Линда Хауърд
Среднощна дъга (11)

Единадесета глава

След тези думи Джейн остана притихнала, подпряла чело на коленете си, затворила очи. Мрачно отчаяние се надигаше в нея, изпълваше я, изместваше безпокойството и страха. Ами ако не успее да го убеди, че не го е предала? Като знаеше какъв живот е водил, той сигурно винаги бе нащрек, затова едва ли би се изненадал от предателство. Тя, разбира се, отново ще опита да му обясни, докато не я напусне, нямаше да престане да опитва. Ами ако той откаже да я изслуша? Какво да прави тогава? Не можеше да си представи бъдещето без Грант. Пропастта между тях в този момент бе огромна, но тя можеше да вдигне глава и да го види, да се утеши с физическата им близост. А какво щеше да прави, когато той си отидеше завинаги?

Горещината и влажността започваха да се покачват и прогониха хладината от навеса. Далечен гръм я подсети, че скоро ще завали. Някаква врата изскърца и скоро прегърбена старица бавно приближи отстрани на къщата към свинарника, където прасетата грухтяха от време на време, докато се търкаляха в калта, за да се спасят от жегата. Грант я наблюдаваше, очите му бяха нащрек, нито един мускул не трепваше по лицето му. Нямаше опасност тя да ги види; бурени и храсти бяха избуяли чак до кръста между къщата и навеса, сред тях бе прокарана тясна пътека до навеса. Прасетата заквичаха доволни, когато старицата им сипа храна и след като им поприказва с обич, се върна към къщата.

Джейн не бе трепнала, не бе отворила очи дори когато прасетата бяха започнали приветствената песен при вида на храната. Грант я погледна и в студените му очи се прокрадна леко учудване. Не беше характерно за нея да седи толкова тихо и да не обърне внимание на шума. Тя, разбира се, знаеше, че това са прасета, но дори не бе надигнала глава, за да види кой ги кара да грухтят толкова шумно, не полюбопитства дори когато възрастната жена им заговори. Обикновено тя бе като котка и си вреше носа във всичко, независимо дали я засягаше, или не. Не бе съвсем сигурен, защото бе навела глава, но му се стори бледа, а луничките й бяха изпъкнали.

В главата му нахлу неканен образ как Турего навежда глава, за да притисне устните на Джейн, а Джейн застава на едно място и приема целувката. В него се надигна ярост и той сви юмруци. Да върви по дяволите! Как бе възможно да позволява на това влечуго да я докосва?

Гръмотевиците приближаваха и въздухът замириса на дъжд. Издигна се вятър, премина през навеса и донесе очакваната хладина. Въздухът бе като жив, почти искреше от електричеството, което носеше. Дребните създания започнаха да си търсят подслон и да прелитат трескаво, за да открият най-подходящото място за кацане, където да изчакат отминаването на бурята.

По време на дъжда щеше да е най-подходящото време да тръгнат, защото всички щяха да са се скрили, но тялото му бе изтръпнало от побоя, а от лявата ръка все още течеше кръв. В момента не ги дебнеше непосредствена опасност, затова той бе доволен да останат и да си починат. Нощта също бе подходящо за придвижване време.

Дъждът започнал като роса за по-малко от минута се превърна в потоп. Земята не успяваше да поеме огромното количество вода и под навеса започна да се процежда малък поток. Грант се изправи и изпъшка, когато схванатото му тяло започна да протестира и си намери ново място на изгнила щайга. Тя поддаде, но издържа.

Джейн все още не се бе поместила. Не вдигна поглед, докато водата не започна да се просмуква през панталона; тогава вдигна глава и разбра, че около нея тече река. Не погледна Грант, въпреки че се премести. Седна с гръб към него и зае същата поза, обгърнала свитите си колене с ръце, положила чело на краката.

Грант знаеше как да чака; търпението му бе втора природа. Можеше да не мръдне от това място цял ден, ако се налагаше и нямаше да обърне внимание на неудобствата. Само че мълчанието и неподвижността под навеса започна да му лази по нервите. Истината бе, че не очакваше подобно нещо от Джейн. Тя дали не замисляше нещо?

Най-сетне дъждът спря и горещината вдигна облаци от изпарения.

— Цял ден ли ще седим тук? — попита раздразнено Джейн и най-сетне наруши тежкото дълго мълчание.

— Защо не. Нямам по-добра работа. А ти?

Тя нито отговори, нито зададе друг въпрос, защото разбра, че той не е в настроение да й каже каквото и да е. Беше толкова гладна, че й прилошаваше, но в раницата нямаше никаква храна, затова нямаше смисъл да се оплаква. Отново отпусна глава на коленете си и се опита да задреме. Така поне щеше да забрави колко е нещастна.

Успя да заспи, а той я раздруса за рамото на здрач.

— Да вървим — каза той и я изправи на крака.

Сърцето на Джейн замря, защото в този момент докосването му беше нежно и я обзе надеждата, че той се е успокоил и е дошъл на себе си, докато е спала. Но след това той отпусна ръка и се дръпна от нея, лицето му беше строго и надеждата й угасна.

Последва го като кукла на конци, следваше стъпките му, спираше, когато той спираше, все на едно и също разстояние от него. Той навлезе дръзко в центъра на града и мина по улиците толкова спокойно, сякаш никой не го виждаше, да не говорим, че го дебнеше една малка армия. Няколко човека ги погледнаха доста странно, но никой не ги спря. Джейн предположи, че изглеждат необичайно: високият рус мъж с насинено подпухнало лице, стиснал пушка в едната ръка, следван от жена с буйна рошава коса, мръсни дрехи и раница, вързана на кръста, която се удряше в краката й, докато вървеше. Всичко й се стори странно. Имаше чувството, че са се загубили в някоя видео игра, а около тях проблясваха неонови светлини. След малко разбра, че неоновите надписи са истински. Един от знаците рекламираше заведение в неоново розово и синьо.

Какво правеше той? Привличаха толкова много погледи, че Турего със сигурност щеше да разбере. Грант много добре знаеше, че Турего може да пусне цял отряд след тях, та той имаше правото да мобилизира колкото хора иска. Като че ли Грант искаше Турего да ги намери.

Тръгна по тясна уличка и спря пред малко сумрачно заведение.

— Стой близо до мен и да не си посмяла да си отваряш устата — нареди троснато той и двамата влязоха.

Беше горещо и задимено в малкия бар и миришеше силно на алкохол и пот. Освен сервитьорката, мъжко момиче, и две проститутки, други жени нямаше. Някои от мъжете огледаха Джейн и в тъмните им очи проблесна интерес, но след това прецениха Грант и отново се заеха с напитките си, очевидно решили, че неприятностите не си струват.

Грант намери свободна маса в дъното на заведението, където бе доста тъмно. След известно време сервитьорката се приближи и Грант поръча два пъти текила без дори да се интересува от мнението на Джейн.

Джейн спря сервитьорката.

— Чакайте, имате ли лимонов сок? — Младата жена кимна и тя въздъхна облекчено. — Чаша лимонов сок вместо текилата, ако обичате.

Грант си запали цигара и обви пламъка с шепи.

— Фасони ли ще правиш?

— Не пия на гладен стомах.

— Ще ядем по-късно. Тук не сервират храна.

Тя изчака да им донесат напитките и едва тогава заговори отново.

— Не е ли опасно да сме тук? Всеки от хората на Турего може да ни е видял, докато вървяхме по улицата.

Той присви очи и я загледа през дима на цигарата.

— Ти пък защо се притесняваш? Да не би да се съмняваш, че ще те посрещне с отворени обятия?

Джейн се приведе напред и също присви очи.

— Слушай ме, сега. Трябваше да спечеля време и това бе единственото, което успях да измисля. Съжалявам, че нямах време да ти обясня предварително, но едва ли Турего щеше да ми даде възможност да обявя „почивка“ и да се гушна до теб! Ако ме беше завързал, нямаше да има как да ти помогна.

— Благодаря, съкровище, но мога да мина и без тази помощ — отвърна провлачено той и докосна лявото си око — надуто и червено.

В нея се надигна гняв, защото й бе омръзнало той де се отнася към нея като към мръсница. Прииска й се да излее лимоновия сок в скута му, но стомахът й изръмжа и тя реши да отложи отмъщението за времето след като има нещо в стомаха си, макар и това де бе само сок. Облегна се на стола и отпи малка глътка с надеждата да го запази колкото може по-дълго.

Минутите се изнизваха и Джейн усети напрежение между плешките. Всяка секунда тук увеличаваше опасността и даваше на Турего повече възможност да ги открие. Изоставеният камион нямаше да го заблуди за дълго.

Някакъв мъж се настани на стола до нея и Джейн подскочи, изплашена до смърт. Той я погледна бегло и насочи цялото си внимание към Грант. Беше съвсем обикновен и напълно незабележим човечец, от лицето му, небръснато от няколко дни, лъхаше на алкохол толкова силно, че Джейн сбърчи нос. След това каза няколко думи на Грант, но толкова тихо, че тя не успя да чуе нищо и най-сетне нещата си дойдоха на място.

Грант бе разкрил, че са тук не защото искаше Турего да ги открие, а за да може някой друг да ги открие. Това бе игра на котка и мишка, но си струваше. Той вече не бе в бизнеса, но си оставаше известен и бе разчитал на репутацията си, за да привлече съюзник. Този мъж сигурно рядко участваше в техните игри, но се намираше кога да го използват.

— Трябва ми превоз — каза Грант. — До час. Ще успееш ли?

— Si — потвърди мъжът и кимна с глава.

— Добре. Да бъде пред „Синия пеликан“ точно след час. Остави ключовете под дясната седалка и се разкарай.

Мъжът кимна.

— Успех, amigo.

Крива усмивка изви устните на Грант.

— Благодаря. Ще ми трябва.

Мъжът се смеси с тълпата, след това изчезна нанякъде.

Джейн завъртя сока в чашата, без да откъсва очи от масата.

— След като се свърза с когото трябва, не е ли време да се махаме?

Грант вдигна текилата и я гаврътна на един дъх.

— Ще почакаме още малко.

Не, не бе много умно да тръгнат толкова скоро след непознатия. Джордж винаги й бе казвал, че е много важно да установи контакт, без това да е очевидно. Мъжът бе рискувал като се бе доближил открито до тях, но Грант също бе рискувал като се бе появил. Сигурно бе очевидно, че са в безизходица, въпреки че Грант изглеждаше така, сякаш най-важната му задача сега бе да се наспи. Беше се отпуснал на стола, очите му притворени и ако Джейн не бе видяла, че лявата му ръка стиска пушката, щеше да реши, че наистина си почива.

— Тук дали има тоалетна? — попита небрежно тя.

— Тук? Съмнявам се.

— Където и да е.

— Добре. Свърши ли с това?

Джейн допи сока си. Кожата й отново настръхна, усети как нещо пълзи по врата й и усещането се засили, когато стана.

Провираха се през протегнати крака, маси и столове към вратата, а щом излязоха, Джейн се обади.

— Мисля, че ни наблюдават.

— Знам. Затова отиваме в обратна посока на „Синия пеликан“.

— Какво, за бога е това „Синия пеликан“? Как така знаеш толкова много за града? Идвал ли си тук преди?

— Не, но си държа очите отворени. „Синия пеликан“ е първото заведение, което подминахме.

Сега вече тя си спомни. Това бе заведението с неоновия надпис, което създаде у нея впечатление на нереалност.

Вървяха по тясна странична улица към тъмата пред тях. Улицата не бе павирана, нямаше тротоар, нито лампи, нито един неонов надпис, който да разпръсне мрака. Земята бе неравна, а навсякъде вонеше на боклук. Джейн дори не помисли, когато ръката й се стрелна напред и сграбчи колана на Грант.

Той се поколеба, след това продължи напред, без да каже и дума. Джейн преглътна и със закъснение разбра, че за малко не я бе метнал на земята, както и първия път, когато го хвана. Ами какво щеше да прави ако него го нямаше повече, за да прогонва мрака? Ще кърши ръце ли? Бе изминала много път от детето, което седеше дни наред в унес и сега реши, че е дошъл моментът да направи още една крачка напред. Бавно пусна колана му и отдръпна ръка.

Той спря и се завъртя към нея с мрачно изражение.

— Нямам нищо против да ме държиш за колана.

Тя не каза нищо, но вече бе усетила любопитството му и не бе готова да му даде обяснение. Стореното й бе коствало много усилие и не можеше да говори за него, дори и пред неприлично скъпия детски психолог, при когото я заведоха родителите й след отвличането. Всички знаеха за кошмарите й и за непреодолимият й страх от тъмното, но тя така и не разказа подробности за преживяното. Нито родителите й, нито Крис, а той бе най-добрият й приятел много преди да се оженят. През всичките години след отвличането, тя бе разказала само на един човек, беше се доверила един-единствен път. А ето че сега между тях зееше пропаст, която тя се опитваше да премахне, но той продължаваше да я отблъсква. Колкото и да искаше да му се хвърли на врата, трябваше да остане сама, защото скоро може би нямаше да има никакъв избор.

Страхът да остане сама в тъмното бе нищо в сравнение със страха й да остане сама до края на живота си.

Той криволичеше из целия град, въртеше се в кръг, връщаше се назад, променя пътя толкова много пъти, че Джейн напълно загуби представа къде се намират. Вървеше упорито след него. Той спря веднъж и остана да пази, докато Джейн се вмъкна в местния вариант на обществена тоалетна. Канализацията сигурно беше останала още отпреди Втората световна, светеше една-единствена крушка, огромна умряла хлебарка лежеше по гръб в един ъгъл, но тя не бе настроение да обръща внимание. Добре че поне мивката работеше и когато пусна чешмата, потече тънка струя топла вода. Тя си изми ръцете, наведе се и си наплиска лицето. Кърпи нямаше, затова избърса ръце на панталоните и остави лицето си да съхне само.

Когато излезе, Грант се показа от сенките, където се бе скрил и я стисна за ръката. Не бяха далече от „Синия пеликан“, когато завиха зад ъгъла, тя забеляза розово-синия неонов надпис. Грант не тръгна право натам, той заобиколи, понякога спираше и оставаше неподвижен минути наред и наблюдаваше.

Най-сетне доближиха стар форд комби, паркиран зад заведението, но дори и тогава той подходи много внимателно. Вдигна капака и използва запалката си, за да огледа мотора. Джейн не го попита какво търси, защото имаше неприятното чувство, че знае. Той затвори капака колкото бе възможно по-тихо, очевидно спокоен.

— Качвай се и дай ключовете. Измъкни ги изпод седалката.

Тя отвори вратата. Лампата в купето не светна, но това се очакваше. Провери навсякъде, дори надзърна зад седалката и притаи дъх от страх някой да не се е скрил там. На пода нямаше нищо и тя изпусна въздуха си със съскане.

Наведе се и потърси ключовете. Другата врата се отвори и колата се залюля под тежестта на Грант.

— Бързо — сопна се той.

— Не мога да намеря ключовете! — По пръстите й полепна кал, напипа гайки, лист хартия, но ключове нямаше. — Може това да не е колата.

— Ще трябва да ни свърши работа! Провери отново!

Тя пролази на пода и опипа докъдето стигаше ръката й.

— Нищо. Пробвай под твоята седалка.

Той се наведе и протегна ръка под другата седалка. Изруга тихо и измъкна ключ, вързан към парче дърво. Измърмори нещо под носа си за проклетите хора, дето не могат да изпълнят и най-простото нещо, което се иска от тях, пъхна ключа в стартера и запали.

Въпреки че бе стар, моторът забръмча тихо и гладко. Грант включи на скорост и излезе на заден от алеята. Не пусна фаровете, докато се отдалечиха от „Синия пеликан“ и не излязоха на осветената главна улица.

Джейн се отпусна на прашната миризлива седалка, неспособна да повярва, че най-сетне са тръгнали. Толкова много неща се бяха случили от сутринта, че тя бе загубила представа за времето. Едва ли беше късно, най-много десет, ако имаше изобщо десет. Известно време гледа пътя пред тях, осветен от фаровете, опита се да заспи, но напразно.

— В Лимон ли отиваме?

— Защо? Искаш да кажеш на любовника си ли?

Джейн седеше притихнала, стиснала зъби от гняв. Добре, щеше да опита още веднъж.

— Не ми е любовник и не съм му казала нищо. Не исках да ме завържат, за да изненадам някой от тях и да взема оръжието. — Изрече думите бавно, въпреки че гърдите й се повдигаха бързо от яд. — И как, според теб, се сдобих с онзи пистолет, който ти ми взе?

Това бе въпрос, който той не можеше да пренебрегне, но се оказа, че греши. Грант просто сви рамене.

— Виж, не е нужно да се опитваш да ми обясняваш — отвърна отегчен той. — Не ме интересу…

— Спри колата! — кресна вбесена тя.

— Не ми се слушат истериите ти — предупреди я той и погледна накриво.

Джейн се пресегна към волана, прекалено ядосана, за да я е грижа дали няма да катастрофират. Той се опита да я отмести с една ръка, но Джейн се наведе, стисна волана и го изви към себе си. Грант натисна спирачката и се опита да овладее колата с една ръка, а с другата да държи Джейн на разстояние. Тя стисна волана отново и отново го завъртя, а колата подскочи рязко, когато излезе от пътя.

Грант я пусна и се опита да изправи автомобила на пътя. Натисна рязко спирачка и най-сетне спря, за да обърне внимание на Джейн, но още преди колата да бе спряла, тя отвори вратата и изскочи.

— И сама мога да се махна от Коста Рика! — кресна тя и затръшна вратата.

Той също слезе.

— Джейн, върни се — предупреди я той, когато тя пое нанякъде.

— Никъде не отивам с теб, нито километър, нито сантиметър повече!

— Ще вървиш, ако трябва ще те вържа — каза той и тръгна след нея с отмерена крачка.

Тя не спря.

— Точно това е лекарството ти за всичко, нали? — подигра му се тя.

Без предупреждение, той се затича. Движеше се толкова бързо, че на Джейн не й остана време да затича. Изписка стреснато и се изви, когато той я настигна. Протегнатата му ръка сграбчи блузата и Джейн се отметна назад, когато той спря. Беше ужасно вбесяващо, че я хвана толкова лесно, затова, обхваната от бяс, тя му се нахвърли, извивайки се, дърпайки се в опити да се измъкне.

Той хвана размаханите й ръце и я притисна до себе си.

— По дяволите, жено, всичко ли трябва да го правиш по трудния начин? — попита задъхан той.

— Пусни ме! — кресна тя, но той я обви с ръце и задържа нейните неподвижни. Тя риташе и пищеше, но той бе прекалено силен и тя не можа да направи нищо, докато я носеше към колата.

Трябваше да пусне едната си ръка, за да отвори вратата на колата и в този момент тя се изви рязко и вдигна крака. Изметнатото й тяло и промяната на тежестта го накараха да я пусне и тя успя да се пъхне под ръката му. Той отново я стисна и пръстите му се свиха на деколтето на блузата. Тъканта се раздра от раменете й.

В очите й бликнаха сълзи и тя посегна да прикрие гърдите си като задържа съдрания плат отпред.

— Виж какво направи! — Обърна се с гръб към него и избухна в плач, а раменете й се разтърсваха.

Сърцераздирателните ридания бяха толкова силни, че той отдръпна протегнатите си ръце. Уморено потри лице. Защо не плачеше тихо и не подсмърчаше жално, вместо да звучи като пребита. Въпреки всичко, което се бе случило, му се прииска да я поеме на ръце, да я гушне, а тя да отпусне глава на рамото му и да прошепне, че всичко ще бъде наред.

Тя се завъртя към него, изтри лице с една ръка, а с другата притисна скъсаната блуза към гърдите си.

— Я вземи да помислиш! — каза тя прегракнало. — Я си помисли как се сдобих с пистолета. И си помисли за Турего. Не помниш ли, че когато беше зад теб с пушката аз те предупредих? Не забеляза ли, че носът му кървеше? Да не мислиш, че му е потекла кръв от надморската височина? Ти си просто един тъп, смотан идиот! — крещеше тя, толкова побесняла, че размахваше юмрук под носа му. — Майна ти, дето още не си разбрал, че те обичам!

Грант не помръдваше, по лицето му не трепваше и мускул, но усети, че едва се държи на крака, сякаш някой го бе ударил в гърдите. Всичко му проблесна изведнъж и той се олюля. Тя беше права. Лицето на Турего беше в кръв, но той не се бе замислил. Бе толкова ядосан и така разяждан от ревност, че наистина не можеше да мисли, а реагира спонтанно на това, което му бе заприличало на предателство. Не само че тя бе мислила бързо какво да направи, за да не позволи и нея да завържат, но му се бе притекла на помощ в първия възможен миг, а когато си спомни как се бе появила от онази врата, пребледняла и подивяла — биячите на Турего бяха извадили късмет, че той се бе добрал пръв до тях. Тя го обичаше! Остана загледан в нея и в малкия юмрук опасно размахан под носа му. Бе невероятна, бе прелестна, косата й падаше на сплъстени кичури по раменете, лицето й разкривено от ярост, която вече не можеше да контролира и му крещеше като банши. Стискаше абсурдното парче плат към гърдите си с ръката, която не се опитваше да му промени лицето. Удивителна. Смела. Вбесяваща. И толкова невероятно привлекателна, че той изведнъж усети неутолима жажда.

Стисна юмрука й и я дръпна към себе си, притисна я толкова силно, че тя изхлипа, а той зарови лице в косата й.

Тя все още се опитваше да се бори с него, блъскаше го с юмруци и продължаваше да плаче.

— Пусни ме! Моля те, просто ме пусни.

— Не мога — прошепна той и хвана брадичката й, за да вдигне лицето й към своето. Жадно притисна устни към нейните и също като котка, озовала се в ъгъл, тя се опита да го ухапе. Той дръпна глава назад, разсмя се, обзет от дива радост, която изпълни сърцето му. Съдраната блуза падна на земята, а голите й гърди се притиснаха до него, за да му напомнят колко бе хубаво, когато не се караха. Целуна я отново, този път грубо, пое гърдата й в длан и потри с палец кадифеното зърно, а то веднага се втвърди.

Джейн измърка под нашествието на устните му, но вече се чувстваше изчерпана и омекна, усетила, че думите й са стигнали до него. Искаше й се да продължи да му се сърди, но не бе от хората, които дълго се цупят. Единственото, което можеше да направи, бе да отвърне на целувката му и да обгърне врата му с ръце. Дланта му прогаряше гърдата й, палецът му възбуждаше чувствителната кожа и образуваше спирала чак до корема. Вече нямаше нужда да я държи, за да я целува, сложи другата ръка на дупето и я притегли към себе си, за да й докаже, че не само тя е възбудена.

Вдигна устни от нейните и ги притисна към челото.

— Честна дума, този твой характер е страшна работа — прошепна той. — Прощаваш ли ми?

Що за глупав въпрос, какво трябваше да отговори, след като висеше на врата му като коледно украшение за елха.

— Не — отвърна тя и потри лице във врата му, за да усети наситената мъжка миризма. — Ще го запомня до следващия път, когато се скараме, за да ти натяквам. — Искаше й се да каже „до края на живота ни“, но въпреки че ръцете му я обгръщаха, той все още не й бе казал, че я обича. Нямаше да го притиска за тези думи, защото той може и да не искаше да ги каже, може би не чувстваше същото.

— Сигурен съм — разсмя се той. Ръцете му се отпуснаха с нежелание, за да свалят ръцете й от. — Много ми се иска да останем така, но трябва да вървим в Лимон. — Погледна към гърдите й и обезобразеното му лице се напрегна. — Когато това свърши, ще те заведа на хотел и ще те държа в леглото, докато никой от нас не може да говори.

Върнаха се в колата и Джейн свали остатъците от блузата, за да ги натъпче в раницата, а след това извади камуфлажната риза на Грант, прибрана сутринта. Тя щеше да я побере два пъти, а шевовете на раменете й стигаха до лактите. Нави ръкавите, докъдето можа, след това я прихвана отпред и я завърза на кръста. Не беше по последна мода, каза си тя, но поне не беше гола.

Влязоха в Лимон в ранните часове на утрото, и въпреки че улиците бяха почти пусти, беше очевидно, че пристанището е с голямо население. Джейн стисна седалката. Дали бяха в безопасност? Дали Турего се бе подвел по изоставения камион?

— Сега какво?

— Сега ще се опитам да се свържа с човек, който довечера ще ни изведе от това място. Не ми се иска да чакаме до сутринта.

Значи смяташе, че хората на Турего са по следите им. Никога ли нямаше да свърши всичко това? Искаше й се да бяха останали в джунглата, скрити толкова дълбоко в дъждовната гора, че никой да не може да ги намери.

Очевидно Грант бе идвал в Лимон и преди, защото се оправяше с лекота по улиците. Стигна до железопътната гара и Джейн го погледна учудено.

— С влак ли ще пътуваме?

— Не, но тук има телефони. Ела.

Лимон не бе изолирано село сред джунглата, не бе и малко градче в края на дъждовната гора; беше голям град. Наложи се Грант да остави пушката в багажника на комбито, но прибра пистолета в ботуша си. Въпреки че не личеше да е въоръжен, Джейн си каза, че откъдето и да минат, всички ще ги забележат. И двамата изглеждаха така, сякаш току-що бяха приключили битка, което бе самата истина. Продавачът на билети ги погледна с открито любопитство, по Грант не му обърна никакво внимание и се отправи към телефоните. Обади се на някой си Ейнджъл и с остър настоятелен глас поиска някакъв номер. Затвори, пусна нова монета и набра номера.

— На кого се обаждаш? — прошепна Джейн.

— На стар приятел. — Старият приятел се казваше Винсенте и когато Грант затвори, по лицето му се бе изписало огромно задоволство. — Ще ни изтеглят. След час ще сме свободни.

— Кои са „те“? — попита Джейн.

— Започваш да задаваш прекалено много въпроси.

Тя се намръщи, но се сети за нещо друго.

— Докато сме тук, може ли да се приведем в по-приличен вид? Изглеждаш ужасно.

Имаше обществена тоалетна — добре че се оказа празна — и Грант си изми лицето, а Джейн се среса и бързо сплете косата си на плитка. След това намокри една кърпа и внимателно почисти раната на Грант. Куршумът не бе заседнал, но раната бе дълбока и грозна. Проми я с някакъв смрадлив сапун и извади аптечка за първа помощ от раницата.

— Някой ден ще проверя какво толкова мъкнеш в това чудо — изръмжа Грант.

Джейн отвори малко шишенце, което миришеше на алкохол и сипа от него върху раната. Той си пое рязко дъх и изруга.

— Не се прави на дете — скара му се Джейн. — Не вдигаше толкова врява дори когато те раниха.

Намаза промитата рана с антибиотична паста, след това лепна марля и превърза ръката му. След като прибра аптечката в раницата, тя отново я завърза на кръста си.

Грант отвори вратата, след това бързо я хлопна. Джейн бе точно зад него, той я блъсна и младата жена се олюля. Хвана я за ръката, за да не падне.

— Турего и неколцина от хората му тъкмо влизаха на гарата. Огледа се, присвил очи и много предпазлив. — Ще излезем през прозореца.

Сърцето на Джейн биеше до пръсване, докато гледаше ужасена редицата малки прозорци, монтирани високо на стената. Бяха доста над главата й.

— Не можем да ги достигнем.

— Можеш и още как. — Грант се наведе, прихвана я през коленете и я повдигна, за да се добере до прозореца. Отвори единия и се измъквай. Бързо! Имаме не повече от минута.

— Ами ти как ще се покачиш?

— Все някак ще се справя! Джейн, излизай през проклетия прозорец!

Тя завъртя дръжката и отвори прозореца. Без дори да се замисля колко високо над земята се намира, тя стисна долния край, промъкна се и скочи в тъмното с надеждата да не се удари на някоя железопътна релса, или нещо, поставено отдолу. Падна на длани и колене върху чакъл и едва сдържа вика си от болка, когато дребните остри камъчета разрязаха дланите й. Отдръпна се бързо и само след миг Грант бе до нея.

— Добре ли си? — попита той и я изправи.

— Май да. Нищо счупено — отвърна задъхана тя.

Той хукна покрай сградата и я повлече след себе си. Зад тях се чу изстрел, но те не забавиха, за да се оглеждат.

Джейн се препъна, но той успя да я задържи.

— Не можем ли да се върнем за форда? — проплака тя.

— Не, ще трябва да стигнем пеша.

— Къде да стигнем?

— На определеното място.

— Колко е далеч?

— Не много.

— Кажи ми в метри и километри! — настоя тя.

Той сви по някаква улица и я дръпна в сенките. Беше усмихнат.

— Около километър и половина — обясни той, целуна я, устните му бяха твърди и жадни, когато езикът му се плъзна в устата й. Прегърна я силно.

— Каквото и да си направила на Турего, мила, изглежда ужасно.

— Май му счупих носа — призна тя.

Той се засмя отново.

— Май точно това си направила. Беше добре подут. Дълго няма да те забрави.

— Никога, ако зависи от мен. Ще разкажем на властите за този тип — зарече се тя.

— По-късно, мила. Точно сега трябва да се измъкнем.