Линда Хауърд
Среднощна дъга (2)

Втора глава

Джейн тъкмо посягаше към вързопа с провизии, когато някакъв инстинкт, останал от първобитните й деди, живели в пещери, я предупреди, че наблизо има някой. Не бе доловила никакъв издайнически шум, който да й подскаже приближаването на непознатия. Космите по врата й настръхнаха, тя замръзна на място и извърна ужасено очи към двойните плъзгащи се врати. Вратите се открехнаха безшумно и тя забеляза тъмната сянка на мъж. Едър мъж, който се движеше в пълна тишина. Тъкмо неестествено безшумните му движения я уплашиха повече от всичко друго и тя усети как я обхваща неизпитван ужас. Дни наред бе прикривала нервността си, докато се движеше по острието на бръснача и се опитваше да приспи бдителността на Турего и притесненията му, но непрекъснато бе в готовност да избяга. И нищо не я бе уплашило повече от тъмната сянка, която се шмугна в стаята й.

Дори най-слабата надежда, че някой може да я спаси се бе стопила, когато Турего я настани тук. Бе преценила положението съвсем хладнокръвно. Единственият, който би се погрижил да я измъкне, бе баща й, но тук той нямаше власт. Затова можеше да разчита единствено на себе си и на изобретателността си. Затова не спря да флиртува и да лъже и правеше всичко по силите си, за да убеди Турего, че е не само празноглава, но и напълно безобидна. Дори, мислеше си тя, беше успяла, но времето й изтичаше. Когато един от адютантите на Турего му донесе спешно съобщение, Джейн веднага подслуша; бяха открили къде е Луис Марсъл, а Турего нямаше търпение да спипа Луис.

Турего сигурно вече бе открил, че Луис няма никаква представа къде е липсващият микрофилм, значи тя оставаше единствената заподозряна. Налагаше се да избяга тази вечер, преди да се е върнал Турего.

Не си бе губила времето, откакто дойде; внимателно бе запомнила програмата на охраната, особено нощем, когато ужасът от тъмното не й позволяваше да заспи. По цели нощи стоеше до двойните врати и наблюдаваше дежурните, засичаше времето, което отделяха за различните си дейност и запомняше навиците им. Като имаше за какво да мисли, поне успяваше да контролира страха. Щом небето порозовееше на зазоряване, тя лягаше да спи. Още от първия си ден тук се подготвяше за бягство в джунглата. Крадеше храна и провизии, трупаше ги и се каляваше за предстоящото бягство. Дори сега, ужасът от това, което я очакваше в ръцете на Турего й даваше смелост да се шмугне между дърветата, където сигурно я чакаха нощните демони.

Само че нищо не бе толкова зловещо, толкова смъртоносно, колкото тъмната фигура, появила се в спалнята й. Тя се бе свила в най-тъмната сянка, без дори да смее да диша от ужас. Господи, молеше се тя, научи ме какво да правя! Защо е дошъл? За да я убие, докато спи ли? Или това е просто някой от охраната, решил точно тази вечер да се промъкне, за да я изнасили?

Когато мина пред нея, леко приведен над леглото, я бе обхванала необяснима ярост. След всичко, което й се бе наложило да изтърпи, нямаше начин да го остави да провали плана й за бягство! Беше решила, че колкото и да се страхува от тъмното ще рискува, за да не му позволи да провали всичко!

Със стиснати зъби бе свила юмруци, точно както я учеха в курса по самоотбрана. Бе замахнала към основата на врата му, но най-ненадейно той се бе дръпнал, беше се извил настрани от удара й и юмрукът й попадна в рамото му. Ужасът я бе обхванала отново, тя се бе свила в сянката на гардероба, напрягайки очи да го види, но той сякаш се бе изпарил. Да не би пък да беше привидение, просто игра на въображението й? Не, юмрукът й бе попаднал на доста яко рамо, а лекото трепване на пердетата над стъклените врати бяха доказателство, че вратата е отваряна. Той беше някъде в стаята, само че къде? Как бе възможно толкова едър мъж да изчезне така безследно?

След това, най-неочаквано, цялата му тежест се бе стоварила отгоре й, беше я накарал да се превие, а тя едва се сдържа да потисне инстинктивния си писък. Нямаше шанс срещу него. Автоматично опита да го ритне в гърлото, но той се движеше като светкавица и парира удара й. След това силен удар в ръката притъпи всички усещания чак до лакътя и след частица от секундата се озова на пода, някакво коляно притисна гърдите й и тя почти не можеше да диша.

Мъжът бе вдигнал ръка и Джейн се напрегна, вече готова да изпищи, но от гърлото й не излезе и звук. След това, най-неочаквано той спря и кой знае защо отдръпна тежкото си тяло от гърдите й. В дробовете й нахлу въздух и невероятно облекчение, когато почувства как ръката му се движи смело по гърдите й. Тогава разбра, че той бе променил позата. Ужасена и изпълнена с гняв, че това се случва на нея, тя се задвижи в мига, в който усети, че мъжът е уязвим и вдигна коляно. Той се присви и се отпусна настрани, стисна се между краката и тя, кой знае защо, изпита съжаление към него. След това забеляза, че дори не бе извикал. Този мъж изглежда не беше човек! Едва успя да потисне вика си на ужас, изправи се, грабна сака с провизии и се стрелна през отворената врата. В този момент не бягаше толкова от Турего, колкото от черния безмълвен демон в стаята си.

Без всякаква предпазливост тя се втурна през плантацията; сърцето й оглушително блъскаше, кръвта пулсираше във вените й и бучеше в ушите. Дробовете я боляха и тя чак тогава усети, че сдържа дъха си. Опита се да си напомни, че трябва да пази тишина, но желанието да избяга бе прекалено силно, за да е предпазлива. Спъна се в туфа трева и се просна на длани и колене. В момента, в който се опита да се изправи на крака, бе повалена отново от нещо огромно, топло и много тежко. Леден ужас смрази кръвта й, но преди още инстинктивният писък да изскочи от гърлото й, ръцете му бяха отзад на врата й и всичко изведнъж бе обвито в тъмнина.

 

 

Джейн идваше в съзнание бавно, объркана от това, че виси надолу с главата, че главата й непрекъснато подскача, че ръцете й се чувстват много неудобно. В съзнанието й нахлуха необичайни шумове, които тя се опита да разпознае, но така и не успя. Дори когато отвори очи, наоколо имаше само тъмнина. Това бе един от най-противните кошмари, които някога бе сънувала. Започна да рита и да се съпротивлява, за да се събуди, за да се изтръгне от кошмара, но почувства рязък плесник по ханша си.

— Стой мирна — долетя раздразнен глас зад нея. Гласът бе непознат, но нещо в бавния провлачен изговор я накара да се подчини незабавно.

Нещата бавно започнаха да идват на място. Тя бе преметната на рамото на мъж, който я носеше през джунглата. Китките й бяха вързани зад гърба, глезените също. Широка лепенка покриваше устата й и не й позволявате нищо друго, освен да ръмжи, или да си тананика. Точно в момента не й беше до тананикане, затова използва твърде ограничените си гласови способности, за да изръмжи неразбираемо това, което мислеше за него и то с изразни средства, които биха накарали елегантната й възпитана майка да пребледнее от ужас. Тежката ръка на мъжа отново се стовари върху й.

— Мама му стара, ти няма ли най-накрая да млъкнеш? — изръмжа той. — Грухтиш като прасе в кочина.

Американец, помисли си учудена тя. Той беше американец! Беше дошъл да я спаси, въпреки че се държеше ненужно грубо… а дали наистина бе нейният спасител? Изпълнена с ужас, тя се сети за всички онези, които се опитваха да се доберат до нея. Някои нямаше да бъдат особено затруднени да си осигурят американски наемник, за да я отвлече, нито пък да обучат някой от своите толкова успешно, че да имитира американски акцент, или да спечели доверието й.

Не можеше да се довери на никого, каза си тя. На абсолютно никого. Трябваше сама да се справи с положението.

Мъжът спря, повдигна я от рамото си и я остави на земята. Джейн премигна, след това присви очи, за да проясни поглед, но тъмнината под гъстия зелен покров бе толкова плътна, че тя не успя да види нищо. Нощта я притискаше, тъмнината я задушаваше. Къде беше той? Не може да я бе оставил просто така в джунглата, за да закуси някой ягуар с нея! Усещаше движенията около себе си, но нито един от звуците не издаваше присъствието му. Вой, цвърчене, писъци, шумолене някъде из джунглата изпълни ушите й. В гърлото й се надигна вопъл, тя се опита да помръдне, да различи очертанието на дърво, или нещо подобно, за да защити поне гърба си, но бе забравила, че той е вързал и краката й, отново се прекатури на земята и издраска лицето си на някакъв храст.

Долови тихо изречена ругатня и в следващия момент той я подхвана и я изправи на крака.

— Дяволите да те вземат, стой мирна!

Значи беше тук. Как бе възможно да вижда? Какво правеше? Който и да беше той, каквото и да правеше, в този момент Джейн му бе благодарна за присъствието. Не можеше да победи страха си към тъмнината, но фактът, че не е сама, й помагаше да държи ужаса под контрол. Изхлипа, когато той рязко я повдигна и я метна отново на рамо с такава лекота, сякаш бе парцалена кукла. Усети издута рапица, която преди я нямаше, но той като че ли не се напрягаше особено. Движеше се през непрогледната тъмнина с невероятна увереност, с необяснима лекота и целенасоченост, която не се променяше дори за миг.

Продуктите, които тя бе заделяла, все още висяха на раменете й, а презрамките държаха здраво, въпреки че тежестта се бе изместила и сега подобието на раница я удряше по главата с всяка негова крачка. Някаква консерва не спираше да я блъска и тя вече се съмняваше, че ако този тъпак, дето се правеше на супер герой не се спреше, сигурно щеше получи сътресение на мозъка. Ама какво си въобразяваше той, че участва в някакъв маратон през джунглата ли? Ребрата й бяха натъртени на здравите му рамене, цялото тяло я болеше, нищо чудно, като си спомни как я бе тръшнал на пода. От удара му цялата ръка я болеше. Дори това да бе истинска спасителна мисия, мислеше си тя, щеше да извади невероятен късмет, ако оцелее.

Подскачаше на рамото му и й се струваше, че са минали дни, а болката в изтръпналите й ръце и крака се усилваше с всяка минута. Започна да й се повдига и тя си поемаше дълбоко въздух в напразен опит да се удържи и да не повърне. Ако започнеше да повръща, докато устата й бе залепена, щеше да се задуши. Започна отчаяно да се бори с него, единствено, за да го накара да я изправи.

— Спокойно, Прис. — Той като че ли знаеше как се чувства. Спря, повдигна я от рамото си и я пусна на земята. Когато тежестта й се отпусна на вързаните ръце, тя едва сдържа стона си на болка.

— Добре — каза мъжът. — Ще те развържа, но ако пак започнеш да ми играеш номера, ще те овържа пак като коледна пуйка и повече няма да има мърдане. Разбра ли?

Тя трескаво закима и се зачуди дали той я вижда в тъмнината. Очевидно я виждаше, защото я обърна на една страна и тя усети как ножът прерязва връзките на китките. Очите й се напълниха със сълзи от болка, докато местеше ръцете пред себе си и ги разтриваше енергично, за да раздвижи схванатите мускули.

— Татко ти ме изпрати да те измъкна — обясни с бавен провлачен глас мъжът, докато отлепваше стикера от устата й. Вместо да го дръпне рязко и да смъкне и кожата й, той действаше внимателно, а Джейн бе разкъсана между благодарност и възмущение, защото си бе позволил да й запуши устата по този начин.

Тя раздвижи устни напред-назад, за да се увери, че мускулите й все още работят.

— Баща ми ли? — попита тя с дрезгав глас.

— Ами да. Виж сега, Прис. Ще ти развържа краката, но ако ти мине през ума да ме ритнеш отново, искам да те предупредя, че няма да е толкова лесно, колкото първия път. — Въпреки че говореше бавно и спокойно, в гласа му се прокрадва нещо заплашително и Джейн дори за миг не се усъмни в думите му.

— Нямах намерение да те ритам, само че ти започна да ми пускаш ръце като на някоя ученичка! — изсъска тя.

— Исках само да проверя дали дишаш.

— Да бе, сигурно, а както забелязах, никак не бързаше.

— Добре направих като ти запуших устата — уведоми я замислен той и Джейн побърза да млъкне. Мъжът все още бе само една безлика сянка. Дори не знаеше името му, но вече бе научила достатъчно за него и знаеше, че ще я върже и ще й запуши устата, без да му мигне окото.

Той разряза лепенката, с която бе омотал глезените й и отново започна да разтрива грубо, но изключително ефикасно мускулите. Само след миг я изтегли на крака. Тя залитна, но успя да запази равновесие.

— Не ни остава много път. Ще стоиш зад мен и нито дума.

— Чакай! — прошепна уплашено тя. — Как да вървя след теб, след като не те виждам?

Той пое ръката й и я постави на кръста си.

— Дръж се за колана.

Тя веднага го стисна. Притисната от ширналата се наоколо джунгла, тя знаеше, че само присъствието му може да я защити от надвисналите кошмари, затова с всички сили впи пръсти в панталоните му. Толкова силно стисна плата, че той измърмори нещо, но тя нямаше никакво намерение да го пусне.

На него може и да не му се струваше особено далеч, но за Джейн, да се влачи зад него и да се препъва в коренища и лиани, които не виждаше, разстоянието й се стори километри.

— Ще чакаме тук — прошепна той. — Не искам да се приближаваме, преди да чуя хеликоптера.

— А той кога ще дойде? — прошепна в отговор Джейн, решила, че той ще успее да го види.

— Малко след зазоряване.

— А след колко време ще се зазори?

— След час и половина.

Все още стиснала колана на панталона му, тя стоеше зад него и чакаше настъпването на утрото. Секундите и минутите се нижеха, но така поне за пръв път осъзна, че е успяла да се измъкне от ръцете на Турего. Беше в безопасност, беше свободна… е, почти. Беше успяла да му се изплъзне и само тя знаеше какъв риск бе поела. Турего сигурно щеше да се върне в плантацията на сутринта и щеше да разбере, че затворничката му е избягала. За момент се изненада, че не се радва, но след това си каза, че все още не е избягала от опасността. Мъжът й бе казал, че баща й го е изпратил, но не й даде нито име, нито доказателство. Можеше да разчита единствено на думата му, а тя бе доста предпазлива. Докато не стъпеше на американска земя, докато не се увереше, че е в безопасност, щеше да следва желязното правило на горкия Джордж Пърсол: докато се съмняваш, лъжи.

Мъжът се размърда неспокойно и привлече вниманието й.

— Виж, съкровище, защо не поотпуснеш малко панталона? Или се опитваш да довършиш онова, дето го започна одеве с коляното?

Джейн усети как гореща вълна парна бузите й и тя бързо отпусна пръсти.

— Съжалявам, дори не бях усетила — прошепна тя. Остана неподвижна за момент, отпуснала ръце от страни, а след това паниката отново започна да я завладява. Не го виждаше в тъмното, долавяше, обаче, дишането му, а след като вече не го и докосваше, не бе сигурна дали не я е изоставил. Дали все още бе до нея? Ами ако е сама? Въздухът й се стори тежък и потискаш, тя се насили да диша дълбоко, да се пребори със страха, който знаеше, че е безпочвен, но здравия разум не успяваше да го победи. Макар да знаеше причината за този страх, това не й помагаше да го прогони. Истината бе, че не можеше да понася тъмнината. Не спеше без лампа, никога не влизаше в някоя стая, без първо да е запалила, а когато излизаше винаги оставяше в къщи да свети, за да е спокойна, когато се прибира. Винаги бе много внимателна да не остане на тъмно, а ето че сега бе насред джунглата в толкова непрогледен мрак, че й се струваше, че е ослепяла.

Самообладанието й се стопи и тя посегна към него ужасена, опита се да го докосне, за да е сигурна, че е все още тук. Протегнатите й пръсти докоснаха някаква материя и тя се хвърли към него, хлипайки от паника и облекчение. В следващия миг стоманени пръсти стиснаха ризата й, тя прелетя във въздуха и се просна по гръб върху смрадливата гнила растителност. Преди да успее да помръдне, преди да успее да си поеме въздух, косата й бе опъната назад и тя усети, че се задушава от коляното му, притиснало гърдите й. Дъхът му бе тих, а гласът й заприлича на ръмжене.

— Никога, ама никога вече не ме нападай отзад.

Джейн се сгърчи и се опита да отблъсне коляното. След миг той го вдигна и пусна косата й. Бе много по-добре да я хвърли през рамото си, отколкото да остане сама в тъмното, затова тя отново го сграбчи, прихващайки го през коленете. Той веднага се опита да отстъпи от протегнатите й ръце, но тя се хвърли към него. Изруга приглушено. Опита се да запази равновесие, а след това се просна на земята.

Лежеше толкова неподвижно, че сърцето на Джейн заблъска уплашено. Ами ако го е ранила? Не можеше да го носи, не можеше и да го остави тук ранен, неспособен да се защитава. Попипа тялото му и коленичи до раменете му.

— Господине, добре ли сте? — прошепна тя и плъзна ръце по раменете и нагоре към лицето му, а след това прегледа главата за рани и цицини. Около челото му имаше ластична лента и тя я проследи с пръсти, докато напипа някакви странни очила. — Ранен ли си? — попита отново тя, с напрегнат от страх глас. — Дяволите да те вземат, отговори ми!

— Госпожичке — каза мъжът тихо и вбесено. — Ти си луда, да знаеш! Ако бях на мястото на баща ти, щях да платя на Турего да те задържи при себе си!

Не го познаваше, но думите му й причиниха болка. Седна тихо, шокирана от факта, че приказките му са я наранили. Двамата не се познаваха, защо тогава мнението му я интересуваше? Това бе факт и тя се почувства необичайно уязвима.

Той се надигна и седна, а след като разбра, че тя няма да каже нищо повече, въздъхна.

— Защо ми се нахвърли така? — попита примирено той.

— Страхувам се от тъмното — призна с достойнство тя. — Не те чувах да дишаш, не виждах нищо и се паникьосах. Извинявай.

След малко той отговори:

— Няма нищо. — Изправи се, стисна я за китките и я изтегли да застане до него.

Джейн пристъпи по-близо.

— Виждаш благодарение на очилата, нали? — попита тя.

— Да. Няма много светлина, но ми е достатъчна, за да виждам къде стъпвам. Инфрачервени са.

Някъде над главите им изписка маймуна, Джейн подскочи и се блъсна в него.

— А случайно да имаш още един чифт? — попита с тръпнещ глас тя.

Усети го, че се колебае, след това ръката му обви раменете й.

— Не, само тези са. Не се притеснявай, Прис, няма да те изпусна от поглед. След около пет минути ще започне да просветлява.

— Вече съм по-добре — каза тя и това бе самата истина, стига да можеше да го докосва и да е сигурна, че не е сама. Изпитваше истински ужас да остане сама в тъмното. Години наред водеше битка с кошмара, който я преследваше още от деветгодишна, но поне го бе приела и така бе значително по-спокойна. Знаеше, че кошмарът дебне, знаеше кога да го очаква и как да се предпази от него и така успяваше да се наслади на живота. Нямаше да позволи на този кошмар да я осакати. Може би методите, с които му се противопоставяше не бяха традиционни, но тя бе открила в себе си равновесие, от което бе доволна.

Джейн се почувства удивително спокойна, докато жилавата мъжка ръка я прегръщаше през раменете, затова остана неподвижна и след съвсем малко вече виждаше по-добре. В дебрите на джунглата нямаше слънчеви лъчи, който да възвестяват настъпващия ден. Изгревът не можеше да проникне през гъстия покров зеленина. Дори на обяд светлината, която достигаше сърцето на джунглата бе мътна и се процеждаше през многобройните пластове листа. Зачака сивото зарево на изгрева да заблести, за да разгледа по-подробно какво има наоколо. Имаше чувството, че растителността наоколо я е погълнала. Никога преди не бе навлизала толкова дълбоко. Всичко, което знаеше за тази част на света бе от филмите и от малкото, което видя, докато пътуваха към плантацията. През дните, които прекара там, се бе научила да възприема джунглата като живо създание, огромно и зелено, което я заобикаляше отвсякъде и дебнеше в очакване. Още от самото начало знаеше, че ако иска да избяга, трябва да се гмурне в на пръв поглед непроходимата зеленина, затова бе прекарала часове наред взряна натам.

Сега бе попаднала в сърцето й и се оказваше, че тук съвсем не е това, което бе очаквала. Нямаше ги гъстите преплетени лиани, през които да си проправя път с мачете. Земята под краката й бе покрита с гниещи листа, набраздени от корени и стебла, но най-учудващото беше, че е удивително чисто. Растенията, избуяли близо до почвата бяха обречени. За да се преборят за безценната светлина, те трябваше да израснат и да пуснат едри разперени листа, за да могат да се доберат до колкото е възможно повече светлина. Загледа се в папрат, която всъщност не беше папрат, а дърво с яки корени, издигнало се поне на два метра и половина. Само горната му част приличаше на папрат.

— Сега вече се вижда — измърмори неочаквано той и дръпна ръка от раменете й, след което махна очилата за нощно виждане. Внимателно ги поставя в отделение на раницата и дръпна ципа над тях.

Джейн го гледаше, без да крие любопитството си и й се прииска светлината де бе по-силна, за да го разгледа добре. Това, което виждаше в момента я накара да се почувства нервна и притеснена. Само храбрец би се осмелил да се изправи срещу този мъж на някоя тъмна улица, каза си тя и страхливо потръпна. Не можа да разбере какъв цвят са очите му, но те блестяха изпод буйни прави тъмни вежди. Лицето му бе омазано с тъмна боя и така очите изпъкваха. Светлината подчерта порасналата му коса, прибрана с нещо като кърпа, спусната на челото. Бе във военно облекло със защитна шарка. Страховит нож бе затъкнат небрежно на колана му, на бедрото висеше пистолет, а карабината му бе прехвърлена на дясното рамо. Учуденият й поглед се върна на лицето, силно лице, с изразени скули, по което нямаше и следа от чувства, въпреки че усети как тя го оглежда.

— Въоръжен си като за лов на мечки, а? — заяде се тя и отново погледна ножа. Кой знае защо тъкмо ножът й се стори по-опасен и смъртоносен от огнестрелните оръжия.

— Не започвам нищо без предварителна подготовка — заяви той.

Да, определено изглеждаше подготвен за всичко. Погледна го отново, този път по-предпазливо. Беше към метър и осемдесет и приличаше на… приличаше на… Потърси подходящ израз. Думите й се сториха смешни и банални, но отиваха на този мъж. Приличаше на опитна и безмилостна машина за убиване. Раменете му бяха поне деветдесет сантиметра широки, а той носеше тежката екипировка, без никакво усилие. Беше успял да я повали два пъти и тя осъзна, че единствената причина да не е наранена бе, че и двата пъти бе овладял силата си.

Внезапно вниманието му се насочи другаде и той вдигна бързо и рязко глава, също като орел. Присви очи и се заслуша.

— Хеликоптерът идва — обърна се той към нея. — Да вървим.

Джейн се вслуша, но не успя да чуе нищо.

— Сигурен ли си? — попита тя колебливо.

— Казах да вървим — повтори нетърпеливо той и се отдалечи от нея. Само след секунди младата жена разбра, че той се насочва нанякъде, че ще се скрие в джунглата, преди още да е изминал десет метра. Забърза след него.

— Ей, я по-бавно! — прошепна настойчиво тя и го хвана за колана.

— Мърдай! — нареди той бе всякакво съчувствие. — Хеликоптерът няма да ни чака. Пабло ще бърза.

— Кой е Пабло?

— Пилотът.

В този момент до ушите й достигна далечна вибрация. След само миг успя да различи характерния звук на приближаващия хеликоптер. Как бе възможно да го е чул? Знаеше, че има добър слух, но неговите сетива бяха невероятно изострени.

Той се движеше бързо, сякаш отлично знаеш накъде върви. Джейн се постара да не изостава и да избягва коренищата, които се опитваха да захванат пръстите й, затова не обръщаше внимание какво има наоколо. Когато той се заизкачва, тя пое след него, беше много просто. Учуди се, че той спира рязко и вдигна глава, за да се огледа. Джунглата на Коста Рика беше планинска и сега бяха достигнали ръба на малка скална издатина, надвиснала над тясна скрита долина със сечище. Хеликоптерът бе кацал сред сечището, а перките му не спираха да се въртят.

— По-добре и от такси — измърмори облекчена Джейн и тръгна напред.

Ръката му стисна рамото й и я дръпна назад.

— Тихо — нареди той и премести присвитите си очи нанякъде, за да огледа района.

— Да не би нещо да не е наред?

— Млъквай!

Джейн го погледна лошо, обидена от ненужната му грубост, но ръката му продължаваше да стиска рамото й толкова силно, че започваше да усеща болка. Това бе предупреждение, че ако се покаже от естественото скривалище, осигурено от джунглата преди той да е преценил, че е безопасно, щеше да я спре като й причини истинска болка. Зачака тихо и заоглежда сечището, но не забеляза нищо подозрително. Всичко тънеше в тишина. Пилотът се бе облегнал на хеликоптера отвън и си чистеше ноктите. Определено не го вълнуваше нищо.

Занизаха се дълги минути. Пилотът започна да нервничи, да извива врат и да се взира в джунглата, макар че всеки, дръпнал се съвсем малко навътре сред дърветата, щеше да остане невидим. Погледна часовника си, отново огледа джунглата и нервно се заозърта ту наляво, ту надясно.

Джейн усети напрежението, обхванало мъжа до нея, защото то се предаваше по ръката му, отпусната на рамото й. Какво ли не беше наред? Какво търсеше той? Защо чакаха? Той стоеше неподвижен като ягуар, притаил се в очакване на плячката да премине под неговото дърво.

— Тази работа насмърдява — изръмжа неочаквано той и се дръпна по-дълбоко в джунглата, повличайки я след себе си.

Джейн се намръщи при тези груби думи.

— Така ли? Защо? Какво не е наред?

— Стой тук. — Бутна я на земята, сред зелено-черната сянка в корените на огромно дърво.

Така се стресна, че в първия момент дори не разбра, че е изоставена. Той просто се бе стопил в джунглата, тих и бърз, а тя дори не бе сигурна накъде се е отправил. Завъртя се, но по нищо не можа да разбере в каква посока е тръгнал. Нито клатушкащи се лиани, нито трепкащи листа го издаваха.

Обви с ръце свитите си колене, подпря на тях брадичка и се загледа замислена в земята. Ами ако не се върне… който и да беше той. Защо не го попита как се казва? Ако нещо му се случеше, искаше поне да научи името му, за да може да съобщи на някого — стига самата тя да успее да се измъкне от джунглата. А сега не беше в много по-неблагоприятно положение от преди. Поне беше далече от Турего, а това бе най-важното.

Чакай тук, беше наредил той. Колко време да чака? До обяд ли? До залез може би? До следващия си рожден ден? Мъжете издаваха толкова неточни заповеди! А този мъж хич го нямаше в разговорите. Млъквай, стой тук, не мърдай. Май това беше блясъкът на славата в репертоара му.

Накара я да чака до страхотно дърво. Възлестите корени в основата образуваха нещо като крила и я обгръщаха отвсякъде. Облегна се на ствола, така че крилата да я заслонят и да я скрият, ако някой приближеше отстрани.

Презрамките на раницата бяха протрили кожата на раменете, затова ги смъкна и се протегна и изведнъж се усети значително по-лека. Придърпа раницата и я отвори, а след това потърси четка за коса. Беше истински късмет, че откри тази раница, мислеше си тя, а пък войниците на Турего трябваше да са малко по-внимателни с вещите си. Без раницата, щеше да й се наложи да увие нещата си в одеяло, което щеше да е твърде неудобно за носене.

Най-сетне откри четката и внимателно разреса заплелите се през нощта къдрици. Дребна маймуна с надуто изражение висеше от един клон над главата й. Не спря да й се кара, докато ровеше в раницата, очевидно възмутена, че някой си е позволил да навлезе в нейна територия. Махна й с ръка.

Поздрави се за предвидливостта, вдигна си косата и извади черна бейзболна шапка. Нахлупи я и дръпна козирката ниско над очите си, но след това отново я бутна нагоре. Тук нямаше никакво слънце. Загледа се нагоре и видя лъчи като точки да се провират сред дърветата, а светлината им се превръщаше в приглушено зелено сияние, което се разпръскваше надолу. Щеше да й е много добре с някакви хитри очила като на онзи, един господ знаеше какво му е името.

Още колко трябваше да стои тук? Той да не би да беше загазил?

Усети колко са отпуснати краката й, затова се изправи и се разтъпка, за да подобри кръвообращението си. Колкото повече чакаше, толкова повече започваше да се притеснява и имаше чувството, че ще дойде момент, в който ще се наложи да се движи доста бързо. Джейн бе със силни развита интуиция и невероятно чувствителна към всичко, около себе си. Тъкмо този неин талант й бе позволил да държи Турего на разстояние дни и нощи, които й се бяха сторили безкрайни, преценяваше го, подвеждаше го, непрекъснато успяваше да го очарова и привлече. Ето че същият този инстинкт сега я предупреди, че наближава беда. Някаква едва доловима промяна във въздуха докосна ръцете й. Предпазливо взе раницата, пъхна ръце в презрамките и побърза да прехвърли и колана през кръста.

Внезапен откос от автоматично оръжие я накара да се завърти рязко, а сърцето й подскочи чак в гърлото. Заслуша се в изстрелите и разбра, че стрелят няколко оръжия, но въпросът бе по кого. Да не би да са открили приятеля й, или това бе нещо съвсем друго? Да не би това да бе бедата, която той усети, заради която не посмя да излезе на сечището? Искаше й се да си мисли, че той е в безопасност, че наблюдава какво става отстрани, но по гърба и плъзна студена тръпка и тя разбра, че едва ли е така.

Ръцете й бяха студени и тя с огромна изненада усети, че трепери. Какво да прави? Да чака, или да бяга? Ами ако той има нужда от помощ? Разбра, че няма да може да направи почти нищо, защото не е въоръжена, но не можеше да избяга просто така, без да му помогне. Той не бе най-приятният човек, когото познаваше, не можеше да каже с ръка на сърцето, че му вярва, но бе единственият й приятел в момента.

Опита се да не обръща внимание на слабостта в краката си и на ледената буца страх в корема. Надигна се от скривалището си сред корените на гигантското дърво и предпазливо пое през гората към сечището. Все още се чувала откъслечни изстрели, които идваха някъде оттам.

В следващия миг застина на място, защото долови гласове някъде наблизо в гората. Обзета от паника, тя се сви зад друго дърво. Какво да прави, ако идват в нейна посока? Грубата кора драскаше ръцете й, докато тя надигна глава, за да се огледа.

Стоманена ръка притисна устата й. В гърлото й се надигна див разкъсваш писък и отекна в ушите.

— По дяволите, казах ти да не мърдаш!