Линда Хауърд
Среднощна дъга (5)

Пета глава

Тръгнаха от потока под ъгъл четиридесет и пет градуса, но скоро той спря, огледа се и свали раниците.

— Ще направим лагер тук.

Джейн стоеше мълчалива, обзета от неудобство, усещаше, че е безполезна, докато го наблюдаваше как отваря раницата и изважда малък навит на руло вързоп. Под умелите му ръце вързопът бързо се превърна в палатка с цип. Щом я опъна, Грант започна да къса лиани и клони, за да я покрие, така че тя се сля с околната растителност. Нито веднъж не погледна към нея, но след малко тя се приближи, за да му помогне. Най-сетне той премести поглед към нея и я остави да събере още клони, за да ги постави върху палатката.

Когато приключиха и с това, той най-сетне заговори.

— Не можем да рискуваме да запалим огън, затова ще ядем и лягаме. След днешния ден сънят ще ми се отрази добре.

На Джейн също й се искаше да поспи, но изпитваше ужас от настъпващата нощ. Светлината бързо угасваше и тя знаеше, че скоро ще нахлуе непрогледен мрак. Спомни си тъмнината от предишната нощ и усети как някой прокарва леден пръст по гърба й. Не можеше да направи нищо, налагаше се да се стегне.

Клекна до раницата и извади две кутии с портокалов сок. Подхвърли му едната и той я улови сръчно, след което погледна раницата с непрекъснато нарастващо раздразнение.

— Колко още си побрала в този подвижен супермаркет?

— Няма повече. Вече ще се наложи да пием само вода. Искаш ли шоколадче с ядки? — Подаде му едно, решена да не обръща внимание на раздразнението в гласа му. Беше уморена, всичко я болеше и я очакваше нощ в пълен мрак. Затова раздразнението му бе последната й грижа. Щеше да му мине.

Тя изяде шоколада, но бе още гладна, затова порови в раницата, за да открие още нещо за похапване.

— Искаш ли малко чипс със сирене? — предложи тя и извади пакета от дъното.

Вдигна поглед и забеляза, че той я гледа, неспособен да повярва на чутото. Мъжът протегна ръка и тя раздели съдържанието. Погледна я отново, поклати глава и без да каже и дума изяде своя дял.

Джейн си остави малко от портокаловия сок и когато свърши, извади малка кутийка от раницата. Отвори и изсипа хапче на дланта си, погледна Грант и изсипа второ.

— Ето — каза тя.

Погледна го, но не посегна.

— Какво, по дяволите, е това?

— Хапче с мая.

— Че защо ми е да пия хапче с мая?

— За да не те хапят комари и разни други буболечки.

— Как ли пък не.

— Няма! Погледни ме! Нямам нито едно ухапване, защото ги пия редовно. Променят по някакъв начин химическия състав на кожата. Хайде, вземи го. Няма да боли.

Той взе хапчето и го задържа между пръстите си намръщен, докато тя преглъщаше нейното с остатъка от сока. Подаде му кутията, а той измърмори нещо неясно и грубо, но хвърли хапчето към гърлото си и го изпи със сок.

— Добре, време е за сън — изправи се той на крака. Изви глава към едно дърво. — Това ти е тоалетната, ако искаш да отидеш, преди да си легнем.

Джейн се скри зад дървото. Той се държеше грубо и дръпнато, дори малко жестоко, но й бе спасил живота. Просто не знаеше какво да очаква от него. Колкото и да бе недодялан, все успяваше да я обезоръжи с някой неочакван мил жест. От друга страна, когато се разбираха добре, той все измисляше нещо, с което да я жегне, сякаш нарочно си търсеше повод за разправия.

Чакаше я до отвора на палатката.

— Вече постлах одеяло. Вмъквай се.

Тя коленичи и пропълзя в малката палатка. Беше проснал одеяло на земята и тя седна. Грант подметна раниците вътре.

— Сложи ги така, че да не пречат — нареди Грант. — Ще поогледам наоколо.

Тя избута раниците в двата ъгъла, легна по гръб и се загледа в гънките стени. Светлината почти се бе стопила, през прозрачната тъкан се вмъкваха само бледи отблясъци. Все още не бе паднал мрак, но от клонките, които той използва, вътре бе станало по-тъмно. Входът на палатката се отвори и той се вмъкна, а след това спусна ципа.

— Свали си ботушите и ги сложи в ъгъла до краката си.

Тя се изправи и го послуша, след това отново легна. Щом се опита да притвори клепачи, усети как горят. Бе напрегната от ужас, докато го слушаше как се протяга и прозява, докато се намества.

След няколко минути тишината стана също толкова непоносима, колкото и тъмнината.

— Сгъваемата палатка е много удобна, нали — обади се тя. — От какво е направена?

— От специален найлон — прозя се отново той. — Почти невъзможно е да се унищожи.

— Колко тежи?

— Килограм и половина.

— Водоустойчива ли е?

— Да, водоустойчива е.

— И буболечкоустойчива ли?

— И буболечкоустойчива — измърмори той.

— А мислиш ли, че някой ягуар ще…

— Слушай сега, и ягуароустойчива е, и на роса е устойчива и на змии е устойчива. Лично мога да ти гарантирам, че е устойчива на всичко, освен на слонове, а според мен е много малко вероятно да ни стъпче слон в Коста Рика! Да има някоя друга проклетия, която да те притеснява? — избухна той. — Ако няма, вземи да млъкнеш и ме остави да спя.

Джейн остана да лежи напрегнато, когато се възцари мълчание. Стисна зъби, за да се опита да овладее страха и се заслуша в какофонията от звуци из джунглата. Маймуните виеха и бъбреха, насекомите подсвиркваха, нещо шумолеше из храстите. Беше изтощена, но знаеше, че няма да може да заспи, поне не до зазоряване, само че на зазоряване, това дяволско изчадие до нея щеше да продължи маратона.

Той бе съвършено тих и неподвижен по неговия безкрайно дразнещ начин. Дори не го чуваше да диша. Старият познат страх започна да се надига в гърдите й и тя усети, че не може да диша. Все едно, че беше сама, това нямаше да го понесе.

— Ти откъде си?

Грант въздъхна.

— Джорджия.

Затова говореше така бавно и провлачено. Преглътна и се опита да махне буцата в гърлото. Само ако успееше да го накара да говори с нея, нямаше да се чувства толкова сама. Щеше да е сигурна, че е до нея.

— Коя част на Джорджия?

— Южната. Някога чувала ли си за Окифеноки?

— Да. Блато.

— Там съм расъл. Родителите ми имаха ферма на брега. — Беше имал нормално детство, придобил бе умения да живее и оцелява в блатна обстановка и това по-късно го направи съвсем различен, превърна го в някакво подобие на човек. Той искаше да се отърве от спомените и умишлено ги криеше. Нямаше смисъл да мисли за тях, затова се опитваше да се изолира. А и защо да мисли за миналото?

— Единствено дете ли беше?

— Какви са всичките тези въпроси? — сопна й се той, раздразнен, защото трябваше да говори за себе си.

— Просто се интересувам, нищо повече.

Той замълча и изведнъж застана нащрек. Нещо в гласа и интонацията й му убягваше. Беше тъмно и не можеше да види лицето й, затова трябваше да се вслушва много внимателно в думите. Ако успееше да я накара да говори, щеше да разбере истината.

— Имам сестра — отвърна с нежелание той.

— Сигурно е по-малка от теб. Ти така обичаш да командваш, че сигурно си батко.

Изчака учудването да премине и призна.

— Четири години по-малка е.

— Аз съм единствено дете — каза тя, без да знае дали това го интересува.

— Знам.

Джейн се зачуди какво друго да каже, но тъмнината събуждаше паниката и не й позволяваше да мисли. Понечи да се притисне в него, но си спомни, че я е предупредил да не го стряска и да не предлага неща, които няма да даде. Стисна зъби и прибра ръце, толкова напрегната, че в очите й се появиха сълзи. Мигна няколко пъти, за да ги прогони.

— Грант — повика го тя с треперещ глас.

— Какво? — изръмжа той.

— Не си мисли, че се опитвам отново да ти се хвърля на врата, защото не е така, но ще имаш ли нещо против ако… да ти подържа ръката? — прошепна тя. — Извинявай, но се страхувам от тъмното, а ще ми помогне, ако знам, че не съм сама.

В първия момент той замълча, след това чу шумоленето на дрехите му и той се обърна на една страна.

— Чак толкова ли се страхуваш от тъмното?

Джейн се опита да се разсмее, но гласът й трепереше толкова силно, че заприлича на ридание.

— Думата „ужасена“ е бледо описание на това, което изпитвам. Не мога да спя на тъмно. През всичкото време, докато бях в гадната плантация, стоях будна по цяла нощ и не заспивах, докато не се развиделеше. Така поне научих навиците на охраната. А и там не беше същия непрогледен мрак като тук.

— След като толкова много се страхуваш от тъмното, как щеше да влезеш сама в джунглата?

Представи си едно тъмно, красиво и невероятно жестоко лице.

— Защото да умра в джунглата, щеше да е по-добре, отколкото да остана в ръцете на Турего — отвърна тихо тя.

Грант изръмжа. Разбираше защо е направила този избор, но фактът, че е преценила ситуацията правилно, още веднъж доказваше, че тя е повече от представата, която дава. Може пък от личен опит да познаваше животинското у Турего. Да не би Турего да я беше изнасилил, или това не е било изнасилване? Никой не можеше да бъде сигурен, когато ставаше дума за тази жена.

— Ти правила ли си секс с него?

Щом чу въпроса, тя потръпна.

— Не. До вчера успявах да го удържа, но когато тръгна… това беше вчера, нали? Все едно че е минала цяла година. Както и да е, знаех, че щом се върне, повече няма да мога да го спра. Времето ми изтичаше.

— Защо си толкова сигурна?

Джейн замълча, защото не бе сигурна колко може да му разкаже, а нямаше представа какво знае той. Ако беше вътре в играта, щеше да знае името на Луис; ако ли не, името щеше да му е непознато. Искаше й се да му каже, защото не можеше да издържа повече сама в този кошмар. Само че си спомни как веднаж Джордж й каза, че опазването на една тайна е синоним на безопасност, затова тя сдържа желанието си да се отпусне в прегръдките на Грант и да му признае колко уплашена и самотна се е чувствала. Ако не бе въвлечен, бе по-добре за него да не знае нищо. От друга страна, ако беше въвлечен, за нея щеше да е по-безопасно, ако не разбереше доколко тя е част от играта. Трябваше да отговори на въпроса му.

— Не бях. Страхувах се да остана. Страхувах се от Турего.

Той изръмжа и това май сложи край на разговора. Джейн стисна челюсти, защото зъбите й тракаха. В тъмната палатка беше горещо, задушно, но по тялото й преминаваха ледени вълни. Защо не кажеше нещо друго, вместо да лежи толкова тихо до нея? Все едно че бе сама. Бе неестествено човек да е толкова тих, винаги под контрол.

— Как е татко?

— Защо?

— Просто се чудех. — Нарочно ли не й отговаряше? Защо не искаше да говори за баща й? Да не би да не е нает от баща й и затова да не искаше да говорят за човек, когото би трябвало да е срещал, но в действителност не е.

След кратко мълчание, през което той сякаш обмисляше отговора, Грант заговори.

— Полудял е от притеснение. Изненадана ли си?

— Не, разбира се — отвърна стреснато тя. — Щях да се изненадам, ако не беше.

— И не се учудваш, че плати едно малко състояние, за да те измъкне от ръцете на Турего, въпреки че двамата не се разбирате?

Той я объркваше. Сякаш не участваше в същия разговор, сякаш той говореше за съвсем друг човек.

— Какви ги говориш? Че ние се разбираме чудесно, винаги сме се разбирали.

Тя не можеше да го види, не го чуваше, но изведнъж усети, че той е различен, сякаш въздухът бе зареден с електричество. Имаше чувството, че надвисва опасност и цялата настръхна. Опасността идваше от него. Без сама да знае защо, тя се отдръпна от него, доколкото бе възможно, защото нямаше начин да избяга. Неочаквано и бързо като змия, той се превъртя и я притисна към земята, изпъвайки ръцете й над главата и стискайки ги здраво и болезнено.

— Добре, Джейн, или Присила, или която си там. Сега ще си поговорим. Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш и гледай да ми дадеш правилните отговори, защото си го закъсала яко, сладурче. Казвай коя си!

Този да не би да се беше побъркал? Джейн се опита да измъкне китките си, но се оказа невъзможно. Тежкото му тяло я бе приковало към земята и тя не можеше да помръдне. Мускулестите му крака притискаха нейните и тя не можеше да помръдне.

— Ка… какво? — заекна тя. — Грант, боли ме!

— Отговори ми, дяволите да те вземат! Коя си?

— Джейн Гриър! — Отчаяно се опитваше да говори шеговито, но не успя.

— Не обичам да ме лъжат, сладурче. Гласът му беше мек като кадифе, но тя усети как се вледенява от страх. Дори Турего нямаше подобен ефект върху нея. Турего може и да беше опасен и много злобен тип, но мъжът, който я бе стиснал сега, бе най-смъртоносният, когото познаваше. Не бе нужно да се пресяга за оръжие, за да я убие. Можеше да я прекърши с голи ръце. Бе напълно беззащитна до него.

— Не те лъжа! — опита се да протестира тя. — Аз съм Присила Джейн Хамилтън Гриър.

— Ако беше, щеше да знаеш, че Джеймс Хамилтън те е изключил от завещанието си преди няколко години. Пак ли ще ми кажеш, че двамата се разбирате чудесно?

— Да, ще го кажа! — Тя се напрегна под него, а той нарочно се отпусна още малко, за да я притисне с тежестта си и да затрудни по този начин дишането й. — Направи го, за да ме защити!

Мълчанието се проточи, а тя чу как кръвта бучи в ушите й и зачака реакцията му. Мълчанието изопна нервите й. Защо не казваше нищо? Усети топлия му дъх по бузата си и разбра колко близо е до нея, но не можеше да го вили заради непрогледния мрак.

— Добър опит — отбеляза най-сетне той и тя се сви от ледения му сарказъм. — Лошото е, че няма да ме накараш да ти се вържа. Пробвай отново.

— Казвам ти истината! Така нямаше да бъда жертва на отвличане. Идеята беше моя, дяволите да те вземат!

— Разбира се, че е била твоя — отвърна нежно той и копринения му глас я накара да потръпне. — Хайде де, измисли нещо по-така.

Джейн затвори очи и отчаяно се опита да измисли някакъв начин, за да го убеди, че не лъже коя е. Нищо не й хрумна, а и не носеше паспорт. Турего й го беше взел.

— Ами ти? — нападна го тя. Беше го търпяла вече достатъчно, при това без да се оплаква, а ето че сега я плашеше. Беше се научила, когато е притисната в ъгъла да напада. — Ти кой си. Откъде да знам, че татко те е наел? Ако е той, как така не знаеш, че никой не ме нарича Присила? Май не си си дописал домашното!

— Ако не си забелязала, скъпа, аз съм отгоре. По-добре отговори на въпросите ми.

— Отговорих и ти не ми повярва — сопна се тя. — Извинявай, но не съм си взела картата Американ експрес. За бога, на терористка ли ти приличам? За малко да ми счупиш ръката, след това ме удари. Търкаляш ме по земята като гумена топка и имаш наглостта да се държиш така, като че ли съм опасна! За бога, защо не вземеш да ме претърсиш, за да спиш спокойно? Кой знае? Може да съм скрила някоя базука в крачола, след като изведнъж станах толкова опасна! — Гласът й се надигна прекалено много и той се отпусна още малко на ребрата й. Тя изпъшка и той отново се надигна.

— Не си въоръжена. Вече ти свалих дрехите, не си ли спомняш? — Дори в тъмното, Джейн се изчерви при спомена и не можа да не се върне към момента, когато той я целуваше, когато я бе докосваше и как се бе почувствала, докато я галеше. Той се намести бавно и интимното движение я накара да се задъха. Топлият му дъх попадна в косата й, когато сведе глава над нея. — Но не бих искал да разочаровам дамата. Ако държиш да те претърся, ще се подчиня на желанието ти. Нямам нищо против да те опипам.

Джейн кипна и се опита отново да освободи ръцете си, но сетне се отпусна отчаяна от безполезния опит. Отчаянието прочисти ума й и тя се сети за нещо.

— Ти ходи ли у дома, когато татко те нае?

Той замря и тя усети, че е успяла да събуди интереса му.

— Да.

— Покани ли те в кабинета?

— Да.

— Велик специалист като теб не може да не е забелязал портрета над камината. Обучен си да забелязваш всичко, нали? Портретът е на баба ми, майката на татко. На картината е седнала и държи роза в скута си. Кажи ми, какъв цвят е роклята? — предизвика го тя.

— Черна — отвърна бавно той. — А розата е кърваво червена.

Възцари се мълчание, след това той отпусна ръцете й и се дръпна от нея.

— Добре — реши най-сетне той. — Разбирам, че се съмняваш…

— Боже, колко съм ти задължена! — изсумтя тя и започна да си разтрива китките, опитвайки се да поддържа гнева си, въпреки че бе залята от огромно облекчение. Очевидно баща й го бе наел, защото иначе нямаше да види портрета в кабинета. Искаше й се да съхрани яда си към него, но знаеше, че ще му прости, защото наоколо бе все още тъмно. Независимо от всичко, усети, че е много доволна, че е тук. А и бе значително по-добре да не го предизвиква.

— Не е нужно да ми благодариш — отвърна уморено той. — Просто стой мирно и тихо и заспивай.

Да заспи! Де да можеше! Знаеше, че не е сама, но имаше нужда от някакво допълнително доказателство. Трябваше да го вижда, да го чува, да го докосва. Бе невъзможно да го види, а и се съмняваше, че ще остави фенерче да свети през цялата нощ, дори и да имаше. Нямаше и да остане буден, за да си говори с нея. Може би ако просто го докоснеше, той щеше да реши, че е станало случайно и нямаше да направи проблем. Тайно промъкна дясната си ръка, докато пръстите й се отъркаха в косматата му ръка и в следващия миг той отново я стисна грубо.

— Ау! — изписка тя и пръстите му се отпуснаха.

— Добре, казвай! Сега пък какво има. — По тона му бе очевидно, че губи търпение.

— Просто исках да те докосна — призна Джейн, прекалено уморена, за да се притеснява какво си мисли той. — Така знам, че не съм сама.

Той изсумтя.

— Добре. Май това е единственият начин да ме оставиш да заспя. — Премести ръката си и плъзна мазолеста длан в нейната така, че пръстите им се преплетоха. — Сега ще заспиш ли?

— Да — прошепна тя. — Благодаря ти.

Остана да лежи много по-спокойна и облекчена от докосването на твърдата силна ръка. Очите й бавно се затвориха и тя най-сетне се отпусна. Нощните кошмари не се появиха. Той щеше да ги държи настрани, докато държеше ръката й. Всичко щеше да бъде наред. Изтощението я покори и тя заспа бързо и неусетно.

 

 

Грант се събуди преди изгрева и сетивата му веднага заработиха. Знаеше къде е, знаеше колко е часа, невероятното му шесто чувство определяте времето с няколко минути разлика. Обичайните нощни звуци на джунглата му подсказаха, че са в безопасност, че наоколо няма други хора. Знаеше и кой е до него в палатката. Също така знаеше, че не може да помръдне и дори разбра защо. Джейн спеше отгоре му.

Нямаше нищо против да го използват за легло. Тя бе топла и мека и имаше типично женски аромат, който мъжът пое с удоволствие. Стана му приятно, щом усети мекотата на гърдите й. Тази неповторима мекота бе изключителна и след като човек я е почувствал веднъж, ставаше незабравима. Отдавна не бе спал с жена и бе забравил колко е хубаво. Беше правил секс — да си намери жена за целта не бе никакъв проблем — но това се случваше рядко, просто за да си дари физическо задоволство. След като актът приключеше, той не се задържаше. През изминалата година не желаеше да търпи около себе си ничие присъствие. Бе прекарал по-голямата част от времето си сам, също като ранено животно, което ближе раните си, а умът и душата му бяха преситени от смърт. Прекалено дълго време бе прекарал сред сенките и не знаеше дали ще успее някога отново да намери слънцето, но се опитваше. Приятното жарко слънце на Тенеси бе излекувало тялото му, но в душата му все още цареше леден мрак.

Като знаеше това, като знаеше, че реагира на секундата на всички промени наоколо, дори по време на сън, той така и не можеше да си обясни как Джейн се е настанила върху него, без да го събуди. За втори път се доближаваше до него така неусетно и това никак не му хареса. Преди година, тя нямаше да може дори да въздъхне, без да го стресне.

Младата жена се намести и въздъхна насън. Едната й ръка го бе прегърнала през врата, а лицето й бе заровено на гърдите му. Топлият й дъх разрошваше подалите се косъмчета. Беше се отпуснала като котка, а мекото й тяло се бе нагласило отгоре му. Краката й бяха преплетени с неговите, косата й се стелеше по голото му рамо и ръката. Усети възбудата си, въпреки че се подразни и бавно вдигна ръка, за да я прегърне и да подпре гърба й. Можеше да я има, ако искаше. Специалното обучение, което бе преминал го бе научило как да причини нетърпима болка на човек, но същевременно се бе научил как да доставя неизразимо удоволствие. Знаеше всички нежни и чувствителни места по тялото й, знаеше как да въздейства на нервни окончания, които тя дори не подозираше, че съществуват. Освен това умееше да контролира собствените си нужди и да продължи сексуалния акт, докато партньорката му е напълно задоволена.

Увереността, че може да я има, го изяждаше отвътре и изпълваше ума му с образи и усещания. Само след десетина минути тя щеше да го моли за още, да навлезе в нея и да го обгръща с тези великолепни крака като на танцьорка. Единственото, което го възпираше, беше детското доверие, с което се бе отпуснала върху него. Спеше така, сякаш бе в пълна безопасност, сякаш той можеше за я защити от всичко. Доверие. В живота му не бе имало доверие от години и той се изненада, че някой може да е така напълно спокоен с него. Почувства се неловко, но в същото време му стана приятно, толкова приятно, колкото и да я държи в прегръдката си. Затова остана легнал, черните му мисли в контраст с топлата неуловима сладост на двете преплетени тела.

Когато първата светлина проби листака, той премести ръце на раменете й и леко я разтърси.

— Джейн, събуди се.

Тя измърмори нещо неразбрано и скри глава във врата му. Той леко се премести на една страна и я положи на одеялото. Ръцете й все още бяха около врата му и тя стегна прегръдката си, сякаш се страхуваше да не падне.

— Чакай! Не си отивай — настоя в паника тя и се събуди от собствения си глас. Отвори очи и се вгледа сънено в него. — О. Сутрин ли е вече?

— Да, сутрин е. Може ли да ме пуснеш?

Объркана и притеснена тя го загледа, и чак след това разбра, че държи здраво врата му. Дръпна ръце като опарена и въпреки че светлината беше прекалено слаба, за да е сигурен, на него му се стори, че бузите й поруменяха.

— Извинявай — обади се тя.

Беше свободен, а не му се искаше да излезе от тясната палатка. Лявата му ръка все още беше под врата й като възглавница. Желанието да я докосне беше неустоимо и той плъзна ръка под ризата, която й бе дал вчера. Дланта му стигна под голия й корем. Пръстите му с наслада докоснаха голата копринена кожа, с пълното съзнание, че и по-надолу, и по-нагоре се крият невероятни удоволствия.

Джейн усети как дишането й се ускори, а сърцето й препуска след спокойния сън, готово да изскочи.

— Грант? — повика го колебливо тя. Ръката му просто си лежеше под стомаха й, но тя усети как гърдите й се напрягат жадно, а зърната набъбват. Тръпката вътре в нея отново се появи. Това бе същата празнота, която бе усетила, докато стоеше почти гола в ръцете му насред потока, когато го остави да я докосне по онзи чувствен начин, непознат дотогава. Малко се страхуваше от тази нужда, както и от мъжа, който я разпалваше само с едно докосване.

Единственият й сексуален опит бе със съпруга й. Само че в това отношение бракът им бе пълен провал, защото тя не се възбуждаше и дори изпитваше неприятно чувство. Не можеше да използва Крис за сравнение, защото бившият й съпруг бе мил весел човек, слаб и дребен, само няколко сантиметра по-висок от нея и нямаше нищо общо с огромния груб мускулест войн. Крис бе възпитан и любезен, а Грант бе напълно нецивилизован. Ако спеше с нея, дали щеше да сдържи огромната си сила, или щеше да се опита да я пречупи? Може би тъкмо това я плашеше най-много, защото цял живот се опитваше да постигне независимост. Борбата й бе да се освободи от страха и от крилото, под което се опитваха да я държат родителите й. Толкова много усилия бе положила, за да контролира живота си сама, че се плашеше, че сега зависи от Грант. Обучението й по самозащита нямаше да й помогне срещу него. Оставаше й единствено да му се довери.

— Не се страхувай — успокои я с равен глас той. — Не съм изнасилвач.

— Знам. — Убиец може би, но не и изнасилвач. — Имам ти доверие — прошепна тя и постави пръсти на обраслата му брада.

Той се засмя кратко и цинично.

— Не ми се доверявай прекалено, скъпа. Желая те много, а да се събудя с теб в прегръдките ми е доста мъчително. — Обърна глава и положи нежна целувка на меката, длан, която милваше бузата му. — Хайде, трябва да вървим. — Вече е ден и нямаме повече работа в тази палатка.

Той се изправи и седна, протегна се към ботушите си, нахлузи ги, върза бързо и умело връзките. Джейн се надигна по-бавно, защото цялото й тяло негодуваше. Прозя се и приглади назад разбърканата коса, а след това и тя си обу ботушите. Грант вече бе излязъл от палатката и тя пропълзя след него. Щом се изправи, се протегна, за да раздвижи болезнено схванатите мускули, а след това се наведе и докосна пръстите на краката си няколко пъти. Докато правеше тези упражнения, Грант събра палатката. Направи го толкова бързо, че тя го загледа изумена. След още миг палатката бе сгъната в невъзможно малък пакет и натъпкана в раницата му, а тънкото одеяло — прибрано отгоре.

— Още нещо вкусно да се намира в бездънната ти торба? — попита той. — Ако не, ще ядем войнишката храна.

— Онази гадост, дето си я донесъл ли?

— Именно.

— Чакай да видя. Със сигурност знам, че няма повече портокалов сок… — Тя отвори раницата и надникна, а след това се зарови някъде навътре. — Аха. Още две шоколадчета с ядки. Имаш ли нещо против аз да взема това с кокоса? Не си падам много по стафидите.

— Не, разбира се — съгласи се небрежно той. — Все пак са си твои.

Тя го погледна раздразнена.

— Наши са. Чакай… има кутия… — Извади консервата и прочете етикета, след което се усмихна победоносно. — Пушена сьомга! И солени бисквити. Бъдете така любезен да седнете, господине, а аз ще ви сервирам закуската.

Той се настани послушно на земята, след това извади ножа от колана и посегна към консервата със сьомга.

Джей я дръпна обратно и изви надменно вежди.

— Държа да ви уведомя, господине, че това е изискано заведение и не отваряме консервите с ножове!

— Така ли? А какво използваме, зъби ли?

Тя вирна брадичка, порови в раницата и измъкна отварачка за консерви.

— Слушай ме сега внимателно — каза тя и му подаде отварачката — Когато бягам, го правя стилно.

Той взе отварачката и се зае с консервата.

— И аз така забелязах. Как успя да свиеш всичко това? Сигурно си дала поръчка на Турего и си изброила нещата, които ти трябват за бягството.

Джейн се разсмя, приятен дрезгав звук, който го накара да повдигне глава. Пронизващите му жълти очи се впиха в лицето й, сякаш бе някакво съкровище. Тя търсеше солените бисквити в раницата, затова не забеляза пробягналото по лицето му изражение.

— Просто ми ги донасяха. Дори не се налагаше да споменавам на Турего. Разбирах се с готвача и той обикновено ми осигуряваше, каквото поисках. Ровех или из кухнята, или из помещенията на войниците почти всяка нощ.

— И с раницата ли така се сдоби?

Тя я погали с обич.

— Хубава е, нали?

Той не отговори, но в ъгълчетата на очите му се събраха бръчици, сякаш щеше да се усмихне всеки момент. Изядоха солените бисквити със сьомга и пиха вода от манерката на Грант. Той изяде шоколада с ядки и стафиди, а Джейн запази своя за по-късно.

Клекна до раницата, извади четка и се опита да сложи в ред буйната си коса, а след това изчисти лицето си с мокра кърпичка.

— Ти искаш ли една? — предложи тя любезно на Грант и му подаде малкото пакетче.

Той я наблюдаваше с удивление, но пое пакетчето и го отвори. Малките мокри салфетки миришеха свежо и той изведнъж се почувства по-бодър, стана му по-хладно, след като избърса лицето си. За негова изненада, част от черните резки, които бе намазал по лицето си, преди да отиде за Джейн, се бяха запазили. Сигурно приличаше на дяволско изчадие с тези шарки по лицето.

Долови познат звук и се обърна към Джейн. Тубичка паста за зъби бе оставена до нея на земята, а тя старателно четкаше зъбите си. Докато я наблюдаваше, тя изплю пастата, след това взе малка бутилка, надигна я, а след това изплю. Не можеше да повярва какво пише на етикета на бутилката. Цели пет секунди я зяпаше, след това се отпусна назад и избухна в смях. Джейн си плакнеше устата с Перие.