Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кел Сейбин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 179гласа)

Информация

Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Qnka(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Линда Хауърд. Среднощна дъга

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2004

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-062-900

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Джейн остана нацупена за малко, но й бе толкова приятно, че след няколко секунди се отпусна на пети и остана загледана в него, леко усмихната. Когато се смееше суровото лице с белезите се подмладяваше, ставаше красиво и сенките изчезваха от очите му. В гърдите й се надигна нещо, което й причини болка и в същото време й се стори, че се разтапя. Прииска й се да пристъпи до него и да го прегърне, да се увери, че сенките никога повече няма да го докоснат. След това си каза, че няма право да изпитва подобни чувства. Грант Съливън бе от хората, които спокойно можеха да се погрижат за себе си. А и той нямаше да допусне каквато и да е нежност. Сигурно щеше да я приеме като покана за секс.

За да прикрие чувствата си, Джейн прибра нещата обратно в раницата и го погледна въпросително.

— Искаш ли да използваш моята паста? — предложи тя.

Той не спираше да се смее.

— Благодаря ти, скъпа, но имам паста на прах и ще използвам водата от манерката. Господи! Вода Перие!

— Трябваше да взема някаква вода, а не успях да открадна манерка — обясни съвсем разумно тя. — Можеш да ми вярваш, че предпочитах да си взема манерка. Наложи се да увия всички бутилки в нещо, за да не дрънчат, или да не се счупят.

За нея това бе съвсем логично, но той отново се разсмя. Седна, а раменете му се присвиха и разтресоха, стисна глава в длани и продължи да се смее, докато по бузите му потекоха сълзи. Спря, за да си измие зъбите, но не спря да издава приглушени звуци, които показаха на Джейн, че за него цялата ситуация е безкрайно забавна. На нея й стана леко на сърцето, почувства се щастлива, че го е накарала да се смее. Опипа блузата си и откри, че е твърда, но суха.

— Вече мога да ти върна ризата — каза му тя и се обърна с гръб, за да се преоблече. — Благодаря, че ми я даде назаем.

— Твоята суха ли е?

— Напълно. — Свали ризата и я пусна върху раницата, а след това започна бързо да се облича. Едната й ръка беше вече пъхната в ръкава, когато той изруга. Тя се стресна и се обърна през рамо.

Лицето му бе мрачно, когато тръгна към нея с бърза крачка. Озареното от смеха лице вече приличаше на буреносен облак.

— Какво ти е на ръката? — изръмжа той, стисна я за лакътя и започна да оглежда натъртеното място. — Защо не ми каза, че си се наранила?

Джейн се опита да дръпне блузата и да я задържи със свободната ръка пред голите си гърди, защото се почувства уязвима и много гола. Беше се опитала да се преоблече бързо и незабележимо, но близостта му я смути, както и пълното му незачитане на голотата й. Бузите й поаленяха и тя сведе поглед към посинялата си ръка.

— Престани да се правиш на толкова срамежлива — изръмжа раздразнен той, когато тя се опита да придърпа блузата. — Казах ти, че вече съм те виждал без дрехи.

Това, макар и истина, я притесни още повече. Тя остана неподвижна, лицето й гореше, а той нежно оглеждаше ръката.

— Това е страхотно натъртване, скъпа. Как ти е ръката.

— Боли, но мога да я използвам — призна смутено тя.

— Как се случи.

— По много начини — отвърна тя, опитвайки се да прикрие смущението си като говори весело. — Тази тук е когато се беше промъкнал в спалнята ми и ме удари, след като ме беше уплашил до смърт. Голямата, шаренката е когато паднахме по склона вчера. Малката безформената е, където ме удари една фиданка и ме уцели…

— Добре, ясно ми е. — Той прокара пръсти през косата си. — Извинявай, че съм те наранил, но не знаех коя си. Май сме изравнили резултата след твоя ритник.

Тъмно шоколадовите очи на Джейн се разшириха от чувство на вина.

— Не исках, честно. Това бе просто рефлекс. Направих го, без дори да мисля. Добре ли си? Искам да кажа, не съм ти направила нещо фатално, нали?

Лека усмивка разтегна устните му, когато той си спомни възбудата си.

— Не всичко е наред — увери я той. Погледът му се спусна към блузата, притисната пред гърдите й и ясните му кехлибарени очи потъмняха като разтопено злато. — Не усети ли, когато се целувахме в потока?

Джейн сведе поглед, а след това трепна и погледна настрани, когато разбра къде е насочила очи.

— О! — възкликна тя.

Грант бавно поклати глава, без да откъсва поглед от нея. Тя бе невероятен парадокс, непредсказуемо съчетание от невинност и противоречия, от скромност и дързост. Изобщо не бе това, което бе очаквал. Започваше да се наслаждава на всеки момент, прекаран с нея, а това го караше да бъде предпазлив. Негова беше отговорността да я изведе от Коста Рика, а ако се забъркаше с нея, щеше да намали шансовете им. Ако се притесняваше за нея, преценката му нямаше да е достатъчно добра. Но той не беше от камък. С всеки миг я желаеше все повече. Странно и необяснимо защо, но му беше леко и приятно. А тя го караше да е непрекъснато нащрек. Или го разсмиваше, или му се искаше да я набие, но никога не се отегчаваше в компанията й. Странно, наистина не си спомняше да се е смял с друга жена досега. Смехът през последните години не бе част от живота му.

Бъбрива маймуна привлече вниманието му и той вдигна поглед. Слънчеви лъчи се стрелкаха сред листата на дърветата и му напомняха, че губят безценно време за път.

— Обличай тази блуза — нареди той, обърна й гръб и си сложи раницата. Нагласи я, а след това преметна през дясното си рамо нейната. Пушката остана на лявото. Джейн вече бе успяла да нахлузи блузата и да я закопчае. Вместо да я натъпче в панталона, тя я върза на талията, както бе направила с ризата на Грант. Той вече бе поел към джунглата.

— Грант! Чакай! — извика тя и забърза след него.

— Настигай ме — рече той, без да се обръща и забавя крачка.

Той да не би да си мислеше, че тя не може? Джейн беснееше и се задъхваше след него. Ще му покаже тя на него! Може да се прави на велик мъжкар и да носи и двете раници, щом иска, нямаше да му предложи помощта си! Само че той не се правеше на велик мъжкар, осъзна тя и част от яда я напусна. Той наистина беше силен и непобедим.

В сравнение с ужасния вчерашен ден, наситен със събития, часовете се изнизваха тихо, а наоколо нямаше жив човек. Тя го следваше неотклонно и не се оплакваше от бързата му крачка, въпреки че жегата и влажността бяха много по-потискащи от предишния ден, ако това изобщо бе възможно. Въздухът не трепваше под зеления покров над тях. Дишаше се тежко, бе задушно и потискащо. Тя се потеше обилно, дрехите й бяха мокри и копнееше за истинска баня. Когато вчера се накисна в потока, се бе поосвежила, но това не бе никаква баня. Смръщи нос. Сигурно миришеше на прасе.

И какво от това, каза си тя. Дори и да миришеше, той също смърдеше. Всеки в джунглата се поти.

По някое време сутринта спряха за кратка почивка и Джейн уморено пое манерката от него.

— Имаш ли солни таблетки? — попита тя. — Мисля, че трябва да изпия една.

— Не ти трябва сол, съкровище, а вода. Пий.

Тя отпи и му върна манерката.

— Почти празна е. Нека да пресипем Перието вътре и да хвърлим празните бутилки.

Той кимна и така успяха да се отърват от три бутилки. Когато той бе готов да потеглят отново, Джейн го попита:

— Защо бързаш толкова? Мислиш ли, че ни следят?

— Не ни следят — отвърна троснато той. — Търсят ни, и колкото по-бавно се движим, толкова по-вероятно е да ни открият.

— Тук? — пошегува се Джейн и замахна с ръка към гората. Не се виждаше нищо на повече от два метра.

— Не можем да останем тук завинаги. Не бива да подценяваш Турего. Той е в състояние да мобилизира една малка армия, за да ни търсят. Щом се покажем, ще му докладват.

— Някой трябва да се погрижи за него — заяви Джейн. — Не може да действа със съгласието на правителството.

— Не. Изнудването и тероризмът са негова специалност. Знаем за него, разбира се, и от време на време му пускаме информацията, която трябва да знае.

— Ние? — попита небрежно Джейн.

Той веднага стана сериозен и лицето му се превърна в неразгадаема маска.

— Така се казва.

В същия момент се прокле, че е бил толкова небрежен. Тя бе прекалено внимателна и нищо не й убягваше. Преди да започне да му задава нови въпроси, той потегли. Нямаше желание да говори за миналото си, за нещата, които бе вършил. Искаше да забрави всичко, дори мечтите си.

Към обяд спряха, за да похапнат, но този път отвориха войнишката храна. След като погледна какво ще яде, Джейн просто пъхваше хапката в уста и преглъщаше бързо, без да се замисля за състава и вкуса. Не беше чак толкова зле. Просто нямаше вкус. Изпиха по една бутилка Перие и Джейн настоя да вземат по още една таблетка с мая. Далечните гръмотевици възвестиха приближаващия дъжд, затова Грант бързо откри място за лагеруване под някакви скали. Отворът бе полуприкрит от избуяли храсти и вътре бе доста уютно.

Седяха загледани в пороя няколко минути, след това Грант протегна дългите си крака и се подпря на лакът.

— Обясни ми сега как така е станало, че баща ти те е лишил от наследство.

Джейн наблюдаваше как малък кафяв паяк пълзеше тромаво по земята.

— Много просто — отвърна разсеяно тя. — Отказах да живея с двадесет и четири часова охрана, както той искаше, затова най-доброто бе да премахнем стръвта за похитителите.

— Не е ли това малко параноично, да виждаш похитители зад всеки ъгъл?

— Така е — съгласи се тя, без да откъсва поглед от паяка. Най-сетне се прибра в някаква пукнатина, скри се и тя въздъхна. — Той е обхванат от параноя, защото се страхува, че следващия път няма да се върна жива.

— Следващия път ли? — попита остро Грант, разбрал за какво става въпрос. — Отвличана си била и преди.

Тя кимна.

— Когато бях на девет.

Не каза нищо повече и той разбра, че няма да продължи, ако не настоява. Само че той смяташе да настоява. Искаше да разбере повече за нея, да се опита да осмисли тайните на този нетрадиционен ум. За него беше нещо ново да изпитва толкова силно любопитство към жена. Въпреки че се бе отпуснал, мускулите му бяха напрегнати и в готовност. Тя бе казала последните думи спокойно, почти незаинтересовано, но инстинктът му подсказа, че това отвличане е изиграло огромна роля в изграждането на характера й. Бе на прага да разбере същността й.

— Какво стана? — настоя той и се постара гласът му да прозвучи небрежно.

— Двама мъже ме отвлякоха след училище и ме заведоха в изоставена къща. Държаха ме заключена в един килер, докато татко не плати откупа.

Обяснението беше толкова кратко, неестествено сбито. Как бе възможно такава травма, като отвличане, да бъде побрана в едно изречение. Тя гледаше дъжда замислена и далечна.

Грант бе добре запознат с тактиката на похитителите и знаеше, че те принуждават притеснените роднини да платят откупа. Като погледна нежния й профил и плътните устни, той усети как в гърдите му се надига нещо диво при мисълта, че е била малтретирана.

— Изнасилиха ли те? — Вече не го беше грижа дали отваря стари рани. Резкият му тон я накара да вдигне поглед, в красивите й очи стаена изненада.

— Не, нищо подобно — увери го тя. — Само ме оставиха в онзи килер… сама. Беше тъмно.

И до ден-днешен тя се страхуваше от тъмното, от това да остане сама. Значи ето откъде идваше страхът.

— Разкажи ми още — подтикна я той.

Тя сви рамене.

— Няма много за разказване. Нямам представа колко време съм била в килера. Наоколо нямаше други къщи и никой не можеше да ме чуе. Двамата мъже ме оставиха и отидоха някъде другаде, за да преговарят с родителите ми. Известно време си мислех, че повече няма да се върнат, че ще умра сама в тъмното, че никой няма да разбере какво ми се е случило.

— Баща ти плати ли откупа?

— Да. Татко, обаче, не е глупав. Знаеше, че едва ли ще ме върнат жива, ако се довери на похитителите, затова намеси и полицията. Добре че го бе направил. Когато похитителите се върнаха за мен, ги чух, докато се уговаряха какво да правят. Щяха да ме убият и да захвърлят някъде тялото ми, защото ги бях видяла и съм можела да ги идентифицирам. — Тя наведе глава и забоде съсредоточено поглед в земята, за да си поеме дъх след всичко, което му бе казала. — Само че снайперистите обградиха къщата. Когато онези двамата разбраха, че са в капан, решиха да ме използват за заложница. Единият ме сграбчи за ръката и опря пистолет до главата ми и ме накара да вървя пред тях, докато излизаха от къщата. Щяха да ме отведат с тях, докато бяха на сигурно място и там щяха да ме убият. — Джейн сви рамене и си пое дълбоко дъх. — Не го бях замислила предварително, кълна се. Не си спомням дали се спънах, или просто за момент загубих съзнание. Както и да е, паднах, онзи тип ме пусна и изгуби равновесие. В един момент пистолетът бе насочен в мен, а след това полицаите започнаха да стрелят. Убиха ги и двамата. Човекът… този, който ме държеше бе прострелян в гърдите и в главата и падна върху мен. Цялата бях в кръвта му, и лицето, и косата… — Гласът й пресекна.

За момент по лицето й се изписа същият страх и отвращение, които бе изпитала като дете, а след това, както и при случая със змията, тя се овладя. Наблюдаваше я как се бори със страха, как отблъсква сенките. Изражението й се промени и тя успя да се усмихне, когато го погледна.

— Така, сега е твой ред. Разкажи ми нещо, което ти се е случило.

Едно време той не се бе поддавал на чувства. Беше приел жестокостта в живота си, без да се замисля. Все още спомените не го тормозеха. Те бяха част от него, също както плътта и кръвта му, бяха неговата същност, някаква даденост като цвета на очите и тялото му. Когато се вгледа в невинните очи на Джейн, разбра, че не може да сподели с нея грозната страна от живота, който бе опознал. Кой знае как тя бе опазила част от себе си кристалночиста като планински поток, част от детството щеше да се запази ведро и недокоснато. Нищо от случилото се не бе докоснало жената в нея, освен да подсили смелостта и доблестта, които той бе забелязал два пъти в решителните й опити да се владее и да гледа напред.

— Няма нищо за разказване — отвърна тихо той.

— Да, сигурно! — присмя се тя и се намести така, че да седне срещу него, скръстила крака, сякаш нямаше кости. Подпря брадичка на дланта си и го загледа. Той бе толкова едър, спокоен и способен. Ако този мъж бе водил нормален живот, тя щеше да си изяде ботушите, каза си тя, след това бързо погледна въпросните ботуши. В момента по тях бе размазано нещо лепкаво и зелено. Гадост. Трябваше да ги изчисти, преди да станат годни за ядене дори от някой звяр. Върна поглед към Грант и го загледа сериозно, като учен, привел се над микроскоп. Лице го му бе строго, бронзовата кожа — набраздена от белези. Очите му бяха като на орел, или лъв, така и не можа да реши кое от двете. Чистият кехлибарен цвят бе по-ярък и по-светъл от топаз, почти като жълт диамант; това бяха орлови очи, които виждаха всичко. Бяха предпазливи, скрили много опит и цинизъм.

— Ти агент ли си? — попита тя любопитно. Кой знае защо в тези последни няколко минути бе отхвърлила мисълта, че е наемник. Същата войска, но друга рота.

Той изкриви устни.

— Не.

— Добре тогава, да опитаме по друг начин. Бил ли си агент?

— Какъв агент?

— Престани да ми избягваш въпроса! От онези тайните. Нали се сещаш, мъжете, които разполагат с по четиридесет различни паспорта.

— Не. Въображението ти май започна да се развихря. Мен прекалено лесно ще ме забележат, ако съм под прикритие.

Това бе истина. Той изпъкваше като войн, попаднал на прием. Изведнъж се сети.

— Ти си се оттеглил, нали?

Той мълча толкова дълго, че й се стори, че няма да й отговори. Май се бе замислил за нещо съвсем различно. След това каза:

— Да, оттеглих се. Вече цяла година. — Безизразното му лице и разкри още нещо.

— Ти си бил… оръжие, нали?

Прочете отговора в очите му.

— Да — отвърна направо той. — Бях оръжие.

Бяха го насочвали, бяха натискали спусъка, бяха го наблюдавали как унищожава. Още преди да го познава, докато се промъкваше в спалнята й като сянка, тя бе разбрала колко смъртоносен може да бъде. Имаше и още нещо, нещо, което забеляза чак сега. Оттеглил се е по собствено желание, просто е обърнал гръб и е оставил зад себе си света на сенките. Едва ли шефовете му са искали да се лишат от таланта и уменията му.

Протегна ръка и я постави върху неговата, а меките й пръсти стиснаха неговите. Ръката й бе много по-малка от дланта му и той можеше да я смачка с едно небрежно движение на пръстите, но в нейното докосване бе надеждата, че той няма да използва силата си срещу нея. Дълбока въздишка повдигна едрите му гърди. Искаше му се да я направи своя в този момент, на земята. Искаше му се да я положи долу, да съдере дрехите й и да навлезе в нея. Искаше да я докосва цялата, да е негова и отвън и отвътре. Но желанието към тази копринена женска плът бе усложнение, за което нямаше време. Дъждът отслабваше и всеки момент щеше да спре. По гърба си усещаше някаква тръпка, която го предупреждаваше, че не могат да си позволят да се забавят.

Но бе крайно време тя да разбере. Отдръпна ръце от нейните и обхвана брадичката й. Палецът му нежно погали устните.

— Скоро — каза той с дълбок гърлен глас, — скоро ще легнеш с мен. Преди да те заведа при татко ти, ще си моя и както се чувствам сега, няма да е само веднъж.

Джейн седеше без да помръдва, очите й ококорени като на горско животинче. Не можеше дори да негодува, защото желанието в гласа му нахлу в спомените й и кожата й пламна. Когато стояха в потока, той я бе целунал и докоснал толкова страстно, че тя за пръв път бе усетила как в гърдите й се натрупва желание. За пръв път пожелаваше мъж и не знаеше как да приеме копнежа на тялото си. Той отново й въздействаше, но този път само с думи. Беше заявил намеренията си направо и тя си представи как двамата лежат преплетени, а прекрасното му тяло се надига над нейното.

Той наблюдаваше промяната в изражението й. Тя изглеждаше изненадана, след това шокирана, но не бе ядосана. Би разбрал гнева, дори смеха в очите й, но удивлението й го изуми. Сякаш никой мъж не й бе казвал, че я желае. Е, време бе да свикне с тази мисъл.

Дъждът беше спрял, той взе раниците и пушката и ги намести на раменете си. Джейн го последва, без да каже и дума, когато той излезе от скалната ниша в надигащата се топлина. От гората се издигаше пара на облаци, която ги обгърна в задушливо влажно одеяло.

През остатъка от следобеда тя мълча, потънала в мислите си. Той спря край един поток, много по-малък от последния и я погледна.

— Искаш ли да се изкъпеш? Не можеш да се накиснеш, но поне ще се наплискаш.

Очите й блеснаха и за пръв път този следобед по пълните й устни трепна усмивка. Нямаше нужда от отговор, за да разбере колко й е допаднала идеята. Грант се усмихна широко, извади малък калъп сапун от раницата и й го подаде.

— Ще остана на пост, а после ти ще бдиш. Ще остана там горе.

Джейн вдигна поглед към стръмния бряг. Това бе най-удобното място за наблюдение; щеше да вижда и потока, и всичко наоколо. Понечи да го попита дали ще гледа и нея, но се спря. Както сам беше изтъкнал, вече бе късно да се прави на скромна. Освен това щеше да й е по-спокойно като знаеше, че е наблизо.

Той се изкачи по брега като котка и Джейн се извърна към потока. Беше около два метра широк, а водата й стигаше до глезените. Въпреки това й се стори божествен. Извади единствения си резервен чифт бикини от раницата, седна и събу ботушите. Огледа се нервно през рамо, за да види къде е Грант и забеляза, че се е настанил с профил към нея, но така щеше да я вижда с периферното си зрение. Решително разкопча панталоните и ги събу. Нищо нямаше да я спре да се изкъпе с удоволствие… освен, може би, някоя змия, или ягуар, реши тя.

Останала гола, тя внимателно запристъпва по каменистото дъно, докато стигна до огромна плоска скала, малко над водата. Тя идваше от високите планини и не беше много студена, но се стори божествена на сгорещената й кожа. Плиска лицето и косата си, докато стана съвсем мокра. Постепенно усети как косата й омеква и вече не е лепкава, а кичурите най-сетне заскърцаха под пръстите й. След това вдигна малкия калъп изпод стъпалото си, където го бе сложила, за да не го изпусне и се натърка цялата. Това малко удоволствие я накара да се почувства като нова и тя усети как я обзема спокойствие. Колко простичко удоволствие, да се изкъпе в чист хладен поток, а освен голотата си, други притеснения нямаше. Знаеше, че той е зад нея, че я наблюдава и усети как гърдите й набъбват.

Какво ли би било, ако той слезе по брега и дойде във водата при нея? Ами ако извадеше одеялото от раницата и я положеше върху него? Затвори очи, потръпна и си представи как мускулестото му тяло се притиска в нея, как навлиза в нея. Толкова много години бяха минали, а малкото случаи, когато бе спала с Крис не й бяха подсказали, че може да изпитва желание, а ето че с Грант се превръщаше в съвършено различна жена.

Сърцето й биеше тежко, докато се изплакваше с шепи вода. Стана, изви косата си, за да я изсуши, след това излезе на брега. Трепереше, докато си обличаше бельото, а след това я обзе неприятно чувство, когато сложи блузата и мръсните панталони.

— Готова съм — извика тя и започна да връзва ботушите.

Той се появи до нея, тих като сянка.

— Седни на мястото, на което бях седнал аз — посочи той и й подаде пушката. — Знаеш ли как да я използваш?

Оръжието беше тежко, но фините й ръце изглеждаха напълно способни да се справят.

— Да. Стрелям доста добре. — Крива усмивка трепна по устните й. — С хартиена цел и по гълъби.

— И това е нещо. — Той започна да разкопчава ризата и тя остана загледа в него като омагьосана, без да откъсва очи от пръстите му. Той спря. — Тук долу ли ще ме пазиш?

Джейн се изчерви.

— Не. Извинявай. — Обърна се бързо и се закатери по брега, а след това се настани точно на мястото, където той бе стоял. Виждаше и двата бряга, а и прикритието беше достатъчно, ако се наложеше да се крие. Той сигурно бе подбрал най-подходящото място, без дори да се замисля, просто изборът му е бил автоматичен, но правилен. Дори и да се бе оттеглил, уменията му си оставаха.

Някакво движение, проблясък на бронз, който долови с крайчеца на окото си, й подсказа, че той е нагазил в потока. Обърна се малко, така че да не го вижда, но самата мисъл, че е останал гол накара сърцето й да забие бързо. Тя преглътна, облиза устни и си наложи да се съсредоточи към джунглата наоколо, но едва се сдържаше да не се обърне към него.

Чу плискане и си го представи как стои сред водата като дивак, гол и се чувства у дома си.

Затвори очи, но образът му продължаваше да трепка пред нея. Бавно, без да може да се спре, тя отвори очи и обърна глава към него, но това не бе достатъчно. Един откраднат поглед не й стигаше. Искаше да огледа всеки сантиметър от мощното му тяло. Намести се по-удобно, погледна го открито и замря. Та той бе прекрасен, толкова прекрасен, че тя забрави да диша. Не бе красавец, притежаваше грубата сила на хищник и обаянието на ловец. Целият бе загорял, тенът му бе наситен, дори тъмен. За разлика от нея, не стоеше с гръб, уплашен, че тя може да погледне. Съвсем не се смущаваше. Просто се къпеше и ако тя искаше, можеше да го гледа колкото пожелае.

Кожата му бе гладка и блестеше от капчиците. По гърдите и косата му тези капчици приличаха на диаманти. Косъмчетата по тялото му бяха тъмни, въпреки че косата му бе руса. Те покриваха гърдите, спускаха се като тънка нишка по плоския корем и избуяваха между краката. Краката му бяха яки като дънери, дълги, с изваяни мускули и всяко движение ги подчертаваше. Все едно че гледаше оживяло творение от картина на старите майстори.

Той се насапуниса целия, след това плисна вода, за да се изплакне, също като нея, загребвайки водата с шепи. Когато бе чист, се изправи и погледна към нея, може би за да провери къде е и срещна погледа й. Джейн не можеше да извърне очи, не можеше да се престори, че не го е наблюдавала с болезнен интерес. Той остана неподвижен в потока, докато тя го гледаше и я остави да види всички подробности. Под открития й поглед тялото му започна да се възбужда.

— Джейн — повика я тихо той. Бе така чувствителна към всяко негово движение, че щеше да го чуе дори да шепнеше. — Искаш ли да дойдеш?

Да. Господи, как й се искаше, повече от всичко друго. Все още се страхуваше от собствените си чувства, затова остана, където беше. Имаше една част от нея, която не познаваше, която не бе сигурна, че ще успее да овладее.

— Не мога — отвърна тихо тя. — Все още не.

— Тогава обърни се, мила, докато все още имаш възможност.

Тя потръпна и едва успя да направи необходимото движение, но най-сетне подчини мускулите си и се извърна настрани, заслушана в стъпките му, докато излизаше от водата. След по-малко от минута той се изправи до нея и пое пушката. Взе и двете раници. Както се очакваше, не каза и дума за случилото си.

— Ще се отдалечим от потока и ще направим лагер. Скоро ще мръкне.

Нощ. Ще лежи до него дълги часове в тъмната палатка. Джейн го последва, а след това спря и му помогна на опънат и прикрият палатката като предишната вечер. Не изрази негодуванието си към храната, но яде, без да усети вкуса й. След това пропълзя в палатката, свали си ботушите и го зачака.

Когато влезе, Грант се отпусна тихо до нея и загледа бързо стопяващата се светлина, която угасна изведнъж.

Тя се напрегна цялата. Тъмнината я притисна и невидимото чудовище изпи дъха й. Тази вечер не се сещаше за никакви въпроси, защото бе обзета от свенливост, каквато не бе изпитвала години наред. Не можеше да познае себе си.

— Страхуваш ли се от мен? — попита тихо той. Дори само звукът на гласа й бе достатъчен, за да я накара да се отпусне.

— Не — прошепна тя.

— Тогава ела по-близо, за да прогоня тъмнината.

Усети пръстите му да подръпват ръката й и бе обгърната от силни ръце, който нямаше да позволят да й се случи нищо лошо. Притисна я до себе си и тя намести глава на рамото му. Много нежно, като докосване на пеперудени крилца, той я целуна по върха на главата.

— Лека нощ, мила — прошепна той.

— Лека нощ — отвърна в отговор тя.

Дълго след като той заспа, Джейн лежа в ръцете му с отворени очи, въпреки че не виждаше нищо. Сърцето й биеше бавно и равномерно, а се чувстваше неспокойна. Не страхът я държеше будна, а една бурно чувство, което вилнееше в нея. Отлично знаеше какво й е. За пръв път от много години всичко бе наред.

Беше се научила да живее без доверие. Въпреки това се бе научила да се наслаждава на свободата си, винаги бе нащрек и не бе допуснала нито един мъж до себе си. Не бе изпитвала достатъчно привличане към никого, така че не се бе оставяла то да победи предпазливостта… До този момент. Докато се появи Грант. Обаче привличането се бе превърнало в нещо повече. Истината я стресна, но трябваше да я приеме. Обичаше го. Не бе очаквала подобно нещо, въпреки че два дни вече това чувство я измъчваше. Той бе груб, но умееше да се владее, избухлив, с недоразвито чувство за хумор, но с много нежност бе измил кръвта на змията от нея, бе държал ръката й през нощта и се бе постарал да облекчи прехода й през джунглата. Желаеше я, но не я бе взел, защото знаеше, че тя не е готова. Тя се страхуваше от тъмното, затова я бе прегърнал. Да го обича бе едно от най-лесните и същевременно най-трудни неща, с които се бе сблъсквала.