер усещаше, че може да му потрябва. Реши да послуша вътрешния си глас. Сложи револвера в кобур и го окачи на ремъка под мишницата си.

Отвори дървената плоскост и изведнъж се спря. Искаше още веднъж да я погледне как спи. Все по-ясно усещаше горчивия вкус на опасността. Единствената му утеха бе, че тя нямаше да пострада. А той щеше да се върне при нея. Беше й обещал, както и на себе си. Съдбата нямаше право да му нанесе за втори път толкова жесток удар.

Излезе в мрака.

 

 

Час по-късно телефонът иззвъня и Дебора се размърда. Объркана и сънена, промърмори нещо на Гейдж и вдигна слушалката.

— Ало?

— Сеньорита?

Позна гласа на Монтега и се смрази. Веднага се събуди.

— Какво искате?

— Той е в ръцете ни. Сам падна в капана.

— Какво? — Стреснато протегна ръка към възглавницата, където трябваше да бъде Гейдж. Още преди да напипа празното място, тя знаеше истината. Разтрепери се от ужас. — Какво означава това?

— Жив е. Поне засега. Ако държите на живота му, трябва веднага да дойдете и то сама. Ще ви го върнем срещу информацията, която сте събрали до този момент. Донесете всички документи, служебни папки, компютърни файлове. Всичко, с което разполагате.

Дебора притисна ръка до устата си. Трябваше да спечели време, докато отново бе в състояние да разсъждава.

— Не ви вярвам. И двамата ще ни убиете.

— Може би. Обаче ако не дойдете, със сигурност ще убия него. Чакам ви в склада на Ийст Ривър Драйв, номер триста двайсет и пет. За да стигнете, ви трябва не повече от половин час. Ако се забавите, ще му отрежа дясната ръка.

В стомаха й се сви горчива буца.

— Веднага тръгвам. Само не го докосвайте. Моля ви, искам първо да говоря с него…

Връзката прекъсна.

Тя скочи от леглото. Навлече си халата и се втурна към стаята на Франк. Един поглед бе достатъчен, за да установи, че бе празна. Тогава хукна надолу по стълбите и намери госпожа Грийнбаум пред телевизора. Гледаше някакъв черно-бял филм и похапваше фъстъци от голяма купа.

— Франк. Къде е?

— Отиде за пица и до денонощната видеотека. Решихме да си направим филмов маратон с филмите на братя Маркс. Какво се е случило?

Дебора само си закри очите с ръце и се олюля. Бързо трябваше да измисли какво да прави.

— Каза, че ще се върне до двайсетина минути — притеснено обясни Лил Грийнбаум.

— Прекалено е късно. Не мога да чакам толкова. — Стегна се и свали ръце от очите си. Не можеше да загуби нито минута повече. — Предайте му, че ми се обадиха по телефона. Трябва да изляза. Кажете му, че е свързано с Гейдж.

— Проблеми ли имаш? Кажи ми какво се е случило?

— Само му предайте какво съм казала, моля ви. На секундата, в която се върне. Отивам на Ийст Ривър Драйв, 325.

— Недей… — Лил стана от леглото. — Не бива да излизаш сама посред нощ.

— Налага се. Кажете на Франк, че бях принудена да отида. — Здраво хвана ръцете на Лил. — Въпрос на живот и смърт.

— Тогава да се обадя в полицията…

— Не. Само на Франк. Предайте му какво съм казала и в колко часа съм излязла. Обещайте ми, че ще го направите.

— Да, но…

Ала Дебора изфуча от стаята, без да я изслуша.

Загуби няколко скъпоценни секунди, докато си навлече някакви дрехи и напъха дебелата купчина документи и компютърни разпечатки в куфарчето си. Ръцете й лепнеха от пот. В колата, докато караше като обезумяла по пустите улици, непрекъснато си повтаряше името на Гейдж като заклинание. В гърлото й беше заседнала горчива топка и й се гадеше. Особено когато забеляза с каква скорост се движеха стрелките на часовника.

 

 

Невидим, Немезис наблюдаваше как протича сделката. Хиляди банкноти бяха разменени срещу хиляди дози човешка мъка. Купувачът отвори едно пликче, загреба с пръст от белия прашец и провери чистотата на дрогата. В същото време продавачът проверяваше банкнотите.

Изглежда и двамата останаха доволни, защото сделката беше сключена. Размениха се само няколко думи. Тук не ставаше въпрос за светски отношения, а за бизнес.

Купувачът прибра смъртоносната стока и си тръгна. Немезис знаеше, че в най-скоро време щеше да го намери. Въпреки това изпита искрено съжаление, че се налагаше да напусне. Ако не преследваше много по-едра плячка, с удоволствие би хвърлил двамата в реката, заедно с отвратителната им стока.

Отекнаха стъпки. Акустиката във високата сграда беше много добра. Покрай стените бяха наредени кутии и кашони, както и на дългите метални рафтове. На дърводелските маси бяха натрупани инструменти. До алуминиевите врати на гаража беше паркирано огромно подемно устройство на релси, с което явно преместваха складираните дървени плоскости. Във въздуха се усещаше миризма на прах и стърготини, въпреки че огромната резачка беше безмълвна.

Кипящ от гняв видя как Монтега влиза в помещението.

— Първата печалба за тази вечер. — Отмести подчинените си и отиде при куфарчето с парите. — Всеки момент очакваме да дойде специалната награда. — Затвори куфарчето и го заключи. — Когато пристигне, доведете я направо тук.

Безплътен като въздуха, който дишаше, Немезис се изправи и сви ръце в юмруци. Сега, помисли си. Тази нощ. Жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да извади оръжието и да стреля. Съвършено хладнокръвно.

Но те не заслужаваха толкова бърза и анонимна разправа. Устните му се извиха в безмилостна усмивка. Имаше и по-добър начин. И съвсем в рамките на закона.

Тъкмо смяташе да се обади, когато чу гласове и бързи стъпки по бетонния под. Сърцето в гърдите му за миг се превърна в ледена топка.

Беше я оставил да спи.

Кръвта му се смрази, на веждите му се появиха капчици пот от ужас. Ето какво бе означавало усещането за смъртна опасност. Не било за него. Мили боже, било е свързано с нея. Видя как Дебора се втурна в склада, водеха я двама въоръжени бандити. Застина за миг, като се колебаеше между света на сенките на Немезис и нейния свят.

— Къде е? Къде е той? — Изправи се срещу Монтега като тигрица с отметната назад глава и пламтящи очи. — Ако сте му направили нещо лошо, кълна се, че ще ви убия.

Монтега наведе глава на една страна и изръкопляска.

— Невероятна гледка. Истинска влюбена жена.

В сърцето й не бе останало място да се страхува за Монтега, тъй като мислеше само за Гейдж.

— Искам да го видя.

— Много сте нетърпелива, сеньорита. Донесохте ли онова, за което се разбрахме?

Тя тръсна куфарчето на масата пред него.

— Ето, вземете го и вървете по дяволите.

Монтега подаде куфарчето на един от охраната, направи му знак с глава и онзи го отнесе в съседната стая.

— Спокойно — вдигна ръка Монтега. — Защо не седнете?

— Не, благодаря. Получихте това, което искахте, сега и аз искам да получа онова, за което съм дошла.

Вратата отново се отвори. С разширени от смайване очи Дебора промълви само:

— Джери? — След първоначалния шок от изненадата я заля вълна на облекчение. Не ставало дума за Гейдж. Не бяха заловили Гейдж, а Джери. Бързо прекоси помещението и го хвана за ръцете. — Съжалявам. Ужасно съжалявам за случилото се. Нямах представа, че ще те намеря тук.

— Знам. — Той стисна ръцете й. — Както знаех, и че ще дойдеш. Много разчитах на това.

— Дано това да помогне и на двама ни.

— Вече ни помогна. — Прегърна я през раменете и се обърна към Монтега. — Нямаше проблеми със сделката, нали?

— Точно както очаквахме, господин Бауър.

— Отлично. — Джери приятелски потупа Дебора по бузата. — А сега, ние двамата трябва да си поговорим.

Тя усети как кръвта се оттегля от лицето й.

— Ти… Ти не си заложник, нали?

Остави я да отстъпи крачка назад и вдигна ръка, за да спре охраната. Нямаше как да се измъкне и той можеше да си позволи малко благородство.

— Не, не съм. За съжаление, същото не се отнася за теб. Искрено съжалявам.

— Не мога да повярвам. — Потресена, Дебора посегна към слепоочията си. — Знаех, че си сляпо предан на Фийлдс, ала чак и за това… За бога, Джери, не бива да участваш в тези неща. Знаеш ли с какво се занимава този човек? С наркотици, убийства. Това не е политика, а някакво безумие.

— Всичко е политика, Деб. — Той се усмихна доволно. — И то моята политика. Признай си, нали не вярваш, че безгръбначна марионетка като Фийлдс би могла да оглави организацията? — Не издържа и се засмя на глас, след което направи знак да му подадат стол. — Ама ти наистина си се хванала. Повярвала си, защото те изпратих за зелен хайвер, както и всички останали, които си пъхаха носа в нашите работи. — Постави ръка на рамото й и я накара да седне.

— Ти? — Невярващо прикова поглед към него и се разтрепери. — Значи ти си в основата на престъпната организация? А Фийлдс е само…

— Най-обикновена пионка. Повече от шест години стоя зад гърба му и натискам всички копчета. Фийлдс не може да управлява бакалия, какво остава за цял град. Или щат… — Джери също седна. — За разлика от мен, тъй като смятам да управлявам щата след пет години.

Тя не се страхуваше от него. Защото страхът не можеше да проникне през обзелото я вцепенение. От две години познаваше този човек и го мислеше за приятел — честен, макар и мекушав.

— И как смяташ да го постигнеш?

— С пари, власт и ум. — Сгъна последователно три пръста, за да й покаже нагледно какво има предвид. — Умът си е мой. Фийлдс ми осигури власт. Повярвай, той имаше огромно желание да ми прехвърли цялата работа — и в администрацията, и всичко останало. Фийлдс се справя прекрасно с речите, както знае кого може да срита по задника и кого трябва да целуне. С останалото се занимавам аз. Поне откакто ме назначиха в неговата канцелария.

— Кой те назначи?

— Умна си. — Все така усмихнат, Джери кимна одобрително. — Арло Стюърт — той е парите. Единственият му проблем бе, че неговият бизнес, имам предвид законния, не му осигуряваше толкова голяма печалба, колкото му се искаше. Като всеки добър бизнесмен Арло намери начин да печели допълнително.

— От наркотици.

— Пак позна. — Спокойно метна крак върху крак и с равнодушен вид си погледна часовника. Помисли си, че разполагаше с достатъчно време да я запознае с подробностите. Защо не, след като й беше за последно? — Повече от дванайсет години той беше основната фигура в наркобизнеса на Източното крайбрежие. И няма за какво да съжалява. Положих огромни усилия, докато се издигна в организацията. Арло обича инициативните. Аз имах подходящо образование — право, политология; той имаше Фийлдс.

Въпроси, заповяда си Дебора. Трябва непрекъснато да му задавам въпроси, докато… Дано Гейдж успее да дойде. Дали Франк знае как да се свърже с него?

— Значи вие тримата работите заедно? — попита тя.

— Без Фийлдс. Не искам да те лъжа, като преувеличавам ролята му, защото уважавам умствените ти способности. Той е само една удобна пионка и няма понятие за размерите на бизнеса. — Сви рамене. Много говореше, но нали, така или иначе, нямаше значение. — Когато му дойде времето, ще извадим пред обществото фактите за данъчните злоупотреби, които си открила. Бас държа, че най-много ще се изненада самият Фийлдс. И след като аз ще съм този, който открито и с огромно съжаление ще го разобличи, естествено е да заема мястото му. А след това да продължа нагоре.

— Няма да успееш. Не съм единствената, която знае за организацията.

— Говориш за Гътри. — Джери събра пръсти на коленете си. — О, и за него смятам да се погрижа. Преди четири години наредих на Монтега да го премахне, ала той не си свърши работата.

— Ти? — прошепна Дебора. — Ти си наредил?

— Арло разчита за всички детайли на мен. — Наведе се напред, така че само тя да го чува. — Обожавам детайлите. Интересно, например, с какво се занимава годеникът ти през свободното си време? — Устните му се изкривиха в злокобна усмивка, когато забеляза, че Дебора отново пребледня. — Ти ме отведе при него, Дебора.

— Не зная за какво говориш.

— Разбирам от хора. Това е моето хоби. А ти си изключително предсказуема личност. Способна, интелигентна и почтена жена като теб да се захване с двама мъже? Никак не беше притеснена и тази вечер окончателно се убедих в онова, което подозирам от седмици. Има само един мъж, който може да разпознае Монтега, да спечели сърцето ти и така фанатично да ме преследва. — Потупа я по ръката, тъй като тя нищо не каза. — Нека това бъде нашата малка тайна. Обожавам тайните. — Изправи се и очите му отново станаха студени като късчета лед. — Искрено съжалявам, но тази вечер само единият от нас ще излезе оттук с тази тайна. Помолих Монтега да го направи бързо. Нали сме стари приятелчета?

Дебора цялата трепереше, ала се застави да стане.

— Научих се да вярвам в предопределението, Джери. Ти няма да спечелиш. Той ще се погрижи за това. Дори да ме убиеш сега, той ще връхлети върху тебе като пръст на съдбата и ще те смаже. Въобразяваш си, че го познаваш, но се лъжеш. Затова не си го заловил и никога няма да го заловиш.

— Ако това може да те успокои… — Джери отстъпи крачка встрани и се отдалечи от нея. — Той наистина не е при нас, засега.

— Грешиш.

Всички, които бяха в помещението, се обърнаха в посока на гласа. Ала наоколо имаше само голи стени и купчини дървен материал. Коленете на Дебора омекнаха и тя усети, че всеки момент ще се свлече на пода.

След това всичко стана в един миг.

Въоръженият мъж от охраната, който стоеше до стената, отскочи встрани с широко отворени от изненада очи. Тялото му се изви неестествено, а автоматът, който държеше, започна да бълва огън. Бандитите започнаха да викат и да търсят къде да се скрият. Охранителят изрева от болка и се удари в стената. Беше застрелян от собствените си съдружници.

Дебора се втурна към рафтовете, като трескаво се чудеше откъде да намери някакво оръжие. Грабна един метален лост и отстъпи назад, готова да се защитава. Пред смаяния й поглед автоматът на бандита с изпъкналите очи беше изтръгнат от ръцете му. Обезумяла от страх, тя се втурна към кашоните и започна да пищи.

— Пази се — извика й познат глас.

— Слава богу, мислех си, че…

— Само се пази. После ще ти обясня.

И Дебора застина, здраво стиснала лоста. Немезис е тук, помисли и изскърца ядно със зъби. И както винаги — самата арогантност. Отмести един кашон и през пролуката започна да наблюдава мелето. Бяха останали петима — трима от охраната, Монтега и Джери. И петимата стреляха като обезумели, бяха ужасени и объркани. Един куршум се заби в стената на двайсетина сантиметра от главата на Дебора и тя се сви на пода.

Някой изрева от болка. Страшният звук я накара да стисне очи. В следващия момент някой я хвана за косата и я изправи на крака.

— Къде е? — изсъска Джери право в ухото й. Ръката му трепереше, но стискаше здраво. — Къде е, по дяволите?

— Той е герой — каза Дебора и смело впи поглед в обезумелите му очи, — ала ти никога няма да разбереш какво означава това.

— Скоро ще стане мъртъв герой. А ти идваш с мен. — Блъсна я пред себе си. — Ако се опиташ да ми извъртиш някой номер, ще те застрелям в гърба, без да ми трепне окото.

Тя дълбоко си пое дъх и го удари с лоста право в корема. Той се преви на две и започна да повръща, а Дебора хукна напред, като бързо заобикаляше рафтове и дърводелски маси. Джери обаче се съвзе и къде с притичване, къде с пълзене, успя да я настигне и я сграбчи за глезена. Тя изруга и го изрита, за да се освободи, като всеки момент очакваше някой куршум да я удари в гърба. Започна да се катери по купчина дървени плоскости, за да не позволи да я настигне и да я използва като щит.

Чуваше го как диша тежко по петите й и всеки момент можеше да я настигне. Отчаяна, Дебора си представи, че е гущерче, бързо и неуловимо, което се плъзга нагоре по ствола на дървото. Нямаше да падне. Не биваше да пада. Ситни тресчици се впиваха в изтръпналите й пръсти.

Събра сили и замахна с лоста. Улучи го по рамото, той се олюля и започна да ругае. Тя си заповяда да не поглежда назад, стисна зъби и скочи от дървесината върху тясна метална стълба. Потните й ръце се плъзнаха, но Дебора се залови здраво и се изкатери на следващото стъпало. Задъхваше се, ала не спря, докато не стигна до металната площадка, затрупана с навита тел и строителни материали.

Оттук вече нямаше къде да отиде. Стигна до края на площадката и разбра, че беше попаднала в капан. Нито можеше да слезе, нито да подскочи метър и петдесет нагоре, за да се изкачи на следващото ниво.

Джери дишаше тежко, от устата му капеше кръв. Стискаше револвер. Тя направи неуверена крачка назад и погледна надолу, където десет метра под нея Немезис се биеше с трима противници едновременно. Веднага прецени, че не бива да го вика, защото само миг разсейване и той можеше да загине.

Стегна се и се изправи срещу единствения си враг.

— Няма да допусна да ме използваш, за да го хванеш.

С опакото на ръката си той изтри кръвта и слюнката от устата си.

— Рано или късно и това ще стане.

— Няма. — Отново отстъпи назад и се удари в някаква верига. Беше дебела, тежка и, както се досети Дебора, вероятно беше част от подемно устройство, с което вдигаха най-тежките материали до горните нива на склада. — Няма — повтори и, като събра всичките си сили, блъсна веригата в лицето му.

Чу се звук от пропукана кост. А след това и ужасеният му вик. Толкова ужасен, че тя закри лицето си с ръце.

Немезис тъкмо беше избил сгъваемия нож на Монтега, когато вдигна поглед към нея. Видя я — беше бяла като призрак и се олюляваше на ръба на тясна метална площадка. Без да обръща внимание на поваления на земята бандит, който сипеше проклятия по негов адрес, той се издигна към нея. В същия момент покрай главата му изсвистя куршум.

— Не! — извика му Дебора, отново уплашена повече за него, отколкото за себе си. — Внимавай, зад теб е! — Тогава, за нейно облекчение и пред невярващия поглед на Монтега, Немезис се отклони вляво и изчезна.

За да отвлече вниманието на Монтега от Дебора, Немезис тръгна предпазливо покрай стената. Беше решил да извика и да го подмами да стреля напосоки, докато успее да я премести на безопасно място.

— Ще те убия! — Разтреперан от яд и ужас, Монтега насочи револвера си към стената и стреля няколко пъти. — Видях как кръвта ти изтича! Ще те убия!

Чак когато свали Дебора долу и я скри в най-тъмната част на склада, Немезис отново се върна при Монтега. Появи се на не повече от два метра разстояние от него.

— Нали веднъж ме уби. — Решително насочи револвера си към сърцето на бандита. Само да натисна спусъка, помисли, и всичко ще свърши. Край на четирите години, прекарани в ада. В този момент видя Дебора — с побеляло лице, запотена. Пръстът му бавно се плъзна на спусъка. — Върнах се за теб, Монтега. Ще имаш много време да мислиш защо го направих. Свали оръжието.

Неспособен да говори, той се подчини и револверът му издрънча на бетонния под. Дебора пристъпи напред и го вдигна.

— Кой си ти? — попита Монтега. — Или какво? — От устните на Дебора се изтръгна предупредителен вик, когато видя, че слага ръка в джоба си.

Проехтяха още два изстрела. Когато отзвучаха, Монтега се отпусна безжизнен на пода. Немезис го погледна и се приближи до него.

— Твоята съдба — отвърна тихо и се обърна да прегърне Дебора.

— Казаха ми, че са те заловили. И че ще те убият.

— Трябваше да ми имаш повече доверие. — Обърна я настрани, за да не гледа повече към мъртвите тела наоколо.

— Но ти не беше тук — каза и изведнъж се стресна. — Всъщност как се озова в склада?

— Разгадах схемата. Седни, Дебора. Цялата трепериш.

— Защо имам чувството, че треперя от яд? Значи си знаел, че тази вечер ще бъдат тук.

— Да. Седни. Сега ще ти донеса вода.

— Престани. Веднага престани да увърташ. — С две ръце се вкопчи в ризата му. — Знаел си и нищо не си ми казал. Знаел си и за Стюърт, и за Джери.

— Не и за Джери. — И винаги щеше да съжалява за това. — Преди да го видя тук и докато не чух какво ти разказа, мислех, че в центъра на организацията е Фийлдс.

— Тогава защо дойде?

— Защото преди няколко дни разгадах схемата. Всички доставки се разпределят в сгради, които са собственост на Стюърт. Всяка пратка е отделена от следващата поне с две седмици и сделките се провеждат в различни части на града. Прекарах няколко нощи, докато проверя още няколко места, ала най-голямата сделка щеше да бъде извършена тази вечер, в този склад. Нарочно не ти казах — продължи, въпреки че тя го пронизваше с поглед, — защото исках да избегна това, което се случи преди малко. Да му се не види, когато се тревожа за теб, не мога да се съсредоточа. И не мога да си върша работата.

Цялата напрегната, тя протегна ръка към него.

— Виждаш ли този пръстен? Даде ми го само преди няколко часа. А аз го взех, защото те обичам и се опитвам да те приема заедно с твоите чувства, мнения и потребности. Ако не можеш да направиш същото за мен, вземи си го.

Очите зад маската бяха тъмни и спокойни.

— Не става въпрос за…

— Напротив. — Гласът й трепна и Дебора го отблъсна, когато се опита отново да я прегърне. — Тази вечер убих човек, когото познавах. Дойдох тук и бях готова да дам за теб не само принципите си, но и живота си, ако беше необходимо. Никога повече да не си посмял да ме пазиш, да се държиш с мен като с някоя слаба женичка или да вземаш решения вместо мене.

— Свърши ли?

— Не съм. — Ала все пак се облегна на стола. — Зная, че никога няма да спреш. А аз винаги ще се тревожа за теб, но няма да заставам на пътя ти. Не заставай и ти на моя.

Той кимна.

— Това ли беше всичко?

— Засега, да.

— Права си.

Тя отвори уста, после я затвори и дълбоко си пое дъх. Накрая проговори:

— Би ли го повторил?

— Ти беше права. Като криех и премълчавах от теб истината, аз не само не успях да те предпазя, но те изложих на още по-голяма опасност. И много съжалявам. Освен това искам да знаеш, че нямах намерение да го убивам. — Погледна Монтега, ала бързо хвана Дебора за брадичката, преди да бе обърнала поглед в същата посока. — Много исках да го направя. За миг дори мислено си представих как го убивам. Смятах да го предам на полицията.

По очите му видя, че казваше истината.

— Защо?

— Защото в същия миг те погледнах и разбрах, че мога да разчитам на теб. Ти щеше да му осигуриш справедлива присъда. — Протегна ръка към нея. — Дебора, имам нужда от партньор.

Тя се усмихна през сълзи.

— И аз. — Но не пое протегнатата ръка, а се хвърли в прегръдките му. — Нищо няма да ни спре — промърмори. В далечината се чуха първите сирени. — Ето го и Франк с цялото полицейско войнство. — Целуна го. — По-късно ще ти обясня какво имам предвид. У дома. А сега е най-добре да си тръгваш. — Въздъхна и отстъпи назад. — И най-добрият адвокат трудно ще намери прилично обяснение за цялата тази бъркотия.

При звука на забързани стъпки Немезис се отмести и влезе в стената.

— Ще бъда тук.

Дебора се усмихна и докосна стената с разперена длан. Знаеше, че и той прави същото от другата страна — в страната на сенките.

— Разчитам на думата ти.